Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Публикация: „СОФТИС“, 2003, ISBN 954-760-050-8

Източник: http://softisbg.com

История

  1. — Корекция
  2. — Корекции от Mandor: текст и секция

Седма глава

Сега ще обясня каква е връзката на горната история с тази, която съм започнала да разказвам. Днес, 13.06.03 г. — извинявам се, че книжката заприличва на дневник — получих отговор от Районното полицейско управление, че „е извършена проверка“ (кога, как, от кого не се казва), при която, естествено, не е установена никаква нередност. Този отговор е на молбата ми от 26.05., точно след разговора ми с изпълнителния директор на болницата, когато отидох на крака в полицията и поисках проверка по изнесените факти, а именно „недокументирано обслужване на чуждестранните пациенти“. Постъпих така по съвет на адвокат, с когото споделих, че като казах на изпълнителния директор за това как чужденците минават през отделението, без да се вписват в журналите, той ме попита ядосано защо трябвало да ме интересуват тези неща, имала съм била длъжностна характеристика и ми я даде да си я прочета, в случай, че съм я забравила. Беше ксерокс копие от длъжностна характеристика на сестра в хемодиализно отделение, която бях подписала, заедно с другите сестри, без много да се зачитам в нея. Сега видях, че в нея пишеше, че съм длъжна да изпълнявам нарежданията на началниците си — старша сестра, дежурни лекари и завеждащ отделение. И понеже още не знаех, че в кодекса е уточнено „законните [им] нареждания“, си замълчах, но си помислих: „И той е в играта, леле! Къде се наврях!“

В молбата си до полицията бях посочила шестте дати, на които са планирани да се диализират белгийците — две от които вече бяха минали, и бях описала двата журнала — къде стоят и кой отговаря за тях — в които чуждите пациенти трябваше да бъдат записани още при пристигането им, а до датата на сигнала още не бяха. Като най-подходящ ден за проверка бях посочила 27.05.2003, вторник, защото на този ден нямаше да се диализира нито един български болен, само чужденци, а именно 16 граждани на Белгия и 13 граждани на Израел.

Когато отидох в полицията и поисках да заведат молбата ми, по възможност като спешна, два часа ме държаха в един коридор, където миришеше на тоалетни. Първото нещо, което ми казаха е, че това са си „наши неща“, но аз настоях, че само въпросът за хепатита е наш, а финансовите или документни нарушение са именно в техните компетенции, пък и те видяха, че е с копие до Министерството на вътрешните работи и станаха неспокойни. Бях ходила на консулт при адвокат, който ми каза, че ако не видят името на министъра отгоре, няма да си помръднат пръста. От чакане, нерви, и безсъние ме заболя стомах и ми прилоша — бях свалила четири кила за четири дена. Полицаят на входа прояви човещина и ми показа къде мога да седна — в едно странично помещение на едни седалки, завинтени за пода. Той се заговори с мен и каза, че знае за чужденците от един свой приятел, който идвал на диализа при нас.

— Виж ти, значи и вие сте чули! И като ходих на адвокат, още първият, при когото отидох, знаеше от своя позната, и тя на диализа при нас.

Най-накрая ми казаха, че не можели да ми дадат входящ номер сега, да съм идела на другата сутрин, защото началникът бил „в оперативка“.

— Ох — проплаках аз, — мъжът ми ще ме пребие, ако не взема номерче. Той ми каза, без номер да не се връщам!

— Добре — влезе ми в положението полицаят. — Ще се обадим на мъжа ви, а сега си вървете.

Явно живеем в ориенталска страна, щом най-силният аргумент е „мъжът ми ще ме пребие“. Този полицай изобщо не се и замисли, че ако мъжът ми ме заплашва с бой по такъв дребен повод, значи съм подложена на системен семеен тормоз. Не, той пое нещата в свои ръце, отпрати ме и отиде да говори с мъжа ми — по мъжки.

Веднага щом излязох от полицейското управление, намерих уличен телефон и се обадих в къщи.

— Обадиха ли ти се от полицията?

— Да, обясниха ми.

— Аз им казах, че ще ме пребиеш.

— Е, чак пък толкоз.

— Ами нали наистина каза без входящ номер да не се връщам?

— Добре, де, добре, сега прибираш ли се?

— Да, и ще взема такси, че едва се държа на краката си.

Сега мога да избързам и да кажа, че знам как е била направена проверката. Последния ми работен ден, когато завеждащият и д-р В. Фонев си изпуснаха нервите и крещяха по мен, една от причините за гнева на шефа беше, че се обадили същия ден от полицията:

— А, ма Боянова, ти и до МВР-то си писала, ма?

— Да, писах, защо?

— Щото ми се обадиха ей-сега да ме питат, затова.

— И вие им казахте, че всичко е наред, нали?

— Така им казах, я, че как иначе?

Представих си как го е казал — „най-отговорно ви заявявам“ и т.н. А може да е казал и нещо обидно по мой адрес — некадърна сестра (нали все това ми повтаряше тоя ден), въобразява си, нещо не е наред жената, ще я уволняваме — такива неща.

Що се отнася до останалите инстанции, те мълчат и досега. Нямам отговор отникъде. Само изпълнителният директор на болницата реагира веднага, проведе разговор с мен на 26-ти, след който ми връчи писмено искане да му представя писмени показания по чл. 193, ал.1, тоест такива, с каквито според кодекса работодателят трябва да разполага преди налагане на дисциплинарно наказание, но като ги получи на 28-ми, осъзна, че няма да може да ме уволни въз основа на написаното, затова трябваше нещо да се скалъпи, и то бързо. Как иначе да си обясня кошмарния сценарий от 29-ти? Тогава аз подадох аргументирана молба за отпуск до края на юни и веднага, щом ми разрешиха — нямаше как да ми откажат след прилагане на убедителната аргументация, плод на пореден консулт с адвокат — подадох писмено предизвестие за напускане с 30-дневен срок. И повече не се вяснах на работа.

И досега нямам отговор от Районния център по здравеопазване в нашия град. Единствено Комисията по здравеопазване в София ми изпрати писмен отговор, но в него просто ме уведомяваха, че са препратили сигнала ми до министъра на здравеопазването. Направили са го, очевидно, без дори да погледнат какво пише отгоре на първа страница, а то пишеше ясно и напечатано — копие: до Министерство на здравеопазването. Нямам отговор от bTV, нито от няколкото централни вестника, до които пратих и-мейли. Може би трябваше да посетя офисите им или да се обадя по телефона? Нямам отговор и от Министерството на външните работи, а се надявах на г-н министъра, че ще обърне внимание поне на факта, че сред чуждестранните пациенти, застрашени от заразяване с хепатит, има не само белгийци, но и граждани на Израел. Надявах се на него, защото само преди по-малко от година помогна на един мой бивш университетски преподавател — американски евреин — да получи дългоочакваното разрешение за постоянно пребиваване в България. Горкият възрастен американец беше решил да преподава и живее в България — харесвало му тук сред нас, българите, спасили 40 000 български евреи от изпращане в лагерите през Втората световна война. Имаше над десет години престой, но от местното управление му правеха всякакви спънки. А той искаше само малко спокойствие на старини. Беше си купил апартамент в града и малка къщичка в едно близко, много китно селце. Външният му вид беше малко неугледен, интелектуално небрежен, би могло да се каже, а той самият показваше такава непрактичност в живота, че изглеждаше направо наивен в очите на местните Ганьовци. Сигурно са му искали подкуп, за да го уредят, но той не се е досетил. Най-накрая човекът, измъчен и напълно неразбиращ защо не му дават разрешителното, написа молба до г-н Паси и виж ти! Под носовете на изненаданите местни полицаи, на един американец се разреши постоянно пребиваване в България — след повече от десет години преподавателска дейност у нас! — и по такъв начин му се оказа великата чест да живее необезпокояван някъде из Делиормана.

Този преподавател беше любимец на нас, студентите. От него съм научила, че човек не бива да се гордее с нещо, за което сам не е положил усилия, а го е получил наготово заради заслугите, примерно, на своите предци. Че наследствените облаги са отживелица в наше време и че първи американците са били тези, които са рекли, ние няма да сваляме шапка на кралски величия, не признаваме наследствени привилегии, предпочитаме президент, който можем да критикуваме и да сменяме чрез гласуване. Всеки човек, проявил способности, има правото да заеме съответстващо на способностите му място. Не ни харесва, казали още през 18-ти век американците, на дадено място цял живот да седи някой некадърник, само защото кръвта му била много синя. Всеки един американец има право не само на материални блага, но и на лично щастие — това са неотменими човешки права според нас. Ето така е написано в Американската конституция още през 18-ти век.

Този преподавател ни учеше, че не бива да презираме циганите, защото те биха могли — с много търпение и всеотдайност от наша страна — да станат равностойни граждани на обществото. Преди векове, разказваше ни той, ирландците изглеждали в очите на англичаните както циганите в нашите очи сега — били бедни, мръсни и многодетни, просели по улиците и крадели. Много английски автори, като напр. Джонатан Суифт, когото мислехме само за детски писател, съдейки по „Гъливер в страната на лилипутите“, са писали остри памфлети с цел разрешаване на ирландския въпрос. И ние четяхме как Суифт уж съвсем насериозно предлага ирландските бебенца да се изкупуват от майките им, щом станат на една годинка и спрат да сучат, защото родителите и без това нямат пари да ги изхранят, а малките ирландчета са с крехко месо, схващате ли накъде бие? И Суифт го казва направо и то с много сериозен, псевдонаучен тон, че от еди колко си ирландски майки може да се получи еди-колко си килограма месо, че с парите, спечелени от продажбата, родителите ще отглеждат добре по две-три, не повече деца, а същевременно английските благородници ще се наслаждават на превъзходни кулинарни продукти. Ако си мислите, че Суифт наистина го е мислил, значи нищо не сте разбрали. Ирландците много са страдали и са бягали от гладна смърт към Америка на няколко мощни преселнически вълни. Чак през втората половина на 20-ти век Ирландия дръпва рязко напред, развивайки висшите технология — компютри и други такива.

А когато ни преподаваше за Кромуел? Как направил преврат и обезглавил краля, Чарлз I? Оливер Кромуел бил фанатичен религиозен пуритан и всъщност приличал на комунист. Веднага установил тоталитарна власт и забранил какво ли не на хората — затворил театрите, не разрешавал песни и танци, колел и бесел за най-малкото провинение. А когато монархията се възстановила с нов преврат и Чарлз II се завръща на власт след 12 години изгнание във Франция, той не тръгва да коли на свой ред победените си противници, макар че е бил син на заклания като петел Чарлз I. Защото не е търсил кърваво отмъщение и не е мислил за себе си, а за страната си. От историята на Великобритания, която ни преподаваше този американец, също знам за създаването на първия в света парламент. Още през 1215 г. група търговци и едри земевладелци — все заможни хора, но без синя кръв — тръгват на мирен поход срещу тогавашния крал, който си позволявал да разхищава и изобщо не се държал подобаващо на крал. Носели един дълъг свитък, Великата харта. В него пишело какво не се разрешава от днес нататък на краля — общо 63 точки условия и забрани. Кралят подписал, защото се нуждаел от парите на тези, които се опълчили срещу него, но те не си тръгнали, докато не учредили контролен орган от няколко души. Те трябвало да следят да не се отметне кралят, а кралят трябвало да се съветва с тях по важните държавни въпроси. И това е било още в началото на 13-ти век!

Мен са ме учили някога, на училище, че преди да паднем под турско, България била по-напред от Европа. Но как така? Имали ли сме парламент? Закони? Светско изкуство? Знам за иконите на Калоян и Десислава от Боянската църква, но нищо не знам за народа от оня период. Как са живели хората, как са се обличали, какви теми на разговор са имали? Пълна тъмница. Има описание на царски дворец в Търново. Ами може би народът е тънел в мизерия, а царят се е фукал с палат, защото не е имало кой да му свие перките, а придворните интелигенти са възхвалявали неговата самозабрава. А точно когато сме падали под турско робство, Джефри Чосър пише забавните „Кентърберийски разкази“, в които описва човек по човек външния вид и навиците на група от пилигрими (поклонници на свети мощи) и после те си разказват истории по пътя — къде шеговити, къде сериозни. Съвсем светски истории за любов, изневяра, подвизи и други такива. За какво сме си говорели ние, обикновените българи, по онова време, няма откъде да науча. Та такива работи знам от университета.

Мога да разказвам още на тези и други подобни теми, но се налага да спра, за да представя болните, отделението по хемодиализа и персонала. Ей-сега, само трябва да имате малко търпение. Май и аз я подкарах като държавен служител — почакайте, или най-добре елате утре. Всъщност писателите са един вид като държавните служители, защото постоянно отлагат най-интересното за другата глава или чак за накрая. Междувременно ни забавляват с разни историйки, като мелодийката по телефона на „Поликонтакт“ — по-интересни, може би, но все пак принципът е подобен. Аз обаче започнах да пиша не с цел да ви забавлявам. Но ако я карам така, ще остана съвсем без читатели. И затова в следващата глава ще се опитам да приложа някой прийом — учила съм ги в университета, от тия, за привличане на вниманието. Какво ще кажете за малко horror story (ужасна, плашеща история), смесена с черен хумор?