Сандра Браун
Принцът тигър (13)

Тринадесета глава

Карин не хранеше никакви илюзии. Съзнаваше последиците за брака си от ненавременната и неочаквана смърт на Хамид Ал Тасан. Дерек беше вторият син на Амин Ал Тасан. Сега след смъртта на неговия наследник, очакваше се Дерек да го замести. Шейхът възлагаше големи надежди на сина си Али.

Амин Ал Тасан се беше подчинил на баща си. Развел се е с Черил и се оженил за мохамеданка. Ал Тасан щеше да очаква същото и от Дерек. Макар че шейхът имаше други деца, Дерек беше следващият по ред. Хора като Амин Ал Тасан държаха на традицията и задълженията. Всичко останало беше без значение за тях.

Вечерта след заминаването на Дерек Карин и Черил вечеряха заедно в трапезарията. И двете бяха потиснати и разговаряха неохотно. Черил беше почти болна от тревога заради Амин. Искаше да бъде с него, но знаеше, че присъствието и при подобна ситуация е недопустимо. Оттеглиха се в стаите си на горния етаж, веднага щом привършиха с вечерята, до която никоя от тях не се докосна.

Тази нощ Карин прекара сама в широкото легло, което преди делеше с Дерек. През нощта се стресна, обляна в пот. Беше сънувала кошмари. Почувства тежест в гърдите. Нещастна беше. Покри лицето си с длани и заплака. Мъчителни ридания разтърсиха тялото й.

Когато сутринта слезе за закуска, Черил я погледна загрижено.

— Изглеждаш бледа, Карин. Не спа ли добре?

— Не. — Поклати тя глава и си наля чаша кафе. — Сънувах Дерек. — Изпитваше странна нужда да говори за това. Черил я слушаше съчувствено. — Присъни ми се. Имате красив син.

— Да, зная — Черил се усмихна без излишно кокетство. — Продължавай. Защо този сън така те разстрои?

— Ясно го видях. Светлите кичури в косата му и очите му светеха неестествено силно. Но постепенно се превърна в сянка. Бледа и измамна. Стана прозрачен. И през цялото време се отдалечаваше от мен. Все по-далеч и по-далеч, докато накрая вече не можех да го виждам.

Карин замълча, неспособна да изрече това, което и двете знаеха, че е неизбежно. Това беше пророчески сън. Дерек си отиваше от нея. Повече нямаше да й принадлежи. Щеше да стане част от един свят, една култура и религия, които й бяха чужди и в които за нея нямаше място.

В къщата беше тъжно. Черил и Карин полагаха отчаяни усилия, за да изглежда всичко нормално, но от това нямаше полза. Накрая просто се отказаха да се преструват, но връзката помежду им стана по-силна. Споделяха една и съща болка, макар и по различна причина.

Карин продължаваше да язди всеки ден. Понякога сякаш виждаше Дерек, възседнал коня си до нея, белите му зъби проблясваха, когато й се усмихваше. Но него го нямаше и отсъствието му й причиняваше по-голяма болка, отколкото мислеше, че би могла да понесе.

Когато Уейд си тръгна, тя страдаше, но това страдание беше несравнимо с агонията, в която сега живееше без Дерек. Когато замина, той отнесе със себе си частица от нея.

Бавно измина първата седмица. Всеки час й се струваше дълъг като ден. Прекарваше много часове в студиото.

Работеше върху скулптурите. Един следобед внезапно осъзна защо го прави. Навярно то беше единственото, което й оставаше. Може би бъдещето на Кристин зависеше от това, как щеше да тръгне работата й. Началото беше добро, но трябваше да бъде внимателна. Сега не можеше да си позволи да пропусне такава възможност.

— Карин — чу тя гласа на Черил и лекото почукване на таванската врата. Мога ли да вляза?

— Разбира се — Карин посегна към парцала, за да избърше пръстите си. Посещението я изненада. Досега Черил не беше проявявала интерес към работата й. — Аз привършвам.

— Дейзи приготви кана лимонада. На мен не ми се пие, но тя е така обезкуражена от нашата липса на апетит, че се чуди какво да измисли. Нямах сили да й откажа. Направила е и сладкиш. — Черил внесе подноса.

Карин направи място на една от работните маси.

— Любимите сладкиши на Дерек — замислено каза тя. Вдигна една от покритите с шоколад сладки, отчупи парченце и го разгледа с тъжна усмивка. — Една вечер изяде поне двайсет. — После отново го остави върху чинията, без дори да го опита. — Дейзи също страда от отсъствието му. Приличаме на три призрака, които бродят из къщата и чакат завръщането на господаря. — Въздъхна и отпи от лимонадата, която все пак си наля. — Мисля си, че съдбата на жените винаги е била такава. Винаги чакаме завръщането на своите мъже. Те плуват по морета или воюват, а ние оставаме и пазим дома и сърцата си за деня, когато ще се върнат.

— Навярно много отдавна е било така, но сега? — Карин поклати глава в знак на несъгласие. — Тези дни са минало.

— Така ли? — Надникна Черил в очите й. Карин сведе поглед. — Работата ти е великолепна. — Черил явно предпочете да смени темата. — Разбира се, Дерек се перчеше с нея, но аз мислех, че това е само съпружеска гордост. Не е преувеличавал. Наистина си талантлива.

— Благодаря. Надявам се, че има какво да предложа на публиката. — Особено сега. — Едва когато собствените й думи стигнаха до слуха й, осъзна, че произнася на глас най-скритите си страхове. Стреснато погледна Черил. Свекърва й протегна ръка и стисна пръстите й между дланите си.

— Това е, което те притеснява, нали? Бъдещето ти сега, след смъртта на Хамид.

— Да. Признанието й донесе облекчение. Очите й останаха приковани върху сплетените им ръце. Върху безименния си пръст Черил носеше пръстен с красив диамант. Това беше единственото бижу върху нея. Но едва ли го ценеше повече, отколкото Карин своята златна халка.

— Какво предполагаш, че ще се случи? Мислиш ли, че бащата на Дерек ще настоява да замести Хамид?

— Няма да се изненадам, ако това стане. А ти?

— Не. — Гласът й прозвуча дрезгаво. Положи отчаяни усилия, за да не се разплаче. — В крайна сметка, той е следващият наследник.

— Зная.

— Роден водач е. Популярен е, харесван е, а и е уважаван в арабския свят, макар че винаги е демонстрирал предпочитание към Запада.

Това не беше лично мнение на Черил. Карин го споделяше. Но всяка дума й се стори като удар на чук върху гвоздеите на собствения й ковчег.

— Какво ще направиш, ако Дерек се присъедини към баща си?

Карин стана от стола си и нервно закрачи из студиото. Без нужда пренареждаше инструментите, оправяше парчетата плат над гипсовите модели. Отново и отново премисляше всичко, но неизбежно стигаше до един и същи извод.

— Не мога да живея като теб, Черил. Не бих могла да бъда робиня, на която Дерек да подсвирква.

Вместо да се разсърди, Черил се разсмя.

— Мислиш, че аз съм това? Робиня на Амин? Е, предполагам, че за някои хора, особено за просветени млади жени като теб, наистина е така. Но аз не съм робиня на друго, освен на любовта, Карин. Всъщност, разполагам с повече свобода, отколкото много жени на този свят. Имам красива къща… Върша онова, което ми харесва.

— Освен когато Ал Тасан ти кимне, за да се присъединиш към него на другия край на света.

— Правя го, защото го искам, а не защото той ми заповядва.

Карин я изгледа озадачена.

— Не те ли притеснява това, че той има друга жена и деца от нея?

По иначе спокойното й лице падна сянка. Тя се приближи към Карин, застанала сега до една от работните маси.

— Обичам Амин. Обичам го от мига, в който го срещнах. Зная, че и той ме обича. Съпругата му в Риад може да има свое име, свои деца, но аз притежавам сърцето му. Никога, дори и за миг не съм се съмнявала, че аз съм жената, която той приема като своя съпруга, като свой духовен приятел. В противен случай, би ме изоставил още преди години, когато баща му поиска да се разведем. Щеше да вземе Дерек и аз никога вече нямаше да видя детето си. Но той ни обичаше прекалено много, за да направи това.

— Но и двамата с Дерек сте страдали много.

— И за Амин не беше лесно. Неведнъж се е компрометирал, за да направи нещата по-поносими за мен. Аз стоях в сянка, а той ме защитаваше от публичност. За много хора взаимоотношенията ни биха останали неразбрани. За тях аз навярно съм платена жена, любовница на много богат и влиятелен мъж. Отдавна съм се примирила с това. Не мога да се тревожа за подобни неща.

Впери поглед в далечината, където проблясваха златистите лъчи на залязващото слънце. Карин знаеше, че Черил не вижда небето. Навярно пред очите й беше лицето на нейния любим.

— Той има нужда от мен. Колкото и да е силен. Амин има нужда от мен. Затова, когато мога, винаги съм близо до него. Правя всичко, за да го направя щастлив, защото го обичам. Спонтанно и съвсем несъзнателно, тя притисна Карин към себе си. Обичаш ли сина ми?

Карин се отпусна в успокояващата й прегръдка.

— Да. Много.

— Тогава двамата ще разрешите този проблем по някакъв начин. Сама ще откриеш пътя, който трябва да следваш.

Повече не говориха за това. По време на вечерята Черил беше по-доверчива от друг път. Разказваше й за пътуванията си с Амин и анекдоти от детството на Дерек.

Но Карин беше завладяна от безпокойство. Съумя да прикрие това от свекърва си, но когато се прибра в апартамента, хвърли се на леглото и потъна в сълзи.

Какво да прави?

Явно, Черил се чувстваше щастлива с това състояние на нещата. Направила е своя избор преди много години. Но Карин не можеше да понесе да бъде съпруга в сянка, особено след като седем години беше водила угнетително съжителство с Уейд. И какво й остана след толкова време живот в смирено покорство? Ниска самооценка и унищожено самочувствие. Не, никога вече няма да се превърне във вещ в живота на който и да е мъж, в играчка, която той може да вземе и да си поиграе, когато има настроение и без да се чувства кой знае колко обвързан.

Не можеше да поставя свои условия на Дерек. Смешно беше дори да мисли, че може да съперничи на шейх Ал Тасан, когато ставаше дума за любовта и привързаността на Дерек. При това, Дерек никога не беше говорил за любов. Дори и онази сутрин в студиото, когато тя плахо му призна своята, той я привлече към себе си, притисна главата й към гърдите си и нежно промърмори нещо, докато ръцете му леко галеха гърба й. Но устните му никога не бяха изричали: „Обичам те, Карин.“

Не й оставаше друго, освен да си тръгне. Трябваше да си тръгне от къщата, за която беше започнала да мисли като за своя, от хората, които вече й бяха приятели и от мъжа, когото обичаше. Но не можеше да чака завръщането му, да чака да чуе от устните му онова, от което се страхуваше най-много. Предстоеше й да направи най-болезнената стъпка в живота си. Не толкова болезнена все пак, колкото ако бъде отпратена. Щеше да защити гордостта си и да върне свободата на Дерек. Черил беше права. Щеше да извърши нужното, защото го обичаше.

До десет часа на другата сутрин куфарите й бяха събрани. Взе само нещата, с които пристигна. Още пазеше в чантата си бележката, получена от Дерек в Ямайка, но сложи халката заедно с едно писмо в плик.

Черил беше в трапезарията с чаша кафе и сутрешния вестник. Чу стъпките на Карин и усмихната вдигна поглед към вратата, но лицето й помръкна, когато видя двата куфара.

— Какво…

— Тръгвам си, Черил. Оставих на бюрото в кабинета бележка за Дерек.

— Но…

— Ще взема колата, която купи за мен. Предай му, че по-късно ще направя нужното, за да я получи обратно.

— Не искаш да кажеш това — Черил скочи. — Къде отиваш?

— Не зная още. Навярно ще се върна във Вашингтон, макар че това не ми харесва кой знае колко. Ще наема студио, където да мога да работя спокойно. Някъде близо до Кристин. Помоли, моля те, Дерек да ми препраща кореспонденцията. Кажи му, че ще преместя скулптурите веднага щом ми е възможно. Бих искала да купя инструментите, ако ми предложи разумна цена.

— Дерек ще бъде много разстроен, Карин. Сигурна ли си…

— Ще побеснее — обади се Дейзи, чула от вратата думите на Карин.

— Дейзи, благодаря ти за всичко. Беше чудесна и не можеш да си представиш колко съм ти благодарна. А сега моля ви, не говорете повече нищо. — Карин потисна желанието си отново да заплаче. — Премислих всичко. Обстоятелствата около брака ни бяха… необичайни… меко казано. Така е най-добре, повярвайте ми. И за Дерек, и за мен. Ще отида само да се сбогувам със Зарифа и си тръгвам.

Карин бързо се извърна, за да прикрие сълзите си. Остави куфарите в малкия багажник на спортната кола, качи се в нея и тръгна към конюшните. Не откри Зарифа на обичайното й място и попита коняря за нея.

— На южното пасбище — отвърна той, където господин Алън понякога ги води на паша.

— Благодаря.

За щастие пасбището, за което той говореше беше близо до пътя и тя можеше да стигне до него с колата. Минути по-късно съзря кобилата и още няколко коня, които пасяха сред сочната трева. Спря колата, провря се през дъските на оградата и тръгна към тях. Повика Зарифа по начина, който Дерек й беше показал и кобилата веднага й отвърна. Карин погали кадифената кожа между огромните кафяви очи.

— Ще ми липсваш, Зарифа. — Сълзите, които цяла сутрин успяваше да потисне, сега потекоха по лицето й. Опря чело в главата й и прошепна. — Ще ми липсваш.

 

 

Дерек имаше усещането, че очите му са пълни с пясък. Полетът продължи цяла нощ. Дрехите му бяха намачкани от пътуването, а лицето му тъмнееше от наболата брада. Забързано прекоси салона на летището в Далас. Току-що беше слязъл от самолета, който баща му предостави, за да се прибере в къщи. Не му стигна търпение, за да изчака редовния полет. Сега вървеше към хеликоптера, който го чакаше, за да го отведе вкъщи.

Вкъщи при Карин.

Споменът за нея го накара да забрави умората си и да ускори крачки. Не се обади по телефона. Баща му ядно ругаеше лошите връзки след всеки разговор с Черил. Дерек не искаше една такава лоша телефонна връзка да бъде първият му разговор с Карин след внезапното му заминаване. Искаше да почувства тялото й в прегръдките си, устните й върху своите.

Краищата на куфията му заплющяха, повдигнати от перките на вертолета. Дерек се качи и кимна в отговор на почтителния поздрав на пилота. Излетяха в мига, в който остави куфара и закопча колана около себе си.

Денят беше красив. Когато се издигнаха над дърветата, той забеляза, че листата им вече са прошарени в златисто и червено. Идваше есен. Въздухът беше прозрачен. Може би днес следобед, след като се изкъпеше и починеше, щяха да излязат с Карин на езда. Беше преизпълнен със скръб и тъга. Винаги щеше да чувства липсата на брат си, но сега, когато той вече беше във вечен покой, искаше да празнува в името на живота със съпругата си.

Пътуването до Женева не беше отложено. Баща му каза, че ще ги очаква там него, Карин и Черил. Ал Тасан също скърбеше за Хамид, но и той знаеше, че животът продължава.

Дерек се усмихна в себе си. Всъщност, баща му копнееше да види майка му. Отношенията им бяха странни. Той самият се беше примирил с тях преди много години, когато стана достатъчно голям, за да ги проумее. Мислеше си, че е имал късмет. Малко деца можеха да се похвалят с родители, които толкова се обичаха.

Често се шегуваше с баща си заради неспокойствието и нетърпението, което го обземаше в отсъствие на Черил. Сега знаеше, че такова безпокойство не е повод за шеги. Сам остана безкрайно изненадан от болката, която липсата на Карин му причини и осъзна колко много я обича.

Пътуваха без инциденти и навярно заради това полетът му се стори още по-дълъг. Пилотът насочи вертолета към площадката недалеч от къщата. Дерек му благодари, стисна ръката му и извади куфара изпод седалката. Когато слезе Черил и Дейзи вече бяха излезли от къщата и тичаха срещу него. Вертолетът отново се издигна.

— Здравейте — извика Дерек високо, за да заглуши шума от перките. — Къде е Карин?

Майка му се хвърли към него и силно се притисна към гърдите му. Стори му се, че плаче. Дейзи мачкаше една кухненска кърпа в ръцете си и от време на време я поднасяше към устата си.

Дерек отдалечи майка си от себе си и впери поглед в нея. По гладкото й лице се стичаха сълзи.

— Що за посрещане е това? Какво става? — Неспокойно отправи поглед към къщата. Очакваше Карин да излезе оттам и да се спусне към него. От тавана до първия етаж имаше толкова много стъпала и…

— Тя си тръгна, Дерек — изхлипа майка му. — Мисля, че аз съм виновна.

Дерек сграбчи ръцете на майка си.

— Тръгнала? Карин? За какво говориш, по дяволите? Мамо, спри да плачеш и ми кажи какво стана.

Черил преглътна сълзите си и вдигна поглед към него. Толкова й напомняше Амин.

— Тя… тя слезе тази сутрин с куфарите си и каза, че си тръгва. Дейзи чу. — Дерек плъзна поглед към Дейзи, която закима утвърдително. — Снощи говорихме за живота ми с баща ти и за необходимостта да се върши онова, което трябва. Мислиш ли, че тя е открила в думите ми смисъл, който не съм искала да вложа? — Долната й устна неудържимо затрепери.

— Успокой се, мамо, успокой се. Тя какво каза. Защо си тръгва?

— Нищо не каза. Говореше за коли… и за какво… още. А, да, спомена нещо за студиото. Иска да купи инструментите от теб. Остави ти бележка в кабинета.

— По дяволите бележката! — изкрещя Дерек. — Къде замина?

— Каза, че иска да се сбогува с някакъв кон.

— Преди колко време? — попита той през рамо. Беше захвърлил куфара и палтото си и вече тичаше към конюшните.

— Преди колко време, Дейзи?

— Двайсет минути? Половин час? Не си спомням. Толкова бяхме разстроени.

Дерек не чу останалото. Разстоянието между него и конюшните се скъсяваше с удивителна бързина. Втурна се в прохладната, сумрачна и притихнала конюшня, която изведнъж се оживи, когато той високо извика конярите. В отговор на вика му към него веднага се затичаха хора, които стреснато го изгледаха. Работодателят им, винаги толкова хладен и безразличен, сега изглеждаше разстроен до смърт.

— Къде е госпожа Алън? Тук ли е?

Един млад коняр явно положи неимоверни усилия и неуверено пристъпи напред.

— Не, господине. Тя дойде тук и попита за Зарифа. Но кобилата беше на южното пасбище. Господарката каза, че ще отиде там. Искате ли камиона? — плахо попита той и протегна към него връзка ключове.

— Не. С Мустафа ще стигна по-бързо през полето.

Жребецът веднага беше изведен от яслите. Той заора земята с копито, явно заразен от нервността на господаря си. Дерек се метна на гърба му без седло. Пое юздите, които явно някой беше успял набързо да нахлузи през главата на коня и се обърна. Двамата излетяха през вратата като стрела.

 

 

— Сбогом, Зарифа — прошепна Карин за последен път. Сбогуваше се не само с кобилата. Извърна се и се отправи към колата.

Почувства вибрациите под краката си, преди да е чула тропота на копитата. Огледа се объркана наоколо. И застина.

В далечината, откъм оградата към нея летяха Дерек и Мустафа. Ездачът беше ниско приведен над гърба на жребеца. Бялата куфия плющеше на вятъра. Ризата му, разкопчана, явно за да му позволи повече свобода, беше широко разтворена и откриваше гърдите му, които сега й се сториха широки почти колкото и на жребеца под него. Яздеше с високо вдигнати бедра, вкопчил се с отчаяна решимост в гривата на коня.

Карин почувства, че я пронизва остра болка. Сякаш беше излязъл от приказките на Шехерезада. Нямаше да се изненада, ако сега извадеше ятаган със смъртоносно острие.

Първоначалната радост, която трепна в гърдите й, сега се замени с внезапен страх. Той не забавяше ход и яздеше все така устремен към нея. Останалите коне се разбягаха встрани.

Объркана, Карин заотстъпва назад, вперила поглед в Дерек и Мустафа. Почувства върху себе си горещият дъх на Мустафа, видя огъня в черните му очи, потъналата му в пот кожа, когато Дерек внезапно го изви настрана и едва не я подмина. Наведе се, обви ръката си около нея и я положи пред себе си. После отново пришпори Мустафа в галоп.

Карин притвори очи, ужасена от шеметната бързина, с която се движеха. Вкопчи се в Дерек, макар че нямаше опасност да падне, защото ръката му така силно я притискаше към гърдите му, че едва си поемаше дъх.

Приближаваха се към оградата и тя не можеше да повярва, че ще я прескочи с коня сега, когато и двамата бяха на гърба му. Но подценяваше и коня и ездача. Конят беше изключителен. Предците му бяха препускали с воини по планинските пътеки на Испания и с разбойнически банди по жарките пясъци на пустинята. В жилите на Мустафа течеше кралска кръв.

А мъжът? Никога не го беше виждала толкова гневен. Тялото му беше напрегнато от ярост, която трудно овладяваше. Беше в състояние да направи и невъзможното.

Прескочиха оградата сякаш без никакво усилие. Но едва когато пресякоха пасбището и влязоха в гората, Дерек отпусна колене и бавно спря коня.

Прехвърли крак през гърба му и повлече Карин със себе си. Тя цялата потръпваше, обзета от страх след изтощителната езда и обезпокоена от изражението изписано върху лицето на Дерек. Затова когато ръцете му стиснаха раменете й, тя едва не изгуби съзнание и се отпусна безсилно сред високата папрат около стволовете на дърветата. Остана застинала и вперила в него разширените си от ужас очи. Полата й се беше вдигнала високо и разкриваше бедрата й.

— Дерек?

Той дишаше тежко. Погледът му беше замъглен от настроения, които тя се страхуваше да назове. Ръцете му висяха свити в юмруци. Стиснатите му устни бяха изтънели в тънка линия. Както винаги, когато носеше куфия, и сега й се стори чужд.

Отпусна се на един крак, после я притисна под тежестта си. Ръцете му бяха като клещи, които приковаха китките й към земята.

— Ти няма да ме напуснеш, няма.

Целувката му нарани устните й. Ярост и изпепеляваща страст се бореха върху лицето му. Нито следа от нежност. Целуваше я настървено, грубо, похотливо.

Но не и за да я пречупи. Целувката му беше умоляваща. Отчаяна, а не властна.

Когато вдигна устни от нейните и повтори същите думи, гласът му прозвуча дрезгаво. Зарови глава между гърдите й. Жадно изпиваше с устни извивката под тях и набъбналите й зърна. Брадата му одраска кожата й. Дъхът му, устата му, езикът му, думите му я изгаряха.

— Никога, никога…

— Синините ще останат цял месец.

— Никога, никога, никога — думите прозвучаха приглушено, защото устните бяха заети с друго.

— Само погледни тук. Това е от ръката ти. Имах чувството, че клещи ме вдигат от земята.

Дълбоко разкаян, Дерек се взря в бледата синина около ребрата й.

— Съжалявам. Наведе се над нея и прокара устни по ребрата й. Неспособни да спрат, устните му продължиха да обсипват гърдите й с целувки.

— И тук — посочи тя моравото петно върху бедрото си. — Ударих се, когато ме сложи върху гърба на Мустафа.

— М-м промърмори Дерек и с удоволствие се плъзна надолу по тялото й, за да докосне с мека целувка кожата й.

— Да не говорим до утре колко ще се появят.

— За всичко ще се погрижа също толкова внимателно. — Устните му погалиха бедрото й, после хълмчето на корема й. Докосваха я бавно, нежно, с наслада.

— Обещаваш ли? — въздъхна тя и се изви, за да се притисне към устните му.

Вече беше късно. Излязоха от гората дълго след като Дерек я намери на пасбището. Яздеха бавно. Любеха се като обезумели в гнездото от папрат и сега беше излишно да се опитват да се прикриват. Тя седеше на гърба на жребеца с лице към него. Мустафа сам намираше пътя към къщи. Устните им почти не се разделяха.

Когато стигнаха, вече бяха много изморени, но в тях отново гореше копнеж. Да се изкъпят и облекат за вечеря, се оказа изпитание, което отне последните им сили. Но трябваше да го направят. Изпълнена с безпокойство Черил кръжеше около тях, дори и след като получи нееднократни уверения, че Карин не си е тръгнала и че всичко е наред.

Но докато дойде време за десерта, тя вече беше напълно убедена в това. А също и Дейзи. Дерек и Карин почти не откъсваха поглед едни от друг и едва преглъщаха храната. Когато и последната чиния беше прибрана, Черил покани Дейзи на кино и двамата останаха сами в къщата.

Дерек и Карин едва овладяха нетърпението си, когато се спуснаха нагоре по стълбите, разсъблякоха се и се хвърлиха един към друг върху широкото легло.

Сега Карин лежеше отдадена на усещането за тихо блаженство, докато Дерек бавно галеше корема й с устни.

— Ами ако носеше детето ми, Карин? Аз правех и невъзможното, за да забременееш, ако не за друго, то за да те задържа при себе си. Нали не си въобразяваше, че щях да те оставя да избягаш с детето ми?

— Вярно е, че не използвах нищо, за да се предпазя от бременност, но нямам никакви признаци.

— Но би могла. Дори и в този миг моето бебе би могло да расте в теб.

— Това ли е единствената причина, за да тръгнеш след мен?

Той й отвърна с целувка, която сякаш дамгоса кожата й и накара утробата й болезнено да се свие.

— Не.

— Баща ти е оставил майка ти да си тръгне с теб. Отишла е на другия край на света, за да бъде по-далеч от него.

— Нямал е избор. Или според неговия закон на честта не е имал. Възпитан е със съзнанието за своите задължения.

— А ти?

— Не изпитвам подобни ангажименти към арабите. Аз съм американец, християнин. Обичам баща си. Обичам арабската култура, ценя нейната мистерия и красота. Но не й дължа преданост, като баща ми. И той не би искал това от мен. Двамата с майка ми много са страдали заради решението, което са взели. Но за него това е било единствената възможност. При мен не е така.

— Няма ли да ме намрази?

— Не — устните му отново погалиха корема й. — Разбира се, няколко внучета ще бъдат само от полза.

Карин впи нокти в косата му и вдигна глава.

— Ах, ти, мошенико. Целуни ме.

Той бавно се плъзна нагоре и покри тялото й с целувки. Стигна до устните й.

— Искам да остана тук с теб завинаги, Карин. — Трескавите му устни галеха ухото й.

— Не ти ли липсва другия живот? Бил си съвсем различен преди. Бракът не беше твой избор. Ти беше принуден да се ожениш за мен.

Той я погледна и се усмихна лениво и дяволито, с онази своя усмивка, която винаги оставяше усещане за хаос у нея.

— Така ли си мислеше? — целуна лицето й. — Карин, скъпа, онзи ден ти предложих брак, защото не можах да измисля друг начин да те задържа при себе си.

— Какво говориш? — тя не вярваше на ушите си.

— Че те обикнах от мига, в който те видях. Че когато си тръгна бях така побеснял, че навярно докато съм жив няма да се върна в Ямайка. Започнах отчаяно да те търся. Буквално обърнах острова с краката нагоре, преди баща ми да ме извика в къщи. Настояваше, че е крайно наложително. Когато научих, че ти си причината, едва не закрещях от радост.

— Но в онзи ден ти изглеждаше така далечен, така гневен.

— Бесен бях. Идеше ми да те удуша, че така ме напусна. Но в същото време исках да те любя, докато не признаеш, че и ти не можеш без мен. — Дерек отново я целуна. — Ако Спек Даниълс не ми беше помогнал, щях да обърна целия свят, но да те намеря. Казах ти, че никога няма да ми избягаш. Днес отново ти го доказах.

Очите й плувнаха в сълзи, които се стекоха по косата й.

— Няма ли някога отново да се върнеш към предишния си живот?

— Бях уморен от него преди дори да те срещна. Бях неспокоен, неудовлетворен, търсех нещо, което знаех, че ми липсва. Разбрах какво е то когато стъпих на плажа. Сега искам да те любя всеки ден до края на живота си.

Карин се почувства сгрята от неочаквана топлина. Любовта я опиваше като силно вино, изпълваше всяка нейна фибра.

— Обичам те.

— Обичам те.

— Зная. Каза ми го днес в гората.

— И до днес не го знаеше? — Тя поклати глава и медната й коса се разпиля върху ръката му. — Макар че никога не го произнесох на английски, нима не го показвах достатъчно често?

Устните й се раздвижиха в зноен шепот.

— Покажи го пак.

— Не преди отново да приемеш това — той извади брачната халка и я сложи върху пръста й.

— Щастлива съм, че отново я имам.

— Щастлив съм, че отново те имам.