Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Публикация: „СОФТИС“, 2003, ISBN 954-760-050-8

Източник: http://softisbg.com

История

  1. — Корекция
  2. — Корекции от Mandor: текст и секция

Седемнадесета глава

Днес, 23-ти юни, денят започна много хубаво. Станах рано, на изгрев слънце и отидох сама на разходка по близките баири. Времето е разкошно, въздухът сутрин е свеж и прохладен. Преди 6:00 навън все още няма хора. Сънливи кучета, налягали по асфалта на паркинга пред блока, ме поглеждат изотдолу мързеливо и се прозяват. Котки грациозно прекосяват улиците, без опасност за живота им. По пътеките срещам няколко души, поздравяваме се. Черниците са узрели. Спирам се да си хапна. Чувствам се в рая.

Когато се върнах, си взех едно душче и седнах да преведа няколко странички договор. После дойде един редовен клиент — обслужих го спешно, взех нелоши парици. Изкарвам 10–20 пъти по-малко в сравнение с преводачите в други страни и все пак доста повече от медицинска сестра. Но пък като сестра работех 12-часови смени и то се събираше, капеха левчетата, час по час, без значение дали вадиш болен от клинична смърт или си почиваш. Затова казвах, че си обичам работата — имах свободни дни през седмицата и чувство за сигурност. Целия преход от социализъм към демокрация го изкарах спокойно, в смисъл не останах на улицата без работа. Сега вече ще усетя какво е сам да се осигуряваш, да вземаш пари само за часовете на истинска работа — клиентът не плаща почивките ми. А интелектуалният труд в нашата страна като че ли не се цени. Преводачът е нещо като производител на домати. Идва прекупвачът — собственикът на преводаческа фирма — и ти откупва труда на безценица. В някои фирми на преводача дават само 30% от цената на превода, който са обявили за пред клиенти. Добре поне, че този проблем нямам.

След това дойде съседката, дето води неравна борба за „обратен насип“ на трапа на двора, изкопан преди години заради гаражите — уж по проект подземни — и така и останал незаринат, а е точно покрай основите на блока ни. Получила била отговор от районното кметство — най-сетне, след месец и половина. Беше отчаяна и имаше защо. Тя е възрастна жена, вдовица с побелели коси, зачервила лице от слънцето и от кръвното:

— Ще получа удар, Ани, да знаеш! Няма справедливост никаква!

— А, здрасти! Ти сега ли разбра, на тия години?

— Не мога да спя, много се вълнувам, много!

Вълнува се жената, защото след толкова ходене по мъките, сега е получила следния отговор:

„В отговор на жалба номер та-ра-ра Ви уведомяваме за следното.

Обратен насип на изкопа може да се извърши, ако Вие разговаряте със собствениците на гаражите и те се съгласят да направят хидроизолация на същите.“

Страхотен отговор! Представям си как става на практика. Тръгва горката женица по входовете да пита един по един гаражлиите:

— Ще се съгласите ли, моля, да си направите хидроизолацията, че да вземем най-накрая да заринем тоя трап? Децата тичат отгоре по покривите на гаражите, ще вземе да падне някое вътре в трапа!

— Виж какво, ма — ще каже още първият от запитаните, — нямам пари сега, чакай малко с това зариване. За 12 години нито блока се е наклонил, нито някое дете е паднало, к’во искаш?

А следващият може и да добави:

— Кат’ си толкоз на зор да зариваш, ‘що ти не ми направиш изолацията? Не е ли така? — и ще намигне на първия.

С две думи — подиграха се на женицата, че е тръгнала да върши работа „на ползу роду“, вместо да си гледа спокойствието на старини. Тя живее отскоро в нашия блок — дойде с мъжа си, вече покойник, от града, където следвам задочно. Той почина от инсулт две-три години, след като се нанесоха. Като получил удара, лежал десет дни в нервно, разказа ми съседката, като чу, че съм напуснала работа след сигнал за нередности. За десетте дни лечение в нервно, тя занесла десет комплекта чаршафи — долен, горен и калъфка, без да броим памперсите и пр. И десетте комплекта потънали като вдън земя тилилейска, а тя била толкова угрижена тогава, че не мислела за това и все носела, каквото поискат. И, разбира се, черпела. А когато човекът починал, й върнали само личните вещи, нито един чаршаф. Тя попитала:

— Носех всеки ден кат чаршафи, да знаете къде са отишли?

А те, на свой ред попитали:

— Вие бяхте ли ги надписали?

— Не, не бях. Никой не ми каза.

И се простила и с мъжа си, и с чаршафите завинаги. Сега, като я видяхме толкова нещастна заради отговора на жалбата, ние с мъжа ми написахме една друга жалба — до районното кметство с копие до г-н Кмета на града и следобеда ще отида до пощата да я пусна. Ето така човек се оплита в жалби, ако веднъж започне да обръща внимание на всички нередности.

Междувременно получаваме и-мейл от сина си. Взел първа заплата в Америка. И веднага две трети от заработеното му било удържано — за униформа, квартира, данъци и осигуровки. Пише, че трябва да търси втора работа, иначе няма да си покрие даже разноските по заминаването. Някои работели и на три места. Компютърът в квартирата им още не бил поправен. Майсторът не знаел кога ще стане. Ми ако той не знае, пише синът ни, кой да знае тогава! Разочарован е от проекта, по който замина. „Поликонтакт“ ги инструктираха за всякакви дреболии, включително как да обиждат негрите, без онези да се усетят, а най-важните неща премълчаха, като например, че ще им удържат много големи данъци, че квартирите около Филаделфия са безбожно скъпи, че може да те оставят без интернет връзка цял месец (а услугата е включена в наема) и че ако нямаш кола в Щатите си кръгла нула. Още не са му издали карта за социално и здравно осигуряване. Водили го в някакъв офис и там обещали да стане „скоро, след няколко седмици“. Но да погледнем оптимистично на живота. Щом в Америка са такива почакай-малковци, какво толкова искаме от българските инстанции?

Като ще правя лирични отклонения, поне да запиша нещо за изпита в университета, да се знае и помни, както са писали старите хроникьори. Изпитът беше по така наречения практически английски език или ПАЕ — съкращения има във всички дипломи, знам това от преводачески опит, нашите поне са кратки. Като мине време от завършването на някакво образование, сам висшистът понякога не си спомня какво значи, примерно, ППМСИИ (правни проблеми на международната социалистическа икономическа интеграция) или друго подобно съкращение. Нашият изпит ПАЕ се държи в края на всяка академична година. Има две части — писмена и устна, съответно в два различни дни, поредни или през един. Писмената част има четири компонента: сили диктейшън (който знае малко английски, се сеща), превод от английски на български, превод от български на английски (само художествен текст, никога друг вид, макар после, като заработиш като преводач дълго има да чакаш от клиент да ти донесе разказ или книга за превод, носят дипломи, договори, свидетелства за преквалификационни курсове, е, като донесат някоя препоръка, може да се постараеш да я докараш художествено, поне доколкото позволява щедра употреба на епитети) и четвъртият компонент на писмената част на изпита е есе на тема, предложена от преподавател. Всъщност, дават ни право на избор измежду три-четири теми. На устната част се явяват само допуснатите, тоест които не са скъсани. Ние минаваме за силна група и сравнително малко от нас биват късани. Този път, например, ние имахме девет скъсани от общо 13 явили се на писмения. Представете си какво става в по-слабите групи. Този изпит си е жива касапница, но това е слабо известно извън нашите среди. Не че трябва да е известно, мисълта ми е друга — че не трябва да се прави касапница от изпит. Интересно, че един от по-възрастните ни преподаватели (разбирайте по-възрастен спрямо мен; повечето от преподавателите ни са млади) по време на писмения се пошегува пред нас така:

— Колко трябваше да скъсаме по план, девет ли?

Каза го на български. И взе, че уцели бройката, без да иска. Горният въпрос беше отправен към колежката му — една много мила преподавателка, също по-възрастна от мен и всеобща любимка на студентите заради прекрасното й произношение, съвестна работа и френдли маниери (когато някой е приветлив, възпитан, въздържан и дружелюбен, на английски се казва с една дума: френдли ). Тя е от онези университетски преподаватели, които цял живот не успяват да се сдобият с високи титли, защото при всичките им човешки и интелектуални качества, не им достига най-важното умение — да се катерят по стъпалата на академичната кариера. Тя се усмихна вежливо при думите на колегата си и замълча. Какво ли можеше да отговори на ганьовската му шега? Сега чак се замислям, ами ако наистина им спускат план за скъсани студенти, както на нас — за излекувани болни? Има логика — следващите явявания се плащат, а университетът страда от недостиг на финансови средства. Университетският живот е тема за отделен роман и се надявам, че някой от по-младите ми колеги (те всичките са по-млади от мен) ще напише роман за нашето следване, та да се прослави и нашият университет, стига само сме чели и слушали за Оксфорд и Кеймбридж.

Но моята задача сега е да разказвам за последните си месеци работа като сестра. Разбира се, до края на май аз изобщо не подозирах, че това са последните ми месеци в болницата. Сестринството беше осмисляло професионалния ми живот в продължение на повече от 20 години до момента, когато започнах да следвам, но дори и след това то не загуби смисъл, просто вече не беше единственото ми професионално занимание. Може би това, че се докоснах до култура, така различна от българската, ми се отрази по някакъв начин. И макар че продължавах да работя като сестра, нещо вече не беше същото.

За пръв път филологът в мен се надигна възмутен и се опълчи срещу лекар с недопустима за сестра дързост преди близо две години, в началото на трети курс. Бяхме получили хуманитарна помощ — сини пластмасови контейнерчета, фабрично запълнени с хепаринизиран серум (слаб разтвор на хепарин във физиологичен серум). Те бяха снабдени с кратки инструкции върху опаковките, на които ясно пишеше както концентрацията на разтвора — 10 IU/ml, така и предназначението му — за промиване на катетри с цел поддържане на проходимостта им. Д-р Станчев, обаче, интерпретирал съвсем свободно английския надпис, помислил разтвора за чист хепарин и наредил да се накапва от него в епруветките при вземане на изследвания (по онова време имаше метод за изследване на уреята и креатинина, при който в епруветката се накапват 1–2 капки чист хепарин, преди да се вземе кръвта, за да не се съсири). Аз прочетох надписа и казах на колежките и на старшата, че това не е чист хепарин, но те ме изгледаха с недоверие.

— Д-р Станчев владее перфектно английски — каза старшата.

Тогава избухнах:

— Да, сигурно го владее перфектно! Но аз случайно съм трети курс английска филология и все нещо разбирам и аз, представете си!

Тяхната неубеденост идваше от факта, че бяха капали от този разтвор и вземали кръв напълно успешно — без да съсири.

— Добре — не се предавах аз. — А защо не опитате с хепаринизиран серум от нашия, може и с него да се получи? Просто не сте опитвали!

— Ние не можем да си правим експерименти. Както е наредил д-р Станчев, така ще работим — започна да ми се зъби старшата, иначе мека жена.

— Ами работете си точно както ви е наредил д-р Станчев, тогава — имитирах аз говора й. — И се благодарете, че не е направил обратната грешка — да вземе чист хепарин за хепаринизиран серум, че тогава щяхте да видите!

Последните ми думи вероятно са били предадени на лекарите, защото д-р Скорчева ме срещна в коридора и ме предупреди, че много съм си била позволявала. Тогава я попитах дали тя лично разбира написаните на английски инструкции. Тя се вбеси и записка нещо с тънкото си гласче, а и аз се ядосах много здраво, може би за пръв път в живота си се ядосвах така на лекар. На нея сигурно и досега й е неприятно, като си спомня как й казах:

— Учете чужди езици, че ще объркате някой болен! Или питайте, като не знаете!

В деня, когато сложих подписа си срещу инж. Фонев, в началото на март тази година, една колежка ми предаде, че д-р В. Фонев предупредил да не пускаме подписката, защото съм щяла да загазя. Тогава го възприех като директна заплаха и протестирах пред събралите се в битовката:

— Хич да не си въобразява, че може да ме уплаши! Нали всички сме се подписали!

После обаче се позамислих малко. Отидох при старшата и прочетох отново подписката на глас пред нея. Казах й за заплахите на д-р В. Фонев. Тя ме покани да поседна отстрани на бюрото й и се заговорихме. Попитах я какво мисли. И тя същото — че нищо не могат да ни направят, докато действаме заедно. Доц. К. Фонев също подкрепял подписката и питал защо още не е пусната.

— Подкрепя ли я? — попитах аз. — А защо не се подпише и той, като я подкрепя?

— Той е пуснал рапорт.

— И какво стана с този рапорт?

— Още няма отговор.

— Хм, ами лекарите и техниците защо не се подпишат?

— Това си е наша подписка, на сестрите.

— Чакай малко, я ми кажи какви са тия три събрания, аз не знам за такива?

— Ами нали много пъти сме говорили?

— А нещо да сме протоколирали? Не, нали? Значи, забрави. Никакви събрания не сме провеждали.

Старшата се смути, а аз продължих:

— По-добре да не даваме ход на подписката. Могат да кажат, че си измисляме разни събрания. Клеветим Фонев, един вид, мразим го, просто защото момчето е от сой, син на професор, а ние сме нищо — прости сестри. Е, вярно е, че не могат да уволнят всички, кой ще работи после, но поне теб и мен могат. Разбираш ли? Задръж подписката, недей да я пускаш.

Така тази подписка остана да лежи някъде из папките на старшата. Д-р В. Фонев може и да не ми е мислил лошото, когато е казал пред колежката, че ще закъсам, ако я пуснем. А и доц. Фонев очевидно само се правеше, че я поддържа. Той бил накарал секретарката да я напечата! Да бъде така грижовен към сестрите, странно. Добре стана, че я задържахме, само дето пропуснахме подходящия момент да се организирахме, както трябва. Можехме да проведем три протоколирани събрания, едно поне да бяхме провели. Но ежедневието ни завъртя, нямаше време за формалности. Доц. Фонев, големият поддръжник на каузата, и той не се сети да свика събрание, нито ни информира какво е станало с рапорта, който уж бил пуснал срещу инж. Фонев. Форито пък се беше снишил, понасяше хокане и подигравки безропотно, на моменти чак ми ставаше жал за него. Може и да е интелигентен и дипломата му да не е фалшива, само да страда от някаква форма на аутизъм. Би могъл да е полезен в някаква теоретична област, кой знае?

Постепенно забравихме за подписката. Всяко чудо за три дни, нали така? А и всяка една от нас си имаше достатъчно други проблеми. По това време готвех два изпита, синът ми подаде документи за студентска бригада в Америка, имах и преводи. Животът си вървеше ден след ден. САЩ започна война срещу Ирак и с колегите от университета почти всеки ден си разменяхме и-мейли с коментари и прогнози. За войната си бяхме говорили още на очните. Една наша преподавателка от друг университет, която идваше при нас само за курс лекции по литература, се изказа много силно против тази война и то на превъзходен английски. Тя ни очароваше с интелекта и гражданската си смелост. По цял свят интелектуалците изказват същото мнение, каза тя. Университетите по принцип са развъдник на подривни елементи. Затова в Аржентина избиха първо интелигенцията, като направиха преврат през 1976. На фона на световните събития нашите отделенски проблеми започнаха да ми изглеждат съвсем незначителни.