Шарлот Бронте
Вийет (23)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
ВАШТИ

Да се питам опечалено — така ли казах? Не, нещо ново започна да влияе върху живота ми и за известно време тъгата ме остави. Представете си някаква долчинка, дълбоко скрита в гъстата гора; тя тъне в омара и мъгла, почвата й е влажна, растителността в нея — бледа и унила. Бурята или пък някаква брадва отварят просека сред сенчестата дъбрава, ветрецът нахлува, надниква слънцето, тъжната студена долчинка се превръща в дълбока блестяща купа, жаркото лято излива в нея славна синева и златни отблясъци от онова разкошно небе, за което до този миг зажаднелият дол не е дори и мечтал.

Една нова вяра ме обхвана — повярвах в щастието.

Изминали бяха три седмици от приключението на тавана и в онова ковчеже, в кутията, в чекмеджето, при онова писмо горе аз вече притежавах четири негови братя, изписани със същия уверен почерк, изпълнени със същата живителна утеха. Навремето това наистина бе живителна утеха. По-късно отново препрочетох писмата. Бяха любезни писма — приятни, защото ги бе писал човек в приятно настроение. В последните две имаше три-четири последни реда и весели, и нежни, „докоснати от любовта, но не покорни ней“. Времето, драги читателю, ги бе превърнало в безвредно питие, ала когато за пръв път вкусих от техния елексир, току-що почерпан от тъй почитания извор, те ми се сториха като сок от божествено грозде, напитка, сътворена от самата Хеба, почерпка за боговете.

Читателят, който помни какво съм писала в предишните няколко страници, сигурно се пита как съм отговаряла на тези писма — дали под въздействието на сухия, въздържан Разум, или тласкана от жизнения, волен подтик на Чувството?

Право да си кажа, спогодих се с тях, слугувах на двама господари, покланях се в светилището на сирийския бог Римон, но въздигах сърцето си в другия храм. Написах на тези писма по два отговора — единият за собствена утеха, а другият — за да го чете Греъм.

Първо Чувството и аз пропъждахме Разума навън, залоствахме вратите, сетне сядахме, разгръщахме хартията, потапяхме развълнувани перото в мастилницата и с дълбока наслада изливахме искрени вълнения на сърцето. Когато привършвахме — когато бяхме изписали два цели листа с езика на дълбоко загнездено чувство на една вкоренена и непресъхваща благодарност (в тези скоби веднъж завинаги с възмущение искам да отрека и най-малкото подозрение за онова, което наричаме „нежни чувства“; жените допущат зараждането на подобни „нежни чувства“ само ако от самото начало и през целия развой на едно познанство са успели да се убедят, че има поне мъничка надежда за подобно нещо; човек се впуска в Любовта едва тогава, когато е видял или си е въобразил, че вижда звездата на Надеждата да се издига над бурните вълни на Любовта) — та когато бях дала израз на своята искрена и дълбока привързаност — една привързаност, която се стремеше да примами към себе си и да вземе върху своите плещи всичко мъчително в съдбата на своя обект — която, стига да можеше, бе готова да привлече и отведе всички бури и мълнии далеч от една същество, което й е скъпо, — тогава, в същия тоя миг, портите на сърцето ми се раздрусаха, ключалките изхвръкнаха разбити, Разумът нахлуваше вътре бурен и отмъстителен, грабваше изписаните листове, прочиташе ги, присмиваше ми се, изтриваше, късаше, пренаписваше, сгъваше, запечатваше, адресираше и изпращаше едно сухо, ясно послание от половин страница. И беше прав.

Писмата не бяха единствената ми радост; посещаваха ме, грижеха се за мене, веднъж в седмицата ме отвеждаха в „Терасата“, всякога ме обграждаха с внимание. Доктор Бретън не пропущаше да ми напомни защо е тъй мил с мене — „за да пропъжда монахинята“, казваше той. Готов бил да се бори с нея, за да отнеме жертвата й. Страшно я ненавиждал, най-вече заради онази бяла забрадка и за студените й сиви очи. Още щом чул тези отблъскващи подробности, твърдеше доктор Джон, дълбоко отвращение го подтикнало да й се противопостави; решен бил да види кой от тях двама ще излезе по-хитър и много искал да разбере дали ще се осмели да се яви в негово присъствие. Но тя не го стори. С две думи, той ме смяташе за пациентка и даваше израз едновременно на професионалната си ловкост и на вроденото си благородство, като се отнасяше с мен сърдечно и внимателно.

Една вечер, първата от декември, аз се разхождах сама в „карето“. Беше шест часът, вратите на класните стаи бяха затворени, но вътре ученичките, оставени на свобода по време на вечерната почивка, бяха превърнали всичко в един мъничък хаос. „Карето“ беше съвсем тъмно, мъждукаше само червената светлина на печката; широките стъклени врати и дългите прозорци бяха заскрежени, ясните искрици на звездите, които от време на време се провиждаха през това бяла зимно було и прошарваха с разсеяния си блясък неговата едноцветна бродерия, показваха, че нощта е ясна, макар и безлунна. Това, гдето се осмелявах да оставам сама в мрака, показваше, че нервите ми вече укрепват. Мислех си ца монахинята, ала не се плашех от нея, макар зад мен да беше стълбището, което отвеждаше в сляпата, черна нощ от площадка на площадка до обитавания от духове таван. И все пак сърцето ми се разтуптя, кръвта заблъска в жилите, когато внезапно дочух някой да диша и шумоли и като се извърнах, съзрях в дълбоката сянка на стълбището една сянка, още по-черна — фигура, която се движеше надолу. Тя поспря пред вратата на класната стая и сетне се плъзна пред мен. В същото проехтя входният звънец. Звуците на ежедневието будят реални чувства. Тази фигура бе твърде закръглена и ниска, за да бъде монахинята; бе мадам Бек в изпълнение на своя дълг.

— Госпожица Люси1 — извика Розин, като изскочи с лампа в ръка от коридора. — Чакат ви в салона.

Мадам ме забеляза, аз забелязах мадам, Розин видя и двете ни; направихме се, че не се виждаме. Отправих се към салона. Намерих там оня, когото очаквах да намеря — доктор Бретън, във вечерно облекло.

— Каретата е пред вратата — започна той. — Майка ми я изпрати, за да ви отведе в театъра. Самата тя трябваше да отиде, но й попречиха гости. И веднага се разпореди: „Заведи Люси вместо мене.“ Ще дойдете ли?

— Веднага ли? Но аз не съм облечена — възкликнах отчаяна, оглеждайки тъмната си всекидневна рокля.

— Оставям ви половин час да се приготвите. Щях да ви предупредя по-рано, но самият аз реших да отида едва в пет часа, след като научих, че това ще е гала представление в чест на една голяма актриса.

И той спомена име, което ме развълнува — едно име, което в онова време вълнуваше цяла Европа. Днес то вече е забравено. Нестихващото му някога ехо сега е заглъхнало. Онази, която го извикваше дълги години спи вечния си сън; нощта и забвението отдавна я потулиха, но в ония дни — дни на Сириус — тя сияеше в пълния си блясък, с ярка светлина, със силен пламък.

— Ще дойда, след десет минути съм готова — обещах аз. Изтичах нагоре, без и през ум да ми мине, читателю, мисълта, която сигурно в тоя миг тревожи теб — а именно, че да се отиде, все едно къде, само с Греъм, без мисис Бретън, би могло да изглежда нередно. Не смеех да си помисля, камо ли да изразя гласно пред Греъм подобни опасения, подобни съображения, без риска да изпитам към себе си дълбоко възмущение, да възпламеня такъв дълбок и неугасим вътрешен срам, толкова всепоглъщащ, че да изсуши живота в жилите ми. Освен туй кръстница, която познаваше сина си, познаваше и мене, по-скоро би сметнала за необходимо да придружава сестрата с брат й, отколкото да бди тревожно над двама ни.

Настоящият случай не изискваше пищно облекло; сивата ми рокля бе съвсем подходяща и аз я потърсих в същия оня голям дъбов гардероб в спалнята, в който висяха повече от четиридесет рокли. Но някой бе пререждал и подреждал и ръката, която бе почиствала претъпкания гардероб, бе пренесла част от дрехите на тавана — сред тях бе и моята рокля. Трябваше да я взема. Намерих ключа и тръгнах нагоре безстрашно, без да се замисля. Отключих и се вмъкнах вътре. Читателят може и да не повярва, ала когато нахлух тъй внезапно, тоя таван не беше толкова тъмен, колкото би трябвало да бъде. От едно място се излъчваше светлина, подобно на звездна, но по-ярка. Светеше тъй ясно, че озаряваше тъмната ниша и част от потъмнялата червена завеса, спусната над нея. Изведнъж безшумно пред слисаните ми очи, светлината изгасна, изчезнаха нишата и завесата, целия оня край на тавана стана тъмен като нощта. Не се опитах да претърся, нямах време, нямах и желание. Сграбчих роклята, която за щастие висеше на стената съвсем близо да вратата, бързо се измъкнах навън, заключих трескаво и изтичах надолу към спалнята.

Но бях тъй разтреперана, че не можех да се облека; невъзможно ми бе да се закопчея и подкупих Розин да ми помогне. Розин обичаше подкупите, затова се постара; приглади и сплете косите ми като същинска фризьорка, нагласи дантелената ми яка, завърза панделката на шията ми — с две думи, свърши си работата като самата Сръчност, каквато можеше да бъде, когато поиска. След като ми връчи носната кърпичка и ръкавиците, тя взе свещта и ме поведе надолу. Но яз си бях забравила шала. Тя изтича горе да го донесе, а аз останах да я чакам във вестибюла с доктор Джон.

— Какво има, Люси? — запита той, като ме гледаше внимателно. — Пак сте развълнувана. Ха! Отново монахинята, тъй ли?

Но аз категорично отрекох. Ужасявах се да не би пак да ме заподозре, че виждах привидения. Ала той не ми повярва.

— Тя е била, сигурен съм — настоя доктор Джон. — Когато образът й премине пред очите ви, той оставя в тях един странен блясък и едно изражение, което не може да се сбърка с нищо друго.

— Не беше тя — настоях аз, защото наистина не я бях видяла.

— Старите симптоми са налице — твърдеше той, — бледността на лицето и онова, което се нарича „напрегнат“ израз.

Беше тъй настойчив, щото реших, че ще е по-добре да му кажа какво съм видяла. Естествено, той го изтълкува като по-различно въздействието на същата причина — оптическа измама, нервно заболяване и т. н. Нито за миг не му повярвах, ала не посмях да му противореча — лекарите са много упорити е непоклатими в своите сухи, материалистически убеждения.

Розин донесе шала и аз бях натикана в каретата.

 

 

Театърът беше пълен — претъпкан догоре. Там бяха кралските особи и благородниците. Дворците и богатските къщи бяха изсипали своите обитатели в гъстите и притихнали редове. Почувствувах се привилегирована, че се намирам тук, пред тази сцена. Копнеех да видя съществото, чийто прочут талант ме караше да очаквам толкова много. Питах се дали че оправдае славата си. Чаках, обхваната от странно любопитство, от чувства силни, но сдържани, чаках с приковано внимание. Тя бе явление от ония, каквито никога не бях виждала — голяма и нова планета, това бе тя, ала как изглеждаше? Очаквах я да изгрее.

Изгря в девет часа, в оная декемврийска нощ, видях я да се вдига над хоризонта. Все още можеше да грее с блед светлик и равна светлина, ала тази звезда клонеше към своя заник. Гледана отблизо, тя беше като хаос, като бездна, полуизтляла, една орбита нащърбена или по-скоро започнала да се нащърбява, едновременно горяща лава и гаснеща жар.

Чувала бях да наричат тази жена „некрасива“ и очаквах да видя костеливо тяло и невзрачно лице — нещо едро, недодялано, бледо. Онова, което видях, бе сянката на царствената библейска Вашти, прокудена от Ахасфер, — една кралица, някога красива като ден, сега пребледняла като здрача, проядена от огъня като восъчна свещ.

За известно време — всъщност доста продължително — аз я приемах само като жена, макар и необикновено, която се движеше властно и гъвкаво пред публиката. Постепенно осъзнах грешката си. Чакай! От нея се излъчваше нещо, неприсъщо нито за жената, нито за мъжа: във всяко нейно око се криеше по един дявол. Тези дяволски сили я притегляха надълбоко в трагедията, подкрепяха я — защото тя беше крехко създание, а с развихрянето на действието и нарастването на напрежението започнаха да я разтърсват неудържимо, със страстите на преизподнята! По правото й гордо чело изписаха думата „ад“. Изтръгнаха от гърлото й гласа на страданието. Сгърчиха царственото й лице в демонична маска. Тя се възправи пред нас олицетворение на убийството и на лудостта.

Това бе чудна гледка, могъщо откровение.

Това бе гледка низка, ужасяваща, аморална.

Мечоносци, пронизани, агонизиращи в кръвта си върху пясъка на арената, и бикове, които гонят изкормени коне, са по-приемлива гледка за публиката, по-леко се обхващат от смаяни я поглед, отколкото Вашти, разкъсвана от седем демона — демони, които разраняват и раздират обителта, която населяват, и не се оставят да бъдат прокудени.

Страданието разтърсваше тази повелителка на сцената и тя заставаше пред своите зрители, без да му се поддаде, без да го понася и без в крайна сметка да му се възпротиви; стоеше , заключена в борба, изпъната в съпротива. Стоеше не облечена, а обгърната от светла антична туника, стройна и добре сложена като скулптура. Кулитите, мимансът и подът, обвити в тъмночервено, я изтласкваха на преден план, бяла като алабастър, като сребро — като смъртта.

Къде беше художникът на Клеопатра? Той трябваше да дойде тук, да седне и да изучи този различен образ. Да потърси в него мощните телеса, мускулите, обилната кръв, охранените меса, които боготвореше; всички почитатели на материалното би трябвало да обърнат очи насам и да се вгледат.

Казах, че тя не се възпротивяваше на своята скръб. Не, немощта на тази дума би я превърнала в лъжа. За актрисата всичко, което я нараняваше, изведнъж се превръщаше в плът и кръв, тя го приемаше като нещо, върху което можеше да се хвърли, да го изтощи, да го накъса на парчета. Самата почти безтленна, тя се впускаше в бой с абстракции. Пред нещастието се превръщаше в тигрица, раздираше страданията си, разнищваше ги с непреодолимо отвращение. За нея болката не бе предвестник на доброто, сълзите не носеха мъдрост, болестите, дори самата смърт тя приемаше със сърцето на бунтовник. Възможно е да беше зла, но също тъй беше и силна и нейната сила покоряваше Красотата, превъзмогнала бе Изяществото и бе заробила и двете, превърнала ги беше в пленнички с несравнима прелест, толкова покорни, колкото и чаровни. В най-силното развихряне на действията движенията на тази менада бяха царствени, властни, безкрайно извисени. Косите й, равнени от веселие или битки, си оставаха коси на ангел, искрящи под лъчезарната нимба. Паднала, разбунтувана, прокудена, тя напомняше онова нещо, където се бе разбунтувала. Небесна светлина, последвала я в изгнанието, озаряваше затвора й и разкриваше неговата безнадеждна усамотеност.

Изпречете пред нея Клеопатра или която да била друга мързелана, и само гледайте: тя ще промуши пухкавите й телеса, както ятаганът на Саладин се привъртва в пухена възглавница. Нека Петер-Паул Рубинс се събуди от мъртвите, да се привдигне из погребалните си одежди и да доведе тук, пред нея, цялата си армия от тлъсти жени;магическата сила или пророческата добродетел, вдъхновили този крехък Мойсеев жезъл, биха могли с един размах да освободят и отново да съединят разделеното на две море, което да залее тлъстото множество с пороя от разрушените морски валове.

Разправяха ми, че Вашти не била нищо особено; аз самата казах, че не изглежда кой знае как. Макар и дух, тя бе дух, излязъл от пъкъла. Но щом оттам, долу, може да се надигне такава нечестива сила, нима не е възможно някой ден и от небесата да се спусне равностойна на нея свещена стихия?

Как преценяваше доктор Греъм това създание?

В продължение на дълги промеждутъци аз направо забравях да погледна какво прави той, не се и сещах да го запитам какво мисли. Непреодолимият магнетизъм на гения извлече сърцето ми от обичайната му орбита, слънчогледът се извърна на юг към една ослепителна, не слънчева светлина — към една светлина подвижна, червена, излъчвана от комета, гореща както за очите, тъй и за чувствата. И преди бях гледала актьорска игра, но не бях виждала подобно нещо — нещо, което да удиви Надеждата и да потисне Чувството, което да притъпи Импулса и да обърка Представите, което вместо само да раздразни въображението с мисълта за онова, което би могло да бъде, и в същото време да възпламени нервите, защото не се е осъществило, тук подсказваше за скрити сили, подобно някоя дълбока, придошла зимна река, която гърми пълноводна и понася душата като някакъв лист по стръмното и поройно надолнище.

Мис Фаншоу, с присъщата й зряла преценка, бе обявила доктор Бретън за сериозен, пламенен мъж, твърде улегнал и твърде впечатлителен. Аз никога не го видях в подобна светлина, не можех да му вменя подобни недостатъци. Обичайното му състояние не бе съзерцателно, нито пък бе сантиментален в обикновеното си настроение; той бе впечатлителен като накъдрена водна повърхност, но също тъй, подобно на водата, неподдаващ се на отпечатъци. Ветрецът и слънцето го вълнуваха, ала металът не можеше да го издълбае, нито пък огънят да го дамгоса.

Доктор Джон умееше да мисли и мислеше умно, ала той бе по-скоро човек на действието, отколкото на мисълта. Той можеше да чувствува и чувствуваше одухотворението по свой начин, ала сърцето му не знаеше какво е ентусиазъм. Всяко нещо, което въздействуваше радостно и приятно, намираше в очите и на устните му весел, мил, чаровен прием, беше приятно за окото, както са обагрените с розово и сребристо, с перлено и червено пухкави летни облачета, ала ни една от присъщите на бурята прояви — нейната необузданост, напрежението, опасността, внезапните вихри, стихията й — нищо от това не пробуждаше неговите симпатии, не го привличаше. Когато успях да се окопитя и ми се прииска да го погледна, развеселена и озадачена открих, че той наблюдаваше страховитата и царствена Ванши не с удивление, не с възхита, нито пък с учудване, а с напрегнато любопитство. Агонията й не го караше да страда, дивите й стенания — по-страшни от всякакъв крясък — не го вълнуваха, гневът й до известна степен го постряскваше, но не дотам, че да му вдъхва ужас. Хладнокръвен млад брит! Избелелите скали на родния му остров гледат към приливите на Ламанш също тъй равнодушно, както той наблюдаваше вдъхновението на тази Пития на сцената пред нас.

Като разглеждах изражението му, копнеех да отгатна какво точно мисли и накрая му зададох въпрос, с който да го подтикна към отговор. При звука на гласа ми той се сепна като от сън, защото се бе замислил, и то дълбоко, за свои неща.

— Харесвате ли Вашни?

— Хмм! — долетя отговорът, не много ясен, но изразителен, а сетне по устните му премина някаква странна усмивка, дълбоко критична, едва ли не безсърдечна. Предполагам, че същества като тази актриса будеха у него именно безсърдечие. С няколко думи той ми изрази мнението и чувството си към Ванши. Преценяваше я като жена, а не като актриса. Присъдата му бе заклеймяваща.

Онази нощ беше вече отбелязана в книгата на моя живот не с бял, а с тъмночервен кръст. Но тя още не беше завършила и съдено било на страницата й да се впишат нови слова с неизтриваеми букви.

Към полунощ, когато трагедията се задълбочаваше към смъртната сцена и всички седяха, затаили дъх, когато дори и Греъм бе прехапал долната си устна, бе сгърчил чело и гледаше притихнал и поразен, когато целият театър се бе смълчал, когато всички очи се взираха в една точка, когато всички уши се вслушваха в един звук — виждаше се единствено бялата фигура, свита на един стол, да се разтърсва от сблъсъка с последния си, най-омразен, побеждаващ я враг — когато се чуваха единствено нейните стенания, въздишките й, бунтовното й хълцане, непримиримите й вопли, когато, както изглеждаше, една непреклонна воля, превиваща изнемощялото тленно тяло, го подтикваше да се впусне в бой с гибелта и смъртта, сражаваше се за всяка педя земя, продаваше всяка капчица кръв, отстояваше до последен дъх похищаването на човешките дарования, желаеше да вижда, да чува, да диша, да живее до последния момент, дори след мига, когато Смъртта повелява на всяко чувство и на всяка живинка „До тук, това е краят!“ — точно тогава зад кулисите се раздаде някакъв шум, натежал от прокобност, чу се тропот на крака, извисиха се гласове.

Какво става, запитаха се всички. Отвърна им пламък, мирис на изгоряло.

— Пожар! — викнаха от галерията.

„Пожар!“ Тази дума се поде, повтори се, заехтя наоколо, а после по-бързо, отколкото перото може да го изрази, настана паника, разтичаха се, заблъскаха се — настъпи сляп, егоистичен, жесток хаос.

А доктор Джон? Читателю, той все още е пред очите ме, обладан от спокойна смелост и сърдечно спокойствие.

— Зная, че Люси ще остане на мястото си — каза и ме погледна с присъщата му кротка доброта, с оная спокойна решителност, каквато излъчваше, когато седяхме в кроткия уют пред майчиното му огнище. Да — помолена по този начин, мисля, че бих останала на мястото си дори небето са се сгромолясаше над мене; но всъщност при подобни обстоятелства по инстинкт бих останала там, дори с цената на живота си не бих и мръднала, за да не го разтревожа, да не пречупя волята му, да не привличам вниманието му. Седяхме на първите редове в партера и само след няколко минути край нас започна ужасяваща, безразборна блъсканица.

— Колко подплашени са жените — каза той, — но ако мъжете и те не се бяха стреснали като тях, би могъл да се възроди редът. Грозна гледка. В този миг забелязвам поне петдесетина егоистични грубияни, които, ако бяха наблизо, с удоволствие бих свалил на земята. Виждам жени, които са по-смели от мъжете. Ей там има една- мили боже!

Докато Греъм говореше това, едно младо момиче пред нас, което безмълвно и неотстъпно се държеше за някакъв джентълмен, изведнъж бе изтръгнато от ръцете на своя пазител от някакъв грубиян и бе повлечено под нозете на тълпата. Греъм се втурна нататък, той е джентълменът, здрав мъж, макар и сивокос, обединиха усилията си, за да отблъснат навалицата. Главата и дългите коси на момичето се отпуснаха на рамото му, беше припаднала.

— Оставете я на мен, аз съм лекар — каза доктор Джон.

— Ако нямате дама с вас, тъй да бъде — долетя отговорът. — Дръжте я, аз пак ще пробивам път. Трябва да я изнесем на открито.

— Аз съм с дама — отвърна Греъм, но тя няма да ни бъде в тежест.

Той ме повика с очи, бяха ни разделили. Решена да стигна до него, аз проникнах през живата бариера, като се промушвах отдолу там, където не бях в състояние да си пробия път или да прескоча.

— Хванете се за мен и не се пускайте — нареди ми той; аз му се подчиних.

Нашият водач се оказа силен и ловък. Провираше се през плътната тълпа като клин. С търпение и усърдие накрая той проби стената от плът и кръв — плътна, разгорещена и задавяща — и ни изведе в свежата студена нощ.

— Вие сте англичанин — заяви господинът, като се извърна към доктор Бретън, когато се намерихме на улицата.

— Англичанин съм. А вие, изглежда, сте сънародник!

— Така е. Бъдете добър да почакате две минутки, докато намеря моята карета.

— Татко, аз не съм ранена — обади се момичешко гласче. — С татко ли съм?

— Сега сте с приятел, а баща ви е наблизо.

— Кажете му, че не съм ранена, боли ме само рамото. О, рамото ми, точно тук ме настъпиха.

— Вероятно е изкълчено! — измърмори докторът. — Да се надяваме, че няма нещо по-лошо. — Люси, помогнете ми.

И аз му помогнах, докато той направи някаква временна превръзка за облекчение на страдащия си товар. Тя потисна едно стенание и остана да лежи в прегръдката му, притихнала и търпелива.

— Много е лека — отбеляза Греъм, — като същинско дете! — И ме запита шепнешком: — Дете ли е, Люси? Забелязахте ли колко е годишна?

— Не съм дете, вече съм на седемнадесет — отвърна пациентката сериозно и с достойнство. И веднага след това заяви: — Кажете на татко да идва, започвам да се притеснявам.

Каретата приближи, бащата я взе от Греъм, но докато се сменяха, тя усети болка и отново простена.

— Милата ми! — нежно промълви бащата. После се обърна към Греъм: — Вие казахте, господине, че сте лекар, нали?

— Лекар съм — доктор Бретън, от „Терасата“

— Отлично. Бихте ли се качили в моята карета?

— И моята е тука. Ще я потърся и ще ви придружа.

— Тогава бъдете добър да ни последвате. — И той назова адреса си: — Хотел „Креси“, на улица „Креси“.

Тръгнахме след тях; каретата вървеше бързо. Греъм и аз мълчахме. Всичко приличаше на някакво приключение.

Понеже изгубихме известно време, докато намерим нашия екипаж, пристигнахме в богатския дом десетина минути след непознатите. Това бе „хотел“ във френския смисъл на думата — няколко големи апартамента, но не странноприемница — огромна, висока сграда с голяма арка откъм входната врата, която водеше през един закрит свод към площадче, застроено от четирите му страни.

Слязохме, изкачихме се по широкото, красиво общо стълбище и спряхме пред апартамент номер две, на втория етаж, а на първия, уведоми ме Греъм, живеел някакъв руски княз. Дръпнахме звънеца на втора голяма врата и бяхме въведени в много хубав апартамент. Предвождани от слуга в ливрея, влязохме в гостната, в чиято камина грееше английски огън и по чиито стени блестяха чуждестранни огледала. До камината забелязахме групичка от хора — едно тъничко същество отпуснато в дълбоко кресло, две жени около него и сивокосия господин, който напрегнато наблюдаваше какво става.

— Как е Хариет? Искам Хариет да бъде при мене — немощно се обади момичешкото гласче.

— Къде е мисис Хърст? — обърна се господинът нетърпеливо и строго към прислужника, който ни бе въвел.

— Тя е извън града, сър. Младата господарка я освободи до утре.

— Да, така е, така е. Замина при сестра си. Казах й, че може да отиде, сега си спомням — намеси се младата господарка. — Но страшно съжалявам, защото Манон и Луизон не разбират ни едно дума и без да искат, ми причиняват болка.

Доктор Джон и господинът се поздравиха; докато те нещо се съветваха, аз пристъпих до креслото и изпълних онова, което желаеше измъченото и отпаднало момиче.

Занимавах се с моята работа, когато Греъм приближи. Той бе умел хирург и след като я прегледа, установи, че не са нужни съветите на друг лекар за лечението, което трябваше да се приложи в момента. Нареди да я отнесат в стаята и ми прошепна:

— Вървете с жените, Люси; струват ми се недодялани. Ако не друго, то поне ще можете да им нареждате какво да правят и тъй ще й спестите болките. Трябва да я обслужват много внимателно.

Стаята й бе засенчена от светлосини завеси с муселинени къдри. Леглото ми се стари като снежна пряспа — чисто, меко и пухкаво. Накара жените да се дръпнат и съблякох господарката им без тяхната добронамерена, но несръчна помощ. Не бях достатъчно съсредоточена, за да забележа с подробности всяка дреха, която свалях, ала получих общо впечатление за изящество, финес и съвършена лична чистота, нещо, което, като размислях по-късно, извика сравнение с дрехите на мис Дженевра Фаншоу.

Момичето бе дребничко, нежно същество, съвършено сложено. Докато прибирах назад гъстите й, но тънки коси, съскави и меки, идеално поддържани, можах да огледам младото, бледо, измъчено, но хубаво лице. Челото бе гладко и ясно, веждите бяха очертани и меки, изтънени към слепоочията, очите бяха дар на природата — красиви и големи, дълбоки, те имаха надмощие над останалите черти на лицето, очевидно можеха да бъдат много по-изразителни в друг час и при други обстоятелства, а сега бяха уморени и страдащи. Кожата й бе бяла, шията и ръцете й бяха прорязани от тънки вени, като листенца на цвете. Леката ледена корица на гордостта пробляскваше по тази деликатна външност, а устните изглеждаха надменно свити — нещо без съмнение неосъзнато и вродено, ала това бе изражение, което, ако я бях срещнала за пръв път в добро здраве и нормално състояние, би ме навело на мисълта, че малката госпожица има съвсем погрешно схващане за живота и за своето собствено значение.

Поведението й, докато я преглеждаше докторът, извика моята усмивка. Не се държеше като малко дете — всъщност показа търпение и сдържаност — и все пак на няколко пъти му се сепна нервно и остро, заявявайки, че й причинявал болка и трябвало да се постарае да не я измъчва така. Тъй също видях големите й очи да се спират на лицето му подобно сериозните очи на някое хубаво, учудено дете. Ако го е забелязал, постарал се е, изглежда, да не и пречи и да не отвръща със същото. Той свърши своята работа много грижливо и внимателно, спестявайки й всяко излишно страдание, а тя призна заслугите му, след като бе свършил, с думите „Благодаря, доктор, и лека нощ“, които произнесе с дълбока благодарност. Но докато ги изричаше, съпроводи ги отново с оня замислен, проницателен поглед, който ми се видя странен — толкова сериозен и напрегнат беше.

Нараняването не бе кой знае колко опасно — това уверение баща й изслуша с усмивка, която изведнъж събуждаше дълбоки симпатии у събеседника — толкова искрена и радостна беше. Той изрази благодарностите си към Греъм с прямота, характерна за англичанин, който се обръща към човек, извършил му услуга, но все още непознат, и го помоли да дойде пак на другия ден.

— Татко — обади се момичето откъм обвитото в балдахин легло, — благодари и на дамата. Тя тука ли е?

открехнах завесите усмихнато и я погледнах. Лежеше вече съвсем успокоена. Беше хубава, макар и бледа; лицето й бе с тънки черти и макар да изглеждаше горделиво, струва ми се, че това бе само първоначално впечатление.

— Благодаря на дамата от сърце — каза бащата. — Мисля, че тя бе извънредно мила към моето дете. Смятам, че не бива да разказвате на мисис Хърст кой я е заместил и е помагал вместо нея; това ще я накара да изпита срам и ревност.

И тъй, в най-приятелско настроение ние се сбогувахме; предложиха ни закуска, която отказахме, защото ставаше късно, и се оттеглихме от хотел „Креси“.

Обратният ни път минаваше край театъра. Там всичко тънеше в тишина и мрак — от развълнуваната, развилняла се тълпа нямаше и следа; лампите, както зараждащият се пожар, бяха загасени. На другата сутрин вестниците обясниха, че една искра подпалила някаква завеса, която припламнала, но веднага била загасена.