Шарлот Бронте
Вийет (32)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА
ПЪРВОТО ПИСМО

Настъпи времето да се запитаме къде остана Полина-Мери. Как се развиваха моите отношения с обитателите на хотел «Креси»? Тези отношения бяха прекъснати временно поради отсъствие. Господин и мис Дьо Басомпие пътешествуваха и няколко седмици бяха в провинцията и в столицата на Франция. Случайност ме уведоми за завръщането им само няколко дни след като си бяха дошли.

Беше топъл следобед, аз се разхождах по един тих булевард, вървях бавничко и се наслаждавах на мекото априлско слънце, обхваната от приятни мисли, когато съзрях пред себе си група ездачи, които тъкмо се бяха срещнали по средата на широката, равна, оградена с липи алея и спираха да разменят поздрави — бяха господин на средна възраст и млада дама; другият беше млад и красив мъж. Осанката на дамата бе очарователна, облеклото — изискано, от цялата й външност се излъчваше нежност и достойнство. Докато ги гледам, осъзнах, че ги познавам, а като наближих, се уверих, че ги знам и тримата — конт Дьо Басомпие, дъщеря му и доктор Греъм Бретън.

Колко оживено бе лицето на Греъм! Колко истинска, колко сърдечна и колко сдържана радост се излъчваше от него! Подобно положение на нещата, подобно стечение на обстоятелствата бе най-сигурното средство едновременно да бъде привлечен, подчинен, заплетен и развълнуван доктор Джон. Съкровището, което обожаваше, само по себе си притежаваше голяма стойност и бе от най-скъпите, ала той не бе от хората, които, оценявайки камъка, са в състояние да пренебрегнат начина, по който е монтиран. Ако беше видял Полина — пак тъй млада, хубава и чаровна, но тръгнала пешком, сама, без придружител, облечена в скромна дрешка, обикновена работничка, — щеше да я приеме като красиво създание, щеше да се порадва с поглед на грациозните й движения и на най-хубавата й външност, ала за да бъде покорен, както бе победен сега, да бъде превит под нечия власт и същевременно да не се заличи, а по-скоро да се увеличи мъжката му достойнство, да стане такъв, какъвто изглеждаше сега, му бе необходимо много повече. Доктор Джон бе светски човек. Сам той да е доволен от себе си, не бе достатъчно; светът трябваше да се възхищава от постъпките му, иначе мислеше, че усилията му са погрешно насочени и безплодни. От своята победителка той изискваше онова, което се виждаше сега тук — да бъде с висока култура, да я обградена от грижи, да е под протекцията на влиятелни личности, да притежава всички неща, изисквани от модата, дарени от богатството и придобити от добрия вкус. Духът му се нуждаеше от гореизброените условия, за да се постави в подчинение. А в настоящия случай, те бяха осъществени докрай. И сега, горд, пламенен и боязлив, той отдаваше почит на Полина като неин суверен. Що се отнасяше до нея, в очите й кротко сияеше по-скоро влюбена, отколкото властно усмивка.

Разделиха се. Той препусна край мен без да усеща къде стъпва, сляп за всичко друго. Изглеждаше много хубав, амбициите му бяха изцяло устремени към поставената цел.

— Татко, виж, ето я Люси! — извика един мелодичен дружелюбен глас. — Люси, мила Люси, ела, моля те!

Изтичах към нея. Тя вдигна воала си и се наведе от седлото, за да ме целуне.

— Смятах да дойда утре при тебе — каза тя, — но сега ти ще дойдеш у дома.

Определи ми час и аз обещах да отида.

Следобедът на другия ден ме завари при нея — затворихме се в нейната стая. Не бях я виждала от оная вечер, когато достойнствата й бяха съпоставени с достойнствата на Дженевра Фаншоу и надделяха. Колко развълнувано и бързо можеше да говори тя, когато бяхме сами, как картинно умееше да разказва; но думите й звучаха ясно, гласът й бе гальовен и оставяше впечатление, ме говори бавно и казва точно колкото трябва. Готова бяха да я слушам внимателно още дълго, ала постепенно като че ли тя самата поиска да сменим темата, побърза да приключи с разказа си. Отначало не разбрах защо. Последва тишина — напрегната тишина, в която тя изглеждаше разсеяна. После се обади със смутен, умолителен глас:

— Люси…

— Да, слушам те.

— Братовчедка ми Дженевра още ли е в училището на мадам Бек?

— Още е там. Сигурно жадуваш да я видиш?

— Не — не особено.

— Или искаш да я поканиш тук някоя вечер?

— Не, тя най-вероятно все още разправя, че смятала да се омъжва, нали?

— Не споменава име, което тебе те интересува.

— Но сигурно все още мисли за доктор Бретън? Не е възможно да е променила намеренията си към него, защото поне до преди два месеца изглеждаше напълно решена.

— Това е без значение. Ти сама видя какви са отношенията им.

— Да, онази вечер имаше някакво объркване. Нещастна ли изглежда?

— О, не. Хайде да говорим за друго — чувала ли си, виждала ли си Греъм, докато не беше тука?

— Татко получи от него една-две делови писма. Той се зае да се грижи за някаква работа, която не можеше да се изостави, докато ни нямаше. Доктор Бретън, изглежда, уважава татко и обича да му услужва.

— Да. Вчера го срещнах на булеварда. Сигурно си се уверила от вида му, че приятелите му не би трябвало да се безпокоят за неговото здраве.

— Да, и татко мисли като тебе. — Това ме накара да се усмихна. — Обикновено не е кой знае колко наблюдателен, защото умът му е зает с други неща, но когато доктор Бретън си тръгна, татко каза: «Приятно ти става, като видиш колко въодушевено и енергично и това момче!» Нарече доктор Бретън момче. Така, изглежда, си мисли за него — както смята, че аз съм още момиченце. Не го каза на мен, а гласно изрази мислите си. Люси…

отново прозвуча оная умолителна нотка и в същия момент тя стана, приближи ме и седна на малкото столче в краката ми.

Харесвах я. Това не е изявление, което често съм си позволявала да правя за някои от моите познати в тази книга, затова читателят ще бъде принуден да го приеме поне веднъж. Интимните разговори, близкото оглеждане разкриваха у Полина само онова, което бе изискано и интелигентно, и искрено; затова и уважението ми към нея беше дълбоко. Едно по-повърхностно възхищение би било по-многословно; аз й се възхищавах безмълвно.

— Какво искаш да ме запиташ? — подканих я аз. — Бъди по-смела и го изречи.

Но в очите й не се четеше смелост. Когато срещнаха моите, тя ги сведе. Бузите й бяха зачервени, ала руменината им не бе повърхностна — някакво напиращо вътрешно вълнение ги озаряваше и обагряше с розовина.

— Люси, много бих искала да зная какво мислиш за доктор Бретън. Моля те, кажи ми истинското си мнение за достойнствата и склонностите му.

— Достойнствата му са оценени, и то заслужено.

— А склонностите му? Разкажи ми за тях — настоя тя, — ти го познаваш отблизо.

— Познавам го наистина отблизо.

— Знаеш го какъв е в семейството си. Виждала си го, когато е с майка си. Разкажи ми какъв е като син?

Тя държеше ръката ми и при всяка похвална дума лекичко я погалваше.

— Какви са другите му достойнства, Люси?

— Доктор Бретън е милосърден — човеколюбив и към своите ближни. Доктор Бретън е готов да проявява доброта към най-първобитния дивак и към най-страшния престъпник.

— Чух как едни господа, таткови приятели, казаха същото за него. Разправяха, че мнозина от бедните пациенти в болниците, които се страхували от бездушните и самомнителни хирурзи, го приемали с радост.

— И са прави, видяла съм това с очите си. Веднъж ме заведе в една болница, видях как го посрещат. Приятелите на баща ти имат право.

В очите й, когато се вдигна за миг, прочетох искрена благодарност. Личеше, че има още много да каже, но не знаеше дали да го стори сега и именно тук. Здрачаваше се, огънят в огнището блестеше уморено, но аз си помислих, че на нея й се искаше стаята да е още по-тъмна и да е много по-късно.

— Колко е тихо тук и какво спокойствие цари — подхвърлих, за да я подтикна към разговор.

— Нали? Да, вечерта е тиха и няма да ме викат за чая. Татко ще вечеря навън.

Тя все още ми държеше ръката и разсеяно си играеше с пръстите ми, слагаше ми своите пръстени, увиваше къдрици от хубавата си коса около тях, потупа с дланта ми топлата си буза и накрая, като прочисти гласа си, който бе ясен като на чучулига, заяви:

— Може да ти се види странно, че говоря толкова много за доктор Бретън, че толкова те питам за него, че толкова се интересувам от него, но…

— Не ми се вижда странно, съвсем естествено е. Ти го харесваш.

— Но дори да го харесвам — рече тя забързано, — това дава ли ми право да говоря за него? Сигурно ме мислиш за безволева като братовчедка ми Дженевра.

— Ако смятах, че поне мъничко приличаш на мадмоазел Дженевра, нима щях да седя тук и да те чакам да ми се изповядаш? Щях да стана да се разхождам на воля из стаята и да предугаждам всичко онова, което се готвиш да ми кажеш. Продължавай!

— Наистина ще продължа — отвърна тя. — Какво друго мислиш, че искам? — И като ме погледна, заговори — малката Поли от Бретън — капризна и чувствителна. — Ако — рече тя натъртено, — ако аз харесвах доктор Бретън толкова много, че от харесване да ми се искаше и да умра, това само не би ми дало да изрека на глас ни една дума — щях да немея като гроб, да немея като тебе, Люси Сноу.Ти го знаеш, и знаеш също, че щеше за ме презираш, ако не успеех да се овладея, ако бях взела да хленча и да ти се оплаквам, че съм харесвала някого, който не ме и поглежда.

— Вярно — не обичам жените и момичетата, които се хвалят с победите си или се оплакват от страданията, нанесени им от любовта. Но ти Полина, можеш да говориш, защото аз искрено желая да те изслушам. Кажи ми всичко, което искаш да кажеш и което ще ти донесе утеха. Само това искам.

— Обичаш ли ме, Люси?

— Да, Полина.

— И аз те обичам. Приятно ми е да бъда с тебе, усещах го и когато бях малко, палаво, непослушно момиченце. Колкото те безпокоях тогава с непослушанието си и с моите прищевки. И сега си добре дошла, обичам да разговарям с теб и ти вярвам. Слушай тогава, Люси.

И тя се сгуши до мене, облегната на ръката ми — облегната леко, а не с уморителната и егоистична тежест, с която почтената мис Фаншоу се отпускаше отгоре ми.

— Преди малко ти ме запита дали не сме влезли във връзка с Греъм, докато ни е нямало тук, и аз ти отговорих, че той е писал две писма на татко по негова работа. Това беше вярно, но аз не ти казах всичко.

— Скри ли нещо от мене?

— Не ти признах всичко. Ала сега ще ти кажа истината. Стъмва се, по-лесно ми е да говоря. Татко понякога ме оставя да отварям пощенската чанта и да му предавам съдържанието й. Една сутрин преди около три седмици много се изненадах, когато намерих сред десетината писма за господин Дьо Басомпие едно, адресирано до мис Дьо Басомпие. Веднага го забелязах, привлече погледа ми. Тъкмо се готвех да кажа: «Татко, тук има още едно писмо от доктор Бретън», когато онова «мис» ме накара да занемея. Никога преди не бях получавала писмо от мъж. Дали не трябваше да го покажа на татко и да оставя той да го отвори и първо той да го прочете? Не можех да го сторя, Люси. Толкова добре знам как ме вижда татко; той ме смята за малка ученичка, и през ум не му минава, че за другите аз вече съм пораснала и съм голяма. И тъй, с едно смесено чувство на вина и вълнение, което не съм в състояние да ти опиша, дадох на татко неговите десетина писма — неговото стадо, и запазих за себе си моето единствено агънце. То остана да лежи в скута ми по време на закуската, но ме поглеждаше загадъчно и ме караше да се усещам някак двойствена — дете на тоя мил татко, но вътре в мен вече пораснала. След закуската отнесох писмото си горе и заключих вратата, за да съм сигурна, че няма да ме безпокоят, започнах да проучвам моето съкровище отвънка. Минаха няколко минути преди да бях свършила с адреса и да се хвана за печата; човек не бива да превзема подобна крепост с внезапен щурм — тя се оглежда внимателно известно време, както казват военните. Почеркът на Греъм е като него самия, Люси, такъв е и печатът му — чист, решителен, закръглен; няма размазан восък — има пълна, плътна, голяма капка — ясен отпечатък; няма остри ръбове, които да дразнят окото, а един спокоен, равен, приятен почерк, който те успокоява, докато го четеш. Като лицето му е — тъй, както са изваяни чертите му. Виждала ли си го как пише?

— Виждала съм го. Продължавай.

— Печатът беше прекалено хубав, за да го разчупвам, затова го отрязах с ножиците. Когато вече трябваше да зачета писмото, отново се оттеглих доброволно; беше прекалено рано до вкуся от напитката, тя светеше тъй красиво в купата си; исках още малко да й се порадвам. Сетне изведнъж се сетих, че още не съм си казала сутрешната молитва. Чула бях татко да слиза по-рано на закуска, не исках да го накарам да ме чака и бях побързала да сляза, щом се облякох, като сметнах, че няма да има нищо лошо, ако се помоля по-късно. Някои биха рекли, че първо е трябвало да послужа на бога, а после на човека, ала аз смятам, че небето не ще се разсърди за нищо, което съм сторила за милия татко. Изглежда, че съм суеверна. Някакъв глас ми казваше, че не е хубаво да изпитвам друго чувство освен синовна обич, този глас ме подтикваше да се помоля, преди да се осмеля да прочета онова, което тъй копнеех да прочета, караше ме още малко да забравя за себе си и първо да изпълня върховния си дълг. Откакто се помня, ме обхващат подобни импулси. Оставих писмото и си казах молитвата, като накрая горещо си примолих да не изпадам в изкушение и да не извършвам нищо, което би причинило мъка на татко и никога чувствата ми към другиго да не ми позволяват да го пренебрегна. Мисълта за подобна вероятност прониза сърцето ми така болезнено, че се разплаках. Но въпреки всичко, Люси, знаех си, че след време татко ще трябва да осъзнае истината, ще трябва да бъде увещан и принуден да склони.

Прочетох писмото. Казват, Люси, че животът бил едно голямо разочарование. Аз не останах разочарована. Преди да зачета и докато четях, сърцето ми биеше учестено — то трептеше, — всеки трепет беше като задъхване на жадно животно, наведено над кладенеца, а кладенецът се оказа пълноводен, искрящ от бистрота; то щедро утоли жаждата си. Виждах слънцето да проблясва, Люси, през потока и нито мушичка, нито стръкче, ни едно насекомо, ни една прашинка не размътваха тройно пречистената струя.

Казват, че за някои животът бил изпълнен с терзания. Чела съм биографии, в които пътникът върви от страдание към страдание. Надеждата непрестанно му избягва, тя никога не спира, никога не се позабавя, че да позволи на ръката му да я докосне. Чела съм за ония, които са засявали, облени в сълзи, и жътвата им, вместо да бъде прибирана с радост, е бивала унищожавана от нечакана суша, или пък отнесена от силни урагани; тъй, уви, някои от тях са били принуждавани да дочакат зимата с празни хамбари и са умирали в дълбока нищета в най-мрачните и студени дни на годината.

— Нима онези, за които ми говориш, Полина, са били криви, че е станало тъй?

— Не всякога. Някои са били добри, усърдни хора. Аз не съм нито усърдна, нито много добра, но бог ми е отсъдил да расна на слънце, при достатъчно влага, при топла закрила, на завет, нахранена, поучавана от моя скъп баща, а сега… ето че се явява друг един. Греъм ме обича.

Замълчахме известно време в този върховен миг.

— Знае ли баща ти? — запитах тихо.

— Греъм пишеше с дълбоко уважение към татко, но намекваше, че не смеел да му съобщи още нищо, първо искал да докаже, че е достоен за мене. Допълваше, че желаел да разбере какво мисля аз, какви са моите чувства, преди да се осмели да предприеме други стъпки в това отношение.

— Ти как му отговори?

— Отговорих кратко, но не го отблъснах. И в същото време умирах от страх да не би отговорът ми да прозвучи прекалено сърдечно. Греъм е такъв придирчив човек. Написах го три пъти и всеки път съкращавах, охлаждах думите. Накрая, когато очистих писмото така, че заприлича на бучка сладолед, ароматизирана едва-едва с плодове и леко подсладена, тогава чак се осмелих да го запечатам и да го изпратя.

— Чудесно, Полина! Имаш верен усет, ти разбираш доктор Бретън.

— Но как да постъпя с татко? Много съм объркана.

— Не прави нищо. Сега вече почакай. Само не си пишете повече, докато баща ти не научи и сам не ти разреши.

— А дали изобщо ще ми разреши?

— Времето ще покаже. Чакай.

— Доктор Бретън ми написа още едно писмо, дълбоко благодарен за моето хладно, кратко, писъмце; но аз предугадих съвета ти и му заявих, че макар чувствата ми да са все същите, не мога без знанието на татко да му пиша повече.

— Постъпила си точно както трябва, същото ще си е казал и доктор Бретън. Това ще го накара да се гордее още повече с тебе, да те обикне по-дълбоко, ако това изобщо е възможно. Полина, този тъничък скреж, с който природата те е дарила и който обгражда чистия, нежен пламък на душата ти, е безценен дар.

— Знаеш ли, аз дълбоко усещам склонностите на Греъм — рече тя. — Чувствувам, че колкото по-сдържано се отнасям, толкова повече ще му се харесам.

— Очевидно е, че го разбираш, но каквито и да са склонностите на доктор Греъм, дори да беше човек, който очаква да го приемеш много по-сърдечно, ти ще постъпиш все така искрено, открито и нежно с баща си.

— Предполагам, Люси, че всякога ще постъпвам така. О, колко ще ми е мъчно да събудя татко от неговия сън и да му кажа, че вече не съм малка!

— Не прибързвай, Полина! Остави тези разкрития на Времето и на Съдбата. И аз забелязвам, че тя се отнася с тебе много нежно. Не се съмнявай — съдбата ще нагласи обстоятелствата по най.благоприятен начин и ще избере най-удобния час. Да, и аз съм мислила, че животът ти ще протече, както ти го виждаш, правила съм сравнения, подобни на ония, които си правила ти. Не знаем какво ни очаква в бъдеще, но миналото е многообещаващо.

Докато беше дете, страхувах се за тебе, не съм виждала друго същество, по-чувствително от тебе, когато беше малка. Нито външността ти, нито душевността ти биха станали такива, каквито са днес, ако бе расла в грубост и немара. Душевните мъки, страхът, борбите биха белязали чертите на лицето ти, биха го обезобразили, биха довели нервите ти до състояние на постоянна и трескава раздразнителност; ти щеше да загубиш и здравето, и веселия си нрав, и хубостта, и нежността си. Провидението те закриляше, усъвършенствуваше те не само заради теб самата, но и заради Греъм. И той е роден под щастлива звезда. За да се проявят най-хубавите му качества, му трябва другарка като тебе. И ето те — вече готова за него. Вие трябва да се свържете. Разбрах го още същия ден, когато ви гледах заедно в «Терасата». Във всичко, което се отнася до вас двамата, аз прочитам добър умисъл, план, хармония. Не вярвам слънчевата младост на всеки един от вас да се окаже предсказание за неспокойна зрелост. Мисля, че е предвидено да живеете в мир и щастие — не като ангели, а като малцина сред смъртните. Животът на някои наистина е благословен така. Това е божия воля, това е поличба и знак от Небето. Други още в началото тръгват по различен път. Други странници се сблъскват с бурно и ветровито време, неспокойно и лошо, пътуват при насрещен вятър, окъсняват и биват застигани от ранната зимна нощ. Но и това не става без волята на провидението и зная, че сред безбрежните му творения някъде е скрита тайната на тази последна съдбовна справедливост. Зная, че за някои тези изпитания донасят накрая милосърдие.