Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Публикация: „СОФТИС“, 2003, ISBN 954-760-050-8

Източник: http://softisbg.com

История

  1. — Корекция
  2. — Корекции от Mandor: текст и секция

Десета глава

Но да се върнем към въпроса за информирането на болния. След това ще разкажа още една ужасна история. Впрочем, всичко, което разказвам досега, е един непрекъснат ужас. Но може би е трудно да се усети след толкова екшъни и звездни войни какво всъщност му е ужасното. Затова ще го кажа направо. Ужасното в тази история е бездушието. Не на инстанциите само. На всички, които съставят едно общество като нашето. Независимо дали са на отговорни постове или на редови. Аз не съм била много различна от другите. В продължение на 25 години и аз всичко търпях, дори проявявах известното българско безразличие:

— Абе к’во ме интересува. Няма аз да оправя света.

Когато се случваха тези и други неща, които предстои да разкажа, не бях аз единствената, нито първата, която реагира по някакъв начин. Всички около мен бяха наясно какво става, като приемахме чужденците и какво може да последва, ако се разчуе в чужбина, но никой не тръгна да подава сигнал. Хората са по своему мъдри. Инстинктът за самосъхранение командва:

— Не се занимавай с такива неща. Имаш семейство, деца. Какво ще стане, ако останеш без работа?

Ужасното в тази история е липсата на солидарност. Ужасното е предателството. Ужасното е, че след толкова години работа с моите колеги, след толкова много години, никой, ама абсолютно никой не ме защити. А сме изяли заедно торба сол, дето се вика. А най-ужасното е, че и сега, когато вече написах думите: бездушие, липса на солидарност, предателство, едва ли някой се трогва. Българската душа е обръгнала на хубави думи. За нас, българите, сякаш няма свети понятия.

Помните ли какво направиха българските турци, като ги „възродиха“? Как се втурнаха да бягат вкупом, как сами едни други се караха да зарежат всичко, построено с поколения труд и да бягат. Къде с добро, къде със заплахи те подбраха народа си и се запътиха към Турция — уж тяхна родина. И тя ги отблъсна дори. Мислите ли, че им беше лесно? От унижение към унижение или както казва народът — от трън та на глог.

А какво щяхме да направим ние, българите, ако бяхме етническо малцинство, да речем в Турция, и ни подгонеха да се поислямчим. Дали щяхме да възроптаем и, плюли на всичко, да образуваме тягостно дълги измъчени върволици в търсене на закрила от съседна страна с християнска вяра? Или щяхме да нахлузим фесовете и шалварите, да си научим новите имена и само късно вечер, събрани в някоя къща, като хапнем и пийнем, да почнем здраво да псуваме врага-поробител — там, винаги там, между стените на къщата, там протестира българинът. И се чуди защо гласът му е като глас в пустиня и защо все не потръгват нещата, и кога ще застане някой свестен там горе да управлява страната, а редовият българин да си седи, да си пие ракията и да псува, но винаги насаме, само сред най-близки приятели. А и ако рече да протестира българинът, първо започва да обижда на лични качества. Отправя примерно, ядни персонални нападки към шефа си в писмена форма, а после още повече псува, като го уволнят. И учи децата си:

— Срещу ръжен не се рита, да знаете! Да си опичате акъла, ей!

Използвам тази книжка, за да кажа:

Не се страхувайте да се обаждате за нередности. Но никога не отправяйте персонални нападки. Никога лични обиди, особено в писмена форма! Вместо този е такъв и такъв, казвайте какво в действията му не одобрявате. Нямате право да лепите етикети на хората, затова пък имате право да изложите мнение — но винаги аргументирано, с цифри и факти. Имате право и да критикувате нечии грешки — но винаги предпазливо, вметвайки думички като: може би, струва ми се, като че ли, може и да греша. Вместо да казвате или да пишете:

„Началникът ми е пълен идиот!“ — започнете с похвали, като например:

„Г-н Еди кой си, под чието ръководство работя еди къде-си от еди-кога си, много пъти се е доказвал като професионалист от висока класа и много отговорна личност, но в случая с (описвате конкретния случай) струва ми се, че може би (казвате какво като че ли не е редно).“ И завършвате позитивно. Така се пише срещу началник. Веднъж описали положението по възможно най-спокоен и красноречив начин, оставете на други, стоящи по-високо от шефа ви, да си направят сами изводите. Или ви се струва, че те са по-глупави от вас и не могат да разберат за какво става дума, ако не им го кажете в прав текст, тоест с помощта на обидни квалификации?

Мен не можаха да ме уволнят дисциплинарно защото това, което написах, беше добре аргументирано с цифри и факти и в него липсваха лични обиди или женски хленч. Грешката ми беше друга. Надцених приятелството на колегите. То се оказа мираж — след 16 години заедно! Затова, ако ще протестирате, първо си осигурете тила, пребройте се и вижте колко са „за“, после действайте заедно. Най-добре всички заедно. Ако има пасуващи — внимавайте, те може да са бъдещите предатели. Но и повечето да изглеждат въодушевени и верни в началото, нищо не се знае. Хората се отмятат много лесно, стига им малко да ги посплашат, така че бъдете готови и вие да се отметнете. Или да загубите. Безверието било в кръвта ни, казват някои, а от безверието до предателството е само една крачка.

Хайде сега нещо по-оптимистично. Ние, българите, в последно време станахме известни на света с нашия уникален исторически подвиг — спасяването на българските евреи от изпращане в лагери през Втората световна война. Цял свят взе да ни хвали и уважава за проявените от нас в онзи момент човещина и гражданска смелост. Заговори се за така наречения „български модел на етническа търпимост“, за нашия път към Европа. Но този път не е лесен и гладък. Може би ни пречи недалечното или по-далечно минало? Други страни, обаче, доскоро също като нас социалистически, ни изпреварват по пътя към Европа, и то без да се оплакват от миналото си. Стандартът на живот в Словения, например, вече надминава дори този в някои европейски страни, които никога не са били социалистически. Не можем да се оправдаваме вечно и с това, че сме малка страна, та големите все ни командват. В Европа има и други неголеми държави, Словения пак е подходящ пример — по-малка е дори от България. Всеки, който вярва, че причината за бавния ни преход е тежкото наследство от по-близкото или по-далечно миналото, е или фаталист и приема, че сме орисани вечно да теглим, или смята закономерни исторически явления за неразрешими загадки. А обяснението на загадки като тази на Словения е съвсем просто. Един народ може да се освободи от чуждо робство, но от собственото си — няма как, ако вечно дреме или излива недоволството си безразборно като природна стихия. Най-трудното за един народ е именно това — освобождаването от собственото му робство. И за отделната личност това е най-трудното — като да откажеш цигарите, например. При българския модел, който е уникален в световен мащаб, най-любимото място и за дрямка, и за гневните изблици на българина векове наред е било и досега си остава зад дувара на къщата или в съвременен вариант — между четирите панелни стени, обикновено след няколко люти ракии. И нека тези, които говорят за българския модел, да не се заблуждават. Не че ни липсва етническа толерантност — толерантност у нас има, колкото искаш. И не че нямаме редица положителни качества също така. Но същинският българския модел е именно този: сладка дрямка или стихиен гняв — и двете практикувани най-често в къщи. А така просто не може да се постигне друго, освен вечно въртене в омагьосан кръг — което и правим най-малко от ’89 насам.

Отгоре на всичко напоследък и у нас нашумяха теориите за световната конспирация и еврейския заговор. На пазара излязоха книги — някои тънки, други бая дебели, които много убедително доказват неща, в които българинът от край време е бил сигурен — че от обикновения човек нищо не зависи, че не може да има гражданско общество, нито будна човешка съвест, нито свети понятия. Светът се управлява от някакво тайно място. Хората, дори да живеят добре, са превърнати в роби. Евреите са виновни за всичко. Но така народът още повече се обезверява. Щом всяко усилие е предварително обречено в този предначертан свят, за какво ли да се опитваме да направим нещо? То от цели държави нищо не зависи, та от мен ли ще зависи, малкия човек? Как ли пък няма да се прекарам да тръгна аз да променям света? Я по-добре да си натискам парцалите.

Затова ще използвам тази книжка, за да кажа нещо и на тези, които смятат, че евреите са им виновни за всичко, тоест за антисемитизма. Използвам именно този термин, макар много добре да знам, че и арабите са семити. Струва ми се, че терминът антисемитизъм е установен и широко известен, а антиевреизъм звучи някак си доста тромаво, та заради това го използвам. Слободан Гвозденич издаде „Дяволското фризби“, преиздаде го даже и се оплака (или похвали?), че книгата му е под прокурорско разследване или нещо такова. В тази книга той казва, например, че евреи са направили болшевишката революция в Русия през 1917 г., завзели властта и тормозили християнския руски народ десетки години. Добре, нека да е така, съгласна съм, това го пише и на сума ти сайтове в Интернет.

Но защо никой не си задава един съвсем елементарен въпрос. Как така се подготви тя тази революция? Как се събраха толкова много евреи, как успяха да се организират, като е трябвало да се събират от къде ли не, Троцки, например, е дошъл чак от Америка? А още не имало нито самолети, нито интернети. Лесно ли се сваля властта в такава огромна империя като Руската от онова време? Някой политолог защо не се опита да проектира осъществяването на толкова сложна операция? В днешно време може да се прибегне до помощта на компютър, би могло да се направи компютърен модел на проблемните ситуации при подготвянето и извършването на Великата октомврийска съветска революция. А и задържането на власт също е сложна проблемна ситуация, особено по онова време, когато Съюзът е бил първи по рода си в света.

При всеки опит да се направи проект за каквото и да е бизнес начинание, още повече за такова като революцията — защото, нали, и революциите се правят за пари, тоест са един вид бизнес на високо равнище — проектантът се сблъсква с огромно количество неизвестни фактори, или ако не чак неизвестни, то поне вариабилни — които трябва да се пресмятат в процеса на начинанието. Значи първо трябва да си готов на риск, и то толкова по-голям , колкото по-мащабно е начинанието, което си замислил. После трябва да си страхотно интелигентен, за да го осъществиш, като непрекъснато реагираш в движение на новосъздалите се ситуации. Е, точно това евреите го умеят най-добре от всички. А повечето от тия, които се оплакват, че са жертва на конспирация и еврейски тормоз, друго освен да се оплакват, дали могат? Дори и в това, за съжаление, не са оригинални. Гвозденич, например, излезе с тази книга от свое име, но е достатъчно да погледнете километричната му библиография отзад, за да ви стане ясно колко много и от къде е преписвал. И в Интернет е същото — от разни страни надават вой срещу евреите, просто защото са безсилни да им се противопоставят. А са безсилни, защото са или мързеливи, или глупави, или неорганизирани, или разединени и пълни с предатели в редовете си — или всичко това заедно.

А милионите руски хора защо не са оказали съпротива, когато евреите са ги ограбвали и избивали като мравки? Те защо не са се организирали? Трудно им е било да протестират, защото са ги преследвали и дезинформирали, а и били останали без пари и имоти? Ама нали именно евреите са били преследвани преди това векове наред из цяла Европа, нали именно техните пари и имоти са били изземвани? Ние, българите, се гордеем, например, че сме се запазили като народ след близо 5 века турско иго. А евреите не са ли се запазили като народ и то не след 5, а след 20 века робство — европейско, така да се каже? При това през цялото време на робството ние все пак сме живели заедно по местата, където преди е съществувала държавата ни, а евреите са се скитали от една чужда държава към друга чужда и са били разпръснати през цялото това невъобразимо дълго време, без да имат най-скъпото за един народ — своя държава, мила родина! На тях не им ли е било трудно, кой им е давал информация, как са се справяли?

Това, че евреите са способни, се вижда отвсякъде. С каквото се захванат, все го изпипват. Затова са оставили следи в цялата история. Гвозденич, разбира се, не се интересува от това колко учени, носители на Нобелова награда, са все от еврейски произход. Нито го интересува, че Израел от пустиня се е превърнал в рай, само да не бяха палестинските атентати. Но, ще кажете, САЩ хвърлят много средства, за да цъфти Обещаната земя на избраните? Хвърлят, да, но средствата им явно не потъват в черна, бездънна дупка. Дали ако хвърляха такива средства у нас, и ние щяхме да цъфнем и вържем? Аз поне не вярвам, че въпросът с оправянето на една икономика е само въпрос на пари.

А земята ни е много хубава и наистина е земен рай по природа. Но на какво е заприличала днес България, нашата майка юнашка? Заприличала е на тъжна майка, изоставена от неблагодарни деца, на това е заприличала. Само като се огледам от балкона наоколо, направо ми прилошава. Колко много боклуци се изхвърлят безразборно навсякъде, трупат се между блоковете или се разнасят от вятъра насам-натам! Колко много бездомни кучета скитат по улиците! Колко хора ровят из кофите за боклук! На тези, дето си хвърлят боклука от балкона ме е яд, признавам си, а ми е жал за бездомните хора и за кучетата без собственици също. И за палестинците ми е жал, страшно ми е жал за тях, като гледам как са готови на всичко, само и само да се освободят от израелска окупация. Но в една критична статия на английски език, публикувана преди три-четири години, четох, че Арафат и приближените му си живеят охолно, докато народът им страда и тъне в мизерия. Боя се, че подобни навици не се преодоляват лесно и след извоюване на национална свобода. Та така.

Ще завърша тази глава с нещо хубаво. Тази година, 2003, пред много блокове започнаха да обират боклуците и да правят градинки. Аз самата точно тази пролет излязох да събирам боклуците, натрупали се в трапа покрай гаражите в задния двор. Не го бях правила от години. Един комшия се притече на помощ. Над тридесет черни найлонови торби от най-големите изхвърлихме заедно. После отпред, пред входа, мъжете докараха пръст и жените набодоха цветенца. И — о, чудо, досега никой не ги е стъпкал. Покрай едни грозни 16-етажни блокове в нашия квартал видях да поливат с маркучи малко парче тревна площ пред входа — тревата там беше ярко зелена. Покрай една порутена стена на друго място бяха опънали върви и по тях се катереха фунийки. Дочух, че и в далечните квартали става същото — именно от тази пролет. Май има нещо вярно в приказката, че идеите се носят във въздуха. На какво ли се дължи този феномен?