Дженифър Уайлд
Покер на сърцата (1)

1

През нощта пак сънувах този сън. Беше същият, както винаги — неясен и объркващ. Едновременно ме тревожеше и ми доставяше удоволствие. Мъжът стоеше в мъглата. Очите му се взираха изпитателно в моите. Наблизо течеше голяма река. След това ме хвана за ръцете, стисна ги и ме притегли към себе си. Усмихна се, а после мъглата ни обви. Почувствах се особено. Сладък мед потече като гореща река по вените ми. Простенах и се обърнах в леглото. Старата пружина изскърца шумно. Събудих се. Още ми беше приятно и бях замаяна. Реших, че сигурно съм полудяла, щом сънувам непрекъснато един и същи сън.

Приседнах и си разтърках очите. Пружината изскърца пак. Царевичните обелки, които изпълваха дюшека, прошумоляха силно. Различавах очертанията на старата тоалетна масичка и на едно тъмносребристо петно. Това беше огледалото. Още малко, и зората ще пукне. Време е да ставам. Не ми се излизаше от леглото. Продължих да лежа гола под износения чаршаф. Мислех си за съня. Мама Лу вероятно ще ми обясни какво значи той. Хората по блатата я наричаха магьосница и се страхуваха от нея, но ходеха при нея всеки път, когато им трябваха любовни еликсири, мехлеми или билки. Мама Лу виждаше и разбираше това, което бе недостъпно за взора и разума на обикновените хора. Защо не спирам да сънувам този мъж? Знаех, че той е висок и красив. Носеше хубави дрехи, но така и не съумях да си спомня лицето му. Макар и да ми се струваше непознат, знаех, че ще го разпозная веднага щом го срещна наистина.

„Глупости, помислих си аз и станах от леглото. Той е плод на въображението ми. Нима е възможно да срещна такъв мъж тук, сред блатата?“ Грубите простаци, които живееха наоколо, със сигурност не носеха елегантни панталони и изискани бели копринени ризи. Никой от тях не ме беше карал да се чувствам толкова… толкова напрегната, сякаш бях подложена на изтезание. Тръпнех от приятна болка. Очаквах да ми се случи нещо чудесно веднага щом болката избухне вътре в мен.

Сенките избледняваха. Топнах парче плат в каната с вода, която държах на старата клатушкаща се тоалетка, и се измих. Водата беше удивително студена. Стори ми се, че гърдите ми се издуват, а зърната ми приличат на стегнати пъпки, докато ги търках с влажния плат. Защо продължавам да го сънувам и защо не си спомням как изглежда? Това ме караше да се чувствам неспокойна… и ме тревожеше по някаква необяснима причина. Дали пък не съм се побъркала наистина? „Едва ли, казах си аз. Само преди три месеца станах на седемнадесет години. Твърде млада съм, за да съм луда.“

„Забрави това, Дана, смъмрих се аз наум. Облечи се. Заеми се за работа. Нямаш време за всички тези фантазии. Какъв смисъл има да мислиш за някакъв загадъчен мъж, който се появява непрекъснато в сънищата ти? Твоят проблем е, че не си била още с мъж, а отдавна си съзряла за това. Трябва ти нещо за подсилване. Може би Мама Лу ще ти даде това, което ти трябва, когато отидеш да вземеш лекарството за Ма.“

Облякох си опърпаната стара бяла фуста и парцаливата розова памучна рокля, която ми беше единствената. Вече ми беше много къса. Деколтето, с което изглеждах скромна и възпитана, когато бях на четиринадесет години, ми стоеше сега доста неприлично, тъй като едва задържаше гърдите ми. Имах чувството, че ако кихна, ще изскочат навън.

„Мъжете ще се заглеждат в теб, Дана, ми беше казала Ма. Мъжете ще те пожелаят, затова внимавай, дете.“

Ма беше мъдра, разбира се. Обичах я нежно, но нямаше защо да ме предупреждава да внимавам с мъжете. Те се обръщаха след мен, откакто станах на тринадесет години. Отдавна се бях научила как да се оправям с тях. Трябваше да бъда рязка и да действам бързо. Трябваше да съм готова и да се бия, ако се наложи. Вярно е, че мъжете се заглеждаха в мен, но в действителност не разбирах защо го правят. Съвсем не бях привлекателна. Косата ми не беше нито руса, нито кестенява. Представляваше някаква необичайна смес от двете и имаше цвят на тъмен мед. Спускаше се по раменете ми на гъсти и непослушни кичури. Очите ми бяха лешникови със златисти точици, скулите ми — високи и изпъкнали. Устните ми бяха твърде пълни и розови. Светлокафявото ми лице имаше кадифен оттенък.

Бях твърде висока. Имах дълги крака и тънък кръст. Извивките и изпъкналостите по тялото ми ме караха да се чувствам много неловко. Защо му трябва на някой мъж да се обръща след обикновено и непохватно момиче като мен? Много ми е чудно. Струва ми се, че мъжете в действителност не ги интересува как изглежда момичето. Просто искат да преспят с него, и толкова. Повечето от тях са си едни бандити и нищо повече. Доброто момиче трябва да се пази непрекъснато, ако иска да остане девствено. Иначе ще й се случи същото като на много девойки тук, в блатата.

Прокарах пръсти през косата си, за да среша сплъстените кичури, отключих вратата и тръгнах по скърцащите стари задни стълби. Таванската ми стая в началото е била предназначена за някоя слугиня. Клем О’Мали не беше в състояние да си позволи да плаща на някоя негърка, но такава просто не му трябваше. Той имаше мен. Издържах се сама, откакто се помнех. Влязох в кухнята и подкладох огъня в старата тумбеста печка, която ми създаваше толкова неприятности. Разбутах жаравата, за да разпаля въглените. Когато те най-сетне пламнаха и почнаха да присветват, въздъхнах от облекчение, затворих вратичката и сложих чайник с вода да заври.

Тръгнах по тесния тъмен коридор и излязох навън. Застанах на хлътналата предна веранда. Вече беше топло и горещо. Треперливите слънчеви лъчи преминаваха през короните на кипарисите и рисуваха златисти шарки в калта. Тук не растеше трева. Нашата ферма, ако е възможно изобщо да я наречем така, беше заобиколена отвсякъде от блатото. Чух, че прасетата грухтят шумно в кочината си, а кокошките кудкудякат нетърпеливо. Как ми се искаше да избягам. Как ми се искаше просто да се махна и да опозная света, за който знаех, че съществува отвъд блатата. „Някой ден това ще стане, обещах си аз. Някой ден ще видя нещо друго, освен тези блата и тази мизерия.“

Запътих се към обора. Щом свърших с доенето, дойде време да нахраня кокошките. „На седемнадесет години съм, помислих си аз, а няма как да избягам. Сутрин ставам преди пукването на зората. Запали огъня, издой кравата, нахрани кокошките и направи закуска за Клем О’Мали и двамата му сина, отнеси един поднос за Ма, почисти кухнята, помети пода и свърши другата къщна работа. Виж как е Ма и после почни да готвиш обяда. Работи и се ядосвай през целия ден, не обръщай внимание на лошото настроение и грубите обноски на втория си баща. Избягвай колкото е възможно повече доведените си братя. Ако се налага, бий се с тях.“ Бях седемнадесетгодишна, а все едно, че бях някоя робиня негърка. Поне бях още девствена. Това беше истинско постижение, като се има предвид в какъв край живеех. Ако момичето не беше омъжено и не беше станало майка на седемнадесетгодишна възраст, обикновено ставаше жертва на насилие. Изнасилвачът често беше от нейното семейство.

Може би ще се отдам един ден на някой мъж, но той няма да бъде от тукашните простаци. Ще бъде висок и чист. Ще говори тихо и възпитано. Ще носи хубави дрехи, ще ме гледа с обич и няма да мисли само как да преспи с мен. Ще харесва Дана О’Мали като личност. Ще бъде изключителен мъж. Сърцето му ще прелива от любов, а главата му ще бъде пълна с мечти. Ще ми помогне да превърнем тези мечти в реалност. Няма да ми се присмива заради желанието ми да се усъвършенствам. Няма да ми се подиграва за това, че знам да чета, да пиша и да говоря френски не по-зле от английски. Ма беше французойка по рождение.

Кокошките закудкудякаха шумно, когато отворих вратичката и влязох при тях. Мигновено ме наобиколиха свирепи създания, които размахваха диво криле, кълвяха и подскачаха във въздуха, докато пръсках шепи зърно по земята. Джейк ги продаваше на пазара. Джейк беше твърде лош и порочен, истински побойник, а Ранди не беше много по-добър. Ранди беше на двадесет и една години. Джейк беше на двадесет и три. И двамата правеха само пакости и бели от малки. Ако по блатата бях известна като Малкия рис, това прозвище се дължеше на факта, че още от ранно детство ми се налагаше да се браня от тях двамата.

В действителност Джейк и Ранди не ми създаваха толкова главоболия, колкото Клем. Той никога не ми беше посягал. Държеше се навъсено и презрително, но усещах някак си, че представлява много по-голяма заплаха за мен, от който и да е от своите синове. Бях го виждала как размишлява мрачно, когато си мисли, че никой не го гледа. Намирах се в безопасност, докато Ма се намираше в къщата, но ако й се случи нещо…

Снощи Ма пак имаше лош пристъп. Прекарах над един час с нея, като я държах за ръката и бършех потта от челото й с влажно парче плат. Опитах се да я убедя да пийне малко мляко. Постарах се да не мисля за терзаещата я кашлица и за изцапаната с кървави петна носна кърпичка, която тя се помъчи да скрие. „Това е… това е само треска, казах си аз, скоро Ма ще се оправи.“ Опитах се да повярвам в това. Длъжна бях да вярвам. Без Ма няма да мога да оцелея. Това е само треска, и Ма скоро ще оздравее. Ма нямаше още четиридесет години, но вече се беше превърнала в старица. Беше много слаба. Лицето й беше изпито. Косата й с цвят на мед висеше отпуснато. По нея имаше сиви ивици. Животът с Клем О’Мали я беше довел до това състояние. „Защо, о, защо се е омъжила за него?“

Знаех, че е бил надзирател в една от по-големите плантации — здравеняк ирландец с двама непослушни млади синове, чиято майка умряла по време на раждането на втория. Ма била само на двадесет години. Току-що била овдовяла. Родила съм се четири месеца след сключването на брака й с Клем О’Мали. Той не ми беше баща, но ми бе дал името си. Загубил работата си в плантацията още когато съм била съвсем невръстна. Скоро след това сме се преселили тук, в блатата. Всички други ни смятали за бели бедняци и ни презирали. Влачехме окаяно съществуване, като гледахме прасета и кокошки в това просешко подобие на ферма.

Ма никога не говореше за живота си преди срещата с Клем и сменяше бързо темата, когато се опитвах да я попитам за това. Не бях виждала нищо друго, освен блатата, занемарената ферма, мръсотията и мизерията, но усещах, че Ма е живяла в много по-хубави места. Спомнях си, че преди много години, когато бях съвсем малка, тя беше говорила за хубави карета, рокли от лъскава коприна и ухаещи градини. Обещаваше ми, че и аз ще опозная тези места, но това беше преди хубавите й кафяви очи да се изпълнят завинаги с тъга и преди вторият й мъж да пречупи окончателно духа й. Суровият и безрадостен живот в блатата още не я беше сломил. Коя е била тя преда да се омъжи за Клем О’Мали? Кой е бил първият й мъж, истинският ми баща? Тези въпроси ме тормозеха от години. Ма категорично отказваше да им отговори.

„По-добре да не знаеш, ми беше казала тя. Няма да имаш никаква полза, ако разбереш. Знай само, че ти… ти си различна от другите, скъпа моя.“

Сигурно ще кажете, че Ма само така си говори, но аз наистина бях различна. Подобно на Ма. Винаги съм знаела това. На Ма не й беше мястото тук. Беше твърде нежна и изискана. Не беше жилава и издръжлива като другите жени от блатата. Повечето от тях бяха същински повлекани. Ма беше винаги нежна и любезна. Постоянно замечтана. Вечно боледуваше. Работеше като робиня на фермата. Мъчеше се да изпълни дълга си към Клем О’Мали. Но ми се струваше, че той я презираше така, сякаш… сякаш знаеше нещо, което му даваше власт над нея. Ма никога не се оплакваше, но с годините постепенно се беше оттеглила в света на фантазиите си. Усмихваше се на себе си, докато вършеше къщната работа.

И на мен не ми беше мястото тук, но бях по-корава и издръжлива от Ма. Разбира се, и аз мечтаех. Без моите сънища наяве нямаше да съм в състояние да се изправя срещу мрачната действителност, но не бях се оттеглила изцяло в страната на мечтите си. Приемах реалността и се бях зарекла да я променя. Може и да имах само една прокъсана рокля, може и да нямах време или възможност да се изкъпя както трябва или да поддържам косата си чиста, но не бях измет. Никога не бях ходила на училище — в блатата нямаше училище, нито пък църква. Имаше само едно пъстро сборище от колиби, което наричахме град. Въпреки това можех да чета, ако думите не бяха прекалено дълги. Умеех да преписвам думите на хартия и да пиша името си с големи печатни букви. Повечето хора наоколо и това не знаеха как да направят. Нека да ми се надсмиват и да ме смятат за особена, но нямаше да им позволя да ме смъкнат до своето полуживотинско ниво. Някой ден ще намеря начин да изградя по-добър живот за себе си.

Върнах се в кухнята. След петнадесетина минути се чу силен тропот. Джейк влезе при мен, като решеше назад с ръка тъмнорусата си коса. Той беше висок и як здравеняк с квадратна челюст и навъсени сини очи. Личеше си, че носът му е чупен неведнъж. Джейк беше голям хулиган. Всички, които живееха сред блатата, се бояха от него. Много момичета го смятаха за интересен, въпреки че той беше невероятно покварен. Джейк никога не беше оставал без приятелка.

— Добро утро — изрече той с провлечен глас и ме изгледа кисело.

— Нищо не ви пречи на вас двамата с Ранди да вдигате по-малко шум, когато ставате — изрекох студено. — Знаете, че Ма е болна.

— Не ме дразни — изръмжа той.

— Не ти пука, нали? Не те интересува, че…

— Млъкни, кучко!

— Разкарай се! — отвърнах му аз язвително.

— Станала си много устата. Ако не си затваряш устата, хубаво ще ти натроша мутрата в някой от близките дни.

— Опитай да го направиш. Не се плаша от теб. Така ще те ритна по топките, че повече няма да си в състояние да се търкаляш с уличниците.

Джейк се намръщи, когато си спомни за „любовната ни среща“ зад кочината и за това, което му сторих тогава. Подобно на болшинството побойници Джейк се заяждаше само със слабите и беззащитните, а аз не бях нито едното, нито другото. Гледаше ме свирепо със сините си очи, които бяха изпълнени с омраза, но и със страст. Аз бях единственото момиче по тези места, с което Джейк не беше преспал досега било насила, било по взаимно съгласие. Това, че му бях доведена сестра, за него не означаваше нищо. Действително ме желаеше, но знаеше много добре, че не хвърлям думите си напразно.

Ранди не беше по-добър от Джейк. Просто беше по-лукав от него. Беше висок като върлина. Лицето му беше слабо и приличаше на лисича муцуна. На широките му устни винаги играеше усмивка, но Ранди надминаваше по подлост брат си. Беше хладнокръвен и решителен по време на бой или след като се е забавлявал с момиче. Беше по-умен от Джейк. Беше хитър мошеник, чиято приветлива външност лесно мамеше наивниците.

— Хей, Дана — изрече той дружелюбно. — Само като видя моята малка сестричка и ми става добре.

— О, да, виждаме какво ти става в панталоните — каза Джейк. — Пази го за Ани Купър, ако не искаш да станеш храна на алигаторите. Малката сестричка не си поплюва.

— И тя ще ми падне — увери го Ранди. — Никоя не ми е устоявала дълго.

Не им обърнах повече внимание. Вдигнах царевичните питки от печката и почнах да пържа яйца. Джейк и Ранди седнаха на очуканата стара дървена маса и си наляха силно черно кафе от големия син чайник, който бях оставила там. Ранди се захвана да маже с масло царевичните питки.

— Баща ти върна ли се снощи? — попитах го аз.

Ранди поклати глава.

— Мисля, че ще се прибере тази сутрин. Бас държа, че е бил твърде зает снощи.

Разбрах за какво намекват. Досетих се къде е бил снощи Клем О’Мали — на същото място, където беше прекарал доста нощи, откакто Ма се разболя. Джеси беше мулатка — свободна цветнокожа, която си имаше колиба в блатата. Беше най-малко на тридесет години. Цапотеше си лицето и носеше опърпана рокля от червена коприна. На ушите й висяха златни обици. Повечето тукашни мъже ходеха при нея, когато имаха пари. Много я търсеха за „услугите“ й. Често вземаше продукти, кокошки или прасенце, ако мъжът нямаше пари в брой.

Тръшнах чинията с пържените яйца на масата. Те почнаха да ядат лакомо, като си говореха какво ще правят през деня. Налях си чаша кафе и я изпих, докато правех овесената каша и препечената филийка за Ма. Самата аз никога не ядях толкова рано сутрин. Задоволявах се с една или две чаши кафе. Подготвих подноса за Ма: една купа с овесена каша и малко сметана с бучка масло, която се топеше в центъра, две намазани с масло препечени филийки върху синя чинийка, бурканче с желе от дива ябълка и чаша мляко. Искаше ми се да имах няколко цветя, за да ги сложа на подноса, но нямах време да ходя в блатото и да бера диви орхидеи.

Ма седеше, когато влязох в стаята й. Беше дръпнала завесите. Един горещ слънчев лъч падаше на леглото й. Колко немощна и измъчена изглеждаше тя! Обаче лицето й не беше бледо. На бузите й блестяха две розови петна. Кафявите й очи с цвят на лешник блещукаха трескаво. Тя ми се усмихна сърдечно, но виждах, че това й струва голямо усилие. „Колко ли е била хубава, когато е била млада!“, помислих си аз. Още личаха следите от някогашната красота, въпреки смазващото въздействие на лишенията и трудностите. Посивялата й коса с цвят на мед се беше навлажнила от потта. Тя я беше пригладила назад и вързала на хлабава плитка.

Отвърнах на усмивката й. Когато бях с Ма, от мен изчезваше всяка грубост. Бях само нежна и мила. Не ми се налагаше да издигам невидима защитна стена около себе си и да се преструвам, че съм загрубяла. Имах възможност да съм истинската аз, Дана. Знаех, че когато съм с нея, деликатните ми чувства няма да бъдат сметнати за признак на слабост и няма да бъдат осмени.

— Добро утро, скъпа моя — изрече Ма на френски. Обикновено си говорехме на този език.

— Добро утро, Ма. Донесох ти закуска.

— Само… само я сложи на масичката до леглото, скъпа. Ще… ще хапна малко по-късно.

— Но овесената каша ще изстине — почнах да протестирам аз, — донесох ти и малко от желето от дивите ябълки, което направих миналата година. Крих го досега от Клем и момчетата, за да има за тебе.

Тя отпи глътка мляко и ми направи знак да дръпна подноса. Вдигнах го неохотно от коленете й и го сложих на масичката отстрани.

— Ще… ще опитам да хапна още след малко — прошепна тя. — Обещавам.

— Поне изпий млякото, Ма.

— Ще го изпия, скъпа моя. По-късно.

— Чух те да кашляш през нощта — казах аз. — Изкашля ли още…

Нямах сили да произнеса думата кръв. Ма поклати глава и се усмихна пак, все едно, че бях ужасно глупава.

— Кашлях съвсем… малко и нямаше… нищо друго. Не искам да се тревожиш, скъпа моя. Ще се оправя.

— Разбира се, че ще се оправиш — уверих я аз. — Ще се видя тази сутрин с Мама Лу и ще взема още от лекарствата й. Те… ще ти помогнат, зная, че ще ти помогнат. Мама Лу каза, че като ги вземеш, ще ти стане по-леко. Нали е така? Ще оздравееш за нула време.

Ма кимна и се престори, че вярва на лъжата като мен. Хванах я за ръката и я задържах. Толкова я обичах. Чувствах се съвсем безпомощна и загубена. Ма ме погледна с удивително бляскавите си очи. В тях се четеше тъга и страх. Знаех, че се бои не за себе си, а за мен.

— Бедното ми детенце — изрече тя съвсем тихо. — Какво ще стане с теб?

— Не съм детенце, Ма. На седемнадесет години съм и съм много жилава. Винаги съм знаела как да се грижа за себе си.

— Ти си прекрасна — прошепна тя. — Дори в тази скъсана розова рокля и с калта по лицето си. В теб има нещо… нещо, което никакви парцали и кал не могат да прикрият. Когато бях млада…

— Още си млада — възразих аз. — Ти си само на тридесет и осем години. Не си стара. И ти си прекрасна — добавих аз, като пригладих назад кичур потна медноруса коса от челото й.

— Толкова си… толкова приличаш на…

Тя замълча. Хубавите й лешникови очи пак загледаха замечтано. Видях, че си спомня и напълно е забравила за настоящето. На лицето й се появи замислено изражение, докато си припомняше бляскавото минало.

— И в мен имаше нещо подобно — продължи тя, докато потъваше в света на мечтите си. Всъщност не приказваше на мен, а на себе си. — И в мен имаше нещо особено. Мисля, че би го нарекла чар. Толкова много хубавци се тълпяха около мен като… като пчели около гърне с мед. Всички до един бяха красиви, богати и от много известни семейства. Можех да имам всеки от тях…

Гласът й отслабваше все повече, и повече. Очите й бяха изпълнени с копнеж.

— Можех да имам всеки от тях — продължи тя след миг, — но виждах само него, а той… той приличаше на Бог. Ех, само да не беше…

Тя спря отново и ме погледна през мъглите на времето.

— Така и не узна за теб — прошепна тя. — Малкото ми момиче.

— Кой, Ма? Кой е той?

Ма не обърна внимание на въпроса ми.

— Малкото ми момиче трябваше да носи хубави обувки от шевро и муселинена рокля на цветя. Трябваше да отидеш в пансион за млади дами, за да се подготвиш да заемеш своето място в обществото. Там трябваше да има чайове и градински партита. Градината беше много хубава. Азалиите, магнолиите и, о, да, глициниите се виеха по старите сиви каменни стени като бледо пурпурна дантела…

Замълча и се унесе в спомените си. Държах я здраво за ръката, без да я изпускам. Така исках да чуя още за онзи свят, в който тя беше отраснала отдавна, още преди да се родя. Защо не желаеше да го сподели с мен?

— Тази сутрин видях една червена птица — каза ми тя.

— Чинка ли? Но, Ма, няма…

— Събудих се и погледнах през прозореца. Тя беше кацнала на едно клонче и ме гледаше — сякаш ме чакаше. Беше ярко, яркочервена. Имаше цвят на… кръв.

— Сигурно си си го въобразила, Ма.

— Беше много хубаво. Не… не се страхувах.

— Ма…

— Интересно какво ли означава?

Ма се намръщи пак. Фините й вежди се притиснаха една към друга. След това почна да кашля. Когато пристъпът отмина най-сетне, по току-що извадената носна кърпа имаше яркочервени петна. Ма вдигна очи и видя изражението на лицето ми. Веднага мушна кърпата под възглавницата си. Налях й чаша вода. Тя я взе с трепереща ръка, отпи и ми я върна.

— Добре съм сега — каза тя.

— Веднага отивам при Мама Лу. Ей сега ще донеса лекарството. Ще се чувстваш по-добре, като го вземеш.

Тя успя да кимне едва забележимо. Погледнах я в очите.

— О… Обичам те, Ма.

— И аз те обичам, скъпа моя.

— Ще се оправиш — изрекох дрезгаво. — Ще се погрижа за това. Аз…

Гласът ми заглъхна.

Ма се опита да се усмихне пак. Ъгълчетата на устните й трепнаха леко и тя вдигна тънката си ръка, за да погали бузата ми. Наведох се и я целунах по челото. После излязох от стаята и затворих тихо вратата. Отидох в килера и взех кошницата с кафеникави яйца и буцата твърдо сирене, увита в мушама, която бях сложила настрана по-рано. Сподавих чувствата, които ме подлудяваха. Едва се удържах да не заплача. Излязох от къщата и тръгнах решително покрай обора, навеса и мръсния свинарник. Грухтящите зверове се търкаляха в калта. Нямаше да извикам. Нямаше. Знаех, че ако си позволя да извикам, никога няма да спра.