Рени Стоянова
Хроника на едно предизвестено напускане (4) (хемодиализен роман)

Четвърта глава

След историята с професора наблегнах много здраво на заниманията си с английски и след три-четири години доста напреднах. Но се измъчвах, че не мога да го говоря добре — състояние, типично за хора, започнали късно и учили в изолация, извън жива чуждоезична среда. Щом отворех уста и понечех да кажа нещо свободно, тоест без да чета, главата ми се изпразваше, а езикът ми се плетеше и бърках. В такова състояние бях чак до ’99, когато започнах да следвам и видях, че и други колеги не са уверени в устния си английски и се притесняваха, когато трябваше и да говорят, а не само да пишат и да четат. А напълно се успокоих, след като забелязах, че и доста от университетските ни преподаватели също не могат да се изкажат свободно на друга тема извън материала, който преподаваха в клас. Това не им пречеше да преподават във висше учебно заведение. И на мен не ми пречеше, като давах уроци. Но два пъти ходих на интервю за работа в Англия и двата пъти пропаднах по най-смешен начин. А колежките взеха да си правят майтап с моето „вечно“ учене на английски.

— Хайде, бе, не го ли научи тоя английски? — казваше някоя, щом ме видеха да отворя учебник и намигваше хитро на друга.

Спрях да нося учебни материали на работа и, щом в залата беше спокойно, забивах нос в някой вестник, взет от нашите болни, които редовно купуваха „24 часа“, „Труд“, „Позвънете“ и др., за да им минава по-лесно времето на диализа и ги даваха и на нас да четем. Струва ми се, че е време е да опиша отделението, навиците на персонала и болните и отношенията между тях.

За тези, които изобщо не знаят какво е това хемодиализа, ще се опитам да обясня нещата с възможно най-прости думи, защото всяка професия си има жаргон — неразбираем за хората извън нея. Аз също преди години нищо не знаех. По мое време в медицинските учебници липсваше материал на тази тема, макар че нашето отделение е открито през ’74, при това не е първото в страната, а аз завърших за сестра през ’78, тоест четири години по-късно. Спомням си, че когато, още съвсем млада сестра, започвах работа в реанимация, ми направи впечатление, че на стената в лекарския кабинет виси увеличена черно-бяла снимка на млада жена с черна траурна лентичка, поставена диагонално в единия долен край на портрета. Попитах коя е жената от снимката и ми казаха, че работила като лекар за кратко при тях, но развила тежка бъбречна недостатъчност и починала от уремия. Трябва да е била една от последните жертви на уремията — състояние на тежко отравяне на организма от отпадъчни продукти на метаболизма (обмяната на веществата), защото сега вече хората рядко умират от уремия. Диализата ги спасява от този мъчителен край, но сега пък чакат за трансплантация и пак е толкова тъжно да виждаш как хората се мъчат да съберат 20–30 хиляди долара, продават коли и имоти, молят се на разни инстанции, търсят спонсори, пускат обяви във вестниците и по телевизията. Но по този въпрос — по-късно. Първо трябва да въведем в темата тези, които не са запознати с нея, защото няма как да им обясняваме специфични проблеми, ако общата картина им е в мъгла.

Може би малко хора знаят или осъзнават факта, че в организма всеки ден става разграждане на хранителни вещества, при което се получават отровни отпадъци. Най-грубата и най-миризлива част от тях се изхвърля през един отвор в долния край на храносмилателната система, който няма да споменавам къде се намира — това всеки го знае. Бъбреците пък се грижат за изхвърлянето на едни по-фини, но твърде коварни продукти от обмяната — наричат се урея и креатинин — които нормално циркулират в кръвта в малки количества. Чрез фина и сложна филтрация, извършваща се вътре в бъбреците, уреята и креатининът се извличат от кръвното русло и се изхвърлят неколкократно на ден в разтворена форма — известна като урина или просто пикня. Ако бъбреците спрат да работят, в кръвта се натрупват опасни количества от тези отрови и в един момент положението става, както се изразяваме ние, несъвместимо с живота. Много хора са боледували „от бъбреци“ поне веднъж през живота си. И аз съм прекарала остро бъбречно възпаление преди повече от двадесет години, но се излекувах напълно след един антибиотичен курс. Хората, които идват за помощ при нас, обаче, не са успели да се излекуват и са развили така наречената хронична бъбречна недостатъчност. Някои от тях си мислят, че лекарите са ги объркали, но истината е, че при всяко заболяване има един малък процент заболели, които не се поддават на лечение — предполага се, че са намесени генетични причини (наследствено предразположение или вроден дефект).

Хемодиализата е сложна медицинска и техническа процедура за очистване на кръвта и предпазване по такъв начин на хората с неработещи бъбреци от изпадане в състояние, несъвместимо с живота. Извършва се с помощта на апарати, всеки един от които струва десетки хиляди долара. Тези апарати се зареждат с индивидуален комплект от по две дълги два-три метра гъвкави пластмасови тръбички с диаметър около сантиметър, всяка с по едно разширение като тясна чашка, наричано от нас чорап, четири цветни накрайника — два червени и два сини, плюс още няколко разклонения. Тези тръбички се получават навити на кръг и поставени в пакети, дълготрайно стерилизирани още при производството им в завода, намиращ се в Етрополе. По тях циркулира кръвта на болния в течение на около четири часа — колкото трае една хемодиализна процедура, затова се наричат кръвни линии. Апаратът се подготвя за диализа първо от техник по поддръжката на апаратите, после ние го е окичваме с тези кръвни линии, чрез тях свързваме болния към апарата (включваме го, на наш език, това трае 5–10 минути), наблюдаваме го през цялото време на процедурата (средно 4 часа), накрая болният става от мястото си, след като сме го изключили (изключването отнема още около 10–15 минути), после ние изхвърляме тези линии, и най-накрая техникът пуска апарата на дезинфекция за 40–50 минути между отделните смени. Как точно се извършват тези всичките действия (а има и други, не са само те) е малко трудно за обяснение, иска показване и разяснения на място и точно с това започва обучението на всяка новопостъпила сестра. Целият първи месец новата колежка е ученичка — не се смята за отделна бройка на графика, а припка като пале след майка си подир някоя опитна сестра, нейната учителка по диализа. Учителката все й обяснява и все й показва, докато най-сетне позволи на новата да се пробва да свърши нещо, но само под старши надзор. Отделно на всяка нова се дава да прочете една дебела книга по диализните въпроси плюс още няколко по-тънки книжлета и брошурки. Защото работещите в диализа са едни от най-високо квалифицираните медицински кадри в света. В много страни са и най-високо платените. У нас, обаче, не се прави разлика между сестра в кабинет, да речем, и сестра в хемодиализен център. А една сестра от кабинет знае какво е диализатор, например, точно толкова, колкото и всеки човек без медицинско образование.

Диализаторът, или изкуственият бъбрек е най-важната част на цялото бойно снаряжение, накичено по апарата в готовност да приеме кръвта на болния и като я завърти по преплетени кръгове, да я върне отново в тялото му — вече пречистена. Той изглежда като тесен пластмасов цилиндър, но вътре в него е чудото. Десетки хиляди тънки като косъм капилярни тръбички, изработени от специален материал, продукт на най-модерни технологии, са събрани в сноп, дебел около 5 см, изпълващ този външно с нищо незабележителен и съвсем лек на тегло цилиндър. През капилярните тръбички кръвта преминава в тънки партизански колони и се филтрира подобно на естествения процес в живия работоспособен бъбрек.

Както казах, на кръвните линии има два червени и два сини накрайника. Два от тях се свързват към диализатора, съответно в горния и долния му край. Двата други отиват към ръката на болния и се свързват с двете игли, забодени в нея. Тези игли не са обикновени игли. Първо, те са дебели като иглите за даряване на кръв (ако сте давали кръв, може да сте ги забелязали). Второ, имат удължение — това е тънка пластмасова тръбичка, дълга 10–15 см с пластмасова щипка по средата. Покрай иглата има две крилца — сини или жълти или зелени — направо са като пеперудки, само да не трябваше да ги вкарваме в жива човешка плът. А ние, диализните сестри, точно това правим: забождаме по две дебели игли в ръката на всеки болен в началото на всяка процедура, само за да ги извадим четири часа след това, като свърши. И при това, като бодем, внимаваме да попаднем точно в кръвоносен съд, а не встрани от него. От едната игла апаратът изтегля по тръбичките замърсената с отрови кръв, завърта я, прекарва я през диализатора и после през другата игла я връща в болния — пречистена. Засега това е най-добрият начин за пречистване на кръвта и така се прави навсякъде по света. И всеки болен идва отново за същата процедура три пъти седмично, защото обмяната произвежда непрекъснато нови отпадъци и няма изчистване, и няма свършване — също като домакинската работа. Образно може да се каже, че диализирането прилича на пране с автоматична пералня. Така както прането се върти и препира, и ние въртим кръвта на болния, прекарваме я по артериалната кръвна линия (означена с два червени накрайника), оттам през диализатора и после обратно по венозната кръвна линия (означена с два сини накрайника), а през цялото това време болният лежи на леглото или на шезлонга, вързан като куче на синджир, както самите болни се шегуват. Като кучета на синджир, наистина, не само защото са „вързани“ в продължение на четири часа, но най-вече защото трябва да идват отново през ден — три пъти седмично, много години наред.

Сега малко ще се отклоня. Сигурно сте забелязали, че точно когато вършите нещо важно, все някой ще се намери да ви прекъсне. И няма как, трябва да спрете, да свършите нещо друго, а после да продължите, но тъкмо сте се върнали към заниманието си и изведнъж се налага пък да излезете или нещо друго. Защото всички сме свързани с много други хора — роднини, съседи, приятели. Ето сега аз, например, се правя на писател и ми се струва, че е важно да свърша тази поучителна книжка, но се налага често-често да я зарязвам, за да свърша някоя друга работа, по-делнична и доста по-спешна — например, да преведа някой скучен документ, мила рожба на бюрокрацията, кой знае как заблудил се в немного известната фирма на мъжа ми, където съм регистрирана като преводач-завеждащ секция „Английски“ от 2001 г. (шегувам се, няма такава секция, просто съм редови преводач), да вдигна телефона и да обещая, че ще намеря най-после време да отида при възрастните си родители или на среща с приятели, които отдавна ме търсят да се видим, същевременно се тревожа, че малкият ми син, 22-годишен от оня ден насам (днес е 9-ти юни 2003, а той е роден на 7-ми през 1981) не се обажда никакъв цяла седмица вече, а е в САЩ на студентска бригада и затова час по час си чеквам и-мейла, но там намирам само спешна поръчка за още един превод от редовен клиент, друг редовен клиент идва да си прибере материала, един колега на мъжа ми се отбива да свършат заедно нещо, комшийката от горния етаж звъни, за да ми каже какво става с нейната жалба в съвета (тази жена заслужава да пиша за нея, защото тя подаде жалба по въпрос, който вълнува от години целия блок, а именно зариването на трапа на двора, но засега ще отложим този вълнуващ епизод от сериала за живота на скромните жители от градските панелни блокове), при това два-три часа на ден ми отиват за учене — чака ме изпит след десет дена, и най-сетне, или last but not least, както ни учат да се изразяваме, като пишем есета на английски, налага се да поразмърдам писателското си задниче и за да сготвя нещо, защото от три дни, откакто заседнах да пиша, все мъжът ми се хваща да готви. Неудобно е някак си. Прекалявам. А докато си хапвахме бобеца днеска, с мъжа ми си говорехме ето така:

— Абе как ги пишат тия книги с по 500 страници, не ми е ясно? — казвам аз и лапам лъжица боб. — Мм, че вкусно!

— Ми как! Виж я Хилари, нали седна да плюе по Бил Клинтън. Как, мислиш, го е направила?

— Де да знам! Осем милиона ще вземе, брей, опасна е!

— Аз му направих сметката. За да поиска осем милиона, и то само в аванс, значи тиражът е най-малко 250 000.

— Къде ти тук книжен пазар като тоя! Ама не е само това. Откъде извади тоя талант, ми е чудно. Нали беше политичка?

— Талант, дръжки! Кой му трябва талант в днешно време да пише? Всичко е въпрос на пари, да знаеш. Да ти кажа ли как се пише? Да ти кажа ли?

— Хайде сега и ти, като шефа: „Да ти кажа ли как стават тия неща“! Хубаво, де, хайде кажи ми, като толкова много знаеш.

— Ами първо, значи, Хилари вика някой и му разказва туй-онуй, а той я записва на диктофон. Тя разказва, оня записва, нали, и после вади от записа и почва раздувки. Ама той е спец по тия работи. Нали знаеш, че има писателски школи на Запад? Всичко е въпрос на техника, и той много добре я познава. Той даже не е само той. Сигурно са поне десетина.

— Гадни писарушки! Напълнили са пазара с книги на конвейер. Знам ги аз. Ама се четат обаче.

— Ще се четат, я. За какво има реклама? Пък и хората са си малко кухи — дай им секс и клюки, насилие, мафия и разни такива.

— Стига де, ами ти какви филми гледаш? Екшъни, извънземни…

— Ох, така си е, и аз съм си малко кух. Чакай да ти доразкажа.

— Как става ли?

— Аха, как става значи. Та ония, отбора юнаци-професионални писачи, почват значи да пишат. От една дума правят сто, всяка случка става дълга история, а в туй време край тях се въртят поне още толкова адвокати и ги дебнат нещо да не сбъркат, да не сгафят, разбираш ли, ‘щото Хилари още иска да прави кариера и трябва да й пазят имиджа. Разбра ли?

— Уф, гаден свят. Ама бобецът си го бива, нали?

— Аха, хубаво си хапнах. Утре какво ще си сготвим?

— Таратор, мисля аз. Ако искаш пък леща?