Дженифър Уайлд
Покер на сърцата (9)

9

Делия се суетеше объркано. Тя излизаше рядко навън за срещи по светски поводи. Обядът с нейната приятелка Натали Омон беше голям празник за нея. Къде беше бледолилавата й копринена чантичка? Да вземе ли със себе си ароматични соли? Ох, прекалено много главоболия, по-добре да остане вкъщи. Сигурно и ще завали. Донесох й чантичката и се погрижих ароматичните соли да й бъдат под ръка. Уверих я, че времето ще бъде чудесно. Делия въздъхна, вдигна очи към небето и уви около ръцете си един пурпурен дантелен шал. Заяви ми, че няма представа кога ще се върне, но със сигурност ще закъснее много.

Не успяваше да прикрие възбудата от очакваното удоволствие. Гореше от нетърпение да вкуси от бадемовите сладки и от клюките, които обожаваше. Махна ми весело, когато каретата потегли. Забавих се още малко на предните стъпала и погледах небето. То действително беше мрачно. Грозното калаено сиво имаше пурпурен оттенък и беше отрупано до хоризонта с издути дъждовни облаци, но нищо по-слабо от ураган не би възпряло Делия. В далечината отекна гръм, когато влязох вътре. Кайла ме посрещна в подножието на стълбите. Изражението на лицето й беше отчаяно.

— Джезъбел сигурно е омагьосана — каза ми тя. — Счупи вече една чаша и две чинии и изхвърли през задния прозорец един чудесен оризов пудинг.

— Какво й става?

— Вие всички сте й виновни — обясни ми Кайла. — Беше решила да направи хубав обяд за днес: супа, салата от омари и малките сандвичи, които миз Делия обича толкова много. Обаче първо миз Делия й каза, че няма да обядва днес. След това мистър Джулиън й обяви нехайно, че и той няма да яде на обяд. Джезъбел твърди, че вие ядете по-малко от птичка.

— Май ще трябва да си поговоря с нея.

— Ще се наложи. Лично аз не смятам да се вясвам в кухнята, докато Джезъбел не се успокои.

— Ти… каза, че мистър Джулиън е излязъл?

Кайла кимна.

— Каза, че ще иде да говори с някакъв печатар за илюстрациите, макар че какво пък толкова е възможно да знае един печатар за тях? Каза, че няма да се прибира целия ден вкъщи, тъй като ще проверяват мастилата или нещо подобно. За пръв път от няколко месеца излиза от кабинета.

— Прекрасна възможност да го почистим.

— Не, мадам. Мистър Джулиън иска никой никога да не влиза в неговия кабинет. Побеснява от гняв, дори и само една хартийка да не си е на мястото.

Отидох в кухнята, за да успокоя обезумялата Джезъбел. Уверих я, че е най-добрата готвачка в града и че мис Делия няма да хапне за обяд нищо, което да е дори приблизително толкова вкусно, колкото са нейната салата от омари и малките сандвичи. Добавих и че Джулиън ще се ядоса ужасно, когато разбере, че е изпуснал прочутия й оризов пудинг. Ядът на Джезъбел стихна донякъде, но не ме пусна да си ида от кухнята, преди да съм изяла храна, достатъчна да засити един работник на полето.

Исках този следобед да проуча източното крило на къщата. Най-сетне заваля тъкмо в мига, в който вървях към него. Големите капки се заизсипваха върху мен, докато пресичах двора. Хукнах към надвисналата колонада и отключих френските врати с ключа, който ми беше дала Делия. В мига, в който ги отворих, се чу силен гръм. На хоризонта блесна ослепителна светкавица. Почна да вали като из ведро. Затворих вратите, след като влязох и се втренчих в мрака. Не знаех откъде да почна. Всичко беше тъмно и сиво. Калъфите покриваха мебелите. Имаха призрачни форми, които сякаш се рееха в полумрака.

„Ще трябва да докарам цяла армия слуги тук, за да оправят всичко, помислих си аз. Затворено или не, източното крило трябва да бъде старателно изчистено, а калъфите да бъдат изпрани.“ Някои от мебелите под тях бяха безспорно много ценни. Не биваше да се допуска те да се захабят поради липса на лак. Идеята за бъдещата работа ме изпълни с въодушевление. Тя ще ми даде възможност да се заема с нещо друго, освен с четенето и безкрайните уроци. Ще ме пази и да не мисля за други неща.

Рядко виждах Джулиън, откакто ми пожела лека нощ пред вратата на спалнята ми. През деня се затваряше в кабинета си, а по време на вечерите беше разсеян и погълнат от своите мисли. Връщаше се в кабинета си веднага след десерта. Усещах, че постъпва така нарочно. Долавях, че и той като мен не успява да забрави тези няколко минути пред вратата. По време на вечерята снощи, докато Делия бърбореше за нещо особено незначително, вдигнах очи от чинията и видях, че ме гледа напрегнато. Кафявите му очи бяха обезпокоени. Отмести бързо поглед. Не показах с нищо, че съм го забелязала, но бях сигурна, че знам какво го мъчи — същото нещо, което мъчеше и мен.

Вдигнах високо свещника и тръгнах по коридора към малката гостна, където, както знаех, държаха картини на Вато и един от шкафовете на Бул.

Поставих свещника в центъра на прашния дъсчен под. С радост забелязах, че килимите са навити на руло и сложени настрана, но няколко тежки пердета от златист брокат висяха над прозорците. Облаци прах се вдигнаха във въздуха, когато ги дръпнах настрана. Дъждът тропаше яростно по прозорците. Постоянните проблясъци от светкавиците правеха свещника излишен.

Щом се захванах да смъквам белите калъфи, още облаци прах се вдигнаха във въздуха. „Може би не бива да се тревожа за това“, помислих си сухо, докато прахта се носеше на талази около мен. Когато прахта се слегна накрая, погледнах към мебелите и се уверих с очите си, че са твърде хубави и ценни, за да продължават да съхнат и да трупат прах в тази изоставена стая.

Тук имаше красив изискан диван от палисандрово дърво със сложни плетеници от резба. Забелязах, че в дървото е издълбан един великолепен слънчогледов мотив. Досетих се от това, което ме бяха учили, че диванът трябва да е в стил Луи XIV. От другата страна на стаята беше шкафът на Бул. Беше невероятно хубав. Имаше заплетеш кафяви и златисти инкрустации и фини и грациозни очертания. Бях чела, че Бул е умрял през 1732 година, а произведенията му нямат равни по красота и майсторство на изработката.

Зърнах бегло отражението си в замъглената и тъмна повърхност на високото овално изправено огледало, чийто калъф също бях смъкнала. То беше потъмняло и покрито с точици, но на светлината на свещта виждах отражението на стройна млада жена с изцапана от прахта буза и с тъста медноруса коса, която падаше буйно на раменете й. Прокарах пръсти през косата си и бръснах леко прашното петно на бузата ми. Роклята ми на розови и светлокафяви ивици също беше прашна. По нея имаше и петна от потта. Дръпнах бухналите ръкави към раменете и оправих твърде ниско изрязаното деколте, което подчертаваше прекалено големите ми гърди. Корин твърдеше, че те са ми предимство, което трябва да бъде изложено на показ, но аз не мислех така.

Продължих да разглеждам стаята. Колко ли е била хубава някога! Над камината висеше картина, която сигурно беше рисувана от Вато. Хубавите й цветове още не бяха потъмнели след толкова много години. На заден фон имаше златистозелена гора и яркосиньо небе. Млада жена в дрехи от осемнадесети век гледаше замислено напред със сведени очи. На устните й играеше лека усмивка. Беше стройна и грациозна. Имаше хубава червеникавокестенява коса, която беше оформена в изискана прическа от нейната епоха. Полупритворените й очи бяха тъмни и виолетово-сини. Жената държеше в скута си изискано ветрило от коприна с цвят на слонова кост. Художникът беше изобразил не само личността, но и настроението. Досетих се, че тъжната млада жена сигурно си мисли за някой млад мъж, който може би е сгоден за друга.

Мина известно време. Изведнъж ме обзе странното усещане, че някой ме наблюдава също толкова съсредоточено, колкото аз гледам портрета. Усещането не ме напускаше и ме караше да се чувствам крайно неловко. Усещах като физическо докосване погледа на двете очи, които пронизваха гърба ми.

Извърнах се назад и ахнах леко. Той стоеше на вратата, подпрял едната си ръка на рамката. Беше малко по-висок от нормалното. Стройният му силует едва се виждаше на сивия фон. Сърцето ми заби лудо. В източното крило нямаше духове, а аз и без това не вярвах в съществуването им. Мъжът продължаваше да стои там. Изпълваше рамката на вратата. После изправи рамене и влезе в стаята. Стъпи в кръгчето светлина, хвърляна от свещите. Сърцето ми продължи да бие учестено. Не сваляше очи от мен. Оглеждаше и най-малката подробност. Не правеше усилие да прикрива своето неодобрение и презрение. След малко прехвърли погледа си на портрета.

— Това е баба ми — изрече той.

— Вие… сте Чарлз — прошепнах аз.

— А ти си младата жена, за която слушах толкова много от леля Лавиния и… другите.

Гласът му прозвуча с лениво провличане. Държеше се умишлено спокойно. Тъмносините му очи гледаха студено. Голямата му прекрасно оформена уста се бе присвила в строга права линия. В много отношения изглеждаше като един по-млад и по-строен Джулиън. Фамилните черти на Етиенови бяха ясно изразени при него, но всъщност въобще не приличаше на брат си. Нито сърдечност, нито чувство за хумор смекчаваха това съвършено изваяно лице. Той беше суров човек. Усетих, че е възможно да стане съвсем безжалостен, ако му се наложи. Не беше лъскав хубавец като братовчед си Раул, но беше още по-привлекателен, зрял и мъжествен.

— Не ви очаквахме да си дойдете преди другиден — казах аз. С ужас установих, че гласът ми трепери.

— Корабът ми пристигна тази сутрин два дена по-рано от обявеното.

— Разбирам.

— Отбих се в магазина. След това се прибрах вкъщи и разбрах, че и Делия, и брат ми са излезли навън. Помпей ми каза, че се ровиш сред вещите в източното крило и затова дойдох.

— Откога… стояхте там?

— От достатъчно дълго време — отвърна той.

Носеше кафяви ботуши, прилепнали светлокафяви панталони и тънка бяла ленена риза, която се беше намокрила от дъжда. Имаше тънък кръст и широки рамене. Тялото му беше стройно и мощно и имаше превъзходна мускулатура. „Все едно, че е изваяно от Микеланджело“, помислих си аз. Усещах го с цялото си тяло и душа. Колената ми омекнаха. Ужасих се от усещанията, които избухнаха в мен при вида му.

— Какво правиш в източното крило? — попита той.

— Ис… исках да видя шкафовете на Бул и Вато. Джулиън ми каза, че има и два Фрагонара.

— Интересуваш се от скъпи неща, така ли?

Веднага разбрах намека.

— Не — отвърнах студено. — Интересувам се от красиви неща. Има разлика.

Той кимна сякаш в знак на признание на остроумния ми отговор. След това хвърли един поглед на мебелите, чиито калъфи бях свалила.

— Господи, с годините съм забравил за съществуването им. Този шкаф ми беше изскочил напълно от ума.

— Твърде хубав и скъп е, за да събира прах в тази занемарена стая. Трябва да бъде хубаво излъскан, а златните ивици имат нужда от почистване.

— Права си. Ще ни докара страхотна печалба в магазина.

— Вие… нали няма да го продадете?

— Бих го продал незабавно, както и всичко друго тук, ако не смятах, че Делия ще получи сърдечен удар.

— Дори Вато?

— Дори Вато. Хубаво е да имаш чувства. Но много по-сигурно е да разполагаш с повече пари в банката, фамилната ни сметка беше доста изтъняла, когато тръгнах на път… — той ме изгледа продължително и многозначително. — Предполагам, че вече е почти на нулата.

Разбрах за какво намеква. Гърбът ми се вцепени. Той се приближи с гръб към мен до полицата над камината, за да погледне по-отблизо портрета. Влажната му риза лепнеше на места към гърба и раменете му. Стаята като че ли се смали изведнъж, а дъждът заплющя още по-силно. Усещах, че коленете ми ще поддадат всеки момент и ще рухна на земята. Никога досега не бях изпитвала такъв чисто физически копнеж по някой мъж. Той се обърна и скръсти ръце на гърдите си.

— Лавиния ми писа за теб — заяви той.

— Зная.

— Написа ми всъщност няколко писма — държеше ме в течение за събитията тук.

— Излагала е своята версия.

— Подтикът ми беше да хвана първия кораб за вкъщи, но здравият разум ми нашепна, че Джулиън е твърде интелигентен, за да извърши нещо, което да има действително страшни последствия. Оказа се, че съм сбъркал. Следващото писмо на Лавиния ми съобщи, че те е направил своя законна повереница.

Говореше със сух и прозаичен глас. Изгледа ме студено и преценяващо.

— Трябва да си призная — добави той, — че съвсем не си такава, каквато очаквах.

— Така ли?

— След писмата на Лавиния очаквах да заваря тук някаква простовата повлекана, която още мирише на алигаторска мас.

— Съжалявам, че ви разочаровах.

— Не очаквах да открия някой, който се възхищава на мебелите, наслаждава се на Вато и Фрагонар и съумява да произнесе правилно имената им.

— Не сте очаквал това.

Той вдигна едната си ръка, за да погали трапчинката на брадичката си.

— Явно си много умна — каза ми той. — Няма начин да не си такава, щом си измамила толкова ловко брат ми. Признавам, че Джулиън е голям мечтател, но съвсем не е глупак, за какъвто го смятат доста хора.

— Напълно прав сте.

Чарлз се намръщи. Спокойното ми държание го ядоса. То ми беше единственото оръжие. Ставаше ми все по-трудно да не избухвам. Гледаше ме с полузатворени очи и наклонена настрани брадичка. Пак ме оглеждаше едновременно критично и презрително. След малко кимна.

— Разбирам как е станало — призна той. — Джулиън винаги е проявявал голям вкус по отношение на жените. Не се откъсва често от научните си занимания, но когато го прави, това обикновено е с жена, която го превръща в обект на завист сред приятелите му.

— Това комплимент ли беше, мосю Етиен?

— Вие сте много хубава жена. Знаете това. Използвала сте красотата си, за да си пробиете път нагоре. Несъмнено ще продължите да постъпвате така и за в бъдеще.

— Не съм проститутка — изрекох аз.

— Твърде отблъскваща дума, но напълно уместна в случая.

— Вашият брат…

— Моят брат временно си е загубил разума — изрече той рязко, — но аз съм дошъл, за да го измъкна от тази каша. Зная какво точно представлявате, мадмоазел О’Мали, и няма да ви позволя да съсипете живота на Джулиън. Господ е свидетел, че сте му причинила вече достатъчно злини.

— Аз…

— Казах ви, че се отбих в магазина, преди да си дойда вкъщи. Братовчед ми Раул беше там. Той ми разказа за вашето безобразно поведение на бала при Льокомбови — явно целият Квартал говори за това. Не ви е стигало, че сте оплела в примките си брат ми и сте правела каквото си искате с него. Решила сте да го направите още по-смешен в очите на другите, като сте флиртувала възмутително с всички младежи на бала и сте се опитала да съблазните собствения си братовчед в самата сграда. О, да, той ми разказа всичко за епизода в двора.

— Обзалагам се, че го е направил — изрекох сухо.

— Нямам кой знае каква полза от Раул. Той е негодник и лепка. Бих го изритал отдавна от магазина, ако не беше член на семейството. Обаче поне е имал достатъчно здрав разум, за да устои на вашите ласкателства. Призна си, че ви е желаел, но веднъж и той да помисли за фамилното име.

Тъмните му очи се впиха в моите. Гледаха обвинително и бяха изпълнени с отвращение. Не отвърнах очи и не казах дума в своя защита. Чарлз Етиен вече си бе съставил мнение за мен. Знаех, че каквото и да кажа, ще бъде безполезно. Той беше убеден, че съм хитра и вероломна уличница. Нищо нямаше да промени мнението му. Няколко ярки проблясъка от светкавица осветяваха стаята по време на нашия разговор. Стояхме обърнати един срещу друг. След това дъждът спря изведнъж. Само отделни капки се стичаха от стряхата и дърветата.

Очите му гледаха обвинително и презрително, но докато цареше продължителното мълчание, забелязах в тях и нещо друго. Той ме презираше, това беше несъмнено, но същевременно ме желаеше така, както аз желаех него. Лицето му беше мрачно, а устата — смръщена. Владееше превъзходно чувствата си, но желанието му беше очевидно. То беше чисто физическо и нямаше нищо общо с мнението му за мен. Роклята ми беше прашна и по нея имаше петна от пот, косата ми падаше буйно по раменете ми, а лицето ми беше мръсно, но въпреки това ме желаеше. Мускулите на лицето му се свиха. Тънка вена запулсира на слепоочието му. Презираше ме, но изгаряше от желание да ме повали на пода и да ме обладае грубо и свирепо още сега.

— Няма ли да кажете нещо? — запита той най-накрая.

— Каквото и да кажа, ще бъде безполезно. Вече сте направил преценка на ситуацията и сте решил как да постъпите с мен.

— Смятате, че греша?

Не отговорих. Бях твърде горда. Но ледената ми обвивка почваше да се пропуква. Помолих се наум това мъчение да свърши по-скоро. В очите ми напираха да бликнат сълзи, а не исках да ме види, че плача. Не желаех да му доставям това удоволствие.

— Значи твърдите, че Лавиния ме е заблудила? Ще посмеете ли да заявите, че Раул лъже?

— Няма да ви кажа и думица повече — отвърнах аз.

— О, май вече не се държим изискано.

На бузите ми пламнаха две ярки розови петна. Обхвана ме гняв. Страшно ми се искаше да му ударя един шамар. По-добре да се разсърдя, отколкото да се разрева. Кучият син си беше наумил, че съм уличница, решила да съсипе живота на брат му. Нищо нямаше да го накара да си промени мнението. Последните няколко месеца ми заприличаха на вълшебна приказка. Бяха твърде хубави, за да са истина. Трябваше да се досетя, че всичко ще свърши така.

— Искате да ме изхвърлите — казах аз.

— Точно така. Не се безпокойте, мадмоазел О’Мали. Ще се погрижа да бъдете добре обезпечена. Ще ви дам достатъчно пари, за да си плащате разноските, преди да оплетете в примките си друг злочест мъж.

— Задръжте си проклетите пари — казах аз.

Обърнах се и излязох от стаята с всичкото достойнство, на което бях способна. Гърбът ми беше изправен, брадичката — гордо вдигната. Забързах едва когато изминах половината път по полутъмния коридор.

След малко се озовах в моята спалня и се облегнах на френския прозорец, който затворих след мен. Сърцето ми биеше неравномерно. Дишах пресекливо. Затворих очи и сподавих сълзите си. Реших твърдо да не им позволявам да се излеят. Плаченето е за слабаците, а аз не съм слаба. Силна съм. Ще оцелея. Пак трябваше да разчитам само на себе си, но поне бях в по-добро положение, отколкото преди, когато ударих Клем по главата с тигана и избягах в блатото. Останах така облегната на прозореца няколко минути. Постарах се да овладея бурята от чувства, която бушуваше в душата ми. Накрая ме обзе необичайно спокойствие.

„Да бъдем методични“, казах си аз. Повиках Кайла и я помолих да ми приготви банята. След петнадесет минути бях в малката стаичка надолу по коридора. Потопих се в горещата и ароматизирана вана. Търках ръцете и раменете си с гъста пяна от френски сапун, който беше гладък като атлаз. Къпах се дълго. Измих и косата си и я избърсах след това с кърпа, за да се изсуши. После се върнах в спалнята си. Надянах си фустата и ресах косата си, докато тя не стана лъскава и не заблестя в разкошни разцветки.

Избирах крайно придирчиво роклята си. Защо постъпвам така? Защо искам да изглеждам особено привлекателна именно тази вечер? Нямаше да видя пак Чарлз Етиен. Нямаше да видя никого, ако това беше възможно. Независимо от това извадих едно от най-хубавите творения на Корин и го облякох. Беше от дебела кремаво бежова коприна и имаше тънки като молив златисти, кафяви и бронзови ивици. Сърцевидното деколте беше голямо. Бухналите ръкави се стесняваха на рамото. Имаше и тесен колан от кадифе с цвят на бронз. Полата се издуваше като камбана над фустите. Гънките й проблясваха. Смешно е да се обличаш така, но… трябва да изглеждам добре, когато отида в хотела.

Исках да се сбогувам с Делия. Усетих, че не ми стига смелостта да го направя. Вместо това я хванах за ръка и я стиснах.

— Аз… няма да сляза да вечерям днес, Делия — казах аз.

— Но… о, скъпа… — тя явно изпита тревога. — Да не е станало нещо?

— Просто… просто имам главоболие — излъгах аз.

Ясните й светлозелени очи гледаха загрижено.

— Но, скъпа, трябва да хапнеш нещо. Ще кажа да ти отнесат един поднос в стаята.

— Ще се оправя — уверих я аз. — Делия, много те обичам.

Делия се трогна много от моето признание. Тя се усмихна мило и стисна пръстите ми.

— Защо… колко мило, от твоя страна, че го казваш. И аз те обичам, скъпа моя. Ти ми стана дъщерята, която така и не родих.

Сподавих сълзите си. Не биваше да плача сега.

— Просто исках да го знаеш — изрекох аз.

Прегърнах я и се притиснах за миг към нея. С Джулиън няма да се срещам изобщо. Не ми е по силите да издържа това. Може би по-късно ще му пратя писмо. Джулиън и Чарлз се бяха затворили в кабинета. Знаех много добре за какво си говорят. Чарлз разказваше на Джулиън какъв глупак е излязъл и каква умна и ловка уличница съм аз. Няма да доставя удоволствие на Чарлз Етиен, като му позволя да ме изхвърли лично навън. Ще напусна по своя воля още тази вечер веднага след като си подредя багажа.

Отнесох го в спалнята, сложих го на леглото и отворих вратичката на гардероба. След това се разревах внезапно. Сълзите бликнаха от очите ми на солени ручейчета.

Не исках да плача. Не биваше да плача. Бях силна. Бях борец. Знаех как да се грижа за себе си. Сълзите течаха въпреки това. Обхвана ме същата мъчителна тъга, която изпитвах и след смъртта на Ма. Сега може би беше по-силна. Седнах и оставих сълзите да текат. Не се съпротивлявах и на тъгата. Мина доста дълго време. Слабата светлина от свещите обливаше с лъчите си спалнята. Наоколо цареше пълен мрак. Сигурно мина цял час, преди да се изправя и да отида тромаво зад паравана. Измих си лицето. Не се почувствах по-добре, но поне не плачех повече.

Обувки, чорапи, бельо, четка и гребен, малката кутийка с козметика, с която се гордеех много. Почти бях свършила. Ще изляза през задния изход и ще вървя, докато си намеря свободен хотел. Спомних си, че видях един по пътя за ателието на Корин. Кварталът нощем не ме плашеше с нищо. Готово. Свърших. Затворих чантите и закопчах катарамите. Хвърлих един поглед на часовника и видях, че минава девет и половина. Кайла е излязла с новия си приятел. Илайджа помага на Помпей да почисти трапезарията, а Джезъбел е в кухнята. Вероятно никой няма да ме види, докато се измъквам тихомълком по задните стълби и излизам от къщата.

Сигурно се е промъкнал безшумно. Не го чух да се качва по стълбата отвън, нито пък усетих кога е минал по галерията към моята стая. Сърцето ми подскочи, когато чух потропване по прозорците. Замръзнах намясто. Чарлз влезе доста нахално в спалнята. Ахнах и поруменях, а Чарлз погледна към мен и към чантите и вдигна бавно едната си хубава тъмна вежда. Беше се преоблякъл за вечеря и приличаше на някакво приказно видение в лъснатите си до блясък черни ботуши и панталони и в редингота си от тъмносиня вълна.

— Виждам, че всичко е готово за заминаване — изрече той.

— Може би ще искате да отворите чантите, за да се убедите, че не съм откраднала фамилното сребро.

— Не смятам това за необходимо. Къде си решила да ходиш?

— Ще отида в някой хотел.

— По това време на нощта? Пеш?

— Отивам си, мосю Етиен. Това е всичко, което трябва да ви интересува.

— А след като се настаниш в хотела?

— Ще си намеря някаква работа.

Пълните му устни се извиха в едва забележима полуусмивка. В тъмносините му очи блесна весело пламъче. „Присмива ми се“, помислих си аз. Прииска ми се да му ударя шамар. Имах всички възможни причини да мразя този мъж. Наистина го мразех от сърце, но коленете ми омекнаха, сякаш бяха от восък, когато видях широките му рамене и суровите очертания на хубавото му лице. Невероятният му чар беше като неустоима сила, привличаше ме и ме караше да изпитвам смесица от най-безразсъдни чувства.

— Млада жена във вашето положение едва ли ще си намери почтена работа — каза ми той.

— Все ще открия нещо. Ще мия чинии и ще търкам подове. Ще върша всичко, каквото ми се налага и… и ако това не помогне, винаги ще съм в състояние да си намеря друг злочест мъж — изрекох предизвикателно.

— Джулиън е прав — каза той. — Вие сте смело момиче.

Не отговорих. Той се приближи с ръце на хълбоците, все така леко усмихнат. Забелязах, че ръцете му са много големи и силни, дланите широки, а пръстите дълги и жилести. Постарах се да не се изчервявам от проклетите мисли, които ми идваха наум. Усещах, че съм съвсем безпомощна. Някаква неведома сила, на която не можех да устоя, колкото и да се опитвах, ме теглеше към този мъж.

— Имах дълъг разговор с Джулиън — заяви ми той.

— Зная.

— Разказа ми всичко за вас. Увери ме, че не е имало нищо неприлично между вас двамата, че се отнасял към вас като към своя дъщеря и възнамерявал да изпълни само християнския си дълг, като ви е довел тук и ви е дал дом. Вярвам му. Вярвам, че намеренията му са най-почтени.

— Но не вярвате в невинността на моите — изрекох аз.

— Джулиън ми се закле във всичко свято, че сте чиста като пролетен сняг, удивително чаровна и мила млада жена със забележителна интелигентност, която е твърдо решена да постигне нещо в живота. Каза, че сте напреднала удивително много.

Замълчах, едва сдържайки гнева си. Как е възможно едновременно да ми се иска да го ритна в крака и да се отпусна в прегръдките му? Приятно ми беше, че бях избрала тази прелестна рокля и че меднорусата ми коса е сресана до блясък, че кожата ми ухае с финия аромат на френски сапун. Чарлз Етиен ме гледаше лениво и дръзко. Инстинктивно усещах, че се поддава на чара ми и с удоволствие би направил всичко това, което най-безразсъдно копнеех да ми стори.

— Каза, че вие сте негова законна повереница и не го интересува какво си мислят или приказват хората. Твърди, че Лавиния е злобна снобка и интригантка, а синът й е лъжец. Иска да набие с камшик Раул.

— Наистина ли?

— Смята, че сте се държала отлично на бала у Льокомбови. Каза, че той и Делия са се гордели много с вас. Какво стана в действителност между вас и Раул на двора?

— Предпочитам да не го обсъждам.

— И сам се досещам — изрече той. — Май ви дължа извинение.

— Не искам извинение от вас, мосю Етиен. Ис… искам да си отида.

— Преди малко на вечеря Делия ви обсипа с похвали — продължи той, без да обръща внимание на думите ми. — Оказва се, че вие сте истинско съкровище. Държите изкъсо слугите, които никога досега не са работили толкова добре. Потънала сте до гуша в работа, чистите и оправяте всичко вкъщи, като се опитвате да бъдете полезна. Доставила сте неописуема радост на Делия, която не си представя как би живяла по-нататък без вас.

— Тя преувеличава — изрекох аз.

— Може би, но така или иначе къщата никога не е била толкова чиста, нито пък си спомням Делия да е била толкова съсредоточена и да изглежда толкова доволна. Тя има чувството, че най-сетне се е сдобила с дъщеря.

— Независимо от това…

— Понякога съм груб — каза той. — Мнозина казват, че съм такъв и това може би е вярно, не знам. Но знам, че съм и справедлив. Ясно е, че съм се отнесъл несправедливо с вас и дойдох да оправя положението.

— „Ясно е“ — изрекох аз, — но вие не сте сигурен.

Този път той не успя да отвърне. Още ме мислеше за умна и коварна уличница, която е изиграла наивния му брат и милата му, но не особено интелигентна леля. Добре разбирах това. „Може и да си измамила тях, като че ли казваха тъмносините му очи, но мен няма да измамиш и за секунда“. Поех си дълбоко дъх и вдигнах едната от чантите. Беше много тежка.

— Продължавам да си мисля, че е по-добре да си ида — изрекох студено.

— Това ще разбие сърцето на Делия.

— Съжалявам за това.

— И ще създаде още повече неприятности на брат ми. Вие сте негова повереница и той има право да контролира постъпките ви, докато станете на двадесет и една години. Ако си отидете, той ще бъде принуден да тръгне подире ви и да ви върне. Това ще го ядоса много.

— Джулиън…

— Джулиън е поел отговорността за вас, тъй като има нежно сърце и е по-добър от всички други. Брат ми не е от хората, които бягат от задълженията си. Пуснете чантата. Никъде няма да ходите тази вечер.

— Съжалявам, но съм на различно мнение. Отивам си. Аз… вие не ме искате тук. Уверена съм в това. Мислите…

— Какво си мисля, в случая няма никакво значение. По закон се намирате под закрилата на брат ми и, за Бога, ще останете тук. Не искам да го тревожи някаква…

Той спря внезапно и се намръщи.

— Пуснете чантата — повтори той.

Гласът му беше доста рязък.

— Вървете по дяволите — казах аз.

Той се озова при мен с три големи крачки, стисна ме за ръката и я изви болезнено. Взе чантата от мен и изпразни съдържанието й на пода. След това свали другата чанта от леглото и изпразни и нея. Разтърках си китката. Бузите ми пламтяха, докато полите на роклите летяха във въздуха с шумолене и се просваха на килима като огромни многоцветни крила на пеперуда. Чарлз хвърли чантата и ме изгледа гневно. Беше стиснал здраво челюсти. Предизвикваше ме да му се възпротивя. Пристъпих към него и го ударих с всичка сила по лицето. Шамарът беше толкова силен, че се уплаших, да не би да съм си счупила китката.

Чарлз Етиен застина намясто от изненада. Не каза и дума. Стоеше неподвижно и ме гледаше. На бузата му пламтеше ярко розово петно, а останалата част на лицето му беше смъртнобледа. Дланта ме пареше болезнено. Минаха няколко сякаш безкрайни секунди. От свещите се стичаха восъчни капки. След малко той вдигна ръка и си разтърка бузата. След това въздъхна.

— Заслужих си го — изрече той. — По-добре ли се чувствате сега?

— Не съвсем — отвърнах аз.

— Приберете тези неща по местата им — заповяда той. — Върнете ги обратно в гардероба.

— Мисля да…

— Правете каквото ви се казва! — изрече той рязко.

Искаше ми се да му се възпротивя отново, но не посмях. Наведох се, вдигнах жълтата ленена рокля, сгънах я и я притиснах към гърдите си. Чарлз Етиен кимна и въздъхна отново. Изглеждаше уморен и отчаян.

— Ще се наложи ли да ви заключа в стаята? — попита той.

— Не е необходимо.

— Добре. Ако не слезете за закуска утре сутринта и избягате, както сте си наумила, ще тръгна сам подире ви и когато ви намеря, ще ви набия хубаво. Вярвате ли ми?

Кимнах и Чарлз ме изгледа продължително. След това излезе. Изпитвах едновременно гняв, болка, унижение, дълбоко разочарование, тъга и унищожителен копнеж. Когато се захванах накрая да си събирам дрехите и да ги прибирам в гардероба, осъзнах истината, която нямаше как да отрека.

Нищо вече нямаше да бъде както преди.