Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Villette, 1853 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Жени Божилова, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 36 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Набиране
- Гергина
Източник: http://bezmonitor.com
Редактор Красимира Абаджиева
Излязла от печат 26 март 1989
Издателство „Отечество“, София
История
- — Корекция
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
ПРАЗНЕНСТВОТО
Веднага щом Жоржет оздравя, мадам я изпрати на село. Съжалявах, обичах детето и с неговата загуба оставах по-болна от преди. Но не бива да се оплаквам. Живеех в дом, преливащ от жизнерадост, можех да имам другарки, а бях избрала самотата. Всяка от учителките на свой ред ми предлагаше дружбата си; опитах всичките. Едната се оказа почтена жена, но тесногръда в мислите си, груба в чувствата си и егоистка. Втората беше парижанка, външно изящна, покварена в сърцето, без верую, без принципи, без чувства. След като успях да проникна през тънката нишка на нейния характер, отдолу открих същинско тресавище. Тя изпитваше страст към подаръците; а в това отношение третата учителка — личност иначе безхарактерна и незначителна — много й приличаше. Тази последната притежаваше и друг един отличителен белег — сребролюбието. В нея властвуваше любовта към парите заради тях самите. Видът на златна монета извикваше в очите й невиждан зелен блясък. Веднъж в знак на голяма благодарност тя ме отведе горе, отвори някаква тайна вратичка и ми показа своето съкровище — купчина тежки, огромни пари, — около петнадесет гвинеи в петфранкови монети. Обичаше това съкровище, както птицата — гнездото си. Това бяха нейните спестявания. Често идваше и ми приказваше за тях с увлечение и натрапчивост, необяснима за личност, ненавършила дори двадесет и пет години.
Парижанката, от друга страна, беше блудна и безпътна (в своите склонности имам предвид, що се отнася до действията й, не зная). Това последно качество показа змийската си глава пред мен само веднъж, надзъртайки много предпазливо. От краткия поглед, който успях да хвърля, ми се стори необичайно влечуго. Видът му разбуди любопитството ми. Ако се бе изстъпила смело, може би щях философски да запазя самообладание и хладнокръвие да го огледам цялото, от раздвоения език до върху на люспестата опашка, ала то само прошумя в листата на един лош роман и като срещна внезапното и несдържано избухване на моя гняв, сви се и избяга със съскане. От него ден нататък тя ме намрази.
Тази парижанка бе винаги в дългове, защото заплатата й биваше изхарчвана предварително не само за дрехи, но и за парфюми, мазила, сладкиши и деликатеси. Каква студена, безсърдечна епикурейка бе тя във всичко! Като сега я виждам. Слаба в лице и във фигура, с жълтеникава кожа, с правилни черти, идеални зъби, устни като конец и голяма изпъкнала брадичка, с широки, но бездушни очи, излъчващи едновременно ненаситност и неблагодарност. Смъртно мразеше труда и обичаше удоволствията — защото бе безжалостна, безсърдечна, безмозъчна разхитителка на време.
Мадам Бек познаваше характера на тази жена отлично. Веднъж заговори за нея със странна смесица от здравомислие, безразличие и антипатия. Запитах я защо я държи в училището. Тя ми отвърна направо, че „имала интерес да го прави“, и изтъкна един факт, който сама вече бях забелязала — а именно: мадмоазел Сент Пиер притежаваше почти неповторимата способност да въдворява ред сред недисциплинираните редове на своите ученички. От нея се излъчваше и проникваше у околните някакво парализиращо въздействие. Без викове, без шум, без насилие, тя ги държеше в подчинение тъй, както неподвижен леден въздух укротява буйния поток. Що се отнася до преподаване на знания, тя бе почти безполезна, но бе незаменима за шпиониране и налагане на правилника. „Отлично зная, че не притежава нито принципи, нито пък добри нрави — призна си откровено мадам и додаде философски: — Държането й в клас е винаги благоприлично и изпълнено с достойнство, това е всичко, което се иска. Нито учениците, нито родителите търсят друго, нито пък съответно го търся аз.“
Какъв странен, весел, шумен малък свят бе това училище! Полагаха се всякакви усилия веригите да се прикриват с цветя; неуловим дъх на католицизма проникваше във всяко нещо; допускаха се немалко чувствени наслади (тъй да се каже) като противовес на ревностно духовно въздържание. Умовете живееха в робство, ала за да се отвлече вниманието от този факт, всеки предлог за физическо забавление се използуваше до най-малката възможност. И тук, както другаде, църквата се стремеше да отгледа децата си със здраво тяло, слаб дух, дебели, червендалести, бодри, весели, невежи, немислещи, непитаещи. „Яжте, пийте и живейте — казва тя. — Грижете се за телата си, а пък душите си ги оставете на мене. В мои ръце е тяхното изцеление, аз направлявам техния път, уповавайте се на мен за тяхната участ.“ Споразумение, в което всеки истински католик се смята за печеливш. Луцифер, и той предлага същите условия: „Ще те даря с цялата тази власт; ще ти дам славата на властта, защото това е предоставено на мене и комуто поискам, нему ще го дам. И ако ти склониш да ме боготвориш, всичко ще бъде твое.“
По това време — в разцвета на лятото — в къщата на мадам Бек стана толкова весело, колкото е възможно да бъде в едно учебно заведение. От ранно утро до късна вечер широките сгъваеми врати и двукрилите прозорци стояха разтворени. Постоянната слънчева светлина сякаш бе станала неделима от атмосферата; облаците бяха далеч, отплували отвъд морето, и си почиваха без съмнение край острови като Англия — любимата страна на мъглите, — но не се вестяваха над по-сухия европейски континент. Живеехме много повече в градината, отколкото под покрива. Учехме и се хранехме в голямата беседка. Нещо повече — усещаше се един дух на предпразнична подготовка, който превръщаше свободата едва ли не в свободия. Дългата есенна ваканция настъпваше само след два месеца, ала преди това трябваше да бъде отпразнуван един голям ден, една тържествена церемония — празненството на мадам.
Организирането на това празненство легна изцяло върху мадмоазел Сент Пиер, докато от мадам се очакваше да стои настрана, уж безразлична и неподозираща какво се подготвя в нейна чест. А тя най-малко от всички знаеше, най-малко от всички трябваше да подозира, че всяка година през цялото училище минава една подписка, с която се събираха средства за хубав подарък. Читателят тактично ще трябва да забрави следната кратка, тайна уговорка по този въпрос в стаята на мадам.
— Какво бихте искали да получите тази година? — я бе запитала нейната парижка помощница.
— О, това няма значение! Откажете се, нека бедните деца не пилеят своите франкове. — И мадам си придаваше благ и скромен вид. При тези думи Сент Пиер издаваше навън брадичка; тя познаваше мадам до дъното на душата й; наричаше тия нейни жестове на благородство „гримасите“. И дори не се преструваше, че им вярва.
— По-бързо! — прекъсваше я тя студено. — Назовете предмета. Накит, порцелан, тъкани или сребро?
— Е, добре тогава. Две-три лъжици и две-три вилици от сребро.
В резултат се появяваше великолепен сребърен комплект от прибори за хранене, на стойност триста франка.
Програмата на празненството се състоеше в следното: поднасяне на подаръка, лека закуска в градината, театрално представление (актьори бяха ученичките и учителите), танци и вечеря. Добре си спомням колко тържествено ми се бе сторило всичко това! Зели Сент Пиер разбираше от тези неща и ги организираше безупречно.
Най-голямо внимание бе отделено на театралното представление, защото за него бе необходима едномесечна подготовка. Тъй също изборът на актьорите изискваше опит и съобразителност; следваха уроци по дикция, по сценично държане и накрая идваха уморителните репетиции. Както би могло да се предполага, всичко това не бе по силите на Сент Пиер, тук трябваше друго ръководство, други способности бяха необходими. Тях ги осигуряваше един от преподавателите — господин Пол Еманюел, учител по литература. Никога не бях имала щастието да присъствувам на театралните лекции на господин Пол, но често го виждах като прекосява „карето“ (квадратен коридор между жилищната постройка и училището). Чувах го освен това в топлите следобеди, като преподаваше на отворени прозорци, а името му и анекдотите за него долитаха до ушите ми от всички страни. Най-вече нашата стара познайница мис Дженевра Фаншоу, която бе избрана да изпълнява една от главните роли в пиесата, имаше навика, удостоявайки ме с по-голямата част от свободното си време, да изпъстря разказите си с чести намеци за неговите думи и дела. Тя го намираше за непоносимо грозен и си даваше вид, че ще припадне от ужас при звука на неговите стъпки или на гласа му. Наистина той беше твърде мургав и дребен, язвителен и строг. Дори на мен ми се виждаше страшничък, с ниско остригана черна коса, с широкото бледо чело, с хлътналите бузи, с широките чувствителни ноздри, с провинциалния си поглед и припряно държане. Беше раздразнителен; това се разбираше, когато той прекъсваше гневно недодялания актьорски състав, ръководен от него. Понякога избухваше яростно към актрисите любителки, вбесен от невярно усетения образ, от студенината на чувствата, от неумелата им реч.
— Ето как би трябвало да стане! — викаше той и тогава гласът му екваше като тръба, а когато зад него, подражавайки му, се разнасяше тъничката свирчица на Дженевра , Матилда или Бланш, ставаше ясно защо в награда прокънтяваше дълбока отчаяна въздишка или яростно гневно изсъскване. — Вие не сте живи същество, а кукли! — чувах го да вилнее. — А вие нямате ли страсти — вие, останалите? Не чувствувате ли нищо? Нима плътта ви е от сняг, нима кръвта ви е от лед? Искам всичко това да запламти, да заживее; да се одушеви!
Напразни надежди! И когато и той разбра, че са напразни, изведнъж сложи край на всичко. До този миг разучаваше с тях някаква трагедия. Накъса я на парчета и на другия ден се появи с някаква малка комедийна пиеска. Това ги привлече повече. И скоро той успя да налее текста в гладките им малки мозъци.
Госпожица Сент Пиер неизменно присъствуваше на лекциите на господин Еманюел и аз научих, че безупречните й маниери, умението й да внимава, нейната тактичност и изящество правели дълбоко впечатление на този господин. Тя наистина притежавала способността да се харесва за известно време комуто пожелае, ала това траеше кратко. След по-малко от час харесването се изпаряваше като роса, изчезваща като есенна паяжина.
Денят, предшествуващ празника на мадам, бе толкова празничен, колкото самото празненство. Той бе определен за прочистване, почистване, подреждане и украсяване на трите класни стаи. вътре настъпваше весела суматоха; нито на горния етаж, нито пък долу тихата усамотена душа можеше да открие спокойно, кътче, за да си отдъхне. Аз съответно потърсих убежище в градината. През целия ден са разхождах или седях сама, намирах топлинка в слънцето, подслон под дърветата и компания в собствените си мисли. Спомням си добре, че през този ден размених само две изречения с живо същество; не че се чувствувах самотна — предпочитах да мълча. За наблюдателя бе достатъчно да премине през стаите един-два пъти, да види какви промени се извършват, как се подрежда една гримьорна за актьорите и една стая за обличане, как се строи малка сцена с декори, как господин Пол Еманюел, подпомаган от госпожица Сент Пиер, ръководи всички дейности и как една усърдна група от ученички, сред тях и Дженевра Фаншоу, работят весело над неговия надзор.
Настъпи големият ден. Слънцето изгря палещо и безоблачно и все тъй палещо и безоблачно пече чак до вечерта. Всички врати и всички прозорци бяха разтворени, което донесе приятно чувство за лятна свобода — и именно „пълна свобода“ бе законът за този ден. Учителки и ученички слязоха на закуска по домашни роби и с коси, навити на книжки; предвкусвайки с наслада старанието, с което щяха да се обличат вечерта, те сякаш изпитаха удоволствие тази сутрин да се шляят отпуснато, подобно градски съветници, които гладуват в очакване на вечерното пиршество. Към девет сутринта се появи една важна личност — коафьорът. Склонен към светотатство, той установи своята главна картина в параклиса и там, пред съда за светена вода, пред свещите и разпятието, извърши тайнствата на своето изкуство. Едно по едно момичетата бяха призовавани да се оставят в ръцете му и излизаха с коси гладки като миди, разделени от идеален прав път, с увити гръцки плитки, които лъщяха, сякаш бяха лакирани. Аз също минах по реда си и едва повярвах на отражението в огледалото, когато се погледнах да видя резултата. Дебелите гирлянди от сплетена кестенява коса ме удивиха; страхувах се, че не е моя, и трябваше да отскубна няколко косъма, за да се убедя в противното. Тогава признах този коафьор за първокласен артист — човек, който умее да извлече максималното и от неугледен материал.
След като затвориха параклиса, сега пък спалнята се превърна в място, където започнаха да проливат вода, да се трият и мият, да се гиздят и кичат — много бавно и много продължително. Тогава, а и до днес за мен остава загадка как може човек да пропилее толкова време за толкова малко работа. Действието изглеждаше напрегнато, сложно, продължително, резултатът — най-обикновен. Простичка бяла муселинена рокля, сив колан (цветът на Девата), чифт бели или сламени на цвят кожени ръкавици — такава беше официалната униформа, за чието обличане тази пълна къща с учителки и ученички отдели цели три часа. Ала макар и простичко на вид, трябва да се признае, че облеклото беше съвършено — съвършено по модел, кройка и свежест; а тъй като и косите бяха подредени чудно и с много вкус — подходящи за закръглената, стегната хубост на лабасекуренката, макар може би твърде строги по форма за красота по-ефирна и нежна, — общото впечатление беше отлично.
Оглеждах тази прозирна и пухкава като сняг маса и си спомням, че аз самата се чувствувах като сенчесто петно в озарено от светлина поле; нямах смелост да облека прозрачна бяла дреха.Трябваше да сложа нещо тънко — времето и стаята бяха твърде задушни за по-дебел плат, — затова обиколих няколко магазина, докато открих крепирана материя с розово-сиво — накратко, цветът на сивкава мъгла, полегнала върху тресавище, обрасло с цветя. Шивачката се постара да я ушие, колкото можа, защото, както разумно отбеляза, платът бил „твърде мрачен, твърде приглушен“, а тогава се носеха по-ярки цветове. И добре, че все пак тъй благосклонно погледна на въпроса, понеже аз нямах нито цвете, нито украшение, с които да се поосвежа, а най-вече лицето ми също не беше розово на цвят.
Забравихме своите недостатъци в сивото ежедневие, но те ни се натрапват неприятно при онези празнични случаи, когато хубостта трябва да блесне.
Тъй или инак, в същата тази „сенчеста“ дреха аз се чувствувах удобно и приятно — предимства, които нямаше да изпитвам, ако бях облякла нещо по-ярко или по-натруфено. Мадам Бек подкрепи самочувствието ми: нейната рокля бе почти тъй дискретна като моята, с това изключение, че тя носеше гривна и една голяма брошка, искряща от злато и скъпоценни камъни. Срещнахме се случайно на стълбите и тя ми кимна и се усмихна одобрително. Но не защото сметна, че изглеждам елегантна — това не би я заинтересувало, — а защото намери, че съм облечена „благоприлично“ и „почтено“, а пък Благоприличието и Почтеността бяха двете божества, които мадам боготвореше. Тя дори поспря, положи на рамото ми облечената си в ръкавица ръка, в която държеше бродирана и парфюмирана кърпичка, и прошепна в ухото ми един сарказъм по адрес на другите учителки (които току-що я бях видяла да хвали в лицата им).
— Няма нищо по-нелепо от това зряла жена да се облича като петнадесетгодишно момиченце — ето тази Сент Пиер прилича на стара кокетка, която се преструва на девица.
Понеже се бях облякла поне няколко часа преди всички останали, почувствувах желанието да се отделя, ала не в градината, където прислужниците бързаха да наредят дългите маси, да наслагат столовете и да постелят покривките за закуска, а в класните стаи, които сега бяха празни, тихи, хладни и чисти; стените им бяха прясно боядисани, подовете чисто измити, дори още влажни, свежи цветя във вази красяха нишите в стената, пердетата, току-що изпрани, красяха големите прозорци.
Оттеглих се в стаята на първи клас, по-малка и по-спретната от другите, взех от стъкления шкаф, чийто ключ държах, една книга — заглавието обещаваше да е интересна — и седнах да чета. Стъклените врати на тази класна стая се отваряха към голямата беседка; клоните на акацията докосваха стъклата, протягайки се в розовия храст, разцъфнал до отсрещния трегер. В този розов храст, неуморни и щастливи, жужаха пчели. Тъкмо когато монотонното жужене, лъскавата сянка, топлото, самотно спокойствие на моето убежище бяха започнали да отвличат вниманието ми от страницата, да замътват погледа ми и да ме понасят по пътеките на мечтанието, надолу към долината на бляновете — тъкмо тогава острото издрънчаване на входния звънец ме върна към действителността.
Този звънец бе звънял през цялата сутрин, тъй като работници, прислужници, коафьори и шивачки влизаха и излизаха по своите работи. Освен това имаше всички основания да се очаква, че ще продължи да звъни и през целия следобед, защото поне още стотина приходящи ученички трябваше да пристигнат в каляски или фиакри; а да се мисли, че ще замлъкне през останалата част на вечерта, когато родителите и приятелите щяха да си съберат за пиесата, също не бе възможно. При тези обстоятелства — една иззвъняване — дори най-остро иззвъняване — беше нещо най-естествено. И все пак този именно зов имаше някакъв свой акцент, който стресна моите мечти и бутна книгата от коляното ми.
Навеждах се да я вдигна, когато във вестибюла, през коридора, през „карето“, през първи клас, после през втори, после през салона — прозвучаха бързи, ритмични, уверени стъпки. Затворената врата на първи клас — моето убежище — не послужи за пречка; тя се отвори рязко и в празнината застанаха едно палто и една „гръцка шапка“, а сетне две очи първо само ме огледаха, а сетне жадно се впиха в мен.
— Ето я! — изрече един глас. — Познах, ето я англичанката. Толкоз по -зле. Англичанка до мозъка на костите си и съответно жена целомъдрена — тя ще ми свърши работа, сигурен съм в това!
А после със строга учтивост (изглежда смяташе, че не съм разбрала какво е измърморил тъй нелюбезно на френския си език) и с най-непоносимо неправилен английски рече:
— Мийс, да играе трябвате. Загубено сме там.
— С какво мога да ви услужа, господин Пол Еманюел? — запитах го аз, защото това беше самият Пол Еманюел, и то обзет от голямо вълнение.
— Да играе трябва. Няма да откажете, да се плашите, да се прави скромна. Прочетох чертите ви вечерта, когато пристигнахте, видях вашите особености. Да играе можете, трябва да играе.
— Но как, господин Еманюел? Какво искате да кажете?
— Няма време за загубване — продължи той и заговори на френски: — Да захвърлим неохотата, извиненията, превземките. Трябва да играете една роля.
— Във водевила ли?
— Във водевила. Отгатнахте.
Ахнах, обхваната от ужас. Какво искаше да каже този човек?
— Слушайте! — продължи той. — Първо ще ви обясня, тогава ще ми отговорите с „да“ или „не“ и в зависимост от този отговор ще ви преценявам отсега нататък.
Едва сдържаният импулс на един раздразнителен характер аленееше в бузите, подхранваше с остриета погледа му- характер, който неразумният, мекушавият, неувереният, мрачният, превзетият и най-вече упоритият човек би назовал набързо несдържан и неумолим. Мълчанието и внимателното изслушване бяха най-добрият лек за него. Аз слушах.
— Всичко ще пропадне — подхвана той. — Луиза Вандеркелкоф се разболя — или тъй поне твърди побърканата й майка. Що се отнася до мен, аз смятам, че ако поиска би могла да играе; липсва й единствено доброто желание. Тя изпълняваше една от важните роли, както знаете или не знаете — все едно, без тази роля пиесата пропада. Остават само няколко часа да се разучи. Ни едно момиче от това училище на иска да разбере и да се заеме със задачата. За жалост това не е някоя интересна, приятна роля; отвратителното им самолюбие — тази долна черта, която жените притежават в изобилие — ги отблъсква от нея. Англичанките са или най-съвършените, или най-низките представителки на своя пол. Господи, като чумата ненавиждам посредствените хора (това го процеди през зъби). Обръщам се към една англичанка за своето спасение. Какъв е нейният отговор — Да или Не?
Хиляди възражения нахлуха в ума ми — чуждият език, ограниченото време, общественото изявяване. Дарбата ми се сви, способностите ми се поколебаха, самолюбието (тази „долна черта“) потръпна. „Не, не, не“ — казаха всички те, ала като погледнах към господин Пол, като съзрях неговия раздразнен, огнен, търсещ поглед, като прочетох зад цялата тази закана плахата му молба, устните ми пророниха думата „Да“. Мигом напрегнатото ми лице трепна и доволно се отпусна, ала той бързо се овладя и продължи:
— Да започваме веднага! Ето ви книгата, тук ви е ролята — четете!
И аз започнах да чета. Той се въздържаше от намеси, при някои пасажи се намръщваше и тропваше с крак. Предаде ми урок. Послушно го имитирах. Беше непривлекателна роля — мъжка, на празноглав шушумига. Невъзможно беше да се вложи в изпълнението нито сърце, нито душа. Отблъскваше ме. Пиесата — съвсем лека комедия — описваше усилията на двама съперници да завладеят сърцето на една кокетка. Единият влюбен се зовеше „Нашият“ — добър и смел, ала недодялан човек, нещо като неполиран диамант. Другият бе лековат като пеперуда, дрънкало, предател; аз трябваше да бъда пеперудата, дрънкалото, предателят.
Сторих всичко по силите си, но съзнавах, че не успявам да го направя добре. Това амбицира господин Пол, той се разгорещи. Хванах се с две ръце за работа, опитах се да надмина себе си. Надявам се, че той оцени поне добрите ми намерения, престори се на относително доволен. Извика: „Добре!“, и понеже от градината започнаха да долитат гласове, а между дърветата се мяркаха бели рокли, додаде:
— Приберете се, трябва да научите това насаме. Елате с мен.
И без да ми остави време и сили да размишлявам, изведнъж се намерих повлечена като от вихрушка нагоре, през две стълбища — не, всъщност през три (защото този пламенен, дребен човек, изглежда, по инстинкт налучкваше всички пътища), чак до усамотения таван; бях тикната вътре и заключена отвън; понеже ключът стърчеше на вратата, той го прибра и изчезна.
Таванът не беше приятно място. Вярвам, че не е знаел колко бе неприятно, иначе не би ме заключил вътре толкова безцеремонно. В този летен ден тук бе горещо като в Африка, тъй като през зимата бе студено като в Гренландия. Претъпкано бе с кутии и вехтории, по неизмазаните стени висяха стари дрехи, паяжини се спущаха от тавана. Населяваха го плъхове, хлебарки и всякакви буболечки — говореше се дори, че призракът на монахинята от градината бил видян тук. Единият край тънеше в относителна тъмнина и за да стане сякаш още по-загадъчен, този кът беше закрит от стара кафеникава завеса, която прикриваше редица зимни наметала, увиснали на своите закачалки подобно злодеи на бесилата си. Разправяха, че монахинята излизала измежду тези наметки зад завесата. Не вярвах на подобни небивалици, нито изпитвах някакъв страх, ала съзрях един черен и огромен плъх с дълга опашка да се измъква из мрачната ниша, нещо повече — очите ми забелязаха безброй черни хлебарки, които гъмжаха по пода. Тези същества ме разстроиха повече, отколкото бих искала да си призная, а също така ме подтискаше прахолякът, вехториите и задушната жега. Горещината скоро щеше да стане непоносима, ако не бях успяла да отваря и да подпра едно от таванските прозорчета и тъй да пропусна вътре малко свеж въздух. Под отвора изтласках голям празен сандък, прибрах полите на роклята си около мене (тя бе празничната ми одежда, нека читателят не забравя това, и се нуждаеше от по-особени грижи), покатерих се върху импровизирания престол и като седнах, залових се за работа; докато учех, не забравях да хвърлям погледи към черните буболечки и хлебарките, от които, признавам, се страхувах далеч повече, отколкото от плъховете.
Първото ми впечатление беше, че съм се заловила с нещо, което не бях в състояние да изиграя, затова реших да положа необходимите усилия, но да се готвя за провал. Скоро обаче открих, че подобна малка роля в една тъй къса пиеса е нещо, което човек би могъл да запамети за няколко часа. Продължавах да уча неотклонно, отначало шепнешком, а после на глас. Напълно уверена, че никой не ме чува, аз играех ролята си пред таванските гадини. Вживявайки се в празнотата, лековерността и неискреността на този характер, аз се вдъхновявах от яд и нетърпение, и си отмъщавах на „образа“, представяйки го колкото може по-голям глупак.
Следобедът премина в тези упражнения. Денят започна да се топи във вечерта и аз, която не бях хапнала нищичко от сутринта, ужасно огладнях. Започнах да си мисля за закуската, която сега вкарваха долу в градината. (В антрето бях видяла пълна кошничка с pates a la creme, които според мен са най-вкусните сладкиши на света!) Такъв един сладкиш сега би бил добре дошъл и колкото повече се настървявах към яденето, толкова по-нещастна взех да се чувствувам от това, че трябва да прекарам празника гладна и затворена. Макар да бе отдалечен от входната врата и антрето, до тавана долиташе звънтенето на звънеца и непрестанния тропот от колела върху изтерзаната улична настилка. Знаех, че къщата и градината са пълни с народ и че всички долу са весели и доволни; взе да се стъмва. Хлебарките не се забавляваха в здрача, страхувах се, че може да тръгнат към мене, да се покачат по престола ми незабелязано и невидени, да нападнат полите ми. Обхваната от нетърпение и страх, взех да репетирам ролята си, за да убия времето. Тъкмо когато завършвах, до слуха ми стигна дългоочакваното обръщане на ключа в ключалката — драг звук! Господин Пол (все още можеше да се види, че това наистина е господин Пол — светлината бе достатъчна да открои кадифената чернота на късо подстриганата му коса и бледината на челото му) надникна вътре.
— Браво! — извика той, застанал пред прага на отворената врата. — Очаквах, че тъй ще стане. Много добре. Хайде пак!
Поколебах се.
— Хайде пак! — викна той строго. — Стига сте се цупили! Забравете срама сега!
Отново повторих ролята, но излезе много по-лошо, отколкото като я упражнявах насаме.
— Хайде пак, не се тревожете — подкани ме той разочаровано. — При подобни обстоятелства човек не може да е много взискателен и точен. — А след това добави: — Имате още двадесетина минути да се подготвите, довиждане! — И се запъти навън.
— Господине! — извиках след него.
— Какво има, госпожице?
— Гладна съм.
— Я виж ти, гладна била! Ами закуската?
— Нищо не знам за закуската. Не съм я видяла заключена тук горе.
— Ах! Права сте — възкликна той.
Миг по-късно престолът ми бе абдикиран, таванът — опразнен; обратното движение на вихрушката, която ме бе вдигнала горе, ме смъкна този път долу — долу в самата кухня. Готвачката получи заповед да донесе храна, аз също тъй заповеднически бях заставена да се храня. За моя радост храната се състоеше единствено от кафе и кейк. Боях се да не ми предложат вино и пасти, каквито не обичах. Как отгатна, че бих искала да вкуся от ония крем-пити, не зная, но той излезе и след малко ми донесе от тях. С нескрито удоволствие аз ядях и пиех — оставих вкусното „pate“ за накрая, като „почерпка“. Господин Пол наблюдаваше как закусвам и почти ме насилваше да ям повече, отколкото бях в състояние да погълна.
— Да ви е сладко! — възкликна той, когато заявих, че не мога да поема нито хапка повече, и с вдигнати ръце го замолих да ме избави от една кифла, по която тъкмо бе размазала масло. — Ще ме помислите за тиранин и Синя брада, който измъчва жени по таваните, а пък аз не съм такъв човек. Сега, госпожице, имате ли смелост и сили да се явите на сцената?
Отговорих, че имам, макар че в действителност бях напълно объркана и направо не знаях как се чувствам; ала този дребен човек бе от хората, на които не можеш да противостоиш, ако сам ти не си достатъчно властен, за да го пречупиш отведнъж
— Хайде тогава! — каза и ми подаде ръка.
Протегнах своята и той тръгна с бърза крачка, която ме принуждаваше да подтичвам до него, за да го настигам. Поспря се в „карето“. То бе осветено от големи лампи, широките врати и класните стаи зееха разтворени подобно на също тъй широките градински врати, които бяха украсени от двете страни на портокаловите дървета в бурета и високи цветя в саксии; дами и господа на групички, облечени във вечерни облекла, стояха или се разхождаха сред цветята. А вътре стаите гъмжаха от развълнувано, разговарящо, олюляващо се, неспирно движещо се множество, облечено в розово, в синьо и в полупрозрачно бяло. От тавана светеха полилеи, в дъното имаше сцена, тържествена зелена завеса, редица светлини по рампата.
— Красиво е, нали? — поиска потвърждение моят придружител.
Би трябвало да отвърна утвърдително, ала сърцето ми се качи в гърлото. Господин Пол разбра това, хвърли смръщен поглед и разтърси ръката ми укорително.
— Ще сторя всичко по силите си, но бих искала това да е преминало — обадих се аз. А сетне запитах: — Нима ще трябва да пресечем през тази тълпа?
— В никакъв случай, аз уреждам нещата по-добре. Ще прекосим през градината — оттук.
Миг след това се озовяхме навън. Хладната, спокойна нощ ме посъживи. Нямаше луна, но отраженията от многобройните осветени прозорци озаряваха двора, дори и алеите не тънеха в мрак. Небето бе безоблачно, тържествено от трептенето на своите живи огньове. Колко меки са нощите на континента! Колко са нежни, ласкави, спокойни! Няма морски мъгли, няма я смразяващата влага, безоблачни са като пладне и свежи като утрин.
Прекосихме двора в градината и достигнахме стъклената врата на първи клас. Тя зееше отворена подобно останалите врати през тази нощ. Влязохме, а оттам ни въведоха в малък кабинет, който разделяше първи клас от голямата зала. Този кабинет ме заслепи, тъй ярко беше осветен. Той ме оглуши, ехтеше от гласове. Задуши ме, беше толкова горещо, препълнено, претъпкано.
— Въдворете ред! Пазете тишина! — извика господин Пол. — Какъв е този хаос? — кресна той и изведнъж гласовете стихнаха. С няколко думи и с много ръкомахане пропъди половината от присъствуващите и нареди на останалите да се подредят. Тези останали вече бяха облечени за сцената. Това бяха артистките, а тази беше гримьорната стая. Господин Пол ме представи. Всички се взряха в мен, няколко се изкискаха. Бяха истински изненадани. Не очакваха, че англичанката е способна да играе във водевил. Дженевра Фаншоу, красиво облечена за ролята си и смайващо красива, ме погледна с кръгли като мъниста очи. Радостно възбудена, без следа от страх или стеснение, тя прие моето явяване като сътресение в радостта й. би възкликнала високо, ала господин Пол успя да обуздае и нея, и останалите.
След като огледа и разкритикува цялата група, той се извърна към мене.
— Вие също ще трябва да се облечете за ролята си.
— Да се облече — да се преоблече като мъж ли? — възкликна Зели Сент Пиер, пристъпи и подаде услужливо: — Аз лично ще я облека.
Ала да бъда облечена като мъж, не ми беше приятно и не ми беше по волята. Склонила бях да възприема мъжко име и мъжка роля, но що се отнася до облеклото — не! Щях да запазя своите дрехи, та каквото и да стане. Нека господин Пол да се гневи, да вдига шум, аз ще си остана в своите дрехи. Заявих го с глас, изпълнен с решителност и неотстъпчивост, макар да беше тих и неуверен.
Той не избухна отведнъж, нито се разгневи, както очаквах. Запази мълчание. Но Зели отново се намеси:
— Ах, какво мъжле ще излезе от нея! Ето ги дрехите, всичките — пълен комплект, големички са, обаче аз ще ги оправя. Хайде, мила приятелко, хубава англичанке!
И тя се изкиска, защото аз не бях „хубава“. Дръпна ме за ръката, отвеждаше ме вече. Господин Пол продължаваше да стои безразличен — неутрален.
— Не се дърпайте — настоя Сент Пиер, защото аз наистина се теглех назад. — Ще развалите всичко, ще провалите величието на пиеската, радостта на участвуващите заради вашето честолюбие. Това ще е ужасно. Господинът няма да позволи, нали?
Тя потърси погледа му. Аз също очаквах да хвана очите му. Той погледна нея, сетне — мене.
— Стойте! — извика и спря Сент Пиер, която упорито се мъчеше да ме завлече подире си. Всички очакваха решението. Той не беше нито ядосан, нито раздразнен; усетих го и се окуражих.
— Не харесвате тези дрехи, така ли? — запита и посочи мъжкия костюм
— Ще приема някои, но не всичките.
— Но как ще стане това — как ще играете ролята на мъж, ако се появите на сцената в женска рокля? Наистина, представлението е любителско, „пансионерски водевил“; бих разрешил известни отклонения и все пак нещо трябва да подскаже, че сте от „по-благородния пол“.
— И така ще бъде, господине, обаче настоявам да се облека както аз искам. Никой да не ми пречи, да не ми натрапват разни неща. Позволете ми да се облека сама.
И господин Пол без нито дума повече взе дрехите от Сент Пиер, подаде ми ги и ми позволи да премина в съблекалнята. Щом останах сама, аз се успокоих и се залових за робата. Като запазих женското си облекло без никаква промяна, просто сложих върху него една малка жилетка, една яка и връзка, както и едно малко сако — вещи от гардероба на брата на някаква ученичка. Разплетох плитките си, прилепих дългите коси отзад към темето, причесах косите отпред на една страна, взех шапката и ръкавиците в ръка и излязох. Господин Пол ме очакваше, чакаха ме и другите. Той ме погледна.
— Не е лошо като за пансионат — отсъди той. А след това додаде мило: — Кураж, приятелко! Малко повече смелост — малко повече самочувствие, господин Люсиен, и всичко ще бъде наред!
Сент Пиер отново се присмя с присъщия й леден, змийски маниер.
Аз бях раздразнителна, защото бях възбудена, и не се сдържах да се извърна към нея и да й заявя, че ако тя не беше дама и аз не бях джентълмен, бих почувствувала желание да я извикам на дуел.
— След представлението, след представлението — възкликна господин Пол. — тогава ще разпределя двата си пистолета между вас и ще уредим спора както подобава. Това ще е всъщност продължение на старите дрязги между Англия и Франция.
Наближаваше моментът за вдигане на завесата. Господин Пол, като ни нареди пред себе си, произнесе кратка реч подобно генерал преди началото на боя. Не знам какво каза, помня само, че ни посъветва всяка да се пропие от чувството за собствената си незначителност. Бог ми е свидетел — този съвет ми се стори съвсем излишен за някои от нас. Звънна звънец. Аз и още две други бяхме изтикани на сцената. Звънецът прозвуча отново. Аз трябваше да произнеса началните думи.
— Не гледайте публиката, не мислете за нея — прошепна господин Пол в ухото ми. — Мислете си, че сте на тавана и че играете пред плъховете.
— Той изчезна. Завесата се вдигна, нагъна се към тавана. Силните светлини, дългата стая, радостната тръпка, всичко това като че избухна пред очите ми. Помислех си за хлебарките, да старите кутии, за проядените от червеите писалищни маси. Изрекох репликата си лошо, но все пак я изрекох. Трудни бяха първите думи, те ме разкриха факта, че не от тълпата се боях, а от собствения си глас. Непознати и чужденци, публиката не бе нищо за мене. Нито пък мислех за нея. Щом веднъж езикът ми се развърза и гласът ми овладя истинския си тембър и естествения си тон, вече не мислех за друго освен за образа, който претворявах, и за господин Пол, който слушаше, следеше, окуражаваше ни иззад сцената.
Малко по малко, усещайки да ме обземат необходимите сили — онази пружина, която дава вътрешен устрем и подем, — аз се успокоих дотолкова, че да забелязвам партньорките си. Някои от тях играеха отлично, особено Дженевра Фаншоу, която трябваше да кокетира с двама обожатели, и се справяше чудесна — всъщност тя играеше сама себе си. Забелязах я, че на няколко пъти вложи определена нежност и подчертана склонност в поведението си към мен — мижитурката. Тя ме предпочиташе с такова подчертано внимание и оживление, такива погледи хвърляше към възхитената и заслушана аудитория, че веднага разбрах: играеше, за да се хареса някому, проследих погледа й, усмивката, жестовете и скоро открих, че поне си е избрала красиви и достоен обект за прицел. Изложен изцяло на стрелите й — по-строен от всички останали зрители и следователно оголен за ударите, — спокоен, но напрегнат, там стоеше един познат образ — доктор Джон.
Картината бе някак си многозначителна. Видът на доктор Джон говореше нещо, макар да не разбирах какво точно. Това ме оживи, аз си съчиних интрига. Вложих онова, което мислех, в ролята, която изпълнявах; изпълних с тези си мисли ухажването на Дженевра. В „Нашия“, или искрено влюбения, аз си представих доктор Джон. Дали го съжалявах? Не, аз ожесточих сърцето си, станах негов съперник и го победих. Знаех, че съм мижитурка, но докато той беше нежелан, аз можех да се харесам. Сега зная — играех, изпълнена с желание и решимост да спечеля и победя. Дженевра подхвана моята игра; помежду си ние изменихме характера на образа, разкрасихме го отначало докрай. Между действията господин Пол ни заяви, че не знае какво ни е прихванало, и ни се поскара.
— Правите го по-хубаво от първообраза — каза той, — но и тъй не е лошо.
И аз не знам какво ме бе прихванало, ала много ми се щеше да затъмня „Нашия“, т. е. доктор Джон. Дженевра беше нежна, в такъв случай можех ли аз да не бъда мъжествена? Запазвайки същността, неустрашимо промених духа на ролята. Без сърце, без интерес не бих могла изобщо да играя. А ролята трябваше да бъде изиграна — в такъв случай нуждаех се от остра подправка; тъй подлютена, аз я изпълнявах с увлечение.
Това, което почувствувах през онази нощ, бях очаквала да усетя и почувствувам толкова , колкото и да бъда вдигната в дълбок транс на седмото небе. Хладнокръвна, без желание, уплашена, бях приела една роля, за да угодя другиму, а скоро след това, запалена, увлечена, набираща смелост, аз играех за собствено удоволствие. Ала на другия ден, когато премислих нещата, дълбоко възроптах срещу подобни любителски представления и макар да ми бе драго, че не отказах на господин Пол и поне веднъж успях да изпитам истинските си сили, взех твърдо решение никога вече да не се оставям да ме въвлекат в подобна история. Изведнъж се оказа, че в мене се крие силна склонност към драматически изяви; да развия и да упражнявам тази новооткрита своя дарба, би ме дарило с цял свят на непознати радости, но за човек, който е само страничен наблюдател на живота, това бе невъзможно. Способностите и копнежът трябваше да бъдат потиснати и аз ги потиснах, арестувах ги зад ключалката на едно здраво решение, което нито Времето, нито Изкушението намериха сили да разбият.
Щом мина представлението, а то мина много добре, нервният и взискателен господин Пол преживя същинска метаморфоза. Тъй като вече задълженията му на ръководител и отговорник бяха свършили, той захвърли съдийската си строгост; миг по-късно беше при нас — оживен, мил и дружелюбен, стискаше благодарно ръцете ни, благодареше ни поотделно и изяви решението си всяка от нас на свой ред да му бъде партньорка в наближаващия бал. Когато поиска и моето обещание, заявих му, че не танцувам. „Трябва, поне веднъж“ — долетя отговорът и ако не се бях измъквала и старателно не го бях избягвала, щеше да ме принуди да изиграя и това второ представления. Ала за тази вечер едно ми беше достатъчно, повече не исках да се въплътявам в чужди образи, време бе да се върна към себе си и към моя обикновен живот. „Сенчестата“ ми рокля подхождаше да се подава изпод мъжката облекло на сцената, но би била неподходяща за някой валс или кадрил. Оттеглих се в една тиха ниша, откъдето можех да наблюдавам, без да ме наблюдават; балът с неговият блясък и неговите радости пред очите ми като спектакъл.
И пак не друга, а Дженевра Фаншоу бе хубавицата на бала, най-красивата и най-веселата от всички; избраха я да открие танците. Изглеждаше много мило, танцуваше много изящно, усмихваше се много весело. В подобни сцени тя тържествуваше — беше дете на удоволствията. Трудът и страданията я караха да занемее и да се отчае, обезсилваха я и я подтикваха да роптае, но веселието разперваше крилете й на пеперуда, разискряше златния им прашец и ярките петна, правеше я да лъщи като скъпоценност и да аленее като цвете. Простата храна и бистрата вода я караха да се цупи, но тя поглъщаше лакомо сметаната и сладоледа тъй, както птицата колибри се храни с нектар. Сладкото вино бе нейната същност, сладкият кейк — насъщният й хляб. Дженевра се осъществяваше в балната зала, навсякъде другаде тя линееше.
Но не мисли, читателю, че тя цъфтеше и искреше тъй само за господин Пол, нейния партньор, или че раздаваше своето очарование през онази нощ за радост на съученичките си, които изпълваха „карето“ и седяха край стените на балната зала; при подобни безинтересни и безцветни обстоятелства, за подобни скучни и безсмислени причини Дженевра едва ли би благоволила да изиграе един кадрил и безразличие и нервност щяха да изместят оживлението и благоразположението й; ала иначе в тържествената, празнична тълпа имаше една подкваса, която я олекотяваше, тя надушваше една подправка, която й придаваше вкус, чувствуваше причини, които оправдаваха изявата на най-приятните й качества.
И наистина в залата не се виждаше ни един мъж, който да не беше женен и баща, с изключение на господин Пол — този джентълмен беше единственото същество от своя пол, на което бе разрешено да поведе ученичката в стъпките на танца; а тази изключителна роля му бе разрешена отчасти защото съществуваше отдавнашна традиция (понеже беше роднина на мадам Бек и се ползуваше с пълното й доверие) и от части защото всякога успяваше да наложи волята си и да постъпва, както той желае, а и понеже — властен, горещ и пристрастен, какъвто си беше — той бе най-почтеният сред присъствуващите и можеше да бъде оставен с цяла дружина от най-хубавите и най-чисти девици с увереността, че под неговото водачество ще бъдат в пълна безопасност. Много от момичетата (това трябва да се вметне в скоби) съвсем не бяха без нечисти помисли — тъкмо напротив, ала те не смееха да покажат по-грубите си склонности в присъствието на господин Пол, тъй както не се осмеляваха да го настъпят по мазолите, да му се изкискат в лицето по време на разгорещен спор или да говорят на висок глас, когато гневна криза налагаше върху човешките му черти маската на някакъв интелигентен тигър. Следователно господин Пол можеше да танцува с която си избере; и бог да е на помощ на оня, който се опитваше да го отклони от това.
Тук имаше други, които бяха допуснати като зрители (привидно неохотно) след дълги молби, с протекции, с ограничения, след специално и трудно получено съгласие от благонравната мадам Бек; тези зрители тя държеше на разстояние през цялата вечер с помощта на своите изключителни способности на разузнавач, натикала ги бе в най-отдалечената, най-отблъскваща, най-студена и най-тъмна част та „карето“ — те бяха малка, отчаяна група младежи от най-отбраните семейства, чиито сестри бяха ученички в училището, по-големите синове на тук присъствуващите майки. През цялата тази вечер мадам бдеше край тези младежи — грижлива като майка, но неотстъпчива като същински змей. Пред тях имаше опънат нещо като кордон, който те коленопреклонно я молеха да прекрачат, за да се пораздвижат в един поне танц с онази „хубава блондинка“ или тази „хубава брюнетка“, или с ей тая там „прелестна девойка с катраненочерните коси“.
— Замълчете! — отвръщаше им мадам героично и неумолимо. — Ще прекрачите оттатък само през трупа ми, и по-скоро ще танцувате с монахинята от градината (имайки предвид легендата)!
И тя маршируваше напред-назад пред отчаяната им и нетърпелива редица подобна малък Бонапарт в сивкава копринена рокля.
Мадам познаваше нещичко от света, мадам познаваше отлично човешката природа. Не вярвам друга училищна директорка във Вийет да би се осмелила да допусне млад мъж между стените на училището си, ала мадам знаеше, че като позволява подобно нещо в случай като настоящия, тя прави смел удар, печели важна точка.
Преди всичко съучастници в това дела ставаха родители, тъй като то се осъществяваше единствено с тяхното посредничество. И второ, като отваряше вратите за тези гърмящи змии, тъй привлекателни и толкова опасни, мадам разкриваше най-великолепното си качество — бдителността. Трето, тяхното присъствие доставяше една от най-пикантните съставки на развлеченията. Ученичките го разбираха и го виждаха и видът на тези златни ябълки, които блещукаха отдалеч, ги оживяваше с възбуда, каквато никакви други обстоятелства не успяваха да възпламенят. Радостта на децата се предаваше на родителите, оживление и веселие се носеха из балната зала, самите млади мъже, и те, макар и въздържани, съща се забавляваха, защото мадам не ги оставяше да скучаят; по този начин всяка година празникът на мадам Бек си осигуряваше успех, непознат за празненството на която да било друга директорка в страната.
Забелязах, че отначало доктор Джон бе оставен да се разхожда на воля из стаите; от него се излъчваше мъжественост и чувство за отговорност, което балансираше младостта му и изкупваше хубостта му; ала щом започнаха танците, мадам го прибра.
— Хайде, Вълчо, елате насам — рече тя засмяно. — Макар да сте в овча кожа, ще трябва да напуснете стадото. Идвайте. Тук в карето съм събрала една чудесна менажерия. Позволете да ви наредя в моята колекция.
— Но първо ме оставете да изиграя един танц с ученичката, която сам си избера.
— Нима имате смелост да пожелаете подобно нещо? Но това е лудост! Това е богохулство. Прибирайте се, прибирайте се бързо!
Тя го прибра пред себе си и бързо го нареди зад кордона.
Както изглежда, Дженевра се бе уморила от танците и ме потърси в моето уединение. Тя се тръшна на пейката до мен и (това бе демонстрация, без която чудесно бих могла да мина) обгърна шията ми с две ръце.
— Люси Сноу! Люси Сноу! — изохка тя в истеричен хленч.
— Какво има, за бога? — сухо запитах аз.
— Как изглеждам, как изглеждам тази вечер? — попита тя настойчиво.
— Както обикновено — отвърнах, — невероятно суетна.
— Хапливо същество! Никога не намирате добра дума за мен, но въпреки това на пук на всички други завистници, зная, че съм хубава. Чувствувам го, виждам го, защото в гримьорната има огромно огледало, в което се оглеждам от глава до пети. Искате ли да дойдете с мене и да застанем пред него?
— Искам, мис Фаншоу. Ще бъдете задоволено до насита!
Гримьорната беше много близо, влязохме. Като ме хвана под ръка, тя ме притегли към огледалото. Без да се съпротивлявам, без да упорствувам и да й натяквам, аз застанах там и оставих самолюбието й да пирува и да тържествува, защото любопитствувах да видя доколко е в състояние да погълне — дали изобщо бе възможно то да се насити и дали дори далечна мисъл за другите беше в състояние да проникне в сърцето й и да смекчи неговото суетно тържество.
Нищо подобно. Тя завъртя и мен, и себе си, погледна ни и двете от всички страни, усмихна се, разтърси къдри, оправи колана си, разпери полата си и накрая, като пусна ръката ми и приклекна в подигравателен реверанс, заяви:
— За нищо на света не бих приела да съм като вас!
Забележката бе прекалено наивна, за да възбуди гняв. Отговорих само:
— Добре.
— А вие какво бихте дали, за да сте като мен?
— Не давам и пукната пара, колкото да ви се струва странно — отговорих аз. — Вие сте нещастно същество.
— В сърцето си не мислите така.
— Не, защото в него за вас няма никакво място. Само понякога ви оглеждам с ума си.
— Добре, но сега слушайте каква е разликата в нашето положение и ще разберете колко щастлива съм аз и колко нещастна — вие! — откликна тя.
— Започвайте. Слушам ви.
— Преди всичко аз съм дъщеря на джентълмен от добро семейство и макар баща ми да не е богат, очаквам наследство от чичо си. Освен това сега съм на осемнайсет години — най-прелестната от всички възрасти. Получих европейско образование и въпреки че пиша с грешки, имам достатъчно други знания. Красива съм, това не можете да отречете. Мога да имам колкото си искам почитатели. Дори тази вечер разбивам сърца на двамина джентълмени и именно отчаяният поглед на единия, който долових преди малко, ме доведе до това чудесно настроение. Обичам да ги наблюдавам как ту бледнеят, ту червенеят, как се мръщят, как хвърлят яростни погледи един към друг и пламенни — към мене. Това съм аз — щастливката аз! А сега да видим вас — бедна душице!
Трябва да сте дъщеря на незначителен баща: пристигнахте във Вийет и веднага се хванахте да гледане малки деца. Нямате никакви близки, вече сте на двадесет и три — значи не сте млада; нямате привлекателни качества, липсва ви хубост. Що се отнася до почитатели, изобщо не го знаете какво е, не умеете дори да разговаряте на тази тема. Седите занемяла, когато другите учителки заприказват за това. Никога, предполагам, не сте се влюбвала и никога не ще се влюбите, подобно чувство ви е непознато. И толкоз по-добре, защото дори някога сърцето ви да се разбие, вие самата не сте в състояние да разбиете ничие сърце. Всичко казано дотук е истина, нали?
— Голяма част е чиста истина, и то безпощадна. В душата ви, изглежда се крие доброта, Дженевра, щом можете да говорите тъй откровено. Онази змия, Зели Сент Пиер, не би могла да изрече онова, което изрекохте вие. И все пак, мис Фаншоу, колкото и да ви изглеждам злополучна, пукната пара не давам да бъда на ваше място — да имам вашия характер и външността ви.
— Само защото не съм била умна, а то е единственото, което ми интересува! Никой друг освен вас не го е грижа за това.
— Напротив, намирам ви за умна — по вас си начин. — дори за много умна. Но вие приказвахте за разбиване на сърца — забавление, което не съм в състояние да оценя. Кажете, моля, кого си въобразявате, че сте екзекутирала тази вечер?
Тя доближи устни до ухото ми.
— Изидор и Алфред дьо Амал — и двамата са тук — прошепна тя.
— О! Така ли? Бих искала да ги видя.
— Браво! Най-сетне любопитството ви се разбуди. Последвайте ме, ще ви ги покажа.
И тя гордо ме поведе.
— От никоя класна стая не можете да ги огледате както трябва — обясни Дженевра, извръщайки се към мен, — мадам ги държи на голямо разстояние. Ще пресечем градината, ще влезем през коридора и ще ги приближим откъм задната им страна. Ако ни видят, ще ни се скарат, но няма значение.
Този път ми беше все едно. Пресякохме градината, проникнахме в коридора през един тих заден вход и приближавайки „карето“, но закриляни от сянката на коридора, озовахме се близо до групата млади мъже.
Предполагам, че щях да разпозная победителя дьо Амал и без да ми го покаже. Той беше дребно конте с прав нос и правилни черти. Казвам „дребно конте“, макар да беше среден на ръст, ала всичките му черти бяха дребни, такива бяха ръцете и нозете му, беше красив и загладен, издокаран като кукла. Облечен беше елегантно, накъдрен, с чудесни обувки, връзка и ръкавици — наистина бе очарователен. Изрекох това на глас.
— Каква мила личност! — възкликнах, похвалих вкуса на Дженевра и я запитах какво според нея ще прави Дьо Амал с парчетиите от сърцето, което е разбила — дали ще го скъта в шишенце за ароматни соли и ще го съхрани в розово масло? Заявих освен това с дълбоко възхищение, че ръцете на полковника едва ли са по-големи от ръцете на самата мис Фаншоу, тъй че той би могъл да носи собствените й ръкавици, обясних й колко съм прехласната от буйните му къдрици, а що се отнася до широкото му гръцко чело и изключителното му, класическо лице, признах, че не ми стигат думи да възхваля подобно съвършенство, както трябва.
— Ами ако беше влюбен във вас? — подхвърли жестоката във възбудата си Дженевра.
— О, небеса! Какво блаженство! — възкликнах. — Но, моля ви, не бъдете безчовечна, мис Фаншоу. изричайки подобни думи, все едно че показвате на бедния, пропъден Каин далечните очертания на рая.
— Значи го харесвате!
— Като сладкишите, конфитюрите и парниковите цветя!
Дженевра се възхити от вкуса ми, понеже самата обичаше подобни неща. Затова с готовност прие, че и аз ги обичам.
— Хайде, покажете ми Изидор! — Признавам, че изпитвах далеч по-голямо любопитство да видя него, отколкото съперника му, ала Дженевра бе захласната по първия.
— Алфред бе допуснат тук тази вечер — продължаваше тя — благодарение на леля си, мадам баронеса Дьо Дорлодот; а сега, след като го видяхте, разбирате ли защо през цялата вечер съм в такова чудесно настроение, защо играх така добре, защо танцувах тъй вдъхновено и защо съм щастлива като кралица? Боже! Боже! Какво забавление бе за мен да поглеждам първо към него, а сетне към другия и да подлудявам и драмата!
— Но този другият — къде е той? Покажете ми Изидор.
— Не искам.
— Защо?
— Срамувам се заради него.
— Но какви са причините?
— Защото — защото (с тих шепот) — защото има такива бакенбарди — оранжеви — червени- затова!
— Най-сетне изплюхте камъчето! — възкликнах аз. — Няма значение, покажете ми го все пак. Обещавам да не припадна.
Тя се огледа. В този миг зад нас един глас каза на английски:
— И двете сте застанали на течение, трябва да напуснете този коридор.
— Но тук няма никакво течение, доктор Джон — извърнах се към него аз.
— Тя настива толкова лесно- настояваше той, вгледан в Дженевра с голяма благост. — Тя е нежна, трябва да се пази. Намерете й някакъв шал.
— Позволете да преценявам сама за себе си — обади се мис Фаншоу надменно. — Не ми трябва шал.
— Роклята ви е тънка, току-що сте танцували, разгорещена сте.
— Вечно ме назидавате — сопна се тя, — вечно мърморите и поучавате.
Доктор Джон не отговори. Че сърцето му е наранено, пролича от погледа му. Помръкна натъжен и обиден, той се извърна, но запази външно спокойствие. Знаех къде има шалове, изтичах и донесох един.
— Ще го носи, доколкото зависи от мене — заявих и го нагънах върху муселиновата й рокля, като покрих внимателно шията и раменете й. — Това ли е Изидор? — запитах с гневен шепот.
Тя нацупи устни, усмихна се и кимна.
— Този ли е Изидор? — повторих, като я разтърсих. Бих могла да я разтърсвам докрай.
— Самият той! — отвърна тя. — Колко е груб в сравнение с полковник-граф! И на всичкото отгоре — о, небеса! — тези бакенбарди!
Междувременно доктор Джон ни отминаваше.
— Полковник-граф! — отекнах аз. Кукла, манекен, накъдрено кученце! Жалко същество! Слуга в сравнение с доктор Джон — прислужник, камериер за доктора! Нима е възможно този чудесен джентълмен — красив като видение — да ви предлага честната си ръка и достойното си сърце, да ви обещава да бди над вашата незначителна личност и вятърничав ум през бурите и битките на живота, а вие да го отблъсквате, да му се надсмивате, да го наранявате, да го измъчвате? Имате ли право да вършите това? Кой ви е дал това право? Къде се крие то? Дали е хубостта ви — в розовите ви бузи и бялата кожа, в русата ви коса? Нима това оковава душата му в нозете ви и превива шията му пред вашия ярем? Нима това заплашва неговата любов, нежността му, мислите, надеждите, интереса, благородната му, сърдечна обич и нима вие не го искате? Защо го отблъсквате? Не, вие само се преструвате. Не говорите сериозно. Вие го обичате, копнеете за него, но сигурно си играете със сърцето му, за да го привържете още повече към себе си — така е, нали?
— Глупости! Я виж как се разпалихте! Не разбрах и половината от онова, което изрекохте.
Междувременно я бях измъкнала в градината. Накарах я да седне на една пейка и й заявих, че няма да мръдне оттам, докато не ми отговори ясно кого е решила да приеме — човекът или маймуната.
— Оня, когото наричате „мъж“ — избухна тя, — е сламенокос буржоа и носи простото име Джон! Това е предостатъчно, не го ща! Полковник Дьо Амал е джентълмен с отлични връзки, великолепни маниери, чаровна външност, с бледо интересно лице и с коси и очи на италианец. Освен туй той е най-приятният от всички компаньони — човек като мене; не е уязвим и сериозен като другия, а човек с когото мога да разговарям на равни начала, който не дотяга и не отегчава, не ме измъчва с възторзи и нападения, със силни страсти и с дарби, дето не ме привличат. Ето това е. Не ме стискайте толкова силно!
Отпуснах ръка и тя побягна. Оставих я да си върви.
Не се въздържах, върнах се в коридора, за да огледам отново доктор Джон; ала го срещнах на градинските стълби, застанал под силната светлина на един прозорец. Стройната му фигура се познаваше отдалеч, защото в цялото това сборище, нямаше ни един равен на него. Държеше шапката си в ръка; откритата му глава, лицето и челото му бяха много красиви и мъжествени. Неговите черти не бяха нежни, не бяха тънки като на някоя жена, нито бяха студени, лекомислени и безхарактерни; макар и правилни, те не бяха толкова изваяни, толкова изфинени, че да изгубят силата и значението, което получаваха от мъжествената си неправилност. Понякога от тях се излъчваха дълбоки чувства и още много оставаха недоизказани. Така поне си мислех аз, такъв ми се струваше на мене. Неизразимо удивление ме изпълваше — гледах този мъж и си казвах, че той не може да бъде унижен.
Нямах намерение да го приближавам и заговарям в градината; познанството ни не ми позволяваше подобна стъпка. Смятах само да го огледам, незабелязано сред тълпата. Заварвайки го сам, аз се оттеглих. Но той се оглеждаше за мене, или по-скоро за нея, която беше с мене, затова слезе по стълбата и ме последва в алеята.
— Значи вие познавате мис Фаншоу? Често ми се е искало да ви запитам дали я познавате.
— Да, познавам я.
— Отблизо ли?
— Достатъчно добре.
— Къде я оставихте сега?
„Не съм й гувернантка!“, поиска ми се да отговора, но само рекох:
— Разтърсих я здравата и бих я раздрусала още повече, но тя се отскубна из ръцете ми и избяга.
— Ще ми направите ли услугата — замоли ме той — да бдите над нея през тази вечер и да не й позволявате да стори нещо необмислено — например да излезе в студената нощ веднага след танц?
— Бих могла да я понаглеждам, щом искате, но тя е достатъчно своеволна, за да се остави да я контролират.
— Толкова е млада, толкова е непринудена — възкликна той.
— За мен тя е загадка — отвърнах му.
— Така ли? — запита той заинтересуван. — Защо?
— Трудно ми е да отговоря защо — поне на вас ще ми е трудно да обяснявам.
— Защо пък на мене?
— Удивена съм, че не се радва, загдето сте й такъв добър приятел.
— Но тя дори не подозира колко верен приятел съм й аз. Трудно ми е да й го обясня. Смея ли да запитам дали ви е говорила за мене?
— Да, под името „Изидор“ често ми е разправяла за вас, ала трябва да призная — едва в последните десет минути разбрах, че вие и „Изидор“ сте една и съща личност. Едва в този кратък период от време, доктор Джон, аз научих, че Дженевра Фаншоу е личността под този покрив, към която отдавна проявявате интерес, че тя е магнитът, който ви привлича на улица „Фосет“, че заради нея се осмелявате да влизате в тази градина и да търсите ковчежета, подхвърлени тук от ръка на съперник.
— Нима знаете всичко?
— Дотолкова зная.
— Повече от година я срещам в обществото. Мисис Чолмондли, нейна приятелка, е моя позната; по този начин я виждам всяка неделя. Но вие споменахте, че тя често говорила за мен под името „Изидор“. Смея ли — без да настоявам да ми издавате някаква тайна, — смея ли да ви запитам с какъв тон, с какво чувство ви е говорила за мен? Много бих искал да разбера, защото малко ме мъчи неизвестност за отношението й към мен.
— О, тя се променя — върти се и се мени като вятъра.
— И все пак нямате ли някакво общо впечатление?
„Имам, казах си, но не бих желала да споделя общото си впечатление с тебе. Освен туй, ако ти кажа, че не те обича, знам, няма да ми повярваш.“
— Мълчите — продължи той. — Страхувам се, че нямате добра вест. Нищо. Ако чувствува към мен студенина и неприязън, това е знак, че не я заслужавам.
— Нима се съмнявате в себе си? Нима се смятате по-незначителен от полковник Дьо Амал?
— Аз обичам мис Фаншоу далеч повече, отколкото Дьо Амал е в състояние да обича което и да е живо същество и ще се грижа и ще я пазя повече от него. Страхувам се, че по отношение на Дьо Амал тя се заблуждава. Аз познавам този човек, цялото му минало, лекомислието му. Той не е достоен за младата ви и хубава приятелка.
— Моята „млада и хубава приятелка“ би трябвало да знае това и да знае или да чувствува кой е достоен за нея — отвърнах аз. — Но щом хубостта или умът й й пречат толкова, тя заслужава да преживее горчивия урок на опита.
— Не сте ли прекалено строга?
— Извънредно строга — далеч повече, отколкото бих желала да ви покажа. Ако чуете острата критика, с която удостоявам тази „млада и хубава приятелка“, ще останете потресен доколко не се съобразявам с нейната чувствителна натура.
— Тя е тъй мила, че човек не може да се отнася с нея другояче освен с любов. Вие — всяка по-възрастна жена би трябвало да храни към подобна чиста, невинна млада фея нещо като майчинска или сестринска любов. Милото ангелче! Нима сърцето ви не се разтапя, когато тя шепнешком ви доверява своите чисти, детински вълнения? Колко сте облагодетелствувана! — И той въздъхна.
— Никога не изслушвам докрай подобни изповеди — изрекох ядосана. — Но хайде, доктор Джон, да променим темата за малко, искате ли? Каква божествена личност е Дьо Амал! Какъв нос само има — съвършен! Моделирайте един нос от пластилин или глина, и аз ви уверявам, че не бихте го направили по-прав, нито по-хубав; а какви класически устни, каква класическа брадичка, или как умее да се държи — неповторимо!
— Дьо Амал е невероятно празноглаво конте, и на това отгоре ужасен страхопъзльо.
— Вие, доктор Джон, както и всеки не тъй съвършен мъж, би трябвало да изпитвате към него нещо като преливащо от възхищение обожание — тъй както Марс и по-недодяланите божества са благоговеели пред чаровния Аполон.
— Безпринципен човек, празноглав комарджия! — сопна се доктор Джон. — Пале, което бих могъл да вдигна за дъното на панталоните, когато поискам, и да го запратя в колибата му.
— Този нежен ангел! — възкликнах. — Каква жестока мисъл! Не сте ли прекалено строг, доктор Джон?
И тук вече замълчах. За втори път през тази вечер аз надминавах себе си — смело изоставях природните си склонности — и разговарях необмислено, импулсивно, нещо, което много ме стресна, когато поразмислих. Бих ли могла да предположа, когато ставах тази сутрин, че преди да е паднала нощта, ще съм играла ролята на весел влюбен в един водевил, а само час по-късно най-откровено ще разисквам с доктор Джон неговата несподелена любов и ще го разубеждавам в илюзиите му? Тогава това би ми се сторило тъй невероятно, както да се издигна към небето с балон или да предприема пътешествие към нос Хорн.
След като бяхме преминали по цялата алея, докторът и аз поехме назад; отражението от прозореца отново освети лицето му. Той се усмихна, но очите му бяха тъжни. Как бих искала сърцето му да е спокойно! Как тъгувах, че е толкова нещастен, и то нещастен по такъв повод! Той — с всичките си достойнства — той да страда от несподелена любов! Тогава не знаех, че на някои сърца мъката от поражението действува благотворно, не си и помислях, че някои билки, „без мирис, когато са цели, издават аромат, когато ги смачкаш“.
— Не скърбете, не тъжете — избухнах аз. — Ако у Дженевра има капчица човещина, достойна за вашето чувство, тя ще изпита — тя трябва да ви отвърне с привързаност. Развеселете се, не губете надежда, доктор Джон. Кой да живее с надежда, ако не вие?
В отговор на тази своя реч получих каквото, предполагам, и заслужавах — поглед изпълнен с изненада, стори ми се дори — с неодобрение. Разделихме се и аз се прибрах смразена. Часовниците и камбаните отмерваха полунощ, хората бързо се разотиваха. Празненството бе привършило, лампите гаснеха. Само след час училищната постройка и пансионът тънеха в мрак и тишина. Легнах и аз, но не заспах. Не ми беше лесно да спя след един тъй изтощителен ден.