Дженифър Уайлд
Покер на сърцата (6)

6

Ню Орлиънс беше направо изумителен. Изобщо не ми се вярваше, че наистина съм тук, докато слизахме от парахода, а един носач ни следваше отзад с багажа. Държах се за ръката на Джулиън. Бях изпаднала в благоговение, но ми беше и тъжно. Тук беше отраснала Ма. Тук беше преживяла неописуемо щастие и беше разбила сърцето си. Ма… не исках да си спомням за нея. Исках да скрия тъгата дълбоко в душата си на някое място, където тя няма да има възможност да ми вреди. Джулиън наклони глава и ми хвърли един поглед. Успях да му се усмихна леко. Той сякаш усети, че не ми се приказва. Мисля, че се досети и за причината. Потупа ме леко по ръката и ме поведе покрай един голям куп от бали с памук.

Доковете бяха огромни и пълни с хора. Навсякъде кипеше оживена дейност, но независимо от това тук цареше необичайно сънлива атмосфера. Може би това се дължеше на твърде тягостното сиво-синьо небе, което беше надвиснало заплашително над нас или пък на страшната жега. Въпреки че привидно всички бяха заети с някаква работа, като че ли никой не си даваше много зор. Пасажерите, които идваха и си отиваха, ходеха лениво, все едно че имаха цяла вечност пред себе си. Робите негри, които товареха и разтоварваха огромните бъчви и кошове или нови бали с памук, едвам се тътреха в едната или другата посока. Някои от жените наоколо бяха много красиви. Сред тях имаше и някои с по-тъмна кожа. Очевидно бяха мулатки или квартеронки. Те бяха най-красивите и размахваха съблазнително хубавите си копринени чадърчета.

Моето чадърче се намираше при притежателката си заедно с роклята, копринената фуста и оранжевите обувки от шевро. Джулиън поръча на жената в търговския център да ги опакова и ги върна на Амелия в хана. Сега носех гордо бледолилава ленена рокля с тънки пурпурни ивици и благоприлично деколте. Полата се издуваше като камбана над набраната бяла фуста отдолу. Носех и нови обувки, този път от пурпурночервено шевро. Те ми ставаха много по-добре от предишните, но токовете съвсем не бяха толкова високи. Купихме всичко набързо, преди да се качим на борда. Въпреки че сега бях облечена прилично и гърдите ми не се показваха вече, моряците ме зяпаха. Престорих се, че не ги забелязвам.

Докато се промъквахме през претъпканото гъмжило, Джулиън ми разказваше, че Ню Орлиънс е едно от най-оживените пристанища в Америка. От целия Юг се изнасял памук за чужбина. По-голямата част от него преминавала именно оттук. В града се продавали стоки от целия свят. Ню Орлиънс бил най-космополитният град в Америка, продължи той, а също и най-изтънченият. Не разбирах какво означават тези дълги думи, но се съгласих, че сигурно е приятно място, за живеене.

— Не ми се вярва, че съм тук — казах аз.

— И на мен — добави той сухо.

— Малко ме е страх — признах аз.

— Защо?

— Градът е толкова голям и… не знам нищо за него. Цял живот съм живяла в блатата. Страхувам се, че всички ще ми се смеят.

— Трябва ти малко шлифовка — съгласи се той, — но ще се погрижим за това, не се бой.

Стигнахме до редица от карети. Той ми помогна да се кача на една от тях, плати на носача и обясни на кочияша къде да ни откара. Седях съвсем изправена. Стисках дръжката на вратата, докато се клатушкахме от движението. Догади ми се леко. Дано не ми призлее!

— Защо седиш така? — попита Джулиън.

— Никога досега не съм се качвала в карета. Сигурен ли си, че няма да се преобърнем?

— Господи — изрече той уморено, — ти наистина си дивачка. Какво ще правя с теб?

— Пусни ме да работя нещо — отвърнах аз. — Ще се издържам сама, обещавам ти. Няма да съжаляваш, че си ме дувел.

— Довел — поправи ме той.

— Твоето семейство наистина ли ще се разтревожи, като ме види с теб?

— Делия няма да ни създаде главоболия. Тя е мила, макар и понякога да е малко завеяна. Чарлз ще вдигне страхотен скандал, когато разбере, но за наш късмет той е в Европа по работа в момента. Лавиния несъмнено ще връхлети върху нас с боен блясък в очите си. Тя е жената на чичо и спада към Етиенови само заради брака си, но се изживява като господарка на всички ни. Много противна жена.

— Не… не искам да ти създавам неприятности.

— О, ще се оправя с Лавиния. Вярно е, че понякога се държи като огнедишащ дракон, но Чарлз и аз все още контролираме фамилния бизнес и малкото пари, които са ни останали. Това винаги й е било като трън в очите. Лавиния смята, че трябва да ни наглежда. Нейните деца, които ми се падат братовчеди, са жалки и непоправими сноби. Баща им, клетият Андре, стои по цял ден в клуба си, пие бърбън и губи на карти. Поддържаме връзки и с други хора в Квартала, но те идват само за да изпросят малко пари или се появяват на семейните събирания, където храната е в изобилие.

— Кои са Делия и Чарлз? — попитах аз.

— Делия е сестра на баща ми. Живее в къщата, откакто се помня. Дойде при нас, след като убиха мъжа й при някакво сбиване на кораб. Така и не се накани да ни напусне. Наглежда всичко и всички в къщата. Суети се като някаква кокошка и трепери за нас двамата с Чарлз. Постоянно забравя различни неща и си мърмори под носа. Точно когато си мислиш, че старицата е съвсем изкуфяла, тя забива очи в теб и те стряска с някаква невероятно проницателна забележка. Вярно е, че Делия по цял ден плете, но в критични ситуации е самото въплъщение на силата и увереността.

Джулиън поклати глава. На устните му се появи лека усмивка, докато си спомняше за леля си. После погледът му стана сериозен и той се намръщи.

— Чарлз ми е брат — каза той. — Той е дванадесет години по-малък от мен. Много е хубав и по нищо не ми прилича. Той е спокоен и всеотдаен, предприемчив и много работлив. Боя се, че Чарлз не извлича особено удоволствие от живота, но със сигурност винаги постига замисленото. Занимава се с бизнес и води всички семейни дела. Много е тактичен и се допитва до мен постоянно, за да поддържа фикцията, че и аз участвам на равна нога с него във всичко. Бизнесът не е силната ми страна. С най-голямо удоволствие оставям Чарлз да се занимава с него. Той се справя отлично.

— Женен ли е? — попитах аз.

— Чарлз е прекалено зает с деловите си работи, за да се обвърже сериозно. Имал е връзки с жени, разбира се. Известно е, че е посещавал неведнъж Квартеронския бал, но досега не се е женил. Знатните красавици кършат обезсърчено ръце, въпреки че богатството на Етиенови е само отдавнашен спомен.

— И… той няма да се зарадва никак, като ме види?

— Ще побеснее — каза Джулиън, — но както ти казах, той е в Европа и няма да се върне през близките няколко месеца, за наш късмет. Несъмнено ще научи за последната щуротия на големия си брат веднага щом Лавиния му пише, но какво толкова може да ни направи, щом се намира отвъд океана?

Стори ми се, че не е особено разтревожен. Затова реших и аз да не се безпокоя излишно. Вече бях свикнала с каретата и не се боях от пътуването. Сега се движехме по една улица, на която имаше редица от приятни наглед стари сгради с разкошни колонади и балкони от ковано желязо. Джентълмени в хубави рединготи и добре облечени жени вървяха лениво под колоните. Зад повечето от тях ходеха слуги негри с пакети в ръце. Джулиън се наведе напред и ми посочи един особено впечатляващ с вида си магазин на ъгъла. По витрините му имаше прекрасни, богато украсени, мебели, прелестни вази и паравани и други фино изработени предмети.

— Това е „При Етиен“ — заяви ми той. — Най-големият доставчик на скъпи вносни стоки в Ню Орлиънс.

— Мебели ли продавате?

— Мебели едва ли е най-точната дума. Ако искаш шкаф от Бул, бронзови изделия от Джовани Болоня, параван за спалня, изрисуван от Буше за мадам Дю Бари, сервиз от севърски порцелан, принадлежал някога на Катерина Велика или кристален полилей, който някога е украсявал балната зала във Версай, ела в магазина на Етиен с една кола пари и си иди като горд притежател на желания предмет.

— А хората имат ли пари, за да пазаруват оттук?

— Печалбата от магазина съвсем не е голяма, но моят прадядо го е отворил преди стотина години и затова го пазим, макар да се крепи едва-едва. Истинската печалба идва от памука.

— И памук ли продавате?

— Внасяме луксозни стоки за магазина. Изнасяме памук, който момчетата на Чарлз купуват на търг или предварително.

— Как е възможно да купиш памук предварително? — попитах аз.

— Сключваш сделка със собственика на плантацията и се съгласяваш да купиш цялата реколта още когато той я посажда. Тази идея хрумна на самия Чарлз. Той беше в състояние да плати цената по сделката. Тя се оказа много по-ниска, отколкото бихме платили на търг. Памукът в Бел Мийд и в Равено в момента расте за нас. Касата с парите ни се изпразни до дъно, но изпреварихме всички конкуренти и ще спечелим много след жътвата и продажбата.

През това време бяхме отминали „При Етиен“ и се движехме по плетеница от тесни и извити улици. Тук магазините бяха по-запуснати, а хората не бяха облечени толкова добре, но независимо от това този квартал си имаше своя чар. Завихме покрай огромен пазар. Десетки хора обикаляха насам-натам и оглеждаха кошниците със закръглени розови скариди, буретата със змиорки и куповете от ябълки, лимони и портокали. Пъстрите багри и бавното движение създаваха празнично впечатление, а ароматите бяха действително опияняващи.

— Никога не съм виждала толкова много храна — изрекох аз.

— Ню Орлиънс е прочут с ястията си. Само готвачите в Париж съперничат на нашите.

— Огладнявам, като ги гледам.

Джулиън въздъхна и изправи гръб. Оправи коприненото си шалче, когато каретата забави ход и спря най-сетне пред няколко широки, леко за ръждавели, порти от ковано желязо. Джулиън изскочи навън и дръпна верижката на потъмнелия звънец, която висеше до портите. После се обърна и ми помогна да сляза от каретата. Стискаше здраво ръката ми, докато пристъпвах навън. Чуха се стъпки и портите се отвориха широко от едно пълно и засмяно негърче в черни панталони до коленете и твърде лъскав редингот, който му беше вече малко тесен. Ухили се до уши, като ни видя и блъсна вратите, за да се отворят още по-широко.

— Добре дошъл вкъщи, миста Джулиън! — извика то. — Ние много се радва, че сте пак тук.

— Здравей, Илайджа. Приятно е да се върнеш вкъщи.

— Не стой тук да губиш времето на мистър Джулиън с твоите приказки, Илайджа. Свали багажа и го отнеси в къщата.

Заповедта дойде от строг на вид негър, който се появи зад гърба на момчето. Кожата му беше лъскавочерна, а очите му бяха високомерни и кафяви. Кимна невъзмутимо на Джулиън, погледна ме неодобрително и после посвети цялото си внимание на разтоварването на багажа. Джулиън ме хвана за ръка и ме поведе към градината.

— Не обръщай внимание на Помпей — каза той. — Винаги се е държал малко досадно. Започна да си придава още важност, след като го повишихме в длъжност и стана иконом. Бях на около дванадесет години по това време.

Изненадах се от това, че има роби. Джулиън прочете мисълта по лицето ми.

— Помпей и Илайджа не са роби — каза той. — Те са свободни цветнокожи. Имат документи, които удостоверяват това. Работят за нас по свой избор и за заплата подобно на Джезъбел, Кайла и всички други наши прекомерно високоплатени прислужници.

— Леля ти… тя дали си е вкъщи? — попитах неспокойно.

— Предполагам, че да. Тя не хапе — добави той.

Много ме беше страх и се двоумях дали да продължа. Джулиън спря, за да ми даде време да се съвзема, преди да влезем вътре. Градината беше пълна със странни и непознати растения, мека папрат, магнолии, които бяха обсипани с огромни восъчнобели цветове. Плодни дървета се бяха притиснали към прашните розово-сиви стени. Имаше два фонтана. И двата бяха пълни с кораловочервени лилии. Водата се лееше от единия към другия с тихо ромолене. Самата къща беше грамадна и два пъти по-голяма от съседните й. Беше изградена от същите старинни розово-сиви тухли. Беше се разпростряла по цялата дължина на градината. Имаше два високи етажа. Наклоненият покрив беше синьо-сив. Балконите горе и верандите долу бяха отрупани със зашеметяващо много украшения от ковано желязо, прилични на дантела. Пред всички прозорци имаше стари бели капаци, които висяха на едната или на другата страна. Над синьо-сивата предна врата имаше красив ветрилообразен прозорец.

— Прекрасна е! — възкликнах приглушено.

— Остаряла е с времето и е порутена по ъглите. На добрата стара съборетина й трябва основен ремонт, но предполагам, че е запазила доста от чара си. Жалко само, че поддръжката ни струва толкова пари.

Джулиън ме хвана здраво за ръката и ме поведе вътре.

Чу се шум от прошумоляване на пола и потропване на токчета и в стаята влезе с клатушкане лелята на Джулиън Делия. Тя спря внезапно, когато ме видя, че стоя до племенника й. Беше към шестдесетгодишна, доста по-ниска от мен и удивително слаба. Лицето й беше леко напудрено, устните й начервени. Очите й бяха ясни и светлозелени. Меката й сребристосива коса беше подстригана късо и стърчеше от главата й като някое пухкаво глухарче — ексцентрична, но удивително подходяща прическа, която много й отиваше. Носеше бледолилава копринена рокля и бяла муселинена престилка.

— Гостенка ли си довел, Джулиън? — Гласът й беше приятен.

— Така да се каже. Тя се казва Дана, Делия. Сираче е. Ще остане да живее с нас.

— Ами, това е очарователна идея, скъпи. Имаме много стаи. Къде я намери?

— В блатото. Това е дълга история. Ще ти я разкажа по-късно.

Делия ме огледа по-внимателно. Ясните й хубави зелени очи блеснаха от любопитство. Разбрах, че не бива да се тревожа от срещата с нея. В Делия имаше нещо крехко и като че ли извадено от друг свят, някаква детинска невинност, която те караше да я харесаш веднага. Макар и да се държеше неуверено, тя излъчваше доброта и нежност. Веднага усетих, че не мисли никому злото.

— Тя е поразително хубава, Джулиън — подметна тя, — но… е още дете.

— На седемнадесет години е — каза Джулиън.

— Не мислиш да… знаеш, че съм търпелива, скъпи. Но… ами, в този случай не зная какво да ти кажа. Надявам се, че не си вече…

— Съвсем не е това, за което си мислиш, Делия — изрече търпеливо Джулиън.

Делия изпита видимо облекчение.

— Приятно ми е да се запознаем, скъпа — каза ми тя.

— И на мен ми е приятно да се запозная с вас — изрекох аз.

Делия премигна, намръщи се отново и погледна племенника си.

— Какво й има на гласа? — запита тя.

— Ще й го оправим заедно с произношението с няколко урока — изрече той. — Всъщност ще ни се наложи да наемем цял куп учители. Детето едва чете и пише. Ще трябва да се занимаем с образованието й от самото начало.

Делия запази спокойствие.

— Сигурна съм, че ще бъде много интересно — подхвърли тя. — Къде е багажът й?

— Няма нищо… освен дрехите, които носи.

— Не са подходящи за нея. Ще трябва да я отведа утре при Корин и да й поръчам цял гардероб. Колко забавно ще ми бъде да я обличам! Да знаеш само колко скучно ми беше тук напоследък, Джулиън. Чарлз го нямаше и въобще… Сигурна съм, че ще ми бъде приятно тя да живее с нас, но… какво ще кажат Лавиния и другите?

— Един Господ знае.

— Тя и Раул ще дойдат довечера.

На хубавото му лице се изписа изненада, отчаяние и най-накрая умора и примирение със съдбата.

— Имаш ли представа какво иска тя? — попита Джулиън.

— По-висока длъжност за Раул — отвърна леля му. — На момъка му тежи да работи в магазина като продавач на мебели.

— Той и това не заслужава — каза Джулиън. — Има голям късмет, че изобщо получава заплата. Ако не беше Етиен…

Делия въздъхна и, след като пропъди мисълта за проблемите от главата си, дойде и ме хвана за ръката. Нейната приличаше на мек стар пергамент.

— Бедното дете — изрече тя нежно. — Сигурно си се изморила много от пътуването. Ей сега ще те отведа в твоята стая, чакай да помисля, да, в жълтата стая. Жалко, че нямахме време да я проветрим както трябва.

Още преди да успея да кажа нещо, тя ме поведе по спираловидната стълба, като бърбореше ненатрапчиво през цялото време. Обясни ми, че е живяла в жълтата като момиче, преди да се омъжи за мистър Боргар.

— Има балкон, който води навън към двора и ред стъпала, които извеждат право към него. Цялата къща е построена около двора — продължи тя, — всички френски прозорци на долния етаж гледат към него.

Делия отвори вратата и ме въведе в малка стаичка, чиито стени бяха покрити с избеляла стара жълта коприна. В нея имаше легло, тоалетка и гардероб, които бяха направени от фино златисто дърво с хубави шарки. Делия отвори френските прозорци.

— Сега просто си почини, скъпа, чуваш ли? Ще ти пратя Кайла с прясна вода и нещо за хапване до вечеря. На твое място бих си свалила обувките и роклята и бих се опънала на леглото. Сигурно си съвсем изтощена.

— Просто… съм малко уморена — признах аз.

— Боже мой! — каза Делия на себе си. — Не знам какво е намислил Джулиън, но… — тя ме погледна и се усмихна. — Ще се справим — изрече тя.

— На… надявам се, че не съм… Не искам да причиня никакви…

— Аз например си мисля, че ще бъде хубаво да има някое младо лице тук — каза тя. — Много се изненадах отначало, но Джулиън си е извоювал правото да си има прищевки. Обаче този път… — тя остави думите да увиснат във въздуха и ме огледа изпитателно отново.

— Всичко ще бъде наред, скъпа — изрече тя и излезе. Трудно ми бе да повярвам, че действително се намирам тук.

Гледах с благоговение всички хубави вещи, прокарах ръка по полираното дърво и пипнах предпазливо с пръст фината синя копринена повърхност на паравана и лъскавите жълти атлазени завеси.

Чух шум зад себе си и се обърнах. Видях, че в стаята е влязло едно черно момиче с отрупан догоре поднос. Гъстата черна коса падаше на лъскави вълни по раменете му. Големите му кафяви очи блестяха. Широкият плосък нос и прекомерно пълните червени устни бяха типично негърски. Цветът на кожата на лицето му бе като на кафе с мляко с тъмно кадифен цвят и всъщност не беше кой знае колко по-тъмен от моята. Момичето се усмихна, кимна ми живо и остави подноса на тоалетката.

— Аз е Кайла, миз Дана — представи се тя. — Миз Делия, тя казва, че трябва да ви помогна да се чувствате много уютно и комфортно и ме прати да видя дали искате нещо. Донесох вода за каната, за да се измиете. Донесох и нещо за ядене: малко пастет от раци, малко сирене, една ябълка и чаша лимонада.

Тя изтупа весело възглавниците, като ме гледаше прямо с хубавите си кафяви очи.

— Аз се надява, че нямате нищо против, миз Дана, ако ви го кажа, но вие сте най-хубавата жена, която съм виждала досега.

— Защо… защо, благодаря ти, Кайла.

— Смесена кръв ли сте? — попита тя.

Поклатих отрицателно глава. Кайла простря един синьо-лилав пеньоар с волани на леглото и го сгъна изящно.

— Надявам се, че не ви обиждам, като питам, но вашата кожа не е много по-светла от моята и… е, да, вие никога няма да кажете истината. Някои от момичетата, които се перчат на Квартеронския бал, са по-бели на вид от вас. Обаче никоя не е по-хубава. Чудесно е направил мистър Джулиън. Всички ни изненада, като ви доведе и ви настани у дома, но мистър Джулиън никога не е обръщал внимание на това, какво си мислят хората.

— Мисля, че бъркаш, Кайла — казах аз.

Момичето явно се изненада.

— Не сте ли му любовница?

— Аз… съм му само приятелка — казах аз. — Не съм ничия любовница, никога не съм имала любовник.

— Искате да кажете, че сте още девствена?

Кимнах, без да се дразня изобщо. Кайла поклати глава.

— Момиче като вас и да не… не си го представям. Аз не съм девствена от години. Бях на тринадесет, когато се отдадох на един хубав коняр. Беше един бял негодник с порочна усмивка и искрящи очи. Взе ми девствеността и ми разби сърцето. После имах много гаджета. Опитах се да бъда добра, както миз Делия казва, че трябва да бъда, но така ми прималява, когато става дума за любов. Кара те да се чувстваш много приятно и те засърбява цялото тяло. Не мога да се удържа, когато видя хубав момък, който иска да се повъргаляме. Те всички искат, разбира се.

Нямах думи при това чистосърдечно признание.

— Сигурно ти е много приятно — подхвърлих накрая аз.

— О, приятно е, докато не станат много груби и докато ти си тази, която избира. Мистър Раул сега, той ми е напълно ясен. Той е страшно хубав за големец, но за него аз съм само едно черно момиче, с което той смята, че може да преспи, когато на него му харесва.

— Раул ли? Той… да не би да е синът на Лавиния?

— Да. Замъкна ме в килера с метлите, свали си панталоните и се беше приготвил да ме… ами, искаше да ме има и той, но мистър Чарлз минаваше оттам и ме чу, че пищя. Мистър Чарлз извади от килера Раул. Каза, че ще го убие, ако пак опита нещо такова вкъщи. Виж, мистър Чарлз, не бих имала нищо против, ако той ме вземе, но той никога не е проявявал и най-малък интерес към мен.

Кайла въздъхна тъжно и отиде зад паравана, за да напълни каната. Реших, че момичето е очарователно, макар и малко прекалено общително. Подреди храната на подноса и го сложи на нощното шкафче.

— Миз Делия каза, че вие вероятно ще поискате да полегнете малко — каза ми тя. — Вечерята ще я сервират в осем и половина. Ще дойда около осем, за да ви помогна да се оправите.

Тя спря на вратата и ме изгледа дълго и преценяващо.

— Мистър Джулиън е изискан джентълмен — каза тя. — Друго момиче би се справило много по-зле, запомнете ми думата. Много глезеше оназ Амелия, сваляше й луната и звездите. Старите мъже — те са най-добрите. Ценят си времето.

Кайла излезе. Полите й прошумоляха силно. Въздъхнах. Стори ми се, че всяка костичка в тялото ме боли. Не възнамерявах да спя, но леглото изглеждаше страшно примамливо, а до вечеря оставаше много време. Заспах почти мигновено.

Събудиха ме нежно шумолене и лек шепот. Размърдах се. Чувствах се съвсем замаяна. Веднага усетих, че знойният пек не е отслабнал, въпреки че стаята беше изпълнена с кадифеночерни сенки, а всички цветове бяха потъмнели. Завесите прошумоляваха тихо, когато ги раздвижеше лекият ветрец, фонтанът долу пръскаше и ромолеше едва чуто.

— … непоносимо и немислимо! — извика един пронизителен и груб глас. Завъртях се рязко и се стреснах.

— Това съвсем не те засяга, Лавиния.

— Не ме засяга ли? Семейството… семейното ни име! Възможно е то да не означава нищо за теб, Джулиън, но то е всичко за мен. Как ще ходя с вдигната глава? Как ще погледна в лицето приятелите си? Какво ще кажат хората, когато чуят, че ти… не, това няма да го бъде, Джулиън. Просто няма да го бъде. Забранявам ти да позволяваш на това създание да остава вкъщи.

— Домът не е твой, че да ми забраняваш, скъпа лельо — изрече Джулиън.

Гласовете идваха от няколко отворени френски прозореца. Не се удържах и пресякох двора към тях. Джулиън стоеше пред една бяла мраморна камина с висока чаша в ръка. Лицето му беше съвсем безизразно, докато високата мършава жена в черно го гледаше гневно и кипеше от недоволство. Дългите й гранатови обици застрашително се полюшваха.

— Всички ние понасяхме търпеливо твоите приумици, Джулиън. Само обикаляш по онези ужасни блата и събираш растения. Отдал си се изцяло на твоите занимания и пълниш тетрадка след тетрадка с твоите драсканици, докато Чарлз се занимава с бизнеса. Не стига това, ами си довел и тази! Нямам нищо против да си имаш любовница, но няма да търпя да гледам как заради теб ставаме за подбив…

Уморената въздишка на Джулиън я прекъсна. В този миг забелязах един лъскав черен ботуш и крак, обут в тъмнолилави панталони. Кракът помръдна и мъжът се изправи с гръб към мен. Носеше чудесно ушит тъмнолилав редингот, който подчертаваше широките му рамене и тънкия кръст. Косата му беше гъста, лъскава и стряскащо черна. Наля си някакво питие и се обърна. Раул Етиен, защото това сигурно беше той, беше строен, пригладен и излъскан. Кожата му беше тъмнокафява. Тъмнокафявите му очи като че ли проблясваха. Пълната му розова уста несъмнено беше чувствена. Както каза Кайла, той беше невероятно хубав, но усетих нещо коварно и опасно под излъскания му външен вид. Напомняше ми красива пантера.

— Искам да видя момичето — каза той.

Гласът му беше дълбок и мелодичен. Приличаше на дрезгава милувка. Майка му го изгледа предупредително. Той се засмя и се облегна на шкафа с напитките. Изпитваше явно задоволство от скандала. Лавиния Етиен се изправи надменно и отправи разярен поглед на племенника си. От главата до петите беше една внушителна и вдъхваща ужас дама от висшето общество.

— Какво точно мислиш да правиш с нея? — попита тя.

— Първата ми работа утре ще бъде да се видя с Емил Моро в кантората му. Възнамерявам да я направя моя повереница и да я взема легално под опеката си. Така ще й стана настойник по право. Детето си няма никого.

Лавиния ахна и притисна длан към сърцето си. И двамата мъже не обърнаха внимание на драматичния й жест.

— Ще й наема частни учители — продължи Джулиън — и ще се погрижа тя да получи възможност за по-добър живот. Тя е интелигентно дете. Не се и съмнявам, че ще се развие бързо и ще има блестящо бъдеще.

— Ти си полудял, Джулиън! Със сигурност си си загубил ума. Чарлз ще… ако Чарлз беше тук, никога нямаше да позволи това да се случи!

— Това не засяга Чарлз — изрече спокойно Джулиън, — а освен това ще ти напомня, че аз съм по-старият брат, Лавиния. Взех това дете, и толкова. Нито ти, скъпа лельо, нито който и да е друг ми трябва, за да извинява действията ми. Хората да си говорят каквото искат. Ни най-малко не ме интересува.

— Сигурно много я бива — подхвърли Раул.

— И двамата сте поканени да останете за вечеря. Сигурен съм, че и вие като мен ще я намерите за очарователна и простодушна.

— Явно малката развратница е много хитра и те мами, както си иска! Винаги си бил глупак, Джулиън, но никога не съм вярвала, че е възможно да бъдеш толкова… толкова… — леденият глас на Лавиния сякаш заграчи. — Ела, Раул! — заповяда тя. — Няма да остана в тази къща и една минута повече!

Раул вдигна удивено вежда, отпи за последен път от питието си и погледна развеселено Джулиън. След това тръгна неохотно след майка си, която излезе от стаята, вирнала високомерно глава.

Кайла настоя да ми помогне при обличането. После настоя да седна до тоалетката и да я остави да ме среши. Зае се да я разчесва умело с гребена, докато косата ми не блесна в хубав златистокафяв оттенък. След това направи така, че да бухне и я остави да падне като пламтящ водопад по раменете ми.

— О, вие сте самата красота, миз Дана — обяви тя. — Мъжете ще полудеят по вас. Ню Орлиънс е пълен с елегантни контета. Ще заложат и последната си риза, за да ви спечелят.

— Глупости.

— Любовта е в кръвта ви — продължи тя. — Сигурна съм. Още сте девица и не сте се пробудила, но когато станете жена… о, Боже, миз Дана, няма да имате спиране с мъжете. Всичките ще ви се търкалят в краката.

— Не… не се интересувам от мъжете — изрекох надуто.

— Само си мислите, че не се интересувате — заяви ми тя.

Станах и си оправих гънките на полата. Кайла ме изведе от стаята. Тръгнахме по коридора към задните стълби, които, както ми обясни тя, били по-наблизо и по които се стигало по-бързо. Обърках се и се слисах. Помислих, че никога няма да успея да се ориентирам в тази огромна и просторна къща. Стигнахме долния етаж. Минахме през поредица от къси и тесни коридори. Най-накрая свихме под голямата стълба и излязохме в голямото фоайе, където чакаше Делия. Кайла ми се усмихна широко и направи сръчно реверанс. След това се отдалечи бързо.

— Това момиче пак сбърка — въздъхна Делия. — Работи усърдно и е много симпатично, но просто не иска да се научи да се държи както трябва. Постоянно лудува и се закача.

— Тя е очарователна — казах аз.

— Ела, скъпа, Джулиън ще дойде при нас в трапезарията. Джезъбел е сготвила нещо специално тази вечер. Мисля, че ще почнем с ескаржот в масло.

— Ескаржот?

— Охлюви, скъпа.

— Съ… съжалявам, но не… ям охлюви, мадам.

— Ще ги обикнеш, скъпа. Джезъбел слага и малко чесън.

Делия се усмихна и ме поведе към трапезарията. Дългата махагонова маса беше покрита с хубава стара ленена покривка. На нея бяха подредени съдове от прекрасен бял порцелан със златист ръб и кристални чаши. В огромния махагонов бюфет имаше големи сребърни предмети. Забелязах, че повечето от тях се нуждаят от излъскване. Подобно на другите стаи, които видях досега, и тази изглеждаше много елегантна, но малко занемарена.

След малко при нас дойде Джулиън. Говореше малко, но не сдържа усмивката си, когато Делия настоя да изям един охлюв и ми показа как да си служа с малката сребърна вилица. Охлювите излязоха удивително вкусни особено след като ги потопиш в малко разтопено масло. След тях ни поднесоха аспержи в холандски сос и филе от морски език, сготвено във вино. Отстрани имаше зелен грах и малки морковчета.

След десерта от яйчен крем с разтопен сос от кафява захар, изключително пълната Джезъбел дойде с клатушкане да попита дали яденето ни е харесало. Истинската й цел беше да ме огледа хубаво. Беше облечена в огромна пурпурна рокля. Около кръста й имаше бяла престилка. На главата си бе увила бяла кърпа. Лицето й беше кръгло и черно, усмивката — широка, а кафявите й очи гледаха приятелски. Веднага я харесах.

— Много си мършава, дете — каза ми тя. — Ще трябва да те охраним малко. Остави това на Джезъбел. Тя ще се погрижи да наддадеш на тегло и да не си кожа и кости.

Джулиън ни каза, че има да работи по своето изследване и ни напусна, като ме потупа разсеяно по рамото, докато минаваше. Разочаровах се и се обидих малко. Стори ми се, че сега, след като се озовах в къщата му, той загуби интерес към мен.

— Предполагам, че гори от нетърпение да извади и подреди образците си и да се захване с бележките си — каза Делия. — Винаги е твърде разсеян, когато се връща от някое от своите пътешествия, но мислех, че този път ще… — тя поклати глава и не довърши изречението си. — Да идем в моята гостна за малко, скъпа.

Подчиних се и тръгнах подире й по коридора. Делия заговори пак за предстоящото посещение при шивачката Корин, която, както ме увери тя, ще ми ушие възхитителни дрехи за цял гардероб. Гостната й се намираше близо до задната част на къщата. Това беше една малка и уютна стая, боядисана в някои оттенъци на прасковеното и перленосивото. Вниманието ми беше привлечено и се задържа върху портрета, който висеше над светлосивата полица над камината.

Имах странното чувство за нещо познато, обаче знаех със сигурност, че преди не съм виждала този мъж. Той имаше хубава червеникавокафява коса, тъмносини очи и пълна уста, която беше присвита в решителна права линия. Лицето му беше слабо. Имаше високи широки скули и съвършен римски нос. Той беше извънредно хубав и мъжествен. „Прилича на… на един по-млад и строен Джулиън, помислих си аз, обаче Джулиън не е толкова строг и страшен.“ Тук се усещаше силата, нетърпението и стоманената решителност. Тъмносините очи като че ли се взираха обвинително и разярено в мен, докато устата се беше присвила презрително. Този портрет ме тревожеше, но и завладяваше. Не успях да откъсна поглед от него.

— Племенникът ми Чарлз — изрече безгрижно Делия. — Той мрази този портрет. Искаше да го унищожи. Аз го спасих и го донесох тук.

— Той е… твърде необикновен — подметнах аз.

— Изобразява Чарлз, какъвто е в живота. Той е много мило момче, но понякога изглежда много заплашителен, и то обикновено, без да го е искал. Изисква твърде много от себе си, нали разбираш. Очаква и другите хора да бъдат енергични и почтени като него.

— Виждам семейната прилика, но… някак си не е като Джулиън.

— Трудно е да повярваш, че са братя — призна Делия. — Чарлз е дванадесет години по-млад, но ще помислиш, че той е по-възрастният от двамата. Той е движещата сила, енергията. Джулиън е небрежен, състрадателен и не бърза заникъде. Мечтател е. Чарлз е активен деец. Често е рязък и понякога е надменен, макар и да не си е поставял за цел да оставя такова впечатление. Седни, скъпа. Те са много близки — изрече тя. — Джулиън уважава проницателността в бизнеса и мнението на Чарлз, способността му да взима решения и силата, която проявява, когато е под натиск. Чарлз уважава забележителната интелигентност на Джулиън и нежното му сърце и с радост понася прищевките му. Джулиън невинаги е бил толкова разсеян, нали разбираш, но след трагедията… — Делия пак не си довърши изречението.

— Трагедията? — повторих аз.

— Мериън, жена му. Почина от малария преди около петнадесет години. Тя беше весело и жизнерадостно създание. Беше любвеобилна и с голямо чувство за хумор. Джулиън беше напълно съкрушен. След като Мериън си отиде, той сякаш загуби интерес към всичко друго, освен към своите растения и книгата, която съставя.

— Не… не знаех, че е бил женен — изрекох аз.

— Той никога не говори за това. След това имаше други жени, той е мъж в края на краищата и още е в разцвета на силите си. Но това бяха само едни хубави създания, с които той се забавляваше. Така и не си разреши да се влюби до уши в някоя друга жена след загубата на Мериън.

„Това обяснява много неща“, помислих си аз.

— Брат му женен ли е? — попитах аз.

— Чарлз се е посветил на бизнеса. Иска да възстанови фамилното богатство. Той е твърде трезвомислещ и сериозен, за да се занимава усърдно с фриволно нещо като ухажването. Той е твърде добра партия за женитба, както и Джулиън, между другото. Половината местни красавици се опитаха да го впримчат в капана си. Без никакъв успех. Когато на Чарлз му трябва жена, той… не бива да навлизам в подробности, скъпа. Един вид жени в Ню Орлиънс са твърде достъпни.

Пламъчетата на свещите потрепваха и къпеха стаята с мека светлина. През цялото време усещах погледа от портрета. Очите върху него сякаш бяха живи. Чувствах се много неловко и изпитах истинско облекчение, когато Делия предложи да се приберем по-рано по стаите.

— Искаш ли да ти покажа обратния път? — попита тя.

— Мисля, че ще го намеря и сама.

— Ще се видим утре сутринта, скъпа. Ще закусим хубаво и ще идем право при Корин. Тя ще полудее от радост, че ще ушие цял гардероб дрехи за хубавица като теб.

— Нямам думи да ви кажа колко сте мила — изрекох аз с треперещ глас.

— О, скъпа, нали няма да заплачеш?

— Не, няма. Просто… никой не се е държал толкова мило с мен преди и…

Замлъкнах внезапно и си захапах долната устна.

Делия се усмихна, стисна здраво ръката ми и ме върна в главното фоайе. Казах й лека нощ и се запътих към стаята си, като се питах какво ли прави Джулиън. Още се чувствах малко пренебрегната. Преди четири дена живеех в блатото и мислех само за смъртта на Ма. Клем надвисваше заплашително над мен и на мъките ми не се виждаше краят, а ето че сега се намирах в Ню Орлиънс, в тази чудесна стара къща. Струваше ми се, че всеки момент ще се събудя и ще разбера, че съм сънувала събитията след бягството от къщи.

Затворих очи. Кадифеният мрак ме погълна бавно. Мина известно време. Видях мъглата и мъжа. И голямата река течеше наблизо. Чувах нейното ромолене. Той дойде при мен и ме погледна изпитателно в очите. После взе ръцете ми със своите, стисна ги и ме притисна към гърдите си, както винаги. Пак се появи прекрасното ми усещане. То беше горещо и от него ме засърбяваше кожата. Беше и сладостно. Течеше през вените ми и ме мъчеше. Сънят беше същият, но този път видях лицето му.

Това беше лицето от портрета в гостната на Делия.