Рени Стоянова
Хроника на едно предизвестено напускане (24) (хемодиализен роман)

Двадесет и четвърта глава

На излизане от отделението след нощното на 21/22-ри май се разминах с професора, който водеше първата група — осем възрастни белгийци, засмян до уши и, както винаги, свеж и бодър. Няколко дни по-късно, по-точно последния ми работен ден щях да го видя съвсем променен — без усмивка, побледнял и посивял в лицето като смъртник. Чак се уплаших, като го видях колко смазан изглежда.

А тази сутрин беше свеж и засмян. Подмина ме, обаче, без да отговори на поздрава ми. Подхвърли нещо закачливо на една от младите сестрички. Друга изскочи от залата и поздрави групата на немски с българско „р“:

— Гутен морген!

Чувствах се уморена. Прибрах се, но не можах да спя. Имах работа в офиса до обяд, тоест в хола, където е и импровизираната ни спалня зад една завеса. Поговорих с мъжа си. После имахме разговор и със синовете. Те поискаха от мен да не мълча:

— Мамо, не трябва да мълчиш! — а очите им пронизаха сърцето ми като кинжали.

Някой от тримата мъже, равноправни членове на семейния съвет, пръв се сети, че щом са обещани пари на ръка, значи работата не е редовна.

— Пари на ръка са безотчетни пари.

— Това си е чиста далавера!

— На вас писмена заповед показаха ли ви?

Не бяха. Но може би шефът беше видял някакви документи? На нас никога не ни показваха документи, когато нареждаха нещо отгоре. Всичко ставаше с устни заповеди.

— Я да потърсим в Интернет телефона на белгийското посолство в България!

— Абе как ще им обяснявам по телефона за всичко?

— Напускай анонимки до вестниците, уж си от болните и те е страх да си кажеш името, после се свий — ни лук яла, ни лук мирисала!

— Мразя анонимките! Ако ще пиша, от свое име ще го направя!

— На царя, направо на царя пиши!

— Глупости, царят да не е слънце, да огрее навсякъде? То си има йерархичен ред при нас, я дайте да видим какви инстанции имаме ние от медицината.

Преобърнахме интернет, докато намерим каквото ми трябваше. Тогава попаднахме и на славната история с омбудсмана — срещи, гостувания, софри и накрая след години харчене на народни пари, идеята е безславно зарязана. После писах. Не беше трудно. Но след това беше много досадно, докато надписвах петте плика и петте обратни разписки на гишето в пощата, а служителката ме поглеждаше намръщено изпод очилата си.

На 23-ти бях цял ден на работа. Сутринта носех сигнала, скрит във вестник. Исках да го прочета на петминутката, но не намерих удобен момент. Беше шумно и весело, както винаги. Една сестра влезе с трясък в битовката, цивилна:

— Вижте какви дънки си купих! — фръц-фръц.

— Страхотно ти стоят!

— Ей, ти кога отслабна толкова, я се обърни! Охо, я какво дупенце!

— Френско гадже е Лъкито, грешка няма!

Аз също се присъединих към закачките:

— Как така отслабна? Я давай рецептата!

— Секс — преди, по време и след всяко хранене! — това беше известна шега, но винаги се приемаше с бурни смехове и изписквания.

Влязохме в залите. Бях в голямата. По едно време излязох за малко да говоря със старшата. Намерих я в кабинета й, цигарата в устата, купчини листи по бюрото, пише нещо, виждам я, че е заета и малко нещо изнервена. Помолих я да ми махне смените с чужденците. Желаещи да ги вземат имаше предостатъчно. Очаквах да ме попита защо и тогава да й покажа сигнала. Не ме попита и аз не посмях да й развалям настроението. В края на краищата от нея нищо не зависеше, така си мислех тогава.

Следобеда д-р Писалев постоя с нас в залата. Говорехме си смешки, като например:

— Вие знаете ли как сбърках по телефона майката на Анито с нея? — подхвана д-р Писалев разказ за една стара история, която се разказваше отново, когато дойдеха нови сестри, тоест свежи слушатели.

Сестрите се засмяха. Аз вметнах, преди още да е започнал разказа:

— После майка ми само ходеше подире ми и питаше, кой е този лекар, женен ли е, откъде е, такива работи. Че ако и да сме женени, какво толкова, да не ни е газил трамвай, я! — последната забележка винаги предизвикваше смях и разпалваше интереса на слушателите.

Д-р Писалев разказа историята. Нищо особено. Гласът ми е същият, като на майка ми и той, значи, ме сбърква с нея, като се обажда на нашите един ден, когато бях на разположение и оставих техния телефон, понеже бях отишла да се видим — неделя беше, ден за семейството. За беда, не започнал малко по-официално, ами направо:

— Ани, бързо идвай в болницата, че ми се ходи по сексуална нужда.

Това за сексуалната нужда си беше отделенска шега. Дежурният лекар, като си лягаше нощно време, казваше, примерно:

— Е, хайде аз да вървя да положа морна трътка. Ще ме търсите, само ако ви се доходи по сексуална нужда.

По едно време д-р Писалев тръгна да се прибира в кабинета си. Догоних го в коридора, като държах в ръка вестника, в който криех сигнала и му казах:

— Д-р Писалев, имам нещо за четене тук, мисля, че ще ви заинтересува. И вие сте споменат.

Той повдигна вежди, може би си помисли, че е някаква статия. Преди години някакъв вестник публикува гневно писмо-оплакване от съпругата на наш болен под заглавие „Черни души в бели престилки“. Извадих сигнала, свих го на руло и му го подадох:

— Прегледайте това в кабинета си, не е спешно, после ще си го прибера.

След половин час д-р Писалев ме извика по телефона в кабинета си. Отидох. Седеше на бюрото си, беше свалил очилата си и разтриваше уморените си очи.

— Поздравявам те, Ани — направо започна той. — Много хубаво си го написала.

— Какво мислите, че ще последва сега?

— Ами като четях, си мислех, че първо ще изхвърчи инж. Фонев, а може и шефът след него. Но може и да греша. Вероятно ще те подгонят. Готви се!

— За какво да се готвя? Те да направят проверка. Всичко е само факти, има изследвания на болните.

— Искаш да кажеш — няма изследвания! — засмя се той.

— Именно! Да дойдат да поискат изследванията за хепатит, да видим какво ще стане. Кой болен откога е при нас, кога е изследван, дата, резултат. Няма мърдане!

— Ани, ти на колко години си? Имаш ли 35? — почти любовно ме погледна той.

— Хайде сега! Жената е на толкова, на колкото изглежда, нали?

Това беше разговорът ни с д-р Писалев. Вместо да ми беше правил комплимент, че младея с десет години, да беше ме подкрепил. Разчитах на него заради рапорта, в който посочи Форито като виновник за използването на заразен апарат от незаразен болен (или поне неизследван). Но Форито точно тогава не е бил виновен. Всички техници са го правели редовно, преди и след този случай, и продължаваха да го правят — с благословията на шефа.

На 25-ти — неделя, бях нощна до 24:00 ч. Цялата неделя до късно вечерта се диализираха нашите болни, които по график трябваше да дойдат в понеделник, на 26-ти. Неделята винаги е била почивен ден, без диализа. Бяха разместили смените, за да освободят място за гостите от Израел, които бяха планирани за вторник, 27-ми май. Затова трите диализни смени от понеделник минаха предварително, в неделя, а на другия ден, в понеделник,бяха изтеглени двете смени от вторник. Така вторникът се освободи за три смени чужденци — две смени с по осем белгийци, както обикновено и една смяна евреи. От срядата графикът се връщаше на старото положение. То всъщност не беше същинското старо положение, а установеното откакто дойдоха белгийците. Осем от тях идваха първа смяна — от сутринта до обяд — във вторник, четвъртък и събота. Другите осем провеждаха диализа вечерно време до полунощ. В дните, когато идваха, нямаше нощна смяна от наши болни и залите стояха затворени, преди да дойдат чужденците. За да им намерят място сутринта, освен че разкриха двете малки зали, които преди бяха затворени до обяд, преместиха двама от нашите сутрешни болни следобед. Нашите болни във вторник, четвъртък и събота сутрин са 13 на брой, без да броим заразените с хепатит В — те си имат отделна заличка с два поста. И 13-те болни се събираха в голямата зала — тя има точно 13 апарата, този факт е важен за по-късно. Така на общо 19 апарата — 13 в голямата и по три в двете малки (кафявата и оранжевата) — се диализираха 8-те гости от Белгия и 11 от редовната сутрешна смяна. Двама от гостите бяха в голямата зала. Заплащане беше обещано само на сестрите от оранжевата и кафявата зала. По този повод сестрите коментираха:

— Ама е стиснат тоя нашия професор! Свиди му се да отпусне още някой лев, задето му гледаме двама и в голямата зала.

— Остави го! То човек като одъртее, такъв става — крив и стиснат.

— Че е крив, крив е, ама иначе много го бива да се преструва. Кат’ вземе да се здрависва и да потупва по рамото, ще речеш, че е някой политик. Да знаете, че е червив с пари!

— От парите ще е! От тях идва всичко! Човек колкото повече има, по-алчен става и по-стиснат.

От голямата зала бяха извадени три от новите апарати и преместени в кафявата, защото там апаратите бяха стар модел, тоест подходящи само за български болни, но не и за платежоспособни гости. Още първия ден мистериозно изскочиха купчини чаршафи и всички легла бяха застлани с колосано бяло спално бельо с печати на хотел по него. И нашите болни спечелиха от застилането. Но стерилните компреси с ръкавици и марли се приготвяха само за чужденците. Нашите ни гледаха как се стараем за чужденците и в погледите им се четеше безсилна ненавист като на заварени деца към мащеха. Някои започнаха да мърморят, други изливаха недоволството си под формата на хапливи остроумия. Особено ги вълнуваше въпросът за заплащането. На 25-ти в неделя на моето нощно дежурство, работих в оранжевата. Една колежка ме помоли да отида там вместо нея и аз отидох, както много пъти преди това го бях правила. Стори ми се, обаче, че колежките нещо говореха зад гърба ми, защото като влезех внезапно при тях, млъкваха. Тримата болните в оранжевата ме подхванаха направо:

— Я кажи колко пари ви дават за чужденците?

— Аз нямам смени с тях, питай другите.

— Чух, че ви дали по 100 лева!

— Глупости! Още малко и по 100 долара са ни дали! Още нищо не е платено, като си заминат — тогава.

В този момент в залата влезе д-р Веждов и каза:

— Хе-ей! Какво сте се развикали, бе момчета, като на някакъв футболен мач? — и като разбра какво ги вълнува, добави: — Това ли било! Мене ще питате, за какво съм дежурен лекар? Аз всичко знам. Няма такива работи, не си въобразявайте. Всичко е с разрешение на ръководството. Защо да не дадат? Нищо не дават, бе! На лекар по 50 лева, 30 — на сестра и 20 — на санитарка — няма повече. На сестра Боянова може да й дават повече, тя е специална.

— Аз нямам работа с чужденците — хладно му отговорих аз, той се засмя дрезгаво и излезе, без да прегледа болните. Обикновено, като влизаше, вдигаше поглед към телевизора и питаше какво дават или дали ще гледат мача, пускаше някоя плоска шега и преди някой да успее да се оплаче от нещо, се измъкваше. После трябваше да ходя да му се моля да излезе от кабинета си и да дойде, че някой болен се оплаква от нещо или кара тежко диализата. След като Веждов излезе, единият от болните ме попита:

— Защо така, бе Ани, не си в платените смени? Нали знаеш езици? — Болните често се обръщаха към нас на първо име, само новите, докато свикнат, използваха неутралното сестра или питаха за фамилията. Някои колежки държаха да ги наричат само на фамилия и правеха забележки, но аз смятам, че е естествено, щом говоря на някой на първо име и на ти, и той така да ми говори. Вежливото отношение между хората е много важно, разбира се, думи и фрази като моля, благодаря, ако обичате, заповядайте, извинете за безпокойството и пр. улесняват социалните контакти, но те са само фасадата, истинското уважението се гради на доверие и сигурност, че човекът до теб или срещу теб или изобщо някой от хората, с които имаш отношения, няма намерение да забие нож в гърба ти.

— Те не говорят английски — отговорих на болния. Последния ми работен ден щях да се убедя, че говореха и английски, някои от тях дори много добре.

Тази вечер взех таблото със смените на болните. То стои в подготвителната зала на техниците. Форито беше дежурен, но малко го беше грижа кой влиза в подготвителната и кой излиза, а там има сложна и скъпа техника за омекотяване на водата. След приключване на диализа, стаята се заключва и ключът стои при техниците. Форито много пъти си е заминавал, а зад гърба му вратата на подготвителната зейнала отворена, с ключа оставен на бравата. Форито си беше перманентно разсеян и ядосваше всички с нехайството си. Чувала съм шефът да го хока, че и цял апарат да отмъкнат под носа му, пак може да не забележи. Тази вечер диализата протичаше спокойно и Форито си лежеше на тъмно в празната кафява зала върху голата кожа на средното легло (леглата се застилаха само в дните, когато имаше чужденци) — гледаше телевизия, разбира се, а може би спеше. Спокойно си преписах интересуващите ме данни от таблото, като например общ брой на болните — 88 (в сигнала бях писала около 80), точен брой на заразените от хепатит С — 24 (в сигнала бях писала 23), разпределение на всички болни по зали и брой на заразените по смени. Именно тогава разбрах, че на едни и същи апарати в голямата зала се диализираха и заразени, и незаразени. Потръпнах — как не бях забелязвала, че при наличното съотношение брой апарати към брой болни, нямахме физическата възможност да заделим седем апарата за хепатит С, а сме използвали едни и същи апарати и за инфектирани с хепатит С, и за неинфектирани. Какви мерки е можел да вземе шефът след рапорта на д-р Писалев, като поставянето на незаразен болен на заразен апарат си е било практика, а не изключение! Но друга изненада пък ме чакаше оттатък, в журнала, който стоеше в голямата зала. Отидох да си запиша болните в него, всеки път се записват в този журнал с датата на следваща им диализа, разгърнах назад и що да видя? Няма вписан нито един чужденец! Разтреперих се. Наистина било далавера. Нелегално ги диализират, Господи! Пари в болницата няма да влязат. Не посмях да попитам нито колежките, които ме гледаха как разгръщам и нищо не казваха, нито дежурния лекар — д-р Веждов, който си стоя цялата вечер в кабинета пред телевизора.

Прибрах се в полунощ и казах на мъжа си, че не вписват чужденците. Той не се изненада. Очаквал го бил, още когато научил от мен, че са обещани пари на ръка.

На сутринта, 26-ти, понеделник, той излезе на разходка, а аз останах в леглото да си полежа още малко. Не можах, обаче. Телефонът звънна в осем без нещо. Беше старшата:

— Боянова, доц. Фонев те вика на разговор в кабинета си. Можеш ли да дойдеш веднага?

— За какво ме вика?

— Той ще ти каже.

— Мисля, че имам право да знам за какво иска да разговаря с мен доц. Фонев!

— Ще дойдеш ли или няма да дойдеш?

— Сестра Донманлиева, мисля, че не мога да дойда.

— Така ли мислиш? Ще предам на доц. Фонев думите ти.

— Разбира се. Дочуване.

Най-близкостоящите инстанции бяха прочели сигнала ми, значи.

Ето какво беше прочел изпълнителният директор на болницата и, вероятно непосредствено след него — шефът, довчерашният ми покровител:

                                        ДО: МБАЛ — Св. Магдалина — ЕАД, гр. Равен.

 

                                        Копие: Районен център по здравеопазване

                                        Копие: Комисия по здравеопазване

                                        Копие: Министерство на здравеопазването

                                        Копие: Министерство на външните работи

                                        Копие: bTV Новините

 

На вниманието на всички заинтересовани органи

 

Отн.: Опасност от заразяване с хепатит на чужди граждани в отделение по хемодиализа към МБАЛ „Св. Магдалина“, гр. Равен

 

Тази сутрин, 22.05.2003 г., осем белгийски граждани започнаха първата си хемодиализна процедура в нашето отделение. Още осем ще бъдат обслужени до края на деня. Така общо 16 белгийски граждани ще проведат по шест хемодиализи, докато са на почивка, както следва: на 24, 27, 29, 31.05. и 3.06.2003, като на 27.05.2003 г., вторник, ще се диализира и група от Израел. В това само по себе си няма нищо нередно. Съчетаването на почивка и лечение — медицински туризъм — се практикува в много страни по света.

Международният медицински туризъм, обаче, предявява високи изисквания към предлаганите условия в страните-домакини. Опасността от евентуално заразяване на гостуващите пациенти е една от най-чувствителните му точки. А нашето отделение е силно уязвимо в това отношение.

Ето кои са слабите ни места:

— висок процент инфектирани с хепатит пациенти (от около 80 болни, обслужвани при нас, 23 са положителни на хепатит С и 6 — на хепатит В, т. е. близо 40% са вирусоносители по сегашни данни, а по данни от преди две-три години — близо 80%); при средно около 20% за диализните центрове по света. Специално за Европа, цитирам: „Сред страните-членки на Европейската асоциацията за диализа и трансплантация, например, разпространението на анти-HVC е намаляло от 21% през 1992 г. на 17.7% през 1993. И все пак, честотата на установяването на носители на анти-HCV между 0.4 и 15% в хемодиализните центрове продължава да бъде причина за тревога.“

— диализиране на неинфектирани и инфектирани с хепатит С пациенти в общо помещение — зала с 13 поста. Тъй като въпросът дали вирусоносителите на хепатит С трябва да се изолират в отделна зала все още е спорен в медицинските среди, а може би и поради липса на пари за ремонт и преустройство на помещенията в отделението ни, за меродавно се счита, че изолация на инфектираните с хепатит С не се налага и само инфектираните с хепатит В се изолират в специална малка зала с два поста. Цитирам противоположно мнение, „Американски журнал за контрол на инфекциите“, февруари 2003, том 31, No. 1: „Заключение: Очевидно, използването на общи помещения и пособия във високо-рискова хемодиализна среда за продължителен период от диализно време, улеснява вътреболничното предаване на инфекция с HCV. Значителното намаление на броя на новооткритите случаи на година от 6.8% на 1.01% [(…)]показва, че една всеобхватна, строго спазвана политика на изолация за HCV-позитивните пациенти играе значителна роля за ограничаване пренасянето на хепатит С в хемодиализните отделения, точно както изолирането на инфектираните с хепатит В доведе до драстично намаление на случаите.“^[1]

— липса на редовно вирусологично изследване за носителство на HBV, HCV, HIV и CMV. Докато преди години както болните, така и персоналът бяха изследвани за вирусоносителство на всеки три месеца, сега изследванията се провеждат нередовно — точната дума е хаотично, който когато вземе направление от личния си лекар — ето защо имаме пациенти, неизследвани повече от година, както и нови болни от месеци на диализа все още неизследвани; самата процедура по изследване впрочем е сложна и ненадеждна дори за персонала, така например няколко сестри, измежду които и аз, чакаме вече повече от два месеца резултатите си за вирусоносителство на хепатит С, старша сестра Донманлиева сигнализира многократно, но без успех;

— липса на „чиста“ зала за приемане на неинфектирани чужди граждани. Чиста зала е помещение с апарати, на които се обслужват само редовно проследявани неинфектирани пациенти или нови болни след получаване на отрицателен резултат от първите им изследвания. В нашето отделение новите, още неизследвани болни, започват диализа на т.нар. наречени — условно — „чисти“ апарати в голямата ни зала (с 13те поста) до получаване на резултат от първото им изследване. Най-скорошен показателен пример за порочността на тази практика е пациент, който, бидейки нов болен, започва диализа на един от тези „чисти“ апарати и след получаване на положителен резултат за HBV е преместен в специалната зала с два поста за инфектирани с хепатит В. Точно в този момент един от белгийските граждани се диализира на същия апарат, а за останалите гаранцията е само на думи.

— наличие на отклонения в стриктното спазване на стандартите за времетраене дезинфекцията на диализните апарати. За това, че времетраенето на дезинфекцията на апаратите не се съблюдава стриктно в нашето отделение, аз лично подадох писмен сигнал до настоящия ни завеждащ отделение — доц. Константин Фонев. Уличеният в небрежност е работещият като техник по поддръжка на апаратите в нашето отделение инж. Никифор Фонев. Случаят е отминат без внимание.

— наличие на отклонения в стриктното спазване на стандартите за ползване на апарат за HCV-позитивни само от други HCV-позитивни. За конкретен случай на такова отклонение, а именно ползване на инфектиран апарат от неинфектиран болен е докладвано писмено в лекарски рапорт от 25.03.2003 г. Станало е без знанието на дежурния лекар в голямата зала, където се диализират смесено инфектирани и неинфектирани болни — още един показателен пример за порочността на практиката да не се изолират инфектираните с хепатит С пациенти. Уличеният в небрежност е гореспоменатият инж. Фонев. Случаят е отминат без внимание.

Пристигналите на почивка и лечение белгийски и израелски пациенти са „чисти“, т. е. неинфектирани с хепатит В или С, а лечението им в нашето отделение е уредено от проф. Асен Фонев, бившия ни завеждащ катедра — информира сестринския персонал старша сестра Донманлиева на 20.05.2003 г., т.е. ден преди започване диализирането на чуждите граждани. Обещано ни беше допълнително заплащане „на ръка“. И преди се е случвало да обслужваме чуждестранни пациенти, но никога в такъв мащаб. Опитите от моя страна да повдигна въпроса за риска от инфектиране се сблъска с оправданието, че други решават, ние само изпълняваме.

Хемодиализните процедури са едни от най-скъпите медицински услуги. Теоретически, нашето отделение би могло да извършва такъв вид услуги на чужди граждани срещу заплащане, от което ще печели цялата болница. Достатъчно би било да се инвестира в изграждане на нова зала с новозакупени апарати специално за неинфектирани чужди граждани. На практика, обаче, постоянните оправдания с липса на финансови средства, опитите да се заглушат гласовете на подчинени, които казват неприятни истини и типичното уповаване на късмета: „Да пази господ, дано да не се случи беля“, а може би и търсенето на лесна печалба, рано или късно ще доведат до международен скандал подобен на този с нашите медици в Либия.

 

Анета Т. Боянова, ЕГН: […], мед. сестра с над 25-годишен трудов стаж, работеща в отделение по хемодиализа към МБАЛ „Св. Магдалина“, гр. Равен, от 1987 г.

 

22.05.2003 г.