Сандра Браун
Принцът тигър (12)

Дванадесета глава

Дните бяха зашеметяващи, нощите омайни.

Карин минаваше през тях сякаш носена от облак на щастието. Когато не беше с Дерек, мислеше за него. Когато беше с него, винаги се любеха. С тела, с думи, с очи.

През деня Дерек беше собственик на модерен конезавод и ферма. Непрекъснато сновеше насам-натам и ръководеше многобройни дейности. През нощта беше Принца тигър и превръщаше спалнята им в убежище на страстта. Не стигна дотам, че да я преобразява както направи това с бунгалото в Ямайка, но ласките му оставаха все така екзотични, празник от усещания, звуци и ухания, пир за чувствеността й.

Всеки ден тя ходеше в конюшнята или прекарваше дълги часове с него в кабинета му. Изучаваше тънкостите на отглеждането на арабски коне. Сега, когато делеше леглото му, изглеждаше й съвсем естествено да споделя и други страни от живота му. Дерек дори и не се опита да я обезсърчи. Всъщност, това му хареса и винаги отговаряше на въпросите й търпеливо и изчерпателно.

Прекарваха дълги часове върху седлата на конете. Карин вече беше по-уверена и не така импулсивна. Всеки ден работеше с часове и върху статуята на Мустафа. Искаше да я направи съвършена. Неведнъж Дерек се опитваше да я убеди, че е завършена, че по-добре от това не може да бъде направена. Карин оставаше непреклонна.

— Как ще разбереш, че е завършена? — попита я той един късен следобед.

Този ден беше ходил до Шарлотсвил по работа и когато се върна я намери напълно вглъбена в работата си на тавана. Сега стоеше облегнат на рамката на вратата, прехвърлил сакото си през рамо и не сваляше поглед от нея.

Тя носеше чифт раздърпани джинси и една от ризите му, която Дейзи изрови за нея в купа дрехи, предназначени за благотворителност. С навити до лактите ръкави и високо вдигнати коси, тя се наведе над статуята, съсредоточено смръщила вежди.

— Ще разбера — разсеяно отвърна Карин и откъсна парче глина.

— Знаеш ли — Дерек хвърли сакото си върху един стол и пристъпи в стаята. — Започвам да ревнувам.

— От работата ми? — Тя хвърли поглед към него.

— Да. Прекарваш твърде много време, втренчила поглед в тези топки глина.

А също и твърде много време, вперила поглед в теб.

— Може би трябва да съчетаем двете занимания. Мислила ли си някога да използваш жив модел?

Тя избърса ръцете си с мокра кърпа, преди да покрие скулптурата. Работата за деня беше приключила. Съпругът й изискваше вниманието й и тя беше готова да му го отдаде.

— Предлагаш услугите си ли?

Той се усмихна лениво и недвусмислено.

— Нали знаеш, че не притежавам кой знае каква скромност.

— Кой знае каква?!

— Добре де, никаква. Не страдам от излишни угризения, когато се събличам.

— Да, зная. Предполагам, това е част от източното ти наследство. Напълно си лишен от традиционните пуритански задръжки, с които повечето американци се отнасят към телата си.

— Оплакваш ли се?

— Съвсем не. Гол те харесвам повече.

— Да? Значи би искала да ти позирам гол?

— Чакай малко — каза тя и го спря с протегнати напред ръце. — Да не избързваме с изводите. Говорех като съпруга, не като художник. Да гледам на теб като на модел е нещо съвсем различно. Преди да ми позираш, трябва да се убедя, че си… подходящ.

В погледа му проблеснаха искрици.

— Какво да направя? Да се явя на прослушване?

— Да.

— Как?

— Като начало можеш да свалиш дрехите си.

— Да се съблека?

— Разбира се интересът ми е съвсем професионален. Да започнем оттук.

Без да сваля поглед от нея, той протегна ръка зад себе си, затвори вратата и превъртя ключа.

— Това няма да е трудно.

Вратовръзката му вече беше разхлабена. Той развърза възела, изтегли я и я захвърли на стола, на който остави и сакото си. Със същата бързина свали и ленената риза. Како винаги, гледката на голите му гърди запали малки пламъчета в слабините на Карин.

— Това не е достатъчно, господин Алън. — Той беше спрял след ризата. — Трябва да видя… — тя замълча многозначително… — всичко.

— Разбирам — покорно отвърна той и се наведе да свали обувките и чорапите си. Тя харесваше краката му. Харесваше слънчевия загар по тях.

Карин прикова очи върху ловките му пръсти, които разкопчаха колана и свалиха ципа на панталоните. Дерек повдигна въпросително вежди и подчертано учтиво запита.

— Постепенно или наведнъж?

— Няма значение.

— Вие как предпочитате?

— Моля, успокойте се — отвърна тя с внезапно пресъхнали устни. Сексът с Дерек никога не беше скучен или еднакъв.

Той свали бельото си едновременно с панталоните. Захвърли и тях и се изправи пред нея съвсем гол и съвършен като млад бог.

Няколко дълги минути тя се наслаждаваше на голотата му, жадно оглеждаше широките му рамене и гърди, плоския корем, тесния ханш, дългите и стройни бедра. Русите косъмчета покриваха тялото му като златна паяжина.

— Обърни се.

Той се подчини и бавно се завъртя. После отново се обърна към нея.

— Е? Ставам ли?

Сърцето й лудо биеше. Искаше го и ако можеше да се довери на блясъка в погледа му, денят е бил мъчителен и за него. Все пак, играта имаше своите си достойнства.

— Виждате ли, господин Алън, аз не работя единствено с поглед.

— Не?

— Не.

— Какво друго, тогава? О, почакай. Мисля, че разбрах. — Той пристъпи към нея. — Работите с докосване.

— Точно така.

— Не мога да ви кажа какво означава за мен да получа тази работа — дрезгаво прошепна той. — Можете да ме докосвате колкото желаете.

— Прави впечатление желанието ви за сътрудничество. Усещането за доброжелателност от страна на модела е от значение.

— Ако усещането, което създавам усилва вашето желание, просто ще си го получите — промърмори той с крайчеца на устните си.

— Моля? — попита тя и се престори, че не е разбрала добре.

— Нищо, продължете.

Тя положи ръце на раменете му.

— Красиви и стегнати. Като ръцете ти — замислено каза тя и плъзна длани по ръцете му.

— Говорите за твърдост…

— Да? — вдигна тя невинен поглед.

— О, няма значение.

— Моля ви, между нас трябва да се запази духът на добронамереност и откритост. Кажете какво имате пред вид.

— Възнамерявате да ме изследвате целия, нали?

— Да, защо? Това е необходимо.

— Имате ли представа колко време ще отнеме?

— Бързате ли?

— В известна степен, да.

— Ще го имам предвид.

— Какво ще кажете за гърдите ми? Удовлетворяват ли ви?

Тя наклони глава на една страна и го изгледа с преценяващ поглед.

— Да, мисля, че да. Добри са.

— Също и твоите.

— Казахте ли нещо? Понякога ви чувам трудно. — Той изръмжа, когато тя положи длани върху извивката на гърдите му. — Зърната ви са хубави. Те са от голямо значение.

— И аз съм на същото мнение. — Ръцете му инстинктивно се вдигнаха и обвиха кръста й.

— Страхувам се, че ме разбрахте погрешно.

— И аз имам същите опасения относно вас.

— Художникът е този, който работи с ръцете си, не моделът.

— Кой казва това? — ръцете му обхванаха гърдите й.

— Художникът.

— Не е демократично.

— Няма значение. Правилата са такива.

— Е, тогава художникът трябва да бъде посъветван да не ходи без сутиен, защото моделът може да види гърдите му.

— Ще взема предвид този съвет. — Карин потръпна, когато пръстите му описаха кръгове около зърната й.

— А останалото?

— Останалото?

— Останалото от мен.

— О, да видим. — Ръцете й се плъзнаха под раменете му и легнаха върху гърба му. Потропа с пръсти по гладката кожа. — Добре, много добре. — Обви ханша му с длани и го привлече към себе си. — Добри форми.

— Благодаря — изстена той.

Дланите й бавно си проправиха път към корема му и пръстите й се спуснаха и по-надолу.

— О, господин Алън. Разбрали сте ме погрешно. Не възнамерявам да правя статуя на бога на плодородието. Това е прекалено първично за вкуса ми. Голите тела, които смятам да вая, ще бъдат…

— За бога, Карин, скъпа…

— … художествени произведения, които величаят човешкото тяло в естественото му състояние.

— След всичко, което правиш с мен, естественото състояние е това. Скъпа, повярвай… Аз почти…

— Това ще бъдат етюди с изчистени линии, разбирате ли?

— Ще се любим ли или не?

Миг по-късно и двамата лежаха, наистина не кой зае колко удобно, върху една от работните й маси. Беше успяла по някакъв начин да свали джинсите и бельото си, докато задъхани се препъваха към масата. Старата риза на Дерек изглеждаше като стара кожа, с един разсъблечен ръкав, а другият все още около ръката й. Усмихваше се като щастлива развратница.

— Никога не е било така преди — лениво каза тя и прокара пръсти по гърдите му.

— Кое?

— Сексът. С Уейд. Никога не е бил спонтанен и забавен.

— Ти си се забавлявала? — Той повдигна глава и изгледа накриво. — Всичкото това драскане, хапане и охкане е твоята представа за забавно прекарано време?

Карин скри порозовялото си лице в гърдите му и тихо се закиска заедно с него.

— Благодаря ти, че ми каза, че с мен се чувстваш различно — каза той и нежно я целуна.

— Исках да го знаеш. Ти си много различен. Надявам се никога да не свикна с лудостите, които вършиш.

— Например, като да доведа гост за вечеря и да го оставя да се оправя сам, докато аз се любя с жена си на тавана?

Тя скочи и опря ръка на гърдите му, за да не падне.

— Какво? Шегуваш се, нали?

Изглеждаше виновен като малко момче, което току-що е направило пакост.

— Страхувам се, че не, миличка. Днес следобед срещнах един приятел от Тексас в Шарлотсвил. Щеше да бъде ужасно неучтиво от моя страна, ако не го бях поканил на вечеря с мен и новата ми съпруга — заговори той с писклив тексаски акцент. — Оставих го с един от конярите, за да дойда и да те взема.

— Ти… — Тя скочи и започна да навлича смачканите си дрехи. — Дерек, сериозно ли говориш? Какво ще си помисли?

— Ще си помисли, че правим точно това, което повечето младоженци биха правили, след като цял ден са били разделени — подразни я той и я плесна отзад, докато тя навличаше джинсите си.

— О, Господи! — Карин натъпка крака в мокасините си.

— Но по добре да не го оставяме повече сам, защото той ще се почувства пренебрегнат.

Карин хвърли унищожителен поглед към него, рязко отвори вратата и се втурна към тоалетната стая.

Четирийсет и пет минути по-късно, когато влезе в големия салон, за да поздрави госта, единствената следа от предишната възбуда бяха порозовелите й страни. Дерек взе набързо душ и вече беше тук. Отпиваше от чашата си и разговаряше с най-пълния мъж, когото Карин беше виждала някога и, който сега се изправи.

— Значи това е малката дама. Боже, Боже, трябва да си много доволен от себе си. Красавица! — Гостът се затъркаля към нея. — Биър Кънингъм, госпожо — каза той и я удостои с ръкостискане, от което пръстите й изтръпнаха.

— Карин Алън — представи се тя. — Съжалявам, че се забавих толкова. Дерек не ми каза, че имаме гост и аз… аз бях заета.

— В студиото си — добави Дерек и й намигна заговорнически. — Тя прави всичко тук с безгранично въодушевление.

Невъзможно беше човек да не хареса гръмогласният и нахакан Биър Кънингъм. Отпи от охладеното вино, което Дерек й сипа и се обърна към него. Докато работеше в Министерството на външните работи често присъстваше на коктейлите давани на Капитолийския хълм. С лекота водеше непринудени разговори с непознати. Това беше първият им гост след сватбата и тя изпита тихо задоволство, когато забеляза гордостта в очите на Дерек.

Облече една от новите рокли, които много харесваше, но които досега не беше имала повод да сложи. Тревистозеленият цвят подчертаваше кафявите й очи и медния отблясък на косите й. Огърлицата от корали приятно контрастираше с цвета на роклята и тена й. Знаеше, че е привлекателна, съзнаваше, че любовта й към Дерек е изворът на доброто й самочувствие.

По време на вечерята разговорът се въртеше около арабските коне.

— Биър има ранчо наблизо… Уедърфорд, нали?

— Да. Познаваш ли Тексас, Карин?

— Не, за съжаление. — Говореха си на ти от момента, в който се здрависаха. — Никога не съм била там.

— Ти да кажеш на тоя твой съпруг да те доведе. Шъ останете с нас. Барби ще си умре от смях. Шъ ви разведе със самолета си.

— Барби е…? — въпросът неволно се изплъзна от устните й.

— Жена ми. Не можа да дойде. Някаква служба или нещо такова. Но ние обичаме гости. Винаги сте добре дошли.

От онова, което долови, Карин остана с впечатление, че ранчото на Кънингъм е четири пъти по-голямо от имението на Дерек, но с не толкова внушителни конюшни. Милионерът усилено работеше, за да промени този факт. Това беше и целта на пътуването му до Вирджиния и Кентъки.

— Разбираш ли от коне? — попита я той, когато се преместиха в салона, за да пият кафе.

— Уча се. И имам великолепен учител — погледна Дерек с изпълнен с любов поглед.

— Интересува се от всичко, което правим тук, но има и свои интереси и талант — гордо каза Дерек. Внезапно остави чашата си и се изправи. — Стой, Биър. Искам да ти покажа нещо.

— Почакай! — възкликна Карин, отгатнала намерението му. Какво правиш?

— Искам да му покажа скулптурата ти.

— Но, Дерек, тя не е довършена.

— Великолепна е.

Той се втурна нагоре по стълбите, без да се вслуша в протестите й. За да поддържа разговора, попита Биър къде се намира Уедърфорд и той с жар се отдаде на цветисто описание на географията на Тексас. А Карин тръпнеше от безпокойство и се молеше Дерек да не ги направи за смях. Дали скулптурата беше наистина добра? Не можеше сама да прецени. А привързаността на Дерек към нея, вероятно го правеше пристрастен.

Когато Дерек се върна, понесъл скулптурата като скъпоценен дар, Биър тежко си изправи. За миг остана безмълвен, захапал дебелата си пура.

— Да пукна дано! Да прощаваш „френския“, Карин. Това е жребеца ти Мустафа, нали?

Лицето на Дерек грейна.

— Видя ли? — обърна се той към нея. — Казвах ти, че е великолепна.

— Разбира се — Карин се зарадва, но само поглади с ръка ръба на полата си. — Това е първото нещо, което правя от дълго време насам.

— По дяволите! Мисля, че е невероятно — прогърмя гласът на Биър. — Можеш ли да ми направиш и на мен един?

Карин рязко вдигна глава.

— Моля? Искаш скулптура на Мустафа?

— Не, по дяволите, на Фенси Пентс. Това е арабската кобила на Барби. Държи се с тази кобила като с кралица. Чудех се кво дъ купя на Барби за Коледа. Да ме земат дяволите, но тя има по две от сичко от Наймън Маркус. Шъ ми направиш ли една такава фигурка ако ти пратя снимки на Фенси Пентс?

Карин нямаше сила да произнесе и дума. Никога не беше мислила да продава онова, което прави, но идеята й хареса.

— Не зная. Предполагам, че бих могла. — Погледна Дерек. Лицето му оставаше все така безизразно, но от пламъчетата, които проблясваха в очите му, тя беше убедена, че той невероятно се забавляваше и че подкрепя предложението.

— Заради парите ли? Колко искаш? — попита Биър с твърдата решителност на човек, за когото парите не са пречка, за да получи каквото поиска.

— Колко? — поколеба се Карин. Колко, наистина? Десет долара? Петдесет?

— Няма да й позволя да го направи за по-малко от десет хиляди — обади се Дерек от средата на стаята, където беше отишъл, за да напълни отново чашата на Биър. — Прекарва много време в студиото. Не ми харесва да я деля. Трябва трудът й поне отчасти да бъде възнаграден.

— Не знам — предпазливо се обади Биър и поклати глава.

Карин си помисли, че Дерек трябва да си е изгубил ума. Объркана, тя се опита да се извини:

— Господин Кънингъм, Биър, аз…

— Не ми се вижда десет да е достатъчно като за мен — отново поклати глава Биър. — Кво шъ кажиш за дванайсет?

— Да — въздъхна Карин, възвърнала способността си да говори след шокиращото предложение на Дерек. Дванайсет хиляди долара! — Това… това би било достатъчно. Изпрати ми снимка на Фенси Пентс и аз ще започна веднага щом довърша Мустафа.

— Шъ го имам ли на Коледа?

— Обещавам. И не ми пращай пари, докато не видиш скулптурата и не я одобриш.

Биър алчно огледа скулптурата на Мустафа.

— Аз ще съм доволен, а Барби ще откачи. Да прощаваш „френския“ ми, Карин.

Тръгна си след половин час. Когато вратата се затвори зад него, Карин се завъртя на токовете си и целуна Дерек.

— Десет хиляди долара? Да не си полудял? Откъде ти дойде на ума да искаш десет хиляди за статуя, която няма и половин метър?

Отговорът му беше задушаваща прегръдка и влудяваща целувка.

— Не мога да живея повече от минута, без да те вкусвам — прошепна той до ухото й и най-после откъсна устните си от нейните.

— Опитваш се да се измъкнеш ли?

— Да се измъкна?

— Дерек — Карин се разсърди не на шега и го отблъсна от себе си. — Ами ако не съм много добра? Ако статуята на Мустафа се получи просто така, случайно? Ако…

Той докосна устните й с пръст.

— Тогава по-добре да отделиш повече време за упражнения. Биър няма да намери и миг спокойствие, докато всички в нашите кръгове не научат за скулптурата на Фенси Пентс, а е и добряк — предупреди я Дерек. — Допускам, че преди сама да разбереш как, ще бъдеш затрупана с поръчки. Ще отхвърлиш повече, отколкото ще приемеш.

— Но десет хиляди долара… — Карин допя глава до рамото му.

— Дванайсет — напомни й той и разроши косата й.

— Дерек, аз едва печелех толкова за цяла година работа в Министерството на външните работи.

— Всичко е относително, скъпа. Тези хора притежават някои от най-фантастичните животни на света. Не биха могли да си го позволят, освен ако не са невероятно богати. Червиви са с пари. Колкото по-висока цена им кажеш, толкова по-убедени ще бъдат в качествата ти.

— Би било хубаво да имам пари. Не заради мен, разбира се — бързо добави тя. — Заради Кристин. Мога да открия сметка на нейно име. — И на мое име, ако някога имам нужда, помисли си тя. През изминалите няколко седмици нещата между тях вървяха така гладко, че тя вече не мислеше за развод или живот без Дерек. Не забелязваше той да е отегчен от нея. Но такава вероятност изплува от гънките на подсъзнанието й като ужасяващо чудовище. Тя се притисна силно, почти отчаяно към него.

— Парите ще бъдат твои и ще можеш да правиш с тях каквото пожелаеш. Дерек повдигна брадичката й и я целуна. Също като мен.

Дерек се оказа добър пророк. Посетиха изложението на арабски коне в Ричмънд. Биър беше там, пое Карин под свое покровителство и започна навсякъде да я препоръчва, сякаш беше негово откритие, а не на Дерек.

Представянето на конюшните на Дерек беше внушително. Две от трите дефилета получиха награди. На Дерек бяха предложени неочаквано високи продажни цени, като оставим настрана офертата да продаде всички коне наведнъж. Първото предложение прие, второто отказа.

— Но не моите коне са истинските победители в това шоу — каза той и целуна Карин по ухото, — а съпругата ми. Колко хора те помолиха да направиш скулптури за конете им?

— Седем. Един дори ме попита дали няма да мога да направя фигура и на кучето му.

— Ако не беше така прекрасна, нямаше да бъдат толкова нетърпеливи да се срещнат и говорят с теб.

— Мислиш ли? — усмихна се Карин. Разхождаха се из конюшните, които бяха приютили временно конете.

— Дали мисля, че си прекрасна? Разбира се.

Не й даде възможност да се усъмни в това. Представи я на приятелите си и се държеше така, сякаш бяха сключили брак по любов, а не по сметка. Ревнивите погледи, отправени към нея от неудовлетворени съпруги и самотни жени, я увериха, че Дерек играе ролята убедително. Убеждаваше и нея. Всяка вечер нежността и страстта му превръщаха хотелския им апартамент в гнездо на незабравимо любовно изживяване.

Единственото, което я учудваше, бяха подхвърлянията на приятелите му, че отдавна не са го виждали.

— Къде се скри, Дерек?

— В чужбина ли беше?

— Ходи ли в Кан това лято, както мислеше?

— Какво ще кажеш за Монте Карло? Отиваме ли там през пролетта?

— Тази година отново ли ще ходиш в Кортина за Коледа?

Отговорите му на любопитните им въпроси бяха доста объркани, а Карин не беше съвсем сигурна, че той се е отказал от бурния си живот.

Когато се завърнаха в къщи, тя се отдаде на работата си върху скулптурите, макар че отделяше много внимание и на съпруга си. Изглежда му доставяше удоволствие да чувства присъствието й до себе си в конюшните или когато упражняваше конете да чува аплодисментите й, с които тя, качена на оградата, щедро го даряваше.

Една сутрин се връщаха от езда, когато забелязаха на алеята една кола.

— Колата на майка ми — щастливо възкликна Дерек и свали Карин от Зарифа. Заедно се отправиха към къщата.

Дейзи вече беше сервирала кафе на Черил Алън, но чашата стоеше недокосната. Черил седеше с празен поглед на едно от широките кресла в салона. Когато двамата влязоха през сводестата врата, тя вдигна глава. Очите й бяха зачервени и подпухнали от плач.

— Мамо? — попита Дерек и остра тревога преряза гърдите му. Коленичи пред нея. — Какво се е случило?

Тя зарови лице между дланите си. От очите й потекоха сълзи.

— Хамид. Загина във Франция.

Карин притисна ръка към устните си. Дерек често й говореше за своя полубрат. Въпреки различното възпитание, той се чувстваше много привързан към него. С нетърпение очакваше пътуването до Женева, ако не за друго, то поне заради срещата с Хамид.

— Как? — глухо попита той.

— При автомобилно състезание. Знаеш онази състезателна кола, която имаше. Станало е някакво сблъскване и пожар… — замлъкна тя, задавена от сълзи и поднесе носна кърпичка към лицето си.

— А баща ми?

Черил с усилие са съвзе.

— Понесе го тежко. Откакто получи съобщението, говорим с часове. Съпругата на Хамид е била там. Ще придружи тялото до Риад.

Дерек тъжно наведе глава. Черил погали косите му.

— Разбира се, искам да бъда с Амин, но това е невъзможно. Той го знае. Аз също.

— Ще тръгна незабавно.

— Надявах се на това. Вече поръчах кола и шофьор. Ще те отведе до летището. Амин има нужда от теб, Дерек. Отчаяно. Безутешен е.

 

 

Час по-късно той беше готов. Дейзи отгатваше нуждите му. Когато Черил й каза причината за посещението си, тя веднага започна да опакова нещата му.

Карин се движеше като насън. Опитваше се да открие нещо смислено, с което да бъде полезна. Никога през живота си не се беше чувствала по-объркана.

Стори й се, че мъжът, който слезе по стълбите с куфар в едната ръка и преметнато през рамо палто е непознат. Облечен в черен костюм от три части, с куфия на главата, той й заприлича на всеки друг, но не и на съпруга, когото познаваше и обичаше. Очите му бяха далечни, както и гласа му.

— Мамо, ще останеш ли с Карин, докато се върна?

— Разбира се.

— Ще предам любовта ти на баща ми.

— Той знае, че я има. Страдам за него.

Дерек целуна пребледнялото лице на Черил и се обърна към Карин.

— Съжалявам, Дерек. Заради теб, заради съпругата на Хамид и заради шейха. Предай им моите съболезнования.

Той кимна.

— Довиждане.

Целувката му беше хладна и безстрастна. Почувства, че в нея всичко замръзва като видя изписаната върху лицето му решителност, когато се отправи към черната лимузина.