Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tiger prince, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 160 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)

Издание:

Сандра Браун. Принцът тигър

ИК „Коломбина прес“, София, 1996

ISBN: 954–706–005–8

История

  1. — Добавяне

Десета глава

Той само се разсмя и обви раменете й.

— Надявам се това да означава, че ти харесва.

Конюшните, към които я поведе приличаха повече на луксозен хотел за коне. Около двайсетина мъже, всички в униформени ризи с избродирани на джобовете емблеми, забързано четкаха, хранеха или упражняваха великолепните коне. Животните бяха третирани като разглезени домашни любимци. Пред помещението, в което кипеше трескава дейност стояха паркирани няколко ремаркета за превоз на коне със същата емблема. Карин мълчеше. От къщата цялата тази активност не се виждаше.

— Пропуснал ли съм да ти кажа, че сме специализирани в отглеждането на арабски коне? — попита Дерек, забелязал изненадата й.

— Мисля спомена, че отглеждаш няколко коня — сухо отвърна тя.

За състезателните коне знаеше само, че поддръжката им е невероятно скъпа. Не можеше да прецени колко бяха чистокръвните животни в конюшнята на Дерек, но тя сякаш се простираше на повече от миля от централния коридор.

Щом излязоха от тухлената постройка, към тях се зададе коняр с два коня. Красотата и елегантната им стъпка накараха Карин да затаи дъх. Козината им блестеше като коприна. Опашките им бяха грациозно извити над задниците, а когато ги отпуснеха, докосваха земята. Копитата им бяха почернени и лъснати. Имаха тесни и аристократични глави и малки заострени уши. В очите им светеше интелигентност. Гъстите им гриви бяха разчесани и блестящи. Дерек се приближи към черния жребец и нежно обви муцуната му.

— Карин, запознай се с Мустафа.

Жребецът тръсна глава за поздрав.

— Великолепен е, Дерек! Не разбирам много от арабски коне, но този е съвършен, нали?

— Миналата година получи признание от Върховния орден на честта. Името му означава избран. Бих казал, че му подхожда. — Потупа Мустафа по ноздрите, а след това той пое юздите на кобилата — а тази красавица с меден косъм е Зарифа, най-грациозната. Твоя е.

— Моя?! — възкликна Карин. — Но аз не мога…

— Не ти ли харесва? Може би тогава ще избереш някоя друга?

— Не, не става дума за това. Просто… е, всъщност, не съм подготвена да яздя кон… Толкова… толкова скъп кон — каза тя с пресипнал глас.

Явно животните бяха свикнали със спонтанните изблици на необуздан смях, защото не трепнаха, когато Дерек отметна назад глава и изрева.

— Ще поработим върху ездаческото ти майсторство и всичко ще бъде наред. Хайде, те горят от желание да ти покажат на какво са способни.

Помогна й да се качи, като направи стреме с ръце и я повдигна върху седлото. Карин пое юздите както й бяха показали през онова лято, когато майка й някак си беше събрала пари и я изпрати на лагер.

Дерек се качи и я поведе към една от конските пътеки, които лъкатушеха из близката гора. Между нея и кобилата веднага се установи съвършено разбирателство. Зарифа беше великолепно име, което чудесно подхождаше на походката й.

— Как се справяш? — попита я след половин час Дерек.

— Чудесна е — призна тя. — Обичам я. — Карин се наведе напред и целуна кобилата по врата. — Но не мисля, че ти и Мустафа обикновено сте толкова сдържани, нали?

— Да, за Бога.

— Но бих искала да видя ти как го правиш.

Не беше нужно да настоява повече. Само с една команда повече напомни звук от целувка, Дерек накара коня да се отлепи от земята и да се втурне в галоп.

Двамата с Мустафа се носеха далеч през откритото пасбище. Силните мускули изпъкнаха по хълбоците му. Гривата му се вееше от вятъра, а опашката се развяваше като знаме.

После и двамата се понесоха над оградата. Останаха във въздуха, сякаш щяха да полетят, преди земното притегляне. Между тях съществуваше страхотна хармония, древна като легендите на арабите. Приземиха се като Мустафа заби копита в земята и се издигна облаци торф. Заобиколиха оградата и се върнаха в тръс.

Карин се усмихваше.

— Нямам думи — възкликна тя. Макар че тонът й беше шеговит Дерек разбра, че това наистина е така. След това поклати глава. — Мисля, че скоро ще мога да направя това. Тя си припомни, че престоят й тук е временен. После побърза да добави — Мустафа сякаш летеше носен от вятъра.

— Носени от вятъра. Така са наричали арабските коне поетично. Наистина всяко тяхно движение е поезия.

— Да, в тях има някаква мистичност. Предците на тези два коня могат да бъдат проследени във вековете. Имената им се сещат в старите ръкописи. С аристократичен произход са.

Също като теб, щеше да добави Карин.

— Откога Мустафа е твой?

Дерек се наведе напред и погали блесналата кожа на жребеца.

— Не мога да притежавам такова животно. Той принадлежи на небето, на вятъра, на луната. Замисли се за миг, после продължи. — От седем години се грижа за него. Купих го, когато беше на пет години. Той е баща на много красиви животни. Някои от тях от Зарифа. Погледът му проблесна дяволито, когато добави. — Мисля, че тя е любимата му дама.

— Макар че е имал много други — меко забеляза Карин. — Съмнявам се, че би се отказал от тях.

Дерек впи в нея продължителен поглед. Единствено вятърът прошумяваше край тях.

— Готова ли си да се връщаме? — попита той накрая.

— Да. Толкова време на седлото за мен беше достатъчно.

Дейзи им поднесе лек обяд на задната тераса с изглед към синкавите очертания на планините. После Дерек разведе Карин из къщата. Когато накрая стигнаха до вратите на голямата библиотека, той се спря.

— Имам много изостанала работа. Ето тук можеш да намериш книги за арабските коне, ако това те интересува.

— Да, разбира се — бързо каза тя и го последва в една стая, чиито прозорци гледаха към задния двор, и която служеше за негов кабинет.

Дерек остави пред нея предостатъчно неща за четене. Тя се сви на едно тапицирано с кожа кресло, а той се настани зад бюрото си. Диктуваше писма по касетофона, водеше си записки в един голям бележник, разгледа купчина сметки, проведе два телефонни разговора и написа няколко чека.

Това беше един нов Дерек. Този Дерек тя не беше виждала. От прецизно поддържаните конюшни личеше, че в работата си е придирчив, както и във всяко друго отношение. Гневно смръщи вежди, докато разглеждаше едно писмо. Показалецът му лежеше върху бузата и сочеше външния ъгъл на веждата му, палецът беше сключен под брадата му, а останалите пръсти леко бе свил около устата си. Толкова лесно можеше да го обикне. Тя го обичаше. Толкова силно, че почувства почти физическа болка. Той вдигна глава и улови погледа й, вперен в него.

— Откри ли нещо интересно в книгите?

— Да, интересно е. — Беше научила, че коне като Мустафа и Зарифа струват няколко милиона. — Колко арабски коня имаш в момента?

— Трийсет и два.

— А останалата част от фермата? Аз не видях цялата, нали?

— Не. — Почувства, че тя иска да говори и остави писмото настрана. — Отглеждам най-вече зимна пшеница, малко грах, малко соя. Вече няколко години не засаждам тютюн, защото не съм привърженик на тютюнопушенето. — Той стана, заобиколи бюрото и се опря на ръба с кръстосани ръце и крака. — Всъщност, реално не аз се занимавам с фермерство. Имам чудесни хора, които работят за мен. Те, разбира се, получават процент от печалбата.

Навярно поддръжката на едно такова имение костваше стотици хиляди долари всяка година. Но какво бяха те, в сравнение с милионите? Това богатство я обърка, изплаши я и странно, но я разгневи. Честно ли беше един човек само да притежава толкова много, а други почти нищо? Взе една от книгите със себе си и стана.

— Мисля да полегна малко преди вечеря, Дерек.

Той също се изправи, дойде до нея и я прегърна.

— Добре. Всичко е наред, нали?

— Да, да, съвсем наред. Просто съм малко уморена.

— Не се съмнявам в това. След вчерашния ден… — Повдигна брадичката й с пръст. Целуна я. Допирът на устните му я възбуди. Но той само леко докосна лицето й още веднъж и отпусна ръце. — Ще се видим на вечеря.

 

 

След леката дрямка се почувства по-добре. Или поне когато се погледна в огледалото, свежият й тен отново се беше върнал. Изгледа роклята си с неприязън. Хубава беше, но Дерек вече я видя три път. Три пъти за една седмица. Погледна в тоалетната стая, където Дейзи беше подредила нещата й. Но дори и с дрехите в Джорджтаун, гардеробът й беше отчайващо беден. Инстинктивно се досети, че от нея се очакваше да се преоблече за вечеря. И добре, че стана така. Защото когато се присъедини към Дерек в салона, той носеше меки панталони и спортно сако. Свиреше на рояла.

— Налях ти чаша бяло вино — каза той, без да спре да свири, — но ако предпочиташ нещо друго…

— Не, така е добре.

Чашата с охладеното вино беше поставена на маса до пианото.

Дерек се отмести встрани и й кимна с глава да седне до него.

— Не знаех, че умееш да свириш.

— Майка ми настояваше да вземам уроци. А ти?

— Майка ми настояваше да вземам уроци.

Той се засмя и завърши етюда с няколко виртуозни акорда. После се наклони към нея и пръстите му докоснаха гърдите й.

— Какво ще кажеш да изпробваме една възбуждаща версия на Котешкия марш?

— Великолепно! — Разсмя се Карин и вдигна ръце към клавишите.

— Чакай! Да се подкрепя. — Той отпи глътка уиски с лед от чашата си и сви пръсти. — Готови? Старт!

— Чакай! Не е честно. Не бях готова.

— Добре. Сега?

— Сега!

При третото повторение темпото беше вече така лудо, че пръстите им едва докосваха клавишите, а двамата се заливаха от смях и пропускаха навярно половината ноти.

— Спри, спри, моля те. Ще си счупя пръстите — извика тя. Отметна назад глава и облекчено въздъхна, когато последните акорди тържествено отшумяха в съвършена хармония. Но след това дъхът й секна. Дерек се възползва от оголената й шия. Прегърна я, наведе се над нея и целуна трапчинката в основата на врата й. Възбудата прониза тялото й и отзвуча като мека експлозия в слабините й. Зашеметена от страст, тя впи пръсти в реверите на сакото му.

— Дерек…

— Миришеш така хубаво. Като дъжд, като орлови нокти — обсипа той шията й с горещи целувки. Устните й се разтвориха и приеха неговите. Усещането беше несравнимо. Целуваше я вещо и страстно, докато тя остана съвсем без сили. Езиците им леко се докоснаха, преди да се разделят в една последна целувка.

— Гладна ли си?

— Хмм.

— Да вървим тогава.

Карин се надигна автоматично и се остави да бъде въведена в осветената със свещи трапезария.

Вечеряха ростбиф и хрупкаво изпържени зеленчуци. Чувстваха се спокойно. Страхуваше се, че ще го предизвика, ако отново заговори за онова, което дори за миг не й излизаше от главата. Когато привършваха пая с орехи и кафето, тя се опита, доколкото й беше възможно да изглежда безразлична и се обърна към него.

— Дерек, грижил ли си се някога за дете?

Той остана неподвижен, без да реагира. Тя с усилие преглътна сълзите, които напираха в очите й и вдигна поглед от начупения на дребни парченца пай в чинията си.

— Защо питаш?

Клепачите й нервно потрепнаха и тя отново сведе поглед.

— Не е моя работа и нямах намерение да се меся в живота ти. Просто се чудех дали… е, бил си с много жени… Аз мислех… — Неспособна да продължи тя млъкна.

— Не — прозвуча отговорът му след дълго мълчание. Гласът му прозвуча съвсем искрено и Карин отново вдигна глава. Защо питаш? — повтори той.

Би могла и да се хвърли от скалите на Акапулко. Скокът щеше да бъде също толкова смъртоносен. Но не можеше да си го спести. Трябваше да му каже.

— В Ямайка аз… искам да кажа, аз имах… бях подготвена, но… — Погледът й молеше, просеше той да продължи вместо нея; да й спести необходимостта тя да говори за това, но той стоеше все така безмълвен. — През първата ни нощ не очаквах, че ще дойдеш при мен и ще ме отнесеш — опита се да се защити тя. Нямах време да използвам каквото и да е. А колко пъти през онази вечер ние… Искам да кажа ние… — Изведнъж неудобството й се изпари и тя го погледна раздразнено. — Знаеше какво се опитвам да ти кажа и спри, за Бога, да ме гледаш по този начин!

— Опитваш се да ми кажеш, че си бременна ли?

— Не. Просто се опитвам да ти кажа, че не взехме никакви мерки. — После внезапно я осени друга мисъл. — Или може би греша?

— Ако се интересуваш дали съм с вазектомия, то отговорът е категорично не. Толкова ли е неприемлива за теб мисълта да носиш мое дете?

— Винаги съм искала да имам деца — меко отвърна тя. — Но обстоятелствата около този брак са такива, че това би било трудно.

— Не виждам повод да се тревожиш. — Той вдигна ръка и погали ръката й опасно близо до гърдите й. — Не мога да си представя нещо по-хубаво от това да наблюдавам как кърмиш детето ми.

Тя остана застинала, вперила неподвижен поглед в него.

— Съмнявам се, че очаквам дете, но мислех, че трябва да те предупредя.

Дланта му се плъзна по ръката й и пръстите му погалиха гърдите й.

— Предупрежденията се излишни. Идеята би могла да ми хареса, ако отново се съгласиш да…

Искаше й се да разцелува Дейзи, че точно в този момент влезе при тях и предложи да отнесе съдовете. Карин се извини.

— Искам да почета още малко за арабските коне. Забавно е. Все още се чувствам много уморена. Трябва да е от чистия въздух. Или ездата. Не съм свикнала. Искам да си легна рано — изговори тя на един дъх.

Наистина почете малко. Но не й се спеше. Дълго се въртя в леглото. Когато стана и се отправи към тоалетната стая, й се стори, че са минали часове. Може би няколко аспирина щяха да й помогнат да се отпусне.

Отвори вратата и замръзна. Пред гардероба в осветената с мека светлина стая стоеше Дерек, без риза и с боси крака. Сваляше ципа на панталоните си и рязко се извърна към нея. Тя застина на прага, притеснена от прозрачната си нощница и разбърканите си коси.

— О, извинявай. Не съм чула кога си влязъл — каза тя с пресипнал глас. Светлината на лампата падаше върху му и на нея й се стори, че различава всяко отделно косъмче върху гърдите му.

— Нещо не е наред ли? — той остави ципа на панталоните си и тръгна към нея свил загрижено вежди.

— Не. Просто не мога да заспя. Мислех си, че един аспирин…

— Изглеждаш невероятно привлекателна, Карин. — Дланите му обхванаха гърдите й, плъзнаха се под мишниците й, обгърнаха гърба й и я привлякоха към него. — Невероятна, възбуждаща, толкова свежа — шепнеше той.

Красив беше. Истински мъж. Миришеше на цитрусови плодове и вятър. Миришеше на Дерек. Гладна беше, толкова гладна за него! Твърдите му мускули притискаха гърдите й. Дори и лекото драскане на наболата му брада я накара да потръпне до мозъка на костите си. Жадно разтвори устни. От гърлото му се изтръгна стон и той я привлече плътно до себе си. Сплете пръстите на едната си ръка в дългата коса на врата му. Зарови пръстите на другата в гърдите му. Неговите ръце се плъзнаха по коприната на нощницата й и се спряха върху бедрата й.

— Карин, копнея за теб. Господи, колко те желая!

Карин беше като обезумяла. Страстта прииждаше като приливна вълна.

— Карин — изстена Дерек. Ръцете му се плъзнаха под нощницата й и погалиха бедрата й.

Тя извика името му с копнеж и отказ. После се отскубна от него, олюля се и отстъпи назад. Поклати глава и косата й се разпиля по лицето й.

— Не — изстена тя. — Не мога.

Дерек дишаше тежко. Гърдите му мъчително се повдигаха.

— По дяволите, не можеш!

Гласът му й се стори странно загрубял. Пристъпи застрашително към нея. Тя отново отстъпи назад и протегна към него ръка, за да го спре.

— Ти прие условията на брака ни, Дерек. Прие ги!

— По дяволите условията на този брак. Ти си моя жена. Искам те.

Ето, това беше причината, за да откаже. Искаше я. Тя го обичаше. Разликата беше голяма. Тя винаги щеше да го обича. Но докога той щеше да я желае? До сутринта на утрешния ден? До следващата седмица? В кой момент щеше да я остави? В кой ден щеше да заяви, че е време за развода им? В някой удобен за него и съкрушителен за нея ден. Не можеше да си позволи да го обича, да му се отдаде напълно, защото после трябваше да го пожертва. Не, не и този път!

— Каза, че няма да ме принуждаваш. — Карин беше отчаяна. Не се страхуваше от физическо насилие. Страхуваше се, че ще сломи съпротивата й.

Той рязко се хвърли върху й и силно я притисна към себе си със страст, от която дъхът й секна. Обхвана брадичката й с ръце и наклони главата й назад. Очите му гневно горяха.

— Би трябвало — той отново говореше със съвсем спокоен глас, който я изплаши повече от гнева му, — би трябвало да те разсъблека, да разтворя краката ти и да те накарам да приемеш това, което толкова глупаво отричаш. Би трябвало да те любя, докато се пристрастиш, докато започнеш да хленчиш, когато не можеш да ме имаш. Но да бъда проклет ако ти позволя да изпиташ дори и частица от това щастие.

Така рязко свали ръце от нея, че тя се олюля и се вкопчи в ръба на масата, за да не загуби равновесие. Прекоси банята и шумно затвори вратата зад себе си.

След тази нощ отношенията им бяха вече доста по-обтегнати. В присъствието на Дейзи и персонала демонстрираха безупречна учтивост. Когато оставаха сами помежду им се установяваше примирие. Едно от условията на примирието беше напрегнатата тишина.

Ако не беше нужно, той не я докосваше. Настояваше всяка сутрин след закуска да излизат на езда. Каза й, че това ще подобри уменията й. А тя си помисли, че е заради илюзията, която трябваше да поддържат.

Откри, че й липсват онези нежни и мили думи, които й показваха, че е харесвана и желана и които той умееше да вплете дори и в най-невинния разговор. Липсваха й и бързите леки целувки, с които често я изненадваше. А за другите, продължителните и страстните, тя предпочиташе да не мисли.

Привързаността му беше обуздана, но не и щедростта му. Подари й кола. Бял елегантен спортен модел, с истински лабиринт от проблясващи лампички върху таблото. Опита се да я откаже.

— Нужно ти е нещо, с което да се мотаеш наоколо — заяви той с категоричен тон и хвърли ключовете към нея. После се извърна и се отправи към конюшните. Ето това е.

След това дойдоха дрехите. Пълен гардероб. Дейзи я повика от фоайето и й представи една забързана жена с посивели коси, молив зад ухото и шивашки метър през врата. Натрупаните на горния етаж дрехи, които Карин трябваше да премери бяха изящни.

— Номер шест е добре, нали? — енергично попита шивачката. Беше изпратена от бутика, в който Дерек поръча дрехите.

— Добре ли е? — Карин погледна въпросително Дейзи, която изглеждаше съвсем безучастна.

Получи дрехи за всякакви случаи. Трябваше само да избира. Отначало беше доста резервирана. Помисли си, че сметката е цяло състояние. Но Дейзи пристъпи напред и прошепна:

— Карин, не купуваш достатъчно. Дерек ми каза да следя да напълниш гардероба си.

Когато в късния следобед шивачката си тръгна, Карин беше облечена от главата до петите и с всички необходими й аксесоари. Останаха малко неща за довършване. Те щяха да бъдат изпратени по-късно.

На следващата сутрин тя се появи в конюшните, облечена в сиво-бежови бричове, бяла копринена риза с широки, свободни ръкави и ботуши от мека кожа. Косата й беше прибрана на кок на тила с панделка от черно кадифе. Почти не чувстваше ръкавиците от агнешка кожа на ръцете си. Дерек я огледа безстрастно и лаконично заключи:

— Така определено е по-добре.

Искаше й се да го удари с бича си. Вместо това се хвана за гривата на Зарифа и се метна на седлото без помощ. Втурна се напред с отпуснати юзди. Когато наближиха ниската ограда, тя остави тренираната кобила да я прескочи. Само притвори насълзените си очи, докато не почувства, че копитата й отново докосват земята. Миг по-късно Дерек изтрополя шумно до нея, яхнал Мустафа. Грабна юздите на Зарифа и я накара да спре.

— Няма по-добър начин да си счупиш врата — гневно извика той.

— Мислех, че искаш да скачам. — Карин също крещеше.

— Първо трябва да се научиш как да го правиш.

— Тогава спри да крещиш и ме научи.

Така започнаха уроците й.

Но те не й отнемаха кой знае колко време. През останалата част на деня просто безделничеше. Скиташе като привидение из къщата. Не знаеше какво да прави. Един следобед се осмели да се изкачи по стълбите към тавана. Едва не се задуши от облаците прах, които се надигнаха, когато отвори вратата. Подът беше покрит с дъски и се простираше по цялата дължина на къщата. Таванът беше скосен, но възрастен човек можеше спокойно да върви изправен. Това беше единственото помещение в къщата, което не блестеше от чистота. Прокрадна се до килера на Дейзи, натовари се с метли, четки за прах, парцали и всичко, което й се стори, че може да й потрябва и се качи на тавана.

Час по-късно я стресна гневен вик:

— Какво, за Бога, си въобразяваш, че правиш?

Тя рязко се извърна. На вратата стоеше Дерек, а Дейзи виновно се криеше зад гърба му.

— Трябваше да му кажа, Карин. Знаех, че той няма да одобри това, което правиш тук и…

— Достатъчно, Дейзи — изсъска Дерек.

Тя се промъкна надолу по стълбите и ги остави сами. Малки прашинки танцуваха на слънчевите лъчи, проникнали през замъглените прозорци. Карин се облегна на метлата и войнствено го погледна. С вдигната и прихваната с кърпа коса и с мръсно петно върху носа, тя изглеждаше така очарователна, че Дерек не знаеше дали да не я прегърне и да я целува, докато не припадне или да я сложи на коляното си и да натупа облеченото й в джинси задниче.

— Е?

— Ти как мислиш, какво правя? — озъби се тя. — Чистя тавана.

— Карин — търпението му явно се изчерпваше. — При мен работят достатъчно хора, които могат да свършат тази работа. Не е необходимо жена ми да го прави.

— Но може би жена ти има нужда да го прави. Може би тя има потребност сама да се издържа, да плаща за колите, дрехите и храната.

Той се отблъсна от рамката на вратата с едно от измамните си лениви движения, които Карин добре познаваше, и за които знаеше, че прикриват растящия в него гняв.

— Какво значи това?

— Значи, че не ми харесва да живея така.

— Как?

— Без да правя нищо. Дерек, аз винаги съм работила. Не съм разполагала с пари, за да ги харча по начина, по който ти правиш това. Ти можеш да купуваш коли и моделиери, да подхвърляш стодоларови банкноти на всяко малко момиче, което запърха с ресници срещу теб, но аз не мога да го приема просто така.

Последва напрегнато мълчание. Накрая той каза:

— Свърши ли?

— Не.

— Имам предвид изявленията ти, не чистенето. То приключи в мига, в който прекрачих прага на тази стая.

— Няма какво повече да ти кажа.

Той отстъпи встрани и унищожителният му поглед й показа, че трябва да напусне тавана без повече спорове. Заключи вратата зад тях и пусна ключа в джоба си.

Няколко дни по-късно, тя прекарваше един от дългите следобеди на чаша чай в кухнята при Дейзи. Дейзи беше до лактите в тесто, когато на външната врата се позвъни.

— Аз ще отворя — каза Карин и скочи на крака, зарадвана че може би ще се случи нещо, което да я разсее.

— Здравейте — неуверено поздрави жената на прага. — Аз съм Сара Колдуел от приюта в Шенънду Вели. Господин Алън в къщи ли е? — Жената беше прехвърлила четирийсетте, елегантна и привлекателна.

— В конюшнята е — объркано каза Карин. — Ще изпратя да го повикат. Влезте моля. — Въведе жената в малкия салон, вдигна телефона и помоли Дерек да бъде уведомен за посетителката. Остави слушалката и нервно се обърна към жената. — Аз съм Карин Бл… Алън.

— О, съпругата на господин Алън. Трябваше да се досетя. Вестниците писаха, че неотдавна се е оженил.

Заговориха за наближаващата есен и за захладнелите сутрини и вечери. Минути по-късно към тях се присъедини и Дерек. С него нахлу и мирис на трева, слънце и кожа. С разбъркана от вятъра коса, брича и високите ботуши той изглеждаше неимоверно прелъстителен. Карин прости на госпожа Колдуел жадния поглед, с който изпиваше всяко движение на Дерек, който й подаде ръка и поднесе стол към нея.

— Дошли сте за чека, предполагам.

— Да. Ако е удобно.

— Приготвил съм го вече. — Отиде до малкото бюро в ъгъла на стаята и отвори тясното чекмедже. Взе един плик и го подаде на жената.

— Не мога да ви опиша какво означават за нас тези постъпления, господин Алън. Миналата година чекът ви за сто хиляди позволи да запазим амбулаторията си и да поддържаме свой лекар и медицинска сестра.

— Радвам се да чуя това.

Сара Колдуел отправи поглед към Карин, която не знаеше къде да се дене от отвращение към самата себе си.

— Навярно сте много горда с благотворителната дейност на съпруга си, госпожо Алън. Разбира се, нашият приют е само една от каузите, които той подпомага. Аз служа към Фонда за…

— Всичко е наред, Сара — бързо я прекъсна той и се изправи на крака. — Моля да ме извините, но трябва да се връщам в конюшнята. — Любезно съпроводи госпожа Колдуел до изхода. Когато отново се върна в салона, намери Карин да хлипа свита в креслото си.

— Карин — той се спусна към нея и коленичи пред креслото й. — Какво става?

— Толкова се срамувам — прошепна тя, без да има смелост да вдигне поглед към нея. Аз мислех… О, знаеш какво мислех. Не биваше да говоря така. Толкова съжалявам!

Той повдигна главата й и изтри сълзите й с върховете на палците си.

— Простено ти е. Аз наистина живея охолно — в ъгълчетата на устните му затрептя лека усмивка.

На Карин й се прииска да се наведе към него и да ги докосне. Но вместо това само запита:

— Защо тогава не се защити?

— Защото щеше да си помислиш, че се перча. Пък и благотворителността е истинска, когато никой не знае за нея.

— Ти си много по-добър, отколкото предполагах.

— Не — изръмжа той, — аз съм непочтен. Особено що се отнася до задълженията ми на добър съпруг. — Той се взря в изпълнените й със сълзи очи. — Много ли нещастна се чувстваш тук, Карин? — Погледът му беше така настойчив, че тя почти повярва, че ще остане съкрушен, ако отговори утвърдително.

— Не съм нещастна. Как би могъл човек да бъде нещастен в такава красива къща? Но не съм достатъчно ангажирана, Дерек. Би ли имал нещо против, ако си потърся работа в Шарлотсвил. Дори и на половин ден?

— Съпругата на Али Ал Тасан не работи.

— Така си и знаех — въздъхна тя.

Темата беше приключена. Сега, когато беше убедена в щедростта на Дерек, тя наистина се чувстваше по-добре, но все така продължаваше унило да се разхожда из къщата, измъчвана от усещането за собствената си безполезност.

Дерек ангажира някакви хора да почистят тавана. Дни наред работниците се тълпяха нагоре и надолу по стълбите, но за нея вратата оставаше затворена. Мислеше си, че им се е отворила дяволски много работа, поне ако съдеше по инструментите, които довлякоха и чукането и хлопането, което непрекъснато се носеше от тавана.

Рано една сутрин Дерек я събуди. Тя седна изненадана в леглото. След онази вечер не беше влизал в спалнята й.

— Искам да ти покажа нещо каза той като нетърпеливо момче, което не може да запази някаква тайна.

— Но аз не съм… Сега ли?

— Сега.

Грабна ръката й и я измъкна от леглото. Не й остави време дори да сложи робата си или поне да се обуе. Довлече я нагоре към тавана. Отвори широко вратата и отстъпи встрани.

Карин се взря в стаята с невярващ поглед. Бавно местеше очи от предмет на предмет и не знаеше какво да мисли. Накрая се обърна към него.

— Как разбра?