Дженифър Уайлд
Покер на сърцата (11)

11

Делия страдаше от силната жега и седеше в дневната си. Главата й я цепеше от болка. Два дена по-късно влязох в малката й уютна стая.

— Донесох ти малко лимонада — казах аз.

— Много мило, от твоя страна, че си ми я донесла, скъпа. Може би ще успея да отпия малко.

Тя се размърда и съумя да седне. Взе с несигурна ръка чашата с лимонадата и изпи половината от нея с явно удоволствие.

Бях дошла в дневната с определено намерение. Знаех, че ще трябва да си послужа с цялата си хитрост, за да приспя всички подозрения на Делия. Взех вече празната чаша от лимонада и я напълних отново от каната, която също бях донесла на подноса.

— Дювалови са много стар род, нали? — запитах аз.

— Един от най-старите и най-благородните, но не могат да се сравняват, разбира се, с Етиенови. Дювалови са дошли в Ню Орлиънс цели десет години по-късно. Пиер Дювал е натрупал състоянието си като трапер на северозапад. Търгувал е с индианците. Разменял кожи или още по-противни неща. Боя се, че в него не е имало капка изисканост, но децата му са успели да си придадат малко блясък.

— Знаеш всичко за старите родове, нали?

Делия кимна. Захвърли ветрилото, вдигна чашата с лимонада и отпи голяма глътка.

— Делия, пи… питам се дали си чувала някога за род на име Дюжарден? Не си спомням да съм срещала някой с това име на бала при Льокомбови.

— Нямаше как да срещнеш някой от Дюжарденови на бала, скъпа, въпреки че, доколкото си спомням, Матилд Дюжарден беше една от редовните посетителки при мадам Льокомб преди години, още преди скандала. Защо се интересуваш толкова от Дюжарденови, скъпа?

— Аз… о, просто чух да споменават това име — изрекох бързо, премълчавайки истината — и ми стана интересно дали знаеш нещо за тях.

— Такъв скандал — обяви Делия и се оживи. — Теофил Дюжарден беше един от най-уважаваните хора в Квартала, от много стар род, много добро потекло, със забележително богатство. Дюжарденови с двете си дъщери живееха в прекрасна къща, една от най-величествените в Квартала, а градините им бяха истинско чудо. Матилд беше луда по азалии и камелии. Когато им идваше време да цъфнат, цялата градина блясваше в розово, бяло, червено и светло лилаво. Матилд въведе фадинските празненства в Квартала, тя устрои първото и другите подхванаха идеята незабавно. Всички се захванаха да устройват такива тържества, аз самата също.

— Значи Матилд Дюжарден въведе модата с градинските празненства?

— Бяха се превърнали в истинска лудост. Бедната Матилд, тя дори нямаше градина в онази разнебитена малка къща, която й купи брат й, Конти Стрийт номер четири, мисля. Сива и тухлена, със зелени капаци, скъпа. Предните стъпала извеждат направо на тротоара. Възможно е да е имало градина отзад, но, разбира се, никой от Квартала не е ходил там. Матилд не беше длъжна да постъпва така, в края на краищата тя не беше виновна за нищо, но тя избра да обърне гръб на Квартала и да живее усамотено.

Конти Стрийт номер четири. Постарах се да запомня адреса.

— Хората всъщност много я съжаляваха. Теофил беше вицепрезидент на една от най-големите банки. През ръцете му минаваха парите на половината родове от Квартала. Използвал парите, за да направи няколко лични инвестиции. Въобще злоупотребил с чуждите пари. Всички се ужасиха, когато го разкриха накрая, няколко рода загубиха спестяванията си. Грозеше го затвор, но преди да стане това, Теофил излезе в хубавата градина на Матилд и си пръсна мозъка. Добре си спомням каква сензация беше…

Преди да вземе да си спомня надълго и нашироко, я попитах какво е станало с двете дъщери.

— Соланж още живееше вкъщи. Беше високо и за съжаление доста невзрачно момиче. Старата й домашна прислужница ми писа всичко за нея. Тя отиде на Конти Стрийт с майка си. Другото момиче, Кларис, вече бе напуснало дома си. Дюжарденови твърдяха, че е завършила някакво измислено училище на изток и се е омъжила за янки, но според слуховете била избягала с някакъв много хубав негодник и напуснала града. Не повярвах на слуховете. Тя беше много свенлива. Красотата й изпъкваше на фона на съвсем обикновеното лице на Соланж. Имаше много добри маниери. Матилд така се надяваше да й намери подходящ жених. Уви, това не се сбъдна. Кларис не се върна в Ню Орлиънс. Не дойде дори на погребението на баща си.

Не казах нищо. Трудно ми бе да сдържа чувствата си. Делия не биваше да разбере, че интересът ми никак не е случаен.

— Братът на Матилд й се притече на помощ — продължи Делия. — Той не беше един от нас, нали разбираш, обаче беше напълно почтен мъж. Притежаваше няколко склада на пристанището. Някои от хората в Квартала поддържаха делови връзки с него. Ги Шеврие купи къщата за Матилд. Той направи няколко крайно неуспешни инвестиции преди две-три години, загуби повечето си пари. Загуби и складовете. Доколкото ми е известно, той се е преместил в къщата при Матилд и Соланж и сега преживява, като контролира товаренето и разтоварването на пристанището.

Делия поклати глава.

— Колко жалко — каза тя. После хвърли един поглед на часовника. — Боже мой, станало е почти единадесет часът. Дана, скъпа, моля те, кажи на Джезъбел, че промених решението си. Трябва да хапна малко в края на краищата. Чарлз каза, че днес ще се върне за обяд. Така ще станем четирима, ако успеем да измъкнем Джулиън от кабинета му. Един хубав хранителен обяд ще ми помогне срещу това проклето главоболие.

Обядът беше същинско мъчение. В града живееха моите леля, вуйчо и баба, и то недалеч от мен. Знаех, че Конти Стрийт се намира близо до Борсовата улица, където се намираха училищата по фехтовка. Беше близо до Роял и Бърбън. Едва сдържах нетърпението си. Изгарях от желание да хукна с всичка сила към номер четири, но трябваше да седя на масата с Чарлз, Джулиън и Делия и да запазя спокойствие.

— Раул дойде на работа тази сутрин — подметна Чарлз, докато мажеше с масло един от златистокафявите, леки като перце, сладкиши. — Не даде никакво обяснение и не се извини. Просто каза, че е прекарал чудесно.

— Още ли е жив? — попита Джулиън.

— Жив е. Само го нахоках яко. Заявих му недвусмислено, че следващия път, когато ми погоди такъв номер, ще бъде уволнен незабавно и ще излети навън със задника напред.

— Между другото, никога няма да познаеш кой дойде в магазина тази сутрин, Джулиън.

— Няма да позная, наистина. Кой беше?

Полуусмивка заигра по сякаш изваяните розови устни на Чарлз. Той погледна весело брат си.

— Хубавата Амелия — изрече той. — Изглеждаше великолепно.

Добре си спомнях дамата. Тя беше разкошната брюнетка с виолетово-сини очи, която ми даде назаем роклята, обувките и чадърчето, след като Джулиън и аз се добрахме най-сетне до хана и нямах нищо, освен парцалите си. Колко й завиждах за великолепните дрехи и за умението й да се държи в обществото.

— Интересно какво прави в града — подметна Джулиън и си сипа още салата с омари. — Последния път, когато я видях, се беше захванала с някакъв богат земевладелец, който я беше обградил с лукс и великолепие.

— Какво си купи тя? — попита Делия.

— Нищо не си купи, продаваше. Май не й стигат парите, защото искаше да разбере дали се интересувам от сребърната филигранна кутия, която беше донесла. Богатият земевладелец очевидно вече го няма при нея — продължи той — и дамата е необвързана.

— Няма да е задълго — изрече сухо Джулиън.

— Попита за теб — каза Чарлз.

Джулиън не изглеждаше заинтересуван.

— Така ли?

— Казах й, че работиш над книгата си. „Виж ти!“, възкликна тя. „Винаги си е бил такъв.“

— Стига толкова, Чарлз — каза Делия. — Момчета, казах ли ви, че заминавам утре сутринта във вилата на една позната? Алиша ме моли да й отида на гости, а тази ужасна жега ми действа толкова угнетяващо. От няколко дена имам ужасна мигрена. Просто страдам ли, страдам и…

Джулиън вдигна очи към небето. Джулиън също ни уведоми, че ще ни напусне за известно време.

— Миналия път, когато ходих в блатата, помислих, че ми е за последно, но докато работих върху бележките, открих, че ми трябва още информация за почвата. Заминавам вдругиден. Няма да отсъствам за повече от няколко седмици.

Джулиън се оттегли в кабинета си след обяда, а Чарлз се върна в магазина, за да остане там до края на деня. Делия обяви, че една хубава дълга дрямка ще свърши чудеса с главоболието й. Намерих Кайла и я помолих да ми подготви банята. След четиридесет и пет минути бях в спалнята си, обличах си фуста и се опитвах да подбера най-подходящата рокля за случая. Отхвърлих няколко. Избрах накрая една скромна на вид рокля, която беше тънка, ленена и жълто-кафява. Загубих още петнадесет минути, докато свих косата си на френско руло отзад.

Кайла почука на вратата и влезе вътре. Изненада се, като видя промяната на външния ми вид.

— О, миз Дана! — извика тя. — Вие изглеждате — о, в тази рокля и с тази прическа изглеждате сладка като бонбонче.

— Именно така искам да изглеждам — отвърнах й аз.

— Дойдох да видя дали ви трябва нещо. Да не сте решила да ходите да молите за нещо?

— Кайла — казах аз, без да обръщам внимание на нейното нахалство, — върна ли се новият кочияш Джаспър от магазина?

— Още преди половин час — отговори Кайла — дойде в източното крило, където работех и ме ощипа по задника, а после се опита да си позволи някои волности. Каква наглост! Казах му, че няма да направя нищо с него, не и с такъв като него. Трябва да призная обаче, че той е хубав. Не мислите ли така, миз Дана?

— Не… бях обърнала внимание на това, Кайла.

— Какво хубаво тяло има и колко дяволити са очите му. Той, разбира се, е прекалено черен за светло момиче като мен, но тези мускули… да си кажа истината, май няма да имам вече нищо против, ако си позволи пак някои волности.

— Кайла, моля те за една услуга. Искам да кажеш на Джаспър да ме чака на улицата след десет минути, на улицата, не пред вратата, и искам да кара покритата карета.

— Не искате никой да ви вижда, така ли?

— Така е — изрекох нетърпеливо.

— Не отивате при любовник, това е сигурно. Не сте облякла такава рокля. Бас държа, че изпълнявате тайна поръчка.

— Точно така. И искам да го пазиш в тайна. Моля те, не казвай на никого за това, и… и помоли и Джаспър да си мълчи също. Ще го направиш ли?

Кайла кимна. Любопитството й очевидно се събуди.

— Бъдете спокойна, миз Дана. Ще му кажа, че ако много дрънка, няма да получи нищо. Обещавам ви, че покритата карета ще ви чака на улицата след десет минути.

Измъкнах се от къщата, без да ме види някой. Изненадах се приятно, когато видях, че покритата карета с Джаспър ме чака малко по-надолу по улицата.

— Знаеш ли къде е Конти Стрийт? — попитах аз.

Постарах се да се убедя, че не съм постъпила импулсивно и съвсем не съм нервна. Матилд Дюжарден ми беше баба, пряка кръвна родственичка. Соланж ми беше леля, а Ги Шеврие — вуйчо на майка ми. Кръвното родство трябваше да означава нещо за тях. Усетих, че стискам здраво полата си и присвивам на куп тънкия ленен плат с пръсти. Кокалчетата на ставите ми бяха побелели.

Борсовата улица свиваше на Конти. След малко каретата забави ход и спря. Джаспър скочи долу и ми отвори вратичката. Намирахме се пред една висока триетажна къща, която беше част от редица подобни сгради. Всички гледаха право към тротоара. Номер четири беше построена от стари сиви тухли като повечето друга. По нея си личаха следите от отминалото време. Тук нямаше порти и украшения от ковано желязо. Имаше само къс ред мръсни стъпала от бял мрамор, бяла врата с ветрилообразен прозорец над нея и зелени капаци над прозорците. Забелязах, че зелената боя се лющи, а прозорците се нуждаят спешно от хубаво измиване.

— Не знам колко ще остана, Джаспър — казах аз. — По-добре се върни вкъщи.

— Не подобава на млада дама като вас да обикаля из града без придружител, миз Дана. По-добре да ви изчакам. Мистър Чарлз ще ми смъкне кожата от бой, ако нещо ви се случи.

Погледнах го повелително.

— Ще си взема файтон, Джаспър — изрекох аз твърдо. — Не е нужно да чакаш.

— Но…

— Недей да спориш с мен.

Изчаках каретата да се отдалечи по улицата, преди да изкача зацапаните със сажди бели стъпала. Сега, когато постигнах целта си, ме обзе паника. Тялото ми като че ли стана леденостудено и сърцето ми заби лудо.

Един хубав мъж с много здраво телосложение, явно вече над шестдесетгодишен, отвори вратата. Въпреки че беше напълно посребряла, косата му беше гъста и блестеше хубаво. Макар че беше набръчкано и захабено, лицето му имаше ясно очертана изпъкнала челюст и широки скули, които носеха следите от някогашна голяма красота. Цветът на кожата му беше доста тъмнокафяв. Лешниковокафявите му очи гледаха тъжно и обезверено. Мъжът носеше прекрасно ушит сив редингот, който явно бе носен от много години. Изглеждаше уморен и примирен със съдбата, сякаш животът му беше нанесъл прекалено много удари и той се беше отказал от битката. Погледна ме въпросително, сякаш за да запита защо, по дяволите, го безпокоя. След това ме разпозна и примижа от изненада.

— Кларис… — прошепна той.

— Не съм Кларис — казах аз. — А дъщеря й.

Той се втренчи в мен, като държеше вратата отворена. Ръката му я стискаше здраво. Уплаших се, че шокът се е оказал твърде силен за него. Хубавото лице като че ли провисна, а лешниковите очи се загледаха в мен, спомниха си за миналото и станаха още по-тъжни. Мина известно време, преди да успее да проговори отново.

— Дъ… дъщерята на Кларис. Да, да, в това няма съмнение. Аз… никой от нас не знаеше, че тя…

Той спря да говори внезапно. Нямаше сили да продължи. Стоях на прага. Вътрешно ме раздираха противоречиви чувства, но привидно бях съвсем спокойна.

— Аз съм Ги Шеврие — каза той.

Кимнах.

— Моят вуйчо. А аз се казвам Дана О’Мали.

— Ако искаш пари…

— Не съм дошла за пари — отвърнах аз.

— Тогава…

— Дойдох да видя вас, баба си и леля си.

Ги Шеврие ме погледна внимателно и както ми се стори, с подозрение. Най-накрая направи крачка назад и ме покани да вляза вътре. Влязох в едно малко фоайе с избелял сиво-син килим на тъмния дъсчен под. Тапетите също бяха избелели. Розовите и сиви цветчета почти не се виждаха. Вуйчо ми ме поведе по тесния коридор към задната част на къщата. Замириса ми на готвена храна. Зеле? Говеждо с царевица? Мършаво черно момиче в рокля от американ подаде главата си от кухнята и ни изгледа с любопитство, докато минавахме. Реших, че сигурно не идват често гости на Конти Стрийт номер четири.

Гостната, в която ме заведе той, се намираше в най-задната част на къщата. Френските прозорци гледаха към малка и занемарена градина, оградена от стени. В нея нямаше азалии и камелии. Само няколко покъртителни на вид розови храста и нещо, което приличаше на леха със зеленчуци. Гледката ми се стори много тъжна и потискаща. Гостната беше също така занемарена, макар и тук-таме с хубави мебели.

— Племенницата ми е на църква — каза Ги Шеврие. — Сестра ми е в стаята си и си почива. Не ми се иска да я безпокоя. Носите ли скръбна новина, мис О’Мали?

— Нямам намерение да тревожа никого — казах аз.

Гласът ми пресекна. Бързо губех куража си.

— Тогава защо дойдохте? — попита той.

— Защото… защото сте ми роднини.

Ги Шеврие се намръщи и ме огледа подозрително. Мислеше дали да уведоми сестра си за моето пристигане в дома му. Беше ми близък родственик, обаче ме гледаше така, сякаш съм криминална престъпница. Сякаш бях дошла да ги изнудвам или да избягам със сребърните свещници. Още бях привидно спокойна и невъзмутима, но знаех, че няма да издържа дълго така. Вуйчото на майка ми се намръщи още повече и ме изгледа продължително. След това взе решение и ми кимна леко.

— Предполагам, че все пак е възможно да кажа на сестра си — каза той. — Дано да приключим веднъж завинаги с това. Матилд не е добре, но… ако почакате тук, мис О’Мали…

Той излезе от стаята. Чух, че стъпките му се отдалечават по коридора и че се качва по стълбите. Зачаках.

Минаха поне двадесет минути. Станах още по-неспокойна. Нервите ми се опънаха до крайност. Отказва ли да ме види баба ми? Дали няма просто да ме оставят да чакам тук? Когато чух най-накрая стъпки, които слизат по стълбата, затаих дъх и се опитах смело да придобия по-спокоен вид. Вуйчо ми влезе в стаята и се обърна, за да помогне на сестра си. Тя го отпъди нетърпеливо и влезе сама вътре, като се облягаше с цялата си тежест на абаносовия си бастун. Изгледа ме дълго и студено. Погледът й не отразяваше никакво чувство. След това тя се настани царствено и надменно в голямото синьо кресло.

Беше облечена в черна вълнена рокля. Имаше пълно и едро тяло. Стоманеносивата и коса беше сплетена на две стегнати плитки, които бяха извити като венче на главата й. Имаше квадратна челюст и широки и плоски скули като брат си, но с това приликата помежду им свършваше. Нямаше следи от красота по лицето й. То беше грубо и безмилостно, устните й бяха тънки и нацупени, очите тъмнокафяви и злобни. В нея нямаше топлина и мекота. Нямаше и помен от мамината вежливост и аристократичност.

— Е, момиче — отсече тя, — какво искаш?

— Ис… исках да ви видя — изрекох аз. Гласът ми потрепери.

— Ако майка ти си въобразява, че ще й послужиш, за да й прокараш пътя за връщането й в семейството, да знае, че много е сбъркала.

— Майка ми почина — изрекох тихо.

Ги Шеврие направи крачка напред. Лицето му като че ли се сгърчи. Разбрах, че новината му подейства като истински шок и че е обичал племенницата си. Матилд Дюжарден не реагира никак. Все едно, че бях казала мнението си за времето.

— Как? — попита чичо ми. — Кога? — Гласът му пресекна.

— Ма умря преди няколко месеца… в блатата. Боледува дълго време от туберкулоза. Бях… бях с нея, когато издъхна.

Той поклати глава. Върна се отново в миналото. След това отиде при позлатения бял шкаф, отвори го и извади гарафа и чаши. Матилд Дюжарден присви тънките си устни, докато го гледаше как си налива бренди.

— Не бива така, Ги — каза тя. — Едва пет часът е. Трябва ли да почваш от толкова рано?

Той изпи на един дъх половината бренди. Лицето му още беше сбръчкано.

— Обичах момичето — каза той.

— Зная. И баща й я обичаше. Кларис умееше да привлича вниманието на мъжете още като дете. Не успяваха да устоят на чара й.

Ужасих се от реакцията й и от пълната й безчувственост.

— Не… не ви ли интересува, че тя е починала? — попитах аз.

— Дъщеря ми умря в деня, в който избяга с онзи ужасен мъж. А имах такива планове за нея! Тя имаше възможност да се омъжи за Жак Картие. Той беше полудял от любов по нея, а беше най-изгодната партия за женитба в Квартала. Наследи две плантации и над един милион долара след смъртта на баща си.

— Тя не го обичаше — подметна Ги Шеврие.

— Любов! Какво знае едно празноглаво момиче за любовта? Онзи мъж я измами. Казах й, че не е добър. Казах й, че ако не го остави, ще се отрека от нея. Ако се беше омъжила за Жак, щяхме да имаме пари и баща й щеше… да върне онези, които беше взел назаем. Всичко щеше да бъде различно.

— Не бива да обвиняваш Кларис за всичко, което се случи, Матилд.

— Егоистично и своенравно момиче. Много я беше разглезил баща й. И ти, Ги. Всички мъже я глезеха. Тя беше хубава и капризна и те всички искаха да я накарат да се усмихва. Имаше възможност да вземе всеки, когото си пожелае… всеки, а тя избра да избяга с един никаквец.

Матилд Дюжарден стисна устни, очите й пламнаха злобно. Тази жена беше баба ми. Бях мечтала глупаво за радостна и изпълнена с нежност и любов среща, за сърдечно приятелство и дълги дни, прекарани заедно. Възможно е баба ми да е обичала азалиите и камелиите, но тя никога не беше обичала майка ми. Погледна ме пак студено. Все още се държеше като надменна аристократка въпреки обстановката, сред която живееше.

— Предполагам, че ти си негова дъщеря? — попита тя.

Кимнах утвърдително.

— Аз… Ма така и не ми каза кой…

— Предполагам, че не се е оженил за нея, нали?

Поклатих отрицателно глава и тя ме изгледа триумфално.

— Казах й, че ще стане така. Казах й, че ще я изостави, когато му хрумне, и ще й причини сериозни неприятности. Ги ми каза, че името ти е О’Мали. Май си е намерила друг глупак, който е дал името си на незаконното й дете.

— Кой беше баща ми? — попитах аз.

— Заклех си никога да не изричам това име — заяви непреклонно Матилд Дюжарден. — Нямам намерение да нарушавам клетвата си.

— Но…

— Ако си дошла да ни изнудваш, момиче, само си губиш времето. Всички в Квартала смятат, че по-младата ми дъщеря е отишла да завърши училище на изток и се е омъжила за някакъв янки. По онова време новината, че е избягала с някакъв хубав мошеник и е забременяла от него, би съсипала фамилното ни име, но скоро след това баща й го съсипа дотолкова, че вече нищо, което хората разкрият за нас, няма да има някакъв ефект.

— Наистина ли смятате, че съм дошла тук, за да ви изнудвам?

— Разбира се, че за това си дошла.

— Не… не всеки е користолюбив и безсърдечен, мадам — заявих й аз.

Матилд Дюжарден веднага усети намека. Устата й се отвори, кафявите й очи се разшириха. Вбеси се, че някой си е позволил дързостта да разговаря така с нея.

— Как смееш… — почна да говори тя, но спря внезапно, когато чу затръшването на предната врата. Хвърли един поглед на брат си. — Соланж — изрече тя. — Иди да й кажеш новините.

Брат й кимна и излезе от стаята. Баба ми оправи отново гънките на черния си дантелен шал и ме погледна неприветливо. Чух приглушени гласове в антрето. Имах чувството, че съм попаднала в капан и се намирам посред някакъв кошмарен сън. Искаше ми се единствено да си отида.

Соланж беше висока и извънредно тънка и мършава. Носеше сиво-кафява рокля с дълги ръкави и съвсем малко деколте. Лицето й приличаше на майчиното й, но беше по-удължено. То беше изпито и кисело. Очите й гледаха самодоволно и надменно. Устните й бяха свити престорено набожно. Беше досадна и надута на вид. Личеше си, че се занимава с филантропия. В нея нямаше и капка сърдечност. От нея лъхаше само на студенина и безчувственост, сякаш в душата й имаше само прах и пепел. Видях, че е стиснала Библия. Реших, че рядко се разделя с нея. Спря, щом ме видя. Лицето й побледня леко, но дори за миг не промени леденото си държание.

— Значи — каза тя — е истина. Отначало си помислих, че си мошеничка, но сега разбирам, че не си ни измамила.

— Приликата е забележителна — изрече чичото и влезе след нея.

— Така е — каза Соланж Дюжарден. Погледна майка си. — Надявам се това да не те е разстроило много, маман.

— Добре съм, дъще.

— Ама и ден е днешният. В църквата — неразбория. Прибирам вкъщи и какво да видя — нова бъркотия, която трябва да оправям. Не знам как издържам.

„Справяш се чудесно, сигурна съм“, помислих си аз. Соланж Дюжарден насочи пронизващите си кехлибарени очи към мен и сви с отвращение устните си.

— Зная коя си — изрече тя. Думите й прозвучаха като обвинение, а не като констатация. — Вече не принадлежим към висшето общество, но знаем всичко, което става в Квартала. Ти си момичето, което Джулиън Етиен е довел от блатата.

Кимнах утвърдително. Соланж Дюжарден се обърна към майка си.

— Не съм уличница — заявих й аз, — нито пък, слава Богу, съм съсухрена и разочарована от живота стара мома, разяждана от ревност и омраза. Съжалявам ви, мадмоазел. Съжалявам всички ви. Сега разбирам защо майка ми е избягала. Какво ли ужасно преживяване е било да растеш с майка и сестра като вас двете. Майка ми беше мила, състрадателна и грижовна. Може и да съм незаконно дете, както отбелязахте с явно удоволствие, но ме отгледаха с любов, чувство, което майка ми е трябвало да търси извън дома си.

Матилд Дюжарден ахна. Приличаше на оскърбена херцогиня. Дъщеря й се издуваше като змия и беше готова да избухне всеки момент. Ги Шеврие се беше отпуснал на дивана. Беше смъртно блед и грохнал напълно. Слушаше мълчаливо. Отидох до вратата и се обърнах с лице и към тримата.

— Когато майка ми умря, мислех само за едно: да се добера някак до Ню Орлиънс и да намеря семейството й. Исках да имам дом. Исках да… да бъда член на семейството ви. Исках да принадлежа към вас. Дойдох в града и действително намерих дома ви. Един мъж, който не ми беше никакъв, ме отведе в дома си и ме направи своя повереница, не по тази причина, за която си мислите, скъпа лельо, а защото е мил, добър и грижовен и защото притежава наистина добродетелите, описани в Библията, която държите. Той, леля му и… и брат му ме приеха като една от тях, и аз им принадлежа.

Спрях, за да си поема дъх. И тримата не продумваха.

— Идването ми тук беше наистина грешка. Мислех, че ще намеря хора като мама, мили и добри християни, но виждам, че съм сбъркала. Слава Богу, няма да ми се наложи да ви виждам отново. Какъв късмет извадих, че имам истинско семейство.

— Ах, ти… ти, безсрамна малка уличнице! — извика Матилд Дюжарден на един дъх. — Как смееш да държиш такъв език на хора като нас. Ти… о, да, държиш се все едно, че си нещо повече от нас, ти, незаконна щерко на една знатна мръсница и на безпаричния й любовник! Ти си достойна за майка си дъщеря.

— Такава съм наистина — отвърнах й аз — и се гордея с това.

След това се обърнах и излязох от стаята. О, Боже, нека се махна оттук, преди да съм заплакала.

Вкъщи. Трябва да се прибера вкъщи. Треперех цялата отвътре, но още бях невъзмутима и спокойна външно. След това слязох по стълбите и тръгнах към Канала. Движех се като насън.

Каналът беше много оживен. Всякакви возила и коли трополяха нагоре-надолу по улицата. По тротоара беше пълно с пешеходци, добре облечени хора, свадливи моряци, безвкусно облечени жени и черни прислужнички. Всички вървяха нанякъде, разговаряха и се смееха шумно. Каретите трополяха, а конете цвилеха. Вървях замаяна, като в мъгла, срещу пъстроцветния поток. Опитах се да си спомня защо съм дошла тук. Файтон. Да, да, трябва да наема файтон. Един едър моряк ме изгледа похотливо. Стреснах се и подскочих. Безсрамната блондинка в розова кадифена рокля, която висеше на ръката му, се изсмя пискливо. Какво търсех? Защо бях тук? Десетина возила минаха покрай мен. Една покрита карета спря на няколко метра от мен. Кочияшът ми се стори познат. Вратичката на каретата се отвори. Чарлз тръгна с големи крачки към мен. Изражението на лицето му беше гневно.

— Какво по дяволите си мислиш, че правиш? — отекна гръмовно гласът му.

Хвана ме здраво за ръката и ме дръпна рязко. Той ми крещеше и аз най-сетне заплаках. Ридаех неудържимо. Той се ужаси, притисна ме към себе си и ме прегърна. Искаше да разбере какво е станало. Успях някак да проговоря между риданията. Разказах му за моето посещение на Конти Стрийт, какво ми казаха и как се отнесоха към мен. Силните му ръце се обвиха около мен и ме притиснаха към него. Отпуснах глава на рамото му. Той прошепна няколко ласкави думи. Прегръщаше ме здраво, но нежно. Вместо това тихо скимтях. Накрая замлъкнах и се успокоих. Движехме се напред, вече по по-тихи улици. Чарлз Етиен още ме държеше в обятията си.

— По-добре ли се чувстваш сега? — попита той най-накрая.

Вдигнах глава от рамото му и кимнах.

— Не… моля те, не казвай на никого — помолих аз. — Не искам Джулиън и Делия да разберат.

— Няма да им кажа.

— Чувствам се… толкова унизена. Аз…

— Забрави това, Дана — гласът му беше груб. — Просто трябва да го забравиш. Всичко свърши.

— Аз…

— Свърши. Те не ти трябват. Имаш Джулиън и Делия… и мен.

Прегръщаше ме. Усетих силата в ръцете му и топлината в тялото му. Постепенно болката и угнетението изчезнаха. Вместо тях почувствах нещо друго, което ми стягаше душата, сладка мъка, онази упоителна болка, която усетих, когато се събуждах след съня. Той ме прегръщаше, а аз не се опитвах да се освободя от ръцете му. Не успях да се удържа, посегнах и прокарах показалеца си по пълната гладка извивка на долната му устна. Очите му се впиха в моите. Пръстите му се отпуснаха върху бузата ми. След това се плъзнаха надолу и обгърнаха челюстта ми. Наклониха още повече главата ми назад. Устните му се разтвориха. След това се намръщи. Пусна ме. Беше по-груб отпреди. Изправих рамене, отделих се от него и пригладих полите си. Пътувахме, без да разговаряме. И двамата се преструвахме, че не се е случило нищо, обаче знаехме и двамата. Ще се случи. И двамата го усещахме. Беше неизбежно от самото начало. Сега вече беше само въпрос на време.