Дженифър Уайлд
Покер на сърцата (22)

22

Моди се въртеше около масата за закуска. Ръцете й бяха скръстени на гърдите. Лицето й беше мрачно. Усещах приближаването на опасност. Моди се държа чудесно през последните две седмици. Не знам как щях да издържа без нея, но понякога много ми се искаше да й забия нож в сърцето. Като сега. Обичта и загрижеността бяха едно. Да се държиш като властен арогантен тиранин беше съвсем друго. Стига толкова. Изядох прилежно две препечени филийки, едната, от които със сладко, и изпих три чаши черно кафе. Но да пукна, ако ям и яйца, каша и пържена шунка. Самата мисъл за това беше отблъскваща. Свих решително устата си, блъснах настрана чинията и скръстих своите ръце на гърдите си. Погледнах я студено и упорито.

— Упорита сте кат муле — обвини ме тя.

— Не го отричам.

— Още нямате достатъчно сила и изглеждате хилава. Трябва ви таз храна, за да станете силна. Как ще се оправите, ако продължавате да гладувате? Таз шунка е…

— Взимай си и шунката, и кашата, и яйцата и си разкарай…

— Не ми противоречете, госпойце! Не почвайте да говорите грозно. Може и да сте господарката тук сега и да сте богата кат онзи момък Кросхус, но мистър Робърт ми остави малко пари. Отидох и си купих нова пурпурна фуста от тафта и златни обици, а мистър Лен казва, че вече съм богата жена. Свободна съм и богата и никой не бива да ме нагрубява.

— Тогава недей — отсякох аз.

— Какво пък значи тва?

— Означава, че винаги можеш да напуснеш, ако искаш.

— Да напусна! Това е невъзможно, госпойце! — Моди си опря ръцете на хълбоците. Лицето й стана упорито като моето. — Работата ми е да се грижа за таз къща и за вас, и именно тва възнамерявам да правя. Сега си изяжте таз храна тук, преди да съм се захванала за вас.

— Проклета да си, Моди.

— Не ме ругайте — предупреди ме тя. — Изяжте таз храна.

Яйцата бяха много вкусни. Бяха бъркани с подправки и сметана. Шунката беше сочна и апетитна. Бутнах настрана овесената каша, но си взех още една препечена филийка с желе от гуава. Изпих и още една чаша кафе. Моди светна от радост, когато свърших. Още ми се искаше да я промуша с нещо.

— Така — каза тя. — Сега се чувствате по-добре, нали?

— Може би — гласеше уклончивият ми отговор.

— Зная, че ще се оправите, защото сте издръжлива. По-добре да се държите така, отколкото да се мотаете бледа и неспокойна наоколо. Цветът се връща на лицето ви.

Въздъхнах, станах и тръгнах към вратата.

— Къде отивате?

— Ще се поразходя.

— През последните три дена валя! — запротестира Моди. — Още е влажно и мъгливо навън.

— Ще се поразходя — заявих категорично.

— Но не и без шал!

Отворих и излязох навън. Въздухът наистина беше влажен, но беше и удивително чист и свеж. Градините бяха мокри и полупокрити от тънки талази мъгла, която се въртеше леко във въздуха. Небето отгоре беше облачно и сиво, а бледата жълта топка на слънцето едва се виждаше. „Слънцето ще се покаже в края на краищата, помислих си аз. Ако остана затворена още един ден в къщата, сигурно ще се побъркам.“

Забързаната Моди се появи в коридора. Тропотът от тежките й крака сякаш разтърсваше къщата. Излезе стремително на верандата и въздъхна облекчено, когато ме видя, че стоя до едно от увисналите растения. Носеше лек хубав бял шал. Наметна го върху раменете ми така нежно, сякаш повива бебе. Въпреки че беше властна и арогантна, беше трудно да й се гневиш дълго.

— Не стойте много навън! Тез стъпала вероятно са хлъзгави, така че внимавайте с тях. И гледайте да ни си намокрите полата в храстите. Ще тръгна подире ви, ако не си дойдете скоро!

— Ако някой ме потърси, Моди… моля те, кажи му, че ме няма. Не искам да виждам още журналисти и…

— Едва ли ще ви потърси някой таз сутрин. Онез аристократи, дет се обаждаха, не излизат от леглата си преди обед, а мистър Лен ще дойде чак следобед.

Увих шала около ръцете си, слязох по стъпалата и пресякох двора. Моди ме гледаше загрижено от верандата. Запътих се бавно през градините към крайречната алея. Помъчих се да не мисля за баща си и за великолепното му погребение. На него дойдоха повече от десет журналисти и цялата местна аристокрация.

Лен излезе прав. Бях известна жена и нямаше как да държим журналистите в пълна неизвестност. При вестта за гибелта и за моето присъствие те се струпаха подобно на някаква свадлива глутница в Начез и се приготвиха да се състезават за това, кой ще изпрати най-сензационна телеграма. Представях си какви заглавия ще измислят: Милионер умира при мистериозни обстоятелства, оставя цяло състояние на актриса любовница. Разбрах, че трябва да взема решение. Не исках паметта на баща ми да бъде опетнена от безсрамни твърдения. Познавах журналистите. Знаех как да се справя с тях. След кратък разговор с Лен, реших да им разкажа история, която да е много по-интересна от всичките им измислици. Реших да им предоставя истинската история за Дана О’Мали и нейните родители и как баща ми и аз сме се намерили след двадесет години. Заедно с Лен ги поканихме всичките в Бел Мийд, предложихме им храна и вино и им разказахме цялата истина, като изпуснахме само девичето име на майка ми, за да спестим евентуални притеснения за роднините й. Намекнахме, че двамата с Робърт сме открили какво ни свързва още преди той да субсидира „Квартеронката“.

Не им разказах всичко, разбира се. Не споменах нищо за жестокостта на Клем, както и за времето в Ню Орлиънс, което бях прекарала с Етиенови. Казах им само, че съм напуснала блатата след смъртта на майка си и в крайна сметка съм преуспяла в театъра. Толкова бяха заети да драскат в бележниците си, че никой не се сети да зададе някакви неудобни въпроси. Казах им, че баща ми бил решил да признае публично нашето родство, но след това станал трагичният инцидент. В заключение заявих, че съм незаконно дете, но съм обичала и двамата си родители и се гордея, че съм тяхна рожба. Хората да приказват каквото си искат по мой адрес, но винаги ще ходя с гордо вдигната глава. Любопитството на журналистите беше събудено. Те бяха очаровани от историята. Всичките се държаха много мило. Статиите им по първите страници на всички южни вестници сътвориха истинска сензация. Бях героиня на една злочеста любовна история и журналистите направо ме боготворяха.

Общественият отклик беше поразителен. Хората възхваляваха моята честност, храброст и неукротимия ми дух. Веднага обикнаха бедното малко момиче, което беше напуснало блатата, облечено в парцали, а после станало прославена актриса и се събрало отново със загубения си баща и наследило в крайна сметка едно от най-големите богатства на Юга. Искаха настойчиво още подробности. За разлика от креолските аристократи, които сигурно биха ме отбягвали, елитът на Начез и околностите му ме приеха с отворени обятия. Важни дами и техните дъщери идваха, за да изразят симпатиите си и за да поднесат цветя. Както изглежда, всяка от тях бе изключителна близка на скъпия ми татко. Изпращаха ми покани за празненства и чайове. Оказа се, че някои от тях имат прекрасни синове, които имаха огромно желание да се запознаят с мен.

Тръгнах към портата, като си мислех за изненадващото посещение преди три дена. Конрад Дръмонд бил в Ню Орлиънс и прочел във вестниците моята история. Дойде в Начез, за да ме моли да отида в Ню Орлиънс с него. Каза ми, че статии за мен са се появили и по северните вестници и сега имам възможност да подпиша договор, при каквито поискам условия. Ако приема, ще постави на сцената, която пиеса избера, постановката ще бъде невероятна, а от мен ще направи легенда в театралната история. Благодарих му учтиво. Записах си адреса му в Ню Орлиънс. Казах му, че ще го известя за решението си.

Не желаех да ходя в Ню Орлиънс. Не желаех да ставам театрална легенда. Вярно е, че жадувах да се върна в театъра, но… Упорито се преструвах, че не знам какво искам. Няма да си мисля за Атланта. Няма да си спомням за Джейсън. Той със сигурност не ми е нужен. Една от най-богатите жени в страната съм. Ще правя каквото си искам. „Ще вършиш всичко друго, само не и това, което действително ти се прави“, прошепна ми гневно едно тихо гласче. Веднага го накарах да замлъкне.

„Богата си, казах си аз. И си богата, богата, богата. Можеш да си купиш всичко на този свят. Имаш тази хубава къща и повече пари, отколкото е възможно да изхарчиш някога. Нима повечето хора не си мечтаят именно за това?“ Богатството беше твърде слаба утеха. Вярно е, че имам възможност да извърша някои неща благодарение на него. Вече се бях уговорила с Лен да пръсне част от тези пари. Делия ще получи много голяма сума, която ще стигне, за да накара нея… и нейното семейство никога повече да не се страхуват от опасността да загубят дома или бизнеса си. Матилд и Соланж Дюжарден също ще получат голяма сума, която ще им помогне да напуснат онази сива къща на Конти Стрийт и да живеят комфортно до края на живота си. Вярно е, че повече няма да ги видя, но все пак са ми роднини и ми се струваше, че така трябва да постъпя. Именно това би поискала Ма.

Има още много други неща, които имам възможност да направя с тези пари. Ще направя цялостен ремонт на Джуъл тиътър и ще го субсидирам, ще помогна на Оли, Барт и на всички други приятели и… пак ще остане една планина пари. Наистина мога да направя същински чудеса с парите, но не е възможно да си купя другарството, въодушевлението и чувството на удовлетворение, които получавах като член на веселото буйно семейство. Няма как да си купя и… няма как да си купя и… Затворих очи и си пожелах да не си спомням за него, но не съумях. Спомних си сърдечността и духовитостта му, момчешкия ентусиазъм и увлеченията, ранимостта му и удоволствието от присъствието му, избухливостта и гордостта му. Спомних си и за ръцете, устата, стройното му силно тяло и думите, които шепнеше нежно в ушите ми винаги, когато ставахме едно. Старите познати усещания почнаха да се надигат в мен, леката болка, сладката като мед топлина потекоха сладостно по вените ми. Положих всички усилия да ги сподавя и поех назад по алеята.

Чух стъпките му. Спрях. Мъглата се виеше, а голямата река течеше наблизо. Знаех, че всичко това се е случвало неколкократно и преди, но в съня ми. Обаче това не беше сън. Беше реалност. Опитах се да се убедя, че е истина. Но имах чувството, че нищо не е действително и още не ми се вярваше, че това се случва наистина. Той се материализира от мъглата. Беше облякъл най-елегантните си дрехи и стоеше пред мен. Никой от нас не продума. Улови ръцете ми, стисна ги и ме притисна към себе си. Погледнах сиво-зелените му очи и видях любовта в тях. Разбрах, че той е онзи мъж. Не беше идеален, никога няма да бъде такъв, но той беше онзи мъж.

— Не… не е бил Чарлз — прошепнах аз. — Бил си ти… през цялото време.

Той пусна ръцете ми и направи крачка назад.

— Кой, по дяволите, е Чарлз? — попита той.

— Един мъж… един мъж, когото познавах някога. Мислех… в съня ми, нали разбираш…

— За какво говориш?

Колко обичах този обаятелен глас, който беше почти мек, но и гърлен и дрезгав. Колко ми липсваше той. Усмихнах се. Вълна от радост бликна в душата ми. Едва успях да я сдържа. Той ме гледаше с вдигната вежда. Широките му устни видимо се намръщиха.

— Как мина покрай Моди? — попитах аз.

— Старият дракон в къщата ли? Казах й, че съм много близък приятел, а тя отвърна, че миз Дана няма да види никого. Попитах дали си вътре и тя отвърна, че може би си вътре, а може би не си, но няма да те видя. Казах й: „Виж какво, госпожо, дошъл съм чак от Атланта и ако не ми кажеш къде е, ще ти извия дебелия черен врат.“

— Типично за теб.

— Тогава тя се засмя. Каза, че сигурно аз съм този, по когото миз Дана е въздишала през цялото време. Каза, че знаела, че имало някакъв мъж. През цялото време го знаела и смятала, че сигурно аз съм този мъж.

— Кучка — възкликнах аз.

— Въздишала ли си по мен?

— Разбира се, че не — отвърнах язвително аз.

Пъхна ръцете в джобовете си и се намръщи. Лъхна лек ветрец. Мъглата се раздвижи и почна да се вдига. Пак зърнах за миг реката. На повърхността й като че ли проблясваха светлозлатисти пайети. Слънцето се показваше. Мъглата ни погълна за миг. После изтъня и постепенно се разпръсна. Джейсън изглеждаше доста угнетен. Как ми се искаше да погаля това набраздено чело и да прокарам върха на палеца си по пълната твърда извивка на долната му устна. Много го обичах, но той трябваше да се извини за доста свои постъпки, преди да му позволя да го разбере.

— Защо дойде, Джейсън? — попитах аз. Гласът ми беше доста студен.

— Не трябваше да идвам — каза той. — Осъзнавам го, но… мислех си, че може би ще… ами, ще помогна някак. И Лора, и Оли казаха, че ще дойдат, а аз им казах: „Не, останете тук, аз отивам.“ И двете се засмяха и казаха, че така ще бъде много, много по-добре.

Не казах нищо. Заклех се, че ще си платят.

— Вероятно ще ме прогониш. Няма да те обвинявам. Бях много несправедлив към теб, Дана. Бях… държах се като мерзавец.

— Безспорно — съгласих се аз.

— Аз… по дяволите, не улесняваш нещата.

— Точно така.

— Добре! Постъпих твърде несправедливо. Държах се като магаре. Прекарах най-неприятното лято през живота си. Обичам те, а те загубих, и само аз съм си виновен. Това е!

— Не само ти си виновен — признах аз.

— Така ли?

— Бях… самата аз се държах твърде непреклонно и упорито.

— Това пък вече е съвсем вярно!

Пак се усмихнах. Действително не се държеше като джентълмен от Юга, но никога не се беше преструвал на такъв. Беше буен артист, сприхав и темпераментен и… с чудесен характер. Знаех, че винаги ще воюваме помежду си, но той беше онзи мъж и го обичах от все сърце. Знаех и че не мога да живея без него.

— Да се връщаме в къщата — казах аз.

— Както кажеш.

Закрачи намусен до мен. Още не беше извадил ръцете от джобовете си. Когато стигнахме портата, спрях и зачаках. Той се намръщи, въздъхна вбесено и я отвори. Държеше се така, сякаш на гърба му се е стоварило тежко бреме. Бедният. Колко жалък, но и мил беше.

— Действително съжалявам за твоя баща, Дана.

— Благодаря ти — казах аз.

— Разбирам защо и двамата не желаехте някой да знае, но… жалко, че не ми каза. Мислех… Предполагах…

— Знам какво си предполагал.

Вярваше в това, което беше прочел във вестниците. Вярваше, че Робърт и аз сме знаели за родствената ни връзка още отпреди и… реших, че трябва да продължава да вярва в това.

— Много смело, от твоя страна, е било, че си дала тези интервюта по вестниците — продължи Джейсън. — Всички ти се възхищават за това и те подкрепят… Предполагам, че имаш големи планове за бъдещето.

— Почти нищо не съм решила — казах аз.

— Сега си богата.

— Невероятно богата — отвърнах аз.

Тръгнахме по стъпалата. Въздухът вече се беше прояснил. Слънцето грееше ярко. Цветята се виждаха отчетливо. Джейсън спря и се обърна към мен. Очите му бяха изпълнени с мъка.

— Жалко! — възкликна той несдържано. — Предпочитам да нямаше нищо!

— Как може да говориш така? — запитах аз.

— Ако нямаше нищо, можех да се оженя за теб и да ти предложа работа. А сега това е невъзможно. Няма как да се върнеш в театъра. И за какво ти е? Проклета наследница си на огромно състояние. Несъмнено ловците на съкровища вече са се наредили на опашка за теб. Имаш възможност да се омъжиш за граф или херцог… По дяволите, можеш да се омъжиш дори за обеднял принц, ако поискаш.

— Не искам — казах аз. — За каква работа спомена?

— Спряхме представленията на „Лейди Карълайн“. Националният театър ги спря. Вече са загубили цял куп пари от декорите и костюмите и се боят да не загубят още, ако… — той направи пауза, пое си дълбоко дъх и призна всичко. — Кармелита е виновна. Изглежда ужасно на сцената. Твърде стара и превзета е и… Ами, тя се скара с един от директорите на Националния и напусна. Сега всички останахме без работа.

— Тази мърла никога не е умеела да играе — отбелязах аз.

— Сигурно ще злорадстваш — каза той.

— Не — отвърнах аз. — Ще играя лейди Карълайн.

— Ти… — той беше поразен. — Ти… искаш да кажеш, че ще…

— Обзаложи се, на каквото искаш, че ще успеем — казах аз, — а ако директорите на Националния ни създават някакви неприятности, просто ще купя театъра.

— Дана…

— Ами женитбата? — попитах аз.

— Аз… аз… — той се слиса още повече. Забелязах, че се чувства доста неудобно. — Сега е невъзможно да се оженя за теб.

— Защо? — попитах аз.

— Ти си… богата — каза той. — Хората ще си помислят, че съм го направил заради парите.

— Кога си се интересувал какво си мислят хората?

Джейсън не отговори. Стисна упорито устата си, пъхна ръцете си в джобовете и продължи да върви по алеята. Хукнах подире му. Минахме покрай лехите с проблясващи цветя и под един от сводовете. Качихме се по стъпалата на следващото ниво. Бел Мийд вече бе обляна от ярки слънчеви лъчи и изглеждаше спокойна, елегантна и невероятно хубава. Видях, че Моди чака на верандата. „О, Боже, помислих си аз. Забравих шала. Ще ме убие.“ Реших да не се тревожа за това. Хванах ръката на Джейсън и го принудих да спре.

— Отговори ми — настоях аз.

— Дана, не дойдох тук, за да… дойдох тук, защото…

— Зная защо дойде — казах аз.

— Дори не мислех да ти казвам за пиесата. Мислех… мислех, че ще ти трябва някой и…

— Така е — казах аз. — Трябва ми някой.

— Не искам да си мислиш, че…

— Джейсън — изрекох търпеливо, — ако не млъкнеш и не ме целунеш веднага, ще те ударя. Имам доста силен десен удар, ако си спомняш.

Той се поколеба, но само за миг. След това ме притегли доста грубо към себе си и ме целуна. Отначало го направи нехайно, само колкото да отбие номера, но се притиснах към нето и той продължи да ме целува. Устните му станаха много, много нежни. Притисна ме още по-близо до себе си и продължи да ме целува. Когато ме пусна, бях изпълнена с прекрасни усещания, които горяха и пламтяха в мен. Джейсън ме прегърна за кръста. Запътихме се заедно към къщата.

— За женитбата… — почнах аз.

— Ще говорим за това — гласеше краткият му отговор.

— Ще говорим — казах аз. — Повярвай ми.