Рени Стоянова
Хроника на едно предизвестено напускане (16) (хемодиализен роман)

Шестнадесета глава

Сутринта на 27-ми януари, понеделник, тръгнах за работа със свито сърце. Този ден щях да бъда повикана от шефа на разговор. Носех писмените си показания за инцидента от нощното дежурство в петък и си повтарях инструкциите на мъжа ми да не се съгласявам на саморазправа, тоест разговор насаме в кабинета на шефа, а да му предам показанията и да искам писмен отговор. Не стана, както го мислех. Куражът ми се изпари в момента, в който влязох в битовката за сутрешната петминутка. Петминутка се нарича сутрешното предаване на смяна. Седнали около една ниска масичка с чаши кафе пред тях, 7–8 сестри разговарят на висок глас и се смеят. Често присъстват и една-две санитарки, но те нямат думата. Старшата и няколко други изпушват по една-две цигари, докато тече петминутката, защото тя е от 7:00 докъм 7:30 ч.

Пристигнах по-рано от другите, сипах си кафе и зачаках да видя какво ще стане. Колежките заприиждаха една след друга, свежи и весели, както винаги. Появи се и старшата, но нищо особено не стана. Петминутката свърши и влязохме да включваме болните. Някъде към 9:00 старшата ме извика в кабинета си.

— Доц. Фонев те вика в кабинета си — каза ми тя със сериозен глас.

— Не мога да отида — отговорих аз. — Консултирах се с адвокат и съм предупредена да не разговарям с никого на четири очи. Нося показанията. Ето ти едно копие. Ето и едно за шефа.

— Добре — каза старшата.

Малко по-късно пак ме извика.

— Ще се съберем всички в кабинета на секретарката. Доц. Фонев така нареди. Ще бъда и аз. Няма да е на четири очи, не бой се.

И аз отидох заедно с нея. Зад преградната секция имаше ниска масичка. Насядахме в кръг около нея — шефът, д-р Скорчева, старшата, инж. Фонев и аз. Всички бяхме повече или по-малко притеснени, и шефът също, само Форито си беше както винаги същият — спокоен и малко мрачен на вид. Той седеше до мен отдясно, а старшата — от лявата ми страна. Единият екземпляр от показанията ми беше в ръцете на д-р Скорчева и тя ги четеше задълбочено. Оказа се, че шефът още не беше ги чел. Той имаше загрижен вид и първите му думи бяха:

— Не съм ви събрал тук да ви съдя, искам просто да знам какво точно се случи. Боянова, какво ще кажеш?

Сърцето ми се разтупа и аз отговорих с пресипнал глас:

— Нямам сили пак да повтарям отново. Разберете ме, от три дена не мога да спя като хората, страшно съм уморена.

— Добре, де, добре, но нали трябва да го решим този въпрос? Няма ли да разкажеш каквото знаеш?

— Разказала съм го, не го ли прочетохте?

— Нямах време, после ще го чета.

— Ами какво да ви кажа… първо… — преглътнах със затруднение, — известно ли ви е, че само аз бях свидетел на инцидента?

— Само ти ли? — попита шефът и погледна въпросително д-р Скорчева. — Какво ще кажете, д-р Скорчева?

— Така е — тихо отвърна д-р Скорчева, като за кратко вдигна глава от четивото.

— Никифоре, ти какво ми разправяше? — с по-твърд глас се обърна шефа към Форито.

Инж. Фонев нищо не каза. Аз се обърнах към шефа:

— Моля ви се, нека д-р Скорчева каже какво е написала в рапорта?

Д-р Скорчева видимо се смути и отговори със запъване, като гледаше към мен:

— Инж. Фонев ми каза… подведе ме…. рапорта го писах, преди да говоря с теб.

Шефът продължи:

— Аз знам някои работи, но искам да ги чуя тука от вас. Вярно ли е, че Богомил е лежал с двете игли, виждаха ли се двете игли на ръката му, Фонев?

— Не съм забелязал…

— Д-р Скорчева, сестра Боянова беше ли запазила иглите на болния за продължаване на диализата?

— Да, доц. Фонев, запазила ги беше.

Тук аз се обадих:

— И още един път ги запазих след това, за третото поредно включване. Питайте болния, той ще ви каже.

Старшата се намеси и тя:

— Ани, болният лежеше ли си на мястото, ръката му беше ли на облегалката, иглите виждаха ли се добре?

— Да, болният си лежеше, не беше ставал изобщо и ръката си държеше на облегалката, къде другаде, и иглите се виждаха съвсем ясно и си говорехме, че ей-сега ще продължим диализата.

Шефът попита:

— Диализатора, който донесе Фонев, беше ли изваден от опаковката и готов за съчленяване?

— Да — отговорих аз.

— Не е така — обади се Фонев. — Ние винаги ги носим отворени.

Вярно беше, че ги носеха отворени. Ще избързам малко да кажа, че след този разговор наредиха на техниците да ни носят диализаторите неразопаковани. Това нареждане се спазваше около седмица-две, после пак се върнахме на старото положение. Сестрите взеха да се сърдят на техниците, че ги мързи да отворят една шпула. А и по-удобно си беше да ни ги носят извадени от опаковката, защото веднага зареждахме апаратите. При нас всички апарати се зареждат от вечерта за сутринта, тоест стерилните линии престояват до сутринта отворени. Това пак нищо не е, преди години зареждахме от петък вечерта за понеделник сутринта. А в учебниците пише, че всички стерилни материали трябва да се отварят непосредствено преди употреба.

— Фонев, на теб д-р Скорчева каза ли ти да занесеш диализатор на Боянова?

— Не, доц. Фонев. Никой нищо не ми каза.

— Боянова, ти каза ли на Фонев да ти донесе нова шпула?

— Не съм, доц. Фонев. Д-р Скорчева тъкмо ми нареди да продължа диализата и излезе и тогава влезе инж. Фонев и ми подаде нова шпула и аз веднага започнах да я свързвам с линиите. Помислих, че д-р Скорчева му е казала отвън в коридора. Но ти не чу ли, че говорех с Богомил, че ей-сега ще продължим — последните думи казах, обърната към Фонев.

— Фонев не е знаел — каза шефът. — Боянова, ти е трябвало да му кажеш!

Аз пак се обърнах към инженерчето:

— Не ме ли чу, като говорех с болния, кажи ми?

Той наведе глава и нищо не каза. Старшата се обади:

— Сестрите са ми се оплаквали, че инж. Фонев не внимава достатъчно.

Тогава доц. Фонев повиши тон на инж. Фонев:

— Ти докога няма да внимаваш, бе? Няма месец, откакто те водих да даваш писмени показания. Срам за баща си си, да знаеш!

Инж. Фонев изпъшка тежко, но пак си премълча. После шефът се обърна към мен:

— Ами ти, Боянова, къде гледаше, не видя ли какво прави Фонев до тебе?

Преди да успея да кажа нещо, секретарката се показа и рече, че търсели доц. Фонев. Той се надигна и каза към всички ни:

— Сега нямам време да се разправяме повече. Искам само да знаете, вие давате ли си сметка, че всички отивате в затвора при такъв случай, а? В затвора! Да се оправяте да работите в синхрон, че…! Виждате какви работи стават! Хайде, отивайте да работите, че и аз да вървя.

Цели три дни се бях измъчвала, предчувствайки последния въпрос на шефа. Къде наистина бях гледала? Защо не видях, че мушка шланговете в тубата с дезинфектант? Нали уж съм опитна сестра? Мъчех се да си припомня всички детайли отново. След съсирването повиках една колежка от голямата зала да дойде. Саралиева веднага притича. Тя е стара сестра, пред пенсия. Видя съсирените линии и ми каза, че отива да съобщи на д-р Скорчева, а аз рекох, добре, аз ще оправям тука в това време и взех да свалям съсирените линии, а иглите за всеки случай не ги извадих, промих ги със серум, може д-р Скорчева да наредеше да продължим диализата, макар че оставаше малко време. И наистина като дойде, д-р Скорчева нареди да заредя отново апарата с нови линии и нова шпула и да продължа, като сложа отново хепарин, и то доста висока доза.

После какво стана? Тя си излезе, май заедно със Саралиева двете излязоха. Възможно ли е д-р Скорчева да е завила в обратна посока по коридора и да се е прибрала в кабинета си, без да каже нищо на Фонев? Аз не го виках да му искам шпула, той влезе сам веднага, щом Скорчева излезе и мълчаливо ми подаде шпулата. Ами ако в този момент той е разнасял шпулите по график, а аз съм решила, че д-р Скорчева му е наредила да донесе нова шпула специално за този болен, за да му продължим диализата? Половин час преди края на диализата всички техници разнасяха шпулите за следващата смяна. Може би е станало направо като в комедия от грешки на Шекспир? Само че комедиите от грешки в болниците се превръщат много лесно в трагедии.

И защо нищо не му казах, наистина? Една думичка не разменихме дори! Само защото говорех с болния ли? Не, истината беше, че по принцип почти не разговарях с Фонев. Всички го отбягваха, и аз също. Беше ни неприятен, изтърпявахме го някак, но не контактувахме с него, само говорехме зад гърба му. Той обикновено си мълчеше и ходеше насам-натам, сякаш не разбираше къде се намира, беше много отвеян. Болните са ми казвали, че ги е страх от него, приличал им на луд. Техниците също не го обичаха и ако някой се случеше дежурен заедно с него, стоеше в сестринската битовка, а Форито оставаше сам в стаята на техниците, последната в дъното на коридора. Какво правеше там, четеше ли, спеше ли, никой не знаеше и не се интересуваше. Обичаше кафе от кафе-машината и съм го виждала с глуповата усмивка да върви по коридора с пластмасова чашка в ръка, втренчил поглед в нея, сякаш държи най-ценната вещ на света. Не, в това няма нищо лошо, и аз обичах кафе от машината. На нощно дежурство пък, ако е спокойно, лягаше на някое оголено легло в свободната малка зала и гледаше телевизия на тъмно — така, опънат в цял ръст на кожения матрак без чаршаф, с поглед, насочен нагоре, обичаше тъмното и самотата, сякаш искаше никой да не го забелязва.

С работата се справяше криво-ляво и поне, докато всичко течеше нормално, нямаше особени проблеми, но щом някой от апаратите аварираше и се нуждаеше от поправка, Форито беше безпомощен и го оставяше на следващия техник по смяна. Те фактически носеха протежето на раменете си, но не смееха да протестират, а вършеха и неговата работа, само тайно го псуваха зад гърба му. А инженерчето Фонев се беше изхитрило да нарежда и на сестрите да му вършат работата — да съчленяват диализатните шланговете за шпулите, например, дори да пускат сами апаратите на дезинфекция. И сестрите го правеха. Нямаше да го правят, ако само Форито ги караше, разбира се. Правеха го, защото началникът на техническият персонал, инж. Желко Впряголов, наричан още бат’ Желко, с готовност възприе от колегата си Фонев идеята сестрите да бъдат натоварвани с несвойствени техническите задължения. А думата на бат’ Желко тежеше и сред техниците, и сред сестрите.

И аз най-редовно съчленявах диализатните шлангове за шпулите, единствено отказвах да пускам апаратите на дезинфекция, за което хванах бат’ Желко веднъж да се оплаква от мен пред старшата. Бяха седнали двамата в битовката, аз минах оттам набързо, колкото да взема нещо от сейфа (това е метален шкаф за дефицитни лекарства и опиати). Бат’ Желко тъкмо казваше на старшата:

— Само Ана се опъва, не ще да слага апаратите на дезинфекция.

Погледът му срещна моя. Трепна, но продължи, невъзмутимо уверен в правотата си:

— Ано, за тебе говоря, да ти е ясно! Що не пускаш апаратите на дезинфекция?

Обаче аз само повдигнах вежди мълчаливо, взех си от шкафа каквото ми трябваше за залата и излязох без коментар. После казах на старшата, че според мен техниците много си позволяват, а тя ги защити, че нямали време. Как пък все сестрите винаги имат време за всичко?

Когато стана инцидентът, точно такава грешка бях допуснала. Бях изпълнила техническо действие, несвойствено за сестра — сама бях съчленила шланговете. И после ме измъчваха два напълно противоположни въпроса. Единият беше, защо ги сложих сама? Защо не оставих всичко техническо да си го извърши техникът, инж. Фонев в случая? А другият — защо изобщо допуснах Форито да се върти наоколо. Защо не си свърших всичко сама? Ако сама си пусках апаратите на дезинфекция, Форито нямаше да има възможност да ми погоди такъв кален номер. Колежките защо го пъдеха и предпочитаха сами да си свършат всичко? За да не сбърка нещо по апаратите, разбира се. Д-р Венцислав Фонев също го отбягваше, макар че му беше брат, но когато нещата взеха неочакван обрат и имаше вероятност да уволнят батко му, кръвта се обади, ще ви разкажа как.

Да беше се случил друг техник тази вечер, сигурно щеше да влезе и от вратата да каже нещо весело, после да дойде при мене и да попита какво е станало или да попита дали съм свършила с Богомил, за да пусне апарата на дезинфекция. И с болния можеше да се заговори, да го пита добре ли е, как е и болният да му посочи иглите и да каже, съсирих, ще стоя по-дълго тази вечер, защото д-р Скорчева каза да продължим диализата и т.н. Но аз си познавах мълчаливеца Никифор, ах, защо не го наблюдавах къде пипа?

Всички тези въпроси страшно ме бяха измъчвали през отминалите три дни и може би щяха да ме измъчват и до днес, ако следобеда на същия ден, само няколко часа след разговора с шефа в кабинета на секретарката, Форито не беше повторил същия невероятен номер. Той мълчаливо се опита да включи на дезинфекция апарат с болна на него, чакаща продължение на диализата си. Този път го направи пред трима свидетели: аз, сестра Атеш и д-р Скорчева! Случаят беше аналогичен на този през нощта на инцидента с Богомил. Една болна, Кадрие, получи много силни крампи и непрекъснато повръщане по средата на диализата. Д-р Скорчева дойде, нареди да прекратим временно диализата и тъкмо разговаряхме на висок глас именно за продължаване на диализата на Кадрие, щом само й поотминат болките от крампите, защото болната се превиваше на шезлонга и плачеше от болки, а и още имаше гадене (впрочем и крампите, и повръщането сигурно се дължаха на недобро техническо задаване на параметрите на апарата от „висококвалифицирания“ инж. Фонев, но това д-р Скорчева не обсъди с нас, сестрите), когато нашият човек влезе мълчаливо, мина покрай нас трите като покрай турски гробища, както се вика, и се запъти към апарата на болната. Нито думичка не промълви, вървеше с втренчен пред себе си поглед, както обикновено Тъкмо се накани да намушка щеката в дезинфектанта и трите почти едновременно му извикахме да не го прави. Той се сепна и се измъкна от залата — пак без нито дума! Все едно разигра действията си от петък, като за пред полицейски следовател. Невероятно, но факт! Д-р Скорчева силно се развълнува, обеща да докладва за този случай и каза, че трябва да се пусне рапорт. Извини ми се, да, точно тогава ми се извини, не беше по време на разговора с шефа. Бях напълно оневинена! Сега вече всички повярваха, че съм казала и написала истината! Старшата, като научи, се възмути с пълно право и ми каза, че решително застава на моя страна. След още няколко дни ми каза и това, че всички сестри са взели единодушно решение да направим подписка против инж. Фонев, защото действията му са „неадекватни“. Въодушевлението беше огромно. Всички само за него говореха. Стигнаха до най-дребните му кусури, а аз в това време се изживявах като герой на деня.

Поуспокоена, заминах на очни занятия през февруари. Там се опитах да обясня на колегите, но те не разбраха много неща. То не е и за разбиране! Очните си занятия карах през платената си годишна отпуска. Вече четвърта година не бях ползвала учебна отпуска нито за очните, нито за изпитите, само защото старшата ми беше подметнала, като започвах, че не съм искала разрешение да се явя на кандидат-студентски изпит и че специалността ми е много далече от медицината и, най-сетне, че много сме били станали студентките. През 1999 г. сестрите задочни студентки станахме шест или седем! Ние сме си жадни за наука! Всички в нашето отделение много четат — не само сестрите, но и санитарките, и болните, и придружителите. Само да е по-спокойно, всеки хваща я вестник, я книга и четем ли, четем. Именно в такова кротко състояние ни беше заварил един доктор от друго отделение, който мина през нашето преди години, постоя около час и му се стори, че е попаднал в читалня, та после написал доклад някъде, че отделението ни не е интензивно — оказа се че бил пратен на проверка за интензивност. Ето на него наистина бих препоръчала да поработи като сестра при нас — ще му стигнат и три дни, сигурна съм.

Сърдитко-Петко, аз значи, след като изслуша горните забележки на старшата за моето следване, се нацупи и рече:

— Добре тогава, хубаво, няма да ползвам учебна отпуска! Само ми давайте редовната по време на очни.

Добре, че се разсърдих тогава. Това, че не съм ползвала учебна отпуска щеше да ми свърши идеална работа след няколко години, тоест в края на май 2003, когато си пуснах аргументирана молба за спешно ползване на редовен платен отпуск през юни, без да съм планирана. Но да карам полека.

Като се върнах от очните, сестрите ме посрещнаха едва ли не с овации. Вече не само аз бях герой. Герои бяха всички. Съчинили бяха сами подписката, докато ме нямаше, точно както ми бяха обещали и наредили отдолу подпис до подпис, начело със старшата. Чакаха само мен да я подпиша и щеше да е готова за пускане. Една колежка се бе въздържала — тя беше по-възрастна, работила в Либия, предпазлива във всичко. Друга беше в болнични. Всички останали я бяха подписали. Много се трогнах. Прочетох я, беше кратка, половин страничка, но съвсем директна. Не искаме да работим с инж. Фонев, пишеше в нея, защото действията му са неадекватни. Не желаем да влезем всички в затвора заради него — нещо такова. А, имаше писано и за три събрания, които сме провели по въпроса за поведението на Никифор Фонев. Квалификацията му не се поставяше под въпрос — съвсем правилно. Нека си има диплома, нас не ни интересува тапията му, а държим на това да е отговорен и да разчитаме на него. Въпросът наистина не беше толкова технически, колкото психически или просто — морален. Тогава всички ми бяха големи приятелки. Благодарение на ужасното ми преживяване заради Никифор и после на идиотското повторение, което направи пред свидетели, всички си мислехме, че е дошло времето да се отървем от този навлек. Така си мислехме. Но бяхме прибързали.