Сандра Браун
Принцът тигър (7)

Седма глава

— ФБР…

Това трябва да беше шега. Погледна през шпионката. Двамата мъже, изправили се на прага й изглеждаха така, сякаш никога през живота си не са разказвали или не са се смели на шега. Според устава държаха служебните си значки напред. С треперещи пръсти Карин дръпна резето, освободи веригата и отвори вратата.

— Госпожа Карин Блейкмор?

— Да.

— Инспектор Греъм. Това е инспектор Вехио. Моля, бихте ли се облекли. Трябва да ни придружите.

— Да ви придружа? Сега? Но защо? — попита тя ужасено. — Сигурни ли сте, че не бъркате?

Инспектор Греъм отвори малък бележник.

— Госпожа Карин Блейкмор, 223 Франклин Плейс, Джорджтаун. Двайсет и осем години. Преди омъжена за Уейд Блейкмор, служител в полиграфска фирма. Вие работите в Държавния департамент под наставничеството на господин Лари Уотсън. Имате сестра Кристин, шестнайсетгодишна, понастоящем записана в частното училище „Уестуд“.

Карин се свлече на стола до нея. Чувстваше се объркана и изплашена. Опитваше се да събере мислите си и отчаяно поклати глава.

— Не разбирам. Какво става?

— Ще ви обяснят. Бихте ли се облекли, моля? — Вехио беше по-груб и по-нетърпелив от Греъм.

Карин веднага попита:

— Арестувана ли съм?

Двамата мъже размениха погледи.

— Временно сте под наш надзор — отвърна Греъм. — Чакаме.

С невиждащ поглед тя влезе в спалнята и затвори вратата зад себе си. Облече се механично. Не можа да намери блузата, която искаше и си спомни, че куфарите й още бяха на входа на апартамента. Оправи се, доколкото можа и среса косата си. Нямаше време — Греъм я повика през вратата.

— Чакам.

Краката й трепереха, но тя решително отвори вратата и застана пред агентите.

— Готова съм. А да взема нещо със себе си? Колко ще продължи всичко.

— Съжалявам. Не зная.

— Тръгваме — рязко каза Вехио.

На стълбите агентите застанаха от двете й страни. Бяха й казали, че не е арестувана, но тя се чувстваше точно така. Двамата с Греъм се настаниха на задната седалка на съвсем обикновен автомобил, а Вехио се плъзна зад кормилото. Не попита къде я водят. Нямаше значение. Фактът, че беше с агенти на ФБР правеше всичко друго без значение. Какво беше направила? Въпросът се въртеше отново в главата й като развалена грамофонна плоча. Трябва да беше нещо във връзка с работата й. Дали не е изпратила погрешно друг някой документ? Дали този път не беше станала повод за разследване? Сигурно не. Имаше достъп до някои секретни документи, но не на такова ниво. Кое можеше да бъде? И какви биха могли да бъдат последствията? За нея? За работата й, за Кристин?

Започна да трепери.

Вехио спря колата пред тротоара на Министерството на външните работи. Придружиха я до канцелария, в която дотогава не беше влизала, но Карин въздъхна с облекчение, когато застана на вратата, а Лари Уотсън скочи на крака и се запъти към нея. Остана с впечатление, че нервно я е очаквал от доста време.

— Лари! Благодаря на небесата! — тя се спусна към него, изпълнена с благодарност.

Но той само се отдръпна от нея.

— Карин.

Тя застина, изумена от резкия му глас и гневен тон.

— Лари? Какво става? За какво е всичко това? — Облекчението, което почувства отначало я напусна и отстъпи място на студен, леден ужас. Трябва да се беше случило нещо ужасно. Навярно съвсем безразсъдно беше извършила някаква грешка и несъмнено последствията щяха да бъдат тежки.

— Седни — процеди Лари с тон, с който никога по-рано не се беше обръщал към нея.

Подтиквана по-скоро от нуждата да намери опора в нещо, за да не се свлече на пода, отколкото от необходимостта да се подчини на командата му, тя се отпусна върху най-близкия стол.

— Кажи ми какво става. Опитваше се да запази спокойствие, но гласът й изневери.

— Ще бъда отвън, инспекторе — Греъм дипломатично се извини и ги остави сами.

Когато вратата се затвори зад него, Лари впери поглед в нея и натъпка ръце дълбоко в джобовете си, сякаш не можеше да устои на изкушението да я хване за врата и да я удуши. Карин не го беше виждала толкова гневен. Целият беше настръхнал.

— Ти злоупотреби със служебното си положение и приемам това лично, Карин. Как можа? — изръмжа той през зъби. — И през ум не ми е минавало, че си способна на такова нещо. — Рязко се извърна, сякаш видът й беше нещо, което не би могъл да понесе.

— Какво толкова ужасно съм направила? — извика тя. — Пътувах една седмица. Никой нищо не ми е казал. По какъв начин съм злоупотребила с тази служба? Какво искаш да отговоря или по някакъв начин да дам каквото и да е обяснение или да се защитя? Не и преди да разбера за какво става дума.

Той изруга тихо и гневно присви рамене.

— Добре ли прекара?

— Разбира се. — Отговорът прозвуча толкова неочаквано, че за миг Карин остана слисана. Прокара ръка по челото си, сякаш да подреди обърканите си мисли.

Изведнъж пред нея застана Дерек, когато той й спомена за него. Сега трябваше да бъде по концентрирана.

— Обзалагам се, че е било така — насмешливо подхвана Лари и се извърна към нея. — Мога да си представя злорадството ти през цялото време, докато си била с него.

Тя вдигна поглед към мъжа, за когото беше работила в продължение на няколко години. Сякаш го виждаше за пръв път.

Лицето му беше изкривено от отвращение.

Каквото и да беше сторила, то не можеше да бъде толкова ужасно. Този път Лари наистина преувеличаваше. Търпението й се изчерпа и тя скочи на крака.

— За какво да злорадствам? Кажи ми, за Бога!

Отговорът й го вбеси още повече.

— Искам да разбера само едно. Дали го направи само да ми натриеш носа заради разговора, който проведохме, преди да заминеш? Това ли бяха мотивите ти? Или нещо съвсем различно? Кажи ми, Карин. Защо?

Сега почти й крещеше. От смелостта, която насъбра преди миг, у нея не остана и следа и по лицето й потекоха сълзи. Преди да имат време да кажат каквото и да е, вратата се отвори. Карин се извърна. Нямаше да се изненада, ако беше палач с качулка. Но в стаята влезе помощник-секретаря на министъра на външните работи. Сърцето й лудо заби, когато той я изгледа осъдително.

— Аз съм Айвън Керингтън, съветник на…

— Да — прекъсна го тя пресипнало. Зная кой сте, господин Керингтън.

— В деликатна ситуация сте, госпожо Блейкмор — заговори той направо. Тя навлажни устни и погледна инспектор Греъм, който последва Керингтън в стаята. Аз разбирам това, госпожо Блейкмор, но никой, дори и агентите на ФБР и мъжът, когото мислех за свой приятел — той хвърли многозначителен поглед към Лари, — нито пък който и да е друг, можа да ми обясни как точно стоят нещата.

Керингтън седна на стола срещу нея, постави кожена чанта на масата между тях и кръстоса ръце пред гърдите си. Изгледа я продължително. Преценяваше вината й ли? Поне така изглеждаше.

— Тази седмица бяхте в Ямайка.

Това не беше въпрос. Отбелязваше факт. Карин се учуди откъде е разбрал и от къде на къде то го засяга.

— Да.

— В компанията на Дерек Алън.

Кръв нахлу в главата й и тя притвори очи, за да потисне острата болка, която сякаш изгори клепачите й. Молеше се да й стигнат силите, за да не направи нещо много недостойно и да издаде слабостта си.

— Така е — потвърди тя с пресипнал глас. Прекарахме заедно известно време. Каква връзка…

— Откога познавате господин Алън?

— Аз… Но аз не… — заекна Карин. — Срещнах го в Ямайка.

Тримата мъже размениха погледи. После Керингтън продължи:

— Не мислите ли, че съвпадението е доста странно?

— Съвпадение? Не разбирам — Карин беше напълно бъркана.

— Познавате ли добре господин Алън? — Гласът на Керингтън внезапно се изостри.

Лицето й пламна и тя се помъчи да избегне изпитателният поглед. Не много добре.

Керингтън бавно протегна ръка към чантата си. С оттренирани движения набра комбинацията и натисна секретната ключалка. Тя остро изщрака, и бутна отскочи, сякаш прозвуча изстрел. Керингтън изкара плик и изсипа съдържанието му върху масата. Внезапно всичко се завъртя пред очите й. Остана шокирана от всичките, лъскави фотографии, на които бяха заснети двамата с Дерек. Всички бяха скандални. Всички прекалено красноречиви. Там, в залива, тя с прилепнала по нея рокля, обвила бедра около Дерек. На плажа, двамата със сплетени тела. Всяка фотография беше съвсем недвусмислена.

— По дяволите! По всичко личи, че познавате господин Алън малко по-добре, от колкото се опитвате да ни убедите — сухо отбеляза Керингтън.

Карин наведе глава към гърдите си, а от очите й потекоха сълзи на огорчение и унижение. Избърса ги с ръка. Керингтън се наведе към нея.

— Да опитаме сега отново. Какво знаете за господин Алън?

— Само името.

— Кое име?

— Не разбирам — гласът й прозвуча нервно.

— Чували ли сте някога да е бил наричан по друг начин. Например Принцът тигър.

— Никога.

— Хайде, Карин, престани! — изкрещя Лари зад нея.

Тя извърна глава към него.

— Не разбирам за какво е всичко това.

— Ще се справим, Уотсън, ако нямаш нищо против — каза Керингтън, а гласът му беше студен и режещ като стоманено острие.

— Разбира се — поколеба се Лари и отстъпи назад.

— Никога не сте чували Алън да бъде наричан Принца тигър? — отново се обърна към нея Керингтън. Това е псевдоним.

— Не знаех, че има псевдоним — промълви Карин. Фотографиите не излизаха от ума й. Отново и отново в съзнанието й изплуваха сцени, отблъскващи и противни детайли като в долнопробно еротично шоу. Онова, за което тя си спомняше с толкова сладост, нежност и любов, под обектива на фотоапарата се беше превърнало в тиня.

— Познавате ли фотограф на име Реймънд Даниълс? Нарича се Спек Даниълс.

— Не.

— Той възнамерява да изпрати тези снимки за корицата на следващото издание на „Сцени от улицата“, госпожо Блейкмор.

Тя рязко изправи глава и го погледна през замъглените си със сълзи очи.

— Защо? Още не разбирам защо. Кой би могъл да прояви интерес към…

Вратата се отвори и Вехио пъхна глава в стаята.

— Чакат ви, господине.

Керингтън бързо се изправи и протегна ръка:

— Госпожа Блейкмор.

Карин се изправи безмълвно и се остави да бъде изведена от стаята. Забеляза, че Керингтън взе чантата си и уличаващото я съдържание. Преминаха през празните коридори и влязоха в една от най-представителните зали за конференции. В единия край седяха завеждащият протокола към Министерството на външните работи и група негови помощници и съветници. Керингтън се присъедини към тях. Коленете на Карин се прегънаха. Имаше чувството, че краката й всеки миг ще й изневерят. За щастие Греъм й подаде ръка, отведе я до средата на масата и я настани в стол с висока облегалка.

Погледна към групата хора на другия край на масата. Това трябва да беше сън, кошмар. Познаваше шейх Амин Ал Тасан от снимките в печата. Като прозападно настроен арабин, той беше говорител от името на държавите, участнички в Шейен и неизменно присъстваше в новините. За богатството му се носеха легенди. Както и за властта му в арабския свят и за влиянието му на Запад. Карин си спомни, че беше чела за идването му във Вашингтон.

Тя седна на крайния стол и впери поглед в него. Белият бурнус падаше на тежки дипли надолу, а смуглото му лице беше така привлекателно, както и на снимките. Имаше чувствени, пълни устни, и дълъг леко прегърбен в основата си нос. Тъмните му вежди се повдигаха високо над хлътналите очи. Сега тези очи бяха ядосани и гневни, и бяха приковани в нея. Един от придружителите му се наведе към него и тихо прошепна нещо. Той го отпрати с нетърпелив жест на ръката си, без нито за миг да отклони поглед от жената, седнала в средата на масата и гледаше към него, смаяна и от присъствието му. Неприкритата ненавист, изписана върху лицето му, бе насочена към нея и й се струваше невероятно, че е обект на внимание от страна на човек с такава международна репутация. Абсурдно се усещаше, че във въздуха сякаш щяха да се разхвърчат искри от напрежение.

Какво общо можеше да има между тях и как би могла да бъде причината за неприкритата му омраза и явно демонстрираната неприязън? Тя стоеше като омагьосана, без да откъсва поглед от живописната личност на шейха и неговия антураж, но в другия край на стаята настъпи някакво раздвижване и тя извърна глава. Съвсем навреме, за да види друг един мъж, който влизаше в огромната зала. Беше облечен в елегантен светло син костюм с жилетка. Бялата му риза удивително контрастираше със загорялото лице, беше и с традиционната куфия, стегната около челото му с копринен шнур. Появата му прекъсна шепота, който се носеше около масата — беше Дерек Алън.

Карин се учуди колко ли шока можеше да понесе човешкото сърце, преди да откаже да бие. Дерек прекоси стаята следван от погледите на всички присъстващи. А той самият прикова поглед върху шейха и не погледна встрани, докато с царствено величие се приближаваше към него. Спря се, направи нисък селям, после се наклони и прегърна по-възрастния мъж.

— Татко — промълви той.

Изпълнен с респект шепот отекна в притихналата стая. Достигна и до Карин и тя почувства странна замаяност. Затворените й клепачи потрепнаха и тя се олюля на стола си. Вкопчи се в ръба на масата и съумя да остане изправена. Сега всичко дойде на мястото си. В съзнанието й изплуваха отломки от разговорите им, които сега се свързаха помежду си като късчета мозайка. Дерек Алън беше син на шейх Ал Тасан. Изведнъж осъзна бедата, надвиснала над нея.

След като поздрави баща си, Дерек беше придружен до министъра на външните работи, който се изправи пред него. Един от адютантите го представи.

— Господин министър, принц Али Ал Тасан.

Подадоха си ръце. После Дерек беше настанен на мястото срещу Карин. Тя не смееше да го погледне. Стоеше, вперила очи в побелелите си, останали без кръв ръце. Принц Али Ал Тасан! Синът на един от най-влиятелните шейхове на света беше неин любовник. Не устоя на изкушението и повдигна поглед към него. Искаше да се увери, че е истина. Не знаеше какво очаква да види, но при всички случаи, не и непреклонността, изписана върху лицето му. Зелените му очи със златисти отблясъци бяха приковани върху й, но погледът му не издаваше какво мисли за случилото се или за онова, което щеше да последва. Гледаше я толкова безстрастно, че би могъл да бъде всеки непознат. От нея ли щяха да търсят отговорност за тази каша? Нима той възнамеряваше да хвърли цялата вина върху й? До ушите й стигнаха фрази от словесната престрелка между двете делегации. Завеждащият протокола почти за всяка дума търсеше одобрението на своите съветници. Шейхът имаше говорител, чиито чувства бяха скрити зад тъмни очила. Смисълът на някои фрази от дипломатическия жаргон убягнаха от вниманието й. Карин успя да се абстрахира от лустрото на протокола и най-после прозря голите факти.

Министерството на външните работи не изключваше възможността тя да е предала секретна информация на Дерек, който от своя страна я е предал на баща си. Шейх Ал Тасан беше във Вашингтон, за да преговаря от името на ОПЕК за цените на петрола. Картината не беше розова.

Керингтън се обърна към нея:

— Госпожа Блейкмор, докато бяхте… в компанията на господин Ал Тасан дискутирахте ли цените на петрола?

— Нямам информация за цените на петрола. Нито пък знаех, че името му е Ал Тасан. — Хвърли укорителен поглед към Дерек. Лицето му оставаше все така безизразно.

— Не е ли странно, че денят, в който сте помолили за отпуск…

— Не съм молила за отпуск. Господин Уотсън, моят шеф настоя за тази почивка.

— Но преди това между вас е възникнало разногласие, нали?

— Да, но…

— А вие не се чувствахте особено добре настроена към този отдел, защото бяхте пропусната при повишенията?

— Това няма нищо общо…

— Защо решихте да отидете точно в този курорт, точно по това време?

— Беше просто прищявка — извика тя. — Съвсем случайно.

Недоверието, изписано върху лицата, вперили погледи в нея недвусмислено й подсказваше, че никой не й вярва.

— Никога преди не сте срещали господин Ал Тасан?

— Срещнах Дерек Алън на плажа на курорта в деня след пристигането ми.

— И не разпознахте в негово лице Али Ал Тасан, известен по целия свят като Принца тигър?

— Не.

— И очаквате от нас да повярваме в това, госпожо Блейкмор? — скептично попита Керингтън.

— Това е истината!

— Почти цялото време вие сте прекарали в компанията на господин Ал Тасан, станали сте близки и искате да ви повярваме, че не сте го познавали преди?

Тя навлажни устни, кимна с глава и тихо потвърди. Извърна се към шейха. Той я гледаше така, сякаш всеки момент щеше да заповяда да бъде убита с камъни.

Другите жени имаха случайни връзки и щастливи си тръгваха по пътя без последствия, без да им се налага да дават каквито и да е обвинения. Дори омъжените жени се измъкваха безнаказано от „следобедните партита“. А тя, Карин Блейкмор, тихата, скромната, тя, която се плашеше от собствената си сянка, имаше една любовна връзка, първата й, и тя стана повод за международен скандал. Спомни си фотографиите и прикри лицето си с треперещи пръсти.

— Госпожа Блейкмор не ме познаваше с друго име, освен Дерек Алън — прозвуча високо гласът на Дерек и прекъсна тихите разговори. Делегатите от двете страни на масата замлъкнаха. — Това, което тя казва е истина — повиши той глас. — Срещнах я съвсем случайно на плажа.

— Представихте се просто като Дерек Алън? — изстреля към него въпроса си Керингтън.

Карин отпусна ръце тъкмо навреме, за да види как бюрократът се смали под погледа на Дерек. Явно Дерек не беше привикнал да му бъде говорено с този повелителен тон. В крайна сметка, той беше принц, нали?

— Точно така.

— Не я познавахте по-рано?

— Не.

— Знаехте ли къде работи?

— След като не я познавах, как бих могъл да зная къде работи?

— Тя не подозираше връзките ви с ОПЕК?

— Нямам никакви връзки с ОПЕК. Това е бизнес на баща ми.

— Но вие сте косвено заинтересован от цените на петрола — предположи Керингтън.

— Никак, като изключим цената на бензина, който плащам в бензиностанцията. Аз съм американски фермер. Обичам своята страна. Защо би трябвало да продавам интересите й? Защо госпожа Блейкмор трябва да го прави?

— Разговаряхте ли за политика?

Дерек хвърли към мъжа заплашителен и объркващ поглед. После сам се обърна към него с въпрос:

— Несъмнено сте видели фотографиите ни, направени от господин Даниълс?

— Да.

— Вие бихте ли разговаряли за политика в такъв момент?

В залата избухна смях. Дерек се усмихна победоносно, но когато погледна Карин, усмивката му се стопи. Порозовялото й лице в миг мъртвешки пребледня. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да припадне. Той рязко скочи и смехът утихна.

— Настоявам да говоря с госпожа Блейкмор насаме.

— Изключено — тонът на Керингтън не търпеше възражение. Това е…

— Убеден съм, че всяко недоразумение ще бъде бързо изяснено, ако имам възможност да поговоря с госпожа Блейкмор насаме.

— Не можем да позволим две страни, замесени в предполагаем акт на измяна да…

— Усъмнявате се в почтеността на сина ми?

За пръв път присъстващите чуха гласа на шейха. Сух и дрезгав като пустинен вятър той премина през стаята като пясъчна буря.

Когато Керингтън отвори уста, за да отговори, завеждащият протокола вдигна ръка и му даде знак да мълчи. Не си струваше да наскърбяват Амин Ал Тасан. Той беше ценна връзка между Съединените щати и арабския свят.

— Разбира се, господин Ал Тасан — обърна се завеждащият протокола към Дерек. А през рамо заговори на адютанта. — Предоставете стая. За петнайсет минути? — отново погледна той шейха.

Ал Тасан кимна одобрително.

Дерек и Карин бяха изведени от залата и оставени сами в малка чакалня. Вратата зад тях се затвори. Карин влезе първа в стаята и сега стоеше с гръб към него. Дерек мълчеше. Накрая тя се извърна към него. В главата й се въртеше един-единствен въпрос.

— Знаеше ли коя съм и къде работя, когато „случайно“ ме срещна на плажа?

— Не.

— Наистина ли? — изкрещя тя.

— Наистина — отговори той все така невъзмутимо.

От очите й потекоха сълзи. Мисълта, че той я е ухажвал заради политически мотиви беше прекалено унизителна, за да я понесе. Дали вниманието му към нея е било продиктувано единствено от стремежа да извлече информация? Нима е била пионка в международна интрига?

— Защо не ми каза кой си?

— Казах ти. Името ми е Дерек Алън.

— Също и принц Али Ал Тасан.

— Случайно съм се родил такъв. Законното ми американско име е Дерек Алън.

— И си фермер — раздразнено каза тя.

— Да. Имам ферма във Вирджиния.

— И хиляди петролни кладенци в Саудитска Арабия.

— Те принадлежат на баща ми. — Той се размърда неудобно.

— Вярно ли е, че псевдонимът ти е Принца тигър?

— Обикновено така ме наричат в журналистическите статии.

— Не чета подобни безсмислици, затова обясни ми защо го правят?

Той нетърпеливо махна с ръка.

— Преди години един журналист ме нарече така и така си остана. Намек за косата ми, тена ми и… Няма значение.

— Времето на тайните и мълчанието мина, Дерек. Или може би трябва да направя селям и да те нарека принц Али?

Отговорът му прозвуча гневно.

— Известен съм като Принца тигър заради упоритото ми нежелание да се приобщя към арабския свят и заради живота ми на плейбой.

В стаята настъпи тишина.

— Разбирам — промълви най-накрая Карин и се сви в един стол. — И аз съм последното ти завоевание. — Прекара длан по ръба на полата си, после вдигна поглед към него и запита. — Ти познаваше мъжа, когото срещнахме в града онзи ден, нали?

— Казва се Спек Даниълс. Истинска гад. На свободна практика е и публикува в най-долнопробните списания и вестници. Винаги се влачи след мен. Нощта, преди да тръгна към Ямайка имах спор с него, по-ожесточен от всеки друг.

— И той те последва до Ямайка?

— Очевидно. Открил е по някакъв начин къде съм отседнал.

— А снимките? — дрезгаво попита тя.

— Предполагам, че е бил на една от онези лодки, навътре от брега и ни е заснел с телеобектив. Нямах представа, че може да стигне до там. Подценявал съм го. Снощи е изпратил снимките до Министерството на външните работи. Искал е да ме предизвика по време на посещението на баща ми във Вашингтон. Съвпадение е, че в теб чиновниците тук са разпознали своя служителка. Даниълс дори и не е подозирал, че е направил такъв удар. Убеден съм обаче, че вече знае и ще обърне земята, за да публикува фотографиите. Онези, които цензурата допусне.

Помежду им се възцари мълчание. И двамата бяха неспособни да се погледнат в очите. Карин разтри слепоочията си. Мислеше за Кристин. За последиците от скандала за нея. Ще бъде унижавана, осмивана, клеветена, презирана. Собственото й бъдеще беше съсипано, поне що се отнасяше до работата й в Министерството на външните работи или която и да е друга правителствена институция. След скандал като този щеше да попадне в списъците на неблагонадеждните за вечни времена. Ако изобщо съумееше да се справи със ситуацията сега, двете с Кристин трябваше да напуснат щата. И къде щяха да отидат? Вдигна поглед към мъжа, застанал прав пред стола й. Лицето му беше същото, но куфията го правеше чужд. Очите му бяха същите, но много далечни. Ръцете, които висяха с отпуснати длани и дългите, изящни пръсти й бяха до болка познати. Помнеше докосването на тези ръце до тялото си, но сега и те й бяха чужди. Беше по-близка с този мъж, отколкото с което и да е друго същество на света. Но не го познаваше.

— Кой си ти?

Той седна на един стол с лице към нея.

— Майка ми, Черил Алън била студентка в Лондон, когато срещнала баща ми. Той следвал там английски и западна цивилизация. Предчувствал е, че ще дойде ден, в който Изтокът и Западът трябва да съществуват съвместно. Влюбили се един в друг и се оженили. Баща ми е бил женен и преди и имал син Хамид, неговият наследник. Майката на Хамид починала при раждането. Когато след време дядо ми, старият шейх разкрил, че баща ми е женен за християнка, майка ми била бременна с мен. Старият шейх бил силно разгневен и настоявал баща ми да се върне вкъщи. Но той останал с майка ми до моето раждане и се погрижил да пристигне благополучно в Съединените щати. Дерек се изправи и закрачи из стаята. — Баща ми поел задълженията си. Върнал се в къщи, привидно се развел с майка ми, оженил се за мохамеданка и създал ново семейство. След смъртта на стария шейх, баща ми поел нещата в свои ръце. Бил е добър управник. Допринесъл е за проникването на западната технология, медицина и наука в страната си.

Карин се опитваше да възприеме чутото, но то й се струваше като приказка. Звучеше прекалено недействително, за да е истина. Случваха ли се такива неща? Съществуваха ли на света хора като Амин и Али Ал Тасан? Не и в нейния свят. Или може би той все още беше част от една измислена история?

— А майка ти? — плахо попита тя.

— Върна се в Съединените щати и ме възпита като американец и християнин.

— Но баща ти изглежда те…

— Обича? — Той се усмихна. — Така е. И аз го обичам. Искрено. И го ценя. Затова случилото се ми е толкова неприятно. Той не гледаше с добро око на подвизите ми от миналото, макар че си затваряше очите и ушите. Неведнъж съм го поставял в неудобна ситуация. За него това е поредната ми безотговорна авантюра.

— Така ли е?

Той хвърли към нея поглед, от който дъхът й секна.

— Не, Карин. Дори и да знаех, че връзката ни е обречена, пак бих те последвал. Не се съмнявай. Видях те. Пожелах те. И трябваше да те имам.

Тя преглътна мъчително и се извърна.

— Добре, имаше ме. Снимките свидетелстват успеха ти. — Задушаваше се от огорчение и тихо заплака. Закри лицето си с длани. — Наистина няма значение за какво говорехме и дали съм ти предала някакви правителствени тайни, или не. Така или иначе, виновни сме, защото доказателствата са неопровержими. Можеш ли да си представиш как се почувствах, когато Керингтън разпиля фотографиите на масата пред мен?

Дерек изруга и прокара пръсти през косата си.

— Бога ми, наистина съжалявам. — Знаеше колко е свенлива, знаеше, че е изживяла истински ад. Даниълс скъпо ще плати за тези снимки.

Риданията разтърсваха раменете й.

— По дяволите. Защо не ми каза кой си? Какво ще правя сега?

— Имам решение.

Тя се овладя с усилие и си наложи поне да се извърне към него. Подсмръкна през сълзи и попита:

— Какво? Слушам те.

— Да се оженим.