Рени Стоянова
Хроника на едно предизвестено напускане (30) (хемодиализен роман)

Тридесета глава

Тази глава е предназначена за колегите ми от нашето отделение по хемодиализа. Тя съдържа само извадки от дипломната работа на сестрата, която завърши здравен мениджмънт, докато работеше при нас. Записките могат да заинтересуват и онези, които не знаят, че магистърска степен в Медицинския университет на гр. Равен се взема с преписване и с доноси. Това, че е преписвано, си личи, дори да не сте запознати със спецификата на специалността. Достатъчно е да прочетете „според еди кой си така, според еди кой си — иначе“ и още нещо — примерите за отношения в колектив са дадени не за медицински колектив, а за някакви фирми. Така се правели заседанията всеки ден във фирмата, така се поставяли проблемите за решаване, лидерът какво казвал, човекът-идея какво, изпълнителите — тяхното, но по нищо не личи, че проблемите за решаване на такива заседания са от медицинско естество.

Може и аз да греша, защото и нашата болница вече се води фирма, а освен това договорът, сключен между изпълнителния директор и проф. Фонев е същински бизнес договор. Уговаря се само цената на услугата и сякаш изобщо не става дума за живи хора, а за доставка на стока. Поне да се уточняваше имат ли някакви зарази, нямат ли, в какво състояние пристигат, нещо такова. Нали и на границата, като се внася месо, искат сертификат за това, че не е заразно. Как така се сключи този договор между тия две фирми — на нашата болницата и на частната практика на професора, от договора им не става ясно.

Впрочем преписването не е най-интересното в тази дипломна работа. По-интересното са доносите. Защото много хора може да са преписвали, по-явно или по-скрито, като са правили трудовете си, но малцина от тях са прибягвали до доноси като тези, писани сякаш за пред Държавна сигурност, само за да се сдобият с магистърска степен.

В дипломната работа имената на лекарите фигурират с истинските им имена, а тези на сестрите са видоизменени, но така, че се разпознават. Тук аз ще изменя лекарските имена и още един път ще видоизменя сестринските, за да съвпадат с имената, които съм им дала в настоящето повествование.

Преди да пристъпя към персоналните характеристики, ще цитирам някои общи впечатления на дипломантката. Някои от тях са доста интересни, дори да са писани в общ план, а не конкретно за нашето отделение. А характеристиките съм ги снабдила с илюстрации от моята книга.

стр.5. „Когато има наличие на конфликти, то тогава не можем да говорим за зрял екип, а именно такъв екип е център по хемодиализа при [..] болница в гр. [Равен].“

Коментар: Горното изречение е конструирано така, че се получава двусмислица. Какъв колектив сме — такъв, в който има конфликти или зрял такъв? Дипломантката е искала вероятно да каже, че не сме зрял колектив, защото сме пълни с конфликти, както ще стане ясно от следващите нейни наблюдения.

стр. 11. „В процеса на обслужване на пациентите в хемодиализа трябва да се вижда в медицинските сестри и парамедицинския персонал професионалисти, членове на екипа, а не по-нисш персонал, който да изпълнява нарежданията му.“

„Различията в статуса на членовете на екипа водят до игнориране на лица с по-нисък статут от лица с по-висок статут. От това екипът не печели, а дори понякога губи.“

Коментар: Дипломантката като че ли не прави разлика между статус и статут. Според Речник на чуждите думи в българския език, „Наука и изкуство“, София, 1978 г. „Статут — (лат. statutum) 1. Основен закон; сборник от закони. 2. Устав, правилник.“ Думата статус отсъства. Според Речник на чуждите думи в българския език, Издание на БАН, 1993 г. (със съкращения) „Статут — 1. Устав. 2. Законодателен акт. 3. Правното положение на едно лице, на населено място и др. 4. Документ, в който се посочва на кого и за каква заслуга се дава орден или медал.“ „Статус — (лат. status) Мед. Състояние на здравето.“

стр. 28. „Неуспехите в Центъра по хемодиализа се дължат на непознаване на екипния подход.“

стр. 32. „Мисля, че относно тяхното изготвяне [на длъжностни характеристики и правилници за вътрешния ред] имат недостатъци, а именно в тях не е застъпено достатъчно условията на работа, евентуално заплахи, оценката на индивида, по какъв начин ще се извърши тя, липсват някои функции на длъжността, също правата и правомощията в пълен план.“

Коментар: От лингвистична гледна точка, тук за втори път се натъкваме на липса на съгласуване по число: по-горе, стр.11 — „трябва да се вижда… професионалисти“ и сега — „не е застъпено… условията на работа“. По-важното обаче е, че макар дипломантката да говори за стари длъжностни характеристики, и в новите също не са застъпени достатъчно (ако изобщо са застъпени) такива неща, като: условията на работа, евентуално заплахи, оценката на индивида, по какъв начин ще се извърши тя, правата и правомощията в пълен план.

стр. 32. „Таблица 7. Грешки при изготвяне на длъжностна характеристика

1. Липсват важни реквизити на длъжностните характеристики — някои стандарти за работа, резюме на длъжността, условия на работа, евентуални заплахи.

2. Отдава се голямо значение на разделите «задължения», «изисквания», а се подценяват разделите «функции на длъжността» и «права и правомощия».

3. Неправилни изисквания с много противоречия. Трябва да се знае каква е степента на комуникация на лидера спрямо останалите. Притежава ли компютърна грамотност, владее ли чужди езици.“

стр. 41. „Често решенията са взети по спешност, необмислено, преди да бъдат изследвани реалните сведения или преди да бъдат отстранени съмненията. Разногласията биват пресичани от лидера, който се опасява от конфликт.“

Коментар: По спешност и необмислено беше взето решението за диализиране на чуждестранни пациенти в отделението ни. На 20.05.2003 г. научихме, че ще идват чужденци на диализа при нас, договорът е с дата 21.05.2003 г., а на 22.05.2003 г., 16-те белгийски пациенти проведоха първата си диализа при нас. Не бяха изследвани реалните условия и не бяха отстранени съмненията.

стр. 45. „Проф. Фонев — възпитана и интелигентна личност. Умее да контактува и работи със своите подчинени. Винаги усмихнат, приветлив. Добър лидер и предприемач. Грижи се за персонала. Мисля, че мога да го нарека «иноватор». Опитва се да внася идеи от посещенията си в чужбина.“

* * *

Проф. Фонев е бившият завеждащ на нашата клиника, от две години пенсионер. Има частна практика в кабинет извън нашата болница, но все още не е прекъснал връзка със старото си работно място. Понякога се отбива при нас и ни пита вежливо как сме, какво правим. Предполагам, че редовно е търсен за консултации при тежки случаи. Двамата му синове работят при нас — единият е лекар (гореспоменатият д-р Венцислав Фонев), а другият — инженер (персоналът в хемодиализа включва и технически лица, отговарящи за поддръжката на апаратите). Времето сякаш няма власт над проф. Фонев. Винаги бодър и щастливо засмян, с безупречен външен вид и с изискани маниери, професионалист от висока класа, той често е канен на международни конгреси и има много приятели и у нас, и по света. Проф. Фонев е не само желан и търсен като участник в международни изяви, а и той самият е много добър организатор, цитирам — „… добър лидер и предприемач. Мисля, че мога да го нарека иноватор“. И ето че този път предприемаческият му размах се изрази в блестящо организиране на диализно лечение на чуждестранни пациенти в нашето отделение. Същевременно се доказа и като „иноватор“, обещавайки пари „на ръка“ на персонала (досега не го беше правил) и по такъв начин — за пореден път — влезе в ролята си на благодетел.

* * *

Планът на Фонев младши, който за щастие не успя, като нищо е можел да включва дори убийство на болен, само и само да бъде спасена честта на баща му — проф. Фонев, чиито действия станаха непосредствен повод за мен да подам сигнала „Опасност от заразяване на чужди граждани в българска болница“.

* * *

стр. 45. „Доц. К. Фонев — възпитан, интелигентен, изключително приветлив. Умее да изслушва. Контактна личност. Мисля, че е подозрителен към персонала си, въпреки че външно показва точно обратното.“

* * *

Сред лекарите се открояваше д-р К. Фонев, не само защото беше най-гръмогласен, но и защото носеше китара и по едно време със скандирания на името му го накараха да свири и да пее. И той свири много хубаво и пя песни на „Битълс“. Много скоро той щеше да стане следващият завеждащ отделение, но онази вечер може би и той още не подозираше това. Спомням си как, докато танцувах блус с него, късаше зърна грозде от асмата над нас и ми ги пъхаше в устата, а аз се смеех и смеех. Днес може би ме смята за смъртен враг. А колко ни беше хубаво тогава!

* * *

Междувременно онзи веселяк и певец от вилата на стария шеф стана завеждащ отделение и нравът му постепенно се измени до неузнаваемост. Превърна се в нервен, високомерен и сприхав шеф. Веднъж ме спря в коридора и ехидно попита:

— Боянова, ти да не си от някоя секта, че не идваш на служебни събирания?

Отговорих му с шеговит въпрос:

— Е, нали все някой трябва да работи, докато другите са на събиране, д-р Фонев?

— Внимавай, Боянова, много секти се навъдиха…

* * *

— Сега, то може да се говори и за мене, че съм примерно педераст, че съм педофил, наркоман или какъвто и да е или продавам наркотици, нали…

— Аз съм се наслушала на приказки, доц. Фонев, затова искам черно на бяло…

— Абе чакай да видя рапорта, бе, да видя там какво толкова пише…

* * *

— Ани, Ани-и, до гуша съм затънал в преписки и рапорти. Ти си мислиш, че ми е лесно, но не е така. Отвсякъде ме дърпат. Знаеш ли колко нещо изписвам всеки ден — ей ги виж…

На бюрото пред него имаше купчини листи и книги, дори на земята по мокета беше разпиляна хартия.

— Ако ти кажа, че само за отделението мисля, няма да ми повярваш, нали? Мъча се, Ани, не работя, а се мъча като грешен дявол. Каквото и да поискам — все няма пари. До гуша ми е дошло, да знаеш. Поне ти не ме занимавай с глупости, не си от вчера тука, никой не те е подгонил…

— Д-р В. Фонев наистина е заплашвал за подписката.

— Абе, брат е, нали знаеш, кръвта вода не става. Остави го, не му обръщай внимание. Що не я пуснахте тази подписка, главният чакаше, бях му казал.

Отново му обясних причините да се въздържим и когато стигнах дотам, че са можели примерно да кажат, че го мразим, защото е момче от сой, син на известен професор, добавих с глупава гордост:

— И моят баща е професор, ако искате да знаете.

— Така ли? Кой е баща ти? Къде е работил?

Обясних му. Баща ми всъщност не е бил професор в университет, но е канен за университетски преподавател точно с такава титла — професор, защото е доктор на науките и научен сътрудник първа степен, обиколил е света и т.н. Сега е пенсионер. Преди няколко години с майка ми се преместиха да живеят и те в Равен, да са по-близо до дъщеря си. За 25 години работа като сестра из различни отделения и в различни градове, нито веднъж не бях прибягвала до името на баща си, нито на чичо си, нито на вуйчо си и пр., нито до имената на роднините на мъжа ми, но сега не изтърпях и извадих картата-коз — баща ми, професора.

— Ама ти негова дъщеря ли си била! Много съм чувал за баща ти. Те с моя баща са работили заедно, заедно са работили много години! Питай го за С. Фонев, да ти каже. Но баща ми почина отдавна, преди повече от десет години вече — при тези думи погледът му се промени — стана много човешки и някак си нежен. Може би с такъв поглед в младите си години е разглеждал фотографии на любими състави или е докосвал лъскавите корици на контрабандно внесени плочи на „Битълс“. Преди да стане завеждащ, очите му все още блестяха с бунтарски рокерски пламъчета, но после угаснаха и заприличаха на мътно-зелени стъклени топчета.

— Добре, ще го питам — обещах аз.

— Ако има нещо, направо идвай при мен да ми казваш. Ти си опитна сестра, няма да те уволним, спокойно. А за Форито не се тревожи, само го дръж под око, че е много завеян.

— Благодаря. Довиждане, доц.Фонев.

— Довиждане, Ани.

* * *

— Я да млъкваш! К’во си мислиш ти, ма, да не си мислиш, че си най-кадърната сестра в това отделение? Ти си най-некадърната сестра, така да знаеш! По-некадърна си даже от Дичева! — Дичева погледна намръщено отстрани, но нищо не каза.

— Сега ли се сетихте, че съм некадърна? 16 години не се сетихте, а? И през януари не се сетихте, а щях да убия човек!Това са персонални нападки! Говорете по същество!

* * *

стр. 46. „Д-р Станчев — страхотно интелигентна и начетена личност. Владее компютърна грамотност. Според мен той е най-приближеният човек на завеждащ отделение. Говори чужди езици. Умее да контактува с пациенти и среден персонал. Мисля, че всички го боготворят. Посещава чужбина с учебна цел.“

* * *

— Илчо — кротко му обясняваше д-р Станчев. — Кливаринът е по-подходящ за тебе. Какво искаш, пак да ти кръвнат хемороидите ли?

— Абе не знам, питам, ‘щото ми го смениха и никой нищо не ми казва…

— Ето сега нали ти казвам. Кливаринът е нискомолекулярен хепарин. Подходящ е при болни с кървене, например след операция. И е доста по-скъп от обикновения.

— Така ли? — Илчо все още е недоверчив.

— Недей да ме гледаш така, сякаш ти мисля злото. Знаеш, че винаги сме правили всичко за вас. Ако си мислиш, че съм дошъл тази вечер да си правя експерименти с тебе или с някой друг, много грешиш, така да знаеш! Преценил съм, че за теб е по-подходящ този вид хепарин, имай малко доверие в лекарите, най-после! — Обаче не му казва, че кливаринът е от партида, на която й изтича срокът и ни е наредено да го правим на всички — и на които имат нужда, и на които нямат.

И в тази ситуация нещата отново не бяха еднозначни. Кливаринът наистина е по-подходящ за такива болни като нашия Илчо и наистина нискомолекулярният хепарин е по-скъп от обикновения, но на Илчо се сетиха да му правят от него, чак като видяха, че партидата е залежала и трябва бързо да се използва.

* * *

— По принцип, Ани, на запад много добре знаят, че в Румъния и в България има много хепатит. За диализните центрове говоря. — Да, де, вметнах аз. — Значи са си направили сметката — заключи д-р Станчев.

— Хубаво, ама ако стане нещо, после нас ще изкарат виновни. Изпълнителите, де, нали? Нашите в Либия как ги затвориха? Да не би те да са били виновни?

— Може и да са били.

— Д-р Станчев! Нашите са невинни! Кой знае какво са им нареждали отгоре, само че после ония си измиват ръцете с нас, изпълнителите. — Само няколко дни след този разговор по телевизията щяха да съобщят, че международна експертна комисия е оневинила нашите медици, доказвайки, че епидемията от СПИН е съществувала в болницата цяла година, преди българите да започнат работа там.

— Права си, същото съм го си мислел. Изпълнителите, обаче, също носят известна отговорност.

— Аз мисля да се откажа от смените с чужденците. Даже се чудя дали не трябва да алармирам някъде какво става при нас?

— Абе то и аз мислех да се откажа, обаче са ме сложили първи мен, утре до обяд. Утре оставам да ги посрещам. Няма кой да ми го вземе. Виж какво, няма смисъл да се обаждаш. Щом са решили, ще стане.

— Така си е. Нас кой ни пита…

— Трябва да го направим, Ани, това са най-малко 36 000 лева. Тези пари ще влязат в болницата. Нали знаеш, че е потънала в дългове? Пък и за нас ще има.

— Хм, не съм за трийсет лева — вметнах аз, — може да ми излязат през носа после.

— Може и да не се заразят, то не става толкова лесно. Всичко е божа работа. Но с тия наш’те батаци като нищо може да ни цъфне и някой СПИН, ако вземем да ги изследваме всичките.

— Сакън! Само той ни липсваше! — засмях се аз. Той също се засмя.

— Знаеш ли какво може да ти дойде на главата! Професия!

— Едно време ги изследвахме на три месеца, най-редовно.

— Да, с тая Здравна каса всичко се обърка. Не знам какъв е тоя нашият манталитет, и най-хубавата идея да вземем отнякъде, все ще я изопачим.

— Ние всичко си побългаряваме! — и пак се засмяхме.

— Виж какво ще ти кажа, Ани. И най-редовно да ги изследваме, пак няма гаранция. Светъл период, нали знаеш — после някой цъфне! Дано да не се заразят! Между другото, има едно изследване, за цитомегаловирус (CMV), което изобщо не правим, а трябва. В Германия ги проследяваха и за него.

— Аха, чувала съм го. Едно време вземахме на някои болни, сега си спомням.

— Друго време беше тогава — въздъхна д-р Станчев.

— Ами значи това е. Хубаво, те и другите викат да не пиша никъде. Няма да пиша.

— Недей. По-зле ще стане. Не можеш да оправиш тия неща. Ръководството на болницата така е решило, те да си носят отговорността.

— Само че, ако направят проверка, да не излезе пак, нали…

— Няма страшно. Ние им следим чернодробните проби. Ако има нещо, те се повишават. СГОТ и СГПТ са надеждни показатели. — Няколко дни по-късно щях да прочета, че в някакъв център една четвърт от болните с нормални стойности на чернодробните проби се оказали заразени с хепатит. — Пък и да ги заразим, били някакви дъртаци — и се разсмя. — голяма работа! След шест месеца някой може да цъфне, ама дотогава я камилата, я камиларят — и още по-силно се разсмя.

* * *

стр. 46. „Д-р Писалев — рядко възпитана личност. Народна и сдържана личност. Грижи се за пациентите като за негови близки. Липсва му самочувствие, въпреки че има покритие. Работи много, но е притеснителен. Той е човек на изкуството, умее да пише литературни издания. Притежава чувство за хумор. Умее да се сработва с колектива.“

* * *

Изчезнали са вятърните мелници.

Изгубен е навеки Дон Кихот.

И влачиме безкрилите си делници

в един безкраен кръг — Живот…

Защо са изчезнали вятърните мелници, д-р Писалев? Защо е изгубен навеки Дон Кихот? Господи, това „навеки“ е страшно! А безкрилите делници, които влачим в кръг, „в един безкраен кръг“? Не, не искаш такъв живот, нали, д-р Писалев? Не искаш, но си принуден. Имаш жена и дете и затова трябва да влачиш безкрилите си делници, понесъл „товар жесток от обич към жена“. Д-р Писалев, аз също имам семейство, не съм самотна кукувица на тоя свят, нали знаеш? Но може би не знаеш, че именно заради семейството си напуснах работа. Когато споделих със синовете си какво става при нас, знаеш ли какво ми казаха те? Казаха ми:

— Мамо, не трябва да мълчиш! — а очите им пронизаха сърцето ми като кинжали, хем четири кинжала наведнъж, не само два. Заради четири честни очи подадох сигнала, д-р Писалев, очите на моите синове. Разбира се, това не беше единствената причина. В живота е по-сложно и няма единствена и последна истина, но че синовете ми очакваха от мен да не мълча като шушумига, е много важна част от комплексната истина.

* * *

По едно време д-р Писалев тръгна да се прибира в кабинета си. Догоних го в коридора, като държах в ръка вестника, в който криех сигнала и му казах:

— Д-р Писалев, имам нещо за четене тук, мисля, че ще ви заинтересува. И вие сте споменат.

Той повдигна вежди, може би си помисли, че е някаква статия. Преди години някакъв вестник публикува гневно писмо-оплакване от съпругата на наш болен под заглавие „Черни души в бели престилки“. Извадих сигнала, свих го на руло и му го подадох:

— Прегледайте това в кабинета си, не е спешно, после ще си го прибера.

След половин час д-р Писалев ме извика по телефона в кабинета си. Отидох. Седеше на бюрото си, беше свалил очилата си и разтриваше уморените си очи.

— Поздравявам те, Ани — направо започна той. — Много хубаво си го написала.

— Какво мислите, че ще последва сега?

— Ами като четях, си мислех, че първо ще изхвърчи инж. Фонев, а може и шефът след него. Но може и да греша. Вероятно ще те подгонят. Готви се!

— За какво да се готвя? Те да направят проверка. Всичко е само факти, има изследвания на болните.

— Искаш да кажеш — няма изследвания! — засмя се той.

— Именно! Да дойдат да поискат изследванията за хепатит, да видим какво ще стане. Кой болен откога е при нас, кога е изследван, дата, резултат. Няма мърдане!

— Ани, ти на колко години си? Имаш ли 35? — почти любовно ме погледна той.

— Хайде сега! Жената е на толкова, на колкото изглежда, нали?

Това беше разговорът ни с д-р Писалев. Вместо да ми беше правил комплимент, че младея с десет години, да беше ме подкрепил. Разчитах на него заради рапорта, в който посочи Форито като виновник за използването на заразен апарат от незаразен болен (или поне неизследван). Но Форито точно тогава не е бил виновен. Всички техници са го правели редовно, преди и след този случай, и продължаваха да го правят — с благословията на шефа.

* * *

стр. 46. „Д-р Зайкова — млада лекарка с привлекателна външност. Контактна личност. Умее да работи с пациентите и по-нисшия персонал. Приветлива е. Обучава студенти. Посещава чужбина с цел да разшири познанията си в областта на ХД.“

* * *

Съвсем закономерно, значи, професорът я замени с една млада и амбициозна лекарка. Тази лекарка също много случи с него. Навлезе в професията с бързината на шампион по бързо бягане и докато колегите й години наред кретаха като стари костенурки, тя ги надмина с лекота и се издигна до степен доктор на науките, обирайки лаврите на славата и завистта.

* * *

… д-р Зайкова стана свидетел на безотговорността на Фонев и обеща, също както Скорчева предния път, че ще докладва, но и тя не удържа на думата си, макар че я даде не само пред мен, а и пред старшата ни сестра.

* * *

… Зайкова, онази привлекателна лекарка, която направи шеметна научна кариера, ме помоли — мен лично — да й изпиша дуомокс, вносен антибиотик против хелиобактер пилори — микробът, причинител на язви. Изписахме го на името на болна от стационара, разбира се. Аз си изпълнявах точно задълженията да се подчинявам на дежурния лекар, съгласно длъжностната ми характеристика. Чак сега се замислям, че ако минеше строга проверка и проверяващите засечаха данните от няколко места, включително питаха и болната какви лекарства й носи сестрата сутрин, обед и вечер (нали болните имат право на информация?), щяха да излязат наяве разминавания, от които не е никак трудно да се направи изводът — болната не е получавала дуомокс. Разбира се, вината щеше да падне първо върху мен. Не съм давала лекарството, а ето лекарката го е изписала в ИЗ-то на болната.

* * *

стр. 46. „Д-р Скорчева — лекар на средна възраст. Комуникативна личност. Работи сериозно и желае да се развива професионално. Грижи се за пациентите с любов, сработва се с колектива. Всеотдайна не само като лекар, но и като човек.“

* * *

— Аз съм директен човек, Ани — прекъсна ме Скорчева. — Като видя, че някой нещо не е свършил, аз реагирам във момента, казвам каквото има. Нека доц. Фонев каже, идвала ли съм да му кажа, не съм доволна от тая сестра или от оная?

* * *

Тогава тя се беше объркала нещо, по собствените й думи след провеждане на разследването. Но първото нещо, което направи, като откри, че е станала такава грешка, не беше да помисли малко как може да е станало, а да отиде при старшата и да ме натопи, без дори да се замисли как е станала грешката — слезе едно ниво надолу, защото пред шефа не смееше да се оплаква от мен. Старшата, съответно, също без да помисли, ме повика и каза, че Скорчева ме викала в кабинета си. Познат маниер, нали? Щом ме вика, няма как, ще отида.

— Чук-чук-чук?

— Да, моля?

— Аз съм, д-р Скорчева, викали сте ме.

— Ах, да, виж сега, имаш много сериозен пропуск.

Аз, естествено, се притесних от неизвестността. Какъв ли може да е този мой пропуск? Много сериозен при това! Телефонът звънна, Скорчева вдигна слушалката и говори десетина минути, докато аз си напрягах ума да се сетя какво може да съм пропуснала, а сърцето ми изпадна в тахиаритмия. Тя седеше зад голямото си бюро, аз стоях диван чапраз — и това е част от принципа. Най-сетне телефонният разговор приключи и Скорчева се обърна към мен с тон на голям шеф:

— Защо си взела два пъти пълни изследвания на болната еди-коя си на 7-ми и 8-ми април респективно?

— Не съм й вземала два пъти кръв, д-р Скорчева!

— Ето ИЗ-то й. Виж сама. При това е по клинична пътека. Ако от Здравната каса минат на проверка, ще ни наложат голяма глоба. Искам да ми обясниш защо си го направила.

— Момент, моля ви — всъщност се моля на паметта си по-бързо да ми възвърне спомена, защото е минала седмица оттогава. — Да, спомням си, сутринта на 7-ми, когато приех петима нови болни. Нали си говорихме, че по случай празника са дошли наведнъж не един и не двама, а цели петима. Така, спомням си, че тогава на всички успях да взема пълни изследвания. Нали пред вас вземах, каквото ми нареждахте? Но на нито един не беше вписано нищо в ИЗ-то. Обещахте по-късно да отбележите, че им е взето всичко необходимо. Спомням си, като си тръгвах, че огледах ИЗ-тата на новите болни още веднъж (винаги оглеждах всички листи на тръгване от работа и на пристигане, за да не би да впише някое назначение, без да ми каже и после да ме обвини, че съм го пропуснала). ИЗ-то на тази болна още не беше обработено.

Оттук нататък Скорчева започна да си припомня, мръщейки ниско челце:

— Да, аз не бях обработила болната. Следобеда бях дежурна. Прегледах я и назначих всички необходими изследвания за няколко дни напред. Пълните кръвни изследвания бяха взети сутринта на 7-ми. Но защо ще напиша дата 8-ми?

— Не знам, д-р Скорчева. Сега се сещам, че нощната ми предаде, че е взела кръв на болната, но аз си помислих, че сте назначили нещо допълнително, за което сте се сетили следобеда.

— Не, всичко е било взето, както трябва. Объркала съм се нещо с датата. Значи излиза, че пропускът е мой?

— Да, така излиза — отговорих с английско самообладание, което си възвърнах веднага, щом паметта ми услужливо започна да ми помага.

Тогава оставих Скорчева да се чуди на себе си, сконфузена от неволното си объркване. Вижте сега, всеки може да сбърка. Въпросът не е в това, а в принципа, както обичаше да казва самата д-р Скорчева. Не знам как го разбираше тя този принцип, но на обяд, след като вече всички сестри знаеха чий е пропускът, включително старшата, аз помолих д-р Скорчева да ми подпише бележка, че пропускът не е мой. Казах на колежките и на старшата, че ако мине проверка, глобата на мен ще я тръснат, като едното нищо, ако нямам такава бележка и ако те си замълчат. Д-р Скорчева ми отказа подпис по следния начин, също в познат маниер:

— Изчакай малко, моля ти се. Трябва да помисля. Не мога да разбера защо съм се объркала.

След два дена й доведох директния свидетел — сестрата, която е работила под нейното вещо ръководство и е пуснала бележките за следващия ден, както й е наредила д-р Скорчева. Тогава тя нямаше къде да мърда повече, но пак ме помоли да не бързам, този път с тържественото обещание:

— Поемам цялата отговорност за случилото се.

— Тогава значи ще ми подпишете?

— Не, не мога сега. Утре.

На другия ден аз пак й пъхам да подпише. Сега пък бърза за някъде, като се върне. Връща се и аз пак съм насреща й, колкото й да не може да ме понася. Излизам с ново предложение:

— Да отидем заедно при доц. Фонев и да му обясним случая.

Представяте ли си колко й хареса това предложение? И колко дни след това е треперела, че ще отида да я изпея на шефа.

— Аз сама ще отида — беше хладният й отговор, събрал последното възможно достойнство на обречения.

Този ден не можа да намери доцента. На другия или на по-другия, аз хванах Джулия за слушател на поучителната история как д-р Скорчева разбира поемане на цялата отговорност. До Джулия седеше една стажантка от горните етажи, която също слушаше с интерес. Тъкмо свърших с разказа и Скорчева влезе.

— Д-р Скорчева, какво направихте по случая с онази болна? — попитах аз и само дето не намигнах на двете отсреща.

— Ами, Ани, аз ходих при доц. Фонев, но ме заговори за друго и забравих да му кажа.

Тези думи ги чуха и много добре ги разбраха и колежката ми, и стажантката. Те бяха венецът на разказа за поемането на отговорност.

После Скорчева сякаш забрави напълно. Само на една главна визитация трепна, понеже помисли, че шефът иска да я критикува за дублирането, но веднага схвана, че той не е разбрал за него и се успокои. Това е принципът на д-р Скорчева.

Чак в края на месеца внезапно се сети и рече:

— Ах, ами какво да направим с дублираните изследвания?

— Не знам, нали казахте, че поемате цялата отговорност?

— Да, аз наистина мога да поема отговорността.

И седна да разглежда листа, като че ли за пръв път го виждаше. И — виж ти — откри още нещо. Сгрешила беше при нанасянето. Тези от 7-ми ги нанесла на 8-ми и обратното. И даже така, пак беше объркала няколко цифри. Какво да прави сега? Не само дублирани, ами и грешно нанесени, олеле! И тя старателно преписа целия лист с изследванията. Така разбира тя поемане на отговорност.

* * *

стр. 46. „Д-р В. Фонев — син на проф. Фонев. Ходи на обучение в чужбина. Говори чужди езици. Сдържан в работата си. Работи сериозно, желае да се развива професионално.“

* * *

— Как не те е срам, Ани? Това, което вършиш, е ПРЕСТЪПЛЕНИЕ! Ако се разчуе в чужбина, нашите в Либия ще ги обесят! — и други такива или повтаряше едно и също, а аз тъкмо изключвах последната болна в залата, една кротка възрастна женица, и му отговорих:

— Защо мен да ме е срам?! Знаете ли как се нарича това вашето? Нарича се ОПИТ да ме ВЪВЛЕЧЕТЕ в престъпление!!! — а той не ме остави и повиши тон:

— ТИ СИ МИСЛИШ, ЧЕ ГО ПРАВИШ ЗА ХУБАВО, НО САМО ЩЕ СТАНЕ ПО-ЛОШО. ЩЕ ЗАГАЗИШ ЗДРАВО, ПОМНИ МИ ДУМАТА!

А помпата на апарата работеше и наближаваше най-критичният момент при изключването на болния, когато една секунда отклоняване на вниманието може да е фатално, и аз го моля да спре за малко с обвиненията:

— Не сега, д-р Фонев, моля ви, престанете, почакайте да свърша с изключването! — а същевременно успокоявам болната: — Не ни обръщай внимание, Иванке, това са си наши работи, като семейни караници, нали знаеш?

И в момента роня сълзи от унижение, като си спомням. Но реших — ще пиша. Поучителна книжка. Ако ще да рева през цялото време, докато седя тук, пред компютъра, пак ще пиша.

Ситуацията този ден, всъщност, беше много объркана. Тя съдържаше както елементи от трагедия, така и от комедия или, както се казва литературно — беше трагикомична. Комичният елемент идваше от това, че никой не си произнасяше репликите гладко като по книга, а бъркахме думите и добавяхме множество други, комбинирани с неописуеми звуци, жестове и движения, които, ако бяха заснети и после пуснати при изключен звук, биха разсмели зрителите до сълзи. От всички наскачали срещу мен този ден най-добре се справяше д-р Венцислав Фонев.

* * *

А трагичният елемент идваше оттам, че д-р В. Фонев продължи да вика по мен през цялото време, докато изключвах последната болна в залата. Хубаво време и място намери, няма що. Всеки лекар много добре знае, че това е един от най-отговорните моменти в работата на диализната сестра. Питам се дали пък целта му не беше да ме докара до емоционален колапс? Да загубя контрол от обида, да захвърля всичко и да се разрева или да се разтреперя и да объркам нещо, а в моята работа е достатъчно само да не успея да защипя кръвната линия навреме, за да причиня въздушна емболия на болния и по този начин — фатален край. Този ден всички трескаво търсеха начин да ме обвинят в нещо и да се отърват от мен. Ако в ръцете ми беше загинала тази болна, вниманието веднага щеше да се отклони от сигнала, който бях подала преди седмица, към току-що извършеното от мен престъпление. Планът на Фонев младши, който за щастие не успя, като нищо е можел да включва дори убийство на болен, само и само да бъде спасена честта на баща му — проф. Фонев, чиито действия станаха непосредствен повод за мен да подам сигнала „Опасност от заразяване на чужди граждани в българска болница“.

* * *

Преди години една млада лекарка работи в нашето отделение повече от година, за да навлезе в спецификата на хемодиализата. През този период от време тя не получаваше заплата, защото се учеше, затова пък я караха да поема и самостоятелни дежурства, което не беше редно, но тя не възразяваше. Изобщо, правеше всичко възможно да бъде полезна и да докаже способностите си на практика. Беше още при нас, когато се обяви конкурс за лекарско място в отделението ни. Не си спомням дали кандидатства или не, но си спомням кой го спечели — д-р Венцислав Фонев, синът на нашия завеждащ катедра. Дотогава не го бяхме виждали и лекарите се притесняваха да не започне да ги следи и да докладва за всичко на баща си. Но той се оказа много възпитан, приветлив и способен — истинска гордост за именития си баща, от когото може би генетически бе възприел не само умствените способности, но и практическите умения за работа в хемодиализа. Иначе как да си обясня, че измести лекарката, която работи ангария сума ти време. Разправяха, че я били предупредили изобщо да не се появява на конкурса. Може и да не са били слухове, защото я видях да плаче. Оттогава не съм я виждала.

* * *

Не го бях виждала дълго време преди това. Появи се изведнъж, като пристигнаха белгийците. Венци по-често стоеше в чужбина, отколкото в България. Изкара година ли, повече ли специализация в САЩ. После къде още ходи, не знам. Знам, че постоянно го нямаше и ако дойдеше, беше за малко. Няма да се учудя, обаче, ако по график се окаже, че си е работил най-усърдно при нас, докато го е нямало.

* * *

стр. 47. „Старша сестра Б. Донманлиева — медицинска сестра със стаж и опит. Изпълнителна и добродушна личност. Удобна мишена за всякакви обвинения. Изключително разбрана жена. Умее да сплотява колектива, съобразява се с желанията на подчинените си. Мисля, че трябва да действа по-твърдо.“

* * *

— Винаги съм се опитвала да се отнасям с хората така, както съм искала те да се отнасят с мен, разбираш ли ме?

Дожаля ми за нея. Наистина беше добра старша. Колко пъти сме й сме качвали на главата — една иска този и този ден да е свободна по график, друга излязла в болнични и не се обажда и всички през цялото време сменят дежурства. Имало е дни, когато нито една не е била на работа по график, а е замествала друга. Донманлиева нямаше навик да контролира отблизо работата. Бившата старша сестра, Мелничарова, сутрин лично оглеждаше цялото отделение, особено в понеделник, след основното почистване. Като се надигнеше на пръсти, а беше висока жена, и като минеше с пръст по гърба на бактерицидните лампи, само да имаше малко прах, елате да видите после какво ставаше. Затова отделението винаги беше чисто и санитарките припкаха без постоянно подсещане. Донманлиева може би затова не минаваше нито хигиенни визитации, нито периодични проверки, защото най-вероятно подсъзнателно й се е искало и нея да не я проверява никой. Между другото каза и това:

— Аз съм решила за себе си, Ани, повече не искам да бъда старша сестра. Мислех да го направя още като мина проверката за епрекса, но тогава нямаше места — и очите й се напълниха със сълзи.

* * *

стр. 47. „М.с. Добринова — в пенсионна възраст, разбран, добър човек. Притежава добри познания в областта на ХД, желае да бъде полезна. Заема винаги принципни позиции. Не се страхува да изрази мнение. Работата в отделението й допада, но вижда, че има много неща, които трябва да се променят.“

* * *

В следващия миг на вратата се показа колежката от кафявата зала, пенсионирана сестра, която работеше в частната практика на професора и се оплакваше, че за 100 лв. на месец му е и сестра, и секретарка, и санитарка. Тя се обърна към мен:

— Ани, можеш ли да ме смениш малко оттатък, че да си изпия хапчето за кръвно? За пет минутки.

* * *

стр. 47. „М.с. Дичева — медицинска сестра на средна възраст, дава вид на задоволена жена, но не е така. С високо мнение за себе си. Мисли се за безгрешна, но уви не е. Бори се за власт. Конфликтна личност е и обича да сформира конфликтни ситуации. По данни на по-стари колежки обича да разплаква почти всички новодошли. Успява да излиза от тези ситуации и да оставя друг да бъде виновен.“

* * *

Именно на Дичева сега ми е трудно да кажа „Прощавам ти“. С нея имахме най-трудно постигнатата дружба — нещо като мъжко приятелство. Дълго време се карахме, докато най-после станахме първи приятелки — и се подкрепяхме една друга. Тя е борбена натура, езикът й е остър и тонът й плаши несвикналите с нейния начин на общуване. Болните ми се оплакваха от нея, че не ставала да им измери по едно кръвно, а аз им виках, недейте така, Дичева ми е приятелка, няма човек без кусури.

* * *

Ти мълча през цялото време, докато шефът ме хокаше и обиждаше на некадърна в манипулационната, където ти беше единствен свидетел. Мислеше, че добре се защитавам или какво? Аз не бях на себе си, треперех, заеквах, не виждаше ли? Не те ли обиди и теб, като каза:

— Боянова, ти си толкова некадърна, по-некадърна си даже от Дичева!

Ти си опитна сестра, Дичева, и устата отгоре на всичко, как можа да го изтърпиш? А после, щом той си излезе и аз се опитах да поговоря с теб, ти какво ми каза:

— Ама и ти, защо си писала такива неща? — и ме погледна унищожително.

— Какви неща? — казах аз и гласът ми внезапно пресипна.

— Ами че сме се били продали за жълти стотинки, че сме глупави, четоха ни го, много ни стана обидно…

— Но аз не съм писала такива неща! — казах аз със заекване. — Прочели са ви нещо, което не съм писала, не разбираш ли?

— О, не ме интересува — отговори ми ти, като ти предложих да прочетеш какво точно съм писала.

* * *

стр. 47. „М.с. Стефчова — медицинска сестра в пенсионна възраст. Не се страхува да изрази мнение, но понякога се влияе от другите колежки. Енергична. Притежава чувство за хумор.“

Коментар: Пенсионирана сестра; не е свидетел на историята, разказана тук, но е спомената в хрониката.

* * *

Една сестра, голяма шегаджийка, понастоящем пенсионерка, имаше навик да казва:

— Нещо един зъб ме боли. Трябва да взема лекарство.

Това беше парола. Знак за изваждане на ракия или каквото има в момента, но най-често ракия. После някой друг казваше:

— Абе и мен ме боли зъб. Дай малко лекарство тука.

Да споменавам ли пушенето? Мисля, че е излишно. Във всички български болници се пуши — и то много.

* * *

стр. 47. „М. с. Габровска — добра по душа, често става за присмех на останалите. Некомпетентна. Влияе се от всеки. Обича да доносничи. Всеотдайна в професията си, но вместо нея друг обира парсата.“

Коментар: Бивша колежка, работила за кратко при нас, не е свидетел на тази история.

 

стр. 47–8. „М.с. Митрева — медицинска сестра на средна възраст, с високо самочувствие, но не покрито. Авторитета си се опитва да гради на плещите на втория си съпруг. Задочен студент. Придава си вид на задоволена от живота жена. Често става за присмех на останалите. Обича да доносничи, но е лицемер пред жертвите си. Пренася настроението си от дома в работата.“

* * *

След това се обади и Митрева, а думата й тежеше, защото е съпруга на хабилитирано лице, лекар доцент, а и знае как да се изкаже — спокойно, с подбрани думи и с уважение към събеседника. Аз нея много я уважавах, защото е една от най-опитните сестри, а освен това има и магистърска степен от нашия университет, но друга специалност. Дипломантката я беше изкарикатурила в научния си труд за колектива ни, че авторитетът й бил без покритие, била го градяла върху авторитета на втория си съпруг, че всички й се подигравали зад гърба и т.н. Не е така. Съпругът й е от моя роден край, познавам го — професионалист от висока класа и прекрасен човек, защо да не се гордее с него? Освен това дипломантката нямаше откъде да знае, че сестра Митрева също щеше вземе магистърска степен три години след нейната. Сестра Митрева каза следното:

— Бих искала да обърна внимание на практиката новите, още неизследвани болни да се диализират на чистите апарати. Така например, пациент Сунай, който понастоящем се диализира в жълтата зала, няколко месеца беше на чист апарат в голямата зала, тъй като беше нов болен и се предполагаше, че не е заразен. Той не е единственият случай. Считам, че докато диализираме непроверени пациенти на чисти апарати, няма гаранции, че и те не са вече заразени с хепатит С и дори с хепатит В. Епидемиологичният риск в отделението ни е много висок.

Старшата изслуша речта с нарастваща тревога, след което каза:

— Права сте, сестра Митрева. Не можем да гарантираме дори един чист апарат.

Тук Дичева не издържа:

— Професорът знае много добре, че нямаме чисти апарати. За какво ги води тези чужденци? И колко народ ще дойде?

Старшата обясни, каквото знаеше:

— Доколкото разбрах, и двете групи са по 15–16 болни, едните от Белгия, а другите от Израел.

— Леле! — писна острогласо Дичева. — Ами как ще ги поемем толкова много? Друг път шефът отказва да вземе и един болен от друг център, и без гости сме претоварени, а сега ги карат направо с автобуса и ни ги тръшват, без да ни питат. И кой ги знае какви ще бъдат капризни!

Друга добави:

— Що не си ги диализира сам? Нали има частен център с пет апарата!

— Кой знае какви пари смъква! — допълни трета.

Всички присъстващи зашумяха развълнувано.

— По-полека! По-полека! — каза старшата. — Чакайте първо да ви кажа колко пари дава професорът на смяна с чужденци, да ви кажа ли? — и се усмихна дяволито.

Моментално настъпи тишина и към старшата се насочиха внимателни погледи, пълни с надежда и любов.

— Не е лошо! — промълви Митрева, като чу за парите, и веднага забрави за заразените апарати, аз поне повече не я чух да говори за епидемиологичен риск.

* * *

стр. 48. „М.с. Боянова [авторът] — работи добре, въпреки че колежките й гледат на нея с пренебрежение. Владее английски език. Задочен студент. Пациентите й я обичат. Контактна личност.“

* * *

стр. 48. „М.с. Атеш — млада сестра. По професия е акушерка. Самонадеяна, лицемерна, умее да се нагажда според екипа, с който е на работа.“

* * *

Този път го направи пред трима свидетели: аз, сестра Атеш и д-р Скорчева! [Случаят беше премълчан].

* * *

Сестра Атеш присъстваше на разговора ни. Казах й, ако се опасява, че мога да я потърся за свидетел пред съда, да излезе, но тя премълча и остана.

* * *

стр. 48. „М.с. Бедрова — млада сестра, добра и весела натура. Задоволена от живота. Изпълнителна.“

* * *

Генито Бедрова пък ме обвини в залата, като си тръгнаха болните, че не съм си била вършела работата. Бях изключила четирима, а тя — трима болни и не споделях виждането й по въпроса. Забележката й беше, че не съм заредила четирите апарата, които се бяха освободили, докато изключвах самите болни. Казах й, че сега започвам да ги зареждам, а тя замърмори сърдито нещо за мързел, и тръгна един вид да ми помага. Благодаря от такава помощ! Казах й да не ми се прави на злата свекърва, не й отива, само преди час най-много я бях похвалила как широко се смее и й казах, че така ще я помня — широко усмихната, но тя още повече се ядоса. Поскарахме се, разбира се. Време имаше достатъчно за зареждане, нямаше защо да препира. Можеше да излезе и да ме остави да си довърша. Но тя беше видяла как ме подхванаха шефовете и реши да се пише на страната на победителите.

* * *

стр. „М.с. Малинка — млада сестра. Нагажда се, но понякога играе ролята на зодия «Близнаци»“

* * *

Шефът ме остави за малко и си замина. Малинка каза:

— Няма да ни платят нищо, то се разбра — и ме погледна обвиняващо.

— Съжалявам, но май наистина така ще стане — казах аз.

— А, нищо, нищо, не ни е за първи път да ни прекарват.

* * *

Докато чаках старшата да ми подпише обходния лист, в кабинета й връхлетяха прегърнати и засмени д-р Станчев и една млада сестра. Тя всъщност не е в първа младост, но определено младее и каквато е мъничка и остроумна, лекарите много я харесват.

— Хей, внимавайте! — шеговито викнах аз. — На това в цивилизованите страни му се вика сексуален тормоз на работното място! — и щипнах доктора по сланинките около кръста.

— Стига, бе Ани, ти все такива ги измисляш! Това да не ти е на Запад! — ухилено ми отвърна колежката.

* * *

стр. 48. „М.с. Х. — ученолюбива, кариеристка, пробивна. Умее да работи в екип.“

Коментар: Беше в отпуск по време на напускането ми, затова не е свидетел; бакалавър от университета, където аз все още уча, още една бакалавърска степен от друг, по-престижен университет и в момента кара магистратура в трети, още по-престижен; очаквах да ми се обади поне по телефона, разчитах на нея, възможно ли е още да не е разбрала какво стана — днес е 30.06.03 г.

 

стр. 48. „М.с. Y. — акушерка по професия. Работи, старае се. Безразлична е към атмосферата.“

Коментар: Не е свидетел; завърши висше икономическо образование в престижен университет, замина за Кипър на работа, тя е „другата“ по-долу.

* * *

Всъщност едната от тях се върна след по-малко от година с влошено здравословно състояние, защото беше работила по 12 часа всеки делничен ден, включително и в събота, за да си заработи честно тройната в сравнение с тука заплата. Затова пък другата извади невероятния късмет да срещне любовта точно на острова на Афродита и замина със съпруга си за друг остров — Албион.

* * *

стр. 48. „М.с. Z. — добро и работно момиче. Чувствителна.“

Коментар: В отпуск по майчинство, не е свидетел.

* * *

… междувременно една сестра замина на работа в Германия, друга забременя, а при нас всяка новооткрита бременна веднага взема отпуск и после й разрешават болнични, за да не рискува здравето на плода сред инфекциите и отровите в болницата.

* * *

стр. 48. „М.с. Н.В. [дипломантката] — изпълнителна. Мрази двуличието.“

 

Това е всичко. Няма описани други образи. Имало е и други сестри тогава, но за тях нищо не пише. Нито за техниците или санитарките.

Следват извадки от типа „разни“, някои от които също заслужават да влязат в тази хроника.

 

стр. 49–50. „всеки си пази хляба и мълчи. Работят в страх.“

стр. 50. Таблица 11. Сестрински роли в центъра по хемодиализа по Белбин

Председател — Донманлиева

Направляващ — Дичева, Митрева

Контактен човек — Бедрова, Добринова, Боянова, Н.В.

Човек-идея — Малинка, Н.В., Боянова

Критик — Митрева, Стефчова, Дичева

Практик — [колектив]

Изпълнител — [колектив]

 

Коментар: Ясно се вижда, че още съм била от кротките. Идеи съм имала, но понеже не съм била нито направляващ, нито критик, никой не ме е слушал. Но пък съм била контактна, значи не съм се засягала от пренебрежението на колежките.

 

стр. 59. „Мениджърът на Център по ХД е зав. катедра проф. Фонев, а изпълнителният директор е доц. К. Фонев.

Проф. Фонев е отчасти импулсивен и подозрителен, а доц. Фонев е свръхоптимистичен и подозрителен към персонала. Би трябвало да осъществи по-голям контакт с членовете на отделението и да получава почти винаги обратна връзка. Трябва да бъде достатъчно стриктен и отговорен. Той трябва да има избраник, да го замества в негово отсъствие. Не трябва да се доверява на всеки лекар. Важно е да получава достоверна информация.“

 

стр. 61. „Най-важно е обгрижването на пациентите на високо ниво, не само наши пациенти, а и от вън“

Коментар: Това пророчество ли е било?

 

стр. 62. „Ние живеем в период на Валутен борд, но въпреки това не бива да се оправдаваме, че няма средства за консумативи и за заплати и затова не трябва да обслужваме на ниво пациентите.“

 

стр. 72. „Работната група на фондация «Изкуствен бъбрек» има за цел да осъществи следните задачи:

1. Да популяризира Европейските стандарти сред специалистите, работещи в отделенията по ХД, нефрология и трансплантация, усвояването и прилагането им в ежедневната практика. Това дава възможност за унифициране на грижите за болните с тези в Европейските държави.

2. Да предлага Европейски програми за квалификация на средни мед. специалисти, работещи в ХД и трансплантация.

3. Да ангажира вниманието на съответните специалисти от Министерството на здравеопазването и учебните заведения, подготвящи кадри, със съответните правила, разработени от EDTNA/ERCA [European Dialysis and Transplant Nurses Association/European Renal Care Association]“

 

Коментар: Дали ще се намери някой да разследва какво е свършила работната група на фондация „Изкуствен бъбрек“ и какво е станало с нея? Май нещо не се чува нищо за нея вече. Да не излезе като славната история на омбудсмана в България (ако не знаете за омбудсмана, вж. по-долу, за да не търсите из цялата книга и — край на тази хроника, най-сетне!)?

 

Преди две-три седмици, като търсех инстанции, до които да пиша за нещата, ставащи в нашето отделение, се сетих, че на Запад имат специална служба за всевъзможни оплаквания на гражданите — омбудсман (ombudsman). Потърсих из Интернет пространството и попаднах на една поучителна, много българска история. Първо да ви предупредя, да не бързате да се радвате — Омбудсман в България няма, а сигурно няма и да има. Ето историята на опитите да се създаде такъв. За сверка на цитираното по-долу е Интернет адресът:

http://www.csd.bg/news/law/OmbudsmanB.htm

„Работата по въвеждане на институцията омбудсман в България започва през 1998 г. със задълбочено проучване и анализ на съществуващата нормативна уредба…“ и т.н. Обърнете внимание на кухата фраза „задълбочено проучване“. Колко задълбочено проучване? Къде са анализите от него? Това се нарича генерализиране — без факти, с изтъркана фразеология. От 1998 нататък:

На 8 и 9 юни 2000 г. в София за втори път гостува главният парламентарен омбудсман на Швеция Клаес Еклунд.

От 12 до 20 юни 2000 г. българска парламентарна делегация посети Канада … с цел да проучи канадския опит в развитието на институцията омбудсман.

На 20 ноември 2002 в София се проведе семинар на тема „Възможности за установяване на институции от типа на омбудсман на местно ниво в България. Опит и перспективи“.

На 24 ноември 2000 г. в Народното събрание се проведе Международна конференция на тема „Създаване на институцията омбудсман в България“.

От 28 февруари до 3 март 2002 г. се проведе кръгла маса, посветена на установяването на институцията омбудсман в страната

На 19 март 2002 г. в Центъра за изследване на демокрацията беше проведена работна среща на тема „Установяване на институцията омбудсман в България“

На 9 април 2002 г. в Народното събрание се проведе публично обсъждане на тема „Институцията омбудсман“

От 6 до 8 юни 2002 г. в София се проведе международна конференция на тема „Европейските стандарти и институцията омбудсман в страните от Югоизточна Европа“

На 14 и 15 декември 2002 г. в София се проведе семинар на тема „Местният омбудсман“…

По-нататък следите се губят.