Шарлот Бронте
Вийет (37)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА
СЛЪНЧЕВИ ЗАРИ

Полина постъпи благоразумно, когато отказа да си пише с Греъм дотогава, докато баща й не даде съгласието си, но доктор Бретън не бе в състояние да живее на километър от хотел „Креси“ и да не измисля най-различни предлози, за да отива често там. В началото и двата влюбени, вярвам, са възнамерявали да стоят по-далеч един от друг; що се отнася до външната изява на чувствата, успяха да сдържат решението си, ала любовта твърде скоро ги сближи.

Всичко, което беше възвишено у Греъм, се стремеше към Полина, всичките му благородни качества се събуждаха и процъфтяваха в нейно присъствие. В предишното му увлечение по мис Фаншоу интелектът, струва ми се, не взимаше никакво участие, ала с Полина и интелектът, и чувството му към изящното трябваше да се изявят. Тези негови качества подобно на всички останали бяха нащрек, жадни за подхранване и готови да откликнат с благодарност на всяка похвала.

Не бих казала, че Полина умишлено го подтикваше да разговарят за прочетени книги или нарочно решаваше да го подмамва към размисли, или замисляше да го усъвършенствува, нито си е въобразявала, че умът му, в каквато да била насока, се нуждае от усъвършенствуване. Тя го смяташе за съвършен във всяко отношение. Само Греъм бе оня, който отначало, и то случайно, спомена за някаква книга, която четял, а когато в нейния отговор прозвуча утвърдителна оценка — нещо, което зарадва душата му, — той продължи да говори повече и по-красноречиво, отколкото бе говорил до този момент по подобен въпрос. Тя го слушаше с наслада и отвърна оживено. При всеки следващ отговор Греъм долавяше една музика, която звучеше все по-сладко и по-сладко за сетивата му, откриваше, подканващ, увличащ, магически звук, който му разкриваше една почти непозната духовна съкровищница, показваше незнайна сила в собствената му мисъл и — което беше още по-хубаво — неизявена доброта в сърцето му. Всеки харесваше начина, по който другият разговаря. И гласът, и произношението, и начинът на изразяване ги радваха, всеки оценяваше високото остроумие на другия, те съумяваха да схванат мислите си със странна бързина и тези мисли твърде често си схождаха като грижливо подбрани бисери. Греъм по природа беше жизнерадостен. Полина не притежаваше подобна вродена жизненост; когато не я подтикваха към това, тя бе по-скоро умозрителна и замислена, но сега бе весела като чучулига; в сърдечната атмосфера, създавана от присъствието на нейния любим, тя грееше с мека, кротка светлина. Тя се разхубави в своето щастие толкова много, че всеки път, когато я виждах, се изненадвах. А оная ледена корица, оная сдържаност, която я пазеше от околните, къде бе тя сега? О, не! Греъм не бе в състояние да я търпи, със своето лъчезарно присъствие той успя да разтопи тази кротка, умишлена сдържаност.

Те си припомняха за миналите дни в Бретън, в началото разпокъсано, усмихнати стеснително, а по-късно открито и искрено, все по-доверчиво. Греъм сам бе съумял да си извоюва благодарствени обстоятелства, които аз на времето трябваше да му създам; не му бе нужна вече странична помощ, отказвана му от неуслужливата Люси; всичките му спомени за „малката Поли“ сега намираха израз в собствените му приятни слова, излизаха от собствената му хубава уста; така бе много по-добре, отколкото ако ги бях изричала аз!

Не веднъж и не дваж, когато бивахме сами, Полина ми разправяше колко чудесно и колко странно било да открива богатството и точността на спомените му да онова време и как, докато я гледал, възпоменанията внезапно нахлували в ума му. Припомнил й как веднъж хванала главата му, погалила косите му и възкликнала: „Греъм, много те харесвам!“ Разказвал й как поставяла до него столчето за нозе и оттам са качвала на коленете му. До този миг още помнел чувството от топлите й ръце, когато милвала лицето му или ги ровела в гъстата му грива. Не бил забравил усещането, извиквано от докосването на показалеца й, протегнат разтреперано и любопитно към дупчицата на брадичката му, нейното фъфлене, израза в очите й, когато казвала: „Каква мила вдлъбнатина“, а сетне се взирала в очите му да разбере защо са тъй проницателни и му заявявала, че има „хубаво“, странно лице — много по-хубаво и по-странно, отколкото на майка ти или на Люси Сноу.

— Тогава бях малка — каза Полина, — а съм била тъй смела. Сега ми се струва неприкосновен, косите му за мен са недосегаеми, а като гледам твърдата му мраморна брадичка, правилните му гръцки черти, Люси, обхваща ме някакъв страх. Наричат жените красиви, Люси; той не прилича на жена, следователно не може да бъде красив. Но какъв е тогава? Дали другите го виждат с моите очи? Ти самата възхищаваш ли се от него?

— Ще ти кажа какво правя аз, Полина — отвърнах веднъж на многобройните й въпроси. — Аз никога не го виждам. Погледнах го няколко пъти преди година, когато още не ме бе познал, а след това си затворих очите и ако ще, по дванадесет пъти на ден да се мяркаше пред зениците ми, не бих могла да кажа как изглежда освен по памет.

— Какво искаш да кажеш с това, Люси? — запита Полина стреснато.

— Искам да кажа, че ценя зрението си и ме е страх да не ослепея завинаги.

Беше по-добре веднъж да й отговоря както трябва, та да я накарам да замълчи и да прекрати онези разнежени, страстни изповеди, които се изливаха от устните й като сладък мед, но понякога се сливаха в ушите ми като разтопено олово. След това престана да разисква с мен хубостта на своя любим. Но продължи да говори за него — понякога стеснително, с тихи, кратки изречения, а друг път с една нежност в интонацията и с напевен глас, които галеха ухото, но пробождаха сърцето ми; в такива случаи й хвърлях строги погледи и изричах укорителни думи. Ала безоблачното щастие замрежваше вродената й проницателност и тя си казваше, че Люси е капризна — нищо друго.

— Спартанка! Горделивка! — отвръщаше тя усмихнато. — Греъм смята, че ти си най-странната и най-капризната женичка, която е срещал, но въпреки това си чудесна, и двама мислим така.

— И двама не знаете какво мислите — отвърнах аз. — Бъдете любезни да разговаряте колкото може по-рядко за мене. Животът ми няма нищо общо с вашия.

— Но нашият живот, Люси, е чудесен или по-скоро ще бъде чудесен, и ти ще го споделяш с нас.

— Аз няма да споделям живота на никого друг — бил той мъж или жена, — тъй както ти си мислиш. Смятам, че имам един личен приятел, но все още не съм сигурна, а докато се уверя, ще живея сама.

— Но самотата е тъжна.

— Да, тъжна е. Но в живота има и по-тъжни неща. Разбитото сърце е по-страшно от меланхолията.

— Люси, питам се, дали ще де намери човек, който да се разбере докрай.

У влюбените се крие голяма доза егоизъм. Те искат да имат свидетели на щастието си, все едно какво ще струва това на този свидетел. Полина бе забранила писмата, но доктор Бретън й пишеше; тя бе решила да не отговаря и все пак отговаряше, уж да го смъмри. Показваше ми тези писма; с капризността на разглезено дете и деспотизма на богата наследница тя ме караше да ги чета. Когато четях писмата на Греъм, не се учудвах на нейната настоятелност и разбирах гордостта й. Бяха хубави писма — мъжествени и нежни, скромни и любовни. Сигурно и той е харесвал нейните. Защото не ги бе писала, без да изтъкне дарбите си, нито пък, казвах си, да изрази любовта си. Обратното — тя, изглежда, си бе поставила да скрие това чувство и да обуздае плама на своя любим. Но нима е възможно подобни писма да постигат такава цел? Греъм й бе станал скъп като самия живот, привличаше я като силен магнит. Във всяка негова дума, във всяко писано слово, в мислите и външния му вид за нея се криеше неописуема привлекателност. Тези неизречени изповеди струяха от писмата й, те ги подклаждаха от първия до последния ред.

— Как искам татко да знаеше, как искам татко знае! — тези думи напоследък не слизаха от устата й. — Искам и същевременно ме е страх. Едва удържам Греъм да не му каже. Най-голямото ми желание е това вече да се изясни — да говорим открито; а тъй се страхувам от този момент. Зная, убедена съм, че отначало татко ще се разгневи; дори си мисля, че ще ме намрази. Ще му се стори несполучлива връзка; ще се изненада, ще се стресне. Дори не си представям как ще му се отрази.

Истината е, че баща й, който дълго време бе запазил спокойствие, напоследък бе започнал да се тревожи; след продължително заслепяване, започнал бе да забелязва неблагоприятната светлина пред себе си.

На нея не бе споменал нищо, ала в моменти, когато не го виждаше и вероятно и не мислеше за него, аз забелязвах той да я наблюдава замислено.

Една вечер (Полина беше в стаята си, където пишеше на Греъм, аз бях останала в библиотеката да чета) господин Дьо Басомпие влезе при мен. Седна. Приготвих се да напусна стаята. Той ме помоли да остана — каза го учтиво, по в гласа му прозвуча заповед. Седнал близо до прозореца, далеч от мене. Отвори бюрото, измъкна оттам нещо, което приличаше на бележник. Няколко минути остана зачетен в страниците му.

— Мис Сноу — обади се той и остави бележник. — Знаете ли на колко години е моето момиченце?

— На около осемнадесет, нали, господине?

— Така е. Този стар бележник ми казва, че е родена на пети май в 18… година, преди осемнадесет години. Странно, объркал съм се, смятах я за дванадесет-четиринадесет — смятах я за малка; струваше ми се още дете.

— Тя наближава осемнадесет — отвърнах. — Вече е голяма, няма да расте повече на височина.

— Моето малко съкровище! — възкликна господин Дьо Басомпие с глас, в който долових интонацията на дъщеря му.

Остана мълчалив и замислен.

— Не скърбете, господине — казах, защото усещах какви са мислите му, макар и неизречени.

— Тя е единствената ценност, която притежавам — промълви той, — а сега вече и други ще разберат колко е чиста и скъпоценна. Ще я пожелаят.

Не отговорих. Този ден Греъм Бретън бе вечерял с нас. И разговорът, и видът му бяха блестящи. Някакъв вътрешен плам озаряваше лицето му и омекотяваше думите му. Под напора на надеждата целият той бе разцъфтял тъй очебийно, че не можеше да остане незабелязан. Струва ми се, че в този ден бе решил да даде израз на стремежа си и на своите амбиции. Господин Дьо Басомпие се бе видял принуден да наруши своето мълчание и да осъзнае характера на проявяването от Греъм внимание. Трябваше му време, за да прецени нещата, но разсъжденията му бяха логични. Хванал веднъж нишката, той я бе проследил в лъкатушния лабиринт.

— Къде е тя?

— Горе е — отговорих.

— Какво прави там?

— Пише.

— Пише значи. А получава ли писма?

— Само такива, които може да покаже всекиму. Знаете ли, господине, те много отдавна искат да се посъветват с вас.

— Ами! Дори и не помислят за мене, стария баща! Аз само им преча.

— О, господин Дьо Басомпие, това не е вярно, не е така! Но нека Полина сама ви го каже, а доктор Бретън би трябвало сам да се защити.

— Малко са закъснели. Както изглежда, нещата са се задълбочили.

— Докато не дадете съгласието си, господине, нищо няма да предприемат — само се обичат.

— Само! — възкликна той.

Орисана от съдбата да бъда всякога доверителка и посредничка, аз продължих:

— Стотици пъти доктор Бретън е бил готов да разговаря с вас, господине, но колкото и да е смеел, смъртно се страхува от вас.

— И с право — с право се страхува от мене. Посегна към най-скъпото, което имам. Ако я бе оставил на мира, тя още дълги години щеше да си остане мое дете. Значи така! А сгодени ли са?

— Не могат да се сгодят без ваше разрешение.

— Лесно ви е на вас, Люси Сноу, да разговаряте и да мислите с присъщото ви благоприличие, но тази история ме наскърбява дълбоко. Моето момиченце беше всичко за мене. Нямам други дъщери, нямам син. Бретън би могъл да се насочи на други място. Малко ли са богатите и хубави жени, които биха го харесали? Той е хубав, възпитан, движи се в добри среди. Не можа ли да намери нещо друго, да не закача моята Поли?

— Ако не бе познавал вашата Поли, може би друга щеше да му се хареса — например племенницата ви, мис Фаншоу.

— Ах! Щях да му дам Дженевра от все сърце! Но Поли! Не мога да му я отстъпя. Не — не мога. Той не е достоен за нея — рязко додаде бащата. — В какво й е равен? Да вземем богатството! Не съм скъперник, нито се интересувам от неща, но хората мислят за тях — а Полина ще бъде богата.

— Да, това се знае — казах аз. — Цял Вийет я смята за ваша наследница.

— Нима така гледат на моето момиченце?

— Да, сър.

Той се замисли дълбоко. Осмелих се да кажа:

— Според вас, господине, има ли някой подходящ за Полина? Бихте ли предпочели друг някой за Полина? Смятате ли, че по-високо обществено положение или по-голямо богатство ще ви повлияят, за да харесате бъдещия си зет?

— Сега ме хванахте — призна той.

— Да вземе аристокрацията на Вийет. Нима би ви харесал някоя от тях, сър?

— Не — ни един от техните графове, дукове, барони и виконти.

— Чувам, че мнозина от тях си мислят за нея, сър — продължих аз, окуражена от вниманието, с което ме слушаше. — И следователно, отблъснете ли доктор Бретън, ще се явят други кандидати. Където и да отидете, обожатели няма да липсват. Като махнем на страна богатството и според мен Полина успява да очарова повече от хората, които я познават.

— Тъй ли? Как така? Нима намират дъщеричката ми за красива?

— Мис Дьо Басомпие е много хубава, сър.

— Глупости! Прощавайте, мис Сноу, но аз смятам, че сте много пристрастна. Аз харесвам Поли. Харесвам и държането, и външността й, но аз съм й баща, а дори и аз не я намирам за красива. Тя е приятна, стройна, интересна ми е. сигурно грешите, като я намирате за крисав.

— Тя е много привлекателна, сър. И ще остане привлекателна и без предимствата на вашето богатства и на общественото ви положение.

— Богатството и положението ми! Нима те примамват Греъм? Ако наистина е тъй…

— Доктор Бретън знае тези неща, както ви е известно, господин Дьо Басомпие, и ги цени както всеки друг джентълмен — както бихте ги оценили и вие при подобни обстоятелства, — но не това го примамва. Той искрено обича дъщеря ви. Той познава чудесните й качества и те са му повлияли.

— Как? Нима моята любимка има „чудесни качества“?

— Ах, сър! Забелязахте ли я онази вечер, когато толкова много видни и учени хора вечеряха тук?

— Признавам, останах удивен и изненадан от държането й тогава. Женствеността й ме накара да се усмихна.

— Видяхте ли как онези изискани французи се струпаха край нея в салона?

— Да, но си казах, че искат просто да си починат — тъй както човек се забавлява с някое хубавко дете.

— Господине, тя се държа чудесно, а пък аз чух как един от французите я нарече „изтъкана от духовност и очарование“. Същото мисли и доктор Бретън.

— Тя наистина е добро и мило дете; вярвам, че има изявен характер. Сега си спомням — веднъж се разболях; Поли се грижеше за мене. Всички мислеха, че ще умра, но колкото по-зле ставах, толкова по-силна и по-нежна ставаше Поли. А когато оздравях, какъв слънчев лъч се оказа тя в болничната ми стая! Да, играеше си край стола ми безшумно и весело като светлина. А сега дойде време да се омъжва! Не искам да се разделям с нея — възкликна той и изстена.

— Тъй отдавна познавате доктор Бретън и майка му — обадих се аз, — че ако я дадете нему, раздялата ще бъде много по-незабележима, отколкото ако се омъжи за който и да било друг.

Той се замисли мрачно.

— Така е. Отдавна се знаем с Луиза Бретън — промълви. — С нея сме много, много стари приятели; какво мило, добро момиче беше на младини. Разправяте ми за красотата, мис Сноу. Тя беше красива, ако искате да знаете — стройна, изправена, цъфтяща, — а не като това дете, тази малка фея, моята Поли. На осемнадесет години Луиза имаше стойката и осанката на принцеса. Тя и сега е хубава и добра жена. Момчето прилича на нея; за такъв съм го смятал, харесвал съм го и съм му желал доброто. А сега той ми се отплаща с този грабеж! Моето малко съкровище обичаше стария си баща искрено и вярно. Без съмнение това вече свърши. Сега съм само една пречка.

Вратата се отвори, „малкото съкровище“ влезе. От нея се излъчваше, тъй да се каже, прелестта на вечерта. Оживлението, което понякога обхваща човека при залеза на деня, стопляше очите и бузите й; лятна руменина багреше кожата й; къдрите падаха гъсти и дълги по стройната й шия, бялата й рокля подхождаше за юнската жега. Понеже смяташе, че съм сама, тя носеше писмото, което току-що беше написала — видя баща си, забави крачка, поспря за миг, руменината по страните й се разля по цялото й лице.

— Поли — обади се господин Дьо Басомпие с тих глас и с тъжна усмивка, — защо се изчерви, като ме видя? Това е нещо ново.

— Не съм се изчервила — никога не се изчервявам — повтори тя и се изчерви още по-силно. — Но си мислех, че си в трапезарията, а исках да говоря с Люси.

— Сигурно си мислела, че съм с Джо Греъм Бретън, нали? Но него го повикаха при болен; скоро ще се върне, Поли. Той ще ти пусне писмото и ще спести на Матю едно „излизане“, както той го нарича.

— Аз не си пущам писмата — отвърна тя някак сърдито.

— Ами какво правиш с тях? Хайде, ела да ми кажеш.

Тя се поколеба за миг, сякаш се готвеше да каже: „Дали да дойда?“ — но приближи.

— Откога си станала такава писмовница, Поли? Струва ми се, че едва вчера бе, когато се учеше да пишеш и държеше перото с две ръчички.

— Татко, това не са писма, които да изпращам с твоята пощенска чанта, това са бележки, които от време на време давам направо на човека, за когото са адресирани.

— На човека! Имаш предвид сигурно мис Сноу?

— Не, татко. Не Люси.

— Кого тогава? Може би мисис Бретън?

— Не, татко — не мисис Бретън.

— Но кой тогава, дъщеричке? Кажи на татко истината.

— О, татко! — проплака тя искрено. — Ще ти кажа — ще ти кажа истината, цялата истина. С радост ще ти я кажа — с радост, макар да треперя цялата.

И наистина трепереше. Растящото вълнение, тлеещото чувство и набираната смелост я разтърсваха.

— Омразно ми е да крия постъпките се от тебе, татко. Боя се от теб и те обичам повече от всички освен бога. Прочети писмото, погледни адреса.

Тя го остави на коленете му. Той го взе и го прочете, а ръката му трепереше и очите му овлажняха.

Сгъна го и погледна авторката със странен, нежен и тъжен, и удивен поглед.

— Нима тя маже да пише така — мъничкото момиченце, която вчера седеше в скута ми? Нима тя може да чувствува така?

— Лошо ли е, татко? Наскърбява ли те?

— В него няма нищо лошо, мое невинно малко дете, но то ме натъжава.

— Но чуй ме, татко! Аз не искам да те натъжавам. Готова съм да се откажа от всичко — почти от всичко (поправи се тя), готова съм по-скоро да умра, отколкото да те направя нещастен. Не бих го понесла!

И тя потръпна.

— Не одобряваш ли писмото ми? Да не го ли давам? Да го скъсам ли? Ще го скъсам заради тебе, ако ми наредиш.

— Нищо не съм ти наредил.

— Заповядай ми нещо, татко, изрази желанията си. Но само не огорчавай, не обиждай Греъм. Не мога, не мога да понеса това. Обичам те, татко, но обичам и Греъм, защото — защото — защото не мога другояче.

— Този прекрасен Греъм е един млад разбойник, Поли, това си мисля за него сега. Сигурно ще се изненадаш, ако ти кажа, че от своя страна, аз никак не го обичам. Ах, преди години съзрях в очите на това момченце нещо, което не съумях да проумея докрай — нещо, което майка му не притежава, — една дълбочина, която предупреждава човека да не нагазва в дълбокото в този поток, и сега изведнъж виждам, че съм затънал там.

— Не си, татко, не си паднал вътре, ти си на сигурно място, на здрав бряг. Можеш да постъпваш както си искаш; твоята власт е деспотична. Можеш да ме затвориш в манастир и да разбиеш сърцето на Греъм още утре, ако решиш да бъдеш толкова жесток. Кажи, автократе, кажи, царю, ще го сториш ли?

— Пратете го в Сибир, с червените му бакенбарди и с всички. Казах, че не го харесвам, Поли, и много се учудвам, че ти го харесваш.

— Татко — викна тя, — знаеш ли, че се държиш ужасно? За пръв път те виждам такъв несговорчив, толкова несправедлив, толкова отмъстителен. По лицето ти е изписано нещо, което не ти е присъщо.

— Махайте го! — продължаваше мистър Хоум, който наистина изглеждаше ядосан и раздразнен — дори огорчен, — но предполагам, че тръгне ли той, Поли ще грабне вързопчето си и ще хукне след него. Сърцето й се отвърнало — отвърнало и изстинало към стария й баща.

— Татко, казах ти, че е ужасно, че е много лошо, като ми говориш по този начин. Не съм се отвърнала от тебе и няма нито човек, нито друга сила, която да ме отвърне.

— Омъжи се, Поли. Омъжи се за червените бакенбарди. Престани да бъдеш дъщеря. Върви и стани съпруга.

— Червени бакенбарди! Какво искаш да кажеш, татко? Не се поддавай на предразсъдъци. Неведнъж си ми казвам, че всички шотландци, твоите сънародници, биле жертва на предразсъдъците. Сега ти го доказваш, като не можеш да направиш разлика между червеното и кестенявото.

— Остави стария предубеден шотландец. Върви си.

Тя остана загледана в него, смълчана. Искаше да се покаже твърда, неподатлива към присмеха. Познаваше баща си, знаеше слабостите му и бе очаквала сцената, която се разиграваше сега. Тя не я бе заварила неподготвена и й се искаше да изчака да затихне с достойнство, защото знаеше изхода. Но достойнството й не издържа. Внезапно очите й се насълзиха, тя се хвърли на шията му.

— Аз няма да те оставя, татко — никога няма да те оставя. Няма да те наскърбя, никога няма да те наскърбя! — извика тя.

— Агънцето ми! Съкровището ми! — промълви този любящ, но непреклонен повелител. След това не каза нищо — защото гласът му бе потреперал.

В стаята нахлуваше здрач. Отвън долитаха стъпки. Помислих, че някой от прислужниците носи свещниците, затова тихо открехнах вратата, за да го спра. Отвън не стоеше прислужник. Един строен господин оставяше шапката си на масата, бавно сваляше ръкавиците си — помайваше се, чакаше очевидно мен. Не е повика нито със знак, нито със думи, но очите му казваха: „Люси, ела тук“. Аз отидох.

На лицето му играеше усмивка, която погледна надолу към мен. Единствено той бе в състояние да изрази с усмивка вълнението, което го бе обвзело.

— Господин Дьо Басомпие е вътре, нали? — запита Греъм, посочвайки към библиотеката.

— Да.

— Той забеляза държането ми по време на вечерята, нали? Надявам се да ме е разбрал.

— Да, Греъм.

— Значи сега съм изправен на подсъдимата скамейка, а и тя също?

— Мистър Хоум ( и сега, изобщо продължавахме понякога да го зовем мистър Хоум) разговаря с дъщеря си.

— Х-м! Това са съдбоносни мигове, Люси!

Личеше, че е развълнуван, ръцете му трепереха, някакво жизнено (бих о нарекла „смъртоносно“, ала подобни думи са неподходящи за човек, тъй жизнерадостен като Греъм) — някакво жизнено напрежение ту спираше, ту ускоряваше дъха му. Макар и притеснен, не спираше да се усмихва.

— Много ли е разгневен, Люси?

— Тя ти остава много вярна, Греъм.

— Каква ще е присъдата ми?

— Греъм, звездата ти трябва да е щастлива.

— Трябва ли? Благосклонна пророчице! След подобни мили думи трябва наистина да съм страхливец, за да се уплаша. Струва ми се, че всички жени край мен са верни, Люси. Би трябвало да ги обичам, и аз наистина ги обичам. Майка ми е добра — тя е божествена; а и ти си ми вярна до смърт. Нали?

— Да, Греъм.

— Тогава ми дай ръка, моя малка сестрице. За мен тя е приятелска ръка и винаги е била такава. А сега, напред пред приключението. Бог помага на праведниците, Люси, кажи амин!

Той се извърна и почака, докато казах „Амин!“, което сторих, за да го зарадвам. Старата магия, с която ме подтикваше да правя каквото ми нареди, отново ми подействува. Желаех му успех, и знаех, че го има. Роден бе да побеждава, тъй както някои са родени, за да бъдат побеждавани.

— Върви след мене! — нареди ми той и аз го последвах.

— Господине — обърна се той към мистър Хоум, — каква е моята присъда?

Бащата погледна дъщерята и продължи да крие лицето си.

— Вие, Бретън — обади се мистър Хоум, — ми се отплащате за гостоприемството по обичайния начин. Аз ви приемах, вие ми ограбихте най-ценното. Аз винаги се радвах да ви видя, вие се радвахте на най-скъпото, което притежавам. Вие ме ласкаехте; а междувременно не бих казал, че сте ме ограбили, ала аз преживях тежка загуба; онова, което загубих аз, вие, както изглежда, сте го спечелили.

— Господине, не съм в състояние да се разкайвам.

— Да се разкайвате? Не и вие! Вие тържествувате, както виждам. Джон Греъм, по произход вие сте отчасти хайлендър и главатар и у вас проличава келтското и в лицето, и в говора, и в мислите ви. Вие сте хитър и чаровен като старите келти. Червената (добре де, Поли, русата) ви коса, ласкателните ви думи и острият ви ум са ви дадени в наследство от дедите.

— Господине, самият аз се смятам за напълно честен — отвърна Греъм и по лицето му се разля истинска английска руменина, безпогрешно свидетелство за искреността му. — И въпреки това — додаде той — не отричам, че в известно отношение обвиненията ви са основателни. Във ваше присъствие за всякога съм хранил една мисъл, която не посмявах да изразя. Наистина ви смятах за притежател на най-ценното нещо, което има на този свят. Аз го желаех, домогвах се до него. Господине, сега ви моля да ми го дадете.

— Джон, ти искаш твърде много.

— Наистина е много, сър. Щедростта ви — трябва да ми го даде като дар; справедливостта ви — като награда. Самият аз никога не бих могъл да го спечеля.

— Ах! Чуйте го колко е сладкодумен като келт! — възкликна мистър Хоум. — Погледни насам, Поли. Отговори на този смел обожател. Отпрати го по пътя му.

Тя вдигна поглед. Срамежливо погледна към своя пламенен, хубав обожател, нежно се взря в смръщения си повелител.

— Татко, обичам и двама ви — обади се тя, — мога да се грижа и за двама ви. Не е нужда от отпращам Греъм. Той може да живее тук, няма да пречи — заяви Поли с присъщата й простота на израза, която някога караше и баща й, и Греъм да се усмихват. Усмихнаха се и сега.

— За мен той е ужасна пречка — настояваше мистър Хоум. — Не го искам, Поли. Прекалено висок е, ще ме се изпречва на пътя. Кажи му да си върви.

— Ще свикнеш с него, татко. И на мен отначало ми се струваше много висок — същинска кула, когато вдигах поглед към него, но всъщност не бих искала да бъде друг.

— Но аз изобщо не го възприемам, Поли, спокойно мога да мина без зет. И най-идеалният да беше в страната, не бих го искал да такъв роднина. Отпрати този господин.

— Но той отдавна те познава, татко, и вие много си подхождате.

— Подхождали сме си, как не! Да, той се преструваше, че моите мнения и вкусови са и негови. Имало е защо да ми се умилква. Смятам, Поли, че ти и аз ще се сбогуваме сега с него.

— Но само до утре. Подай ръка на Греъм, татко.

— Не, няма, той не ми е приятел. Не си мислете, че ще ме умилостивите.

— О, да, да, вие сте приятели. — Греъм протегна дясната си ръка — татко подай и ти своята. А сега допрете ги. Татко, не се дърпай. Свой пръсти, бъди по-отстъпчив — браво! Но това не е ръкостискане, това е стискане. Татко, ръцете ти са като клещи. Ще счупиш ръката на Греъм, боли го!

И сигурно би наранил Греъм, защото тежкият му пръстен, обсипан с брилянти, се бе забил в плътта на Греъм и я бе разкървавил, но болката разсмя доктор Джон, тъй както вълнението го бе накарало да се усмихва.

— Ела с мен в моя кабинет — обърна се накрая мистър Хоум към доктора. Влязоха там. Разговорът им беше кратък, но решаващ. Кандидатът трябваше да бъде подложен на разпит и огледа по много въпроси. Макар понякога доктор Джон да изглеждаше повърхностен и в думите, и във външния си вид, в основата си той бе непоклатим. От отговорите му, както разбрах по-късно, се излъчваше мъдрост и почтеност. Той се бе грижил отлично за делата си, преминал бе през трудностите, сега бе на път отново да забогатее, доказал беше, че може да встъпи в брак.

Бащата и бъдещият жених отново се появиха в библиотеката. Господин Дьо Басомпие затвори вратата, протегна ръка към дъщеря си.

— Вземи я — каза той, — вземи я, доктор Бретън, и нека бог се отнесе към тебе, тъй както ти ще се отнасяш към нея!

Наскоро след това, около две седмици по-късно, видях трима души — конт Дьо Басомпие, дъщеря му и доктор Греъм Бретън — да седят на една пейка под огромно клонесто дърво в градината на двореца Боа л’Етанг. Дошли бяха тук да се насладят на лятната привечер. Каретата им чакаше отвън пред красивите порти да ги отведе у дома, зелените морави се разстилаха край тях спокойни и здрачни, дворецът се издигаше в далечината като бял зъбер, над него сияеше вечерницата, гора от цъфнали храсталаци правеше въздуха уханен, единствено тримата нарушаваха самотата на пейзажа.

Полина седеше между двамата мъже. Докато те разговаряха, малките й ръце се занимаваха с някакво ръкоделие. Отначало помислих, че свива букет от цветя. Но не, с малките ножички, които искряха в скута й, тя бе отрязала по един кичур от косите на мъжете до нея и сега сплиташе сивокосите къдри със златистите коси. Когато ги оплете, понеже нямаше копринен конец, с който да ги завърже, тя си послужи с няколко косъма от собствените си коси. Завърза ги на възел, сложи ги в един медальон и го спусна на верижката до сърцето си.

— Ето — заяви Полина, — този амулет ще бди над вашето приятелство. Докато го носа между вас няма да има раздор.

И наистина това бе чудотворен амулет, от него се излъчваше магия, която не позволи на враждата да се промъкне помежду им. За тях Полина беше живата връзка, благотворно влияние върху им, сърдечно съгласие. Тя извличаше своето щастие от тях двамата, а онова, което получаваше, връщаше им го стократно.

Наистина нима на земята може да съществува подобно щастие? Зададох си този въпрос, докато наблюдавах бащата, дъщерята, бъдещия съпруг, събрани тук, благословени и благославящи.

Да, съществува. То съществува не само в измислиците на повестите и в неосъществимите блянове. Някои действително изживяват в продължение на години щастие, дадено от небето, и аз мисля, че добрите хора, които са се радвали на такова съвършено щастие (защото щастието не спохожда лошия), завинаги запазват благодатното му въздействие. Колкото и тежки изпитания да последват, каквито и болки и болести да ги споходят, дори и в сянката на самата смърт изживените светли дни ги греят със своето сияние, разведряват страданията и хвърлят розови отблясъци и през най-гъстите облаци.

И не само това. Вярвам, че съществуват хора, които се раждат, отрастват и изживяват дните си — от меката люлка до спокойната и късно смърт, — без да ги е сполетяло тежко страдание, без буреносни дни в жизнения си път. Обикновено това не са разглезени егоисти, а избраници на майката Природа, същества хармонични и благи — мъже и жени с милосърдни сърца, олицетворение на божиите дарове.

Но нека по-скоро да кажа щастливата вест. Греъм Бретън и Полина Дьо Басомпие се ожениха и доктор Бретън се оказа именно такъв. Времето не го промени за лошо, недостатъците му се заличиха, достойнствата му се разцъфтяха, той издигна ума си, затвърди моралните си качества, утайките се филтрираха, бистрото вино отлежаваше, чисто и непомътно. Светла беше ориста на милата му съпруга. Тя задържа обичта на мъжа си, съпътствуваше го в неговото преуспяване, бе крайпътният камък на неговото щастие.

Двамата бяха наистина благословени, защото с външния успех времето им донасяше и душевна доброта; те даваха с широка ръка, но и с мъдрост. Естествено познаха и тегло, и разочарование, и трудности в своя път, ала ги понесоха достойно. Неведнъж трябваше да се вглеждат и в лицето на оная, която смъртните съзират едва когато се разделят с този свят, и те платиха своята дан на Повелителят на Ужасите. Господин Дьо Басомпие им бе отнет в най-зрялата си възраст, в достойна старост ги напусна и Луиза Бретън. Веднъж в дома им се разнесоха и стоновете на Рашел, оплакваща своите мъртви рожби, ала се родиха други, здрави и жизнени, които заместиха починалото. Доктор Бретън видя своя образ, повторен в сина си, който приличаше на него по външност и характер, а дъщерите му бяха стройни като него. Той възпитаваше децата си с добро, но твърда ръка и те израснаха хубави и достойни.

С две думи, казвам самата истина, като твърдя, че животът на тези двамата — Греъм и Полина — бе благословен като живота на любимия Яковов син с „благословен от небето над нас и благословен на дълбините, които се крият долу“. Стана така, защото бог видя, че са добри.