Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Публикация: „СОФТИС“, 2003, ISBN 954-760-050-8

Източник: http://softisbg.com

История

  1. — Корекция
  2. — Корекции от Mandor: текст и секция

Тринадесета глава

Инцидентът, описан в предишната глава, се случи в петък вечерта. Смяната ни тогава е до полунощ, след което ни извозват с линейка по домовете. Остава само една сестра — тя е дежурна по стационар (четири стаи с лежащо болни), и дежурният лекар. Тази вечер и инж. Фонев остана, но не заради инцидента, а защото той по принцип не се прибира в къщи с линейката. Защо остава да пренощува в болницата всеки път, когато свърши т.нар. на шега „полунощна смяна“ (иначе в графика се вписва като втора: от 13 до 19 ч.), не знам, знам само, че и той има дом и семейство. Много бяхме възбудени онази нощ. Всички говорехме само за инцидента. Прекъсваха разказа ми с възклицания и въпроси. И д-р Скорчева беше там и беше не по-малко развълнувана. Накрая линейката дойде и ние, полунощните, си тръгнахме. Бях толкова превъзбудена, че и в линейката не спрях да говоря.

Върнах се значи в къщи и от вратата викнах към мъжа си, който още работеше на компютъра:

— Знаеш ли какво ми се случи? Щях да убия човек! — и веднага рухнах, разтреперих се цялата, разревах се — изобщо не бях сякаш аз.

Мъжът ми ме прегърна и така, сгушена в него, аз му разказвах и плачех, и все повтарях:

— Тази нощ щях да бъда в ареста и после в затвора за цял живот. Не! Нямаше да го преживея. Ако го бях убила… — и реввах пак.

— Успокой се, спокойно…

— Не, не ми викай спокойно, и оня само така вика, спокойно, спокойно. Няма спокойно, няма, разбираш ли, НЯМА!

— Недей така, дай сега да си легнем, нали болният е добре?

— Да, бе, добре е, знаеш ли колко кръв само загуби? Защо не го видях какво прави, защо? — и пак рева, та се късам.

Накрая си лягаме, защото става много късно, а всяка сутрин мъжът ми излиза на разходка и аз с него, ако не съм на работа. На другата сутрин обаче не бях в състояние да се надигна. Бях се мятала дълго в леглото, сънувах инцидента и други кошмари и се унесох чак призори. Мъжът ми излезе без мен.

Около девет часа телефонът ме стресна. Д-р Скорчева се обаждаше. В първия момент изтръпнах от ужас, помислих, че нещо е станало с болния — все пак беше му влязло малко от отровната смес, защото щипката на иглата пропускаше. Не, болният бил добре, каза д-р Скорчева, но тя иска отново да й разкажа подробно за инцидента. Казах й, че нямам сили, цяла нощ не съм спала. А тя каза, че била ме разбирала, че това, което съм преживяла, е наистина много тежко и т.н. , но пак настоя да й го разкажа с най-големи подробности по телефона. Не можех да й откажа и започнах „Ами нали казахте да продължим диализата и Фонев ми донесе шпула…“ и заразказвах с треперлив и пресипнал от съня глас всичко едно подир друго, включително за дефектната щипка на иглата, която пропусна малко от отровния разтвор. Тя ми зададе няколко допълнителни въпроса и ми благодари за изчерпателната информация. Беше много внимателна. И аз казах:

— Дано никога вече не ми се налага да го разказвам отново — и въздъхнах почти с облекчение.

А тя с много вежлив, леко писклив, но твърд тон каза:

— Може би ще ти се наложи да го разказваш много пъти.

— Да го напиша тогава, щом е така и да го раздам на всички. Наистина и другите трябва да знаят. Особено младите колежки. Нямам сили да го разказвам пак и пак. — Но по гласа й усетих, че не съм я разбрала правилно и че нещо в нея самата се е променило от предната вечер насам. Дали още тогава не беше получила инструкции от по-високо място?

— Напиши го, ако можеш — каза тя. — И го донеси в понеделник.

Цялата събота писах показанията. Оказа се, че да пишеш не е като да разказваш устно. Трябва да използваш официалната терминология. Например вместо просто „на дезинфекция“, трябваше да пиша „в режим на дезинфекция“ и др. такива. Мъжът ми каза да не се притеснявам, няма нужда да пиша по канцеларски, а да си карам, както си разказвам, но после рече:

— Все пак, като тъй и тъй ще го пишеш, напиши го поне така, че да е разбираемо и за хора извън вашето отделение — може да ти потрябва.

— Е, как ще стане то — хем да си пиша както си знам, хем да е разбираемо и за други? Не, виж сега, това няма да излезе от отделението. Ще се потули всичко. Професорът си знае работата.

— Ти все пак го напиши колкото се може по-ясно.

— Добре, ще се постарая.

И до вечерта го написах така, че той ме похвали:

— Бива. Но наистина е ужасно!

— На мен ли ще ми разправяш?!

В неделя бях цял ден на работа — от 7 сутринта до 7 вечерта като дежурна по стационар. Колежката, от която поех смяната, ме предупреди, че в лекарския рапорт д-р Скорчева е писала разни глупости против мен, а за Форито нищо не писала . Каза ми още, че през нощта след инцидента, другата колежка, която тогава беше дежурна, била забелязала д-р Скорчева да разговаря дълго време с инженерчето. Били започнали в залата, после двамата тръгнали към кабинета й и тя била чакала да види кога ще излязат, но те много се забавили и тя се отказала. Сега може да нямам приятелки сред колежките, но тогава все още имах. На свой ред аз й казах за разговора по телефона и за това, че писах показания и даже носех един предварителен вариант. Предварителен, в смисъл, че в него още не бях писала за телефонното обаждане и за написаното в лекарския рапорт, а ги нямаше и финалните обобщения — кое чия вина е.

— И аз вече имам съмнения, че нещо се мъти — казах й аз. — Искат да изкарат Форито невинен, а мен да натопят. Търсят си изкупителна жертва.

През деня видях какво пише в рапорта: Нещо такова беше: „Сестра Боянова започва да включва болния по време на дезинфекция на апарата. Кръвните линии се разчленяват («спонтанно»). На болния е взето по спешност кръвна картина.“ Не съм сигурна, че цитирам точно, защото не си го преписах, но то ми се заби в мозъка като нажежено желязо. Беше поставила думата „спонтанно“ и в скоби, и в кавички — не знам защо. В скоби се слага нещо вметнато. Кавичките служат или за ирония, или за цитат. Не може да е било ирония, но ако е било цитат, трябва да се посочи кой го е казал. Най-вероятно инж. Фонев се е напъвал да измисли някакво обяснение. Но той е толкова „умен“ (това е ирония) и толкова „високо квалифициран“, че не се е сетил за най-елементарното. Ако стане спонтанно разчленяване, кръвта изпръсква навсякъде — и по стените наоколо и към съседния болен, и по щорите в този случай, защото апаратът беше до прозореца. Д-р Скорчева видяла ли е такова изпръскване? Съседът по легло изпръскан ли беше? Аз самата бях ли изпръскана „като калинка“ — така му казваме, когато стане авария с линиите и цялата престилка на обслужващата се посипва с кървави пръски. Не, тя много добре видя, че нямаше други пръски, освен тези по кофата и оттам — малко в ниската част на апарата, и видя, че нямаше спонтанно разчленяване на линиите. Болните в залата дори не разбраха, че е можело да стане нещо изключително страшно, нещо неописуемо кошмарно, не разбра дори болният, непосредствено засегнат от инцидента. Е, как така няма да разберат, ако беше ги навалял кървав дъжд?

И едно последно уточнение. Става дума за т. нар. на шега VIP зала — единствената със специални шезлонги, а не обикновени легла, и то само с три поста в нея (за сравнение в голямата има 13 — цял хамбар). Болните се шегуват, че които лежат в тази зала, са много важни персони, големци. Не всички са такива, разбира се, но тримата от онази нощна диализа са все културни, интелигентни и заможни хора. Единият от тях го „заточиха“ в голямата зала, хамбара, около месец преди аз да напусна, защото беше казал, че като му правим епрекс, трябва да му правим и желязо. Прав е човекът. Представете си роби, събрани да строят къща, обаче не са им докарали строителните материали. Идва господарят и ги бие с камшик да работят (това прави епрексът — дава команда за производство на хемоглобин, основна съставка на червените кръвни клетки), обаче строителни материали няма и няма (това е желязото — материал, от който се изгражда хемоглобинът). Затова болен с ниски стойности на желязото в серума, и да му правим епрекс, и да не му правим — все тая. Желязо трябва. А желязо за венозно приложение няма в болничната ни аптека. Казва се Венофер. Дано го осигурят, като прочетат тази книжка, пък и да не я прочетат — само да осигурят всичко необходимо за болните, че не е само желязото. Елементарни неща няма. През целия април нямаше антистенокардин и ацетилсалицилова киселина (аспирин), а нашите болни постоянно трябва да вземат от тези двете и си ги купуват. По-заможните си купуват направо тиклид. Тези лекарства се наричат антикоагуланти. Влияят на вискозитета на кръвта. Предпазват фистулата от запушване с някой съсирек. И болните си ги купуват, дори когато лежат в болницата по клинична пътека. А по нареждане „отгоре“ на болните по клинична пътека всички лекарства трябва да се осигуряват безплатно от болницата. Кой ще ти спазва нареждания, обаче? И кой ще сигнализира за тези липси? Болните ли? Персоналът ли? Трайте си, трайте! Нещата ще се оправят — но кога ли?

Вечерта в къщи довърших показанията и ми хрумна да взема и направо да си кажа мнението, че подозирам нещо в тази работа, че може би се търси изкупителна жертва, защото инж. Фонев е син на проф. Фонев — право куме, та в очи, както се казва. И го написах. Същата вечер и за пръв път се обърнах към адвокат. Впрочем, не можах да намеря адвоката, чийто телефон ми дадоха, така че мъжът ми ме консултира импровизирано. Посъветва ме да не се съгласявам на никакви разговори по случая с никакви „отговорни лица“, а да изискам писмен отговор от шефа си.

На другия ден, понеделник, 27.01.03 г., отидох на работа от 7 сутринта до 7 вечерта — дневно дежурство. Носех показанията във вида, в който са включени тук, в тази книжка, само че с истински имена.

А сега пак ще направя отклонение. Един клиент преди малко беше тук. Българин, който следва в Америка. Беше следвал право в град Равен преди това и му потрябвала справка. Даде ми я за превод, като каза:

— Знаете ли колко ми искаха за издаването на тази академична справка? 20 лева! Това е десет долара, така ли беше?

— Брей! Даже повече, доларът нали падна малко.

— Така. А знаете ли колко струва такава в Америка? 2 долара.

После потърсих нещо в български сайтове и попаднах на нещо друго, което без малко не ме накара да се откажа от всякакво писане. Ето какво е то. Няколко работи, по-точно (от Интернет издание „Български лекар“ бр. 7, година X, 2002 г.:

Първо:

„За гафовете в здравеопазването имаше вот на недоверие — поиска го не друг, а СДС, въпреки че сам заложи основите на провала в здравната реформа. Смятам, че състоянието на здравната и образователната система е толкова тежко, че протакането на вота на недоверие ще е фатално.

Вижте фактите:

— 1,5 млн българи са практически лишени от медицински услуги или ги карат допълнително да плащат от джоба си за прегледи и консумативи;

— резервът на НЗОК вече втора година е извън публичен контрол. Това са пари на осигурените — не на БНБ, на МВФ или на здравната каса;

— по сведение на самите управляващи 20% от парите за лекарства се източват, т. е. крадат;

— като връх на всичко и резултат от хаоса българите мрат като мухи, а деца (най-скъпоценният капитал) угасват на групи. Не минава ден, без да пламнат епидемии, ампутирани са детското здравеопазване и профилактиката.“

Проф. Кръстьо Петков, депутат, в. „Труд“/24 юни 2002 г.

Второ:

След като 4 години парите за здраве, отделяни от БВП се увеличаваха, сега намаляват. Въпреки предизборните обещания, че ще бъдат 6% от БВП, миналата година бяха 4,3%, а за следващата се планира да станат 3,8%. В същото време болниците вече са натрупали дългове за над 100 млн лв. В доболничния сектор здравната каса налага едностранно лимити за медицински дейности, парите за лекарства са на привършване.

В България се завръщат заболявания, характерни за третия свят.

Д-р Антония Първанова, депутат, в. „Банкеръ“/6 юли 2002 г.

Трето:

(Малка част от) „ОТКРИТО ПИСМО“

До Министъра на здравеопазването

Уважаеми г-н Министър,

Обръщам се към Вас с това открито писмо след

една година на търпение и доверие, през която се опитвах

да Ви убедя, че е необходимо да възстановите „Очна банка“ и т.н. и т.н. и т.н.

Чл. кор. на БАН проф. д-р ПЕТЯ ВАСИЛЕВА,

Основател и директор на

„Очна банка“ до 2001 г.,

Национален консултант по очни болести,

Председател на

Съюза на офталмолозите в България

Следва коментар, на редакционната колегия вероятно, защото няма подпис:

„Много недоразумения се насъбраха… Мъглявото обяснение на здравния министър, дадено по случая на редовна пресконференция не дава отговор на най-важния въпрос: защо негово проектопостановление следва само два месеца друго, вече прието от МС. Не за пръв път се създават хаос и бъркотии…“; и малко по-надолу:

„Така напр. още на другия ден след трагедията във Варна (когато в АГ-болницата починаха 5 недоносени бебета, повечето от които — дошли отвън), той побърза веднага да хвърли колегите «на вълците», обвинявайки ги публично, на пресконференция, за единствено виновни, без да е дошло епидемиологичното заключение.“

И още един коментар, този път от мен:

Епидемиологичното заключение е ясно — всичко е било окей. Само дето дечицата си измрели. Лекарите нямат вина. Майките са виновни сигурно.

И още нещо. Съвсем скоро по телевизията съобщиха, че частна клиника „Хигия“ отново е отворила гостоприемно врати за пациенти. Може и да сте забравили вече какво направиха в „Хигия“. Телевизията постоянно ни залива с новини, коя от коя по-шокиращи, та човек започва да забравя какво са съобщили преди два дни, камо ли повече. В „Хигия“ убиха двама пациенти при операции за разхубавяване, каквито — после излезе наяве — тази клиника нямала право да прави. И какво им е наказанието, помни ли някой? 2 000 лева глоба! По 1000 за човешки живот, две по 1000 — ето ви 2-те хиляди. Е, забраниха има да извършват такива операции — страхотно наказание. Да ти забранят да вършиш нещо, което и без това нямаш лиценз да вършиш.

И четвърто, последно (също на редколегията по презумпция):

„Друга от нововъзникналите идеи на жълтите депутати, твърди д-р Първанова, била създаването на нова инстанция в здравеопазването — омбудсман. Под това завързано име се крие длъжността «обществен защитник»; тези хора ще се занимават с жалбите на пациентите срещу лекарите. Какви ще са правата на омбудсманите, колко трябва да бъдат на брой, ще могат ли да наказват, вкл. с предложение до БЛС за отнемане на лекарски права при драстични нарушения на лекарската етика, или само ще докладват заключенията си (т. е. преливане от пусто в празно), кой ще им плаща заплатите — депутатите още не са наясно… В цивилизованите страни нещата стоят съвсем просто: недоволният пациент или съответно неговият близък си хваща адвокат и завежда дело срещу лекаря. Но този вид бизнес още не е познат в нашата правова държава… В интересни времена ни се падна да живеем, колеги.“

Кратък коментар от мен:

Преди две-три седмици, като търсех инстанции, до които да пиша за нещата, ставащи в нашето отделение, се сетих, че на Запад имат специална служба за всевъзможни оплаквания на гражданите — омбудсман (ombudsman). Потърсих из Интернет пространството и попаднах на една поучителна, много българска история. Първо да ви предупредя, да не бързате да се радвате — Омбудсман в България няма, а сигурно няма и да има. Ето историята на опитите да се създаде такъв. За сверка на цитираното по-долу е Интернет адресът:

http://www.csd.bg/news/law/OmbudsmanB.htm

„Работата по въвеждане на институцията омбудсман в България започва през 1998 г. със задълбочено проучване и анализ на съществуващата нормативна уредба…“ и.т.н.         Обърнете внимание на кухата фраза „задълбочено проучване“. Колко задълбочено проучване? Къде са анализите от него? Това се нарича генерализиране — без факти, с изтъркана фразеология. От 1998 нататък:

На 8 и 9 юни 2000 г. в София за втори път гостува главният парламентарен омбудсман на Швеция Клаес Еклунд.

От 12 до 20 юни 2000 г. българска парламентарна делегация посети Канада … с цел да проучи канадския опит в развитието на институцията омбудсман.

На 20 ноември 2002 в София се проведе семинар на тема „Възможности за установяване на институции от типа на омбудсман на местно ниво в България. Опит и перспективи“.

На 24 ноември 2000 г. в Народното събрание се проведе Международна конференция на тема „Създаване на институцията омбудсман в България“.

От 28 февруари до 3 март 2002 г. се проведе кръгла маса, посветена на установяването на институцията омбудсман в страната

На 19 март 2002 г. в Центъра за изследване на демокрацията беше проведена работна среща на тема „Установяване на институцията омбудсман в България“

На 9 април 2002 г. в Народното събрание се проведе публично обсъждане на тема „Институцията омбудсман“

От 6 до 8 юни 2002 г. в София се проведе международна конференция на тема „Европейските стандарти и институцията омбудсман в страните от Югоизточна Европа“

На 14 и 15 декември 2002 г. в София се проведе семинар на тема „Местният омбудсман“…

Този сайт е занемарен вече. Някой най-накрая сигурно е рекъл:

— Стига софри! Омбудсманът няма почва у нас!

Защото ако се отвори омбудсман, ще им се задръсти пощата от оплаквания още първия ден. Пък и той няма да функционира както трябва, то е ясно от досегашната ни практика. Ето, по-нагоре дори казват, че „в цивилизованите страни нещата стоят съвсем просто: недоволният пациент или съответно неговият близък си хваща адвокат и завежда дело срещу лекаря. Но този вид бизнес още не е познат в нашата правова държава…“ Като наш’та правова държава, братя и сестри българи, нийде по света няма! Гордейте се! И продължавайте да си траете.

Баща ми беше за малко на гости и ми рече:

— Абе нищо няма да оправиш, и десет книги да напишеш. Хората са го казали — сама птичка пролет не прави! — и се усмихна дяволито, уверен в непоклатимата сила на народната мъдрост.

— Добре, де, така е, пролет не прави, но после не идват ли други след нея? И пролетта идва накрая.

Той прие аргумента ми и даже се засмя, сякаш искаше да каже — на мене приличаш, дъще, не си оставяш магарето в калта. Но после, като си замина, аз се замислих. В природата не е като в обществото. Особено в общество като нашето. Тук идва една птичка и й режат главата. После идва друга — и тя сама. И на нея й режат главата. Спомням си колко ми беше смешно, като слушах кукувската песен „Шат на патката главата“, особено припевът: „Шат, шат, шат на патката главата!“ и въобще не се замислях какво искат да кажат с него. Сега ми звучи като дебел намек за това, че който протестира сам, е патка с шатната глава. Ей така все ги шатват патешките глави, една по една. И няма птица-предвестник. И няма ята. И няма пролет. Та така. Докога ли?