Шарлот Бронте
Вийет (7)

ГЛАВА СЕДМА
ВИЙЕТ

На сутринта се събудих с възвърната смелост и освежен дух. Физическата немощ вече не пречеше на преценките ми: ума си усещах решителен и ясен.

Тъкмо се бях облякла, на вратата ми се почука. Отвърнах: „Влезте“, очаквайки камериерката, но в стаята нахълта един едър мъж, който изрече:

— Дайте мене ключове ваши, мийс.

— Но защо?

— Дай! — настоя той нетърпеливо, а когато просто ги издърпа от ръката ми, добави: — Хубаво, скоро има твой багаж.

И наистина всичко завърши благополучно; оказа се, че бил служител на митницата. Не знаех къде да отида да закуся и тръгнах колебливо надолу.

Сега видях нещо, което в умората си предишната нощ не бях осъзнала — че всъщност странноприемницата била голям хотел;слизах бавно по широкото стълбище, поспирах на всяко стъпало (защото нямах никакво желание да стигна долу), оглеждах високите тавани над мене, изрисуваните стени наоколо, широките прозорци, които изпълваха къщата със светлина, жилестия мрамор, по който стъпвах (стъпалата бяха от мрамор, макар и без килим, и не особено чисти), и като сравнявах всичко туй с килерчето, отредено ми за стая, с твърде скромна мебелировка, отдадох се на философски размишления.

Дълбоко се учудвах от прозорливостта, проявявана от страна на келнерите и камериерките при преценяване на кой гост каква стая да отредят. Как съумяваха хотелските прислужници и корабните стюардеси още от пръв поглед да разберат, че аз например съм личност незначителна и бедна? Защото очевидно знаеха това. Виждах отлично, че всички те само за миг премерваха колко струвам. Този факт ми се струваше странен и многозначителен. Не скривах от себе си неговото значение, но въпреки това съумявах да поддържам духа си висок.

Когато най-сетне се озовах в голямо преддверие, окъпано от светлината на стъкления покрив, аз се упътих към една зала, която се оказа стаята за закуска. Не отричам — като влизах там, треперех от смущение, бях неуверена, самотна, нещастна; какво не бих дала, за да разбера добре ли, или зле постъпвам: подозирах, че постъпвам зле, но не виждах какво друго да сторя. Действувах, водена от чувството и спокойствието на фаталиста, и седнах до една малка маса, а келнерът незабавно ми донесе закуската; и аз се наведох над храната с настроение, което не помагаше особено на храносмилането. На масите наоколо закусваха много гости. Бих била по-щастлива, ако сред тях имаше поне една жена. Но там нямаше ни една — всички бяха мъже. Ала никой, изглежда, не смяташе постъпката ми за нередна. Един-двама поглеждаха към мен, но никой не ме наблюдаваше нахално. И да бе имало нещо нередно в цялата работа, обяснявали са си я с единствената дума: „Англичанка!“

След закуската трябваше отново да тръгна — но накъде? „Иди във Вийет“ — обади се вътрешен глас, подтикнат вероятно от спомена за кратичкото изречение, произнесено необмислено и лековерно от мис Фаншоу, когато се сбогувахме:

— Защо не дойдете при мадам Бек? При нея се учат някои зверчета, които бихме могли да наглеждате. Тя търси английска възпитателка — или поне до преди два месеца търсеше такава.

Коя беше тази мадам Бек, къде живееше тя — нямах представа. Запитала бях, но мис Фаншоу не ме и чу. Подканвана от приятелите си побърза, не ми бе отговорила. Предположих, че живее във Вийет. Реших да тръгна към Вийет. Разстоянието беше четиридесет мили. Знаех, че се улавям за сламка, но в бездънната и бурна бездна, над която се носех, бях готова да се уловя и за паяжина. След като разузнах как се отива във Вийет и като си запазих място в дилижанса, потеглих, подкрепяна от тази надежда — от този неясен проект. Преди да ме съдиш за прибързаната постъпка, читателю, спомни си откъде бях тръгнала, не забравяй пустинята, която бях оставила зад себе си, забележи, че нямах какво да рискувам. Моята игра бе от ония, в които играчът не можеше да загуби, но би могъл да спечели.

Не съм с артистичен темперамент и все пак, изглежда, притежавам онова артистично качество да извличам докрай удоволствията от дадения миг — поне тогава, когато са мой вкус. Вкусвах радостите на този ден, макар и да пътувахме бавно, макар че беше студено, въпреки че валеше. Гол, равен и без дървеса беше пътят, по който вървяхме, по него се виеха тинести канали, подобно замаяни зелени змии; еднообразно подстригани върби ограждаха равни ниви, обработени като домашни градинки. Небето също бе равно и сиво, атмосферата бе задушна и влажна, но сред всичкото това мъртвило въображението ми разцъфваше и сърцето ми се къпеше в слънце. Тези чувства биваха смирявани единствено от скритото, но нестихващо притеснение, което дебнеше радостните ми изблици подобно на тигър, залегнал в джунглата. Дъха на това хищно животно усещах, където и да бях; кръвожадното му сърце туптеше близо до моето, чувах го всеки път, щом се раздвижеше в бърлогата си. Знаех, че залезе ли слънцето, то ще изскочи гневно от своето прикритие.

Надявала се бях да пристигнем във Вийет, преди да се стъмни, за да избягна пълното объркване, което неизвестността и мракът хвърлят върху първите впечатления от всяко ново място. Но поради бавното пътуване и дългите престои, а и заради гъстата мъгла и ситния напоителен дъждец, когато стигнахме покрайнините, над града вече лежеше плътен, почти осезаем мрак.

Знам, че минахме през някаква порта, охранявана от войници — това забелязах при светлината на лампите; а после, отклонявайки се от калното шосе, затропахме по настилка от необикновено едри, твърди като кремък камъни. Дилижансът спря пред някаква кантора и пътниците слязоха. Първата ми работа беше да си намеря куфара — наглед незначителна, но важна за мен принадлежност. Предугадих, че ще е по-разумно, вместо да препирам и да настоявам за багажа си, да чакам настрана разтоварването, докато съзра своя куфар, а после бързо да си го поискам и да го прибера. Отдръпнах се и вперих очи в онази част на колата, където бях видяла своя багаж, върху който сега бяха натрупани още торби и кутии. Наблюдавах как едно по едно тези неща се свалят и прибират. Уверена бях, че моят куфар вече би трябвало да е свален. Но той все още не беше. Завързаха бях за дръжката му картичка със зелена панделка. Всичките пакети бяха свалени, всички тенекиени куфари и книжни вързопи. Вдигнаха мушаменото покривало. Виждах съвсем ясно, че не бяха останали нито един чадър, наметка, бастун, кутия за шапки или чанта.

Къде беше моят куфар с малобройните ми дрехи и портфейла, в който бяха скътани остатъците от петнадесетте ми лири?

Сега ми е лесно да задам този въпрос, но тогава бе невъзможно. Не бях в състояние да кажа нищо, защото не знаех ни една френска дума, а около мен всички, целия свят като че ли говореше само и единствено на френски. Какво да сторя? Приближих се до кондуктора, сложих ръка на рамото му, посочих към един малък сандък, сетне към покрива на дилижанса и се опитах с погледа си да изразя въпроса. Той ме разбра погрешно, вдигна посочения сандък и се приготви да го качи на колата.

— Оставете го на мястото му, чувате ли? — изрече един глас на английски, а сетне се поправи:

— Qu’est-ce que vous faites donc@ Cette malle est a moi. (Какво правите? Този куфар е мой!)

Но аз вече бях чула родния си език, сърцето ми се зарадва. Извърнах се.

— Господине — извиках, умолявайки непознатия, без в отчаянието си да обърна внимание на външността му, — аз не владея френски. Моля, запитайте този човек какво е направил с моя багаж.

Без дори да се замислям в оня миг как изглеждаше лицето, в което бях вперила очи, прочетох в изражението му полуизненада от моята молба и колебание дали да се намеси.

— Моля ви, запитайте го. Ако бях на ваше място, не бих се поколебала да ви услужа!

Не помня дали се усмихна, но ми отвърна като джентълмен — искам да кажа, че гласът му не беше нито остър, нито ужасяващ:

— Какъв беше куфарът ви?

Описах му го, споменах и зелената панделка. Той заговори на кондуктора, а от бурния им разговор почувствувах, че го раздрусва както трябва. Накрая се обърна към мен.

— Убеждава ме, че багажът бил много, и си признава, че свалил куфара ви, след като сте го видели качен, и го оставил в Бу Марин заедно с другите пакети. Но обеща да го изпрати утре, което значи, че вдругиден ще го получите тук, от тази кантора.

— Благодаря ви — промълвих със свито сърце.

Какво да сторя междувременно? Изглежда, англичанинът видя безпомощното ми лице. Запита ме любезно:

— Имате ли близки в този град?

— Не, и не знам къде да отседна.

Настъпи кратко мълчание, по време на което той обърна лице към светлината на лампата над нас и аз видях, че беше млад, изискан и хубав човек, по външност приличаше на благородник. Природата го е създала красив като принц, помислих си. Лицето му беше много приятно, беше висок, но не високомерен, мъжествен, но не груб. Отдръпнах се, съзнавайки, че нямам никакво право да търся помощ от човек като него.

— Всичките ви пари ли останаха в куфара? — спря ме гласът му.

С каква готовност му казах истината:

— Не. В кесията си имам достатъчно (притежавах почти двадесет франка), за да отседна в някоя скромна странноприемница до вдругиден, но тук, във Вийет, съм за пръв пъти не познавам нито улиците, нито странноприемниците.

— Ще ви дам адреса на странноприемница, каквато търсите — успокои ме той. — При това близко. Като ви упътя, ще я намерите лесно.

Откъсна листче от бележника си, написа няколко думи и ми го подаде. Убедих се, че е любезен, а да се усъмня в него, в съвета му или в адреса, на който ме пращаше, бе все едно да се усъмня в Светото писание. Лицето му излъчваше доброта, очите му — почтеност.

— Най-краткият път е да тръгнете по булеварда и да пресечете парка — продължи той, — но вече е твърде късно и твърде тъмно, за да пресичате парка сама. Ще ви изпратя донякъде.

Той тръгна, аз го последвах в мрака под синия, пронизващ дъжд. Булевардът беше пуст, разкалян, от дървесата се стичаше вода: паркът беше тъмен като рог. В двойния здрач от дърветата и мъглата не виждах своя водач, сляпо следвах стъпките му. Изобщо не се страхувах. Зная, готова бях да вървя по тези почтени следи през вечна нощ, до края на света.

— А сега — каза той, като излязохме от парка — тръгнете по онази широка улица, докато стигнете до стълбите; две лампи ще ви ги покажат. Ще слезете по стълбата. Те свършват на една по-тясна улица. Като поемете по нея, в дъното й ще намерите вашата странноприемница. Там говорят английски, тъй че затрудненията ви са вече към своя край. Лека нощ!

— Лека нощ, господине — отвърнах. — Приемете най-искрените ми благодарности.

Лицето му, от което лъчеше светлина, съответна на неговата дружелюбност, звукът на неговия глас, който разкриваше сърце, изпълнено с добродетелност към нуждаещите се и немощните, също тъй към младите и хубавите — този спомен дълго след това ми действуваше като ободряващо средство. Той беше истински млад английски джентълмен.

Бързах напред, по тази великолепна улица и по площада, ограден с богатски къщи, а тук-там съзирах високите силуети на по-големи сгради, най-вероятно дворци или църкви — не зная. Когато преминавах през един свод, иззад колоните му внезапно изникнаха двамина мустакати мъже; пушеха пури, дрехите им издаваха стремеж към благородничество, но — уви! — нещастниците носеха души на низши духом. Заговориха ме нахално и колкото да бързах, не изоставаха след мен. Накрая срещнах някакъв патрул и моите преследвачи прекъснаха гонитбата, но подплашена от тях, бях се загубила. Когато се съвзех, вече не знаех къде се намирам; отдавна, изглежда, бях отминала стълбите. Объркана, задъхана, с разтуптяно сърце, питах се накъде да свия. Ужасяваше ме мисълта, че отново бих могла да срещна онези брадати, подкачащи ме глупаци, и все пак трябваше да се върна и да намеря пътя.

Стигнах до някакви стари и протрити стъпала и уверена, че именно тях търся, слязох долу. Улицата, до която ме изведоха, беше наистина тясна, но на нея нямаше странноприемница. На една много тиха и сравнително чиста и павирана уличка, над вратата на голяма къща, с един етаж по-висока от заобикалящите я, забелязах да свети фенер. Най-сетне, ето я странноприемницата! Забързах нататък, коленете ми се подгъваха, чувствувах се напълно изтощена.

Ала това не беше странноприемница. Месингова табела украсяваше голяма входна врата: „Пансион за девици“ — казваше надписът: отдолу стоеше името: „Мадам Бек“.

Стреснах се. Стотици мисли изведнъж се объркаха в съзнанието ми. Но нищо не кроях, нищо не обмислях. Нямах време. Провидението ми каза: „Спри тук, това е твоята странноприемница.“ Съдбата ме взе в своята властна ръка, надви волята ми, насочи действията ми. Дръпнах звънеца.

Докато чаках, не исках да мисля. Изучавах внимателно камъните на уличната настилка, осветявани от лампата над входа, броях ги, разглеждах формите им и лъскавите дъждовни капки по ъглите. Позвъних отново. Най-сетне отвориха. Пред мен застана прислужница с красиво боне.

— Мога ли да говоря с мадам Бек?

Уверена съм, че ако бях заговорила на френски, тя нямаше да ме покани, но понеже приказвах на английски, сметна ме, изглежда, за учителка чужденка, дошла по работа във връзка с пансиона, и макар да беше късно, пусна ме без неохота и колебание.

В следващия миг се намирах в един хладен, блестящ салон със студена порцеланова печка, с позлатени орнаменти и излъскан под. Часовникът над камината отмери девет.

Измина половин час. Колко забързано туптеше сърцето ми! Колко често ме обливаха ту студени, ту горещи вълни. Седях с очи, впити във вратата. Очаквах да видя как ще се помръдне и отвори. Всичко беше тихо, дори и мишките кротуваха: белите врати стояха затворени и неподвижни.

— Вий англичанка? — запита глас зад мене. Почти подскочих, тъй неочакван долетя звукът, бях убедена, че съм сама.

Не привидение стоеше до мен, нито свръхестествено същество, а една пълничка малка жена с майчински вид, увита в голям шал, с пеньоар и чиста, спретната нощна шапчица.

Отвърнах, че съм англичанка, и изведнъж, без по-нататъшни увъртания, подхванахме необикновен разговор. Мадам Бек (защото това беше наистина тя — появила се бе през страничната врата зад мене и понеже бе обута в меки обувки, не я бях чула нито да влиза, нито да приближава), — мадам Бек бе изчерпила запасите си от островна реч с онова „Вий англичанка“ и сега продължаваше да говори, ала на своя роден език. Отвърнах й на моя. Тя ме разбираше отчасти, но тъй като аз изобщо не я разбирах, макар двете да вдигахме ужасен шум (за пръв път срещах такава приказлива жена като мадам Бек) — не стигнахме почти доникъде. Накрая тя позвъни за помощ, която се яви в лицето на една maitresse; тази личност бе учила известно време в ирландския манастир и тук я смятаха за специалистка по английски език. Малката учителка беше същинска измамница — типична представителка на Лабас-кориените; а как само съсичаше речта на Албион! Както и да е — разказах й с простички думи своята история, която тя преведе. Обясних й как съм напуснала родината си, решена да събирам знания и да печеля прехраната си, как съм готова да започна каквато и да е полезна работа, стига да не е греховна и унизителна, как бих могла да стана детегледачка или прислужница на някоя дама; казах, че съм готова да върша и домакинска работа, стига да е по силите ми. Мадам изслуша всичко това и ако се съди по изражението й, сметнах, че е повярвала на моя разказ.

— Il n’y a que les Anglaises pour ces sortes d’entreprises — каза тя, — sont-elles donc intrepides ces femmes… (Само англичанките са способни на това, нима са толкова смели тези жени…)

Запита за името, за възрастта ми, стоеше и ме гледаше — в очите й не се четеше нито съчувствие, нито интерес. В тях по време на целия разговор не проблесна дори за миг симпатия или пък състрадание. Разбрах, че е от хората, които не се ръководят от чувства. Сериозна и замислена, тя ме наблюдаваше, вслушвайки се в своята вътрешна преценка и изучавайки моя разказ. Позвъни се.

— Viola pour la priere du soir! (За вечерна молитва!) — заяви тя и стана. С помощта на преводачката ме посъветва да си отида и да се явя на другата сутрин, но това не ме оправяше. Ужасявах се от мисълта да се върна пак в опасния уличен мрак. Енергично и в същото време сдържано и спокойно заявих направо на нея, а не на преводачката:

— Уверявам ви, госпожо, че като ме ангажирате още сега, вашите интереси ще бъдат защитени, е не ощетени. Ще намерите в мое лице помощница, готова да даде в труд равностойното на заплатата си, и ако ме ангажирате, по-добре ще е да пренощувам тук. Как ще си намеря подслон, след като не познавам никого във Вийет и не знам езика?

— Вярно — отвърна тя, — но имате ли поне някакви референции?

— Никакви.

Запита къде ми е багажът. Обясних, че го очаквам. Замисли се. В този миг откъм портата долетяха мъжки стъпки, които се упътваха към външната врата. (Ще продължа тази част на своя разказ така, като че ли съм разбирала какво се говори, защото, макар тогава почти нищо да не ми беше ясно, по-късно ми го преведоха.)

— Кой излиза по това време? — запита мадам Бек, заслушана в стъпките.

— Господин Пол — отвърна учителката. — Дойде тази вечер да проведе урок на първи клас.

— Човекът, който най-много ми трябва. Повикайте го.

Учителката изтича към вратата на салона. Повикаха господин Пол. Той влезе — дребен, тъмнокос, слаб човек с очила.

— Братовчеде — обърна се към него мадам Бек, — искам вашия съвет. Знам, че разбирате от физиономистка; проявете се сега. Разчетете ми това лице.

Дребният човек извърна очите си към мен. Здраво стиснатите му устни и сбръчкването на челото говореха, че е решен да прозре в мен и че никакъв воал не би могъл да му попречи.

— Разчетох го — заяви той.

— И какво ви казва то.

— Ами много неща — долетя оракулският отговор.

— Хубави или лоши?

— И хубави, и лоши, естествено — продължи ясновидецът.

— Може ли да се вярва на думите й?

— За нещо важно ли преговаряте?

— Тя иска да я назнача като възпитателка или гувернантка, разказът и звучи правдоподобно, обаче не може да представи никакви референции.

— Чужденка ли е?

— Англичанка е, то си личи.

— Знае ли френски?

— Нито дума.

— Разбира ли френски?

— Не.

— Значи може да се говори направо, и то пред нея?

— Несъмнено.

Той се вгледа внимателно в мен.

— Имате ли нужда от услугите й?

— Бих могла да я приема. Знаете, че не мога да търпя мадам Свини.

Той продължи да ме проучва. Преценката, която я изрече, беше също тъй неопределена, както и предишните му слова.

— Ангажирайте я. Ако доброто вземе надмощие в нейния характер, постъпката ми ще бъде възнаградена стократно, ако ли обаче надделее злото — тогава, братовчедке, се sera toujours une bonne oeuvre (това всякак ще бъде едно добро дело).

С поклон и „лека нощ“ този странен повелител на моята съдба изчезна.

А мадам ме прие още същата нощ. С помощта на бога спестена ми бе мъката да излизам пак на безлюдната, ужасна, враждебна улица.