Дженифър Уайлд
Покер на сърцата (21)

21

Бел Мийд беше обградена от зелени ливади, върху които хвърляха сянка дългите клони на величествените дъбове. Светлокафявите й тухлени стени, високите бели колони и изящните веранди я правеха невероятно красива. Тя имаше ясни и прости очертания и не я загрозяваха някои от онези декоративни финтифлюшки, които обезобразяваха толкова много от големите къщи. Изискана и елегантна, тя се издигаше с безмълвно величие в този слънчев следобед. Беше най-хубавата къща, която съм виждала някога. Двата месеца и половина, които прекарах тук, бяха наистина отлична почивка. Робърт имаше превъзходни слуги, които се грижеха за мен, сякаш бях скъпоценната му дъщеря. Дългите лениви и спокойни дни следваха един подир друг. Нямаше шум, хора и задължения. Въпреки че в Бел Мийд имаше голяма библиотека, всяка седмица по пощата пристигаха пакети с нови книги, предимно романи от Англия и Франция. Пращаха ги от книжарницата в Атланта, с която Робърт беше сключил дългосрочен договор. Колко внимателен беше той. И колко тактичен. Очаквах с нетърпение да го видя отново след поредното му заминаване по бизнес дела.

Точно както беше казал, това лято Робърт прекара твърде малко време в Бел Мийд: три дена през юни, четири през юли и един уикенд в началото на този месец. По време на тези кратки посещения той се държеше крайно благоразумно. Отнасяше се към мен вежливо, почтително и безкрайно учтиво. Въпреки че винаги постъпваше като истински джентълмен, не съумяваше да скрие напълно чувствата си към мен. Забелязах обожанието в очите му няколко пъти, докато седяхме на масата или на верандата и гледахме залеза. Няколко пъти ме беше хванал за ръката. Стисна я една вечер, докато ми пожелаваше лека нощ пред вратата на спалнята ми, но не направи нищо, което поне малко да прилича на опит да влезе вътре.

Питах се защо постъпва така. Знаех, че е влюбен в мен, че ме желае и иска да спи с мен. Знаех също, че има голям опит с жените — достопочтеният му външен вид не успяваше да прикрие страстната му натура. Защо тогава продължава да изчаква? Отнасяше се към мен като към скромна млада девица, като знаеше много добре, че не съм такава. Кога ще направи последната крачка, за която и двамата знаехме, че е неизбежна? Питах се непрестанно как ще постъпя, когато той най-сетне я направи. Странната връзка помежду ни, която усетих още от първия път, не бе изчезнала и за миг. Тя приличаше на невидима нишка на разбирателство помежду ни. Усещах се в удивителна безопасност, когато бях с него. Намирах го и за сексуално привлекателен. Това беше несъмнено, но дали исках да почна любовна връзка с него? Лора беше казала, че най-добрият начин да забравиш един мъж, е да си намериш друг. Бях последвала съвета й и наистина забравих Чарлз Етиен само за да бъда пак наранена, и то не по-слабо. Робърт никога няма да ме нарани. Усещах това, пък и съвсем не бях скромна млада девица. Вероятно ще преспя с него, когато той направи дълго отлаганата крачка, но… това ли желаех? Множество най-противоречиви чувства почнаха да ме измъчват, когато се замислих по този въпрос.

Но Робърт не беше направил тази крачка. Той беше мил и сърдечен домакин. Беше ме извеждал на няколко приятни разходки с откритата си карета. Показа ми Начез и неговите околности, хубавите къщи, градини и самия град с неговите магазини. В него царуваше атмосфера на леност и безделие под горещите слънчеви лъчи. Храната в Начез под хълма също беше незабравима. Един, покрит с позорна слава, район беше претъпкан с публични домове и кръчми. Там свадите и побоищата бяха често явление. Робърт се поколеба дали да ме отведе в него, но посред най-голямата мръсотия имаше едно порутено заведение за хранене, където сервираха най-вкусните рибени ястия на Юг. Прегърна ме през рамото, докато слизахме от каретата и влизахме. Колоритната обстановка събуди любопитството ми. Съгласих се, че рибните блюда са действително вкусни, въпреки че ги сервираше в нащърбени чинии намръщен келнер, който изглеждаше така, сякаш ще ти пререже гърлото, без да му мигне окото.

Много ми се искаше да видя още от този район, но Робърт побърза да ме отведе в очакващата ни карета веднага щом плати сметката. Докато ми помагаше да се кача в каретата, единият край на редингота му се вдигна за миг и видях, че е затъкнал пистолет в жилетката си. Не се и съмнявах, че знае как да стреля с него, и то смъртоносно точно. Изпитах голямо удоволствие от това излизане. Робърт се развесели от моя ентусиазъм и ми каза, че в никакъв случай не е трябвало да ме води в този квартал. Отвърнах му, че съвсем не съм нежното цвете, за което явно ме мисли. Той се разсмя и ме потупа по ръката. Не каза нищо, докато не се върнахме в почтената част на града.

Една юнска вечер отидохме на гости при Лен Мередит и жена му Арлийн в техния скромен, но приятен дом. Лен беше на около тридесет и пет. Беше адвокат и бизнес менажер на Робърт. Офисът му беше в града. Лен беше жилав, способен и извънредно хладнокръвен. Занимаваше се с всички бизнес и финансови дела на Робърт. Жал ми беше за всеки, който се опиташе да го надхитри. Въпреки че имаше страхотен успех в бизнеса, той беше твърде чаровен, духовит и с голямо чувство за хумор. Беше и много гостоприемен. Арлийн, уви, беше приятна свенлива млада жена, която толкова се смущаваше от богатството на Робърт и от моята слава, че рядко дръзваше да отвори уста. По молба на Робърт Лен идваше един-два пъти седмично в Бел Мийд, за да ме види как съм и за да попита имам ли нужда от нещо. Много се радвах на посещенията му, защото беше хубав и привлекателен и явно ме одобряваше. Твърдеше, че влияя добре на шефа му.

Обичах Джейсън. Как да отрека това! Обичах кучия син, въпреки че беше мерзавец. Той беше непостоянен, темпераментен, безразсъден, взискателен, властен, упорит и непоносим, но… понякога беше толкова чувствителен, сърдечен и мил. Сега беше в Атланта и се занимаваше с постановката на „Лейди Карълайн“. Заболя ме пак при мисълта, че на премиерата друга ще изпълнява главната роля. „Той не ти трябва, казах си аз. Много по-добре си без него. Забрави го. Връзката ви свърши и трябва да продължиш точно както преди.“

Първото писмо беше от Лора, която сега беше вече мисис Майкъл Причард. То беше кратко и набързо написано. Съобщаваше ми, че двамата с Майкъл са се върнали от Тексас и сега се намират в Ню Орлиънс. Били решили да ми дойдат на гости в Начез за няколко дни, преди да заминат за Атланта. Довери ми, че имала да ми разказва невероятни неща. Ранчото било нещо изключително, родителите на Майкъл били мили. Научила се да стреля, застреляла една гърмяща змия и видяла само един индианец. Не се нахвърлил да я скалпира, а вместо това се опитал да й продаде едно много миризливо одеяло. Имало да ми разказва за изумителни приключения. Нямала търпение да ме види, за да ми ги разкаже по-подробно. Ще пристигнат на двадесети и се надяват, че ще опъна червен килим в тяхна чест.

Оставих писмото и станах. Изпитах въодушевление при мисълта, че ще я видя отново. Как ми липсваше тя. Случайно погледът ми падна върху календара. Открих с ужас, че ще пристигнат в петък, само след четири дена. Едва сдържах възбудата си, докато излизах от библиотеката и се качвах по витата стълба. Робърт ще дойде утре, а Лора и Майкъл — в края на седмицата. Апатията от последните няколко седмици изчезна, когато влязох в полутъмната спалня. Не се отдадох на дрямката. Дръпнах завесите и пуснах слънчевите лъчи в стаята. Обмислях какво ще облека за пристигането на Робърт утре и как ще приема Майкъл и Лора, когато дойдат в петък.

Десет часът беше отминал отдавна на следващата сутрин, когато Робърт пристигна в Бел Мийд. Стоях на предната веранда и гледах как каретата се движи по алеята с дъбовете и как спира пред големите предни стъпала. Робърт изглеждаше твърде уморен в смачкания си кремав ленен костюм. Помислих си, че е работил прекалено много. Каза нещо на слугите. След това се озърна и ме видя, че стоя пред него в жълтата си копринена рокля. Усмихна се. Усмивката пламна и в очите му и той заприлича на много по-млад мъж. Стори ми се, че му се прииска да се качи стремглаво по стъпалата и да ме притисне към гърдите си. Не го направи. Нареди още нещо на Херман. След това се качи по стъпалата спокойно и тържествено, както винаги. Хвана ме за ръката и каза, че изглеждам твърде хубава тази сутрин.

— А ти изглеждаш уморен — казах аз.

— Уморен съм — призна той. — Пътувах в тези дрехи. Трябва да се измия и преоблека. После ще поговорим и ще обядваме.

— И ще си починеш този следобед — казах му аз.

Робърт поклати глава. Гъстата му кестенява коса беше малко разрошена и го караше да изглежда необичайно уязвим.

— Няма да имам тази възможност, Дана. Целия следобед трябва да бъда по работа с Лен.

— Но… ти си тук само за един ден — почнах да протестирам аз.

— Знам. Съжалявам. Ще прекараме приятна вечер. Не се отчайвай. Ще наваксаме после, обещавам — той ме прегърна през рамото и ме въведе във фоайето. — Много ми е приятно, че се връщам — каза той, — макар и за кратко.

— Хубаво е, че се върна.

Той ме погледна нежно със сивите си очи.

— Така ли е?

— Разбира се, че е така.

— Липсвах ли ти?

— Много — казах аз.

Това беше вярно. Самотата, апатията, чувството, че съм самотна и изоставена, което ме беше обзело напоследък, изчезнаха в мига, в който го видях. Почувствах се жива, топла и в безопасност. Робърт се усмихна отново.

Робърт ми донесе няколко малки подаръка, както винаги: три нови романа, шоколади с изящна форма в кутийка, облицована със светлосин атлаз и фино и хубаво ветрило от жълта дантела, което беше извезано с бяла коприна. Поиграх си с ветрилото, докато обядвахме в малката преградена с параван ниша на страничната веранда. Салатата с морски раци беше вкусна, шунката беше розова и сочна, плоските кръгли сладкиши бяха хрускави, златисти и удивително вкусни. Но аз ядох много малко. Вместо това се радвах, че е тук. Това ми доставяше удоволствие. Робърт говори за бизнес делата си — памук, дървен материал, недвижимо имущество. Разказа ми за дъскорезницата, която бил купил в Джорджия и за гористата площ, която успял да придобие в Алабама. След това спря да говори, погледна ме и се усмихна. Каза, че сигурно ме е отегчил ужасно. Поклатих глава и му казах, че съм очарована, което си беше вярно.

— А ти какво прави? — запита той.

— Четох, почивах си и се разхождах. Миналата седмица двамата с младия Лерой ходихме да ловим риба с бамбукови пръчки. Той хвана пет риби, а аз се изкалях много и Моди се разяри. Каза, че не е прилично бяло момиче като мен да се шляе по брега с черно момче.

Робърт се засмя. Разказах му за писмото на Лора и с какво нетърпение очаквам да видя нея и Майкъл. Робърт каза, че съжалява, че няма да бъде тук, за да ги види лично. Допи чая си и излязохме от нишата. Тръгнахме бавно по верандата към предните стъпала. Каретата му го очакваше.

— Когато се върна, ще бъде късно — каза Робърт. — Съжалявам за това, Дана.

— Разбирам — казах аз.

— Ще се видим на вечеря. След това ще ходим на гости.

Следобедът ми се стори безкраен. Разходих се по алеята край реката, дочетох романа на Балзак. След това почнах да се разхождам неспокойно наоколо. Някъде около четири се върнах най-сетне в къщата. Робърт наистина ми липсваше. Когато го видях отново, разбрах колко много означава той за мен. Не, не бях влюбена в него, но ме привличаше силно. Сякаш си принадлежахме един на друг.

Робърт се върна малко преди седем. Бях се изкъпала и си бях измила косата. Намирах се в спалнята си, когато чух идването на каретата. Ще сервират вечерята в осем в официалната трапезария. Ресах си косата, докато тя не блесна и не стана лъскаво руса. После я вдигнах нагоре и си направих френско руло на тила. Прикрепих над дясното си слепоочие кремава бяла магнолия с малки коралови жилки. Въздъхнах и станах. Полите на бялата ми копринена фуста се развяха леко. Роклята, която бях избрала за случая, беше от кораловочервено кадифе. Беше семпла и елегантна.

Обявиха, че вечерята е сервирана. Робърт ме съпроводи в официалната трапезария с елегантен бюфет, маса и столове в стил Чипъндейл. Стените й бяха покрити с черничева ламперия. Кристалът и среброто блестяха на светлината на свещите, подобно на порцелана Споуд с изисканите си златисти и тъмносини шарки. „Всичко е направо съвършено“, помислих си аз, докато сервираха супата от костенурки. Спомних си за блатата и за царевичния хляб и за зеленчуците с бекон и мас, които ядяхме на разнебитената дървена маса в кухнята. Така беше. Спомних си Ма и набръчканото й от грижи уморено лице. Имах чувството, че е с мен сега мислено, гледа ме и ме предупреждава. Защо й е да ме предупреждава? Вдигнаха купите със супата и внесоха салатата. Тя беше чудесна, но ядох съвсем малко от нея. Да, Ма беше тук при мен. Защо усещам толкова силно присъствието й тази вечер?

Робърт ме наблюдаваше. Не беше възможно просто да седя и да ставам жертва на напълно ирационални чувства. Усмихнах се. Разпитах го за порцелана Споуд. Добави, че ламперията по стените тук, в трапезарията, е била окачена като специално допълнение към този порцеланов сервиз. Сервираха пилешки гърди, сготвени в портокалов сос със зеленчуци. Ядох, колкото от учтивост. Съумях да поддържам разговора. Робърт говори за построяването на Бел Мийд и за помощта на експерти при избора на мебелите. Призна си, че не разбира нищо от обзавеждане, порцелан и тем подобни неща. Доста години му трябвали, за да създаде атмосферата, която искал. Казах му, че сега има съвършен дом.

— Само едно нещо му липсва — каза той.

— Какво?

— Мисля, че знаеш, Дана — каза той.

Погледна ме. Да, знаех. Сведох очи и си поиграх с винената чаша. Вдигнаха чиниите ни и внесоха десерта, лек шоколадов пудинг със сладък крем. Не ядох от моя. Приех чаша кафе. Ма беше тук, усещах присъствието й. Необичайното предчувствие, което имах на стълбите, се появи отново. Чувствах се особено, сякаш ме притискаха сили, които не бях в състояние нито да обясня, нито да разбера. След като си изпихме кафето, Робърт предложи да излезем на верандата. Съгласих се. Чистият въздух беше точно това, от което имах нужда.

Това наистина помогна. Почти веднага се почувствах по-добре. Зачудих се какво ме прихвана в трапезарията. Небето сега беше мъгливо и черно. Присветваше от лунната светлина, която обливаше ливадите и усилваше сенките, хвърлени от дъбовете. Известно време вървяхме бавно по верандата. И двамата мълчахме. След това спряхме. Робърт скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на една от крехките бели колони. Духаше лек вечерен ветрец. Клоните на дъбовете скърцаха тихо. Под стъпалата свиреха щурци. В далечината избуха сова. Всичко беше спокойно и прелестно. Приличаше на сън, който трябваше да изчезне.

Усещах, че Робърт ме гледа. Обърнах се с лице към него.

— По-добре ли се чувстваш сега? — попита той.

Кимнах утвърдително.

— Толкова ли е очевидно?

— Просто изглеждаш… малко разсеяна.

— Мислех си за миналото — казах аз.

— Имам чувството, че то не е било особено приятно.

— Не беше… по-голямата част от него не беше. Не знаеш нищо за мен, Робърт. Познаваш Дана О’Мали, актрисата с големия успех. Не… не познаваш момичето, което е отраснало в бедност, няма никакво образование, което…

— Познавам те — изрече той тихо — и знам, че миналото не е важно, когато двама души изпитват близост един към друг.

— Ти… значи и ти го чувстваш?

— От самото начало — каза той.

Робърт се изправи. Разпери ръце и ги пъхна в джобовете си. Совата избуха отново, този път по-наблизо. Чух плясъка на крилете. Робърт ме погледна сериозно.

— Срещата ми с Джейсън Донован в Атланта не беше случайност, Дана — изрече той. Гласът му също звучеше сериозно. — Беше много внимателно замислена. Донован си мислеше, че ме използва. В действителност аз го използвах, за да се добера до теб.

— Не… не разбирам.

По устните му заигра лека усмивка.

— Нямаше как да разбереш — каза той. — Веднъж те видях, Дана, сигурно не си спомняш това. Няма защо да си го спомняш. Беше тук, в Начез. Бях слязъл до пристанището по работа, а параходът беше дошъл току-що. Връщах се при каретата си. Случайно се озърнах. Видях те да стоиш до перилото на парахода и да гледаш към мен. Очите ни се срещнаха и почувствах… — той замлъкна и затърси точните думи. — Усетих, че те познавам. Усетих, че те познавам от дълго време.

Никога досега не му бях споменавала за онази сутрин. И сега не казах нищо. Значи се е случило не само с мен. Робърт беше изпитал същото. И той, си спомняше онази сутрин не по-малко ярко от мен.

— Ти ми напомняше за… жена, която познавах някога — изрече той, — но това не беше достатъчно, за да обясни чувствата, които изпитвах. Не успях да те забравя, колкото и да се опитвах. Не чета романтични произведения и не вярвам в любовта от пръв поглед, но в онзи ден се случи нещо, нещо необяснимо. Колкото и да се мъчех, не успях да те забравя и да те изхвърля от мислите си.

Няколко облака минаха пред луната. Едва го виждах сега, но усещах силата на присъствието му. Кой знае защо го долавях още по-силно в полумрака. Когато той продължи, гласът му беше плътен и спокоен.

— Минаха няколко месеца. Един ден случайно се озовах в Огъста, Джорджия, и видях изображението ти във вестника. Придружаваше я статия за пиесата, която имаше премиера в тамошния театър. Веднага разпознах рисунката. Когато влязох същата вечер в театъра и те видях как играеш, почувствах същата… същата близост. Най-накрая разбрах коя си.

— Огъста, Джорджия — казах аз и се зарових в спомените си. — Там играхме „Отмъщението на лорд Родърик“. Аз играх Кора. Ти… ти си бил сред зрителите.

— Трябваше да те видя, но не исках да отида зад кулисите. Не желаех да бъда само поредният обожател, който преследва много популярна млада актриса, затова се захванах с проучвания. Разкрих, че Донован е написал пиеса и иска да я постави в Националния в Атланта. Скоро след това разбрах, че той заминава за Атланта.

— И ти отиде също в Атланта — казах аз.

— И аз отидох там. Говорих с хората в Националния, казах им, че субсидирам пиесата и ще компенсирам всички техни евентуални загуби. Те се съгласиха да я вземат, а след това „случайно“ се срещнах с Донован в бара на хотела и му позволих да ми пробута идеята си за финансирането на „Квартеронката“. Той така и не разбра, че вече бях уредил работата с Националния.

— Разбирам.

— Всички вие дойдохте в Атланта. Започнаха репетициите и цялостната подготовка за постановката. Стоях в дъното на залата. Бях научил, че ти и Донован сте много близки и не исках да се опитвам да те отнема от него…

Той се подвоуми. През това време лунната светлина пак обля парапета и видях лицето му. Изражението му беше сериозно. Очите му бяха потъмнели и бяха изпълнени с чувства, които разбирах твърде добре. Пристъпи към мен и сложи ръцете си върху голите ми рамене.

— Не исках да играя стандартната роля на другия мъж. Не исках и да те тревожа или… или пък да те отчуждя от мен. Съзнавах, че съм много по-възрастен от теб и че не притежавам плама, красотата или магнетизма на Донован. Реших, че най-добрият ми шанс е да завоювам доверието ти, да спечеля твоето приятелство… и да не правя нищо, с което да те подплаша.

— Изчаквал си удобния момент — казах аз.

— Точно така. Изчаквах точния момент, в който да ти кажа какво чувствам. Този момент настъпи.

Чаках и гледах сериозното хубаво лице.

— Обичам те, Дана — каза той.

— Аз… знам. Знаех го от известно време.

— И?

— Не… не знам какво да кажа.

— Ти… не казвай нищо сега.

Ръцете му бяха топли и тежаха на раменете ми. Пръстите му мачкаха кожата ми, а очите му се впиха в моите на лунната светлина. В мен се развихри истинска буря от чувства, но исках много, много повече. Исках уют, спокойствие и нежност. Исках сила, на която да се облегна и удовлетворение на раздиращите ме страсти. Треперех под ръцете му. Той ме притегли към себе си. Усетих силата му. Обви ръката си около кръста ми. Погледнах го в очите и видях нежността в тях. Привлече ме още по-близко и обви и другата си ръка зад гърба ми. Усетих бързия изблик на чувствата си. Силата му ме накара да се чувствам уютно, а близостта му ми донесе спокойствие. Получих всичко, освен удовлетворението на страстите. Цялото ми тяло копнееше за това. Притиснах се към него, когато той разтвори устни и наклони глава. Поколеба се за миг, който ми се стори цяла вечност. Когато ме целуна най-накрая, главата ми се завъртя. Беше минало толкова дълго време, а аз се чувствах толкова самотна. Устата му галеше моята. Беше неописуемо нежна и твърда. Изискваше отговор, който му дадох с готовност.

Ръцете му ме притиснаха и ме прегърнаха още по-близо. Телата ни се прилепиха едно към друго, кожа в кожа, кост в кост. Разделяха ги само тънките дрехи. Устата му продължи сладкия си натиск. Прокарах дланите си по гърба му и по широките му рамене. Накрая зарових пръстите си в косата му, притиснах тила на главата му и го приближих към себе си. Усетих, че мускулите му се стягат, усетих напрежението в тялото му и въздигането на мъжествеността му. За няколко безкрайни мига и двамата бяхме свързани от общия неотложен копнеж и потънахме в блясъка му. След това той се дръпна рязко. Не му беше останал дъх.

— Не — изрече той задъхано.

Пусна ме. Направи крачка назад. Уплаших се да не падна, тъй като коленете ми нямаше да издържат. Стаих дъх. Изминаха няколко мига и се овладях. Сърцето ми спря да бие лудо, а дишането ми се нормализира. Гърдите на Робърт се вдигнаха. Ръцете му се свиха в юмруци. Отминаха още няколко мига, преди да успее да проговори. След това гласът му прозвуча напрегнато.

— Не по този начин — каза той. — Не искам любовна връзка с теб, Дана.

Не се доверявах на гласа си. Не проговорих.

— Чаках… всичките тези месеци чаках… и искам това да стане както трябва. Обичам те, Дана, и те желая. Пожелах те, откакто те видях за пръв път до перилото на парахода… но не искам поредната любовница. Имаше… — той си пое дълбоко дъх и се поколеба. Когато продължи, гласът му беше по-овладян и спокоен. — Имаше доста много хубави жени. С всички тях изпитах удоволствие, но ти си различна, Дана.

Чаках. И аз се успокоих сега. Клоните на дъба скърцаха тихо. Лунните лъчи проблясваха и ни заливаха с бледа сребриста светлина. Робърт приглади косата си, оправи редингота и коприненото си шалче. Погледна ме, след като възстанови предишния си вид. Миговете на лудост сякаш никога не се бяха случвали.

— Искам да се оженя за теб — каза той.

Кимнах. Още не говорех.

— Зная, че съм по-възрастен, Дана. Зная, че не съм интересният млад герой, когото желаят жените на твоята възраст. Но искам да прекарам остатъка от живота си с теб и мисля, че ще успея да те направя щастлива. Ще живеем тук, в Бел Мийд, и ще пътуваме. Много искам да ти покажа Англия, Франция и Италия и да се насладя с теб на тяхната красота. Ти ще… ако се омъжиш за мен, ще разполагаш с целия разкош, който е в състояние да ни предложи животът.

Направи пауза и се приближи до мен. Искаше да улови ръцете ми. Не го направи. Запази контрол над себе си.

— Зная, че и ти ме харесваш — продължи той — и усещам, че помежду ни съществува някакво особено отношение, наречи го връзка, ако искаш, много силна връзка. Усещам, че не си влюбена в мен, още си увлечена по Донован, но се опитваш да го забравиш. Мисля, че постепенно ще ме обикнеш, Дана. Зная, че ще направя всичко по силите си, за да те направя най-щастливата жена на света.

— Аз… Робърт, благодаря…

— Не — каза той. — Не искам да ми отговаряш сега. Както знаеш, тръгвам си утре сутринта. Ще отсъствам десет дена. Докато ме няма, бих искал да обмислиш всичко, което казах и когато се върна…

Той се подвоуми. След това улови ръцете ми. Подържа ги леко само за миг. След това ги стисна, пусна ги и направи крачка назад.

— Ще се радвам да чуя отговора ти, когато се върна — каза той.

— Ще отговоря тогава — обещах аз.

Влязохме вътре. Робърт ми каза, че има някои документи, които иска да прегледа в кабинета си. Пожелахме си лека нощ във фоайето. Замина си много рано на следващата сутрин, преди да стана. „Може би така е най-добре“, помислих си аз. Трябваше да обмисля това, което стана. Може би щеше да бъде мъчително да го видя, преди да съм взела решението си. Денят беше ярък и слънчев. Обикалях из градините и се разхождах по алеята край реката. Размишлявах и се питах как да постъпя. Робърт ме обичаше. Това беше несъмнено. Знаеше за любовната ми връзка с Джейсън, знаеше, че имам това, което обществото нарича минало, но въпреки това ме уважаваше. Нищо не му пречеше да ме вземе в леглото си снощи, а и му се искаше да го направи. Но желаеше да се отнесе както трябва с мен. Искаше да му стана жена. Подозирах, че малко мъже в света са почтени като Робърт Кортланд.

Срядата и четвъртъкът също бяха слънчеви. Петък беше прекрасен. Слънцето приличаше на сребърна топка, а небето проблясваше в синьо. Отидох до пристанището, за да посрещна парахода. Много се зарадвах, когато видях Майкъл и Лора да слизат по мостчето. Втурнах се към тях, за да ги поздравя. Майкъл се засмя и кимна. Двете с Лора се хвърлихме в прегръдките си като ученички. И двете заприказвахме едновременно. Тя изглеждаше елегантна и изтънчена в роклята си от бяла тафта на светлолилави и пурпурни ивици. Майкъл носеше добре познатото ми каубойско облекло. Лора ми показа пръстените си. Бяха фини и елегантни. На един от тях имаше много голям, ослепително красив, диамант.

Беше чудесно, че ги виждам отново и че пак сме заедно. Лора беше направо омагьосана от Бел Мийд. Съгласи се с мен, че това е най-хубавото място, което е виждала някога. Лора ми разказа всичко за своите приключения в Тексас и за сватбата. Довери ми, че Майкъл често я вбесявал и още се държал прекалено властно. Но добави, че го държи изкъсо и се смята за най-щастливата жена на земята. Сияеше от радост. Майкъл също беше щастлив. Въпреки че я закачаше постоянно и се преструваше на примирен с участта си, очите му бяха изпълнени с обожание и не ги снемаше от нея.

В петък обикаляхме из къщата и градините. Вечерята беше великолепна. Разговаряхме чак до след полунощ. В събота сутринта разгледахме околностите. Отбихме се и в града. Въпреки че магазините в Начез не можеха да се сравняват с тези в Ню Орлиънс, Лора изпадна в радостна полуда и купуваше неудържимо наляво и надясно. Следобедът отидохме на пикник на една хубава горска поляна над реката.

Неделята беше хубав ленив ден. Всички спахме до късно след поредните разговори през нощта. Следобед Майкъл отиде да лови риба с младия Лерой, а двете с Лора седнахме на верандата. Пихме изстудена лимонада, говорихме си и се любувахме на градините. После, разбира се, ни поднесоха за вечеря пържени рибки в хрупкаво златисто тесто.

В понеделник Лора и аз пихме кафе на верандата. След това се разходихме до крайречната алея. И двете бяхме потиснати. Днес ще си заминат, а не знаехме колко време ще мине, преди да се видим пак отново.

— Тук наистина е прекрасно, скъпа — каза тя. — Прилича на малък рай и ти се е отразило чудесно. Досега не те бях виждала толкова спокойна.

— Това лято… го прекарах доста добре. Бях на прага на пълното рухване, когато тръгвах от Ню Орлиънс. Имах нужда от отдих. Постоянното напрежение и натиск ми се отразяваха доста зле.

— Знам, скъпа. И на мен самата ми трябваше нещо подобно, макар че Тексас не е идеалното място за почивка.

— Толкова се радвам за теб и Майкъл, скъпа.

— Не ми се вярва, че действително съм омъжена, и то за такъв наследник. Един ден моят скитащ актьор ще получи голямо богатство. Междувременно ще продължаваме да играем на сцената. Актьорската игра му е в кръвта. Съвсем не му се пасе добитък. Родителите му са много мили в това отношение. Добре го разбират. Искат само да бъде щастлив… и да им идва често на гости.

Тя се усмихна. После настъпи продължително мълчание. През всичките ни иначе доста приятни разговори имаше една тема, която никоя от нас не беше споменала. Лора беше твърде тактична. Аз пък бях прекалено горда. Сега се отказах от гордостта си, тъй като не издържах повече.

— Предполагам… че подготовката на „Лейди Карълайн“ върви както трябва — казах аз.

Лора се поколеба за миг. После кимна.

— Дулси ни държа в течение на нещата с писма. Премиерата на пиесата няма да се състои през септември, но няма да бъде кой знае колко по-късно. Дулси вече е ушила повечето костюми. Майкъл ще прилича много на Байрон с дългата си широка черна пелерина и бялата копринена риза с отворена яка.

Държеше се уклончиво. Зачаках.

— Повечето декори също са готови. Дулси твърди, че са много ефектни. В Националния не са пестили парите.

Почвах да губя търпение. Лора забеляза това. Пое си дълбоко дъх.

— Намерил е главна актриса, скъпа — каза тя.

— Така ли?

— Кармелита — каза тя.

— Кармелита!

— Явно не се е занимавала с нищо друго, освен да стои на диета, откакто е напуснала трупата. Дулси твърди, че вече изобщо не е дебела и изглеждала страхотно. Била по-тънка отвсякога. Джейсън работил върху ролята с нея през цялото лято и… май останал много доволен от нея.

Кръвта ми сякаш се вледени.

— Не вярвам на това — казах аз.

— И аз — призна Лора.

— Кармелита ще обърка цялата роля — запротестирах аз. — Първо на първо, тя е прекалено стара. Освен това, независимо от това дали е дебела, или тънка, тя не притежава нужната чувствителност, за да пресъздаде фините нюанси на образа на ролята. Нейната Карълайн ще бъде студена и надменна аристократка. Страстта и патосът ще…

Млъкнах. Напомних си, че това не ме засяга. Изобщо не ме засяга. Въпреки това яростта и гневът не изчезнаха. Той беше написал тази роля за мен, беше я изградил да пасва на моя характер, а аз нямаше да я играя. Приемах това, но да даде ролята на Кармелита Хъринг — това беше лична обида.

— Бил е принуден от обстоятелствата — изрече предпазливо Лора.

— Разбирам.

— Тя е способна актриса и има почитатели.

— Вярно.

— Съжалявам, скъпа. Не… не исках да ти го казвам.

— Какво пък — казах аз. — Всъщност каква възможност се отваря пред Майкъл. Той ще трябва да изнесе тежестта на цялата пиеса. Несъмнено ще постигне забележителен успех. Май… ще е най-добре да се връщаме в къщата, скъпа. Скоро ще сервират обяда.

Бях се успокоила и примирила със съдбата. Бях и тъжна. Скръбта ме обгръщаше като саван. Лора видимо се обезпокои.

— Какво ще правиш, скъпа? — попита тя, докато вървяхме през градините.

— Не знам — отвърнах аз.

— Имаш десетки предложения.

— Така е — съгласих се аз.

— Ще приемеш ли някое от тях?

— Възможно е.

— Ами Робърт Кортланд, скъпа?

Не й бях казала за предложението му. Не виждах причина да правя това и сега. Усещах, че е най-добре да крия това, докато взема окончателното решение.

Не ми беше приятно да гледам как си заминават този следобед. Лора и аз изглеждахме така, сякаш всеки момент ще се разревем. Тя ме прегърна силно. Обещахме си да поддържаме връзка. Майкъл също ме прегърна и каза, че много ще му липсвам. Все едно, че бях осиротяла. Две години бях член на голямо, весело и буйно семейство, а сега вече не спадах към него. Ще продължат без мен, а Кармелита е заела мястото ми. Това беше най-тежкият удар.

Бляскавата поредица от слънчеви дни свърши. Синьото небе посивя. Утрините станаха мъгливи и влажни, въпреки че още не валеше. Имах да взимам решение. Знаех, че трябва да го взема преди завръщането на Робърт. Досега бях обмисляла сериозно възможността да приема предложението му. Въпреки че не го бях признавала открито, дълбоко в сърцето си бях вярвала, че нещата ще се оправят някак и че ще се присъединя към другите в Атланта. И ще участвам в премиерата на „Лейди Карълайн“. Но сега тази глупава илюзия изчезна. Джейсън не ме искаше. Нямаше нужда от мен. „Какво пък, и аз нямам нужда от него, казах си аз. Дръмонд веднага ще ми предложи договор, а също и поне десетина други импресариа, които имат далеч по-голям успех и по-високо положение, отколкото някога ще има Джейсън“. Но… наистина не исках това. Не исках да бъда международно известна звезда, любимката на два континента. Не исках слава и хвалебствия. Копнеех да бъда член на веселото, шумно и любящо семейство в Атланта.

„Това няма да стане, казах си аз. Осъзнай реалността. Имаш възможност да напуснеш Бел Мийд, да идеш в Ню Йорк и да подпишеш договор с Конрад Дръмонд или да останеш тук и да се омъжиш за Робърт.“ Не го обичах. Признавах си честно това. Смятах го за физически привлекателен, харесвах го и го чувствах близък и… Твърде много успешни бракове са били сключвани при по-лоши обстоятелства. Но ще бъде ли честно да постъпя така? Твърде много уважавах Робърт, за да го използвам. Той беше чудесен човек. Беше влюбен в мен. Знаеше, че не го обичам, но независимо от това ме желаеше. Усещаше, че ще се влюбя рано или късно. Може би ще стане така. До Робърт ще се чувствам в безопасност, ще ми бъде топло и уютно, ще живея в голям разкош. Това безопасно убежище беше наистина съблазнително, но… си оставах резервирана. Минаваше ден след ден, а аз още не бях взела окончателното решение. „Ще ме разбере, уверявах се аз. Както и да постъпя, ще ме разбере.“

Настъпи денят на завръщането му. Той беше влажен, мъглив и сив. Бях необичайно неспокойна и нервна през цялата сутрин. Пак ме мъчеше онова ирационално предчувствие, което не бях в състояние нито да обясня, нито да прогоня. Имах чувството, че ще се случи нещо изключително важно. Самият въздух като че ли ехтеше от сподавени шепоти. Те се долавяха, но не се чуваха. Предупреждаваха ме да внимавам, внимавам, внимавам. „Това е напълно абсурдно, казах си аз, направо безумно.“ Но чувството се усилваше, и пак усетих присъствието на Ма. Тя беше тук, при мен, усещах я. И тя ме предупреждаваше, отчаяно се опитваше да проникне в невидимото поле, което ни разделяше, за да ме предупреди да не… да не правя какво?

„Ти си нервна и обезпокоена, казах си аз. Въобразяваш си различни неща.“ В Бел Мийд беше тихо и спокойно. Дори времето се проясни. Тук не ме заплашваше нищо. Срещу какво ме предупреждават? За какво трябва да внимавам? Оттеглих се в гостната си и се захванах да пиша писма, но шепотите продължаваха да отекват и Ма не ме изоставяше и за миг. Когато Моди влезе с един поднос, едва не изскочих от кожата си. Тя самата изглеждаше малко уплашена. Явно и тя долавяше нещо в атмосферата.

— Боже мой, госпойце! Не ме стряскайте така, че ще получа удар! Не бива да подскачате така. И сте пребледняла кат платно!

Отидох при прозореца и погледнах към огромните дъбове, които хвърляха лилаво-сивите си сенки над ливадата. Всичко беше спокойно и хубаво. Липсваше и най-слабият намек за присъствието на нещо заплашително. Но когато се върнах на масата за писане, шепотите бяха по-силни отвсякога. Упорито вдигнах перото и продължих да пиша на Кори. Описах й ярко и колоритно посещението на Лора и Майкъл, но ми се наложи да се напрегна, за да продължа писането. Перото ми спираше често, тъй като вдигах глава и се мъчех да узная смисъла на това доловимо, но неразбираемо предупреждение във въздуха. Намръщих се и продължих да пиша. Открих, че ми се е свършила хартията и ще трябва да си донеса още, ако искам да си довърша писмото. Ма беше до мен, когато станах. Усетих я, но не я видях. Като че ли ме подтикваше да се изправя. Изведе ме от стаята и ме поведе по коридора.

Робърт ми беше дал две кутии светла кремаво кафеникава хартия. Къде да намеря още? „В кабинета му, казах си аз. На бюрото му.“ „Да, да“, съгласи се един безмълвен глас и Ма ме поведе по изящната вита стълба през фоайето и по коридора. Минах през гостната и библиотеката и стигнах до големия уютен кабинет.

Отидох зад бюрото и отворих чекмеджето горе вдясно. Тук нямаше хартия за писане, а само папки и счетоводни книги. Горното средно чекмедже съдържаше счетоводна книга и делови документи, пера, линия и лупа. Горното чекмедже вляво съдържаше пакети с документи, които приличаха на бизнес договори. Всичко беше подредено акуратно, както можеше и да се очаква от човек на реда като Робърт. Въздъхнах, седнах на тапицирания с кожа стол и отворих средното чекмедже отдясно. Собственото ми лице ме погледна от една фина овална миниатюра в рамка от златен филигран. Стреснах се и извадих миниатюрата от чекмеджето. Зачудих се кога е поръчал да я направят. Със сигурност не аз бях позирала за нея. Майсторът беше свършил работата си превъзходно и беше пресъздал съвършено чертите ми. Все едно, че се гледах в някое огледалце, само дето… никога не си бях правила такива букли на косата и… никога не бях носила бяла рокля от тюл, украсена с малки клончета. Роклята беше старомодна. Такива са носели преди поне… поне двадесет и пет години.

Тогава разбрах. Познанието дойде изведнъж и ме потресе със силата си. Пулсът ми сякаш спря. Все едно, че се вледених. Заедно с познанието дойде и ужасът. Сякаш парализирана, потреперих отвътре и затворих очи. В продължение на няколко дълги минути ми се струваше, че плувам в тъмна ледена празнота. Тази странна връзка между нас… чувството, че сме се познавали в някакъв друг живот… всичко сега стана ясно. Близостта, съпричастието и чувството за сигурност, които имах в негово присъствие… кръвта и инстинктите бяха узнали и откликнали едни на други, въпреки че другата част от мен не е знаела нищо. Усетих някакво движение около себе си и отворих очи. Въздухът беше спокоен. Атмосферата се беше прояснила. Вече нямаше нищо тревожно. Ма си беше отишла. Беше си свършила работата и си беше отишла, а аз гледах лицето й на миниатюрата и разбрах всичко.

Помня оная мръсна стая в блатата. Ма лежеше в леглото си. Умираше, но очите й бяха изпълнени с радост от разпознаването, когато тя ме погледна и видя не мен, а някой друг. „Ако знаеше… О, Робърт, ако знаеше, нямаше да… исках да умра тогава. Исках да престана да живея, но не можех, защото… защото носех нашето малко момиче.“ Чух милия й заглъхващ глас, който шепнеше тези слова. След това чух друг глас, стържещ, дрезгав и объркан и видях лицето на Мама Лу на лудо подскачащата светлина на свещта. „Това, което иска той, е противоестествено, то е погрешно и ти не бива… не бива да правиш това. То е грешно, против природата е.“

Майка ми беше обичала Робърт Кортланд от все сърце и душа. Той не беше от нейната класа, не принадлежеше на този затворен кръг на креолската аристокрация в Ню Орлиънс. Беше имала възможност да сключи брак с мъж с много високо положение, но беше обичала Робърт и беше избягала с него и… той също я беше обичал. „Имаше една, каза ми той онзи следобед, когато се върнахме в хотела след обяда на пазара. Имаше една, за която трябваше да се оженя. Загубих я от глупост. Бях много млад, но не трябваше да…“ Никога не я е забравил. Видял ме е. Напомнила съм му за нея и също е усетил необичайната връзка помежду ни. Робърт беше обичал майка ми, но я беше изоставил. Така и не беше узнал, че тя е забременяла от него.

Седнах зад бюрото. Още бях смаяна. Стоях неподвижно. Всички тези мисли минаха тържествено в съзнанието ми. Нямах представа колко време е минало, когато чух най-накрая каретата му да спира пред къщата. Прокарах ръка по челото си. Помъчих се да запазя спокойствие. Но изминаха още няколко минути, преди да събера сили, за да стана. Коленете ми омекнаха. За миг се уплаших, когато чух, че стъпките му приближават кабинета. Застанах зад бюрото и безмълвно се замолих за сила. Той влезе и спря на вратата. Усмихна се, когато ме видя.

— Ето къде си била — каза той.

По устните му играеше усмивка. Тя беше хубава, сърдечна и нежна, а очите му бяха изпълнени с обожание, което дори не се опитваше да прикрие.

— Чудесно е, че те виждам — каза той. — Нямаш представа колко ми липсваше.

Не казах нищо. Не се доверявах на себе си, за да проговоря.

— Не те видях никъде, когато дойдох. Моди ми каза, че си влязла тук.

— Аз… дойдох да взема малко хартия за писане на писма — казах аз.

Гласът ми прозвуча неестествено и сякаш някой друг произнесе думите ми. Робърт видимо се обърка, после придоби загрижен вид.

— Ти… си пребледняла, Дана. Станало ли е нещо?

— Не намерих хартия — казах аз. — Намерих това.

Вдигнах миниатюрата и му я показах. След това я сложих на бюрото.

— Кларис — изрече той тихо.

— Отначало си помислих, че на нея съм изобразена аз.

— Ти… приличаш на нея страшно много — каза Робърт с неуверен глас. — Това е, което ме привлече отначало към теб, признавам си го, но… се влюбих в теб, Дана.

— Тя е онази, нали? Онази, за която каза, че е трябвало да се ожениш.

Робърт кимна.

— Това беше много отдавна, бях много млад и глупав.

— Разкажи ми за нея, Робърт.

— Дана, не виждам защо…

— Разкажи ми за нея.

— Тя… тя произлизаше от много знатно семейство. Вече ти казах… бях сирак. Оправях се сам, откакто станах на четиринадесет години. Изкарвах си прехраната с находчивостта и чара си. Не бях лош, но… не бях и почтен. Срещнах Кларис и тя повярва в мен. Повярва, че е възможно да стана някой, да постигна успех. Аз… Ние избягахме заедно. Обичах я. Исках да я накарам да се гордее с мен… След няколко месеца разбрах…

Направи пауза. Изглеждаше много тъжен.

— След няколко месеца разбрах, че само ще я направя нещастна. Беше привикнала към разкоша, към всички хубави неща в живота, а живеехме в малък апартамент и тя си переше сама дрехите. Казах си, че не бива да постъпвам така с нея. Имах повече от триста долара. Една нощ, докато Кларис спеше, й оставих по-голямата част от парите и бележка и избягах от апартамента. На следващата сутрин напуснах града с първия влак. Казах си, че правя това заради нея. Може би просто съм се боял от обвързването.

— И след това какво стана?

— След две години се върнах в Ню Орлиънс. Бях работил усилено и бях спечелил много пари. Открих, че имам вроден талант да се занимавам с бизнес и вече бях сключил няколко изгодни сделки. Вече не разчитах на находчивостта и чара си. Бях решил да се оженя за нея. Бях решил… — той спря отново и се взря в миналото със сериозно изражение. — Семейството й нямаше да ме види — продължи той. — Научих, че се е омъжила за друг. Положих всички усилия да я забравя. Така и не успях. Посветих живота си на целта да натрупам огромно състояние и този път сполучих. Имаше много жени, но докато не те срещнах, нямаше нито една… като Кларис.

Настъпи продължително мълчание. Отидох до един от прозорците и хвърлих поглед на ливадата. Помъчих се да си събера силите. Накрая се извърнах, видях сериозното му изражение и тъжните му сиви очи и прехапах устни. Когато заговорих, гласът ми изобщо не трепереше.

— Тя се е омъжила за друг, защото е била принудена да го направи — казах аз.

Той се намръщи.

— Как… как е възможно да…

Замлъкна внезапно и ме погледна. Бръчката между веждите му се задълбочи. След това разбра. Познах по очите му, че е разбрал, а и бузите му пребледняха.

— Била е бременна — казах аз. — Семейството й отказало да я приеме. Наела стая в евтин крайбрежен хотел и… парите, които си й оставил, в крайна сметка свършили. Там я намерил Клем О’Мали. Той бил надзирател в една плантация. Оженил се за нея и я отвел със себе си. Родила съм се скоро след това. Клем О’Мали ми даде името си, но той… не ми е баща.

— Боже мой — прошепна той.

— Загубил работата си. Преместили сме се да живеем в блатата. Отраснах там и живях в мръсна колиба. Ма… Ма работеше като фермерска жена и здравето й постепенно се влоши. Тя… никога не говореше за миналото. Никога не ми каза кой е баща ми, но… — гласът ми заплашително потрепери. Направих пауза и си поех дълбоко дъх. — Заболя от туберкулоза и… и докато умираше, ме погледна, мислеше си, че си ти и… произнесе твоето име, само твоето първо име. Винаги те е обичала.

Последните думи бяха само шепот. Лицето му беше станало смъртнобледо, а болката в очите му беше непоносима за гледане. Искаше ми се да отида при него и да го утеша. Искаше ми се да го притисна към себе си и да му кажа, че всичко е наред, но не го направих. Не успях да помръдна.

— Аз… съжалявам — каза той. — Никога няма да разбереш колко съжалявам… за всичко.

— Никой от нас не е знаел.

— Никой от нас не е знаел — повтори той.

Погледна ме. В очите му се четеше ужасната болка. След това дойде при мен, прегърна ме и ме притисна към себе си. Прегърна ме нежно, но само за миг.

— Съжалявам — изрече той отново. Гласът му беше толкова слаб, че едва различих думите му. Пусна ме и отстъпи, а след това се обърна и излезе от стаята.

След няколко минути напусна къщата. Вървях по коридора, когато чух, че каретата заминава нанякъде. Моди ме посрещна във фоайето. Каза, че мистър Робърт е излязъл и не е казал къде отива. Изглеждаше разтревожена. Обезпокои се още повече, когато дойде време за вечеря, а той не се върна.

Слушах как тежките дъбови клони скърцат тихо в нощта. Сигурно е минавало три, когато накрая потънах в неспокоен сън. Минаха сякаш само няколко минути, когато се събудих и видях, че Моди се суети наоколо с подноса със закуската. Тя дръпна завесите и ярките слънчеви лъчи нахлуха в стаята. Каза ми, че минава десет, а мистър Робърт още не се е върнал. Хубавичко ще му се накара, само да се появи. Та той е възрастен човек, бива ли така да плаши хората.

Денят ми се стори безкраен. Всеки час се точеше като десет в обикновен ден. Робърт не се завърна. Запитах се дали не трябва да си стегна багажа и да замина тихомълком. Може би така ще бъде най-добре и за двамата. Нищо не ми пречи да се върна в Ню Орлиънс и да остана при Кори, докато реша какво да правя. Не, това ще бъде проява на малодушие. Той е моят баща. Нямам право да бягам. Ще го изчакам, а когато се върне, ще разговаряме и ще обсъдим всичко. Не обядвах. Моди имала лошо предчувствие, усещала нещо злокобно. Това не било характерно за мистър Робърт. И аз имах някакво усещане, но се стараех да не му обръщам внимание, докато късното следобедно слънце удължаваше сенките върху ливадата. Разхождах се под дъбовете, а ветрецът развяваше розовата ми памучна пола.

Чух конски тропот по алеята. Заля ме вълна от облекчение. Обърнах се и видях едрия черен кон и ездача в сиво. Обаче това беше Лен, сътрудникът на Робърт. Тръгна към мен с мрачно изражение на лицето. Тогава разбрах. Стоях под дъбовете, докато сенките се увеличаваха, и знаех, още преди да е стигнал до мен, още преди да е проговорил. Хвана ме за ръцете. Каза ми, че Робърт е дошъл в офиса му вчера следобед и е настоял да състави ново завещание. То било написано пред свидетели и подписано. Всичко било направено безупречно от гледна точка на закона.

— Погрижил се е да обезпечи слугите в завещанието, а всичко друго е за теб, Дана. Бел Мийд. Целият му бизнес. Всичко. Милиони.

Не казах нищо. Не бях в състояние.

— Той… той ми каза, че трябва да остане сам за известно време. Каза, че ще се разходи с кораба. Има едно малко корабче, закотвено надолу по реката. Обикновено взима поне двама души със себе си за екипаж, но вчера е изкарал сам корабчето. По принцип е възможно и сам човек да се справи с управлението.

— Той… не се върна — прошепнах аз.

Лен стисна силно ръцете ми. Заболя ме.

— Намериха корабчето, Дана. Строшило се е в един пясъчен нанос. На дъното му имало голяма дупка. Малко по-късно намерили Робърт. Вълните… го били изхвърлили на брега на половин миля от корабчето.

— Не — прошепнах аз.

— Било е нещастен случай. Всички смятат, че е било нещастен случай.

— Ще дойдат журналисти, Дана — каза Лен. — Ти си известна жена и няма начин…

— Разбирам.

— Ще направя всичко по силите си.

След това ме прегърна през раменете и се запътихме към къщата. Крачехме бавно под дъбовете. Моди, Лерой и няколко други слуги се бяха струпали на верандата. Всички се бяха разтревожили. Усещаха, че нещо не е наред. Моди кършеше ръце.

— Какво да правя, Лен? — попитах аз. Гласът ми прозвуча глухо.

— Да бъдеш силна — каза той.

О, да, помислих си аз, ще бъда силна. Винаги съм била силна. Много ме бива за това. Имам голям опит. Ще бъда силна. Това е всичко, което ще успея да направя.