Дженифър Уайлд
Покер на сърцата (10)

10

Чарлз беше побеснял от гняв. Дори прекрасният крем брюле на Джезъбел не възстанови доброто му настроение. Намирахме се в трапезарията шест дена след завръщането му в Ню Орлиънс. Най-накрая избухна. Раул бил мързелив, неуправляем, безотговорен и непоносимо нехаен към работата. Този път чашата преляла. Решил бил да рита задника на младия негодник от единия край на града до другия веднага щом се върнел. Всички покупки на Чарлз бяха докарани. Наложило му се да разопакова всяка от тях лично заради това, че Раул решил да си вземе почивен ден и отишъл на гости в плантацията на един свой приятел нагоре по реката.

— Успокой се, скъпи — изрече вежливо Делия. — Сигурна съм, че Раул не се е досетил, че ще ти трябва неговата помощ.

— Плащаме чудесна заплата на малкия мошеник, а той заминава, без да казва на никого. Никога нямаше да разбера къде е той, ако Магделон не се беше отбила в магазина и случайно не беше споменала за това.

— В края на краищата си разопаковал всичко. Никой и нищо не е пострадало.

— А сега ми предстои инвентаризация! — избуча той. — Абсолютно невъзможно е да се справя сам без помощник. Трябва да опиша един по един всеки предмет в пратката, като дам детайлно описание и посоча за колко съм го купил и за колко най-вероятно ще го препродам.

— Мисля, че трябва да го уволним — изрече лениво Джулиън. — От година поне си мечтая за това. Само защото е…

— О, скъпи — възкликна Делия, — невъзможно е да постъпим така. Лавиния после няма да ни остави на мира.

— Тя и сега не ни оставя на мира — отвърна с провлечен глас Джулиън. — Ако уволним Раул, може би ще ни се разсърди толкова, че няма да ни проговори после изобщо. Какво щастие!

— Ще ми трябва помощ за инвентаризацията, Джулиън — обяви той мрачно.

— Наеми някого — отвърна Джулиън.

— Трябва ми човек, който знае нещо за мебелите, рисунките и порцелана, човек, който да е запознат с антиките. Господ ми е свидетел, че Раул не знае много, но поне е запознат отгоре-отгоре с нещата. Ще го удуша, като се появи.

— Няма да ти попреча.

— Ще трябва да ми помогнеш — каза Чарлз.

Джулиън се ужаси.

— Аз? Напълно невъзможно, скъпи братко. Нямам и секунда за губене. Стигнал съм възлов момент. Невъзможно е да изоставя работата си дори за един ден.

— Зная, че мислиш само за проклетата си книга — изрече уморено Чарлз, — но това е важно.

— А моята проклета книга като че ли не е! Ти си непоносим лицемер, Чарлз! Преструваш се, че се интересуваш от нея и ми помагаш, но не си по-добър от другите! Смяташ ме за мечтател и глупак! Мислиш, че само си губя времето! Ще ти дам да разбереш…

— Не е нужно да викаш толкова! — прекъсна го Чарлз, като сам викаше. — Нямах никакво намерение да обидя твоето толкова важно старание да задоволиш огромното любопитство на света към неизвестните буренаци, които растат из блатата на Луизиана. Просто исках да кажа, че прехраната на нашето семейство зависи от…

— Продължавай с подигравките си! Някой ден…

— По дяволите, Джулиън, ти си неразумен като…

— Момчета — изрече Делия и чукна по чашата с лъжицата.

И двамата я погледнаха. Млъкнаха и се нацупиха като непослушни деца. Делия въздъхна и поклати глава.

— Работата на Джулиън е важна за него, Чарлз, и разбирам защо не иска да се отклонява от нея точно сега. Зная и колко е важно за теб да направиш както трябва инвентаризацията и знам идеалното разрешение на проблема.

— Какво е то? — попита той.

— Нека да ти помага Дана.

— Невъзможно! — отсече той.

— Наистина е идеално — съгласи се Джулиън.

— Не ми е възможно — казах й аз.

— Дана знае много повече за хубавите мебели и другите неща, отколкото ще знае някога Раул, Чарлз. Виждала е всеки предмет в къщата. Питаше за всичко и се влюби в историята. Чела е внимателно всички тези скучни стари книги в библиотеката и е научила много неща. Ами да, нали миналата седмица ми разказа всичко за мадам Дьо Помпадур и за завода за севърски порцелан, който Луи XV специално построил за нея. Съобщи ми, че онази ваза, която сме сложили на масата в коридора, онази в розово и златисто със закръглените малки купидончета и сините цветя, е била предназначена именно за Помпадур. Показа ми печата на дъното на вазата и датата, каза ми…

— Сигурен съм, че е много умна — отвърна Чарлз.

Хвърли ми един поглед. Вероятно смяташе, че съм решила да открадна вазата.

— Наложи своето, Делия.

— Сигурна съм, че ще се окаже безценна помощничка, скъпи. Няма да намериш по-подходящ кандидат за тази работа.

— Съгласен съм — изрече с готовност Джулиън.

Хвърлих му един поглед.

— С удоволствие ще помогна — изрекох приветливо, — но съм затънала до гуша в чистенето на източното крило. Всички подове предстои да бъдат намазани с восък. Трябва да наглеждам прането на всички калъфи, а три полилея не са почистени още. Има няколко мебели, които няма да позволя на слугините да ги докоснат, ще ги лакирам лично. Това ще ми отнеме още една седмица…

— Всичко това ще почака — заяви ми ведро Джулиън. — Инвентаризацията е много по-важна от…

— Не те интересува кой ще свърши работата, стига да не си ти — сопнах му се аз. — Сигурно ти е напълно ясно, че брат ти не желае да му помагам. Не смята, че имам нужните способности за това. Не искам и двамата да се почувстваме неловко, затова…

— Хей, хей, не почвайте вие двамата! — възкликна Делия. — Действително — добави тя с уморена въздишка, — не знам защо е цялата тази врява. Чарлз, Дана отдавна искаше да разгледа магазина. Джулиън така и не я отведе. Ще свърши по-добра работа от Раул и от Джулиън, между другото. Дана, скъпа, източното крило ще почака. Това е идеалният изход.

— Идеалният — подкрепи я Джулиън.

— Значи уредихме въпроса — изрече щастливо Делия.

Почнах да протестирам.

— Но…

— Уредено — заяви твърдо Джулиън. — Нали, Чарлз?

— Е, добре — на него ни най-малко не му харесваше. — Да се срещнем във фоайето отпред в осем часа — каза ми той — и облечи нещо разумно, а не някой от тези… тези модни парцали, които ти е ушила онази глупава шивачка. Те оголват по-голямата част от гърдите ти.

— Чарлз не разбира нищо от мода — подметна Делия.

Чаках го във фоайето рано на следващата сутрин. Бях много неспокойна, но бях твърдо решена да не го показвам. Косата ми беше сресана и блестеше, бях се изкъпала и носех памучна оранжево-розова рокля. Тя имаше тесни и дълги до лактите ръкави. Квадратното деколте не беше толкова голямо, колкото на другите ми рокли. Корсажът беше с подходяща форма и прилепваше към кръста. Много широката пола се издуваше като камбана над половин дузина фусти с волани.

Часовникът удари точно осем, когато чух приближаването на стъпки. Обърнах се и го видях да върви бързо към мен. Изглеждаше съвсем безцеремонен и много делови.

— Надявам се тази рокля да е подходяща — казах аз, докато излизахме навън.

— Ще свърши работа. Обаче трябва да идеш горе и да си изтриеш червилото от лицето.

— Не съм си сложила червило. Лицето ми си е такова.

Изненада се малко, но не каза нищо. Вместо това ме поведе към малката открита карета, която ни чакаше на алеята.

„При Етиен“ беше точно зад завоя на главната улица. Улиците блестяха от ранната утринна светлина. Замъглените сини сенки не помръдваха под раираните сенници. В този час на деня магазините още бяха затворени и имаше само няколко карета на пътя. Нашата спря пред „При Етиен“ и Чарлз ми помогна да сляза.

— Ще останем тук цял ден — обяви той на кочияша. — Ела да ни вземеш около пет часа.

Светлосивите тухли и големите стъклени прозорци от двете страни на украсената с дърворезба бяла врата придаваха импозантен вид на магазина. Отпред беше опънат ленен сенник на бели и златисти ивици. Той хвърляше сянка върху прозорците, които излагаха на показ великолепни, небрежно подредени мебели и произведения на изкуството. Бих прекарала поне половин час, като ги съзерцавам и им се възхищавам, но Чарлз държеше вратата отворена и с явно нетърпение чакаше да вляза.

— Няма да отваряме, докато не свършим инвентаризацията — заяви той. — Складът е…

— Тук прилича на пещерата със съкровищата на Аладин — възкликнах аз.

На стената висяха в богато украсени рамки рисунки на Фрагонар, Буше и Вато и няколко акварела на Ланкре. По лавиците и масите имаше прекрасни сервизи от порцеланови съдове и статуетки. Останалото пространство беше заето от мебелите. Бяха един от друг по-разкошни и до един се нуждаеха от хубаво избърсване. Окото ми веднага се спря на един хубав шкаф. Сигурно беше Луи XV. Отидох да го видя, докато Чарлз ме гледаше снизходително.

— Никога не съм виждала толкова хубав предмет — изрекох тихо с благоговение. — Погледнете само тези детайли. — Престъпление е да се намира в подобно състояние — възкликнах сприхаво. — Изглежда така, сякаш не е бил лакиран от години, а месингът е почти позеленял.

— Само ще си загубиш времето, ако го почистиш — заяви ми Чарлз. — Мислех да изхвърля това проклето нещо.

— Да го изхвърлите! — аз се ужасих. — Та… това е Луи XV, а нищо чудно Буше да е правил онези овали. Този шкаф е безценен.

— Това е много умело направен фалшификат и е една от малкото ми грешки. Купих го заедно с един куп други неща преди три години. Постоянните клиенти на магазина действително разбират от мебели и бързо разпознават кое е копие и кое не.

— Дори и така да е, пак е невероятно хубав. Може и да е копие, но е възхитително направен. Не разбирам защо…

— Непродаваем е. Това е една безполезна вехтория, която само заема място. Напомни ми да го изхвърлим навън, когато свършим. Хайде, идвай — изрече той грубо, — имаме да вършим работа, макар че се съмнявам да има особена полза от тебе.

Стана ми неприятно, докато ме водеше през един проход, затулен от тъмнозлатисти завеси. Отивахме отзад. Беше намекнал, че не разбирам нищо от мебели. Не съумях да разпозная дори един очевиден фалшификат. Очакваше да му бъда съвсем безполезна. Минахме покрай две канцеларии и влязохме в склада отзад. Той представляваше огромно помещение, отрупано с празни дървени сандъци, мебели, купища от съдове и много порцеланови и бронзови статуетки за маса. Навсякъде имаше слама. „Ама че бъркотия“, помислих си аз, като се стараех вниманието ми да не се отвлича от великолепните неща, които ме обграждаха отвсякъде. Чарлз сложи ръце на хълбоци и се огледа отвратено.

— Не можем да работим в тази бъркотия — заявих практично. — Предлагам да направите нещо с тези сандъци. Има ли врата отзад? Може би е възможно да ги отнесете там. Аз ще измета тази слама и ще събера на куп хартията за увиване. След това ще почнем инвентаризацията.

— Аз заповядвам тук — заяви той.

— Не ви заповядвам да правите нищо — отвърнах аз. — Само правя предложение.

Той се поколеба и намръщи. След това сви отчаяно рамене и почна да изнася навън празните сандъци, като събираше и счупените летви. Намерих една метла и се захванах да мета. След половин час бяхме готови. Чарлз донесе подвързана с кожа счетоводна книга и с дебела връзка от квитанции. Щяхме да започнем с изделията от порцелан. Аз ще донасям всеки предмет, а той ще седи на бюрото и ще вписва нужното, след като е намерил необходимата квитанция.

— И едно да счупиш, ще те убия — заплаши ме той. — Някои от тези изделия струват много пари.

— Не се безпокойте — казах аз.

Захванахме се за работа. След като вписа един или два предмета, се оказа, че го чакам, докато попълва всички данни и вади квитанция за следващото изделие. Опростих нещата, като сама се заех да издирвам квитанциите и му давах кратко описание на всяка вещ, която му носех. Кутия от майсенски порцелан със сини и златисти фигурки на капака. Севърска ваза, бял порцелан със златни офорти и розови и оранжеви цветя. Чарлз се изненада и му стана приятно от моята експедитивност и от умението ми да идентифицирам точно всеки предмет, като при това намирам и квитанцията към него. Работата протичаше общо взето доста гладко. Мина един час, после втори и трети. Свършихме със статуетките и тъкмо бяхме описали наполовина порцелановите съдове, когато ни прекъсна шумно тропане по задната врата, която извеждаше на тясната уличка.

Показа се сияещото лице на Илайджа, който му се усмихна. Момчето носеше две големи кошници.

— Какво, по дяволите, търсиш тук? — запита Чарлз.

— Джезъбел каза, че миз Дана не е яла нищо на закуска и ще трябва да си похапне хубаво, щом ще работи тук. Тя каза да изядете всичко, иначе ще си изпатите.

— Я да видим: студени пържени пилета, резенчета шунка, парчета от пуйка, един тъмнокафяв хляб, сирене, ябълки, грозде, медени питки, малки парчета шоколадова торта с бяла глазура, мили Боже! Тук има достатъчно храна да изхрани цяла армия. Ето и ножове, вилици и две кристални чаши, кутия с лимонада. Не е забравила за нищо.

— Лимонада, това ми звучи чудесно.

Чарлз напълни двете чаши. Ледът издрънка. След това ми подаде едната. Изпих я с удоволствие и взех парчето от пиле, което той ми подаде заедно с една бяла ленена кърпа.

— Напреднахме много — отбеляза той. — Днес следобед трябва да свършим с порцелановите съдове и бронзовите статуетки, а с останалото ще се справим лесно утре. А мислех, че ще загубим половин седмица. Ти… ъ-ъ… си много експедитивна и наистина разбираш от порцелан.

— Не ви е приятно да признаете, че не съм тъпачка.

— Не съм казвал, че не си глупачка. Само казах, че разбираш от порцелан.

— Мръсник…

— Запознанството ни почна много бурно, Дана. Какво ще кажеш да сложим край на бойните действия?

— Ами… съгласна съм — отвърнах аз.

— Длъжен съм да браня членовете на моето семейство, нали разбираш. Някой трябва да се грижи за тях. Правя това от малък.

Кимнах утвърдително.

— Джулиън ми разказа за твоята майка. Разказа ми цялата история. Каза ми, че си поискала да дойдеш в Ню Орлиънс, за да намериш роднините си.

— Аз… дори не знам името им — казах аз. — Обаче все още се надявам да ги намеря. Не съм се захващала с това досега, защото бях твърде заета с уроците и всичко друго. Когато… когато ги намеря, искам да бъда дама… искам да ме помислят за дама.

Чарлз не изрече нищо известно време. Стана и се захвана да прибира останките от храната в кошниците. Беше толкова висок, строен и мускулест!

— Откажи се от това, Дана — каза той.

— От какво да се откажа?

— От тази идея да намериш роднините на майка си. Ако, разбира се, наистина произлиза от едно от креолските семейства в Квартала, знай, че никога няма да те приемат. Никога няма да бъдеш дама, Дана. Не и за тукашните хора. Каквото и да направиш, каквото и да постигнеш, за тях винаги ще бъдеш онова създание от блатата, което Джулиън Етиен е довел и го е направил своя повереница.

— Вие… не вярвате в превзетите думи, нали? — попитах тихо.

— Познавам тези хора. Длъжен съм. Казвам се Етиен и съм един от тях, въпреки че ме смятат за отцепник. Те са тесногръди и са родени от бракове между родственици. Много са надменни и невероятно трудно допускат външен човек до себе си. Вратите им са затворени за всички извън техния кръг. Ако близките на майка ти са се отрекли от нея заради това, че е избягала с външен човек, не е никак вероятно да приемат при себе си незаконно родената й дъщеря.

Усетих, че бузите ми пламват. Заболя ме. Няма да заплача. Чарлз ме погледна и се намръщи. Когато заговори отново, гласът му беше почти нежен.

— Казвам ти това за твое добро — каза той. — Ако се мъчиш да постигнеш целта си, само ще се разочароваш и ще си докараш главоболия.

— Но…

— Откъде си дошла… кое е твоето семейство, това няма значение. Най-важното е какво представляваш. Вече не ти трябват роднините на майка ти. Вече не си сираче. Имаш дом. Повереница си на Джулиън Етиен.

— А вас това не ви радва, нали?

— Обичам и уважавам брат си. Може и да не се радвам на постъпката му, но стоя зад него. Винаги. Ти вече си член от семейството, независимо от това, дали ми харесва, или не. Това означава, че заставам и зад теб. Няма да допусна някой да те клевети и не искам да страдаш.

Не отговорих. Отново се захванахме за работа. Мислех си за думите му. Той не разбираше.

След един час приключихме с порцелановите съдове и се прехвърлихме на бронза. Почти не разбирах от бронзови статуетки. Губех много повече време да намирам квитанциите. Направих куп грешки. Това накара Чарлз да се намръщи. Беше много горещо. Уморих се много и копнеех за малко почивка. Реших, че по-скоро ще пукна от горещината, отколкото да го помоля. Вдигнах поредната тежка бронзова статуетка, спънах се по пътя към бюрото и едва не изпуснах предмета. Чарлз ме погледна унищожително, докато я слагах и се зарових в квитанциите.

— По-бързо! — заповяда той.

В този миг се чу шумно тропане по предната врата. Чарлз вдигна ръце възмутено и каза, че това е някой кандидат-клиент. Нареди ми просто да не обръщам внимание. Който и да е той, ще си отиде. Тропането не само че не престана, но се усили още повече. Чарлз ми заповяда да ида да видя кой е и да го прогоня незабавно.

Видях през прозорците един пълен мъж на средна възраст в тъмнолилав редингот. Пушеше дебела пура, докато жената с него продължаваше да блъска с всичка сила по вратата. Явно си беше наумила твърдо да влезе на всяка цена вътре. Тъй като се боях, че вратата ще се строши, я отключих бързо и я отворих. Жената се втурна нетърпеливо в магазина, сграбчила ръката на мъжа си. Беше половин глава по-висока от него, дама с мощно телосложение и с рокля с крещящи цветове.

— Знаех си, че има някой тук! — възкликна тя. Акцентът й беше толкова силен, че едва разбирах думите й. — Казах на Хърби: Хърби, знам, че има някой тук и ще продължавам да чукам, докато стане нещо. Нали, Хърби? Нали ти казах това?

— Точно това каза — изрече търпеливо Хърби.

— „Луела, скъпа, не бива да ходиш в Ню Орлиънс, без да се отбиваш в магазина «При Етиен».“ Така ми каза моята приятелка Джуни Съмърфилд. Миналата година Джуни си купи два свещника оттук на ужасна цена наистина, стрували й един куп пари и тя не спря да говори за това. Добре, казах аз на Хърби: Хърби, казах аз, няма да допусна Джуни Съмърфилд да ме надмине. Ще купя нещо, което ще накара проклетите й свещници да изглеждат жалки.

— М… много съжалявам — казах аз, когато успях най-сетне да продумам — но днес е затворено. Правим инвентаризация, нали разбирате, и…

— О, скъпа, нали няма да ми разбиеш сърцето? Утре си тръгваме, прибираме се вкъщи в Сент Луис. Ще потъна в земята от срам, ако нямам нещо от „При Етиен“, което да нося със себе си. Нещо специално. Виж тези столове, Хърби! Не са ли внушителни?

— Бива си ги — отбеляза Хърби.

— Ние сме Креймърови от Сент Луис, скъпа. Аз съм Луела, а това е Хърби. Креймъровия търговски център, може би си чувала за него. Това е най-големият магазин в града, но не продаваме такива стоки! Просто трябва да отнеса нещо със себе си и не приемам отказ. Продай ни го самата ти и ще ти платим в брой. Хърби носи една пачка в джоба си. О, какъв разкошен параван! Виж само тези лудуващи купидончета. Платът е като на гоблените, нали? Какво мислиш, Хърби?

— Не си падам особено по купидончетата, Луела.

— Трудно е да ти се угоди!

Луела почна да оглежда различни предмети. Мяташе се от едно нещо на друго. Карираната й тафтена пола шумолеше силно. Хърби смукна от цигарата и ме погледна страдалчески, сякаш за да ми каже, че не е в състояние да я контролира, когато си е наумила да купи нещо.

— Помогнете й да си купи нещо — предложи той. — Иначе няма да се отървете от нея.

Идеята ми хрумна веднага. Разбрах, че няма да й устоя. Оставих Хърби с пурата му и отидох при Луела, която оглеждаше критично един не особено хубав стол Луи XV.

— Имаме много прекрасни неща — казах аз, — но, разбира се, ако искате нещо, което да е наистина специално, ето шкафа на Жозефина.

— Шкафът? Къде е той, скъпа? Дай да го видя.

Заведох я при шкафа, който Чарлз беше охулил. Забелязах, че Луела въобще не се впечатли от вида му.

— Има нужда да му се избърше прахта — казах аз. — Трябва му и добро лакиране. Но е със сигурност най-хубавата вещ в магазина.

— Хм-м — промърмори Луела, докато очите й блуждаеха.

— Това, разбира се, е копие — признах аз.

— Копие! Скъпа, няма да изхарча парите на Хърби за някакво си копие, колкото и да е старинно на вид.

— Жозефина не е знаела, че е копие. Казват, че то е било любимата й мебел, когато е живяла на остров Мартиника.

— Жозефина?

— Жозефина Бонапарт — изрекох почтително, — първата жена на Наполеон и императрица на Франция. Този шкаф й е принадлежал, когато е била момиче и е живяла в Мартиника. Казват, че си е падала особено по овалите на Буше и е лъскала собственоръчно всички части от месинг, като през това време е мечтаела за велико бъдеще.

— Не думай! Хърби! Хърби, ела тук и виж това!

Хърби дойде бавно и погледна шкафа с толкова интерес, колкото би проявил и към някоя мравка, която пълзи по килима.

— Принадлежал е на Жозефина, нали знаеш, императрицата на Франция, онази, която преспала с толкова много мъже, че Наполеон се развел с нея. Джуни Съмърфилд ще си изплюе вътрешностите от яд! Трябва да го имам, Хърби. Не ме интересува колко струва!

Хърби ме погледна отегчено.

— Колко струва? — попита той с мъченически глас.

— Ами… — започнах аз.

— Парите не са проблем! — заяви ми Луела.

— Струва хиляда и петстотин долара — изрекох спокойно, — това е копие в края на краищата и… не мога да ви искам повече от хиляда долара и да си остана с чиста съвест.

„Сега ще видя звезди посред бял ден“, казах си аз.

— Ще го вземем! — възкликна Луела. — Само да го види Джуни Съмърфилд. Ще й разкажа аз на нея как Жозефина е лъскала лично месинговите части и си е мечтала да се омъжи за император. Само хиляда долара! Та това си е чиста печалба, Хърби.

— Така е — изрече важно Чарлз.

Никой от нас не го беше чул кога е дошъл. Беше сресал косата си, затъкнал дълбоко ризата си и изтрил потта от челото си. Лицето му беше мрачно. „О, Боже, сега ще ме удуши“, помислих си аз.

— Аз съм Чарлз Етиен — представи се той на Креймърови. — И съм собственикът. Мога ли да ви услужа с нещо?

— Не е нужно — изрече радостно Луела. — Това малко момиче тук вече ни продаде този разкошен шкаф. Хърби ще плати в брой. Дай му хиляда долара, Хърби.

— Ако дойдете в офиса с мен, мистър Креймър, ще ви напиша квитанция и ще се уговорим как да ви доставя предмета.

— Ами, ще го доставяте! Ще го отнесем с нас! — извика Луела. — Има много място в каретата. Нашият кочияш ще помогне да го изнесем, а утре сутринта ще го качат на ферибота. Няма да разреша на никой да го доставя. Може да се загуби по пътя.

— Много добре — изрече любезно Чарлз. — Отзад има няколко сандъка и малко слама. Лично ще ви го приготвя за пренасянето.

— Чудесно, скъпи. Побързайте, а ти му дай парите, Хърби. Искам да се отбия в онова хубаво ателие за дрехи, преди да е затворило, онова на Корин.

Чарлз й се усмихна и ме изгледа доста строго. Погледът му заявяваше недвусмислено, че ще си поговорим хубаво за постъпката ми после. След това отведе Хърби в един от офисите отзад. Скоро мъжете се върнаха. Хърби хвана ръката на Чарлз и я разтърси енергично.

— Умно сте го измислили — каза той — да сложите хубава млада жена, която да приема клиентите. Тя е истински скъпоценен камък. Никога не съм виждал някой да прави толкова умела продажба. Знае си работата това малко момиче.

— Да — отвърна Чарлз. Едвам произнесе думата.

Хърби се обърна към мен и ми се усмихна широко.

— Ако решите някой ден да напуснете това място и да почнете друга работа, елате в Сент Луис и ме потърсете. Обещавам, че ще ви плащам двойно повече оттук, дори и още повече, ако трябва. Креймър знае как да използва момиче като вас.

— Ами… благодаря ви много — изрекох вежливо.

Чарлз изведе навън Креймърови и се върна след малко. Затвори вратата, заключи я и въздъхна с облекчение. Изгледа ме продължително и замислено. Събрах сили и се приготвих да отвърна на гневния му изблик.

— П… предполагам, че си сърдит — изрекох неспокойно.

— Всъщност не съм ти сърдит. Може би само съм малко раздразнен.

— Не устоях на изкушението — защитих се аз. — Тя искаше нещо, с което да се перчи пред своите приятели, и… е, те ще бъдат много впечатлени. Наистина й казах, че това е копие.

— Чух.

— Сто от тях са твои — каза ми той.

Стреснах се от изненада. Чарлз кимна бавно.

— Нашите продавачи, това е Раул в момента, получават много малка заплата, но получават десет процента комисиона от всяка продажба, която реализират.

— Чудесно! — възкликнах аз. — Ами да, обзалагам се, че ако имам възможност, ще продам страшно много неща. Ще ми бъде много приятно да работя в магазин като този и да съм заобиколена от прекрасни вещи. Така ще ти помогна. Джулиън каза, че Раул е некадърен продавач, а и ще си изкарвам прехраната.

Чарлз се усмихна. Наистина му стана забавно. Усмивката му беше много мила. Не разбирах какво е чак толкова смешно.

— Невъзможно е да работиш в магазина, Дана. Обаче не се съмнявам и за миг, че би се справила чудесно. Джулиън е изхарчил твърде много от нашите пари, за да те превърне в истинска млада дама, а младите дами не стават продавачки в магазин. Ела сега, трябва да поработим отзад.

— Не забравяй за стоте ми долара — изрекох нацупено.

— Не съм и помислял — отвърна с провлечен глас той.

Подновихме работата по инвентаризацията. Чарлз беше сприхав и взискателен както преди, а аз не разбирах много от бронзови статуетки и направих куп грешки, които го ядосаха неимоверно. Докато мъкнех, обляна в пот, поредната тежка бронзова статуетка към бюрото, предложих да отвори задната врата, за да влезе малко чист въздух, а той ми заяви, че никой не е пострадал от малко повече пот. Погледът, който му отправих, беше изпепеляващ. Продължихме работата.

— Е — каза той след два часа, — това е последната статуетка.

— Слава Богу — сопнах се аз.

— Направо не ми се вярва, че свършихме толкова много работа за един ден. Утре трябва да свършим без проблеми с останалото. — Той се изправи и изви гръб. Чух как костите му изпукват. — А ни останаха само мебелите и картините.

— Не ми остана и капчица сила — оплаках се аз.

— Работата ти заслужава много похвали — каза ми той. — Справи се много по-добре от Раул, ако той беше тук. Ще го убия, когато се върне. Сам ще си е виновен.

Разтърка тила на шията си и бутна назад влажните си червеникавокестеняви коси от челото си. Пак се усмихна. Каква прекрасна уста има! Какъв чудесен човек е, колкото и да е мрачен и страшен понякога. Вече не го ненавиждах. Ни най-малко не се боях от него. Държи се наистина приятно, когато е доволен.

Чарлз хвърли поглед на хубавия часовник от позлатен бронз.

— Вече е почти пет часът. Джаспър ще дойде всеки момент. Приключваме ли за днес?

— О, да, с удоволствие — казах аз.

Той ме изгледа. Погледът му не беше приятелски, но съвсем не беше и враждебен. Бях ли го спечелила на своя страна? Ще възразява ли за в бъдеще срещу моето присъствие в дома му? Ще продължи ли да ме смята за невярна малка уличница? Не бях сигурна, но знаех, че и двамата не сме така напрегнати, когато сме сами, както по-рано. Чарлз се протегна, изпъна раменете си. Беше великолепен и пращеше от здраве.

Излязох навън да почакам Джаспър и нашата карета. След малко се появи странна гледка — една величествена и много старинна златистобяла открита карета, в която беше впрегнат як млечнобял кон. Кочияшът приличаше на реликва от отдавна отминала епоха, както и дамата, която седеше на бялата кадифена седалка с пискюли. Състареното й лице беше покрито с тежък грим. На едната й буза имаше бенка от черен атлаз. Веднага я разпознах, разбира се.

Като видя, че стоя сама пред магазина, старата жена се наведе напред и каза нещо на кочияша. Той забави хода на каретата и спря коня само на няколко метра от мен.

— Добър ден, Кларис — каза старата жена. — Колко очарователна изглеждаш в тази рокля. Искаш ли да те кача при мен?

— Не, благодаря ви, мадам Льокомб — отказах вежливо. — Аз съм Дана О’Мали, мадам, а не Кларис.

Докато произнасях известното ми вече име, внезапно почнах да разбирам и ме побиха студени тръпки отвътре. Спомних си как тя ме сбърка с друга в нощта на бала. Сега разбирах защо. Досетих се, че сигурно приличам много на майка си така, както тя е изглеждала преди двадесет години.

Мадам Льокомб се намръщи. Изглеждаше озадачена.

— О’Мали? Изобщо не съм чувала това име досега. Не се шегувай с мен, дете. Това не е учтиво. Ти си Кларис Дюжарден. Майка ти Матилд е… беше… една от най-скъпите ми… но това преди толкова много време, тя изглеждаше съвсем отчаяна. — Какво е станало с Матилд? Не съм я виждала от години. Тя идваше често на неделните ми събирания следобед, но след това…

Тя поклати глава. Перата се люшнаха.

— Имаше някакъв скандал… — изрече тя, примигвайки. Опитваше се да си спомни. — Дъщерята избяга. Никой не разбра какво е станало с нея. А след това Теофил си имаше неприятности в банката, в която имаше дял. Май си спомням… злоупотреба? Но Теофил беше такъв джентълмен. Той… да, той умря… самоуби се. Бедната Матилд… загуби всичките си пари. Сигурно нямаше да има и стотинка, ако брат й не бе…

Мадам Льокомб се намръщи. Почти се виждаше как спомените й потъват в мъгла. Въздъхна след малко и даде знак на кочияша да продължи.

— Приятно ми е, че те виждам, Кларис — каза тя с грачещия си стар глас. — Кажи на майка си, че я очаквам другата неделя. Мартино ще свири Моцарт. Ще пийнем малко шампанско и ще си хапнем малки тортички с глазура и гъши пастет. Тя толкова го обичаше!

Каретата отмина. Чарлз излезе навън с кошниците. Така се бях замислила, че мина известно време, преди да забележа, че стои до мен. Погледна ме въпросително.

— Пребледняла си — рече той. — Станало ли е нещо?

Поклатих глава. Той не ми повярва.

— Просто… съм уморена — казах аз.

— Ще се почувстваш по-добре, след като се изкъпеш и нахраниш — каза той. — О, ето го най-сетне и Джаспър. Денят беше доста дълъг днес, нали?

Кимнах. Едва усещах, че ръката му ме държи за лакътя, докато ми помагаше да се кача в каретата. Мълчах, докато пътувахме за вкъщи. Чарлз направи няколко забележки относно инвентаризацията, но не му отговорих, а и той не настоя. Мислех за други неща.