Рени Стоянова
Хроника на едно предизвестено напускане (12) (хемодиализен роман)

Дванадесета глава

Пристъпвам към най-трудната част от това повествование — разказът за това, как едва не убих човек по време на работа. Вярно е, че всичко се размина — на косъм, и болният си е още на диализа. Но именно затова ми е още по-трудно да дам гласност на случая. Дали няма и моят болен да го прочете? Дали няма да ме намрази, че съм го лъгала няколко месеца? Ти, който ще се досетиш, че става дума за тебе, няма да споменавам името ти, моля те да ми простиш, от сърце ти се моля, повярвай ми! И за мен беше страшно и още настръхвам при спомена!!! Известно време след инцидента вярвах, че ако научиш, ще ми бъдеш благодарен, че съм спасила живота ти. Дори в показанията така съм написала. Сега не съм толкова сигурна. Няколко пъти дори се канех да ти кажа за случая, но не посмях, защото какво щеше да се промени, ако беше научил? Нищо, само дето ти щеше сигурно да се уплашиш от нас и всеки път да идваш със страх на диализа. А и всички останали болни, на които може би щеше да кажеш и те щяха да се уплашат.

Това, което стана тогава, беше на първо място по моя вина и на второ — по вина на инж. Фонев. Вината на д-р Скорчева нека друг преценява. Аз съм виновна, защото много бързах. Не ми беше за първи път да бързам. Ние, сестрите в хемодиализа, често бързаме. Инж. Фонев пък е виновен, защото извърши неадекватно действие. И на него не му беше за първи път. Но единствен той от целия технически персонал върши такива. Нямам сили да разказвам за инцидента отново. Затова прилагам направо писмените си показания, представени на старшата сестра, завеждащия отделение, д-р Скорчева и други лекари и сестри от отделението, но никога досега не прочетени от нито един болен. Може някои от вас да не разберат всичко, но това не е разговор, за да мога да ви отговоря веднага, ако нещо не сте разбрали и ме попитате. Само ще кажа, че хепарин се поставя при всяка диализа, за да не се съсирва кръвта в кръвните линии; дозата му се определя от лекар.

Писмени показания на м.с. Ани Боянова

за инцидента с болния Богомил Богданов на 24.01.2003 г. в отделение по хемодиализа, МБАЛ „Св. Магдалина“, гр. Равен

Относно: Опит за включване на болен по време на дезинфекция на апарата

 

Вечерта на 24.01.2003 г.бях дежурна в хемодиализна зала No. […], разполагаща с три поста, респективно отговарях за трима болни: Марин Василев, Игнат Стойчев и Богомил Богданов.

Малко преди 22:00 ч. апаратът на Богомил Богданов сигнализира повишено венозно налягане. Намирах се в залата точно срещу болния. Веднага пуснах банка с физиологичен разтвор за разреждане на кръвта, но венозното налягане продължи бързо да се вдига, вследствие на което, въпреки бързата ми реакция, опитът да върна кръвта се оказа неуспешен: кръвта в линиите беше коагулирала тотално. Уведомих дежурния лекар, д-р Скорчева, за станалото (което впрочем се случваше за четвърти път напоследък, по думите на болния) и д-р Скорчева нареди апаратът да се зареди с нов диализатор и нови кръвни линии, за да бъде продължена диализната процедура (оставаше още половин час до края на определеното време), като този път приложеният в началото хепарин Braun бъде 4 000 E, т.е с 1 000 Е по-малко от обичайната доза на болния за всяка 4-часова процедура. [Това не е истинският инцидент, но е съществено за развоя на последвалите събитията]

Бях неотлъчно при болния. Инж. Фонев донесе нов диализатор, вероятно по нареждане на д-р Скорчева, защото аз лично не съм му нареждала. Не съм присъствала на разговора между д-р Скорчева и инж. Фонев, касаещ продължаване на процедурата. Диализаторът, който инж. Фонев донесе, когато аз вече зареждах апарата, беше предварително изваден от стерилната му опаковка, т.е. готов за съчленяване. Веднага го поставих и свързах с кръвните линии. В това време болният седеше на шезлонга си, като ръката му беше върху облегалката — с двете диализни игли изложени на показ, надлежно промити — и чакаше продължение на диализата си. В процеса на работа обяснявах на глас какво следва, а инж. Фонев работеше нещо по апарата, без да отронва и дума. Още не бях запълнила линиите с физиологичен серум, когато той тихомълком напусна залата, без да ме уведоми какво е направил, а аз, твърде заета с подготовката на апарата и поддържането на контакт с болния, за миг дори не допуснах вероятността инж. Фонев да приведе апарата в режим „Дезинфекция“.

След като запълних надлежно диализните линии, поставих шланговете за диализен разтвор — действие, което по принцип трябва да се извършва от техник, но съвсем не е необичайно за нашето отделение то да се извършва и от сестра, особено когато техникът не е наблизо — уверих се, че диализаторът се е затоплил и пристъпих към самото включване на болния. Две технически обстоятелства допринесоха за развоя на по-нататъшните събития:

— първо, апаратът, на който се намираше болният, беше от модел, който не блокира евентуалното включване на болен на хемодиализа при стартирала дезинфекция;

— второ, дезинфектантът, както и диализният разтвор, се подава затоплен, така че диализаторът изглежда топъл и готов за започване на диализната процедура.

Включването се извърши точно по установените правила. Венозният край беше поставен в контейнера за оттичане на промивната течност, докато артериалният се запълваше с кръв от болния. Всичко вървеше нормално до момента, когато кръвният поток навлезе в диализатора. Отначало диализаторът се изпълни до половината по обичайния начин, но в следващата секунда цветът на кръвния поток в горната част на диализатора започна да се променя от ярко-червен към мътно-червен с жълтеникаво-сиви нюанси. Забелязах и по-силна от обичайната турбулентност в диализатора. В следващата секунда кръвният разтвор достигна венозния край, към който съответно беше насочен погледът ми. Аз стиснах венозния край с пръсти (всички сестри стискаме с пръсти венозния край, тъй като няма достатъчно инструменти) и започнах да го съчленявам към иглата на болния. Без да освобождавам щипката на диализната игла, тоест, без опасният разтвор да навлезе в кръвоносната система на болния, аз погледнах още веднъж назад към диализатора за последна проверка. Той беше полу-изпразнен от кръв, венозният въздухоуловител беше запенен и пяната се придвижваше към венозния край, който аз щях да свържа с болния. Помпата на апарата беше спряна и въпреки това НЕЩО методично нагнетяваше кръвния разтвор в линиите. [Вътре в апарата има друга помпа, скрита от погледа, която засмуква дезинфектант в режим на дезинфекция]

Точно в този миг, за част от секундата, аз разбрах, че апаратът е на дезинфекция. Това разбиране дойде като ослепяващ удар. Стори ми се, че ще се пръсна от напрежение и възмущение. Реагирах мълниеносно. Разчлених обратно венозния край от иглата на болния, по-точно започнах да го разчленявам, защото се оказа, че се е завинтил неочаквано здраво и разхлабването му изискваше големи усилия, и сега, за мой ужас, щипката на иглата пък започна пред очите ми да пропуска по малко — така, както е защипана (повечето игли от партидата напоследък са дефектни: щипките им не държат) и аз видях как съвсем малко количество от отровния разтвор се насочва към вената. Справих се, но само аз си знам какво изживях, докато успея да отделя венозния край от болния и го насоча към кофата за отпадъци, която беше пред апарата (също обичайно положение). Едва отпуснах стискането си и рядка струя запенена смес от кръв и дезинфектант плисна в кофата под налягане. Това, което предотвратих в последната секунда, щеше да бъде фатално за пациента още в мига, когато — АКО! — бях отщипала иглата и ако, без да се обръщам назад, бях стартирала диализната процедура. Фатално без никакъв шанс за оцеляване, защото болният щеше да получи не само смес от кръв, дезинфектант и въздух, но такава смес под силно налягане.

Веднага разчлених и изхвърлих всичко, промих иглите на болния, без да му давам излишни обяснения, само споменах нещо за възникнал технически проблем, и потърсих инж. Фонев. Първата му реакция, след като разбра какво е станало, беше гузна молба да не казвам на дежурния лекар. „Мислех, че диализата е приключила“, каза той за свое оправдание. Възмущението ми се засили. Заявих му, че нямам намерение нито да го „топя“, нито да го прикривам и настоях незабавно да намери д-р Скорчева и сам да докладва за инцидента пред нея. Той изпълни нареждането ми. Не съм присъствала на разговора между д-р Скорчева и инж. Фонев, касаещ инцидента, и не ми е известно как той е обяснил поведението си, защото стоях неотлъчно при болните и се постарах да успокоя Богомил Богданов, който в други случаи е вдигал скандали за много по-дребни неща и ако беше усетил какво можеше да го сполети, не знам как щеше да реагира. В едно обаче съм сигурна: болният щеше да ми е благодарен, че съм спасила живота му.

Инцидентът завърши с още едно включване на болния, този път на нов апарат в друга зала. С промиване бях запазила иглите, така че и този път не се наложи ново убождане. Всичко мина добре. Успя да свали и килограмите си. В скоби казано, инж. Фонев не му беше пуснал филтрация в другата зала, понеже болният не бил имал килограми. Наложи се да повиша тон и да му напомня, че лично съм го изтеглила, преди да легне отново, но инж. Фонев пак не беше разбрал. Той беше направил един неуспешен опит да претегли болния по време на диализната процедура (неуспешен, защото на болния му прилоша и се наложи бързо да легне) и беше останал с убеждението, че болният е свалил килограмите. Накрая, след цели две изхвърляния на цялата кръв от линиите се оказа, че има останали килограм и триста грама от общо три килограма над определената норма за тегло. Това означаваше, че продължаването на процедурата беше наложително дори само по тази причина. За щастие, хемоглобинът на болния, изследван по спешност след втората кръвозагуба, се оказа задоволителен и поне кръвопреливане по спешност не се наложи. И докато целият дежурен колектив се вълнуваше от случилото се и се възмущаваше от престъпната безотговорност на инж. Фонев, същият заяви, дословно: „Спокойно! Какво толкова е станало?“

На 25.01.2003 г. около 9:00 ч. сутринта д-р Скорчева се обади на домашния ми телефон и настоя да разкажа пред нея още веднъж всичко с пълни подробности и аз го разказах така, както го описвам тук, в настоящите писмени показания. Д-р Скорчева ме осведоми, че е длъжна да пусне рапорт по случая.

На 26.01.2003 г. прочетох рапорта на д-р Скорчева за нощното дежурство на 24/25.01.2003 г. (рапортът беше изложен разтворен на бюрото в нашата сестринска стая No. […]) и с изненада открих, че неадекватните действия на инж. Фонев изобщо не се споменават, а моите усилия да не допусна инфузия на опасен разтвор в тялото на болния изцяло са игнорирани. В рапорта д-р Скорчева даваше странното обяснение, че кръвните линии се били разчленили „спонтанно“, т. е. апаратът по презумпция е създал такова налягане в кръвните линии, че още преди кръвта да достигне до венозния край, кръвните линии са аварирали от само себе си и по този начин, разчленявайки се или спуквайки се, са предпазили болния от евентуално включване на хемодиализа по време на режим „Дезинфекция“. Стана ми неприятно и си помислих, че може би се търси изкупителна жертва, тъй като инж. Н. Фонев е син на проф. Фонев — бивш завеждащ катедра „Хематология, нефрология и хемодиализа“. Държа да подчертая, че:

първо, нито д-р Скорчева, нито инж. Фонев са преки свидетели на инцидента, тъй като по време на инцидента в залата бях само аз и тримата болни, чиито имена са дадени в началото на тези показания;

второ, спонтанното разчленяване — един от най-опасните хемодиализни инциденти по принцип — никога не остава незабелязан не само от непосредствено застрашения пациент, но и от другите пациенти в залата, тъй като представлява експлозия от „кървав дъжд“.

 

Естеството на нашата работа налага колективен труд и взаимно доверие. Този инцидент нямаше да се случи, ако:

— болният беше адекватно хепаринизиран, така че кръвта му да не коагулира в кръвните линии преди края на процедурата: лекарски пропуск;

— технологът беше получил точни и ясни инструкции: лекарски и сестрински пропуск;

— апаратът не беше въвеждан в режим „Дезинфекция“ при легнал болен с готовност за диализа (две игли в ръката): технически пропуск;

— беше забелязано, че апаратът е на дезинфекция още в първата, а не в последната секунда: лекарски, технически и сестрински пропуск;

— по време на включването на болния в залата присъстваха не само сестра, но и лекар, и техник: лекарски и технически пропуск.

 

Собственоръчен подпис:

26.01.2003 г.