Дженифър Уайлд
Покер на сърцата (14)

14

Чарлз отиде да огледа памука в Бел Мийд и Рейвъно на другата сутрин. Не пожела да отвърне на погледите ми на закуска. Нямах възможност да разговарям с него, а нямах и желание. Бях съвсем разстроена от това, което стана, но съумях някак да запазя спокойствие пред Делия и Джулиън през следващите няколко дена. Ходих при Корин с Делия, за да си подновя гардероба. Още по-твърдо решен отпреди да свърши книгата си, Джулиън прекарваше почти целия ден в кабинета си. Но се държеше твърде сърдечно и топло, когато не беше зает с нея. Очите му блестяха от нежните чувства, които му бе трудно да прикрива. Дори и да бе забелязала нещо, Делия не коментираше, а само подмяташе, че е много доволна от това, че вече не е в толкова кисело настроение. Ден след ден отминаваха бавно. Успявах да преживявам някак, без да разкривам мъката си.

Чарлз го нямаше от почти една седмица, когато една сутрин на закуска Джулиън ни каза, че ще отиде при печатаря, за да види някои пробни илюстрации и попита дали ще искам да му правя компания, като добави, че ще обядваме след това. В действителност не исках да ходя, но той толкова копнееше за моята компания, че сърце не ми даваше да му откажа. Облякох си тафтената рокля в бронзов цвят. След един час пътувахме към печатаря. Джулиън беше много хубав в кафявите си панталони и редингот.

Илюстрациите бяха прекрасни. Джулиън каза, че ще струват цяло състояние, но след като е работил десет години над тая книга, няма да се поскъпи да получи най-доброто.

— Книгата ще стане чудесна.

— Ще бъде епохално събитие в историята на ботаниката — заяви той самоуверено. — Ресторантът е само на няколко пресечки оттук. Хайде да вървим пеш. Джаспър ще ни последва с каретата.

Така и направихме. Джулиън ме държеше за ръката, докато вървяхме през търговската част на града.

Ресторантът се намираше близо до крайбрежието. Обстановката беше непринудена. Въпреки че беше непретенциозно, заведението беше претъпкано с пищно облечени аристократи. Салонният управител разпозна Джулиън и ни заведе при една от най-хубавите маси. Хората ни гледаха скришом, докато вървяхме. Чу се и приглушен шепот. Преструвах се, че не забелязвам нищо, но се зарадвах, че бях облякла роклята от бронзова тафта. Джулиън поръча обяда и кимна на няколкото си познати наблизо. След това насочи вниманието си изцяло към мен.

— Харесва ли ти? — попита той.

— Много е хубаво, но… се изненадвам, че всички тези важни клечки са дошли да обядват извън своя аристократичен квартал.

Джулиън се усмихна, като чу, че казвам „важни клечки“.

— Заведението на Алън е друга институция в Ню Орлиънс. В началото е било посещавано от работниците от пристанището. Храната била хубава, а цените разумни. Скоро богатите плантатори почнали да идват тук, за да уреждат сделките си по време на обяда. Не след дълго по някаква необяснима причина това място станало модерно. Храната все още е хубава, но цените вече не са разумни.

Рибената чорба я сервираха в големи кафяви купи, а парчетата царевичен хляб — в плетена кошничка. Въпреки че и двете бяха вкусни, не можеха да се сравнят с ястията на Джезъбел.

— Много си тиха днес — отбеляза той.

— Тиха?

— Твърде много приличаш на истинска млада дама. Понякога ми липсва дръзката бездомница с вулгарния език.

— Обвинявай мадам Льосал. Тя ми даде уроците по добро държание и ме научи как да се държа на масата.

— Преобразяването ти е забележително. Никой няма да заподозре, че не си се родила в имение.

Посочих другите клиенти.

— Те знаят — казах аз.

— Това безпокои ли те? — попита той.

— Вече не — отвърнах искрено.

— Ти струваш колкото дванадесет разглезени красавици.

Джулиън се засмя тихо. Колко ли жени биха дали всичко, за да ги погледне с такова обожание мъж като него? Защо не съм влюбена в Джулиън Етиен, а в брат му? Обичах го, разбира се, но така, както дъщеря обича баща си. Как да му кажа, че е невъзможно да му стана жена?

Амелия Джеймсън беше влязла в ресторанта под ръка с привлекателен мъж на средна възраст. Тя беше великолепна и чаровна, както и последния път, когато я видях. В очите й светнаха дяволити пламъчета, когато забеляза Джулиън. Прошепна нещо на блондина, стана и тръгна към нас. Широките й поли се полюшваха.

Джулиън се размърда на стола си. Стори ми се, че му се иска да се скрие някъде, но нали си беше джентълмен, стана при идването на Амелия. Кимна й неспокойно. Тя му се усмихна кисело.

— Чудесно е, че те виждам тук — изрече тя. — Мислех, че никога не излизаш от кабинета си, скъпи. Още ли работиш денонощно над книгата си?

— Всъщност почти я свърших.

— Наистина ли? — Това действително й хареса. — Знаех си, че ще успееш. Винаги съм вярвала в теб — предполагам, че това се дължи на многото време, което прекарах в преписването на всички онези бележки за теб. Сигурно знам много повече за ботаниката от всяка друга жена на юг.

— Сигурно — съгласи се той.

— Приятно ми е, че те видях отново, скъпи — изрече тя приветливо. — Потърси ме, когато решиш да се върнеш в света на възрастните. Ще си побъбрим за старите времена и ще обмислим какво да правим в бъдеще.

Тя му се усмихна лъчезарно, кимна ми пак и се понесе елегантно към своята маса. Досега не бях виждала възрастен да се изчервява, но бузите на Джулиън определено бяха порозовели, когато той плати сметката и ме изведе от ресторанта. Амелия Джеймсън сигурно значи много повече за него, отколкото му се иска да признае, помислих си аз. Определено се вълнуваше още при среща с нея. Интересно колко ли време са прекарали заедно и защо я е изоставил. Заподозрях, че и Джулиън е все така напълно податлив на забележителния чар на дамата.

Когато се прибрахме вкъщи, заварих Кайла в предното фоайе. Усетих, че иска да ми каже нещо важно. Обаче сдържа възбудата си, докато Джулиън не се оттегли в кабинета си. След това ме хвана за ръка и ме отведе в гостната. Провери първо, за да се убеди, че никой не чува, погледна ме заговорнически и след това извади малък плик от джоба на престилката си.

— Това дойде за вас, докато ви нямаше, миз Дана. Помпей, слава Богу, беше отзад и не чу шума от отварянето на вратата. Само аз бях там и момчето и то каза, че тази бележка е за вас и е много важна и никой не бива да я вижда, освен вас.

— Интересно от кого ли е.

— Не знам, но онова момче се държа много нахакано и не ми я даде, докато не обещах, че няма да позволя на друг да я види.

— Благодаря ти, Кайла — изрекох аз.

Но Кайла не възнамеряваше да се махне толкова бързо. Тя се забави и загледа как отварям плика и чета кратката бележка. Тя беше от Ги Шеврие, вуйчото на майка ми. Молеше ме за среща на Рампарт Стрийт, номер осемнадесет, в три часа следобед в неделя. Добавяше, че абсолютно никой не бива да узнава за нашата среща. Озадачих се и прочетох пак бележката, а след това я пуснах отново в плика. Кайла чакаше с надежда да чуе за какво става дума. Почувствах се почти виновна, когато й казах, че няма да имам нужда от нея повече. Качих се в спалнята си и пуснах бележката в малкото чекмедже на нощното ми шкафче. Зачудих се защо му е на Ги Шеврие да иска да ме види след толкова време и защо е необходима такава секретност.

Изпитах облекчение, когато в неделя след обяд Делия обяви, че ще подремне малко в стаята си, а Джулиън реши да поработи в кабинета си. Очаквахме Чарлз да се появи по някое време този следобед, но ще съм излязла благополучно от къщата дълго време преди той да пристигне, тъй като не очаквахме да се завърне преди четири. Качих се на горния етаж и се преоблякох бързо в бежова фуста с волани и светлобежова муселинена рокля на малки златисти и кафяви цветчета. Сресах косата си и я оставих да пада свободно по раменете ми. Реших да не си правя по-строга прическа, нито пък да обличам унила кафява рокля. Вече не ме интересуваше какво впечатление ще направя на Ги Шеврие. „Ще се срещна с него само от любопитство“, казах си аз. Излязох от спалнята и тръгнах по стълбите.

Кайла беше в салона с бърсалка за прах от пера в ръка. Въпреки че се преструваше, че бърше вазата, имах чувството, че малката нахалница нарочно ме дебне. Много я харесвах, разбира се, но определено обичаше да си вре носа в чуждите работи.

— Къде отивате, миз Дана? — Гласът й прозвуча съвсем естествено.

— Не те засяга, Кайла — изрекох студено, — но ако толкова искаш да знаеш… излизам на разходка.

— По това време на деня? В този час?

— Не е чак толкова горещо — отвърнах язвително — и имам нужда от малко движение след този обилен обяд.

— Миз Дана, вие… не сте длъжна да правите нещо, нали? Има ли това излизане нещо общо с бележката, която прибрахте в нощното шкафче?

— Как разбра, че съм я оставила там? — попитах рязко.

— Ами… чистех и съвсем случайно я видях.

Възмутих се, но се сетих, че в действителност не е станало нищо особено. Кайла не можеше да чете, разбира се, така че нямаше как да разбере къде отивам. Изгледах я строго, за да разбере, че няма да търпя още въпроси. След това минах бързо покрай нея и излязох навън. Отворих чадърчето си на предните стъпала, преди да потегля.

Денят беше хубав и в действителност не беше никак горещ. Закрачих бавно с ръка, а чадърчето хвърляше сянка върху лицето и раменете ми. Още нямаше и два часът и имах предостатъчно време, така че дори ако не взема файтон, да измина пеш целия път.

Отново се зачудих защо Ги Шеврие поиска тази тайна среща. На него със сигурност му станах по-симпатична, отколкото на леля ми или на баба ми, но той беше твърде безволев и безхарактерен, за да им се възпротиви и да ме приеме като своя роднина. Може би… може би възнамерява да се извини за хладния прием на Конти Стрийт, за да се отърве от угризенията на съвестта си. Той, разбира се, не иска сестра му или дъщеря й да разберат за нашата среща и това обяснява настояването му да запазим всичко в тайна. Може би възнамерява да отговори на въпроса, на който бе отказала да отвърне сестра му. Може би иска да ми каже кой е баща ми. „Това наистина вече няма значение за мен“, казах си аз и свих на завоя. Зад мен остана жилищният район. Каква полза, ако го знам? Знаех коя съм аз. Единствено това имаше значение.

По тукашните улици почти нямаше минувачи, но по пътя се придвижваха нагоре-надолу различни превозни средства. Огледах се за някой файтон и спрях един. Мъжът ме погледна подозрително, когато му казах да ме откара на Рампарт Стрийт номер осемнадесет.

Докато се настанявах, забелязах, че по улицата се движи друг файтон. Сърцето ми подскочи, когато разпознах Чарлз в пътника вътре. Той ми хвърли изпитателен поглед. Облегнах се назад, за да не ме вижда и се замолих дано не ме е разпознал. Корабът, който го е карал от плантациите нагоре по реката, очевидно бе пристигнал по-рано. Обещах си да не мисля за Чарлз, докато кочияшът плющеше с камшика и каретата поемаше бавно на път. Колко ли безсънни нощи бях будувала, прехвърляйки в съзнанието си всяка подробност от последната ни среща? Колко сълзи бях проляла? Стига толкова, заклех се аз. Имам си гордост. Никога няма да узнае колко съм страдала.

Знаех, че Рампарт Стрийт или поне някои сгради по нея, имат лоша репутация. Затова очаквах да видя игрални зали и кръчми. Вместо това видях къщи, боядисани в светли пастелни цветове. Няколко контешки облечени млади мъже вървяха бавно по улицата, някои събрани на групи, други прегърнали привлекателни жени. Минахме покрай една къща, на чиято предна веранда се бяха отпуснали мързеливо няколко млади жени. Те се въртяха ритмично на верандата, вееха си с ветрила и обръщаха страниците на модни списания. Всичките носеха леки рокли с много волани. Запитах се дали това не е училище за млади дами. Номер осемнадесет беше малко по-надолу на улицата. Той представляваше висока къща, боядисана в светло лимоненозелено.

Слязох от файтона и платих на кочияша. Той ме погледна особено и поклати глава. След това се качи обратно на седалката и си замина. Номер осемнадесет нямаше предна веранда. Четири мръсни мраморни стъпала водеха право към предната врата. Стори ми се, че мина цяла вечност, преди една млада негърка да отвори вратата. Стори ми се малко неспокойна, докато ме водеше по широкия слабо осветен коридор.

— Аз съм Дана О’Мали — казах аз. — Дойдох да видя мосю Ги Шеврие.

Момичето ме погледна с тъмните си сърдити очи. След това кимна начумерено и ме поведе по стълбата и по коридора, докато стигнахме до врата, на която имаше месингова цифра 4. Предположих, че апартаментът принадлежи на един от приятелите на вуйчо ми, който му го е отстъпил за тази среща. В къщата беше тихо като в гроб. И колко беше плесенясала! Момичето изглеждаше още по-неспокойно и отпреди и постоянно се оглеждаше през рамо.

— Джентълменът пристигнал ли е вече? — попитах аз.

Момичето не отговори на въпроса ми. То отвори вратата и ме въведе в голяма дневна. След това излезе, като затръшна вратата след себе си. Собственикът й беше голям любител на розовото. Избелял розов плат покриваше стените, а на пода бяха разхвърляни в безпорядък прокъсани розови килими. Един голям диван и два стола бяха тапицирани с оръфано розово кадифе. На прозорците висяха мръсни розови пердета.

Никой не ме чакаше. Усетих внезапен пристъп на тревога. Тя се усили бързо, когато успях да разгледам картините на стените и разбрах какво изобразяват. Мъжете и жените на тях определено не се разхождаха по осеяни с цветя горски поляни. Стиснах затвореното чадърче и отстъпих крачка назад. Всички инстинкти ми нашепваха да бягам. Имаше нещо подозрително. Твърде подозрително. Досетих се, че това е къща за тайни любовни срещи, където мъжете наемат стаи, в които да доведат любовниците си. Ги Шеврие никога не би ми предложил да се срещнем на такова място. Чух оглушителен мъжки смях от съседната стая. Отстъпих още една крачка назад. Сърцето ми биеше оглушително.

Вратата се отвори. Раул Етиен влезе непринудено в стаята със садистична усмивка на устните си.

— Значи се улови на въдицата — изрече той доволно. — Незаконната дъщеря се появи в края на краищата.

— Ти… — прошепнах аз.

— Да, скъпа братовчедке, аз изпратих бележката. Похарчих малко пари и разбрах защо си отишла на Конти Стрийт. Ги Шеврие си развързва лесно езика над чашката, а той си пийва доста често.

Носеше черни кожени ботуши, плътно прилепнали тъмнолилави панталони и свободно отпусната бяла копринена риза, която беше отворена при врата. Лъскавата му тъмна коса беше разрошена, слабите му скули бяха почервенели. Беше пил. Тръгна бавно към мен с усмивка. Спря на няколко метра от мен и отпусна ръце на хълбоците си като другите Етиен. Гледах го леденостудено, макар че сърцето ми още биеше лудо. Нямах намерение да му разкривам колко съм уплашена. Направих крачка назад и посегнах към бравата.

— Заключена е — увери ме той. — Платих добре на Клео, за да изпълни заповедите.

В съседната стая се чу отново оглушителен смях. След това още двама мъже влязоха със залитане в стаята. Разпознах ги и двамата: Закъри Рамбо, шумният младеж с увиснала руса коса и блещукащи кафяви очи, който беше танцувал с мен на бала, и Пиер Дорси, борецът любител, който се беше срещал със сестрата на Раул. Бяха съвсем пияни и се клатушкаха. И двамата се разсмяха шумно. Раул ме погледна със злобно задоволство.

— Сега ще имаме малко празненство — каза той, — а ти ще ни бъдеш почетна гостенка.

— Това няма да ти се размине.

— Когато празненството свърши — продължи Раул, — ти ще попътешестваш малко. Един кораб заминава тази вечер за Куба и ти ще бъдеш на него. Хавана ще ти хареса, скъпа братовчедке. Имаш запазена стая в един от най-големите публични домове. Доколкото разбрах, те са малко строги с техните жени, но ти несъмнено ще доставиш удоволствие на клиентите.

— Не… не вярвам на това.

— Повярвай го. Всичко вече е уредено. Ще те откарат вързана и със запушена уста на кораба, и това значи сбогом завинаги. Никой няма да разбере какво се е случило. Прав й път на блатната отрепка! В Квартала несъмнено ще се зарадват.

Усетих, че говори сериозно. Наистина беше толкова зъл. Втренчих се в него изумено. Толкова прекрасен беше привидно и толкова прогнил отвътре, далеч по-прогнил, отколкото съм си представяла някога.

— Да почваме празненството! — извика Пиер.

Закъри отпи голяма глътка шампанско и кимна нетърпеливо. Кръвта ми като че ли се вледени. Раул съвсем не беше така пиян, както бяха другите двама. Гледаше ме изпитателно. На устните му се появи доволна усмивка, тъй като очакваше да ме види как се свивам от страх и падам умолително на колене. Заклех се, че ще се разочарова и стиснах здраво дръжката на чадърчето.

— Е, момчета, кой иска да бъде пръв? — попита Раул.

— Аз! — извика Закъри и размаха бутилката с шампанското.

— Винаги ти си пръв! — прогърмя Пиер и го блъсна грубо настрана. — Аз пръв ще разора това поле.

— Внимавай с нея — предупреди го Раул. — Тя не е от крехките и покорните, с които си свикнал. Тази ще бяга насам-натам.

— И аз ще бягам! Няма да чакам повече.

Залитна към мен с усмивка на бебешкото си лице. В мига, в който мускулестите му ръце протегнаха, за да ме сграбчат, го ударих с чадърчето по главата с всичка сила. Той изкрещя от болка и се сви. През това време го ритнах силно в крака. Той изрева отново и се огъна. След това падна с трясък на пода. Възпитаната млада жена бе изчезнала. Малкият рис от блатата се биеше за живота си. Раул тръгна към мен. Завъртях пак чадърчето и го ударих по ръката. Той успя да хване дръжката и да го измъкне от дланите ми и го захвърли настрана.

Извърнах се и натиснах обезумяло бравата. Тя беше здраво заключена. Пак се извърнах напред. Раул се смееше. Пиер беше застанал на ръце и крака и разтърсваше глава. Закъри беше изпил бутилката с шампанското и се наслаждаваше неимоверно на „представлението“. Дишах учестено. Болеше ме. Пиер се изправи на крака и залитна леко. Тръгна пак към мен. Вървеше бавно. Сините му очи гледаха вбесено.

— Хвани я, Дорси! — изкрещя Закъри.

— Внимавай с нея — предупреди го пак Раул. Гласът му беше глух.

Притиснах се към заключената врата и го загледах как се приближава. Имах чувството, че всичко това е напълно нереално. Нищо такова не се случваше. Тази ужасна стая в ярко розово и лющеща се позлата беше изскочила от някакъв кошмар, а мускулестият младеж с бебешкото лице и гневните сини очи беше част от този кошмар. Пиер Дорси посегна към мен. Хванах го за ръката и я ухапах с всичка сила. Усетих вкуса на кръвта му. Той изрева от болка, успя да измъкне ръката си, стисна ме за раменете и ме блъсна толкова силно, че се озовах в другата част на стаята. Раул ме улови, преди да падна. Хвана ме за врата и взе да ме души.

— Казах ти да внимаваш с нея — изрече той. Устните му бяха само на няколко сантиметра от ухото ми. — Май ще трябва да почакаш да ти дойде редът, Дорси!

— Ха-ха-ха! — присмя се Закъри. — Големият мъжага не успя да се справи с нея!

Ръката на Раул ме стисна още по-здраво. Усетих, че губя съзнание. Тъмни облаци почнаха да засенчват съзнанието ми, но инстинктите ми още бяха невредими. Вдигнах десния си крак и го стоварих върху предната част на обувката му. Токът на обувката ми се впи като шип в него. Същевременно забих лакът в стомаха му и му изкарах дъха. Хватката му отслабна и аз се освободих от него. Извърнах се и се оказах с лице към него. Неговото беше побеляло от болка. Тъмните му очи бяха блеснали от гняв. Изви ръката си и ме удари по лицето. В главата ми избухна експлозия от болка, докато падах на пода.

— Мили Боже! — възкликна Закъри. — Никога не съм виждал нещо подобно. Тя е същински дявол!

Свих се на кълбо на пода почти в безсъзнание. Бузата ми беше пламнала. Опитах се да си поема дъх. Обърнах се, като дишах тежко и се огледах. Видях, че тримата са застанали над мен. Изглеждаха невероятно високи отдолу. Приличаха на гора от обути в ботуши прасци, която ме е обградила отвсякъде. Видях хълбоците, издутите отпред панталони, гърдите им и трите взиращи се лица. Това на Пиер беше натъртено, Закъри се хилеше, а лицето на Раул беше студено и безизразно. Приличаше на прекрасна маска. Черните облаци пак затъмниха съзнанието ми. Стори ми се, че съм безтегловна, сякаш нямах тяло. Вдигнах очи към мъжете. И те също сякаш бяха станали полупрозрачни. Изглеждаха ми някак мъгливи и с неясни очертания. Простенах. Облаците се сгъстиха и мракът ме погълна за миг. Когато отворих очи, мъжете стояха там както преди и разговаряха. Гласовете им като че ли се чуваха отнякъде много далеч.

— Наистина ли ще я пратиш за Куба? — попита Пиер.

— Казах ти вече. Всичко е уговорено. Всичко, което трябва да направим, е да я откараме на кораба преди полунощ.

— Аз… ъ-ъ… ние сме правили много бели, Раул, но никога не сме вършили нещо подобно. Искам да кажа, да продадем момиче на публичен дом! Ами ако някой разбере?

— Никой няма да разбере. Момъкът, с когото говорих на крайбрежието, ще плати в брой. Ще ги делим на три.

— Винаги докарваш работата докрай, нали? — запита Закъри с възхищение.

— Малката кучка си го заслужава и ще окажа услуга на моето семейство.

— Жалко, че трябва да я отведем още тази вечер — изрече Закъри. — Не може ли да я задържим още няколко дена?

— Не се безпокой, Рамбо. Имаш достатъчно време да й се наситиш. Хайде да почваме.

Опитах да седна. Нямах достатъчно сили. Протегнаха ръце към мен. Те ме сграбчиха и изправиха на крака. Коленете ми бяха толкова омекнали, че едва ме държаха, но аз още се борех или поне се мъчех. Пиер ме хвана за косата и дръпна назад главата ми. Същевременно изви назад и двете ми ръце. Раул стоеше настрани и гледаше спокойно, а Закъри беше изоставил бутилката с шампанското и пляскаше въодушевено с ръце. Гореше от нетърпение да почне.

Помъчих се да се боря и да окажа съпротива, но беше напразно. Пиер ме накара насила да вървя напред, като дърпаше косата ми и стискаше свирепо ръцете ми. Така ме подкара към съседната спалня. Видях, че и тя цялата е в розово и златисто и е дори още по-противна. Пиер ме пусна и ме блъсна брутално върху леглото. То имаше мръсна покривка от розов атлаз. Когато се опитах да се изправя, той ме блъсна отново. Ударих си главата в страничния стълб на леглото. Закъри и Раул влязоха в стаята. Раул беше спокоен и безучастен, а Закъри се хилеше и търкаше ръцете си като малко момченце.

— Май ще трябва аз пръв да я прекарам — изрече той. — Това ще ви даде време да се погрижите за раните си.

— Разположи се удобно — изрече с провлечен глас Пиер.

Нямаше да допусна това да се случи. Нямаше. Ще се боря до смърт, ако това се налага. Едно гласче вътре в мен ме уверяваше в това, но то беше слабо и заглъхваше. Нямаше да припадна отново. Не биваше. Лежах съвсем спокойна. Тилът на шията ме болеше на мястото, където го бях ударила. Черните облаци се завъртяха за миг и после се разпръснаха. Всичко все още ми беше малко като в мъгла. Розовите стени като че ли се виеха на зигзаг, но видях, че Закъри сваля редингота си, докато Пиер и Раул се дръпват назад и се приготвят да гледат. Извърнах глава и затворих очи. Когато ги отворих отново, видях нощното шкафче и бутилката с уиски на него. Помолих се за малко сила.

Закъри захвърли настрана редингота си, свали си шалчето и твърде нетърпелив, за да смъква още нещо, се хвърли към мен. Претърколих се настрана и сграбчих шията на бутилката. Завъртях я като тояга и нанесох страхотен удар по главата на Закъри. Той беше толкова силен, че китката ми едва не се изкълчи, но бутилката не се счупи. Очите му се разшириха и устата му се отвори, но не извика. Просто се втренчи безизразно за около половин секунда и след това се строполи на пода до леглото. Чу се ужасен трясък и пращене, когато вратата в съседната стая изскочи от пантите си. Седнах, без да изпускам бутилката. Раул и Пиер подскочиха, когато Чарлз влетя в стаята.

Раул се стресна твърде много, за да реагира, но Пиер, борецът, веднага се втурна напред и скочи върху Чарлз, свил ръцете си в юмруци. Всичко като че ли се случи едновременно. Двамата обикаляха наоколо, като си разменяха страхотни удари. След това и Раул се включи в сбиването. И той, и Пиер се нахвърлиха върху Чарлз, който се защитаваше превъзходно. Успях да се изправя на крака и застанах неуверено на земята. Пръстите ми още държаха здраво гърлото на бутилката. Чарлз нанесе удар по лицето на Раул. Той залитна назад. След това Пиер затисна Чарлз към стената и го сграбчи за гърлото. Огромните му ръце се обвиха около врата на Чарлз. Без да съзнавам много какво върша, хукнах напред, вдигнах за втори път бутилката и я стоварих по тила на Пиер. Този път бутилката се счупи. Стъклото и течността се разлетяха навсякъде. Паднах, държейки остатъка от гърлото. Пуснах го и се дръпнах настрани, когато Пиер се олюля и рухна на земята почти до Закъри.

Раул сега се уплаши много и затърка челюстта си, като гледаше умолително братовчед си. Чарлз дишаше тежко. Бутна назад големия кичур от челото си. Лицето му беше твърдо като гранит. Приглади реверите на тъмносиния си редингот и оправи коприненото си шалче. Очите му не се откъсваха от Раул. Корсажът на муселинената ми рокля се беше скъсал. Едната ми гърда беше почти оголена. Дръпнах нагоре плата, за да я закрия.

— Тя… това беше нейна идея — заекна Раул. — Тя… тя ме помоли да уредя всичко. Тя е уличница! Ще си плати скъпо за това.

— Трябва да те убия — изрече Чарлз. Гласът му беше плашещо студен и безстрастен. — Ако кажеш още една дума, ще го направя. Свършено е с теб, Раул. От този момент нататък няма да получиш и стотинка от семейството.

— Нямаш право…

— Също така ще трябва да напуснеш Ню Орлиънс. Тази вечер. Не ме интересува къде ще идеш или какво ще правиш, но ако утре си в града, ще те намеря, ще те призова на дуел и ще ти пръсна главата при Дъбовете.

Обърна се спокойно и ме попита дали съм добре. Кимнах. Той ме хвана за ръка и ме изведе от стаята. Раул ни гледаше със смъртно бледо лице. Вратата на дневната наистина беше хвръкнала от пантите си и беше строшена на няколко парчета. Прекрачихме ги и излязохме в коридора. Бях се свестила напълно и се усещах съвсем спокойна. Може би просто се бях вцепенила. Чарлз пусна ръката ми и стисна толкова силно лакътя ми, че ахнах от болка. Оставих го да ме води по стълбите. Изненадах се, когато видях Джаспър във фоайето. Ръката му стискаше здраво гърлото на черното момиче Клео. Устната й беше окървавена. Явно им се е наложило да я убеждават да им каже къде съм. Когато тръгнахме към вратата, Джаспър пусна момичето и го блъсна доста жестоко настрани.

Не казах и дума, преди да се озовем в каретата на път за вкъщи. Поех си дълбоко дъх. Вцепенеността ми изчезна. Едва сега реагирах на случилото се.

— Сега…

— Видях те да се качваш на един файтон, докато се прибирах вкъщи. Веднага щом пристигнах, попитах Кайла къде си тръгнала. Тя каза, че не знае, а след това ми разказа за бележката, която си получила. Отидох в спалнята ти, намерих бележката и я прочетох. Джулиън и Делия дори не подозират, че съм се върнал.

— Ако…

— Сега се прибираме — обяви ми той. — Ще минеш през помещенията за слугите и ще се качиш по задните стълби в твоята спалня, за да не те види някой. След това ще завия, ще дойда отпред и ще „пристигна“. Леля ми и брат ми безспорно ще научат в края на краищата какво е станало, не се и съмнявам, че Раул ще разкаже някаква история на майка си, но не искам никой от тях да се тревожи без причина.

— Но…

— Ще се измиеш и оправиш — продължи той — и в съответния час ще слезеш долу за вечеря, без да даваш вид, че е станало нещо. По-късно тази вечер ще ида да си поговоря с младите Дорси и Рамбо и ще им предложа алтернативата: пълно мълчание и веднага да заминат за някъде или ще ги поканя на дуел при Дъбовете. Стрелям смъртоносно. Всички в града го знаят.

Не ме гледаше. Гласът му беше глух и безчувствен. Усещах, че ме обвинява за това, което стана. Обвиняваше ме, въпреки че знаеше, че Раул лъже. Не се опитах да кажа нещо друго. Седях безмълвно, докато каретата не спря окончателно. След това излязох и минах през помещенията на слугите и се добрах до моята спалня по задните стълби. Бях изпълнена със стоманена решителност. Щом ще се държи така, и аз ще му върна със същото. Може би е време да го намразя действително така, както той ме мразеше.

Кайла чакаше в стаята ми и кършеше ръце.

— О, миз Дана! Вие… не исках да казвам на мистър Чарлз за бележката, но толкова се разтревожих и той… Боже! Дрехата ви е скъсана, а бузата ви е… о, миз Дана, бузата ви е подута! Какво е станало с вас? Аз…

— Нищо ми няма, Кайла — изрекох спокойно. — Моля те, приготви ми банята.

— Не трябваше да ви пускам да излизате от къщата. Имах чувството, че нещо не е наред. Когато слязохте по онез стълби, веднага се сетих…

— Баня, Кайла. Веднага.

След три часа и половина тръгнах бавно по величествената стълба. Видът ми бе превъзходен. Бях притискала парче лед към бузата си и подутината беше изчезнала. По мен нямаше видими следи от преживяванията ми този следобед. Бях облякла хубава атлазена рокля на тесни сребристосиви и изумруденозелени ивици. Голямата пола се издуваше като камбана над половин дузината шумолящи фусти. Косата ми беше вдигната нагоре. Меднорусите кичури бяха като изваяни. Три дълги къдрици се спускаха отзад. Носех и дълги сиви кадифени ръкавици. Чух гласове в дневната, когато стигнах до фоайето. Подвоумих се за миг. Заповядах си да запазя спокойствие и отидох при другите.

Превъзходно облечените Чарлз и Джулиън вече държаха в ръка ментовите си джулепи, а Делия беше облякла хубава нова рокля от светла лимоненозелена коприна. И тримата впериха поглед в мен, когато влязох. Джулиън се усмихваше сърдечно. Чарлз ме изгледа безизразно. Делия светна от радост.

— Скъпа моя! О… всеки ден изглеждаш все по-зряла и си направо чудесна в тази рокля. Корин е гениална. Това е несъмнено. Кайла ли ти направи прическата?

Кимнах.

— Виж кой е зад теб, скъпа.

Хвърлих поглед към Чарлз.

— Добре ли пътува? — попитах аз.

— Задоволително — отвърна той.

— Добре, че си тук, скъпа. Тези двамата ме умориха до смърт през последните петнадесет минути. Говорят само за памук, памук, и пак памук, тези насаждения, онези насаждения, потенциалната печалба от акър. Едва не полудях.

— И Рейвъно, и Бел Мийд ще имат страхотна реколта от първокачествен памук — съобщи й Чарлз. — Трябва да се радваш при вестта, че ще имаме огромна печалба. Ще имаме възможност да се отървем от дълговете.

— Страшно се радвам, скъпи. Просто не искам да слушам всички скучни детайли. Нищо не ти пречеше да ни разкажеш и поне някоя клюка.

Помпей отвори предната врата. Чухме нисък настойчив глас, но отделните думи не се различаваха. Миг по-късно Помпей пристъпи прага на дневната. Изглеждаше извънредно разтревожен.

— Какво има, Помпей? — попита Чарлз.

— Мистър… мистър Чарлз. Това беше мистър Дантон, джентълменът, който е собственик на магазина до вашия. Той каза, че няма време да говори лично с вас.

— Казвай какво има, човече!

— Пожар, мистър Чарлз. Мистър Дантон каза, че магазинът е обвит в пламъци и…

Гласът на стария човек се прекърши. Чарлз и Джулиън си размениха погледи. След това излетяха незабавно от стаята. Делия седна на дивана, тапициран с кадифе с цвят на слонова кост. Лицето й беше побеляло.

— Може… може би не е чак толкова лошо — изрекох аз, като се опитах да я успокоя. — Може би пожарната команда ще успее да…

— И ние сме длъжни да идем там, естествено — заяви тя. — Аз съм Етиен. Нямам намерение да седя и да чакам новините.

На улицата пред магазина се беше събрала огромна тълпа. Хората стояха настрана и говореха приглушено. Гледаха как работят мъжете от пожарната команда. За щастие пожарът не беше станал всеобщ — нито една друга сграда не беше пострадала сериозно, но магазинът „При Етиен“ представляваше зейнала димяща черна дупка. Бяха останали само стените. Дори покривът беше изгорял.

— Моля ви, направете ни път — говорех аз, докато двете си пробивахме път през събралата се тълпа. — Моля ви, пуснете ни.

— … мъртъв — говореше някой. — Изнесоха го преди няколко минути. Той е под онова одеяло.

— О, Боже — прошепна Делия. — О, мили Боже…

— Моля ви! — убеждавах настойчиво. — Моля ви, направете ни път да минем.

— Етиен… да-а, това е той. Името му е същото като на магазина. Изгорял е като факел, макар че Алън, той ми е братовчед и е с хората от пожарната команда, Алън каза, че трябва да се е задушил от дима и да е умрял преди пламъците…

Спрях да се моля. Спрях да се блъскам и да си пробивам път с лакти и рамене през гъсто скупчените хора. Обзе ме паника. Страхът ме стисна здраво с ледените си пръсти.

Един от мъжете, които потушаваха пожара, носеше доста опърлен редингот. Подаде на друг кофа вода и се обърна. Познах го. Това беше Джулиън. Извиках. Втурнах се към него. Косата му беше мокра от пот. Потта се стичаше от челото му. Едната му буза беше почерняла напълно от саждите. Видимо се стресна, когато ме видя да тичам към него. Хукна към мен и ме улови, преди да навляза в тлеещата развалина.

— Слава Богу! — извиках аз. — Ох, слава Богу, че си жив и здрав!

— Не бива да стоиш тук — каза той. — Още е твърде опасно. Как… мили Боже! И Делия е тук. Не биваше да идвате. Няма нищо…

— Ти си здрав и читав! Ох, Джулиън, толкова се…

Джулиън ме прегърна силно. Отведе ме при Делия. Лицето му беше много мрачно. Делия впери поглед в него. Заговори. Гласът й беше глух.

— Чарлз — изрече тя.

— Той е добре, Делия.

— Те казаха — тя си пое дълбоко дъх. — Те… някой каза… че Етиен. В огъня… под одеялото.

— Това е Раул — изрече тихо Джулиън.

Пусна ме и взе в обятията си леля си.

— Явно е дошъл в магазина за нещо… никога няма да разберем за какво… огънят е лумнал случайно… може би е изпуснал на пода горяща цигара. Изглежда, че се е опитал да го потуши сам, но…

Той спря да говори внезапно и стисна здраво ръцете й.

— Някой ще трябва да каже на Лавиния — гласът й още беше глух. — Май ще е най-добре да ида при нея…

— Чарлз и аз ще се погрижим за това, Делия — той стисна пак ръцете й. — Ще се погрижим за всичко. Джаспър ли ви докара? Ще ви отведа при каретата. Връщайте се с Дана вкъщи. Аз… Чарлз и аз вероятно няма да се върнем до утре сутринта. Ще трябва да свършим с пожара тук, след това ще идем при Лавиния и ще… уредим някои неща. Не се безпокой, скъпа. Всичко ще се оправи.

Делия не отговори. Той я прегърна и я поведе през тълпата. Хората отстъпваха настрана и им правеха път. Не отидох с тях. Извърнах се и случайно видях Чарлз да излиза от почернялата развалина. Очите му гледаха със стоическо примирение съдбата. Изглеждаше десет години по-стар.

Отидох при него. Докоснах ръката му.

— Съжалявам — изрекох аз.

Той ме погледна така, сякаш не ме познаваше.

— Не е било случайност, нали?

— Не е било случайност — изрече той. Гласът му беше безстрастен. — Нарочно е подпалил магазина. Ти и аз знаем това. Знаем и защо. Очевидно пожарът се е разпространил твърде бързо, преди да успее да избяга.

Наложи ни се да се преместим, за да направим път на четирима пожарникари, които носеха още кофи с вода. Чу се трясък, когато падна част от още една стена. Пепелта се завъртя във въздуха като сиви снежинки. Чарлз отметна мокрите кичури от челото си и ме погледна тъжно.

— Всичко… всичко е изгоряло — изрекох аз. — Всички тези безценни рисунки, порцеланът, мебелите. Какво ще правиш?

— Родът ни ще оцелее — каза той.

— Чарлз…

— Върви си, Дана. Просто си върви. Нямаш работа тук. Вече причини достатъчно злини.

Обърна се и потъна пак в руините. Загледах го за миг и почувствах мъртвешка студенина в душата си. Стоях там в атлазената си рокля на сребристосиви и изумрудени ивици и с дългите сиви кадифени ръкавици. Пепелта летеше около мен. Въздухът беше изпълнен с острата миризма на дим и безутешност. Накрая се обърнах и се отправих към каретата през струпалата се тълпа. Вървях механично и не виждах никого. Делия вече се беше качила вътре. Джулиън ме чакаше. Беше се разтревожил.

— Трябва да бъдем много силни — каза той.

Кимнах. Той пусна ръцете ми.

— Аз… наистина те обичам — изрекох аз. — През живота ми занапред няма да има… по-хубав и изискан от теб. Винаги ще ти бъда благодарна за всичко, което стори за мен. Аз искам да знаеш това.

Изправих се на пръсти и го целунах по устните. Притиснах се към него за миг. След това той ми помогна да се кача, като се усмихваше нежно. Стисна ръката ми и затвори вратичката. След като тръгнахме, погледнах през прозорчето и го видях да стои неподвижно. Лицето му беше почерняло от саждите, а косата му беше мокра. В очите ми бликнаха сълзи, но не им позволих да рукнат. Хванах ръката на Делия и я стиснах силно. Тя ми се усмихна смело. И двете мълчахме през време на цялото пътуване.

— Мисля да се кача веднага в стаята си, скъпа — изрече Делия, след като влязохме в къщата.

— Ще дойда с теб — казах й аз.

— Не, не, не искам да се суетиш около мен, скъпа. Ще се оправя и сама. Утре денят ще бъде труден за всички. Ще им трябвам на другите. Смятам да бъда самото въплъщение на силата.

— Сигурна съм, че ще бъдеш — казах аз.

— Лека нощ, Дана, скъпа.

— Обичам те, Делия. Аз… винаги ще си спомням за твоята доброта. Винаги ще си спомням как ме прие и как се отнасяше с мен като… като с дъщеря. За теб ще има винаги място в сърцето ми.

— И за теб винаги ще има място в моето.

Целунах я по бузата, хванах я за ръката и я изпратих до стълбите. Във фоайето се появи Кайла. Дадох й знак да се качи с Делия. Тя разбра и ми кимна. Загледах ги двете как изкачват стълбите. След това отидох в библиотеката и седнах зад бюрото. Написах две кратки писма. Помолих Делия да ми прости. Казах й, че постъпвам така за доброто на всички. Повторих й, че винаги ще има място за нея в моето сърце. На Джулиън писах, че ще го помня винаги и винаги ще го обичам посвоему. Уверих го, че винаги ще се чувствам поласкана от това, че ми е предложил женитба и че може би някой ден ще ме разбере и ще ми бъде благодарен, че съм си отишла. Запечатах двете писма и ги оставих на бюрото. След това се качих горе.

Старите протъркани кожени пътни чанти още бяха в килера, където ги бях върнала преди няколко седмици. Струваше ми се, че е минала цяла вечност оттогава. Опаковането на багажа ми отне доста време. Грижливо подбрах дрехите, които смятах да отнеса със себе си. Стоях повече от пет минути, държейки бродираната рокля от розов брокат, която носих в нощта, когато Чарлз за пръв път дойде в спалнята ми. Не плаках. Нямах сили. Не усещах нищо друго, освен празнота в душата си. Върнах роклята на мястото й и седнах на леглото. Заех се да сгъвам внимателно бельото и да го слагам в едната от чантите. Минаваше три часът през нощта, когато свърших най-сетне с подреждането.

Угасих всички свещи и седнах. Гледах нощното небе през отворените френски прозорци. Когато се появиха първите розови и аметистови ивици на зората, станах, взех си багажа и напуснах къщата.

До крайбрежието имаше много път пеш, но никой не ме обезпокои. Всъщност никой не ми обърна внимание. Въпреки че още нямаше седем, по крайбрежието цареше голямо оживление и суматоха. Намерих билетното бюро и този път наистина извадих късмет. Открих, че един параход заминава за Сент Луис в осем часа. Успях да си наема каюта. Струваше ми много пари, но имах над сто и тридесет долара — повечето бяха от комисиона ми от продажбата на шкафа на мисис Луела Креймър. Помолих се дано мъжът й да си спомни за предложението си за работа в неговия търговски център, когато пристигна там. След четиридесет минути стоях до перилото на долната палуба, докато той димеше, пухтеше и се готвеше да потегли. Огромната перка на колелото се въртеше бавно.

Гледах как кеят се смалява, докато навлизахме по-нагоре в реката. Бях дошла в Ню Орлиънс като момиче, всъщност като дете. Бях наивна и невинна въпреки житейския ми опит, натрупан в блатата. Напусках града като жена. Бях по-тъжна и много по-мъдра. Вече знаех какъв е светът и как се отнася той към хората, които не му принадлежат. Не принадлежах на света на Джулиън. Не принадлежах всъщност на когото и да е, докато стисках перилото. Корабът се обърна и пое нагоре по реката. Заклех се, че ще си извоювам място. Ще принадлежа на моя свят и ще стана някоя. Ще им покажа на Чарлз Етиен и на неговите роднини. Ще им дам да разберат и на моите кръвни роднини, които ми обърнаха гръб. Някой ден, обещах си аз, Дана О’Мали ще вирне нос пред цялата тази проклета банда.