Шарлот Бронте
Вийет (41)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА
ПРЕДГРАДИЕ „КЛОТИЛД“

Нужно ли е, преди да свърша, да разкажа за онази свобода и онова обновление, които придобих в нощта на празненството? Трябва ли да опиша как аз и двамата мои неустрашими спътници, които доведох у дома от осветения парк, издържахме на проверката на близкото познанство?

Подложих ги на изпитание още на другия ден. Докато ме измъкваха от любовта и нейното робство, те гръмко бяха възхвалявали своята сила, ала когато поисках да я докажат на дело, когато пожелах да изпитам истинското успокоение, да се уверя, че животът ми вече наистина ще е по-приятен, Свободата се извини — заяви ми, че тъкмо сега била уморена и нямала сили да ми помогне, а Обновлението изобщо не продума, през нощта то бе издъхнало внезапно.

И тогава не ми остана друго освен тайничко да вярвам, че възбуденото ми въображение ме е подвело да преживявам мъчителни часове, да си припомням обезобразяващата и унищожителна магия на ревността. След кратка и напразна борба, намерих се пак пленница на терзанията на очакването, прикована и завладяна от непоносимо напрежение.

Ще го видя ли, преди да замине? Ще си спомни ли за мене? Смята ли да дойде? Дали този ден — дали този час ще ми го доведе? Или отново ще изпитам разяждащата болка на дългото очакване, жестоката агония на раздиращата раздяла, онази безмълвна, смъртоносна мъка, която, изкоренявайки едновременно и надеждата, и съмнението, разтърсва живота из основи, а ръката, причинила тази жестокост, не може да бъде умилостивена, защото отсъствието е спуснало своята бариера?

Беше Успение Богородично, училището празнуваше. Пансионерките и учителките след сутрешната литургия бяха излезли на дълга разходка в полето и щяха да закусват в някакъв чифлик. Не тръгнах с тях, защото оставаха само два дни до отплаването на „Павел и Виржиния“ и аз се държах за тази последна възможност, тъй както изтощеният корабокрушенец със сетни сили се стиска за потъващия сал.

В стаята на първи клас очаквахме дърводелец, за да поправи чиновете и пейките. Празничните дни често се използуваха за подобни работи, които не можеха да си извършват, когато в стаите имаше ученички. Седях сама — готвех се да изляза в градината, за да освободя стаята, но нямах сили да го сторя, — когато чух работниците да идват.

Чужденците — занаятчии и прислужници — всякога работят по двама. Дори да забият един пирон, в Лабасекур вървят по двама. Докато си слагах шапката, която досега висеше небрежно на ръката ми, смътно и за миг се учудих, че чувам стъпките само на един. Забелязах освен това — тъй както затворникът в тъмницата в своето ужасяващо безделие обръща внимание и на най-малката дреболия, — че този човек носи обувки, а не сабо. Реших, че е главният дърводелец, дошъл да огледа работата, преди да прати своите хора. Сложих си шала. Оня приближаваше, отвори вратата. Стоях с гръб. Усетих леко вълнение, някаква странно чувство, твърде кратко, за да го анализирам. Извърнах и както си въобразявах, се озовах пред погледа на майстора дърводелец. Поглеждайки към вратата, видях очертаната там фигура и очите отпечатаха върху ума ми образа на господин Еманюел.

Хиляди от молитвите, с които отегчаваме небето, не се изпълняват. Веднъж в живота златния дар пада неочаквано в нашия скут — дар пълноценен и лъчезарен, направо от рога на изобилието.

Господин Еманюел бе облечен в дрехите, с които очевидно възнамеряваше да отплава — сюртук, обрамчен с кадифе. Стори ми се готов за незабавно отпътуване, а до тръгването на кораба, както бях разбрала, оставаха още два дни. Изглеждаше елегантен и в добро настроение. Стори ми се приветлив и доброжелателен. Влезе забързано; след миг се озова до мене; от него се излъчваше дружелюбност. Може би сватбеното настроение го развеселяваше. Но каквато и да беше причината, не биваше да срещам тези слънчеви лъчи мрачна като облак. Ако това бяха последните ми мигове с него, не исках да ги изхабявам с насилена, неестествена хладина. Много го обичах — обичах го дотолкова, че да пропъдя от пътя си дори и Ревността, която се канеше да попречи на приятелската ни раздяла. Една сърдечна дума от устните му или един мил негов поглед щяха да са достатъчни за целия ми по-нататъшен живот. Те щяха да са ми утеха в самотата. Готова бях да го приема — исках да вкуся елексира и нямаше да позволя на Гордостта да разсипе чашата.

 

Разговорът естествено щеше да бъде кратък. Сигурно ще ми каже същите думи, каквито бе казал на всяка от ученичките. Ще докосне страните ми с устните си за пръв, единствен и последен път, а подир това — край. Следваше раздялата, дългото отсъствие, оная огромна пропаст, която не можех да прекрача, за да го придружа, отвъд която най-вероятно той нямаше да се извърне, за да си спомня за мене.

 

Той взе ръката ми в едната си ръка, с другата свали шапката ми. Вгледа се в лицето ми, лъчезарната му усмивка угасна, устните му изразяваха нещо, наподобяващо беззвучните думи на майката, когато забелязва у детето си голяма и внезапна промяна, вижда го съсипано от болест или изтощено от недохранване. Но ни попречиха.

— Пол, Пол! — обади се задъхан женски глас откъм коридора. — Пол, елате в салона. Имам още много неща да ви казвам — няма да стигне целия ден, — а и Виктор също, и Жозеф е тук. Елате, Пол — елате при своите приятели.

Мадам Бек, доведена насам от проницателния си взор или от своя непогрешим инстинкт, приближи толкова, че едва не се вряза между мен и господин Еманюел. „Елате, Пол!“ — настояваше тя, а очите й ме прободоха като остра стомана. Тя подбутна своя роднина. Стори ми се, че той се поддава; помислих си, че тръгва. Пронизана по-надълбоко, отколкото бях в състояние да понеса, неспособна да скрия чувствата си, аз извиках:

— Сърцето ми ще се пръсне!

Почувствувах, че то наистина ще се пръсне, но друга една потискана струя избликна от това напрежение. Две думички на господин Пол, прошепнатите слова: „Имайте вяра в мене!“, отключиха едва сдържания напор и го пуснаха да се излее на воля. С дълбоки хълцания, разтреперана от ледени тръпки, разтърсена, но облекчена, аз се разплаках.

— Оставете я на мене, това е нервна криза. Ще й дам успокоително и ще й мине. — обади се хладнокръвната мадам Бек.

Да бъда оставена на нейните грижи и на нейното успокоително, за мен бе равносилно да ме изпратят на отровителката и смъртоносната й чаша. Когато господин Пол отвърна глухо, рязко и кратко: „Оставете ме!“, в тия строги звуци аз долових някаква странна, силна и живителна музика.

— Остави ме! — повтори той, а ноздрите му се разшириха и мускулите на лицето му заиграха.

— Но това няма да помогне — отвърна строго мадам. Роднината й отвърна още по-строго:

— Излезте оттук!

— Ще пратя да повикат отец Силас, веднага ще пратя да го извикат — заплаши го тя упорито.

— Жено! — викна учителят, но вече не с глух глас, а гръмко и развълнувано: — Жено! Излез оттук веднага!

Беше разгневен и в гнева му аз го обичах с непозната за мен страст.

— Постъпвате погрешно — настояваше мадам, — това е постъпка, типична за мъже с вашия нервен, избухлив характер, това е стъпка импулсивна, неразумна, нелогична — постъпка дразнеща, погрешна в очите на хора, по-уравновесени и решителни от вас.

— Вие не подозирате колко уравновесен и решителен мога да бъда, когато поискам — отвърна той, — но аз ще ви покажа, този случай ще ви го покажа. Модест — продължи той по-меко, — бъдете добра, бъдете милостива, бъдете жена. Погледнете това нещастно лице и се смилете. Знаете, че съм ваш приятел и приятел на вашите приятели; въпреки заплахите ви знаете, че можете да ми вярвате. Аз лесна се жертвувам, но сърцето ме боли от това, което виждам тук. Аз трябва да получа и трябва да даря утеха. Оставете ме!

Този път това „оставете ме“ прозвуча горчиво и тъй заповедно, щото аз се учудих, че дори мадам Бек не се подчини на часа. Но тя не мърдаше, гледаше го неустрашима, срещна погледа му сурова и неотстъпчива като камък. Отваряше уста да възрази. Видях как по лицето на господин Пол внезапно блясват светлина и огън. Не мога да си обясня как го направи. Не изглеждаше разгневен, изразът ме се запази учтив. Той й подаде ръка, едва докосна нейната; тя побягна, изхвърча от стаята; отиде си, вратата бе затворена зад нея — всичко това в един-единствен миг.

Гневният проблясък изчезна веднага. Той се усмихваше, когато ми каза да избърша сълзите си; изчака спокойно, докато се съвзема, утешавайки ме от време на време с по някоя мила дума. Скоро седях до него овладяна — уверена, забравила отчаянието, забравила мъката си; дружелюбна, изпълнена с надежда, доволна от живота, забравила за смъртта.

— Значи сте много тъжна, че ще загубите приятеля си?

— Мисълта, че са ме забравили, ме убива, господине — отвърнах. — През всички тези мъчителни дни не чух от вас нито дума и бях съсипана от вероятността, превърнала се вече в увереност, че ще тръгнете, без да се сбогуваме.

— Нужно ли е да ви повторя онова, което казах на мадам Бек, че не ме познавате? Нужно ли е да ви показвам и да ви обяснявам моя характер? Нима искате доказателства, че мога да бъда верен приятел? Без истинско доказателство тази ръка не би могла да лежи спокойно в моята, не може да се отпусне уверена на рамото ми, така ли е? Добре. Доказателството е готово. Идвам, за да ви покажа какъв съм.

— Кажете ми каквото искате, научете ми каквото искате, докажете ми каквото искате, господине, сега вече мога да ви слушам.

— Тогава преди всичко трябва да излезете с мен, за да отидем в другия край на града. Дошъл съм нарочно да ви взема.

Без да питам защо, без да се интересувам от намеренията му, без да му възразявам, отново вързах панделката на шапката си. Бях готова.

Пътят, по който ме поведе, минаваше през булевардите. На няколко пъти той ме накара да седна на пейките под големите липи; не ме попита дали съм уморена, а само ме поглеждаше и си правеше заключения.

— През всичките тези мъчителни дни — каза той, повтаряйки моите думи, подражавайки мило и дружелюбно на моя глас и на моята чуждестранна интонация, нещо, което не правеше за пръв път, чиято игрива подигравка никога не дразнеше, дори когато с това искаше да подскаже, че колкото и съвършено да пиша на езика му, никога не ще мога да го говоря съвършено и уверено, — през всичките тези мъчителни дни аз нито за миг не съм ви забравил. Верните жени бъркат, когато си мислят за единствените верни божи създания. Самият аз доскоро не смеех да очаквам истинност и вярност към мене, но — погледнете ме.

Вдигнах щастливи очи. Те наистина изразяваха щастие, защото чрез тях говореше сърцето ми.

— Добре — обади се той, след като се вгледа в тях, — в прочетеното тук няма лъжа. Трудно ли беше да се изпише?

— Страшно болезнено — отвърнах аз. — Отдръпнете ръката му, господине, не мога да понасям вече болката от перото му.

— Колко е бледа — прошепна той на себе си, — колко е отслабнала.

— Ах, не съм приятна гледка.

Не успях да сдържа думите, изтървах ги неволно. Винаги съм се ужасявала от грозотата си, а този път ужасът ми бе особено голям.

По лицето му се разля мекота, шеговитите му очи се навлажниха и заблестяха под гъстите му испански мигли. Той стана.

— Да вървим.

— Много ли дразня погледа ви? — осмелих се да запитам. Въпросът бе много важен за мене.

Той спря и се отвърна кротко и внушително — отговорът му ме накара да замълча, укроти ме и напълно ме задоволи. Оттогава насам вече зная какво съм била за него, а какво съм за останалия свят, не ме е грижа. Нима бе проява на слабост, гдето толкова държах на външния си вид? Може да е било така, може да беше така, ала това не се дължеше на слабост. Страхувах се, че не мога да отблъсна господин Пол, а толкова исках да му се харесам!

Не знаех накъде вървим. Пътят ни беше дълъг, а ми се стори къс; улиците бяха приятни, денят бе чудесен. Господин Пол говореше за своето пътуване. Възнамерявал да стои там три години. Когато се върнел, щял да се освободи от всякакви задължения и да заживее свой живот.

— А вие какво ще правите, докато ме няма?

Веднъж съм му споменала, напомни ми той сега, за желанието да заработя самостоятелно и да си открия малко училище; дали не съм се отказала от намеренията си?

— Не, не съм. Полагам усилия да спестя достатъчно, за да ги осъществя.

— Не искам да ви оставям на улица „Фосет“, страхувам се, че много ще ви липсвам там. Ще се чувствувате самотна, ще станете много тъжна.

В това не се съмнявах, но обещах да сторя всички по силите си, за да не унивам.

— И все пак — каза той тихо — имам и друго възражение срещу сегашното ви местожителство. Понякога ще искам да ви пиша. Не бих желал да чуя дали ще ми получите писмата, а пък на улица „Фосет“… С две думи, нашата католическа дисциплинираност, макар да е справедлива и полезна, понякога по известни въпроси, при особени обстоятелства може да бъде опорочена, дори осквернена.

— Но ако вие ми пишете — казах, — аз трябва да получавам писмата ви и ще ги получавам. Десет директори, двайсет директоре не биха могла да ми попречат. Аз съм протестантка, няма да търпя подобна дисциплинираност. Господине, няма да я търпя!

— По-спокойно, по-спокойно — отвърна той, — ще си измислим някакъв план. Ще намерим средство, успокойте се.

И като каза тези думи, замълча.

В това време вече се връщахме от дългата разходка. Достигнали бяхме до центъра на едно чисто предградие, където къщичките бяха малки, но приятни на вид. Господин Пол беше спрял пред белия праг на някакво много красиво жилище.

— Ще се отбия тук — рече той.

Не почука, а извади от джоба си ключ, отвори и влезе веднага. Покани ме и мене и затвори вратата зад нас. Не се яви никакъв прислужник. Антрето беше малко като самата къща, но скоро и с вкус боядисано; в дъното завършваше с голям френски прозорец, обвит от лоза, чиито ластари опираха о стъклата, а зелените лозови листа се целуваха. В този дом цареше тишина.

Като отвори вътрешната врата, господин Пол ми показа една гостна или „салон“, много малък, но както ми се стори, много красив. Стените бяха като поруменели, подът беше намазан с восък, квадратен светъл килим покриваше средата на стаята, кръгла масичка блестеше като огледалото над камината, имаше френски часовник, лампа, имаше украшения от неглазиран порцелан, нишата на единствения прозорец се изпълваше от поставка за цветя, на която стояха три красиви саксии с красиви цветове; в единия ъгъл стоеше еднокрака кръгла масичка с мраморна повърхност, а на нея — кошничка за ръкоделие и една ваза с виолетки.

Прозорецът на стаята беше отворен, въздухът нахлуваше отвънка свеж, а виолетките ухаеха.

— Ах, какво прелестно, какво прелестно място — възкликнах аз. Господин Пол се усмихна, зарадван, че ми е харесало. — Сигурно трябва да поседнем тук и да почакаме някого? — запитах шепнешком, смирена от възцарилата се тишина.

— Първо ще надникнем в една-две от гънките на тази орехова черупка — отвърна той.

— Имате ли смелост да се разхождате наоколо сам?

— Да, имам — бързо отговори той.

Поведе ми. Показа ми една кухничка с малка печка и фурна, с малко на брой, но лъскави нови съдове, с два стола и маса. В малкия долап имаше сервизи, не кой знае колко, но достатъчно.

— В салона има по-елегантен сервиз от порцелан — обясни господин Пол, когато видя да разглеждам шестте зелени, декорирани с бяла чинии за ядене, четирите купи, чашите и каничките.

Качихме се на по-тясното чисто стълбище и аз видях две малки спални. Накрая отново бях отведена долу, където спряхме доста тържествено пред друга врата, по-голяма от онези, които бяхме отваряли вече.

Господин Еманюел измъкна втори ключ и го сложи в ключалката. Отвори и ме тласна пред себе си.

— Ето! — извика.

Намерих се в доста голямо помещение, извънредно чисто, макар и по-голо в сравнение с апартамента, който бяхме напуснали. Дъските не бяха застлани. Там имаше два реда зелени пейки и чинове, по средата пътека довеждаше до подиум, стол и маса за учителя; зад тях — черна дъска. На стената висяха две картини, на прозореца цъфтяха няколко градински цветя — накратко, това беше миниатюрна класна стая, обзаведена, спретната и приятна.

— Значи това е училище — казах аз. — А кой го ръководи? За пръв път чувам за някакво училище в това предградие.

— Ще бъдете ли така добра да разпратите няколко проспекта от името на моя близка? — запита той, като измъкна от джоба на сюртука си няколко екземпляра от този документ и ми ги даде. Прочетох, отпечатано с ясни букви, следното:

Училище за млади девици. Предградие „Клатилд“. Директорка мадмоазел Люси Сноу.

А какво отговорих аз на господин Пол Еманюел?

Има събития в живота, които трудно се възстановяват в паметта. Известни силни изживявания, кризи, известни чувства, радости, скърби и удивления, когато си ги спомняме, ни се струват невероятни и зашеметяващи, неясни като колело на чекрък в лудешки бяг.

Не си спомням ясно мислите, нито думите, разменени в последните десет минути, тъй както не помня преживелиците си от най-ранното си детство; единственото, което зная, е че заговорих много бързо и непрестанно повтарях:

— Вие ли направихте това, господин Пол? Ваш ли е този дом? Вие ли го наредихте? Вие ли поръчахте тези проспекти? Има ли друга Люси Сноу? Кажете ми. Проговорете.

Но той не пожела да говори. И сега виждам пред себе си мълчаливото му доволно лице, усмихнатия му сведен поглед, радостното му изражение.

— Обяснете ми! Аз трябва да знам всичко — всичко!

Пакетът с проспектите падна на пода. Той бе протегнал ръка и аз я хванах, забравила всичко останало.

— Ах! Вие ми разправяте, че съм ви бил забравил през всички тези мъчителни дни — обади се той. — Бедният стар Еманюел! Ето благодарността, загдето цели три ужасни седмици съм се блъскал да тичам от бояджията до тапицера, от мебелиста до чистачката — единствената мисъл в главата ми е било Люси Сноу и Люсината къщичка.

Просто не знаех какво да правя. Първо погалих кадифето на маншета му, а сетне помилвах ръката му. Неговата предвидливост, добротата му — мълчаливата му, силна, действена доброта, — те ме поразиха с реалните си доказателства. Увереността в дълбокия му безкористен интерес към мене проблесна пред очите ми като небесна светлина; неговият — осмелявам се да го кажа, — неговият любещ, нежен поглед ме разтърси неописуемо. Но в този момент насилих себе си да погледна нещата от материалната им страна.

— Ах, колко труд! — извиках. — И колко средства! Но имахте ли пари, господин Пол?

— Имах много пари! — отвърна той сърдечно. — Широките ми връзки на учител ми осигуриха една голяма сума. С част от нея реших да си доставя най-голямата наслада, която съм имал и ще имам. Това ми е приятно. Очаквам този час от дни и нощи насам. Не желаех да ви наближавам, защото щях да се издам. Сдържаността не е нито мое качество, нито мой порок. Ако ви бях видял и ако започнехте да ме разпитвате с думи и поглед: „Къде бяхте, господин Пол? Какво правехте през тези дни? Какво криете от мене?“ — моята самотна първа и последна тайна щеше да се разпилее на скута ви. А сега — продължи той — вие ще живеете тук и ще ръководите това училище, сама ще си бъдете господарка, докато съм в чужбина; понякога ще си мислите за мене, ще се грижите за здравето и доброто си настроени заради мене, а когато се върна…

Той замълча.

Обещах да сторя всички, което ми бе наредил. Обещах да се трудя усилено и с удоволствие.

— Ще ви бъда вярна служителка — казах. — Вярвам, че докато се върнете, сметките ми ще бъдат в ред. Господине, господине, вие сте прекалено добър!

С подобни безизразни слова чувствата ми правеха мъчително усилие да си намерят израз. Но не успяваха. Речта, крехка и тромава и твърда като лед, се стапяше или трепереше под напора на усилието. Той ме наблюдаваше мълчаливо; нежно вдигна ръка да погали косите ми; вдигайки я, тя докосна устните ми; аз ги прилепих о нея, отдадох й благодарността си. Той беше моят повелител. Щедра бе към мене тази негова ръка; да му се преклоня, за мене беше и радост, и дълг.

Следобедните часове отминаха и кротката вечер хвърли сенки върху предградието. Господин Пол пожела да му окажа гостоприемство. Зает, на крак от сутринта, той имаше нужда да похапне; заяви, че трябвало да му предложа чаша шоколад в красивия си бял порцеланов сервиз с хубава позлата. Излезе и поръча необходимата храна от ресторанта; изнесе малката кръгла масичка и два стола отвън на балкона, пред френския прозорец, под сянката на лозите. С каква стеснителна радост пиех ролята си на домакиня, наредих таблата, обслужих своя гост благодетел!

Този балкон бе откъм задната страна на къщата; край нас се простираха градините на предградието, отвъд лежаха полята. Въздухът беше тих, топъл и свеж. Над тополите, лаврите, кипарисите и розите надничаше луната, красива и тъй лъчезарна, че сърцето трепереше от нейната усмивка; до нея светеше една звезда и с единствения си лъч се мъчеше да я засенчи. В близката градина бликаше водоскок, а над разиграните води се надвесваше бледа статуя.

Господин Пол започна да ми говори. Гласът му беше толкова благозвучен, че се примесваше с шепота на сребристите струи, с ромона, с тихите въздишки, с които лекият ветрец, водоскокът и листакът пригласяха на вечерната песен.

Час на щастието, не си отивай, приглади перата си, отпусни криле, склони небесното чело до моето! Ангел бял, задръж тук своето сияние, остави го да озарява прииждащите облаци, завещай мъничко от тази благодат за времето, когато аз ще се нуждая от спомените, озарени с нея!

Вечерята ни беше скромна. Чаша шоколад, кифли, чиния свежи, летни плодове — череши и ягоди, наредени в зелени листа, — това беше всичко, но и двамата го предпочитахме пред пищната трапеза и за мен бе неописуемо удоволствие да се грижа за господин Пол. Запитах го дали приятелите му, отец Силас и мадам Бек, знаят какво е сторил и дали са виждали моята къща.

— Приятелко моя — отвърна той, — никой не знае какво съм направил освен вие и аз; удоволствието е само за нас двамата, несподелено и цялостно. Да си призная това за мене беше такова истинско удоволствие, че не бих искал да го опорочавам, споделяйки го с другиго. Освен това — той се усмихна, — освен това исках да докажа на мис Люси, че съм способен да пазя тайна. Веднъж ли, дваж ли ме е укорявала, че не съм умеел да проявявам достойна сдържаност и нужната предпазливост! Веднъж ли, дваж ли хапливо ми е намеквала, че тайните ми били като тайните на Полишинел!

Това беше вярно. Не го бях щадила по този въпрос и въобще никога, когато се бе провинявал. Великодушният ми, сърдечен, мил, несъвършен малък човек! Ти заслужаваше само искреност и от мен винаги си я получавал.

Продължавайки да разузнавам, аз го запитах на кого принадлежи тази къща, кой е моят хазяин, какъв е наемът. Той веднага ми даде всички подробности, написани на лист; предвидил беше и бе приготвил всичко.

Както и предполагах, къщата не принадлежеше на господин Пол, той не бе от хората, които имат имоти. Уверена бях, че е неспособен да пести. Можеше да получава, но не и да задържа за себе си; трябваше му ковчежник. Сградата следователно беше на един гражданин на Бас Вий, състоятелен човек, както се изрази господин Пол. Стресна ме с определението: „Ваш приятел, мис Люси — човек, който много ви уважава.“ И за моя голяма изненада открих, че хазаинът е не друг, а господин Мире, избухливият и добродушен книжар, който така любезно ми бе намерил място през оная изпълнена със събития нощ в парка. Оказа се, че господин Мире бил богат и много уважаван и притежавал няколко къщи в предградието. Наемът беше умерен — на половината на онова, което се плащаше за подобна къща в центъра на Вийет.

— И ако — обясни господин Пол — щастието не ви закриля — нещо, което не вярвам, ще бъда спокоен, че сте в сигурни ръце. Господин Мире няма да ви насилва. Наемът за първата година го имате вече в спестяванията си, а след туй мис Люси трябва да се уповава на бога и на себе си. Ами какво ще правите за ученички?

— Ще раздам проспектите.

— Точно така. За да не губим време, аз вчера дадох един на господин Мире. Ще имате ли нещо против да започнете с три малки буржоазки, госпожиците Мире? Те са на ваше разположение.

— Господине, вие не забравяте нищо, вие сте чудесен. Да имам нещо против? Нима имам право? В началото и не очаквам в моето малко дневно училище да учат аристократки и все ми е едно дали изобщо ще ме навестят. С гордост ще приема дъщерите на господин Мире.

— Освен това — продължи той — има една друга ученички, която всеки ден ще идва, за да я учите на английски; и понеже е богата, щедро ще ви заплаща. Имам предвид моята кръщелница и повереница Жустин-Мари Совьор.

Какво се крие в едно име? Какво може да се крие в три думи? До този миг бях слушала с нестихваща радост, отвръщала бях с весело оживление. Едно име ме смрази, три думи ме накараха да занемея. Реакцията ми не остана скрита, а и аз не опитах да се сдържам.

— Какво има? — запита господин Пол.

— Нищо.

— Нищо! Лицето ви се измени, пребледняхте и очите ви посърнаха. Нищо! Трябва да сте болна, нещо ви мъчи. Кажете какво е!

Нямаше какво да му кажа.

Той придърпа стола си към мене. Не се ядоса, макар аз са останах мълчалива и студена. Опита се да ме заговори; умоляваше ме настоятелно, очакваше търпеливо.

— Жустин-Мари е добро момиче — рече той, — послушна и дружелюбна — не е особено схватлива, но ще ви се хареса.

— Не вярвам. Смятам, че не трябва да идва тук. — Тъй му отговорих.

— Защо ме озадачавате? Познавате ли я? Ясно е, че тук се крие нещо. Пак пребледняхте като онази статуя доверете се на Пол Карлос. Кажете му какво ви тревожи!

Столът му се опря о моя, ръката му, кротко притегната, ме извърна към него.

— Познавате ли Жустин-Мари? — попита той отново.

Името, повторено от устните му, ме разстрои неописуемо. Не ме потисна — не, то ме възбуди, развълнува кръвта във вените ми, върна спомена за един мъчителен час, за много дни и нощи на страдания. Макар да седеше сега до мене, макар тъй здраво и неразривно да бяха свързани съдбите ни — макар да бе успял да постигне и почти да бе осъществил единство в нашите мисли и нашите чувства, — тази представа за нечия чужда намеса, за сърдечна раздяла извика у мене дълбока възбуда, непоносима болка, надменна решителност, едно раздразнение, една съпротива, чийто пламък не можеше да се скрие от ничий човешки поглед и ничие лице, ни един език, свикнал да казва истината, не можеше да ги премълчи.

— Искам да ви кажа нещо — казах, — искам да ви кажа всичко.

— Говори, Люси, ела до мене, говори! Кой те цени така дълбоко, кой те цени повече от мене? Кой ти е приятел, ако не Еманюел? Говори.

Заговорих. Изрекох всичко. Сега ми липсваха думи, разправях бързо; красноречиво предадох каквото имаше да казвам, словата се лееха от устата ми. Върнах се към нощта в парка. Споменах за подправеното с опиат питие, обясних защо са ми го дали, възбуждащото му въздействие, как е прогонило съня от клепките ми, как ме е изтикало от постелята, как ме е отвело навън, замаяна от една жива фантазия — разказах му копнежа по нощната самота на поляните, под дърветата, край дълбокото, хладно езерце. Разказах за истинската сцена — за тълпата, за маските, за музиката, лампите, блясъка, топовните гърмежи, за камбанения звън, който се носеше високо в небесата. Разправих подробно за всичко, с което се бях срещнала — за всичко, което бях разпознала, чула и видяла; как съм го забелязала и как съм го наблюдавала, как съм слушала, какво съм чула, какво съм си въобразила, цялата история, с две думи, му бе предадена и нейната истинност, буквално, пламенно, с горчивина.

Още докато му разказвах, вместо да ме възпре, той ме подтикваше да говоря, подканваше ме с жест, усмивка, с думи. Преди да съм преполовила разказа си, той взе и двете ми ръце, вгледа се в очите ми с проницателен поглед. В изражението му имаше нещо, което не се стремеше нито да ме успокои, нито пък да ме накара да мълча; сега той забрави своята собствена доктрина, отхвърли своята система, с която умееше да ме потиска — тъкмо сега, когато най-силно го предизвиквах да го стори. Смятам, че заслужавах дълбок укор, но човек рядко получава онова, което му се полага. Аз предизвиквах гнева му, той ми отвръщаше с опрощение. На самата себе си изглеждах взискателна и неразумна, защото отказвах подслона и вратата си на Жустин-Мари, а той се усмихваше с доволство. Разпалена, ревнива и надменна, за пръв път сега осъзнавах, че съм способна на подобно нещо. Той ме привлече в обятията си. Изпълнена бях с недостатъци; той ги приемаше и тях, и мене. За тоя миг на душевен бунт той си бе запазил в отговор дълбоко спокойствие. Думите му погалиха слуха ми:

— Люси, приеми любовта ми. Когато дойде денят, сподели с мен моя живот. Бъди моята любима, единствената на света.

Върнахме се на улица „Фосет“ под лунната светлина — такава лунна светлина, каквато грее в рая; тя сияеше през клоните на голямата градина, позлатяваше пътеката за божествената разходка, за безименното присъствие. Веднъж в живота някои мъже и жени се връщат към първите, свежи дни на нашия божествен повелител и неговата майка, вкусват тази божествена роса на утрото, къпят се в неговото слънце.

По време на връщането той ми разказа, че винаги се бил отнасял към Жустин-Мари Совьор като към любима дъщеря; обясни как с негово съгласие тя се сгодила преди няколко месеца за някой си Хайнрих Мюлер, богат германски търговец, и как до една година щяла да се омъжи за него. Някои от роднините и близките на господин Пол наистина, изглежда, предпочитали сам той да се ожени за нея, за да запазят богатството й в семейството, но той намирал намразил тази идея за отвратителна и напълно невъзможна.

Стигнахме до вратата на мадам Бек. Часовникът от кулата на „Йоан Кръстител“ отброи девет часа. В този час в този дом преди година и половина този човек се бе надвесил над мене, вгледал се бе в лицето и в очите ми и бе предсказал моята съдба. Колко различен ми изглеждаше сега! Колко по-различна бе тази моя съдба!

Казал ми беше, че съм родена под неговата звезда, разпрострял беше нейните лъчи като знаме. Някога, непозната и необичайна, аз го смятах за груб и странен, ниският му ръст, острият му характер, неговата ръбатост, мургавостта, държането му ме дразнеха. А сега, проникната под влиянието му, захранена от обичта му, облагодетелствувана от богатството на ума му и на доброто му сърце, аз го предпочитах пред цялото останало човечество.