Дженифър Уайлд
Покер на сърцата (13)

13

Делия изглеждаше чудесно. Имаше удивително свеж вид и беше научила цял куп клюки, които сподели с нас сутринта след завръщането си. Отпивах от кафето си и полагах всички усилия да изглеждам заинтересувана от последните новости за аристокрацията на Ривър Роуд. Чарлз се отегчаваше неприкрито. По-късно обаче той ме издебна насаме в коридора. Очите му блестяха мрачно. В тях тлееше страстта, но не се забелязваше и помен от любов. Разликата между двете беше огромна. Обичах го от все сърце, но след всички съвместни нощи още не бях сигурна какви чувства изпитва той към мен. Чарлз никога не говореше за тях. Постоянно се държеше сдържано и твърде резервирано, като изключим миговете на любовта ни. Но поне тогава се отпускаше и беше страхотен.

— За… за какво искаш да разговаряш с мен? — попитах аз.

— Исках да те предупредя. Сега трябва да внимаваме още повече.

— За… забелязах.

— Не… искам да те обиждам, Дана, но никой не бива да заподозре нещо. Делия е много хитра и доста по-проницателна, отколкото смяташ.

— Знам.

— Ако имам поне малко здрав разум, ще скъсам с теб — каза той. Като че ли си говореше сам на себе си. — Не съм никак доволен от себе си или от това, което стана, но… — той се подвоуми и се намръщи.

— Аз… се радвам, че това се случи.

— Ти си на деветнадесет години, Дана. Не очаквам да разбереш как се чувствам.

Чухме стъпки по коридора. Чарлз настръхна. След това ме вмъкна в засенчената ниша до вратата, която се намираше малко по-нататък по коридора, като пак запуши устата ми с ръка. Мразех тази потайност. Мразех тази измама. Сърцето ми преливаше от любов. Исках целият свят да знае, но съзнавах, че това е невъзможно. Знаех, че трябва да го крием поне… поне засега.

— Сигурно съм полудял, щом поемам такъв риск — каза той. Отново ми се стори, че говори на себе си. — Трябва да вървя сега, Дана. Джаспър чака отвън. Помни какво ти казах, трябва да внимаваме много.

Кимнах. Надявах се, че ще ме целуне, но той не го направи.

След малко седях заедно с Кайла в малката слънчева шивачница в задната част на къщата и усърдно се стараех да й помагам при кърпенето. Но продължавах да мисля за Чарлз и за любовта.

— По дяволите! — възкликнах аз.

— Убодохте си пръста, миз Дана!

— Аз съм си виновна, не обърнах внимание.

— Не е лесно, нали?

— Никога не ме е бивало да се оправям с игла и конец!

— Нямам това предвид. Искам да кажа, че не е лесно да си влюбена.

Погледнах я. Кайла направи още един бод, като прокара умело иглата през фината бяла ленена покривка.

— Ти знаеш — казах аз.

— Разбира се, че знам. Онез чаршафи, миз Дана, дет ги изпрахте, не сте си свършила добре работата. Трябваше да взема луга и лимонов сок, за да почистя напълно петната от кръв. На никого не казах, миз Дана.

— Почти се радвам, че знаеш. Поне сега ще си поговоря с някого за това.

— Бих узнала, дори и да не бях видяла чаршафите. Цъфнала сте кат роза. Това е от любовта. Косата ви е лъскава и проблясва, кожата ви е гладка като лист от магнолия и ходите по нов начин, много грациозно. Само любовта постига това.

Кайла свърши с покривката за маса и взе завесата от мен. Жълтият атлаз се плъзна по коленете й.

— Дайте ми аз да я оправя. Искате да я закърпите, но не знаете как става. Май ще трябва да разшия вашите бодове и да почна отначало. Не е лесно да обичаш мъж. Ставаш една плашлива и нервна. Когато си с него, се тревожиш, защото искаш да му доставиш удоволствие и се боиш, че не успяваш, а когато не си с него се безпокоиш още повече, защото почваш да мислиш, че не те обича така, както ти го обичаш. Мъжете не ни обичат така — добави тя.

— Влюбена ли си в Джаспър? — попитах аз. Кайла се разсмя и поклати глава.

— О, Боже, не, миз Дана. Позволявам му да ми доставя удоволствие, защото това ми харесва, но със сигурност не съм влюбена в него. Само веднъж съм била влюбена. Спомняте ли си онова бяло момче, за което ви говорих, онова, дет ми отне девствеността? Обичах го, а той ми разби сърцето. Реших, че веднъж ми стига, и си обещах да не се влюбвам повече.

— Но… ти си била само дете. Била си едва на тринадесет години.

— Възрастта няма никакво значение, когато става дума за любов. Сърцето ти не знае колко години си живял на земята. Вярно е, че бях на тринадесет, но болката си оставаше болка. Когато се отдаваш на някого — продължи тя, — се отдаваш изцяло, без да се колебаеш, даваш му властта да ти причинява болка. Само един лек жест, една-единствена думичка или лека промяна в тона му стига, за да ти причини болка, за да ти докара нови съмнения и да те кара да стоиш будна и разтревожена по цели нощи.

Гласът и беше тих и спокоен. Хубавите й очи бяха сведени надолу и гледаха атлаза, който тя продължаваше да шие, но не го виждаше, а като че ли виждаше сцени от отминалите времена. Думите й бяха мъдри. Казах й го.

— Мисля, че няма нищо, което жените да не научават в края на краищата — изрече тя с тихия си глас. — И на вас ли ви прималява, когато си помислите за мистър Чарлз?

— Боя се, че да.

— Бас държа, че не е лесно човек да го обича, толкова е раздразнителен и изобщо… С мъж като него никога няма да знаете какво ще стане с вас, миз Дана. Просто трябва да не го изпускате и да се надявате.

— Не знам как ще свърши всичко.

— Жените никога не знаят това — увери ме тя. — Няма смисъл да си мислите как ще свърши… или кога. Просто се оставете на съдбата, радвайте се на удоволствието и благодарете на Бога, че имате хубавец в леглото си.

— Де да беше толкова просто — казах аз.

Кайла свърши с ръба на завесата и стана. Сгъна спретнато жълтия атлаз на четири.

— То е просто — каза тя. — Или поне за нас е така. Белите винаги усложняват нещата. Мистър Чарлз се самоизмъчва, защото смята, че не бива да се влюбва. Вие сте полудяла от любов по него и се поболявате от това, че не ви говори нежно и не ви казва колко много означавате за него.

— Той… той действително ме обича, Кайла.

— Сигурна съм в това, миз Дана. Само че не по начина, който ви харесва. Мъжете като мистър Чарлз никога не ухажват с рози и мили думи. Мъжете като него спотайват дълбоко чувствата си, защото това им е присъщо. Или го приемаш какъвто е, или полудяваш.

— Мъдра си — казах тихо.

— Познавам мъжете. Господ ми е свидетел, че имам достатъчно голям опит. — Кайла сложи сгънатата завеса на масата. — Аз вече не искам нищо повече от любовта. Получавам си удоволствието и си прекарвам добре времето, като ходя на пазар. Някой ден ще си намеря мъж, за когото ще реша, че си струва да се омъжа, и той няма да ми избяга.

— Може би Джаспър?

— В никакъв случай — каза тя, — но много го бива в леглото.

Почувствах се много по-добре след разговора с Кайла. До обяд кърпихме, като Кайла свърши повечето работа. След това се качих в стаята си. Погледнах се в огледалото. Кайла беше права. Бях се променила благодарение на любовта.

Помислих си, че това е наистина великолепна любов. Нямах с кого да го сравнявам, разбира се, но Чарлз беше изключителен любовник, страстен, търпелив, взискателен и изпълнителен. Почувствах прилив на удоволствие, когато си спомних за продължителните ни стълкновения между ленените чаршафи. Той беше много изкусен. По време на любовната игра проявяваше от време на време грижливо сдържана бруталност, но и нежност. Винаги се стараеше да изпитвам удоволствие, равно на неговото. Отначало се тревожех, че ще забременея, но Чарлз ме успокои, като ме увери, че взима предпазни мерки. След това получавах дори още по-голямо удоволствие, докато краката и ръцете ни се преплитаха, тялото се допираше до другото тяло и двете се превръщаха в едно.

Облякох бледожълта рокля, на която имаше малки кафяви и тъмнозлатисти цветя. Това беше момичешка дреха, но малко от момичето беше останало вътре в нея. Пълните ми гърди се опираха гордо в ниско изрязания корсаж, цепката на бюста беше очертана ясно, макар и скромно. Чувствах се по-възрастна, мъдра, опитна и узнала удивителни тайни. Напомних си, че трябва да продължа да бъда скромната млада дама за Делия, Джулиън и другите. Тайната ни трябваше да си остане тайна, а аз трябваше да остана послушната повереница.

— Колко тъжно — отбеляза тя.

— Никога няма да се науча да деля — оплаках се аз.

— Аз така и не се научих, скъпа.

Прекарах покорно следващите два часа пред бюрото в библиотеката, като изписвах страници с цифри и се опитвах да ги деля и умножавам. Лесно разделих две на четири, всеки би се справил с това, но с шест на двадесет и пет беше съвсем друго. Най-накрая се получи някаква безсмислица и аз се отказах. Реших, че това е безполезна загуба на време и е съвсем глупаво. Бях послушна ученичка през всичките тези месеци, старателно си учех уроците и се мъчех да задоволя учителите си, но вече ми дойде до гуша и бях готова да се разбунтувам.

Затворих тетрадката си по математика и бутнах настрана листовете. Станах от бюрото и минах през отворените френски прозорци в двора отвън. Небето се издигаше високо над главата ми. Беше ясно и яркосиньо. Следобедните сенки вече се бяха протегнали и очертаваха хладни сиво-сини кръгчета по керемидите. Тъмнозелените клони стърчаха настрани. По-светлозелената папрат приличаше на водопади от разпенена дантела. Розовите, пурпурни и тъмночервени цветове изпълваха въздуха с екзотичен аромат. Мимозите приличаха на два огромни чадъра, едната беше бледолилава, а другата — светложълта и златиста. „Колко мирно и спокойно е тук“, помислих си аз, докато крачех към триредния фонтан. Пръскането и плискането на водата от един ръб на друг вдигаха шум, подобен на звънтене.

Погледнах към витата стълба от ковано желязо. Тя водеше към верандата, която обгръщаше отвън спалнята ми на втория етаж. Всяка нощ от онзи първи път той се бе плъзвал скришом в двора, когато луната се вдигаше високо в небето, посребряваше керемидите и усилваше мрака. Качваше се безшумно по стълбата и вървеше по верандата към отворените ми френски прозорци. Колко нетърпелива бях, докато чаках в тъмната спалня и копнеех да чуя шума от стъпките му. Жадувах да ме докосне и се молех час по-скоро да почнем чудесната гимнастика, чрез която се превръщахме в едно цяло.

Топнах пръсти в студената вода на фонтана и се замислих за промените в моя живот. От една страна, бях по-щастлива от когато и да било преди, но ставах и все по-несигурна. Не се боиш да загубиш това, което не притежаваш. Сега изпитвах такова блаженство, че не знаех как ще живея без него. Спомних си съня.

Знаех някак си, че ми е съдено да се влюбя в Чарлз Етиен. Колко смущаващо беше всичко. Колко по-прост беше животът ми, преди да прекрача този невидим праг и да разкрия причината за съществуването ми.

След урока по математика и обяда с Делия спрях за малко до фонтана. Чух шум от стъпки зад мен. Обърнах се. Джулиън се усмихваше.

— Добър ден — каза той.

— Джулиън… Ти… си се върнал.

— Само преди няколко минути. Дори още не съм се преоблякъл. Ти… Боже мой, изглеждаш прекрасна. Приличаш на приказно видение.

Думите му ме накараха да се почувствам неспокойна. Смених темата.

— Скъсах с математиката, Джулиън — казах аз.

— Така ли?

— Тя ме подлудява. В главата ми става пълен хаос. Не възнамерявам да я уча по-нататък.

— Много добре — изрече той нежно.

— Ти… няма ли да почнеш да ме разубеждаваш?

— Искам да бъдеш щастлива. Стигнах до заключението, че това е най-важното нещо на света за мен: да те направя щастлива.

Той се усмихна пак. Усмивката му беше мила и нежна. Изглеждаше още по-строен, спретнат и пращящ от здраве. Беше загорял. Тенът му го правеше да изглежда още по-млад.

— Добре… добре ли изкара? — попитах аз.

— Прекрасно. Намерих всичко, което ми трябваше. Стоях дълго време на слънце. Не срещнах и един алигатор.

— Изглеждаш чудесно, Джулиън.

— Трябва да се преоблека. Пътувах в тези дрехи.

Той беше в прекрасно настроение. Излъчваше енергия и жизненост. Изглеждаше много по-спокоен, отколкото беше на заминаване. Погледът на нежните му кафяви очи се впи в моите. Видях какво се крие в тях. Нищо подобно не бях видяла в очите на Чарлз.

— Чу ли какво казах? — попита той.

— Чух.

— Да те направя щастлива, това е най-важното за мен. Знаеш какво се опитвам да кажа.

Кимнах. Знаех. Искаше ми се да не беше така.

— Обичам те, Дана. Ето, изрекох го най-сетне. Никога не съм си представял, че ще успея да го кажа. Мисля, че се влюбих в теб много отдавна, може би още отначало.

Гласът му беше дрезгав, нежен и искрен. Колко мили бяха думите му. Трогнах се много. Усетих, че очите ми се навлажняват. Де той да беше единственият.

— Разбирах какво става с мен, Дана, но му се съпротивлявах. Съпротивлявах се отчаяно. Казвах си, че бъркам. Казвах си, че съм прекалено стар за теб. Казвах си, че обществото няма да одобри постъпката ми. Казвах си, че ще го превъзмогна и се опитвах, действително се опитвах, но напразно. Колко желаех да те прегърна в онази нощ след бала, докато бяхме пред вратата на спалнята ти.

Не казах нищо. Джулиън се размърда. Беше се разкрачил и отпуснал ръцете си върху хълбоците си.

— Това ме тревожеше. Опитвах се да те избягвам. Мъчех се да те забравя. Не успях, Дана. Реших да се отправя на това последно пътешествие и да се постарая да подредя мислите си. Изследвах дълбините на душата си.

Той спря, усмихна ми се и ме погледна. Очите му не криеха любовта му. Как ми се искаше това да не се бе случило. Как ми се искаше да съм някъде другаде. И аз го обичах, обаче не по начина, по който той искаше. Мисълта, че ще му причиня болка, беше непоносима.

— Реших, че възрастта няма значение — каза той. — Вярно е, че съм по-стар, но ти ме накара да се почувствам пак млад. Достатъчно възрастен съм, за да те защитавам и да се грижа за теб и за да ти създам усещане за сигурност. Това не е способен да постигне някой по-млад мъж. Ужасно стар ли ти се струвам?

Поклатих глава. Обичах го.

— Реших, че не ме интересува какво ще кажат хората. Да си говорят каквото искат. Няма да жертвам щастието си от страх, че няколко души ще ме одумат.

Кимнах. Страхувах се, че гласът ми ще ме издаде.

— Аз… никога не съм смятал, че ще се чувствам пак така, Дана — продължи той. Гласът му беше тих и искрен. — Трудно ми е да го произнеса, но… след като загубих жена си, реших да… не се обвързвам емоционално. В живота ми имаше жени, разбира се, но те ми служеха за развлечение. След като загубих Мериън, бях така съкрушен, че се заклех… никога да не си разреша да се влюбя отново.

— Разбирам — казах аз.

— След това ти нахлу в живота ми и преобърна всичко с главата нагоре. Разруши се деликатното равновесие, което си бях създал. Мирът и спокойствието изчезнаха. Най-неочаквано имах нова грижа и нова отговорност. Трябва да си призная, че отначало се дразнех неимоверно от това. Нещо започваше да се променя в мен. Положих всички усилия да го сподавя. След нощта на бала повече не бях в състояние да се мъча да се заблуждавам. Разбрах, че те обичам.

Хвана ръката ми с двете си ръце и я стисна.

— Обичам те, Дана. Искам да се оженя за теб.

Така се стреснах, че изтръгнах ръката си.

— Ти… искаш да се ожениш за мен?

— Разбира се, че искам — отвърна той. — Обичам те, а аз съм почтен човек. Не бих си и помислил за… някаква друга връзка.

„Не си като брат си“, помислих аз.

— Искам да ми станеш жена. Искам да ти подаря света. Ще свърша окончателно с книгата след шест седмици или два месеца, а след това… след това искам да те отведа в Лондон и в Париж и да ти покажа света, който не си виждала досега. Искам да станеш най-щастливата жена на земята и… кълна се, че ще опитам да го постигна.

Ще се опита. Знаех това. Никоя жена не би пожелала по-мил мъж от него. Никоя жена не би искала да види по-силна любов от тази, която припламваше в нежните му кафяви очи. Защо, защо, защо трябваше да става така?

— Но… — поколебах се аз. — Аз… ти си аристократ, Джулиън. Произлизаш от прославен стар род. А аз… идвам от блатата. Незаконно дете съм. Хората вече ме смятат за развратница. Ако се ожениш за мен…

— Тези неща нямат значение, Дана.

— Семейството ти…

Той ме хвана отново за ръката и я стисна здраво.

— Обичам те — каза той. — Само това има значение.

— Не… знам какво да кажа.

— Знам, че си… ами, твърде млада и… не очаквам да се чувстваш като мен, но… — той се уплаши неочаквано и се замисли. — Смятам, че… ще се научиш да ме обичаш.

Непоносимо ми бе да виждам погледа в очите му. Отпуснах свободната си ръка на бузата му.

— Вече те обичам — изрекох тихо.

— Но не по същия начин?

Не отговорих. Не исках да го засегна. Джулиън пусна ръката ми и въздъхна. След това се усмихна. Това беше онази прекрасна и мила усмивка, която трогваше сърцето ми всеки път, когато я виждах.

— Струва ми се, че ще ти трябва време. Просто… просто искам да си помислиш за това. Ще го направиш ли, Дана? Ще мислиш ли за брак с мен? Не е задължително да отговаряш веднага.

— Ще си помисля — изрекох внимателно. — За… за мен това е голяма чест, Джулиън.

— Ние… ъ-ъ… няма да казваме нищо за това на другите — изрече той. — Това ще бъде нашата тайна.

— Мисля, че така ще е най-добре — съгласих се аз.

Джулиън пусна ръката ми и направи крачка назад. Изпитваше видимо облекчение. Изглеждаше свенлив и несръчен. Усмихна се по момчешки и влезе в къщата.

Какво да правя? Той ме обичаше така, както всяка жена желае да бъде обичана — искрено, от все сърце и душа. Не се и съмнявах, че ще бъде не по-малко страстен любовник от брат си, но тъкмо тук беше пречката. Обичах брат му. Сега забелязах, че не желая това. Не желаех да го обичам така, не исках никой да има такава власт над мен, но въпреки това го обичах и не бях в състояние да направя каквото и да е. Питах се как да намеря изход от ситуацията. Късно вечерта, когато къщата утихна, Чарлз пак се промъкна в стаята ми. Кръвта ми кипна, когато го видях. Почти се възмущавах от копнежа вътре в мен. Знаех, че ако съм свободна и не съм пленничка на тези страсти, всичко ще бъде много по-лесно. Не виждах лицето му, а само очертанията му, тъй като той стоеше пред сребристата светлина, обаче усещах пронизващия му поглед.

— Не знаех дали… дали ще дойдеш — изрекох тихо.

— Дойдох против волята си. Не се удържах.

— Не се… радваш на това, нали?

Чарлз не отговори. Тръгна към мен и ме прегърна. Подчиних се на целувката му. Когато се дръпна най-сетне назад, разбрах, че съм длъжна да му кажа, преди да сме продължили. Бутнах назад един кичур от челото си. Вече виждах лицето му. Очите му бяха потъмнели от желание. Устата му беше твърдо стисната. Жадуваше ме, но този копнеж не беше любов. Обичаше ли ме? Каква ще бъде реакцията му, когато му кажа за предложението на Джулиън?

— Необичайно студена си тази вечер — подхвърли той.

— Обичаш ли ме, Чарлз? — попитах внезапно.

Въпросът го завари неподготвен. Забелязах това. Не исках да го питам, но усетих, че съм длъжна. Той се намръщи. Никак не беше доволен.

— Ти си ме омагьосала — отвърна той най-накрая.

— Това не е отговор. Или… може би е.

— Защо е всичко това, Дана?

— Ще се ожениш ли за мен? — попитах аз.

— Да се оженя за теб? Не, Дана. Не. Аз съм Етиен. Когато се оженя, то ще бъде за жена с произход като моя.

— Джулиън ще го направи.

— Какво ще направи?

— Ще се ожени за мен. Иска го. Каза ми го този следобед.

Чарлз се смая. Направи крачка назад. Дори на лунната светлина видях, че побледнява силно. Дълго време не каза нищо. Аз също мълчах. Натъжих се, тъй като разбрах, че съм направила ужасна грешка. Усещах, че се дръпва мислено от мен, усещах гнева, неодобрението, подозрението му.

— И с него ли си спала? — попита той най-накрая.

— Знаеш, че това не е вярно.

— Тогава как си го оплела в…

— В нищо не съм го оплитала, Чарлз. Той ме обича. Иска да му стана жена.

Гледаше ме. Не му се вярваше, въпреки че знаеше, че казвам истината. Усетих страшно силна болка. Обичах го от все сърце, но всъщност Чарлз не ме обичаше. Правеше любов с мен, но това беше съвсем различно нещо. От самото начало не ме одобряваше и искаше да се отърве от мен, а след това… ме прие само заради Джулиън и Делия, само за да запази мира в семейството. Според него ставах за потайни срещи и за тайна любов в мрака, но не ставах за съпруга на един Етиен. Осъзнах всички тези истини, но въпреки това още го обичах. Не исках да го мразя. Не можех.

— Какво ще му кажеш? — попита той.

— Не… не знам какво да му кажа. Той обеща да не ме кара да бързам с отговора. Не очаква да сторя това скоро. Не… искам да го разстройвам, Чарлз.

— И аз — изрече той надуто.

— Какво ще правим?

— Не знам — каза той. — Какъв глупак! — възкликна той след това. — Проклет глупак!

Обърна се и тръгна към френските прозорци. Пак се оказа с гръб към сребристата светлина. Спря и ме погледна. Мина доста време, преди да проговори.

— Няма да допусна това, Дана — каза той.

Излезе. Знаех, че съм го загубила.