Дженифър Уайлд
Покер на сърцата (20)

20

Знаех много добре, че Робърт Кортланд е влюбен в мен и не отричах, че той ме привлича по някакъв странен завладяващ начин, но нищо не се беше случило и както се уверявах, нищо няма да се случи. Робърт се държеше като съвършен джентълмен всеки път, когато го виждах — беше сърдечен, внимателен и галантен. Не правеше никакви опити за сближаване. Не беше казал или сторил нищо поне малко дръзко или неподходящо за случая, но независимо от това знаех. Жените винаги знаят. Беше посещавал няколко пъти Атланта през седемте месеца на нашето пребиваване тук. Беше дошъл във Вашингтон, когато имахме премиера в този град, а сега се намираше в Ню Орлиънс за тукашната ни премиера. Няколко пъти ме беше извеждал на вечеря с пълното одобрение на Джейсън. Беше съвсем естествено нашият продуцент да поиска да вечеря с главната актриса. Всеки път усещах необичайната връзка помежду ни, сякаш се бяхме познавали в някакъв друг живот. Това чувство беше особено. Не бях в състояние да го обясня, но то несъмнено съществуваше. Въпреки че не го бяхме обсъждали, знаех, че и Робърт го изпитва.

Облякох се старателно за нашия съвместен следобед в бяла копринена рокля с тесни златисти, червени и тюркоазни ивици. Може и да не бях ефектната фатална жена, за каквато ме представяха вестниците, но поне ще изглеждам подходящо за случая. Взех си бялата кадифена чантичка и излязох от апартамента в хотела. Почувствах благодарност, че в името на приличието Джейсън си беше наел апартамент на друг етаж. Не се опитвах да крия нещо от него, но не виждах защо трябва да знае, че ще прекарам следобеда с Робърт. В края на краищата не бях собственост на Джейсън.

„Но той си мисли, че съм, казах си аз, докато вървях по коридора. Смята, че ме е открил и че му дължа всичко и ако не е бил той, съм щяла да продавам ръкавици зад някой щанд. Въобразява си, че ще подскачам по негова заповед и ще правя точно това, което той иска. Не разбира защо не искам да подпиша нов договор и да прекарам цялото лято в работа по новата му пиеса. Уморена съм до мозъка на костите си. Искам да имам малко свободно време, през което да си почина, а той желае да тласка напред всички ни. Просто ще трябва да почака. Няма да ме тормози, като ме кара да му отстъпя свободното си време.“ Веднага щом свърши ангажиментът ни тук, възнамерявах да забравя напълно за театъра цели три месеца. Когато дойде септември… ще видим какво ще правя.

„Бедният Джейсън“, помислих си аз, докато свивах на завоя и тръгвах по стълбата. Въпреки че никога няма да си го признае, той се боеше, че ако не получи подписа ми и не сключим договор за следващия сезон, ще напусна трупата и ще приема някое от многото предложения, които получих след поставянето на „Квартеронката“. Струваше ми се, че всички театрални менажери в страната бяха дошли в Атланта, за да видят пиесата ни и всички копнееха да стана тяхната звезда. Забележителният режисьор Конрад Дръмонд ми беше предложил цяло състояние, ако подпиша договор с него и се появя на следващата му постановка в Ню Йорк. Той ме увери, че под негово ръководство ще стана обект на възхищение на два континента. Губела съм си времето „тук, в пущинаците“. Успях да му се усмихна чаровно, преди Джейсън да го изхвърли от гримьорната. Предложението на Дръмонд го направи извънредно неспокоен. Така му подействаха и другите предложения. Останах доволна, че накарах негодника да страда. Споделях леглото и живота му от почти година. Ако се съмнява в моята лоялност и любов… или поне в дълбоката ми привързаност, това си е за негова сметка.

„Фонтен“ беше най-новият и най-големият хотел в Ню Орлиънс. Целият блестеше от махагон и червено кадифе. Просторното фоайе приличаше на тропическа джунгла с палмите си, с огромната си зелена папрат и пищно разцъфналите растения. Гъмжеше от модно облечени хора. Повечето от тях се обърнаха, за да видят как слизам по елегантната мраморна стълба. Вече бях свикнала с това. След премиерата в Атланта бях станала любимката на журналистите. Дана, звездата от „Квартеронката“, най-прочутата пиеса на десетилетието. Дана, съблазнителната красавица. Жадната за сензации публика следеше с голям интерес всяко мое движение. Бях се научила да живея в центъра на общественото внимание, но още се свивах от притеснение, докато четях абсурдните и нелепи истории, които скалъпваха джентълмените от пресата. Научих, че съм поднесла шампанско на един чуждестранен принц в атлазения си пантоф, отхвърлила съм съкровище от рубини от един източен владетел и съм ридала безутешно, след като един милионер от Ню Йорк се застрелял, тъй като съм отхвърлила предложението му. Това бяха чисти глупости, но както ми повтаряше непрекъснато Джейсън, публиката обичаше да чете такива дивотии, и те се отразяват чудесно на продажбите на билети.

— Ето те и теб — каза Робърт Кортланд със своя дълбок и хубав баритон. — Ще добавя и че изглеждаш великолепно.

Той пристъпи напред, хвана ме за ръката и я стисна силно. Погледнах го в тъмносивите очи. Те бяха изпълнени със сърдечност и мъжко одобрение. Познатото усещане за родствена близост ме изпълни пак. Колко сигурна се чувствах с него, колко ми беше удобно и как се отпусках. Несъмнено ме привличаше физически, но нямаше и намек за заплаха, нито едно от потисканите чувства, които присъстват винаги в отношенията между мъжете и жените. Лора твърдеше, че Робърт просто чака удобен момент и че когато направи най-сетне своя ход, ще бъде много интересно. Възможно е да беше права, но междувременно се наслаждавах неимоверно на компанията му.

— Благодаря ти — казах аз. — И… ти изглеждаш твърде добре.

Широките му устни се извиха и вдигнаха в едното ъгълче в сърдечна полуусмивка. Той притежаваше изискаността и самоувереността, които идват с голямото богатство. За Робърт се говореше, че е един от най-богатите хора на Юг, а също и че е един от най-могъщите магнати. Беше очарователен, приятен и вежлив, но въпреки това излъчваше голяма сила и авторитет. Подозирах, че е безкрайно безжалостен, когато се налага. Робърт Кортланд беше човек, който се е издигнал сам. Нямаше и капка синя кръв. Никой не би стигнал до положението и властта му, без да има инстинктите на убиец.

— Една карета ни чака отвън — каза той. — Къде искаш да обядваме? Сещам се за доста чудесни ресторанти.

— Аз… знаеш ли къде искам да отида?

— Къде?

— На пазара — казах му аз. — Има един район с малки масички и столове навън под чадъри. Можеш да си купиш всякаква прекрасна храна от околните сергии и да я изядеш на открито. Не е особено луксозно, но… винаги съм искала да ида там.

— Така и ще направим — обеща той.

Усмихна се пак и ме хвана за ръка. Минахме край палмите и растенията, край дългото елегантно бюро отпред и тръгнахме към вратата. Във фоайето имаше двама журналисти, които ме познаха и се втурнаха към мен. Много приличаха на ловци, които преследват жертва. Въпреки че се разбирах добре с тях и търпях грубостта им и недодяланите им обноски, ги смятах за много противни хора. Те бяха шумни, агресивни, безскрупулни и удивително самонадеяни.

— Мис О’Мали отива на обяд — каза Робърт. В гласа му прозвуча твърда нотка. — Тя не желае да отговаря на още въпроси.

— Кой, по дяволите, сте вие? — извика Стивънс.

— Аз съм Робърт Кортланд — отвърна той — и ако си цените работата, я оставете на мира. Незабавно.

Стивънс пребледня. Кланси също. И двамата се оттеглиха светкавично и се загубиха сред растенията. Робърт ме придружи навън, където чакаше една открита карета.

— Предполагам, досещаш се, че за нас ще пишат във вечерните издания — казах аз, когато потеглихме по улицата. — Ти ще си ми подарил диамантен пръстен, принадлежал някога на императрица Жозефина, а аз ще съм ти обещала да ида да се видя с твоето семейство в Начез веднага щом свършим тук.

— Нямам семейство — каза ми той, — а моето име никога не излиза по страниците на вестниците, освен ако аз не поискам. Нито „Дреболиите“, нито „Полумесецът“ ще споменат за нашата среща този следобед.

— О?

— Бъди сигурна — увери ме той.

— Като стана дума за диаманти — казах аз, — след седмицата тук в Ню Орлиънс, сезонът ще свърши. Трябва да ти върна диамантената огърлица. Ти отказа да си я вземеш, аз отказах да я задържа, доста спорихме. Накрая се съгласих да я нося на сцената, докато играем тази пиеса. Заклех се, че ще ти я върна веднага щом приключим.

— Не си спомням да сме се разбирали така.

— Ще си я вземеш ли?

— Точно обратното, реших да ти подаря подобни гривна и обици в знак на своята признателност. Като продуцент на пиесата получих голям процент от продажбите на билетите. Благодарение на теб пиесата имаше страхотен успех. Следователно ти си причината да спечеля цял куп пари.

— Но…

— Не възнамерявам да споря по този въпрос — заяви той.

Продължих да протестирам, а той се усмихна. След това избухнах в смях. Робърт вдигна вежда и ме погледна с любопитство. Поклатих глава. Когато се овладях най-сетне, му разказах за съвета на Лора, когато тя видя за пръв път огърлицата.

— И двете бяхме убедени, че имаш непочтени намерения — обясних аз, — и Лора предложи да те водя за носа… поне, докато не получа подобни гривна и обици. Ще си умре от смях, когато й разкажа за това.

— Решил съм да направя подарък и на мис Девън.

— Диаманти?

— Сапфирени обици, за да отиват на висулката й.

— Тя ще потрепери от радост. Ти… наистина си богат, нали?

— Страшно богат. Не се ли радваш, че успя да ме измамиш?

— Радвам се, че си ми приятел — казах аз. — Хубаво е да имаш някой по-възрастен мъж, с когото да излизаш при случай, някой, с когото да разговаряш, някой, с когото… да не се чувстваш заплашена. Много ми е приятно, че съм с теб, Робърт.

Вече минавахме покрай елегантните скъпи магазини. Витрините им бяха отрупани с разкошни стоки. Затаих дъх, когато видях ателието на Корин. На предната витрина бяха изложени великолепна оранжево-розова рокля. Милата Корин. Реших, че трябва на всяка цена да се отбия при нея. Дали ще си спомни смълчаното от страх и неспокойно момиче, което беше дошло току-що от блатата? Дали ще направи връзка между нея и прочутата актриса, която вече беше станала една от най-известните жени в страната? Движението беше голямо през този майски следобед и ни принуждаваше да забавим ход. Извърнах се и се загледах умислено, след като отминахме ателието й.

— Май познаваш доста добре Ню Орлиънс — каза Робърт. — Живяла ли си тук?

— Прекарах… почти година тук — изрекох тихо.

— Не беше ли щастлива?

— Бях… в някои отношения бях много щастлива. Но и много тъжна. Напуснах Ню Орлиънс с разбито сърце и… сега съм съвсем различна личност.

— По-щастлива?

— Много по-щастлива — изрекох твърдо.

Робърт не настоя и не ми зададе повече въпроси. Бях му изключително благодарна за това. Не бяха изтекли и две години, откакто напуснах Ню Орлиънс на парахода за Сент Луис, но сякаш беше изминала цяла вечност. Все пак усетих, че се напрягам, когато наближихме магазина „При Етиен“. Последния път, когато го видях, той представляваше овъглена димяща развалина. А сега се издигаше величествено и импозантно, както преди, на ярката следобедна светлина. Имаше нова розова тухлена фасада, нови стъклени витрини и нов навес на ивици. Разпознах някои от вещите, изложени на витрините. Преди се намираха в източното крило.

Въпреки че беше напълно възстановен, магазинът имаше вид на изоставен, а изложените образци изглеждаха малко прашни. „Бизнесът май не върви много добре“, казах си аз и отпъдих морето от спомени, което ме заля. Напомних си, че благополучието на Етиенови не е моя грижа. Нямах никакво намерение да се срещам с някого от това семейство. Естествено те знаеха, че съм в града. След шума, който вдигна пресата, всички, освен затворниците знаеха, че съм в Ню Орлиънс и че тази вечер нашата скандална пиеса ще се играе в театър „Маджестик“.

— Пазарът е точно пред нас — каза Робърт. — Гладна ли си?

— Като вълк — признах аз. — Не съм закусила нищо, освен чаша кафе и трябва да си призная, умирам да опитам свински кожички.

— Свински кожички?

— Десетки пъти съм минавала покрай тази сергия, но никога не спряхме на нея. Джезъбел ми каза, че това била храната на бедните и не била подходяща за фина дама като мен. Пържат свинските кожи, докато те станат хрускави, златисти и леки като перце и изглеждат много вкусни.

— Ще имаш свински кожички — обеща ми той.

— И една от малките питки хляб, пълнени със стриди в маслен сос. Веднъж опитах една. Наистина са вкусни.

— Сигурен съм — каза той.

— И чаша супа от бамя, разбира се.

— Разбира се — съгласи се Робърт.

Пазарът беше пъстроцветен и будеше любопитството ми. Беше такъв, какъвто си го спомнях. Десетки екзотични миризми изпълваха въздуха. Робърт ме държеше за лакътя, докато минавахме бавно покрай клетките с цвърчащи пилета, каручките с ябълки и приказната страна на сергиите със зеленчуци. На лицето му беше изписано търпеливото изражение на възрастен, който глези любимото си дете.

— Не ти ли харесва пазарът? — запитах аз.

— Очарователен е — изрече той сухо.

Усмихнах се и го заведох при едно кафене на открито. Взехме си маса под голям чадър. Робърт седна до мен и отиде да донесе храната ни от сергиите, които заобикаляха района. Хубавият изискан мъж на средна възраст в официалното си облекло изглеждаше съвсем не намясто, когато се завърна с пръжките, увити в мазна хартия. Донесе и питките със стриди, две чаши супа с бамя и две чаши изстудена лимонада. Ядох с голямо удоволствие. Робърт опита една свинска кожичка и направи физиономия, бодна питката със стриди с вилица и погледна супата си от бамя с видима липса на ентусиазъм.

— Бедният — казах аз. — Ти изобщо не се наслаждаваш.

— Точно обратното, много ми е приятно.

— Предпочиташ да бъдеш в луксозен ресторант с надути келнери, които се навъртат наоколо, поднасят чинии с ордьоври и наливат скъпи вина в хубави кристални чаши.

— Може би — призна той, — но това, че съм с теб, е вече голямо удоволствие. Наистина ли ще изядеш тези отвратителни неща?

— Те са вкусни — почнах да протестирам аз и посегнах към нова свинска кожичка.

Той поклати глава. Леката полуусмивка пак заигра по устните му. По другите маси имаше доста жени. Забелязах, че някои от тях гледат Робърт с интерес, дори с копнеж. Може и да беше на средна възраст, но беше в прекрасна форма. Стегнатото му и превъзходно мускулесто тяло беше като на значително по-млад мъж. Слънцето придаваше блясък на тъмнокестенявата му коса и я озаряваше. Мъдрите му тъмносиви очи бяха пълни с тайни. В тях се криеше и тъга. Не беше буен и похотлив младеж. От него лъхаше на сила, авторитет и зрялост, което е твърде привлекателно за много жени. Усещаха, че той винаги ще владее всяка ситуация и винаги ще е начело. „Сигурно и в спалнята“, помислих си аз. Усещах невероятната енергия и сила, които се криеха зад тази грижливо поддържана фасада. Долавях и голямата му чувственост. Оглеждах мощните му ръце, широките длани, дългите и жилави пръсти. Тези на лявата му ръка се бяха извили здраво около чашата с лимонада. Подозирах, че ще се окаже много умел и в леглото, както и много взискателен. Но ще бъде и много щедър, като не само ще взима, но и ще дава. Усетих, че бузите ми се изчервяват при тези мисли.

— Нещо не е ли наред? — запита той.

— Просто… ме напече малко слънцето.

— Реши ли какво ще правиш това лято? — попита той.

— Още не — казах аз. — След края на тази седмица трупата ще се разпръсне до септември. Не знам какво ще правят Лора и Майкъл, но каквото и да е то, ще бъдат заедно.

— А Донован?

— Джейсън ще се върне в Атланта. Решил е през цялото лято да работи върху новата си пиеса. Почти я е написал. Националният театър му е предложил страхотни условия за работа и той ще подготви цялата постановка по време на нашия отпуск: декорите, костюмите и всички други детайли.

— Не искаш ли да отидеш с него?

— Джейсън и аз… ние сме много близки. Не че не искам да бъда с него, но… през последните две години не съм излизала от театъра. Целият този шум, бъркотия и напрежение. Обичам да съм в театъра, обичам и да играя, но… ми трябва малко почивка. Ще ми бъде приятно да помързелувам на някое тихо слънчево кътче и да прочета всички романи, за които само мечтая сега. Да се събуждам сутрин, като знам, че няма да има репетиции и не съм длъжна да правя абсолютно нищо и не трябва да виждам никого.

— Много добре те разбирам.

— Смятащ ли, че съм прекалено голяма егоистка?

— Всеки трябва да възстановява силите си от време на време.

— Точно така — изрекох тихо. — Аз… последните няколко месеца бяха чудесни и съм много благодарна за целия този успех, но… всяка вечер се раздавам докрай на сцената и се чувствам изчерпана. Струва ми се, че съм изпразнена. Наистина трябва да възстановя силите си. Джейсън не разбира това. Смята, че съм много безразсъдна.

Погледнах го. И двамата замълчахме за малко. След това той стана и отиде да донесе още лимонада. След това, сякаш взел решение, я остави настрана и ме погледна със спокойните си сиви очи.

— Ако искаш, ела в Начез — каза той.

— Начез?

— Имам къща там. Бел Мийд. Извън града е. Заобиколена е от дъбове и градини. Има алея покрай реката. Много е тихо. Можеш да мързелуваш на слънцето, колкото си искаш. Прочети там всички романи, за които си мечтаеш сега. В къщата има достатъчно слуги, които ще се грижат добре за теб.

— Звучи примамливо — казах аз. Изненадах се от поканата му. — Но наистина не смятам…

Робърт се усмихна.

— Ще отсъствам по работа през по-голямата част от лятото, Дана. Уверявам те, че докато и аз съм там, няма да попреча на уединението ти. Дори няма да ме виждаш, ако не искаш. Всичко ще бъде съвсем благоприлично… — Усмивката му се появи за миг. — Ако искаш, ще доведа почтен кавалер за придружител, ако това ще те накара да се чувстваш по-сигурна.

— Сигурна съм, че това няма да се наложи — казах аз.

— Това не е… не ти правя неморално предложение, Дана.

— Разбирам.

— Ако искаш място, в което да си починеш, да се отпуснеш и да възстановиш силите си, вратите на Бел Мийд са отворени за теб. Тя се смята за една от най-хубавите къщи на Юг. Не знам дали е така, но много се гордея с тази слава. Искам само да изкараш приятно там.

Не каза и дума повече. Малко по-късно напуснахме пазара. Поканата му поласка самочувствието ми. Реших, че е много мило, от негова страна, да я отправи, но не беше възможно да я приема. Знаех, че ще бъде много хубаво да прекарам лятото в Бел Мийд, да мързелувам в градините и да се разхождам по алеята покрай реката. Но като се има предвид какви бяха обстоятелствата, беше изключено да отида. Погледнах го крадешком, докато се връщахме бавно към хотела. Робърт Кортланд беше почтен човек. Знаеше, че съм обвързана с друг мъж. Няма да прави явни опити за сближаване, докато съм се отдала на Джейсън, но… определено беше влюбен в мен. Подозирах, че Лора е права. Робърт просто изчакваше удобния момент, мига, в който темпераментната ми връзка с Джейсън свърши. Когато направи своя ход, той ще бъде зашеметяващ, а междувременно укрепваше връзката ни с необичайното си приятелство.

Минахме покрай сива каменна стена, която пламтеше от червените и пурпурни бугенвилии, които се виеха по нея. От Ню Орлиънс лъхаше на ленивия чар на град от един по-стар свят. Робърт като че ли бе потънал в мислите си. Седеше безмълвно до мен. Тъмносивите му очи гледаха сериозно, докато обмисляше личните си дела.

— Обядът беше хубав — казах му аз. — Много ти благодаря. Той пропъди сериозните си мисли и ми се усмихна топло.

— Моля се само да не се разболееш от тези ужасни свински кожички.

— Бяха чудесни. Ако имам възможност, ще ям всеки ден от тях.

— Всеки ден?

— Е, добре, поне веднъж седмично.

— Ти си забележително създание — изрече той нежно. — Знаеш ли, в действителност знам твърде малко за тебе. Знам само това, което пише по вестниците. Подозирам, че болшинството статии са пълни измишльотини.

— Всичките — уверих го аз.

— Очевидно познаваш Ню Орлиънс, но… никога не сме си говорили за твоя произход. Не знам нищо за твоето детство, твоето възпитание, кои са били родителите ти, къде си отраснала.

— Това… не е много интересно — изрекох нерешително. — Не е и особено приятно за слушане. Израснах в голяма бедност и мръсотия и…

Робърт усети неудобството ми. Стисна ръката ми.

— Не е чак толкова важно — изрече той твърдо. — Няма значение откъде идваш. Важно е какво представляваш, а ти си интелигентна, очарователна и много талантлива млада жена.

— А ти си ужасно галантен — казах му аз.

— Просто казвам истината. Казах ли, че си хубава? Ти си най-хубавата жена, която съм виждал някога. Сигурен съм, че много мъже биха казали същото.

— Но никой не би го казал толкова искрено. Аз… също не знам нищо за теб. Ти спомена по-рано, че… че нямаш семейство. Съвсем никакво ли?

— Родителите ми починаха, когато бях на седем години. Останах сирак и избягах на четиринадесет, за да си пробия сам пътя в живота. Успях, но се сблъсках с много премеждия. Боя се, че не постъпвах особено почтено, когато бях по-млад. С течение на времето и с финансовия успех се превърнах в солидния гражданин, когото виждаш сега.

— Ами жените? — попитах аз.

— Винаги съм ги обожавал.

— Много ли си имал?

— Много — призна той.

— Но не си поискал да се ожениш за никоя от тях?

— Имаше една… — Сивите му очи потъмняха. Видях пак тъгата в тях. — Имаше една, за която трябваше да се оженя — изрече той, а гласът му прозвуча спокойно. Контролираше го грижливо. — Поради глупостта си я… загубих. Бях много млад, но не трябваше да…

Бяхме наближили хотела. Робърт не каза нищо повече, преди да спрем пред натруфения портал. След малко ме погледна и поклати глава.

— Съжалявам — извини се той.

— Сигурно много си я обичал — казах аз.

— Така е. Мисля, че я обичах. Бях много млад, както ти казах. Оттогава в живота ми имаше много други жени, но някак си скоро губех интерес към тях. Никоя от тях не означаваше кой знае какво за мен, докато…

Той замлъкна внезапно. „Докато не срещнах теб“, искаше да каже той. Прочетох това в очите му. Вместо това слезе от каретата, подаде ми ръка и ме отведе при вратата. След това отстрани портиера. И той беше отседнал във „Фонтен“, но явно не смяташе да се прибира веднага. Хвана и двете ми ръце и ги стисна силно.

— Имам малко работа в банката — каза той. — Няма да те видя до представлението тази вечер. Уверен съм, че ще играеш великолепно.

— Аз… съм малко неспокойна. Винаги се чувствам така преди премиера.

— Ще те харесат — увери ме той. — Аз…ъ-ъ… питам се дали ще искаш да вечеряш с мен след представлението?

— С удоволствие, Робърт, но… не съм сигурна дали ще ми е възможно.

— Разбирам — изрече той и пусна ръцете ми.

— Ще ти се обадя след представлението. Всичко наред ли е?

— Добре съм. Минава три. Върви си почини. Този следобед ми беше по-приятно, отколкото мога да го изкажа с думи.

Хвана ръцете ми и ги стисна отново. След това се върна в каретата. Прекосих пълното с растения фоайе и се качих по стълбите, но не в моя апартамент, а в този на Джейсън. Той беше много потиснат напоследък. Беше се посветил изцяло на новата си пиеса и беше сприхав и раздразнителен. Ако ме е потърсил и е разбрал, че ме няма, сигурно е станал още по-кисел. Тъй като вече се бях изнервила и не желаех да се карам преди премиерата довечера, реших да взема инициативата и да го поглезя малко, преди да е избухнал. Не биваше да се тревожа. Апартаментът му беше празен. Гостната беше в жалко състояние. Голямата работна маса, за която беше помолил, беше отрупана с листа, книги и празни чаши за кафе.

Отидох до масата и видях сред бъркотията една спретната купчинка листове. Интересно дали е свършил най-сетне последното действие. Бях чела първите две. Те бяха твърде впечатляващи. „Лейди Карълайн“, която той беше сътворил специално заради мен, беше написана въз основа на един от най-големите скандали на нашата епоха, любовната връзка на лорд Байрон с великолепната съблазнителна и омъжена лейди Карълайн Лемб, нервна блондинка, която буквално се хвърлила в краката на хубавия аморален поет и го обявила за луд, лош и опасен.

Върнах се в апартамента си. Мислех си за мъжа, с когото живеех. Бях решила да имам бонбон и нямах намерение да се обвързвам насериозно. Но Джейсън се беше превърнал в нещо повече от бонбон. Още не го допусках до най-скритите си мисли и не му позволявах да разбере колко много го обичам. Правех това за своята собствена безопасност, но така или иначе го обичах. Може и да се биехме като улични котки един с друг и постоянно да имахме противоречия помежду си, но сърцето ми още забиваше лудо при вида му. Дразнеше ме много, но и ми беше много скъп. Същевременно беше и чудесен любовник. Беше крайно непостоянен и голям тиранин, но се радвах искрено, че живея именно с него. Постъпвах мъдро, като не му позволявах да разбере какви точно чувства изпитвам към него.

На вратата се почука. Станах. Вратата се отвори и влезе Джейсън. Косата му цялата се беше разрошила. Лицето му беше мрачно. Сиво-зелените му очи гледаха обвиняващо. Ритна вратата, и тя се затвори с трясък зад него. Загледа ме. Явно само търсеше повод да се сбие. Много ми се искаше да ме вземе в обятията си, да ме прегърне силно и да ми каже, че всичко ще бъде наред тази вечер. И да ми вдъхне увереността, от която така се нуждаех. Но виждах добре, че това няма да стане. Продължаваше да ме гледа обвиняващо. Ядосах се още повече.

— Къде беше? — запита той.

— През последните два часа и половина бях навън.

— Къде беше? Не искаш ли да ми кажеш?

— Това не те засяга. Освен това не ми харесва твоето държание. Не си ми пазач, Джейсън. Аз… и двамата бяхме под голямо напрежение напоследък. А не мога да се отпусна при мисълта за премиерата довечера. Наистина нямам настроение точно сега да слушам дългите ти гневни речи. Ако нямаш нещо приятно за казване, моля те, махай се оттук.

— Ти… ти ми казваш да се махам? — Той беше ужасен.

— Да, ако не смяташ да ми казваш нещо приятно.

— Само защото си голяма звезда сега, само защото получаваш купища нищожни предложения от другите импресариа, си въобразяваш…

— Джейсън, скъпи, действително не искам да споря в момента с теб.

— Тревожех се за теб! Именно затова те търсех. Обичам те, малка уличнице, а не знаех какво е станало с теб. Този град е голям и порочен. Възможно беше да са те отвлекли!

— Мили Боже — възкликнах аз. — Писал си твърде много мелодрами.

— „Лейди Карълайн“ не е мелодрама!

— Не съм казвала това.

— Не я харесваш, нали?

— Не съм споменавала „Лейди Карълайн“. Търсиш само повод да се заядеш, Джейсън. Ще те ударя по главата с този чайник, ако не се махнеш веднага!

— Свърших я този следобед — каза той. — Именно това исках да ти кажа. Почнах да работя тази сутрин веднага щом се прибрах в апартамента си и свърших точно в два и четиридесет и седем.

— Прекрасно.

— Не бъди саркастична.

— Не съм саркастична.

Джейсън отиде при масата и си наля чаша чай. Беше се почти успокоил, но аз още кипях от гняв. Колко привлекателен беше той и как ме вбесяваше. Действително трябва да прогоня кучия син, преди да съм се размекнала.

— Националният театър иска да я постави веднага. Казах ли ти каква сума ми предложиха? Ще тръгнем за Атланта веднага щом свършим с представленията тук. Карълайн е сложна роля, пълна е с невидими подводни камъни и уловки. Решил съм да навлезеш в ролята под моето ръководство това лято, докато подготвяме всичко необходимо за постановката. Ще бъдеш готова, когато другите от трупата дойдат при нас през септември.

— Казах ти вече, Джейсън — няма да дойда в Атланта. Във всеки случай не и преди септември. Излизам в отпуск през лятото.

— Трябват ти допълнителни репетиции. Имам нужда от теб.

— Ти работи не по-малко усърдно от мен. Няма да ти навреди и ти да си починеш през лятото. Все се насилваш и си даваш зор. Организмът ти няма да издържи, ако… ако не забавиш малко темпото.

Джейсън отпи още една глътка чай.

— Трябва да идем в Атланта, Дана. Трябва да сме готови за премиерата през…

— Западната цивилизация няма да се разпадне, ако премиерата се състои няколко месеца по-късно — прекъснах го аз. — Нямам сили да продължавам да живея в такова шеметно темпо, Джейсън. Между другото, и за теб това е непосилно. И на двамата ни трябва почивка. И преди сме говорили за това. Казах ти…

Той тръшна шумно чашата. Чаят се разплиска по чинийката.

— Имаш някакъв план, нали?

— Планът ми е да си почина.

— Още не си подписала договор за следващия сезон. Майкъл подписа. Лора подписа. Всички подписаха, освен теб. Стана много уклончива, откакто съставих договорите. Онзи хитрец Дръмонд ли стои зад това? Той те е убеждавал да отидеш в Ню Йорк и да играеш главната роля в…

— Не, Джейсън — изрекох търпеливо.

— Защо не подписваш? Решила си да се отървеш от мен, нали? Аз те подслоних и те направих звезда, а ти…

— Аз се направих звезда — възразих му разпалено. — Работих като луда. Дадох всичко от себе си. Вярно е, че ти написа чудесна пиеса, но какво би станало, ако… ако Кармелита беше играла Жанин? Заслугите ти са несъмнени, но не ти ме създаде. Аз се създадох!

— Ах, ти неблагодарна малка…

— Не го казвай — предупредих го аз. — Просто… не… го казвай.

Не произнесе дума. Гледаше ме гневно. В очите му горяха изумрудени пламъци. Гледах го не по-малко разярено. Изминаха няколко дълги мига. Накрая въздъхнах, отидох до вратата и я отворих пред него.

— И двамата се държим като деца, Джейсън. Трябва да бъдем в театъра в седем. Няма… няма смисъл да продължаваме така. Най-добре и двамата да си кажем, че съжаляваме за случилото се. Трябва да се преоблека.

Той мина покрай мен, спря на вратата и се обърна.

— Ще дойда да те взема в шест и четиридесет и пет — каза той.

— Ще отидем заедно в театъра.

Затворих вратата. Бях изцедена до дъно. Как ще играя довечера, като се чувствам така? Вероятно дори няма да си спомня проклетите реплики. Тази вечер ще бъда отвратителна и няма да приличам на нищо. Ще стана за смях пред публиката. Влязох в спалнята, облякох се и си сресах косата. Когато дойде Джейсън, му кимнах студено. Слязохме по стълбите, без да разговаряме. И той се държеше студено като мен. Лицето му беше безизразно и вкаменено. Държахме се като съвършено непознати, когато файтонът потегли към театъра. Ню Орлиънс изглеждаше най-добре на здрачаване. Небето беше тъмносиво на розови петна. Въздухът беше обагрен от сгъстяващия се лилавосин полумрак. Хубавите изискани стари сгради бяха обвити с кадифени черни сенки. Тихият плисък на фонтаните се чуваше от стотици невидими за окото задни дворове. Силният аромат на цветята беше както винаги мъчителен и опияняващ. Ню Орлиънс беше един от най-романтичните градове на света, но никой от нас не се чувстваше особено романтично тази вечер.

— Взех договора със себе си — изрече леденостудено Джейсън. — В джоба на гърдите ми е. Искам да го подпишеш тази вечер.

— Ще го подпиша през септември — казах аз.

— Как да съм сигурен, че ще го направиш?

— Ще трябва да ми се довериш — отвърнах му язвително.

— Ще го подпишеш тази вечер или изобщо няма да го подписваш — заяви ми той. — Невъзможно е да подготвям скъпа постановка като тази, без да съм сигурен, че имам изпълнителка на главната роля.

Не коментирах. Джейсън вдигна лицето си нагоре.

— Чу ли какво казах? — попита той рязко.

— Чух.

— И?

— Не смятам да обсъждам това, Джейсън.

— Ти си напрегната — каза Джейсън, — безпокоиш се как ще се представиш довечера. Разбирам защо не искаш да го обсъждаш сега. Ще продължим нашия разговор след последните аплодисменти.

— Не — казах аз, — няма да продължим.

Слязох от файтона без негова помощ. Той се втурна напред и ме сграбчи, когато бях на площадката. Хвана ме за ръката и се втренчи разярено в мен, докато файтонът заминаваше.

— Не разбирам защо се държиш толкова неразумно, Дана.

— Не съм неразумна. Моля те, пусни ми ръката.

— Знаеш ли, понякога се държиш като истинска кучка.

— Знам — казах аз.

Освободих ръката си. Джейсън изглеждаше вбесен и разтревожен.

— Права си… за това, което каза по-рано. Държахме се като деца. Съжалявам, ако… по дяволите, ти ме подлудяваш! Ще те заведа на вечеря след представлението. Ще ти купя черен хайвер и шампанско. Ако искаш, ще подпишеш договора. Ще се държим като възрастни и цивилизовани хора.

— Съжалявам — изрекох аз. — Вече съм ангажирана.

Отворих вратата към сцената и влязох вътре. Минах покрай кулисите и купчините намотани въжета. Тръгнах по коридора към гримьорната ми. Джейсън ме настигна бързо, и пак ме хвана за ръката. Спрях и си измъкнах пръстите.

— Какво искаш да кажеш… вече си ангажирана ли?

— Робърт ще ме води днес на вечеря.

— Робърт? — Той се обърка за миг. След това в очите му се появи мрачно подозрение. — Кортланд? Ще излизаш с него? Ти… ти си била с него този следобед, нали?

— Да, бях с него.

— Значи така — изрече той мрачно. — Всички тези подозрително невинни обеди в Атланта, онова тържество, на което те отведе във Вашингтон, мислех, че заради добрите връзки с обществото се налага нашият продуцент да бъде виждан с главната ни актриса и дадох одобрението си. Вярвах ти, а през цялото време…

— Робърт и аз сме само приятели, Джейсън.

— Разбира се — каза той. — Той има милиони и ти… ето защо не искаш да подпишеш договора. Смяташ, че ще си хванеш милионер и не ти трябва…

— Вярвай каквото искаш — казах аз. Гласът ми беше леденостуден.

Обърнах се и тръгнах решително по коридора към вратата на гримьорната си. Джейсън хукна подире ми. Понечих да отворя вратата. Той ме хвана за рамото и ме извъртя с лице към себе си.

— Дори не съм погледнал друга жена, откакто сме заедно. Пуснах те да живееш с мен. Позволих си да се влюбя в теб. Какъв проклет глупак съм бил! Забранявам ти да се виждаш с него тази вечер! Забранявам ти да се виждаш повече с него!

— Какъв сте ми вие, мистър Донован, че да ми забранявате?

— Не бива да ми причиняваш това!

— Ще правя каквото си искам.

— Дана…

— Върви по дяволите — заявих му приветливо. — Повече няма да спиш с мен.

Влязох в гримьорната, затръшнах вратата и се облегнах на нея. Треперех отвътре. Затворих очи. Казах си, че няма да се разпадна на части и няма да плача. Стоях така облегната на вратата още няколко минути. Накрая се изпълних със стоманена решителност и се изправих. Отидох при тоалетката. След малко трябва да изляза на сцената. Благодаря ви, Джейсън Донован, че направихте почти невъзможно достойното ми представяне. След четиридесет и пет минути се бях гримирала както трябва и носех жълтата пригладена рокля. Излязох като някакво зомби от гримьорната и заех мястото си зад кулисите. Чувах как зрителите заемат местата си и постепенно утихват. Кори и момчетата вече бяха излезли на сцената. След малко якият сценичен работник задърпа въжетата. Завесата се вдигна бавно със скърцане.

Всички те бяха там, всички тези хора, които ме бяха съдили и порицавали преди две години. Колко ли доволни ще останат, когато взема да обърквам репликите и заприличам на пълна глупачка. Как ще хихикат, ще се смушкват с лакти и ще си шепнат зад техните ветрила. Дойде моят ред. Излязох на сцената. Изрекох думите, които се очакваше да произнеса и изразих чувствата, които се очакваше да изразя. Но го вършех механично, съвсем машинално. Положението не се подобри по-нататък. В последната сцена се чувствах съвсем не намясто. Произнасях си репликите като някой автомат. Завесата падна. Кори ме прегърна сърдечно и ми каза, че съм била поразителна и направо великолепна. Гледах я удивено и неразбиращо. Викнаха ни единадесет пъти на бис. Станаха на крака в моя чест. Получих повече букети, отколкото можех да нося. Това беше триумф.

Същата вечер Робърт ме отведе в най-величествения ресторант. Обстановката беше разкошна. Имаше тъмнозлатисти килими и завеси, проблясващи стени от махагон и изящно оформени панели със стъклени офорти, които обграждаха всяко сепаре.

Робърт се държа очарователно и учтиво, но аз едва докоснах гъстата супа от костенурки, салатата с морски раци и артишок и вкусните и пускащи пара омари. Робърт усети настроението ми и каза, че изглеждам уморена. Предложи да пропусна десерта и да се прибера в хотела. Кимнах му с благодарност. Стисна ме за ръката, когато си тръгнахме. Беше толкова мил и така добре ме разбираше. Толкова уютно ми беше с него. Обви леко лявата си ръка около рамото ми, докато пътувахме към хотела. Не ми задаваше въпроси и не искаше нищо. На вратата на апартамента ми пожела лека нощ. Погледнах го в тъмносивите очи и видях прикритото желание и загрижеността в тях. Отпуснах за миг ръката си върху бузата му и се прибрах.

„Няма да позволя на тази случка да ме разстрои, обещах си аз на следващата сутрин. Няма да бъда наранена като… като последния път. Ще се справя чудесно и без Джейсън Донован. Всъщност ще си живея прекрасно без него. Няма да плача и няма да се топя от скръб.“ Изпих кафето и се облякох. Почувствах празнота отвътре. Бях спала малко. През нощта се мятах и въртях в леглото. Гледах отражението на лунната светлина върху тавана и копнеех да усещам до себе си топлата му кожа и да чувам дишането му. Не бях спала сама от месеци. Леглото ми се струваше празно, странно и чуждо без него. Не плаках. Бях непреклонна в това отношение. Опитах се да се разгневя, но яростта скоро изчезна, а болката продължи да ме разяжда.

Заклех се, че никога няма да узнае за това, докато приглаждах полата на светлорозовата копринена рокля над бялата фуста отдолу. Никога няма да узнае каква болка ми е причинил. Седнах до тоалетката, за да се среша. Очите, които ме гледаха от огледалото, упорито отказваха да отразят напиращата болка отвътре. „Само той е виновен, казах си аз, докато се решех ожесточено. Ти си позволи да се привържеш към него. Позволи си да го харесаш твърде много. Каза си, че той е само един бонбон, но си признай, че се влюби в кучия син.“ Косата се спускаше по раменете ми като лъскав меднорус водопад. Станах, взех си чадърчето и чантичката и излязох от апартамента, за да изляза на пазар с Лора и Майкъл.

Върнах се чак след три. Не носех нищо, но само защото Майкъл се беше погрижил за всички пакети и обеща да изпрати моите по-късно в апартамента. Държах се много весело, разменях клюки с Лора и закачах Майкъл. Купувах невъздържано всичко, което ми харесаше. Обядвахме в един хубав малък ресторант. Майкъл ни развличаше с истории за Тексас. Почувствах умора, когато се върнах в хотела. Радвах се, че не е нужно да се преструвам, че всичко е наред. Една жена се изправи бавно от дивана ми. Ахнах и се стреснах. В началото си помислих, че е привидение, защото именно на това приличаше, както беше обляна от светлината.

Носеше рокля от светлолилаво кадифе. Пухкаво облаче посребрена коса се обвиваше около главата й като връх на глухарче. Нежното и мило лице беше така фино и призрачно, както си го спомнях. Кожата й беше гладка и чиста. Светлите й зелени очи блестяха. По устните й играеше неуверена усмивка. Сърцето ми сякаш подскочи. В очите ми блеснаха сълзи. Делия въздъхна и пристъпи напред.

— Надявам се, че нямаш нищо против моето идване, скъпа — каза тя.

— Аз… — гласът като че ли заседна в гърлото ми.

— Боя се, че разказах не съвсем вярна история на рецепцията. Казаха, че те няма, а аз им заявих, че съм твоята леля и попитах дали ще ми позволят да те почакам в апартамента ти. Бях много убедителна, а джентълменът беше твърде вежлив и лично ме придружи дотук.

— О, Делия… — извиках аз.

Втурнах се към нея. Прегърнахме се и сълзите бликнаха. Мина известно време, преди да се овладея. Избърсах сълзите, усмихнах се и я поканих да седне. Поръчах чай с нещо за хапване.

— Длъжна бях да дойда, скъпа моя — каза тя. — Не биваше да си тръгна от Ню Орлиънс, без да те видя.

— Ти… заминаваш?

— Пак заминавам за вилния район на гости при моята приятелка Алиша Дювал. Знаеш колко е непоносим Ню Орлиънс по време на жега. Вероятно ще отсъствам цялото лято. Тръгвам утре сутринта. Винаги ми е приятно да ходя на гости на Алиша. Толкова много празненства, толкова много балове…

Делия въздъхна. Спомни си с наслада за предишните гостувания. Уплаших се да не се впусне в някой от своите несвързани монолози. Не го направи. Остави чашата си и ме погледна в очите.

— Снощи бях сред публиката, скъпа моя. Отидох с едни приятели. Толкова се гордеех с теб. Плаках искрено. „Това там е нашата Дана“, казах си аз. Не можеш да си представиш колко ти се радвах и колко съм доволна от успеха ти.

— Благодаря ти, Делия.

— Разбира се, прочетох всичко, което пишеше за теб по вестниците. Толкова странни истории, скъпа. Не вярвам на повечето от тях.

— Точно така е трябвало да постъпиш.

— Принцове, самоубийства, невероятно скъпи бижута. Знаех, че това не се отнася за теб, скъпа. Ти си все същото сладко дете, добре забелязвам това, но сега си твърде прочута заради успеха си.

— Много работих за него, Делия.

— Бях сигурна в това. Много се гордея с теб. Не знам дали ще ми повярваш, но когато бях момиче, това беше някъде през бронзовата ера, самата аз си мечтаех да стана актриса. Беше невъзможно, разбира се. Тогава почтените момичета не излизаха на сцената.

— „Почтените“ момичета и сега не излизат на нея — изрекох сухо.

— Харесва ли ти сегашният живот, скъпа?

— Да… о, да. Изисква много от мен и често ми поднася разочарования, но в театъра съм… някоя. Уважават ме. Възхищават ми се. Принадлежа на нещо извън мен. Част съм от голямо и любящо семейство, макар и малко свадливо. Никой не ме гледа отвисоко само защото кръвта ми не е синя и съм отраснала в блатата.

— Боя се, че нашите хора се отнесоха доста зле с теб, дете.

— Исках да бъда като тях — казах тихо. — Исках да ме приемат в средите си. Скоро разбрах, че това никога няма да стане. Сега се задоволявам просто да бъда себе си. Да бъда Дана О’Мали се оказа приятно.

— Досетих се защо напусна — продължи Делия с тихия си нежен глас. — Разбрах много повече, отколкото си предполагала, дете. Осъзнах, че постъпката ти е… най-доброто за всички засегнати. Това не направи нещата по-лесни. Страшно ми липсваше. Бедният Джулиън едва не полудя.

— Направих го заради него, Делия.

— Знам. Мисля, че и той най-накрая разбра това. Не узна за теб и Чарлз. Чарлз така и не му каза, забраних му да го прави. Джулиън повярва, че си избягала, защото си искала да му спестиш изключването от доброто общество, което щеше да го сполети, ако се беше оженил за теб. Отдаде се изцяло на работата си и… предполагам, че си чела за успеха му?

— Джулиън най-сетне постигна своето — казах аз. — Винаги съм вярвала в него.

— Успехът му се отрази чудесно — довери ми Делия. — Превърна се в съвсем различна личност, толкова е станал самоуверен. Обича да му обръщат внимание и да го приемат възторжено. Обича да го признават за авторитет, харесва му да чете лекции и да подписва книгите си. Права си, дете, той постигна своето и е по-щастлив отвсякога.

— Джулиън… беше ли сред зрителите снощи?

Делия поклати глава.

— В момента е в Ню Йорк. Едно от най-големите издателства там иска да им напише нова книга и сега се споразумяват за цената. Решил е да замине за Европа, щом се разберат за сроковете. Има си… компания — добави тя неуверено.

— Амелия Джеймсън — казах аз.

Делия видимо се изненада.

— Откъде знаеш за нея?

— Такива неща се разчуват — отвърнах аз. — Срещнах я веднъж. Тя е много хубава жена.

— Твърде добра е за него — призна Делия. — Мъж с потеклото на Джулиън няма право да си позволява… неподходяща жена, но има право на всички любовници, които му харесват.

— Радвам се, че тя е с него — казах аз.

Аз й разказах за живота в театъра и за всички приятели, които имах тук. Делия изглеждаше очарована. Отговорих на всичките й въпроси и й разказах няколко пикантни анекдота. През цялото време много ми се искаше да я попитам за Чарлз. Не го направих. Нямах сили. Бях твърде горда. Делия изяде още една петифура, хвърли поглед на часовника и каза, че наистина не бива да ме задържа твърде дълго, сигурно имам много работи за вършене.

— Нямам по-важна работа от разговора си с теб — казах аз. — Наистина е чудесно, че те виждам, Делия. Толкова често си спомнях за теб. Исках да ти пиша, но…

— Разбирам, скъпа моя.

— Вчера минах покрай магазина — казах аз. Гласът ми прозвуча съвсем нехайно. — Зарадвах се, като видях, че са го построили отново. Не изглеждаше претъпкан с клиенти.

— Затворен е — каза Делия. — От последната седмица насам, изглежда, ще го загубим.

— Да загубите „При Етиен“? — сепнато попитах аз. — Мислех… Доколкото разбрах, Джулиън е спечелил много… голям куп пари от книгата си и е в състояние да възстанови богатството на семейството.

— Така и направи, скъпа. Чарлз съумя да възстанови магазина и да се изправи отново на крака и дори му останаха още пари. Всичко изглеждаше много хубаво, а след това падна тази ужасна градушка, може би си чела за нея във вестниците. Чарлз беше закупил реколтата от три плантации, преди да са я обрали.

— Но градушката е унищожила реколтата — казах аз.

Делия кимна и прокара лениво дланта си по гладката повърхност на лилавата кадифена пола.

— Практически сме банкрутирали. Джулиън е на път и не знае колко тежко е положението. Ако то не се промени, ще трябва да продадем и къщата, и магазина. Но Чарлз май е намерил идеалния изход.

— Така ли?

— Реджина Бело. Баща й почина миналата година. Тя получи невероятно голямо наследство. Майка й с готовност ще я омъжи за член на семейство като Етиенови. Бело никога не са принадлежали към елита, нали разбираш.

Много добре си спомнях Реджина Бело. Реджина беше уличница, но принадлежеше на висшето общество и сега беше много богата. „Това е наистина идеалният изход“, помислих си аз с горчивина.

— Чарлз я ухажваше от известно време — продължи Делия. — Реджина е твърде припряна и право да си кажа, съвсем не ми е по вкуса, но е хубава и весела. Не се и съмнявам, че Чарлз ще успее да я накара да се държи както трябва. Той й направи предложение миналия вторник. Тя прие. Ще се оженят през септември.

„Те са си лика-прилика“, помислих си аз.

— Дано бъдат много щастливи — казах аз.

Делия въздъхна. В очите й се прокрадна съмнение.

— Нищо чудно Реджина да ни изненада всичките и от нея да излезе добра съпруга — каза тя. — Във всеки случай сандъците с парите на Етиенови пак ще бъдат пълни. И дори ще преливат — добави тя. — Предполагам, че така стана най-добре.

Не казах нищо. Делия стана. И аз се изправих. Беше ми тъжно. Чувствах се самотна и изоставена.

— Ами ти, скъпа? — попита Делия. — Имаш ли си някой, който да означава нещо повече за теб от другите?

— Да, имам — отвърнах аз, — но нещата не вървят на добре в момента. Май нямам голям късмет с мъжете.

Делия ме хвана за ръката и я стисна нежно.

— Реката на любовта невинаги тече спокойно и право напред — каза тя. — Надявам се и при теб нещата да се оправят, дете. Ти имаш страхотен успех. Надявам се да бъдеш и щастлива.

— Благодаря ти, Делия.

— Наистина трябва да си вървя сега, скъпа. Джаспър чака отпред с каретата… Преди да си тръгна, искам да знаеш, че винаги ще те обичам.

Сълзите отново нахлуха в очите ми.

— И аз, Делия — казах.

Прегърнахме се още веднъж. Изпратих я до каретата и й махнах, когато тя потегли. На сърцето ми тежеше, докато се качвах към апартамента. Съумях да запазя спокойствие до края на следобеда и не рухнах под напора на чувствата. Броях минутите, докато стана време да тръгвам за театъра. Джейсън не дойде да ме откара. Зърнах го съвсем бегло. Той ме избягваше. Толкова по-добре. През седмицата продължи да ме избягва. Държеше се надменно и студено, когато ни се налагаше да разговаряме. Продължавах да се отнасям към него по същия начин. Казвах си, че всичко това няма значение и че той не ми трябва. Но всеки ден ми се струваше безкраен, а нощите бяха същинска агония. Бях си обещала, че никога няма да страдам така, както страдах заради Чарлз. Бях си обещала, че никога няма да си позволя да се влюбя отново. Страдах. Влюбих се. Само аз си бях виновна.

Робърт ми беше голяма утеха. Видях се с него няколко пъти. Той беше чаровен и вежлив. Подпомагаше ме безмълвно, тъй като усещаше, че съм нещастна. Даваше ми да разбера без думи, че ми съчувства и ще бъде на мое разположение, ако имам нужда от него. Лора, Кори и другите от трупата също ми помагаха. Нямаше как да не забележат напрежението зад кулисите и, разбира се, всички знаеха причините за него. Когато настъпи вечерта на последното ни представление, изпитах истинско облекчение. Горях от нетърпение да свърша с това веднъж завинаги.

— Решихте ли с Майкъл какво ще правите през лятото? — попитах аз и наруших мълчанието.

— Повече или по-малко — отвърна тя. — Мисля, че съм се побъркала, скъпа. Ще отида в Тексас. Нищо чудно да ме скалпират, но Майкъл настоява да идем, а той не приема отказите. Какво да правя? Да ида ли в ранчото на родителите му?

— Не знаех, че има родители.

— Нито пък аз, скъпа, но ги има и иска да се срещна с тях. Доколкото разбрах, имат огромен парцел земя със стотици говеда и мнозина грубовати здравеняци, които работят за тях. Мъжете събират говедата, жигосват ги и носят револвери, в случай че ги нападнат команчи или мексиканската армия се държи много нахално. Родителите му всъщност били страхотни, скъпа, а Майкъл е единственият им син и наследник. Уверява ме, че ще ме харесат и обожават като него.

— Някак си не те виждам в ранчо, Лора.

— И аз не се виждам, скъпа. Просторните открити пространства ме правят нервна, но няма да останем там цяло лято, а само колкото родителите му да ме одобрят и да вържем възела. Именно така постъпват в Тексас, връзват възела. Звучи ми като края на света.

— Ще… ще се жениш ли?

— Никога не съм си представяла, че това ще стане — призна тя. — Момиче като мен, обвързано за един мъж, но когато този мъж е Майкъл…

— Много се радвам за теб, Лора.

— И аз се радвам много, скъпа. Много ме е страх, разбира се, но… Наистина не смятам, че съм нещо повече от Майкъл. Обичам го, Дана.

— Зная.

— Наложи му се доста да се мъчи с мен, но аз си казах накрая „Защо не?“ Заявих му, че е невъзможно да живея в ранчо, обградена от кръвожадни команчи, и той се съгласи на драго сърце. Ще продължим да играем на сцената. Той очаква с нетърпение ролята на лорд Байрон. А аз, разбира се, подписах в договора, че ще играя Огъста Лей, сестрата на Байрон. Още… вярвам, че ти ще играеш Карълайн, скъпа.

— Не… не знам, Лора.

— Вие с Джейсън още не сте си изгладили отношенията…

— Не сме — изрекох сухо.

— Иска ми се да го ритна — каза тя. — Винаги се е държал прекалено властно и безразсъдно и е упорит като муле, но…

Настръхнах. Като видя, че тази тема не ми се обсъжда, Лора млъкна внезапно. Файтонът ни докара пред вратата за сцената. Влязохме в театъра. Лора изглеждаше разтревожена. Усмихнах й се и я прегърнах. Пак й казах колко се радвам за нея.

— Чувствам се дяволски виновна, че съм толкова щастлива, когато ти си толкова неспокойна, но…

— Като те виждам, че си щастлива и на мен ми става много по-добре, скъпа. Майкъл е голям щастливец. Ти също.

— Не знам, не знам — каза тя.

— Трябва да ти избера нещо необикновено за сватбен подарък. Може би ще излезем на пазар утре сутринта. Аз… вече е късно. Май е време да вървя в гримьорната. Ще… разговаряме след представлението, скъпа.

Представлението мина действително много добре. Чуха се оглушителни аплодисменти. Те като че ли продължиха безкрай. Когато завесата се спусна за последен път, кимнах на другите членове на трупата и се прибрах уморено в моята гримьорна.

Още зашеметена влязох вътре и затворих вратата. Оставих настрана букетите бели рози. Усетих нечие присъствие. Вдигнах очи. Пред мен стоеше Джейсън. Изглеждаше строен и красив във вечерния си костюм. Сърцето ми прескочи един удар. Китките и коленете ми внезапно омекнаха. Втренчих поглед в него. Не бях в състояние да произнеса и звук.

— Чаках те — каза той.

Гласът му беше тих, не груб. Държеше се учтиво, но не леденостудено. Сиво-зелените му очи ме гледаха безстрастно. Усетих някаква невидима стена помежду ни. Как ми се искаше да я разруша. Как жадувах студенината между нас да изчезне. Но това не беше възможно. Имах си достойнство и бях не по-малко горда от него. Може и да го обичах, но нямаше да му позволя да ме тормози. Ако след всичкото това време ми няма доверие и ме смята за нелоялна, за нас няма общо бъдеще.

— Много съм уморена, Джейсън.

— Утре следобед заминавам за Атланта — каза той. — Искам да дойдеш с мен.

— Съжалявам.

— Донесъл съм договор. Искам да го подпишеш.

— Няма да го подпиша, Джейсън. Не сега.

— Мисля, че трябва да го обсъдим.

— Вече го обсъждахме. — Гласът ми беше студен. — Ако ме извиниш, ангажирана съм за тази вечер. Трябва да се преоблека.

— Кортланд? Ще излизаш пак с Кортланд?

— Да — излъгах аз. Защо излъгах?

— Разбирам — каза той.

Отидох при тоалетката и свалих диамантената огърлица. Скъпоценните камъни блеснаха и припламнаха, когато ги оставих. Джейсън ме наблюдаваше. Очите му гледаха сърдито и решително.

— Значи задържаш огърлицата?

— Задържам я — казах аз. — Той ми подари и подобни гривна и обици.

— Разбирам — изрече той отново. — Той може да ти подари диаманти. Аз не мога. Исках да ти подаря света. Обичам те, но ще превъзмогна това чувство. Да, Бога ми, ще го превъзмогна.

— Джейсън…

— Написах „Лейди Карълайн“ заради теб, Дана, но ти не си единствената актриса на света. Ако… ако не подпишеш сега договора, ако не дойдеш в Атланта с мен…

Замлъкна внезапно. Изгледах го надменно.

— Ултиматум ли е това?

— Да — отвърна язвително той.

— Върви по дяволите, Джейсън.

Той ме погледна за миг, след това отиде при вратата и я отвори. Стисна здраво дръжката. Остана на място. Очите му не се отделяха от моите. „Вярно е, помислих си аз, че сърцето разбивано веднъж, ще се разбие и втори път.“

— Значи край тогава — изрече той.

— Край — прошепнах аз.

— Сбогом, Дана.

Излезе навън и затвори вратата зад себе си. О, да, вярно е. Случи се. Сърцето ми бе разбито пак.