Рени Стоянова
Хроника на едно предизвестено напускане (31) (хемодиализен роман)

Епилог

Днес, 2 юли 2003 г., отидох за предпоследен път в болницата. Предпоследен, защото още веднъж ще трябва да ходя, за да си прибера един документ, така нареченото удостоверение образец УП-2. Добре, че се консултирах и с адвокат, и със счетоводител, за да науча, че освен трудовата книжка, ще ми трябва и това. То не ми трябва сега, всъщност, а чак като се пенсионирам. И макар да си мисля, че кой знае дали ще доживея до пенсия — това са още към 15-тина години, дотогава я камилата, я камиларят, нали знаете, но все пак редът си е ред. Трябва да се спазва. От личен състав обаче се опитаха да ме убедят, че нямало нужда от такъв документ. Трудовата книжка била достатъчна. Пак трябваше да им обяснявам елементарни неща. Сякаш са сложени там не да помагат на работещите в предприятието, а да им пречат. Накрая се принудих да пусна още една молба до моя приятел, изпълнителния директор.

И така, след като сутринта се видях с адвоката за последни уточнения, рано следобед посетих бившия си втори дом. Спокойно време за фирмата-болница. Шефовете са си заминали, административният персонал се е изпокрил във вътрешните помещения на двойните кабинети. Чукам и влизам при секретарката на главния. Тя се появява отвътре и ме гледа леко уплашено. Така и така — нося една молба, казвам.

— Оставете я, моля, ще я заведа, но в момента не мога да изляза, чакам разговор по телефона.

— Аз ще я заведа сама, не се безпокойте.

Отивам в деловодството.

— Заповядайте една молба за завеждане, моля.

— Каква е тази молба? — пита служителката.

— Ами молба като молба. Сега бях при секретарката на главния, тя ме прати при вас.

Моментално вдига телефона и говори със секретарката. Понаучили са се да правят обратна връзка — много добре. Проблемът е, че бързо забравят полезните знания.

— Добре — казва. — Ето ви номерче. Можете да оставите молбата тук или да я занесете лично. Секретарката каза, както вие решите.

— Ще й я занеса. Нали съм заинтересована по-скоро да й се даде ход.

Оставих молбата, пожелах приятен ден на синеоката хубавица и отидох в личен състав — през две врати в трета.

— Чук-чук-чук.

Тишина. Отварям и пак чукам три пъти на вратата, както е разтворена. Отвътре изскача другата хубавица. Веднага вади заповедта ми за напускане и трудовата ми книжка.

— Подпишете се тук — казва тя и ми сочи отдолу под многоцветната молба — нали ви казах, че сегашните документи са индигирани и шарени.

— Чакайте малко да видя какво пише — казвам аз, вземам пъстрите листи и отстъпвам встрани да разгледам текста.

— Къде отивате с документа? — стреснато пита служителката.

— Никъде, просто го чета.

Добре е, пише, че е с предизвестие от страна на работника. Подписвам.

— Сега се подпишете и тук, задето ви връщаме трудовата книжка.

— Я дайте и книжката, да я поразгледам малко. Нали знаете, че нямам много доверие в компенциите ви.

Дава я и стои права с вид като човек, на когото правят проверка.

— Хм! — казвам. — Какъв е този печат „невалиден“?

— Ще ви обясня — отговаря тя и тонът й вътрешно ме разсмива, но аз си придавам важност и я гледам със строг шефски поглед.

Обяснява ми. Било във връзка с неколкократните промени в името на фирмата-болница.

— Хубаво — казвам намръщено. — Дано да не излезе, че и трудови книжки не знаете как се водят.

— А обходния лист носите ли? — сеща се служителката.

— Забравих го, но ако искате, ще ви го донеса, като идвам за УП-2.

— Няма нужда, вярвам ви.

— Благодаря.

После се качвам в отделението. Прибирам си някои неща от шкафчето, други оставям. Извиквам от коридора:

— Хей, ще ви изнесат отделението и няма да разберете как е станало!

Една млада сестричка притичва. Тя беше в отпуск, затова не е свидетел на събитията около напускането ми. От нея научавам две новини. Едната е ужасна — съпругата на д-р Писалев е загинала на място при тежка катастрофа, станала на 22-ри юни. Дъщеричката му била с комоцио (сътресение на мозъка), но жива. Другата новина е прекрасна — сестричката заминава на работа в Саутхемптън, Южна Англия. Знаех, че е издържала интервюто и много се зарадвах, но същевременно и много натъжих от голямото лично нещастие, сполетяло поета на нашето отделение. Тръпки ме побиха, като си спомних как съм го обвинила в книгата си, че вместо да ме защити, е предпочел да влачи „безкрилите си делници“ с „товар жесток от обич към жена“. Когато съм писала това, той вече е бил вдовец!

Това е засега.

Feci quod potui, faciant meliora potentes.