Сандра Браун
Принцът тигър (2)

Втора глава

Господи, какви очи! Зелено, златисто и ахатово, съчетани в най-неочаквана хармония; опасни и привлекателни. Тя сякаш цялата потъна в черните му зеници.

А косата? Великолепно кестеняво, със златисти кичури като ивици върху тигрова кожа. Беше по-скоро дълга, но му отиваше. Подхождаше и на усещането за небрежност, което витаеше около него. Като оставим настрана късите спортни шорти и маратонките, той беше съвсем гол и изглеждаше странно първичен. Усмихна й се. Бавно, дяволито, страстно.

— Здравейте. — Гласът му беше мек като кожата му, покрита със ситни капки пот и точно толкова греховно съблазнителна.

— Здравейте — глупаво изписка Карин.

— Наистина ли не успях да ви прегазя? — Тигровите очи се плъзнаха по тялото й. Когато се спряха върху гърдите й и зениците му се разшириха от интерес, Карин осъзна, че върху си има не повече дрехи от него. Вкопчи се в хавлиената кърпа и я притисна към себе си.

— Не. Почти… промълви тя, останала без дъх. Господи! Търсеше приключение, нови изживявания, но… това?

— Съжалявам. Забелязах ви едва когато връхлетях отгоре ви. — Отново се усмихна прелъстително и тя беше сигурна, че думите му не са казани просто така. Лежите зад единствените дюни на плажа.

— Това не са дюни, това е дракон. — Той наклони глава на една страна, сякаш търсеше да види дракон сред разбърканите купчини пясък. — Или поне беше — продължи тя и гласът й се изостри. — А това тук се предполага, че е моят плаж. — Говореше като стара мома, която наставлява учениците си.

Той я слушаше слисан.

— Съжалявам за дракона — усмивката му можеше да разтопи и айсберг. Вдигна очи към върха на склона. Това там вашето бунгало ли е?

— Да.

Усмивката стана още по-широка.

— Значи сме съседи. Дерек Алън.

Протегна ръка, а тя скочи. Изруга се наум, че се държи като идиот, пое дланта му и притисна кърпата под мишница.

— Карин Блейкмор. — Опита се да изтегли ръката си, но тя остана между пръстите му.

— Излишно е да се притеснявате и да се опитвате да се прикривате зад тази кърпа.

— Прав сте — каза тя и нервно навлажни устните си. — Наистина. Моля, пуснете ръката ми.

— Имате красив бюст.

Почувства, че в лицето й нахлува кръв и цялата се изчервява.

— Благодаря.

— За нищо.

Внезапно Карин наведе брадичка към гърдите си.

— Не вярвам на този разговор.

— Защо?

— Ако ме познавахте щяхте да знаете защо. — И тя нетърпеливо дръпна ръката си. — Толкова слънце за днес ми стига. Господи, вижте ръката ми. Вече е червена. Тропическо слънце. Не съм свикнала и не искам да изгоря още първия ден — не млъкваше тя, докато объркано хвърляше нещата си в сламената чанта. Събра всичко с една ръка, олюля се и се изправи с грацията на щраус и с обърнати навътре колене.

Той протегна ръка и я прихвана под лакътя.

— Довиждане господин…

— Алън.

— Довиждане господин Алън. Приятно прекарване. — Събра отломките от нараненото си достойнство, извърна се и се отправи нагоре по склона.

— Забравихте нещо викна той след нея.

Карин сепнато извика, когато видя, че й подава сутиена на банския костюм. Върна се и го грабна от ръката му.

— Благодаря.

— Искате ли да го сложите?

— Не.

— Наистина ли? С удоволствие ще ви помогна.

— Не! Не, благодаря, искам да кажа — промърмори тя и отново се отправи към бунгалото. — Довиждане.

С всяка стъпка усещането, че погледът му пронизва гърба й ставаше все по-остро. Молеше се бикините й да не се смъкнат и измина разстоянието до бунгалото почти тичешком, докато най-накрая се почувства в безопасност едва, когато стъпи на терасата. Цялата се разтрепери докато затвори стъклената врата зад себе си.

Влезе в малката кухненска ниша и извади от хладилника кана с вода. Отпи една голяма, непоносимо студена глътка. Искаше да облекчи неприятното усещане за сухота в устата си. Свали кърпата едва когато отиде в спалнята. После се свлече върху леглото. Толкова за лекомисления, необвързан живот. Толкова за приключенията и пускането по течението. Държа се като пълен идиот. Сигурно той още е долу на плажа и се залива от смях.

По дяволите! Това провали всичко. Никога вече няма да може да погледне този мъж. Трябваше ли да прекара остатъка от ваканцията си затворена в това бунгало, за да не би отново да се натъкне на него?

Не. Не трябва да допуска това. Не бива. Ето, сега отново ще отиде направо на плажа. Изпълнена с решимост, тя войнствено прекоси бунгалото. Стигна дори до стъклената врата на терасата. Там се спря и размисли. На терасата имаше един съвсем удобен шезлонг. Беше уединено. Тихо. По това време на деня беше и слънчево. Защо просто не остане тук?

Глупачка! Идеше й да закрещи.

Но дори сега, преди да излезе на терасата, си сложи сутиена на банския костюм.

 

 

Сигурно е омъжена.

За полузащитник на „Питсбърг стийлърс“, например. Това е. Омъжена е за този ужасно ревнив съпруг, който…

Не, не можеше да го заблуди, не е омъжена. Изплашена беше, но не заради ревнив съпруг, а заради него. Заради него ли? Дали причината не беше в ситуацията? Или в съчетанието между двете? Каквато и да беше причината, у нея имаше нещо, което го привличаше.

Дерек стоеше до прозореца, взираше се в покрива на съседното бунгало и отпиваше от изстуденото перие. Спомни си объркването изписано върху лицето й и тихо се разсмя. Беше скочила като попарена. Гледаше го с разширени от ужас и меки като кадифе очи. Беше завързала на опашка косата си с цвят на мед, но ако я спуснеше, помисли си Дерек, щеше да покрие раменете й.

Трябваше поне да бъде джентълмен, да й предложи кърпа и да й спести притеснението. Но, по дяволите, червенината, която се разля по лицето й сякаш го омагьоса. Кога за последен път беше виждал жена да се изчервява? Случвало ли му се беше подобно нещо изобщо? Всяка от жените, които познаваше, щеше да се излегне назад, лениво да се протегне и заела смайваща поза с усмивка, предназначена да прелъсти и възбуди, да му предостави възможност спокойно да бъде огледана.

Този път наистина се чувстваше привлечен. Тялото й беше стегнато и изящно, чувствено и женствено. Ако това не беше достатъчно, за да го привлече, то объркването и явното й неудобство от ситуацията, със сигурност го заинтригуваха. Искаше отново да я види. Как би могъл да разбере дали има съпруг или придружител, ако не опита? Дерек Алън не пропускаше предизвикателствата в живота особено когато ставаше дума за жени. Свали шортите си и влезе под душа.

 

 

Карин излезе от банята и хвърли изпитателен поглед към огледалото. Скоро щеше да има великолепен тен. Втри в кожата си лосион против изгаряне с аромат на цветя. Свали кърпата от главата, тръсна влажната си коса и прокара пръсти през нея. Посягаше към четката за коса, когато чу похлопването на вратата. Навлече кадифения си гащеризон без презрамки и на пръсти се прокрадна до прозрачните завеси.

— О, не — прошепна тя, когато го видя застанал на малката веранда. Дали все така ще й се натрапва? Трябва да го остави да чака навън. В крайна сметка, той ще се измори от играта и ще си отиде. От друга страна, тя беше дошла тук, за да се научи да се налага, нали? Ако възнамеряваше да приеме авансите на някои мъже, по-добре да се научи да отблъсква други. Карин събра всичката смелост, която й беше останала, придаде на лицето си високомерен израз, който сякаш казваше „зная ги тия като тебе“ и отвори вратата.

— Здрасти.

На плажа я поздрави съвсем формално. Сега думите прозвучаха интимно, изговорени повече с очите, отколкото с гласа. Беше готова да се закълне, че тези котешки златистозелени очи притежават силата да я омагьосат. Топлината им я обгръщаше и я правеше несигурна и плаха. Караше тялото й да откликва по начин, който я плашеше и объркваше.

Изпъна се и опря единия си крак върху другия. Нервно кръстоса ръце на кръста и забеляза, че дланите й внезапно овлажняха. Помоли се той да не забележи колко бързо се повдигаха гърдите й, но се страхуваше, че не може да го измами. Усмихваше се лениво и малко арогантно.

— Мога ли да направя нещо за вас, господин Алън?

Браво, Карин. Ако искаше да се държи непринудено с мъжете, едва ли можеше да измисли по-подходящ въпрос. Този въпрос го имаше във всеки второстепенен филм. Дали държанието й нямаше да му се стори преднамерено и провокативно? Да пази Господ! Този мъж не се нуждаеше от насърчение.

— Да, Карин. — Сърцето й подскочи, когато чу името си, произнесено от устните му. — Можеш да ми заемеш чаша захар.

— М-моля?

Какво очакваше? Покана за леглото му? Безобидната молба наистина я озадачи.

— Чаша захар — повтори той и се вмъкна в бунгалото. — Да не излезе прохладният въздух навън — обясни и небрежно затвори вратата зад себе си. — Доволна ли си от бунгалото? Аз намирам моето за много удобно.

Тя прехвърли през ума си хиляди ужасни възможности. Той беше прекалено непредвидим, прекалено ловък. Предполагаше, че това нахълтване в жилището на жена не е нещо необичайно за него, но за Карин Блейкмор то беше съвсем извън реда на нещата.

— Господин Алън…

— Моля, наричай ме Дерек. Ако ще бъдем добри съседи, не мислиш ли, че е по-добре да се обръщаме един към друг с първите си имена.

Арогантността му я раздразни и тя вирна брадичка.

— Къде тук възнамеряваш да печеш сладкиша — попита го язвително.

— Сладкишът ли?

— Захарта. За какво ти е чаша захар?

— А, захарта. Чакай да видим. — Дори не се опита да прикрие факта, че в момента съчинява нова лъжа. — Донесох чай и се готвех да приготвя кана чай с лед. — Капризно се намръщи. — Не понасям чай с лед без захар.

Лъжата беше съвсем безочливо поднесена и това я разсмя. Прехапа долната си устна и се опита да остане сериозна.

— Съжалявам. Нямам захар. Имам „Нутрасуит“.

— Нямаш захар? — изглеждаше разочарован.

— Нямам. Не мога да ви помогна господин… Дерек — поправи се тя, когато той се намръщи.

— А имаш ли нещо леко за пиене?

Тя въздъхна раздразнено.

— Страхувам се, че в момента не съм в най-подходящо настроение, за да играя ролята на домакиня. Косата ми е мокра. Без грим съм. Не съм и подходящо облечена. — Отново пое дълбоко дъх. — И не съм те канила.

— Защо не се върна на плажа? Чаках те доста време.

— Пекох се на терасата тук. Исках да остана малко сама — наблегна на последната дума.

Той само се ухили.

— Без сутиен?

— Какво? — не разбра тя, за миг зашеметена от белотата на зъбите му.

— Без сутиен ли се пече?

— Не.

— Защо? Страхуваше се от любопитни погледи?

— Не. От досадни съседи.

Сега той се разсмя. С плътен, заразителен смях, който извираше дълбоко от гърдите му. Тя си припомни как изглеждаше гол. С потъмняла кожа, позлатена от слънцето и влажна от потта коса. Господи! Защо не се чуеше! Извърна очи встрани от внушителните му гърди, сега покрити със свободен памучен пуловер.

— Сама ли си тук? — неочаквано попита той.

— В известен смисъл…

— Как е възможно да бъдеш в „известен смисъл“ сама? Омъжена ли си?

— Не, но…

— А любовник?

— Не. — Категоричният й отговор го накара да повдигне въпросително веждите и тя побърза да добави. — Не е с мен.

— Великолепно! И аз съм сам. Можем да прекараме заедно. Ще бъде много по-забавно.

Кръстосала ръце пред гърди, този път не от нерви, а от безпокойство, Карин нетърпеливо потропа с крак.

— Какво бихме могли да правим заедно? — Пребледня, когато смисълът на собствените й думи стигна до съзнанието й. Страхотно, Карин! Чудесно се справяш дотук!

— Веднага ми идва нещо на ум. — Той пристъпи и застана плътно до нея. Носеше шорти. Можеше да почувства къдравите косъмчета на краката му по кожата си.

— Какво? — попита тя със стържещ глас.

— Нещо, за което са нужни двама.

— Какво?

— Тенис.

— Тенис? Рязко вдигна глава и срещна смущаващата му усмивка.

— Да, защо? Ти какво си помисли?

— О, нищо — излъга тя и цялата се изчерви.

— Играеш тенис, нали?

— Дали играя тенис?

— Да, за тенис говорим.

— Да, разбира се. Малко. Ти кой клас си?

— А-плюс. А ти?

— Най-много Б.

— Виждаш ли? Ще ти бъде скучно.

— Това е за предпочитане. Ако ти беше по-добър играч, мъжкото ми самолюбие нямаше да го преживее.

Карин имаше сериозни основания да се усъмни в това. Един мъж, дотам безочлив, че най-безцеремонно да оглежда полуразсъблечена жена, която е срещнал само няколко часа по-рано едва ли имаше повод да се безпокои за мъжката си гордост.

— А какво ще кажеш да поплуваме с шнорхели?

— Страхувам се от акули. — Карин го погледна многозначително, а той отново се разсмя.

— Дали не греша като си мисля, че в думите ти е скрит някакъв друг смисъл?

— Ако съдиш по себе си…

Чувството й за хумор внезапно се изпари, когато той вдигна ръце и прокара длани по косата й. Пръстите му разделиха гъстите, вълнисти кичури.

— Харесвам цвета на косата ти. — Гласът му прозвуча искрено. Взираше се във влажните кичури, които се изплъзваха между пръстите му.

— Благодаря.

— Когато беше вързана на опашка, се чудех колко ли е дълга. Предполагах, че до тук. — Ръцете му обвиха раменете й, преди да се спуснат надолу. — Грешал съм. По-дълга е. Стига до… — Пръстите му пуснаха косата й и докоснаха кожата. Леко, много леко погали къдриците, които почваха да съхнат. — Тук — завърши с шепот той.

Върховете на пръстите му се спряха върху меката извивка на гърдите й и той впери поглед в очите й. Дълго останаха така застинали, едва дишаха, заслушани в хаоса, който бушуваше в тях. Той искаше да я докосне, да вкуси сладостта на устните й, да се слее с аромата, който идваше от нея. Но широко разтворените й очи и леките тръпки, които пронизваха тялото й му подсказаха, че тя още не е готова. Отново щеше да я изплаши. Отстъпи назад и тя се отърси от транса, в който беше изпаднала, упоена от успокоителния му глас.

— Какво ще правиш довечера?

— Не зная.

— Кога ще знаеш?

Тя се опита да избегне погледа му. Очите му сякаш притежаваха мистична сила. Щом се вгледаше в тях Карин добиваше усещането, че губи контрол над волята си.

— Наистина не мога да правя планове — опита се да се измъкне тя. — Иначе за какво ми е тази седмица? Искам да си почина, да се отпусна, да правя всичко, което ми харесва.

— Разбирам. — Когато дойде тук, той нямаше представа как ще се развият нещата. Вече можеха да бъдат в леглото, възможно бе и полузащитникът да го е изритал навън. Преценяваше състоянието на нещата някъде по средата. Явно тя не е свикнала на случайни приключения. Но не беше и от камък. Дерек добре знаеше властта си над женското тяло, над чувствата на жените. Безпогрешно разпознаваше белезите. Сега тя е заинтригувана, но предпазлива. Той щеше да я има и това беше предрешено. Реши го още на плажа. Но сега трябваше да се оттегли и да прегрупира силите си. Отправи към нея една от неотразимите си усмивки и я запита: — Сигурна ли си, че нямаш захар?

Спонтанният й смях го окуражи. Когато свалеше гарда беше невероятна.

— Довиждане. Ще ти се обадя по-късно.

— Довиждане.

Изпрати го навън, затвори вратата зад него и облегна гръб на нея. Имаше чувството, че е пробягала маратон. Свила длани в юмруци, процеждаше през зъби всички ругатни, за които се сещаше. Защо й беше толкова трудно? Нима след Уейд не й бе останало и капка самочувствие? Кое я беше накарало да мисли, че ще бъде добра в игрите, които хората без ангажименти днес играеха? Тя не съумя да задържи съпруга си и едва ли можеше да съперничи на сексуалните пирани, които превръщаха тази игра на необвързващи контакти в изкуство. Да, щеше й се да изживее някаква ваканционна връзка. Нещо леко и сладко. Днес тук, утре там. Нещо, за което да си спомня с удоволствие, когато се прибере вкъщи. Също като моментните снимки от ваканцията. Надяваше се да срещне някой мъж. Но не като този тук. Надяваше се той да бъде самотен, колкото и тя, несигурен в себе си, като нея, някой, за когото кратката, необвързваща връзка беше също толкова плашеща. Наистина не искаше мъж с изтънчените маниери на Дерек Алън. Той беше прекалено привлекателен, прекалено самонадеян и мъжествен. И прекалено уверен в мъжествеността си. Непрекъснато я провокираше, но съумяваше да накара язвителните си забележки да звучат съвсем безобидно. Маниерите му бяха доста хладни, а погледът твърде пламенен. Не, това не беше той.

Притеснена от вероятността да се върне преди вечеря и отново да остане сама с него в бунгалото, Карин реши да се махне.

 

 

В крайна сметка, идеята май не се оказа много добра, — тъжно си мислеше си тя. Откритият павилион, където отиде да вечеря предлагаше само маси с четен брой места.

Карин седеше сама на маса за двама, заобиколена от погълнати в себе си двойки и от шумни компании от четирима. Чувстваше се самотна, изгубена и й се струваше, че всички я гледат. Летните рокли с гол гръб от миналия сезон изглеждаха ужасно старомодни в сравнение с лекомислените дрехи, които жените носеха това лято. Утре ще излезе по магариите и ще похарчи и последните си спестявания за нещо приказно прозрачно и много изрязано. И докато се върне вкъщи, няма да сложи чорапи. Никой не носи чорапи в тропиците.

Под бамбуковия навес секстетът изпълняваше лека вечерна музика. Слънцето, залязло само преди миг, остави върху небето и морето дъга от трептящи цветове от леко прасковено до искрящо индиго. В средата на всяка маса имаше пресни цветя. Пламъкът на ветроупорните фенери потрепваше, подухвай от морския бриз. Из целия курорт витаеше романтика и уют.

— Отдавна ли чакаш?

Изтръгната от тъжните си мисли Карин сепнато вдигна глава. Дерек й се усмихваше. Инстинктивно се огледа наоколо, за да се увери, че той говори на нея и това я накара да се почувства неловко. Без да дочака отговора й, той седна на стола срещу й.

— Съжалявам, че закъснях.

Тя скръсти длани върху масата и се опита да изглежда ядосана. Всъщност, беше невероятно щастлива.

— Не страдате от излишна скромност, господин Алън.

— А ти имаш невероятни очи и красиви гърди.

Карин зяпна от изненада.

— Изглеждаш шокирана. Не мислиш, че съм забравил, нали? — Плъзна поглед по раменете й и продължи с по-нисък глас. — Спомням си ги с най-малките подробности.

— Може ли да говорим за нещо друго?

— Разбира се. — Той протегна ръка през масата и стисна дланта й между пръстите си. — За какво да говорим? Какво ще кажеш за френската целувка? Случвало ли ти се е да пробваш френска целувка на първа среща?

Прекалено объркана, за да говори, тя стоеше безмълвна срещу него.

— Желаете ли вино за вечеря? — сервитьорът се беше появил изневиделица. Или може би тя беше дотолкова погълната от думите на мъжа срещу нея, че оставаше сляпа за всичко друго на света?

— Не, благодаря…

— Да, моля.

Отговорите им прозвучаха едновременно. Объркан, сервитьорът местеше поглед от единия към другия, докато накрая Дерек взе нещата в свои ръце. Поръча вино, което Карин дори не можеше да произнесе. Звучеше невероятно рядко и скъпо. Сервитьорът остана дълбоко впечатлен. Защрака с пръсти към подчинените си, които се втурнаха да изпълняват разпорежданията му.

— Надявам се, че нямаш нищо против — обърна се Дерек към нея.

Карин се опита да се усмихне, но устните й сякаш бяха от гума.

— Разбира се.

Това е над моята класа, много над моята класа, помисли си тя.

— Какво предпочиташ да погледнем шведската маса или да поискаме менюто?

— Пресните плодове на масата изглеждат великолепно.

— Тогава да отидем там. — Той елегантно се изправи и изтегли стола й.

Карин забеляза преценяващите и завистливи погледи на другите жени, когато си проправиха път между осветените със свещи маси. Дерек беше навярно най-привлекателният мъж, когото беше срещала и явно другите жени също не оставаха безразлични към чара му. Носеше кремави панталони, двуреден морскосин блейзър с месингови копчета и кремава риза. Беше без вратовръзка. От малкия джоб на сакото му се подаваше яркочервена кърпичка. Разтворената яка на ризата му само загатваше мъжествената красота на тялото му, което Карин така добре си спомняше. Не можеше да забрави широките му рамене и плоският, равен корем, покрит с гладка, потъмняла кожа. Изгряващата луна и трептящите пламъчета от ветроупорните фенери хвърляха отблясъци върху златистите кичури на косата му.

Вкусовете им съвпадаха. Избраха свежи плодове, зеленчуци, крехко месо и малко хляб.

— Отвори.

Тя се извърна. Дерек държеше яркочервена сочна ягода пред устните й. Поколеба се. Случвало ли й се беше преди? С Уейд никога не демонстрираха близостта си. Но сега, когато пред нея стоеше необикновеното лице на Дерек, тя дори не си спомняше как точно изглежда Уейд.

Устните й сякаш сами се разтвориха. Той постави ягодата върху тях и я накара да я преглътне, докато връхчетата на пръстите му докоснаха лицето й. Карин отхапа последната хапка и остана вперила в него поглед, докато бавно дъвчеше.

— Благодаря.

— За нищо — прошепна дрезгаво той.

Трептящите пламъчета на лампите хвърляха сенки върху лицата им. Останаха загледани един в друг, докато мъжът, застанал зад тях шумно се изкашля.

Върнаха се при масата, където сервитьорът търпеливо очакваше Дерек да одобри виното.

— За прекрасната седмица пред нас — Дерек вдигна чашата си към нея. Кристалът звънна и Карин отпи от виното. — Харесва ли ти?

Тя притвори очи и се остави да бъде упоена от слънчевия аромат.

— Много.

Хранеха се бавно. По всичко изглеждаше, че Дерек възнамерява да прекара вечерта в нейна компания. Помисли си, че трябва да е раздразнена от самонадеяността му, че присъствието му няма да й е неприятно, или че няма други планове. Но гневът изискваше толкова много усилие, пък и като че ли не си струваше. Тя беше омагьосана, запленена от вълшебството на вечерта и не можеше да се ядосва на каквото и да е. Виното беше силно. Чувстваше се замаяна, струваше й се, че е олекнала и й се искаше да полети, а по тялото й се разля сладка нега. Гледаше устните на Дерек, докато той се хранеше и почти пожела да поднови разговора за целувките. Френска целувка. Стомахът й се сви болезнено.

— Била ли си омъжена преди? — попита той.

Тя въртеше столчето на чашата между пръстите си.

— Да, допреди около година.

— Развод?

— Да.

— И неприятности?

— Да. — Точка по въпроса. Категорично му показа това.

— А семейство?

— Искаш да кажеш деца?

Той кимна.

— Нямам деца — тъжно каза тя. — Освен сестра ми Кристин, нямам другиго. Тя е на шестнайсет. Още ходи на училище.

Сякаш бяха сключили безмълвно споразумение, че колкото по-малко знаят един за друг, толкова по-добре. Говориха за общи неща, избягваха да уточняват подробности. За себе си му каза само, че работи като секретарка. Той не настоя, а и тя не пожела да уточни за кого работи и къде живее.

— С какво се занимаваш?

— Фермер съм.

Предпазливо, без да откъсва очи от неговите, тя остави чашата си.

— Фермер?

Недоверието й го развесели.

— Изненадана ли си?

— Изненадана? Да. Не, шокирана е по-подходяща дума.

— Защо? — Той леко се наклони към нея.

— Наистина не познавам нито един фермер, но ти по никакъв начин не съвпадаш с представата, която имам.

— А ти какво предполагаше?

— Хм. — Тя се престори, че внимателно го изучава. — Професионален играч на поло. Комарджия. А може би се занимаваш с шоубизнес?

— Виждаш ли колко лъже понякога външността? — каза той и разпери ръце.

— Тогава може би жиголо?

Думите й изглежда го нараниха.

— Присмиваш ли ми се?

— Наистина ли си фермер?

— Да — разсмя се той.

— И какво отглеждаш?

— Зърно — неопределено каза той. — И малко коне. Ферма, нали разбираш?

Разбра посланието. Темата беше приключена. Добре, щеше да играе по правилата. Нямаше да се рови в живота му. Той беше достатъчно любезен да не се бърка в нейния.

Мълчаливо допиха виното, без да свалят поглед един от друг.

— Добре, вече опитах с тенис и плуване. Ще спиш ли с мен?

— Не! — викът й прозвуча през смях.

— А ще танцуваш ли с мен?

Тя погледна към двойките, които се полюляваха под звездите, завладени от натрапчивата мелодия. Усмихна се към него и просто каза:

— Да.

Дерек я поведе към дансинга, разпрострял се почти до огледалните води на залива. Извърна се към нея и разтвори ръце. Тя потъна в прегръдките му. Той сложи длан на гърба й и я притисна към себе си. Навярно тази сутрин на плажа беше умряла. Преживяла беше удар, инфаркт, нещо, което я беше убило бързо и безболезнено. Да, тази сутрин на плажа беше умряла. Защото това тук трябва да беше раят.