Шарлот Бронте
Вийет (19)

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
КЛЕОПАТРА

Престоят ми в „La Terrasse“ продължи още две седмици след края на ваканцията. Мисис Бретън любезно уреди тази почивка. След като един ден синът й заяви, че „Люси все още не е достатъчно укрепнала, за да се върне в онази бърлога, наречена «пансион»“, тя незабавно отпътува за улица „Фосет“, срещнала се с директорката и получила отсрочка, като обяснила, че за да оздравея напълно, е необходима продължителна почивка и промяна. Вследствие на това към мен бе проявено внимание, без което отлично бих могла да помина — а именно посещение на учтивост от страна на мадам Бек.

В един хубав ден тази дама се появи в малкия дворец, докарана от фиакър. Предполагам, че е имала желание да види жилището, обитавано от доктор Джон. Очевидно бе, че приятното местоположение и красивата подредба надминаха очакванията й. Тя възхвали всичко, което видя, провъзгласи синия салон за „великолепна стая“, многословно ме поздрави за това, че съм намерила такива „достойни, дружелюбни и уважавани“ приятели, изрече един мил комплимент по мой адрес, а когато доктор Джон се присъедини към нас, изтича смело към него и го засипа с думи, всички искрящи от възхвали и възклицания от неговото „chateau“ (дворец), за „госпожа майка му“, „достойната господарка на двореца“, за „красивата му външност“, която действително бе цветуща и в момента развеселена от добродушната, но иронична усмивчица, с която той всякога изслушваше нестихващите и цветущи френски изрази на мадам. С две думи, мадам се показа откъм най-очарователната си страна, пристигна и си замина като фойерверк от комплименти, възхищения и приветливост. Полунарочно и отчасти за да й задам няколко въпроса за работата в училището, аз я последвах до колата и надникнах вътре, след като се бе настанила, и вратата бе затворена. Каква огромна промяна бе настъпила за тъй кратко време! Миг преди това тя преливаше от очарование и шеговитост, а сега седеше строга като съдия и сериозна като мъдрец! Странна женичка!

Върнах се и закачих доктор Джон за предаността, която мадам изпитваше към него. Как се смя този човек! Какво веселие струеше от очите му, докато си припомняше някои от натруфените й изрази; той дори ги повтори, имитирайки нейното бърборене! Притежаваше силно чувство за хумор и бе най-приятният компаньон на света — когато успяваше да забрави мис Фаншоу.

 

 

Казват, че за оздравяващия нямало нищо по-хубаво от това, „да стои на слънце, спокоен и отпуснат“ — изпълвал се с живителни сили. Когато малката Жоржет Бек се оправяше от болестта, често я вземах на ръце и с часове я разхождах из градината край една стена, обраснала с лозница, чиито гроздове зрееха на слънцето. Това слънце заруменяваше бледото й личице също тъй, както позлатяваше и наливаше тежките гроздове.

Има човешки характери, ласкави, лъчезарни и нежни, чието влияние за падналия духом е също тъй благоприятно, както светлината на пладнето — за болника. Сред тези облагодетелствувани характера бяха доктор Бретън и неговата майка. Те обичаха да даряват щастие тъй, както някои — да причиняват страдания. Правеха го инстинктивно, незабележимо и почти несъзнателно; средствата да даряват удоволствие избликваха спонтанно в душите им. Всеки ден, докато бях при тях, те предлагаха по някакъв план, който се превръщаше в благодатни забавления. Колкото и да бе зает, доктор Джон успяваше да подреди времето си така, че да ни придружава на малките ни излети. Просто не знам кога изпълняваше ангажиментите си; те бяха многобройни, но той ги съчетаваше така, че да му остава свободно време. Често съм го виждала много зает, но рядко — преуморен, никога — раздразнен, объркан и потиснат. Вършеше всичко с лекота и охота на своята преливаща жизненост, с неизчерпаема енергия. Водена от него, в тези две седмици аз видях от Вийет, от околностите и от жителите му много повече, отколкото през осемте месеца на моя престой в предишното ми жилище. Той ме заведе до някои градски забележителност, чиито имена бях само чувала; с усърдие и въодушевление ми разказа много полезни нища. Изглежда, не му бе неприятно да разговаря с мене, а аз, от своя страна, го слушах с удоволствие. Не му бе присъщо да се отнася към проблемите студено и повърхностно, рядко обобщаваше, никога не говореше досадно. Изглежда, че малките хубави подробности му харесваха колкото и на мене. Умееше да разбира характерите, и то също тъй не повърхностно. Тези неща правеха разговора с него особено интересен; говореше всякога от личен опит и не заемаше, нито крадеше по някой сух факт,изтъркана фраза, или пък готово мнение от книгите — това му придаваше свежест, толкова по-приятна, защото не се срещаше често. Пред моите очи духът му като че ли премина в друга фаза — събуди се нов ден, засмя се под една нова и по-благородна зора.

Майка му бе щедра, но той бе по-щедър, по-великодушен и от нея. Открих, придружавайки го из Бас Вий — най-бедния и пренаселен градски квартал, — че мисиите му там бяха колкото на лечител, толкова и на благодетел. Скоро разбрах, че весело, без да придава някаква стойност на постъпките си, той успяваше да създаде сред този окаян слой на населението един свят на истинско добро. Простолюдието го обичаше; бедните му пациенти в болниците го приветствуваха с ентусиазъм.

Но стига. Не искам от достоверен разказвач да се превърна в пристрастен панегирист. Много добре ми е известно, че доктор Джон не бе съвършен. Той бе изтъкан от човешки слабости; нямаше час, нито дори миг от времето, което прекарвах с него, в които с някоя постъпка, думи или поглед да не е издал, че не е бог. Един бог не би притежавал жестоката суетност на доктор Джон, нито постъпките му на лекомислие. Никой безсмъртен не би приличал на него в моментната забрава на всичко друго освен настоящето, в пристрастието му към това настояще -не го вършеше грубо, отдавайки се на материални излишества, а по-скоро егоистично, като изтръгваше до капка всичко, което би могло да подхрани мъжкото му себелюбие; обичаше да засища това алчно чувство, без да се замисля за цената на фуража, нито да го е грижа колко ще струва да се поддържа косъмът му загладен и да е в добра форма.

Моля читателят да обърне внимание на привидното противоречие на двата образа, които давам на Греъм Бретън — обществения и частния, градското и домашното възприятие. В първия, обществения, го виждаме забравил за себе си — скромен в разгръщането на способностите и усърден да ги проявява. Във втория, домашния портрет, проличава осъзнаване на онова, което притежава и което представлява, наслада от вниманието, което му се обръща, готов на всичко, за да го извика, и суетност — когато го получава. Но и двата портрета са верни.

Не бе възможна да се грижиш за доктор Джон тайно и незабелязано. Тъкмо когато смяташ, че нещо дребничко, което си изработил, за да си служиш с него, е прието, без да се оцени, и че подобно на другите мъже той ще го използува, но няма и да се запита откъде и дошло, той изведнъж те поразява с една-две усмихнати забележки, които ти доказват, че окото му е следило всичко от самото начало до свършването на ръкоделието; че е обърнал внимание на модела, наблюдавал е работата ти и е отбелязал часа на завършването й. Обичаше да го ухажват по този начин и оставяше задоволството да искри в очите и да играе край устата му.

Всичко това би било достатъчно, ала той прибавяше към своята мила и безгласна благодарност и желанието да изплаща, както сам го зове, своите задължения. Когато майка му се трудеше за него, той й се отблагодаряваше, като я заобикаляше със своята жизнерадост, обсипваше я с величие и закачки, подсмихваше й се, радваше душата й повече от обичайното. Като разбереше, че Люси Сноу е сторила нещо за него, измисляше за отплата някакво приятно развлечение.

Често съм се удивлявала колко основно познаваше той Вийет — познания, които не се ограничаваха с големите улици, а проникваха в художествените галерии, в залите и затворените салони; за всяка врата, която скриваше някой предмет на изкуството, заслужаващ да се види, за всеки музей, за всяка зала, предназначена за изкуство или наука, той сякаш знаеше тайните думи „Сезам, отвори се!“ Никога не съм имала склонност към науката, ала някакъв необясним, сляп, силен инстинкт ме привличаше към изкуството. Обичах да посещавам картинните галерии и с удоволствие оставах там сама. Когато бях с приятел, някакво проклето притеснение не ми позволяваше да видя достатъчно, да изживея всичко. Когато бях с чужди хора, с които ми се налагаше да разговарям по изложените предмети, само след половин час се чувствувах изтощена, обхваната от някаква смесена умора, предизвикана от физическа отпуснатост и душевна тъпота. Всяко по-образовано дете, още повече пък интелигентен възрастен са ме карали да се срамувам дълбоко, когато съм наблюдавала как смислено разговарят, когато посещават групово картинни изложби, исторически забележителности, сгради или каквито да било други места от обществен интерес. Доктор Бретън беше чичероне по мой вкус; завеждаше ме рано, преди галериите да се изпълнят с хора, оставяше ме там за два-три сама и идваше да ме вземе, когато привършваше с ангажиментите си. Междувременно аз се чувствувах щастлива — щастлива не само да гледам, но и да изследвам, да разпитвам и да си съставям мнение. По време на тези посещения ставаха недоразумения и непрестанни сблъсъци между волята и силата. Първото качество изискваше от мен чувство на одобрение към всичко, което бе общоприето да се смята за красиво; второто чувство с мъчителни въздишки изявяваше пълната си неспособност да плати подобна дан. След това то се самоусмиваше, подканяше се, насилваше се да извиси вкуса си и да изостри интереса си. Но колкото по-насилвано бе, толкова по-малко бе желанието му да възхвалява. Като откривах постепенно, че вследствие тези съвестни усилия започвам да чувствувам някаква странна умора, взех да размишлявам дали няма да е по-добре да се откажа от подобни огромни усилия и като заключих, че мога, позволявах си да отминавам с безразличие деветдесет и девет от сто изложените картини.

Струваше ви се, че оригиналната и хубава картина се среща точно толкова рядко, колкото една оригинална и хубава книга; накрая вече престанах да изпитвам стеснение, когато, застанала пред някакъв шедьовър, рисуван от прочут художник, си казвах: „Това изобщо не е като в живота. Природната светлина никога не е била такава — нито при буря, нито когато е облачно, не е толкова мътна, както е нарисувано тук, под това индигово небе, а това пък индиго не е въздух, нито тъмните плевели под него са дървеса.“ Няколко старателно изрисувани и самодоволни дебелани не бяха в състояние да ме убедят, че са богините, за които се мислеха. Десетки удивително изписани малки фламандски картини и рисунки, прелестни за илюстрации на модни списания, с разнообразните костюми от красиви материи, показваха похвалното усърдие на своя създател, похабено по нескопосан начин. И все пак тук-там се срещаха искрици от истина, които задоволяваха съвестта, както и светли лъчи, които развеселяваха погледа. Усещаше се силата на природата в някоя снежна буря, както и нейното тържество в слънчев южен ден. Изражението на някой портрет разкриваше дълбоко вникване в характера; лице в някоя историческа картина, с живата си синовна прилика поразяваше внушението, че е родено от гений. Тези изключения ми доставяха удоволствие, заобичах ги като приятели.

Един ден в тих ранен час аз се озовах сама н една известна галерия, където изпъкваше картина с огромни размери, окачена на най-добре осветената стена; кордон, изпънат пред нея, я предпазваше от зрителите, а пред кордона бе поставена тапицирана пейка за удобство на възхитените почитатели, които, след като се уморят да я наблюдават, можеха да продължат да я съзерцават седнали. Тази картина, както изглежда, се смяташе да бисера на колекцията.

Представляваше жена, според мен значително по-едра от естествен ръст. Пресметнах, че тази дама, разположена сред разкош, който бе подходящ за нейния обем, би трябвало да тежи поне стотина килограма. Беше наистина изключително охранена; трябва да е излапала огромно количество месо — докато е станала толкова едра и висока, с такива здрави мускули, с толкова пищна плът. Лежеше полуизлегната на някакво легло — защо, трудно бе да се каже; светлината край нея бе ярка като пладне. Беше в цветущо здраве, достатъчно яка, да работи за две готвачки; по нищо не личеше да я боли гърбът; би трябвало да стои или поне да седи, но изправена. Да се чуди човек защо й трябваше да се излежава посред бял ден. Тъй също би трябвало да носи прилични дрехи — рокля, която да я закрива добре, нещо, което не беше така. С огромно количество плат — поне двадесет и пет метра, като го пресмятах на око, тя бе успяла едва да се позакрие. Освен това нищо не извиняваше бъркотията наоколо й. Тенджери и тигани — може би трябва да кажа вази и чаши — се търкаляха навсякъде по пода, сред тях се валяха разбъркани цветя, голямо парче плат за пердета покриваше леглото и се влачеше по пода. Погледнах в каталога и открих, че това забележително произведение носи името „Клеопатра“.

 

 

Седях пред нея, чудех се (понеже пейката беше там, сметнах, че бих могла да се възползувам) и си казвах, че докато някои от детайлите — розите, златните чаши, скъпоценностите и т. н. — са красиво изписани, картината като цялост представлява голям боклук. Залата, полупразна, когато влязох, започна да се пълни. Без да обръщам внимание на това обстоятелство (тъй като всъщност за мен то не бе от значение), останах да седя, и то по-скоро да си отпочивам, отколкото за изучавам тази огромна тъмнокоса циганска царица, на която, признавам, скоро се наситих, и взех да я разглеждам, за да се развлека, едни изключителни малки натюрморти — диви цветя, диви плодове, горски гнезда от мъх, в които яйцата приличаха на бисери, гледани през ясна зелена морска вода — закачени скромно над оная безвкусна и грозна картина.

 

 

Внезапно някой леко ме потупа по рамото. Стресната се извърнах и видях едно лице, наведено над мене; беше намръщено, почти възмутено.

— Какво правите тук? — изрече нечий глас.

— Но, господине, забавлявам се.

— Забавлявате се, така ли? Е, и с какво, ако мога да запитам? Хайде, бързо, направете ми удоволствието да станете, хванете ме под ръка и скоро на отсрещната страна!

Изпълних нареждането. Господин Пол Еманюел (това бе той), се бе завърнал от Рим и сега, след като бе пътешествувал, никак не ми се струваше да е станал по-търпим към неподчинението, отколкото преди, когато това допълнително отличие все още не увенчаваше челото му.

— Позволете да ви заведа при вашите придружители — рече той, докато прекосявахме залата.

— Нямам никакви придружители.

— Не е възможно да сте сама!

— Сама съм, господине.

— И сама сте дошла дотук?

— Не, господине, доктор Бретън ме придружи.

— Доктор Бретън и госпожа майка му, естествено.

— Не, само доктор Бретън.

— И ви каза да разглеждате тази картина, така ли?

— Нищо подобно, аз сама я открих.

Косата на господин Пол бе остригана късо, иначе, предполагам, щеше да се изправи на главата му. Сега, когато започнах да предугаждам причините за възмущението му, доставяше ми удоволствие да запазвам спокойствие и да го дразня.

— Невероятна островитянска смелост! — възкликна учителят. — Изключителни жени са това, англичанките!

— Но какво има, господине?

— Какво имало! Как се осмелявате вие, млада жена, да седите най-спокойно, като някакво момче, и да разглеждате тази картина!

— Картината е много грозна и все пак не разбирам — защо да не я гледам?

— Добре! Добре! Не говорете повече за нея. Обаче не бива да идвате тук сама.

— Но ако нямам кой да ме придружава, какво тогава? И освен това има ли значение дали съм сама, или с компания? Никой не се занимава с мене.

— Taisez-vous, и сядайте тук — тук! — И той постави стола с трясък в един особено скучен ъгъл, пред редица невероятно отблъскваща табла.

— Но, господине!

— Никакво но, господине, сядайте и да не сте мръднала — чувате ли? Ще останете тук, докато дойда да ви отведа.

— Какъв тъжен кът — извиках аз — и какви грозни картини.

И те наистина бяха грозни — комплект от четири, озаглавени в каталога „Животът на жената“. Нарисувани бяха в забележителен стил — плосък, мъртъв, с бледи цветове, сковано. Първата представляваше „Младо момиче“, което излиза от църковните двери, в ръката си държи требник, облеклото й — скромно, очите й сведени надолу, устните свити — типичен образ на отвратителна, преждевременно развита малка лицемерка. Втората — „Младоженка“, с дълъг бял воал, коленичила за молитва в стаята си, с притиснато една о друга ръце, избелила очи по най-дразнещ начин. Третата, „Млада майка“, надвесена неутешимо над едно тлъсто дете с лице като болна луна. Четвъртата, „Вдовица“, беше жена в черно, хванала за ръка черно малко момиченце; двете усърдно разглеждат елегантен френски паметник, поставен в ъгъла на някакво гробище. Всички тези четири „възрасти“ бяха мрачни и сиви като злодеи и студени и бездушни като привидения. Какво удоволствие, наистина, да живееш с подобни жени — неискрени, нацупени, безкръвни, безмозъчни нищожества! Отвратителни по свой начин като ленивата циганка Клеопатра!

Невъзможна бе да задържа по-продължително вниманието си върху тези шедьоври, затова бавно се извърнах и взех да оглеждам галерията.

Междувременно край лъвицата, от чиято близост ме бяха прокудили, се бе сбрал цял куп зрители. Повече от половината бяха жени, ала след това господин Пол ми обясни, че това били „дами“ и те можели да гледат онова, което никоя „госпожици“ не бивало да вижда. Направо му заявих, че не приемам подобно обяснение и че го смятам за безсмислено, следствие на което той с привичната се безпрекословност ми нареди да замълча и същевременно се възмути от моята прибързаност и невежество. Не мога да си представя учител, по-деспотичен от този господин Пол. Забелязах, че междувременно той самият съвсем невъзмутимо оглеждаше картината и спря там погледа си твърде дълго. Но не забравяше да ме погледне от време на време, за да се увери, че изпълнявам нарежданията му и не мърдам от мястото си. След малко отново пристигна при мене.

— Нали бяхте болна? — запита ме той. — Разбрах, че сте боледували.

— Да, но сега вече съм добре.

— А къде прекарахте ваканцията?

— Предимно на улица „Фосет“, известно време при мадам Бретън.

— Разбрах, че сте останала сама на улица „Фосет“. Наистина ли?

— Не съвсем сама. Мари Брок (ненормалната) беше с мене.

Той сви рамене; различни и противоречиви чувства преминаха по лицето му. Господин Пол познаваше Мари Брок; нямаше негов час в трети клас (там бяха събрани най-изостаналите ученички), без тя да предизвика в душата му остър сблъсък. Видът й, отвратителните й маниери, неукротимият й нрав го дразнеха и будеха силна антипатия — чувство, което са надигаше всякога, когато накърняваха вкуса му или се противопоставяха на волята му. От друга страна, болестта й апелираше към чувствата му за състрадание и опрощение — а той не можеше да им противостои, вследствие на това произлизаха ежедневни борби между търпението и отвращението, от една страна, и съжаление и чувство за справедливост, от друга; в тези борби, трябва да се признае, рядко надделяваше отвращението, но станеше ли ката, господин Пол проявяваше ужасните черти на характера си. Страстите му бяха силни, антипатиите и симпатиите също тъй ярко изявени; усилието, което упражняваше, за да ги контролира, не успяваше да скрие от наблюдателя тяхната стихийност. Човек с подобни склонност най-често извиква у по-обикновените души страх и неприязън и все пак погрешно бе да се страхуваш от него. Нищо не го вбесяваше толкова, колкото страхът и недоверието, нищо не го успокояваше повече от доверието, смекчено с благодушие. За да се явяват тези му чувства обаче, би трябвало да се познава из основи неговият характер, а малцина успяваха да го опознаят.

— Как се справяхте с Мари Брок? — запита той след кратко мълчание.

— Господине, сторих всичко по силите си, но да бъдеш насаме с нея, е ужасно.

— Следователно сърцето ви е мекушаво. Липсва ви смелост и по всяка вероятност милосърдие. Не притежавате качества за милосърдна сестра.

Той беше религиозен човек. Себеотрицанието и себепожертвователността, изисквания, характерни за католическата религия, оформяха отношенията му към другите.

— Не зная. Грижех се за нея, доколкото можех, ала когато леля й пристигна, за да я отведе, почувствувах голямо облекчение.

— Аха, значи сте егоистка. Има жени, които се грижат за подобни нещастници в болниците. Не бихте могли да вършите това, нали?

— А вие?

— Жена, достойна за името си, би трябвало да превъзхожда нашия груб, грешен, самовлюбен пол в способността да изпълнява подобни задължения.

— Аз я миех, поддържах я чиста, хранех я, опитвах се да я забавлявам, а тя ми се плезеше.

— Нима си въобразявате, че сте извършили големи подвизи?

— Не, но на по-големи не съм способна.

— Значи силите ви са ограничени, щом грижите за един идиот са ви разболели.

— Не беше от това, господине. Аз заболях от нервна треска. Разумът ми се разболя.

— Наистина ли? Значи не притежавате големи качества. Не сте с героичен дух, смелостта ви не ще стигне, за да живеете в усамотение, смела сте само дотолкова, че да гледате безстрашно картини като „Клеопатра“.

Нищо не би ви струвало да се разгневя от подигравателния тон на този дребен човек. Но никога не му бях позволявала да ме ядоса, нямаше да позволя и сега.

— „Клеопатра“! — отвърнах кротко. — И господинът разгледа „Клеопатра“. Какво мисли той за нея?

— Нищо не струва — отговори учителят. — Като жена е превъзходна — талия на императрица, форми на Юнона; но като личност не бих я искал нито за съпруга, нито за дъщеря, нито пък за сестра. А и вие не бихте й хвърлили дори и бегъл поглед.

— Но аз я погледнах повече от бегло, докато господинът говореше. Оттук се вижда много добре.

— Обърнете се към стената и разгледайте четирите картини за живота на жената.

— Господин Пол, ако те толкова ви харесват, позволете ми да освободя моя стол и да ви оставя да ги съзерцавате.

— Госпожице — обади се той с нещо като полуусмивка или по-скоро с намерение да се усмихне, но изражението му си остана мрачно, — вие, чедата на протестантизма, ме удивлявате. Вие, пуснатите на воля англичанки, минавате край нагорещени палешници и не се изгаряте. Мисля си, че ако някоя от вас бъде хвърлена в най-жежката пещ на Навуходоносор, ще се измъкне оттам, без дори да усети миризмата на дима.

— Нека господинът бъде тъй добър да се отмести малко настрана.

— Какво? Какво гледате пък сега? Да не би да сте видели някой познат сред онези млади хора?

— Така ми се струва — да, виждам едного, когото познавам.

Всъщност видяла бях една глава, прекалено красива, за да принадлежи другиму освен на уважаемия полковник Дьо Амал. Каква съвършена, издокарана малка тиква тебе това! Какви фигура, изфинена и гиздава! Какви женствени нозе и ръце! Как изискано държеше монокъла пред едното си око, с какво възхищение съзерцаваше „Клеопатра“ и как очарователно се кискаше и шепнеше нещо на приятеля си! О, умникът! О, изисканият джентълмен с извисения вкус и такт! Наблюдавах го в продължение на десетина минути и разбрах, че беше дълбоко развълнуван от тази мургава и едра нилска Венера. Толкова бях заинтригувана от поведението му, тъй вдадена в разгадаване на характера от погледите и движенията му, че забравих за господин Пол. В това време между мен и този господин се изпречиха други посетители, а възможно е той още по-дълбоко да се е възмутил от моята разсеяност и да се е отдалечил доброволно. Във всеки случай, когато отново се огледах, той се беше отишъл.

Погледът ми, търсейки него, спря на друга, много по-различна фигура, открояваща се сред тълпата със своята височина и благородство. Задал се бе доктор Джон, различен от заядливия малък учител и по вид, и по тонове; както ябълката на Хисперидите се различава от сбръчкания плод на трънката, както смелият, но сговорчив достолепен арабин се отличава от грубия, див и упорит колибар. Оглеждаше се за мен, но още не бе стигнал до ъгъла, в който учителят ме бе натикал. Но се помръднах; исках да го погледам още малко.

Той приближи до Дьо Амал, спря близо до него. Помислих, че му е приятно да гледа над главата му. И доктор Бретън отправи поглед към Клеопатра. Съмнявам се, че беше по вкуса му. Не се ухили като малкия конт; устата му остана сериозна, погледът му — хладен; без предвзетост той отстъпи и пусна другите да приближат. Забелязах, че ме чака; станах и отидох до него.

Обиколихме заедно галерията; да се обходи залата с него бе много приятно. Всякога изпитвах удоволствие да слушам онова, което имаше да каже за някоя картина или книга, защото, без да се преструва на познавач, говореше само това, което мисли, и оценките винаги бяха оригинални. Много често бяха точни и категорични. Приятно бе тъй също да му кажеш неща, които той не знаеше — изслушваше те любезно, готов да се поучи, несмущаван от опасения, че ако наведе своята светла, хубава глава, за да чуе неясните и смутени обяснения за някоя жена, това ще застраши мъжкото му достойнство. А когато той, от своя страна, обясняваше нещо, правеше го с такова умно красноречие, че думите останаха запаметени в паметта; не съм забравила нито едно негово обяснение, нито една чута от него подробност.

Когато излязохме от галерията, запитах го какво мисли за „Клеопатра“ (след като го разсмях с разказа си за това, как учителят Еманюел ме е сложил на мястото ми, и го заведох да види прелестната серия от картини, препоръчани на моето внимание).

— Пфу! — възкликна той. — Майка ми е по-хубава. Чух френски контета да я възхваляват; наричаха я „пищна жена“, ако е тъй, ще кажа, че „пищността“ не ми допада. Къде ще се сравни тая мулатка с Дженевра?