Рени Стоянова
Хроника на едно предизвестено напускане (15) (хемодиализен роман)

Петнадесета глава

Много събрания сме провеждали в отделението и никое от тях не е протоколирано, разбира се. Като се навикаме, влизахме пак в залите и все едно че нищо не е било. Това си беше напразно хабене, но кой да се сети тогава? По-късно поставих този въпрос пред шефа на разговор в кабинета му по повод писмения ми сигнал за нередности в отделението, отправен директно към него без копия до по-висши инстанции. По време на този разговор, беше преди три месеца, той ме попита:

— Кой да ги протоколира тия събрания? Аз ли?

— Секретарката! Тя за какво е?

— В болнични е.

— Не казвам за в момента. По принцип!

И защо ли да ги протоколират, наистина? Защо ли трябва да се записват изказвания, изобличаващи лекарите и протежето инж. Фонев? Веднъж бяхме останали съвсем малко сестри, бяха напуснали или разболели, не си спомням, но за един период от месец ли, два ли, се наложи да работим само две на 13 болни в голямата зала (или бяха 12 тогава?). На събрание на лекари и сестри по онова време, свикано за решаване на проблема с острия недостиг на сестрински персонал, аз изказах следното еретично мнение:

— Не може ли, докато преодолеем затруднението, и дежурните лекари да включват и да изключват болни в залата?

Щяха да ме направят на нищо! Колко се смяха колежките на наивността ми после!

Отношенията между персонала не бяха лоши, бяхме директни едни с други и си помагахме, говоря най-вече за сестрите. Гордеехме се с бойните си характери, с чувството си за хумор, с бързината и жизнерадостта си. Години наред не само че не възникваха сериозни интриги или конфликти между нас, даже обратното, ставахме все по-близки и неразделни, сякаш трудните времена, които изживявахме заедно с болните, макар и от другата страна на бариерата, ни сплотяваха още повече. Много си споделяхме, черпехме се една друга по разни поводи, празнувахме заедно рождени дни. Почивките между смените бяха време на буйни смехове и даже на песни и танци пред телевизора в битовката, като пуснеха някой хит.

Сега си мисля, че разговорите ни са били повърхностни — за децата, мъжа, манджата и най-любимата ни — за секса. Аз участвах много активно в последната. Бях известна с майтапите си и с нестандартните си разсъждения. Разсмивах ги всички с моите лафове. Но всеки път, щом се опитвах да заговоря за нещо сериозно, за неща, които уча в университета, например, усещах, че им ставам досадна. Може би си мислеха, че се правя на важна, като споменавам университета? С една болна, обаче, много хубаво си говорехме за английска и американска литература. Винаги ще помня тъмните й очи, озарени от интелигентен поглед, усмивката й на щастливо дете (страхотно младееше) — сякаш идваше не на диализа, а на среща с приятели, и най-вече това, че за каквото и да я заговорех, тя все го е чела. Малко е да се каже само чела, запомнила беше най-важните герои, събития, дори диалози. Оценяваше английския хумор и казваше,че й доставя голямо удоволствие тънкия сарказъм в повествованието, индиректния изказ, а не грубо бичуващия език или откровено вулгарните сцени. Ти ми липсваш сега, Мими, ти и другите болни, с които сме разговаряли. Ти не се казваш Мими, но и аз не се казвам Ани. Не трябва да споменавам истински имена, затова прости ми, че си вземам сбогом с всички по този начин, с чужди имена. Колежките не ми липсват, макар много пъти да казвах, че ще ми липсват, ако напусна, че имам нужда от леките разговори с тях, от кънтящите надалече смехове и закачки.

Колкото и куриозно да звучи, за това, което учех в университета, съм разговаряла с нашите санитарки. Говорила съм им за нашия преподавател, американеца, който все защитаваше малцинствата, слушаха ме и като им разказвах за английската и ирландска история. Една от тях имаше много хубав почерк и си личеше, че е високо интелигентна по природа. Казвах й:

— Защо не си отишла да учиш още нещо след гимназия? Можеше да станеш най-малкото медицинска сестра.

А тя ще се изчерви — при всяка похвала или закачка тя винаги се изчервяваше и макар кожата на хубавото й кръгло лице да бе тъмно-мургава, много й личеше — и ще ми рече:

— Ожених се, за кога да уча?

— Ама не може така. Жените не са само за раждане и гледане на деца! Ти колко деца имаш?

— Две, сестра. Ние на село всички имаме по две, най-много по три. Ние не сме от джебчиите, ела да ни видиш къщите по на два ката. Работим, то работа трудно взе да се намира, но не щем да крадем. И гледаме да изучим децата си, те поне да не са прости

— Прости ли? Че ти имаш гимназия!

— Е, да, ама нали виждаш сега к’во работя. Ние сме най-простите тука.

— То и нас, сестрите, ни правят на прости, ако е въпрос, ама не е така. Човек, като си върши работата, не заслужава обиди.

Санитарките все бяха виновните, ако изчезнеше нещо от отделението. Имахме една санитарка, за която почти бяхме сигурни, че е крадла по природа. В интерес на истината, тази клептоманка, да ме прощава, ако смята, че е била обвинявана несправедливо много пъти, си беше чиста българка.

Много от болните ни бяха цигани и турци. Повечето бяха бедни и необразовани. Но един се открояваше сред тях и с хубавата си външност, и с образованието си, и с чувството си хумор. Той беше турски циганин християнин — нашенски хибрид, резултат от наслагвалите се чужди присъствия по земите ни. По образование беше ветеринарен фелдшер — и фелдшерът е хибридна професия, нещо средно между сестра и лекар. Много хубаво разправяше как ражда овцата — също като жена се мъчи и тя. И как блее после, като й заколят детето — търси го, плаче. Той не се срамуваше да каже:

— Аз съм циганин, сестра. Ама от циганин до циганин голяма разлика има. Ела ми на гости, да видиш. Всичките къщи на село са със сателитни антени. Дворовете подредени, с алеи, цветя — всичко. Да ти е драго да седнеш на теферич под асмата. Българските дворове не са толкова чисти, колкото са нашите.

Той твърдеше, че цялото тогавашно правителство, барабар с президента, е от цигани.

— Виж им чертите на лицата, че и боята. Наши са, сестра, познавам ги, ама се правят на българи, срам ги е да си признаят, че имат циганска кръв в жилите си.

Той беше ходил на трансплантация в Гърция. Операцията минала успешно, но по-късно отхвърлил бъбрека и пак се върна на диализа. Имаше три деца и веднъж се измайтапил с колежките, че жена му чака четвърто. Бяха му се повярвали и го одумваха, че не се вижда колко е болен, ами е тръгнал деца да прави. Аз отидох при леглото му и го попитах направо:

— Абе вярно ли е, че жена ти чакала бебе?

Той се засмя и ми каза:

— Майтап, бе Уили! Как ще правя такива неща, болен човек съм! Хората си мислят, че ние, циганите, само това знаем — да правим деца.

С лекарите отношенията ни също бяха добри, въпреки всичко. Някои сестри дори им говореха на ти, но аз до последно се обръщах на вие и на д-р еди-кой си по фамилия, така са ме учили в медицинското, нищо, че те ми говореха на ти и на първо име. Има неща, които не се преодоляват лесно. Чак през последния ми работен ден, когато д-р В. Фонев ме подложи на психоатака, дотолкова излязох от кожата си от възмущение, че ме унижава, забравил всякаква лекарска съвест и чест и то в момент, когато работех над болната и само нещо да бях сбъркала, можеше да стане ужасно — само тогава за пръв път в сестринския си живот се обърнах на ти към лекар и то чак после — в коридора, на четири очи, като се разминавахме. Видях колко се изуми, че се отнасям с него като с равен. Това беше моето отмъщение и той го разбра много добре.

Няколко дни след скандала, започнал от моя сигнал до изпълнителния директор с копия до още няколко йерархични стъпала над него, се мернах за кратко в отделението, колкото да уредя формалностите около напускането си. Животът в отделението си беше потекъл пак по старому — работата си вървеше, както винаги, никой не изглеждаше разтревожен от миналите проверки. Дали въобще бяха минали сериозни проверки? Докато чаках старшата да ми подпише обходния лист, в кабинета й връхлетяха прегърнати и засмени д-р Станчев и една млада сестра. Тя всъщност не е в първа младост, но определено младее и каквато е мъничка и остроумна, лекарите много я харесват.

— Хей, внимавайте! — шеговито викнах аз. — На това в цивилизованите страни му се вика сексуален тормоз на работното място! — и щипнах доктора по сланинките около кръста.

— Стига, бе Ани, ти все такива ги измисляш! Това да не ти е на Запад! — ухилено ми отвърна колежката.

Бяхме говорили на тази тема и тя знаеше, че на Запад и особено в Америка, всяка задявка на работното място може да стане причина за съдебно преследване по обвинение в сексуален тормоз. Но тук си е Ориента. Затова е толкова весело.

На излизане минах покрай залите. Вратата на оранжевата (едната малка зала с три поста) беше отворена и болните вътре се диализираха на автопилот, тоест без сестра в залата. Един от тримата, този в средата, ме видя и подвикна:

— Къде отиваш? В отпуска ли си?

— В отпуска съм, да, и после напускам — усмихнах му се аз и му изпратих въздушна целувка, след което си тръгнах. А той завика след мен:

— Ей, чакай малко, ей, ‘що така?

Но аз си заминах. Болните не трябва да знаят за нашите конфликти. Сега вече може и да узнаят. Тази книжка взе нещо много да набъбва. Днес е 22-ри юни. Три дни не бях писала, нали ходих на изпит. А започнах да пиша на шести юни. Струва ми се, че сто години съм живяла в самота, ако използвам наготово заглавието на романа на Габриел Гарсиа Маркес, или че съм мълчала сто години. Самота — не беше, и мълчание не може да е било. Работех в голям колектив, бъбрехме си, общувахме уж. Какво беше тогава? Не знам, вие решете, аз да продължавам.

Казах, че с болните се поскарвахме, че и персонал, и болни живеехме като едно голямо семейство. Може би ме обичаха, защото аз не им се карах много. Колежките даже са ме хокали, че много ги глезя. И шефът ни учеше:

— Не ги оставяйте да ви се качват на главите!

Сигурно е казвал същото на лекарите за нас, сестрите. За болните пък да не говорим. Според мен, болните в нашите болници са по принцип дискриминирани. Не става дума за чужденците на диализа при нас в края на май. Те бяха обслужени с голямо внимание, бяха глезени, така да се каже. Говоря за нашите, българските болни, особено тези от малцинствата или от селата, или комбинирано — и от село и от малцинствена етническа група. Знам, че такива твърдения се доказват най-трудно, особено ако проверката се прави от вътрешна комисия. Но все пак, достатъчно е някой да влезе в стола на петзвездната ни болница, за да види огромната шперплатова стена, издигната между масите за персонала и масите „за външни лица и болни“. Болните от всички етажи ползваха стола срещу заплащане така, както и персоналът. Но първо заставаха на отделна опашка пред отделна каса, в отсамната част, затъмнена от шперплатовата преграда, после се придвижваха към отделно гише за получаване на храната си и оттам пак се връщаха в тъмната част, отсам преградата, сядаха и се хранеха. Ние бяхме оттатък стената, в светлата част. Цялото това разпределение всъщност беше съвсем нелепо, защото в крайна сметка всички прибори за хранене се смесваха вътре в помещението за миене на съдовете. Но логиката на тези, които нареждат какво и как да се прави често се различава от логиката на здравия разум.

В началото на коридора на нашето отделение, например, издигнаха преградна стена от бяла пластмасова дограма с матирани стъкла и врата на нея. Тази преграда трябваше да отделя жълтата зала от останалата част на отделението — стационар, зали, кабинети и складове. Но, първо, жълтата зала не й беше мястото в началото на отделението. Такива изолирани зали се поставят по правило в дъното на коридора, ако ще се говори наистина за изолация. Там се поставя преградната стена и надпис: Забранено влизането на външни лица! При нас — точно обратното. Всички, идващи отвън, като влязат през външната врата, преминават и през тази и тогава стигат било до стаята си, ако лежат в отделението, било до залата си, ако са дошли за диализа. Освен това, вратата на жълтата зала е точно срещу вратата на кухненския офис. Излиза, че са изолирани хепатитната зала заедно с кухнята за раздаване на храна. Вярно, че хепатитът не се предава по въздуха и все пак подобна комбинация е малко странна.

Но има и още странни неща. Залите, в които не се диализират заразени от хепатит В, се диализират заедно незаразени от никакъв хепатит заедно със заразени от хепатит С. За хепатит С не се налага друга изолация, освен на отделен апарат, казват нашите лекари — така било по света. По-късно, когато сама потърсих информация, се натъкнах на убедителна подкрепа в полза на противоположното мнение. Но и така да е, нека да са отделени не в друга зала, а само на отделни апарати в общата. Но и така не е. Заразени и незаразени от хепатит С се изреждат при нас на едни и същи апарати, защото имаме много болни и нямаме физическата възможност да си позволим „лукса“ да заделим определен брой апарати само за заразените от хепатит С. Заразените са различен брой в различните диализни смени. В две от тях са по седем. В останалите са по-малко. А всички легла се запълват, значи на ползваните от заразени болни апарати се диализират незаразени. Честно казано, до края на май тази година не се бях замисляла над това. С разпределението по постове (легло и апарат съставят един пост) се занимават техниците по нареждане на шефа. Това и други подобни неща съобщих писмено на изпълнителния директор в отговор на неговата молба да дам писмени показания, преди да ме уволни. Дали вярвах, че като научи за такива груби нарушения на епидемиологичните изисквания, ще разпореди веднага да се закупят още апарати за нашите болни и да се сложи край на недопустимата от медицинска гледна точка практика? Не знам, видях, че е много разтревожен, но не ще да е било от грижа нито за нашите, нито за чуждите пациенти. Други грижи съм му създала с моите наивни усилия да оправям един свят, в който той и такива като него явно се чувстват доста добре. После се ровех и в Наказателния закон, консултирах се пак с адвокат. И ето какво научих. В България няма закон за съзнателно разпространение на инфекции сред хората. Има само за разпространение на зарази сред домашни животни. По този повод с мъжа ми коментирахме така:

— Как може само за домашни животни?! Ами за хора като нашите болни? Значи могат да си ги заразяват на воля и, дори да се разбере, няма престъпление, какво толкова е станало! — възмущавах се аз.

— Чакай малко. Нали с вашите болни се отнасят като с животни? И нали диализата им е като втори дом? Значи може да съдиш шефовете си за заразяване именно на домашни животни!

И се смяхме през сълзи. Има и закон за болните от венерически болести. Те, значи, ако разпространяват венерическите болести, от които страдат, носят наказателна отговорност. Забележете, само болните от венерически болести. Казах на адвоката, че формулировката е остаряла и не е достатъчно прецизна или по-скоро не е достатъчна всеобхватна. Би трябвало да се формулира „болести, предавани по кръвен и полов път“, вместо само венерически. Защото СПИН-ът, например, който чудесно отговаря на формулировката „венерическа болест“, в същото време се предава и по кръвен път. А с хепатитите става още по-неудобно. Те биха могли да се предадат и по полов път, но се предават основно по кръвен, затова никой не ги нарича венерически болести. А хепатитът е плъзнал и щамовете му постоянно се увеличават. Той е много по-страшен бич за човечеството от СПИН-а. Когато аз учех за сестра, още нямаше хепатит С, имаше само А и В. Точно когато СПИН-ът стана известен, и хепатит С нашумя като новооткрита хепатитна разновидност. Срещу А и В вече има ваксина, но срещу С — още няма. Знае се, че вече има и хепатит D, Е и G. В напредналите страни тръбят за тази нова напаст. Ние в България, обаче, по-точно нашите творци на закони, още си пеем песента за венерическите болести — стар хит от 50-те години на 20-тия век.

И така, докато медицинският свят се вълнува от хепатита и мерките срещу неговото разпространение, в нашето отделение постоянно ставаха разправии на дребно с болните, най-често за килограмите им. Някои болни, от страх да не им се караме, че са наддали повече от разрешеното, си играеха на криеница с нас. Ето какви диалози се чуваха при нас всеки божи ден:

— Ти тегли ли се?

— Да, сестра. Имам 4 кг.

— Я ела на кантара аз да видя!

Изтеглянето показва, примерно, 6 кг. над нормата.

— Ха така, ще видиш сега, ако доц. Фонев мине проверка!

И ако наистина доц. Фонев минеше на проверка, ставаше страшно. Веднъж пред мен каза на болен от селата:

— Какво си направил ти, бе? Какви са тия 10 кила?

— Останаха ми от миналия път, докторе!

— До гуша ми дойде от тебе, да знаеш! Ще умреш, бе, глупак!

Или пък — обръщение към цялата група:

— Кого лъжете, като си криете килограмите, знаете ли? Себе си лъжете, не лъжете мене, така да знаете! Само с вас ще се разправям, ама ха, тъпи глави такива!

Това с укриването на килограми далеч не е неразрешим проблем също. Достатъчно е само леглата или шезлонгите, на които лягат болните, да са снабдени с индивидуален кантар, който безстрастно да отчита не само колко тежи болният в началото и в края на диализата, но и как протича процесът на сваляне на килограмите по време на самата диализата.