Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Villette, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 36 гласа)

Информация

Набиране
Гергина

Източник: http://bezmonitor.com

 

Редактор Красимира Абаджиева

Излязла от печат 26 март 1989

Издателство „Отечество“, София

История

  1. — Корекция

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА
ПОБРАТИМЯВАНЕ

«Забравете учителите.» Така каза мадам Бек. Мадам Бек бе умна жена, ала не трябваше да изрича тези думи. Това беше грешка. Тази нощ тя трябваше да ме остави да си легна спокойна, безразлична, далеч от всякакви вълнения, от любопитството, насаме с моята лична преценка и с преценката на другите — отдалечена дори и в мислите си от онази личност, която трябваше да забравя.

Да го забравя ли? Как не! Какъв хитър план си бяха скроили тези умници, за да ме накарат да го забравя! Показаха ми колко е добър, превърнаха моя мил малък човек в неопетнен герой. След това се разбъбриха за способността му да обича. Каква възможност имах аз до днес да разбера дали изобщо е в състояние да люби, или не?

Виждала го бях обхванат от ревност, от подозрения. Доловила бях у него прояви на нежност, на променливост — усетила бях някаква мекота, която ме лъхваше като топъл въздух, и едно страдание, което се сипваше като благодатна роса, изсушавана жертва на неговата раздразнителност; това бе единственото, което бях виждала. Но те, отец Силас и Модеста Мария Бек (че бяха в съюз, не се и съмнявах), разтвориха светилището на сърцето му — разкриха пред мен една голяма любов, плод на младостта на този южняк, любов, родена тъй силна и съвършена, че се бе изсмял в лицето на самата смърт, презрял бе похищението и над материята, вкопчила се бе в безсмъртната душа и всепобедна и вярна, бе останала да бди над един гроб цели двадесет години.

Това не бе сторено безотговорно. Не бе празно отдаване на чувства. Той бе доказал верността си, посвещавайки всичките си сили на една алтруистична цел и я бе следвал с непрестанни лични жертви; заради онези, които любимата му бе обичала приживе, той се бе отказал от отмъщението и се бе нагърбил с тежък кръст.

Що се отнася до Жустин-Мари, знаех точно каква е била, сякаш я бях познавала. Знаех я, в пансиона на мадам Бек имаше много момичета, подобни на нея — флегматични, бледи, мудни, инертни, ала добродушни, безразлични към злото, непризвани за големи добрини.

Ако сега носеше ангелски криле, то знаех чие поетическо въображение й ги бе дарило. Ако челото й сияеше от отражението на нимбата, знаех в чии пламенни очи се бе родил този пламък.

В такъв случай имаше ли защо да се страхувам от Жустин-Мари? Нима образът на една бледа, мъртва монахиня, която някога си щяла да възкръсни, можеше да бъде вечна пречка? Ами тия благотворителни деяния, които поглъщаха земното му богатство? Ами сърцето му, обречено на девственост?

Мадам Бек, отец Силас не трябваше да зачекват тези въпроси. За мен те бяха едновременно най-неразгадаемата загадка, най-непреодолимата пречка и най-силният подтик, който някога съм изпитвала. Цялата седмица аз лягах и ставах с тези два въпроса. Отговор от тях можех да получа от един-единствен мургав дребен мъж, който седеше, стоеше, вървеше, преподаваше с нахлупена разбойническа гръцка шапка, увит в тъжното си палто, покапано с мастило и посипано с прахоляк.

След онова посещение на улицата на Влъхвите копнеех да го видя отново. Чувствувах, че след всичко, което сега знаех за него, ще мога да проникна по-дълбоко в израза на лицето му, че то ще ми бъде много по-интересно. Копнеех да проследя в чертите му отпечатъка на тази първична преданост, да открия в изражението му онази полурицарска-полубожествена добродетелност, с която го бе обвил разказът на свещеника. За мен той се бе превърнал в християнин герой, в този му образ исках да го гледам.

Такава възможност ми се удаде твърде скоро. Новите ми впечатления бяха подложени на изпитание на следващия ден. Да, удостоена бях да разговарям с моя «християнин герой» — да водя един разговор, който не бе особено величав, сантиментален или библейски и все пак бе доста оживлен.

Около три часът следобед мирът, обхванал първи клас, въдворен безболезнено от строгостта на мадам Бек, която самолично преподаваше един от своите безупречни и полезни уроци — този мир, повтарям, бе нарушен внезапно от бурното връхлитане на едно «палто».

Обладало ме бе дълбоко спокойствие. Освободено от отговорности в присъствието на мадам Бек, приласкавана от равния й глас, увлечена и поучавана от яснотата, с която разказваше урока (тя бе добра учителка), седях приведена над масата си и рисувах, всъщност копирах една сложна графическа рисунка, внимателно придавах на копието завършеността на оригинала, защото такова бе схващането ми за изкуството; колкото и да е странно, тази работа ми доставяше голямо удоволствие и аз бях достатъчно сръчна, за да възпроизведа най-сложните китайски гравюри върху стоманени и мезотинтови плочи — това беше без никаква стойност, ала на времето ми се струваше истинско изкуство.

Какво се бе случило? Рисунката, моделът, безценното ми копие, сграбени с нечия длан, светкавично изчезнаха от погледа ми. Аз самата се усетих разтърсена, изтласкана от стола тъй, както самотното и сбръчкано индийско орехче бива измъкнато из кутийката си на полицата от ръката на нервната готвачка. Столът и масата ми вдигнати от двата ръкава на развихрилото се палто, бяха отнесени надалеч. Миг след това самата аз ги последвах, след две минути се намерих настанена по средата на големия салон — обширна съседна стая, която се използуваше предимно да танци и уроци по хорово пеене — настанена бях тъй властно, сякаш никога вече нямаше да мога да мръдна оттам.

Когато отчасти се съвзех, видях, че се намирам пред двама мъже — би трябвало май да кажа господа, — единият тъмнокос, другият рус, единият имаше строга стойка като на военен и носеше сюртук, обрамчен с ширити; а другият и по облекло и по държане приличаше повече на студент или на артист, и двата бяха украсени с буйни мустаци, бакенбарди и имаха властен вид. Господин Еванюел стоеше настрани от тях. Очите и лицето му излъчваха силна възбуда; той вдигна ръка, сякаш се изказваше от трибуна.

— Госпожице — започна той, — доведена сте тук, за да докажете на тези господа, че не съм лъжец. Ще отговаряте според силите си на всички въпроси, които те ви поставят. Тъй също ще напишете съчинение на тема, зададена от тях. Те смятат, изглежда, че аз съм някакъв безпринципен мошеник. Пиша съчинения и умишлено ги подписвам с имената на моите ученици, а сетне се хваля, че те са ги писали. Вие ще опровергаете това обвинение.

Небеса! Ето го онова тъй дълго отбягвано публично изпитание, което сега се сгромолясваше върху ми като мълния. Тези двама елегантни, издокарани, мустакати, иронични мъже не бяха други, а самодоволни учители от мъжкия колеж — господата Боасек и Рошемор, — студенокръвни мижитурки и педанти, скептици и присмехулници. Господин Пол, изглежда, необмислено им се бе похвалил с нещо написано от мене — нещо, за което нито ме бе поздравил, нито дори ми бе споменал и което вече смятах отдавна забравено. Съчинението ми не бе забележително с нищо, само изглеждаше такова, сравнено с най-посредствените писания на чуждестранните ученички. Във всяко английско училище то би минало незабелязано. Господата Боасак и Рошемор бяха сметнали за необходимо да се усъмнят в произхода му и да намекнат, че в това се криела измама. Сега на мен се падаше щастието да докажа, че не са прави, и да се подложа на мъчението да ме изпитат.

Последва незабравима сцена.

Започнаха от класиците. Никакъв резултат. Преминаха на Франция. Едва различавах една историческа личност от друга. Питаха ме за различни науки, но единственото, което получаваха в отговор, бе отрицателно поклащане на главата и неизменното «Не зная».

След многозначително мълчание подхванаха да ми задават по-общи въпроси и засегнаха един-два проблема, над които неведнъж бях размишлявала. Господин Емаюел, който до този миг бе наблюдавал сцената неподвижен мрачен като зимно слънцестоене, се пооживи. Реши, че сега ще се докажа колко съм умна.

И разбра колко е грешил. Макар отговорите на въпросите да нахлуваха в главата ми бързо и примерите да прииждаха в ума подобно пълноводен кладенец, не успявах да намеря думите, с които да дам израз на своите мисли. Или не можех, или не желаех да отговарям — не зная кое от двете; изглежда и нервите ми се бяха опънали, и настроението ми беше лошо.

Чух един от двамата — оня с обрамчения сюртук — да прошепва на своя колега: «Нима е такава тъпачка!»

«Да — казах си, — тъпачка е и завинаги ще си остане такава за вас двамината!»

Ала се измъчвах — ужасно се измъчвах. Видях челото на господин Пол да се сбръчква унило, а в очите му прочетох тъжен укор. Не искаше да повярва, че съм дотолкова тъпа, смяташе, че стига да искам, мога да се изразявам умно.

Накрая, за да облекча и него, и учителите, и себе си, казах на заекване:

— Господа, най-добре ме пуснете да си вървя, нищо няма да получите от мене. Както казахте, аз съм тъпачка.

Бих искала да го изрека спокойно и с достойнство или поне да имах достатъчно здрав разум, за да мълча; този измамен език се препъна, заплете се. Забелязвайки как съдиите хвърлят към господин Пол безжалостни тържествуващи погледи и чувайки нотките на отчаяние в собствения си глас, аз избухнах в задавящи сълзи. Раздвижена бях по-скоро от гняв, отколкото от мъка — ако бях мъж, със силен дух, бих предизвикала тия двамата начаса — но тъй като бях разтърсена от чувства, предпочитах да ме бичуват, отколкото да се издам.

Ах, тези некадърници! Как не са могли да разпознаят ръката на начинаещата в онова съчинение, което бяха нарекли измама? Беше на тема от класиката. Когато господин Пол ми я бе издиктувал, чух я за пръв път, материята ми бе непозната и нямах никакви материали, върху които да пиша. Ала намерих книги, проучих фактите, усърдно изградих скелет от сухите кости на истинското тяло, а сетне го облякох в плът и се опитах да му вдъхна живот; този стремеж ми бе доставил удоволствие. За мен бе трудно и мъчително докато намеря, подредя и свържа необходимите факти, неуморно се блъсках да установя и съчетая правилно отделните части. Силното ми отвращение към безотговорността и недостоверността неведнъж ме е предпазвало от ужасни грешки, ала знанията не бяха подредени в ума ми, готови да се притекат на помощ. Те не бяха засявани напролет, не бяха узрявали през лятото и прибирани наесен, не бяха скътани в сух хамбар. Всяко нещо, от което се нуждаех, аз събирах от полето — пълнех престилката си с диви билки и още зелени, ги хвърлях в гърнето. Господата Боасек и Рошемор не бяха осъзнали това. Приели бяха съчинението ми за творба на един зрял учен.

Ала не пожелаха за ме освободят. Наредиха ми да остана на мястото си и да пиша пред тях. Когато потапях перото в мастилницата с разтреперана ръка и оглеждах бялата хартия с очи, преливащи и заслепени от сълзи, един от моите мъчители започна объркано да се извинява за тревогата, която ми причинявали.

— Ние правим това в интерес на истината. Не желаем да ви наскърбяваме — каза той.

Презрението ми вдъхна сили. Отвърнах:

— Диктувайте, господине.

Рошемор продиктува темата: «Човешката справедливост».

«Човешката справедливост!» Какво да пиша? Безсмислена, бездушна абстракция, която не ме вдъхновяваше с нищо, а насреща ми се е изстъпил господин Пол, тъжен като Саул и строг като Йоав; до него, тържествуващи, стояха обвинителите му.

Погледнах към тях. Събираха смелост да им заявя, че нито ще пиша, нито ще проговоря, за да им доставям удоволствие, че темата им не ми харесва и присъствието им не ме вдъхновява, и че оня, който бе хвърлил сянка върху доброто име на господин Пол, бе злоупотребил с оная истина, за чиито застъпници се бяха появили. Тъкмо, повтарям, се готвех да им кажа всичко това, когато светлината озари спомените ми.

Тези две лица, вгледани в мен изпод храсталака от коси, мустаци и бакенбарди — тези два студени, но нахални, недоверчиви, но превзети образа, та това бяха същите лица, съвсем същите, които надничащи в светлината на газовите фенери, иззад колоните на един свод, ме бяха изплашили до смърт в оная нощ, когато бях пристигнала във Вийет. Съвсем сигурна бях, че тъкмо те бяха героите, които бяха накарали една безпризорна чужденка да загуби и ума, и дума и я бяха гонили, докато остане без дъх, през цял един градски квартал.

«Набожни съдници!» — казах си аз. — «Безгрешни предводители на младежта! Ако «Човешката справедливост» е онова, което наистина би трябвало да бъде, вие двамата едва ли щяхте да сте на сегашните си места и да се наслаждавате на доброто си име.“

Щом ме осени идеята, започнах да пиша. „Човешката справедливост“ се изправи пред очите ми в нов образ — като огнен, безкраен хаос с безгрижно скръстени ръце. Видях я в нейната обител, бърлогата на безредието. Слуги се обръщаха към нея за нареждания и помощ, каквато тя не им оказваше, просяци чакаха пред вратите й и гладуваха, невидени от нея, тълпа от деца, болни и шумни, пълзеше в нозете й и викаше да ги погледне, да се погрижи за тях, да ги излекува, да ги подсуши. Почтената дама не я бе грижа за ни едно от тия неща. Тя си бе намерила топло местенце край огнището, подръпваше блажено от късата си черна лула и отпиваше от успокоителната отваря на мисис Суини. Пушеше, пийваше, блаженствуваше в своя рай и ако до ушите й стигнеше викът на някоя страдаща душа, веселата дама я подгонваше с машата или метлата за огнището. Ако страдащият бе слаб, онеправдан и болнав човек, тя набързо се справяше с него, ако бе някой силен, жизнерадостен и необуздан, тя го заплашваше, а сетне мушваше ръка в дълбоката си кесия и му подхвърляше пълна шепа със захарни бучки.

Такова бе съдържанието на съчинението „Човешката справедливост“; което надрасках набързо и предадох на господата Боасек и Рошемор. Господин Еманюел го прочете над рамото им. Без да чакам присъдата, аз се поклоних на тримата и излязох.

Същия ден след края на учебните занимания господин Пол и аз се срещнахме отново. Естествено отначало срещата ни започна безбурно. Трябваше да му натрия носа, тоя принудителен изпит не можеше да се преглътне тъй бързо. Краткият разговор приключи с това, че той ме назова „подигравчийка“ и „безсърдечна“, след което ме стави.

Тъй като всъщност не ми се искаше да ме оставя, а желаех само да почувствува, че подобна негова постъпка не може да остане безнаказана, с радост го видях след малко да се занимава с цветята в беседката. Той приближи към стъклената врата, аз също пристъпих нататък. Заговорихме за цветята, които растяха наоколо. След малко господинът захвърли лопатата, отново подхвана разговор, премина на други теми и накрая зачекна оная, която ме интересуваше.

Понеже чувствуваше, че днешната му постъпка напълно заслужава укор, той се опита да се извини. Заяви, че съжалява за честите си лоши настроения, ала подхвърли, че трябвало да бъда по-снизходителна към него.

— Но — додаде — едва ли бих могъл да очаквам подобно нещо от ваша страна, мис Люси; вие не познавате нито мен, нито положението ми, нито пък моя живот.

Животът му! Веднага се хванах за думата. Заговорих за тази тема.

— Не, господине — отвърнах, — естествено, както казвате, аз не зная нищо за живота ви, нито за положението ви, нито за жертвите, правени от вас, не зная нищичко за скърбите ви, за изпитанията, за чувствата и верността ви. О, не, нищо не зная за вас, за мене вие сте напълно непознат.

— Виж ти! — промърмори той, вдигнал учудена вежди.

— Както знаете, господине, виждам ви единствено в класната стая — строг, догматичен, припрян, властен. Чувам да говорят, че в града се славите като човек действен и своенравен, изобретателен, сприхав, човек, който трудно се увещава и мъчно се пречупва. Човек като вас, без семейни задължения, няма и привързаност; никой не лежи на плещите ви, затова нямате и задължения към никого. Всички ние, с които общувате, сме за вас машини, с които се разпореждате както си щете, без да ви е грижа за нашите чувства. Търсите отмора сред обществото, под светлината на вечерното осветление. Това училище и колежа отсреща вас са работилница, в която изработвате стоката, наречена ученици. Аз дори не зная къде живеете, естествено е да приема, че нямате дом и не се нуждаете от такъв.

— Присъдата ми е произнесена — отвърна той. — Мнението ви за мен е точно такова, каквото си го мислех. За вас аз не съм човек, нито християнин. Вие ме виждате лишен от чувства и от религия, без приятели и семейство, без ръководни принципи и вяра. Чудесно, госпожице, такава е наградата ни в този живот.

— Вие сте човек философ, господине — философ циник! — Погледнах палтото му, а той бързо почисти ръкава му. — Вие презирате нищожните задевки на човечеството, вие сте над удобствата, не сте зависим от утехата, която то може да дари.

— А вие, мадмоазел, вие сте спретната и чувствителна и на всичко отгоре страшно безразлична.

— Но всъщност, господине, сега, като се размисля, виждам, че трябва да живеете някъде. Кажете ми къде. И колко прислужници държите?

Той издаде гневно долната си устна, с което изрази дълбоко си възмущение, и извика:

— Аз обитавам една бърлога, мис — една пещера, в която не бихте и подали придирчивия си нос. Преди известно време, срамувайки се да призная истината, ви споменах за моя „кабинет“ в отсрещния колеж. Знайте сега, че тоя „кабинет“ е всичко, което имам, той ми е спалня и приемна. Що се отнася до „слугите“ (и той наподоби моя глас), те са десет на брой, ето ги.

И мрачно разпери току пред очите ми десетте си пръста.

— Сам си лъскам обувките — продължи той разсеяно. — И сам си четкам палтото.

— Не може да бъде, господине, по нищо не личи — възкликнах аз.

— Аз оправям леглото си и аз си почиствам, обядвам на ресторант, вечерям каквото се намери, дните ми са пълни с труд и празни откъм любов, нощите ми са дълги и самотни, аз съм див, брадясал и усамотен, никоя жива душа на този свят сега не ме обича освен няколко стари сърце, изнурени като моето, и няколко души, обеднели, страдащи, с празни кесии и пусти сърца, от които земните царства са се отрекли, но на които една воля и един завет свише са обещали царството небесно.

— Ах, господине, но аз зная.

— Какво знаете? Много други неща, не се и съмнявам, ала не и за мене, Люси.

— Зная, че държите приятна старинна къща на един приятен старинен площад в Бас Вий. Защо не отидете да живеете там?

— Виж ти! — възкликна той отново.

— Тази къща много ми хареса, господине, с нейното стълбище, възземащо се към портата, с посивелите плочи отпред, със зашумените дървета отзад — истинско дървеса, не храсти — дървеса тъмни, високи и стари. А будоара-параклис — би трябвало да превърнете тази стаичка в свой кабинет, тя е тъй тиха и тържествена.

Той ме разгледа внимателно. Поусмихна се и поруменя.

— Откъде сте научили всичко това? Кой ви го разправи? — запита господин Пол.

— Никой не ми го е разправял. А може би съм го сънувала, господине, как мислите?

— Ще ми позволите ли да надникна в сънищата ви? Човек не може да прозре в мислите на една будна жена, камо ли в небивалиците на нейните сънища.

— Ако съм го сънувала, то в съня си видях човешки същества и един дом. Видях един свещеник, стар, прегърбен и белокос, тъй също и прислужница, и тя стара и много живописна, и някаква дама, пищна, но странна. Главата й едва стигаше до лакътя ми, облеклото й бе по-разкошно от това на някой дук. Носеше рокля, лъскава като лапис лазули, шалът й струваше хиляда франка. Окичена бе с накити, толкова блестящи, че за пръв път виждах такъв красив блясък; но тялото й изглеждаше тъй, сякаш я бяха пречупили на две и после я бяха слепили. Тя бе надживяла мнозина свои връстници, навлязла бе във възраст, когато остават единствено мъката и скръбта. Станал бе мрачна — едва ли не неприязнена; и въпреки това изглеждаше, че някой се грижи за нея в нейната немощ — някой прощава провиненията й с надежда, че неговите провинения ще получат опрощение. Живееха заедно тези тримата — господарката, свещеникът, прислужницата, — тримата стари, немощни, приютени под едно нежно крило.

Той закри очи с ръка, но устата му остана открита и там съзрях изражение, което ми хареса.

— Виждам, че сте проникнали в тайните ми — обади се учителят, — ала не разбирам как е станало това.

Разказах му как — за мисията, с която бях натоварена, за бурята, която ме задържа, за грубото държане на дамата, за любезността на отеца.

— Докато чаках да отмине бурята, отец Силас запълни времето, като ми разказа една приказка.

— Приказка ли? Каква приказка? Отец Силас не е човек, който обича да разказва романтични измислици.

— Искате ли да я чуете?

— Да, започнете от самото начало. Бих желал да послушам как говорите френски — не се притеснявайте, може и да не е съвсем правилно. Готов съм да понеса и чуждици, и дори чуждестранния ви островен акцент.

— Господинът не бива да очаква от мен някакъв драматичен спектакъл, в който разказвачът стои като на сцена и се опитва да завладее публиката със своето сладкодумие. Но аз ще му кажа следното. То е: „Ученикът на свещеника“.

— Ха! — възкликна той и руменината отново обагри мургавите му бузи. — Добрият стар отец не би могъл да избере по-неподходящ обект. Това му е слабостта. Но все пак какво става с този „Ученик на свещеника“?

— О, много неща!

— Кажете де, какви неща? Искам да зная.

— Ами младостта на ученика, възмъжаването му, неговото скъперничество, неблагодарността му, неумолимият му нрав, неговата измамност. Какъв лош ученик, господине! — неблагодарен, безжалостен, невеликодушен, злопаметен!

— И после? — подкани ме той, като си запали пура.

— И после — продължих аз — сполетели го бедствия, за които не заслужава съжаление, които той понесъл по най-недостоен начин, случили му се беди, за които не заслужава съчувствие, а накрая си отмъстил най-варварски, като посипал жарава върху главата на своя противник.

— Не ми казахте всичко — заяви той.

— Казах ви почти всичко, набелязах подзаглавията в разказа на отец Силас.

— Забравихте онова, което се отнасяше до безсърдечието на ученика, до неговото студено, неумолимо, монашеско сърце.

— Вярно, сега си спомням. Отец Силас наистина спомена, че призванието му било да стане свещенослужител — че животът му бил отдаден на бога.

— Какви връзки, какви задължения го тласкали към това?

— Връзките на миналото и благодеянията на настоящето.

— С една дума, всичко ви е ясно, тъй ли?

Изминаха няколко минути, в които той се отдаде на размишления.

— А сега, мадмоазел Люси, погледнете ме и с онази справедливост, която, уверен съм, никога не сте в състояние умишлено да накърните, отговорете ми на един въпрос. Погледнете ми в очите. Не се колебайте, не се страхувайте, че ще ви измамя. Аз съм човек, комуто можете да вярвате.

Вдигнах очи.

— Сега, след като ме познавате, като знаете цялото ми минало и всички мои отговорности — след като отдавна познавате моите недостатъци, смятате ли, че все пак можем да бъдем приятели?

— Ако господинът желае моето приятелство, щастлива ще съм да ми е приятел.

— Но аз имам предвид близък приятел — интимен и истински, — близък по всичко освен по кръвно родство? Желае ли мис Люси да стане сестра на един беден, поробен, натоварен с отговорности, обременен човек?

Не можех да му отговоря с думи, но струва ми се, че все пак наистина му отговорих. Той взе ръката ми, която намери утеха в закрилата на неговата. Неговото приятелство не представляваше никакво неуверено, несигурно благодеяние — не беше студена, далечна надежда, — не беше крехко чувство, неспособно да понесе тежестта дори на един пръст. Изведнъж почувствувах (или си въобразявам, че чувствувам) как ме крепи като здрава скала.

— Когато казвам приятелство, имам предвид истинско приятелство — натърти той; а пък аз не смеех да повярвам, че думи, тъй искрени, са достигнали до слуха ми, не смеех да повярвам, че някой може да ме гледа с такива добри, тревожни очи. Ако той наистина се стремеше да получи моето доверие и уважение и наистина беше готов да ми отвърне със същото, то тогава животът не би могъл да ми предложи нищо повече и нищо по-хубаво от това. Изведнъж станах силна и богата, в един миг станах истински щастлива. За да получа потвърждение, да затвърдя и да запечатам фактите, запитах:

— Сериозно ли говори господинът? Наистина ли чувствува, че има нужда от мене, че му трябвам като сестра?

— Да, да — отвърна той, — самотник като мене, който няма сестра, може да бъде само щастлив, ако намери в сърцето на една жена чиста сестринска любов.

— А смея ли да разчитам на господина? Бих ли могла да разговарям с него, когато поискам?

— Моята сестричка трябва да се увери сама — отвърна той. — Аз няма нищо да обещавам. Тя ще трябва да изпитва и да оглежда от всички страни своя своенравен брат дотогава, докато го направи такъв, какъвто го иска. В края на краищата в нечии ръце той се превръща в ковък метал.

Докато говореше, тонът на гласа му и светлината в дружелюбните му очи ми доставиха неизпитвано удоволствие. Вече не съжалявах, че нямам любим, че съм без годеник, че за мен не се грижи обичан съпруг. Стигаше ми този мой доброволен, саможертвен приятел. Окажеше ли се, че мога да разчитам на него — а по всичко личеше, че можех, — какво друго освен приятелството му бих могла да желая? Но ако всичко това се разпръснеше като сън, както вече ми се бе случвало…

— Какво има? Какво стана? — запита той, когато тази мисъл легна тежко на сърцето ми и помрачи моето чело. Казах му, след кратко мълчание и замислена усмивка той ми празна, че подобни страхове — да не би той да ми омръзне, защото бил човек с променливи настроения и избухлив нрав — не го оставяли на мира от дни и месеци насам.

Когато чух това, облада ме тиха смелост. Изрекох няколко утвърдителни слова. Той не само ме изслуша, но ми отвърна със същото. Почувствувах се много щастлива — странно щастлива — в желанието да му дам сигурност, мир и спокойствие. Вчера не бих могла да повярвам, че на света има и че животът може да дари мигове като тези, които изживявах сега. Не веднъж и не дваж ми се бе случвало да очаквам и да дочакам мъката да се спусне тежко върху ми, но не ми се бе случвало да виждам как неочакваното щастие се оформя пред очите ми, как се материализира и с всеки миг става все по-истинско.

— Люси — обади се господин Пол тихо, като продължаваше да държи ръката ми, — а видяхте ли в оня будоар една картина на стената?

— Видях я — картина, окачена върху ламперията.

— Портрет на калугерка?

— Да.

— Разказаха ли ви за нея?

— Да.

— Спомняте ли си какво видяхте онази нощ в беседката?

— Никога не ще го забравя.

— Нима не свързвате двете неща? Не е възможно.

— Помислих се за привидението, когато видях оня портрет — отвърнах аз, защото наистина беше така.

— Но не сте си помислили, че сте в състояние да си въобразите, че една небесна светица може да се бърка в земните дела? Протестантите не са суеверни, не е възможно подобни страховити представи да ви тревожат, нали?

— Не зная какво да мисля, но смятам, че един ден тази привидна загадка ще намери своето естествено обяснение.

— Несъмнено, несъмнено. Освен това една добра жива жена — камо ли такава чиста, щастлива душа — не ще иска да тревожи приятелство като нашето. Не е ли истина?

Преди още да съм му отговорила, към нас притича Фифин Бек, румена и буйна, и викна, че ме търсели. Майка й отивала в града да посети някакво английско семейство, което се интересувало за училището й. Нужна й бях да превеждам. Всъщност това прекъсване дойде навреме. Нов ден, нов късмет, за днес това ми беше достатъчно. Но все пак щеше ми се да запитам господин Пол дали тези „страховити представи“, от които ме бе предупредил да се предпазвам, не са намерили място и в неговите мисли.