Шарлот Бронте
Вийет (15)

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
ДЪЛГАТА ВАКАНЦИЯ

Подир празненството в чест на мадам Бек с трите предшествуващи го седмици на отпущане, с неговите дванадесет часа на бурно веселие и развлечения и с последвалия го ден на пълна почивка настъпи много различно време — два месеца на истинско съсредоточаване, на сериозно, задълбочено учение. Тези два месеца, последните от учебната година, бяха всъщност единствените истински работни месеца в годината. За тях бе отложена — в тях бе съсредоточена както от преподавателите, тъй и от страна на ученичките — главната тежест от подготовката за изпитите, предшествуващи раздаването на наградите. Кандидатките за награди трябваше да се трудят най-задълбочено, преподаватели и учители трябваше да напрегнат мишци в колелото, да подтикват изостаналите и старателно да помагат и да обучават надеждните. Необходимо бе да се подготви достойна демонстрация, да се подреди съдържателна изложба за публичен показ и за постигането на тази цел всички средства бяха позволени.

Почти не забелязах как работят останалите учители — гледах своята работа; задачата ми никак не беше лека, защото ми предстоеше да налея в деветдесет мозъка онова, което те смятаха за много сложна и трудна наука — английския език; и да привикна деветдесет мозъка към произношение, което всички те намираха за непосилно — съскащите и фъфлещите съгласни на английските острови.

Настъпи изпитният ден. Отвратителен ден! Подготвян с напрежение и старание, дочакан с набързо и небрежно навлечени дрехи — нямаше ги прозрачните и феерични рокли, нямаше ги белите тюлове и тънките поли; сдържано, спретнато, скромно, такова беше облеклото. Струваше ми се, че аз съм особено обречена, защото от всички учителки най-голямата тежест и изпитание падаха единствено върху мен. От другите не се очакваше да изпитват по предметите, които преподаваха, тъй като преподавателят по литература, господин Пол, поемаше това задължение върху себе си. Той, този училищен самодържец, събираше всички юзди в дланта на едната си ръка, отпъждаше яростно всички колеги, отказваше всяка помощ. Самата мадам, която очевидно много искаше да проведе изпита по география — и тя бе принудена да отстъпи и да се подчини на заповедите на своя деспотичен роднина. Той отстрани целия щаб от преподаватели — и мъже, и жени — и се изстъпи на изпитната катедра. Нервираше го това, че трябва все пак да направи това изключение от правилото. Не знаеше английски. Принуден бе да остави този клон от образованието в ръцете на учителката по английски, и го стори с облик на детинска ревност.

Една от приумиците на този способен, но пламенен и властолюбив мъж бе да води непрестанен кръстоносен поход срещу самолюбието на всички край него. Сам той изпитваше огромно удоволствие от своите публични изяви, ала дълбоко се дразнеше да види подобно нещо у друг. Обуздаваше се, доколкото може, стараеше се да не се издава, а когато не успяваше, избухваше като гейзер.

Вечерта преди деня на изпитите аз се разхождах в градината, където бяха другите учителки и всички пансионерки. Господин Еманюел тръгна с мен по „забранената алея“. Пурата висеше на устата му, палтото му — характерна дреха без определена форма — се вееше тъмно и застрашително; периферията на „гръцкото“ му кепе засенчваше лявото му слепоочие, черните му бакенбарди се къдреха като мустаците на разярен котарак, сините му очи проблясваха мрачно.

— И тъй — подзе той внезапно, като застана пред мен и ме спря, — вие се покачихте на трона като владетелка, седнахте на престола наравно с мене, а? Очевидно обичате да се радвате на облагите на властта. Вярвам, че затова сте тъй лъчезарна, малка амбициозна приятелко!

А истината беше, че той грешеше изцяло. Аз за разлика от него не очаквах — а и не бих могла — да се насладя на възхищението, нито на доброто мнение на утрешните си зрители. Ако тази аудитория наброяваше толкова голям брой лични приятели и познати, колкото имаше той, може би щеше да е по-различно. Говоря за случая, какъвто беше. Училищните победи излъчваха за мене ледена светлина. Питала се бях, питам се и сега, защо за него те сякаш грееха със сърдечна, уютна мекота. Може би той им отдаваше твърде голямо значение; вероятно аз ги ценях малко. Но, тъй или инак, и аз като него си имах своите прищевки. Обичах да довеждам господин Еманюел до състояние на ревнивост, това подпалваше духа му, възбуждаше ума му, хвърляше най-странни отблясъци и сенки по слабото му лице и виолетовосините му очи (той обичаше да казва, че черната коса и сините очи били „част от очарованието“ му). В гнева му имаше нещо привлекателно, беше неподправен, искрен, съвсем безпричинен, ала никога — лицемерен. Затова не възразих на обвиненията, които ми отправи, само запитах кога ще се проведе изпитът по английски — в началото или в края на изпитите.

— Не съм решил още — отвърна той — дали да е в началото, преди да са дошли още всички служители, когато вашата грабителска същност няма да бъде удостоена от голяма аудитория, или пък съвсем накрая, когато всички ще са вече уморени и вниманието им ще е разсеяно, ще бъдат отегчени.

— Колко сте жесток, господине! — възкликнах, преструвайки се на отчаяна.

— С вас човек трябва да бъде жесток! — отвърна той. — Вие сте от ония, които трябва да се обуздават. Знам ви! Другите в този дом гледат, като преминавате, и смятат, че някаква безцветна сянка е прекосила пътя им. Що се отнася до мен, веднъж разгледах внимателно лицето ви и това ми стига!

— Доволен ли сте, че сте ме прозрели?

Без да отговори направо, той продължи:

— Колко доволна бяхте от успеха си във водевила! Наблюдавах ви и забелязах страстния блясък от триумфа, изписан по лицето ви. Този огън се предаде и в погледа ви — това не бе обикновена светлина, то беше пламък! Но аз го предугаждах.

— Чувството, което изпитах тогава, господине — вие силно преувеличавате, и качеството, и неговото количество, — беше съвсем абстрактно. Не ме беше грижа за водевила. Ролята, която ми дадохте, я ненавиждах. Не изпитвах капка симпатия към публиката в салона. Те без съмнение са били добри хора — но аз не ги познавах. Какво бяха те за мене? Вълнува ли ме явяването ми пред утре? Дали изпитът представлява за мен друго освен най-обикновена работа — работа, която бих искала да е вече свършена?

— Искате ли да я взема от плещите ви?

— От все сърце, стига да не ви е страх от провал.

— Но аз непременно ще се проваля. Знам само три думи на английски и няколко изречения. Ако ме питате, най-добре ще е изобщо да се откажем — да няма изпит по английски. Е?

— Ако мадам се съгласи, съгласна съм и аз.

— Искрено?

— Съвсем искрено.

Той замълча и дръпна от пурата си. Внезапно се извърна към мен.

— Дайте си ръката — извика, а ядът и ревността се стопиха от лицето му, което сега излъчваше широта и доброта.

— Хайде, нека не сме съперници — да бъдем приятели — продължи господин Пол. — Изпитът ще се състои, а пък аз ще избера най-подходящото време и място да ви дразня и да ви преча, както бях склонен допреди десет минути (изпадам в такива настроения още от детинство), от сърце ще ви помогна. В края на краищата вие сте самотна, чужденка сте, трябва да си пробивате път и да си изкарвате хляба; няма да е лошо да ви забележат. Ще бъдем приятели, искате ли?

— От цялото си сърце, господине. Истински се радвам на добрия приятел. Предпочитам го пред всякаква слава.

— Бедничката! — възкликна той, извърна се и напусна алеята.

Изпитът премина успешно. Господин Пол удържа думата си докрай и стори всичко по силите си, за да улесни моята роля. На другия ден раздадоха наградите. И това мина; училището бе разпуснато, ученичките се разотидоха и голямата ваканция започна.

Ах, тази ваканция! Дали някога ще я забравя? Не вярвам. Мадам Бек замина още през първия ден от почивката — отиде при децата си на морския бряг; трите учителки имаха родители или приятели, при които намериха подслон. Всеки един от преподавателите тръгна нанякъде; един за Париж, друг за Бу-Марен, господин Пол пое на поклонение към Рим. Къщата остана съвсем празна, като изключим мен, една прислужничка и оная нещастна, деформирана и полунормална ученичка, полуидиотка, чиято мащеха не я искаше у дома й, в някаква далечна провинция.

Сърцето ми почти замря в гърдите, жалки копнежи изпънаха струните му. Колко дълги бяха тези септемврийски дни, колко тихи, колко безжизнени! Колко огромни и празни изглеждаха опустелите стаи! колко мрачна бе изоставената градина, посивяла от прахоляците на града, изоставен от лятото. Чудех се как ще доживея до края на тези осем седмици. Духът ми отдавна бе започнал да унива, а сега, когато отдръпнаха подпората, която ми носеше работата, изведнъж рухна. Скучното бъдеще не вещаеше утеха, не обещаваше нищо, не ме подтикваше да понасям сегашните несгоди срещу бъдещи радости. Често ме налягаше мрачно безразличие към живота — едно отчаяно копнение да стигна по-скоро до края на земните си дни. Уви! Когато ми остана достатъчно време, за да огледам живота си, както такива като мене би трябвало да го оглеждат, открих пред себе си безнадеждна пустиня — жълти пясъци, без стрък зеленинка, без лампи, без кладенец. Не познавах и не смеех да лелея ония надежди, тъй скъпи на младостта, които я извисяват нагоре и я тласкат напред. Дори да почукваха понякога на сърцето ми, аз вдигах отпреде им негостоприемна преграда. А след като ме напущаха отпъдени, често леех горчиви сълзи, но не виждах друг изход. Не смеех да предложа подслон на тези гости, защото смъртно се страхувах от греха и слабостта на напразните надежди.

Верующи читателю, ти си готов да ми четеш поучителна проповед по повод онова, което току-що описах; същото се готвиш да сториш и ти, моралисте, и ти, строги мъдрецо, а ти, стоико, ще се намръщиш, циникът ще ми се присмее, докато ти, епикуреецо, ще се залееш от смях. Добре, на всички ви аз отговарям тъй: постъпвайте както ви е угодно. Приемам и проповедта, и укорителното смръщване, и подигравката, и вашия смях. Възможно е всички да сте прави, а може би на мое място и вие като мене щяхте да грешите. Първият месец бе за мене дълъг, черен и тежък.

Ненормалната ученичка не изглеждаше нещастна. Правех каквото можех, за да я храня добре и да й бъде топло, защото единственото, от което се нуждаеше, бе храна и слънце, а като нямаше слънце — запален огън. Недоразвитите й способности се радваха на бездействието, умът, очите, ушите, сърцето й спяха доволни, не бяха в състояние да се събудят за никаква работа, следователно в летаргията се усещаха като в рая.

Три от седмиците на ваканцията бяха горещи, слънчеви и сухи, ала четвъртата и петата бяха бурни и дъждовни. Не зная защо промяната на времето ми се отрази тъй жестоко; бушуващата буря и шибащият вятър ме хвърлиха в някаква смъртоносна парализа, каквато не усещах, докато въздухът бе ведър, но сега нервната ми система вече не можеше да издържи онова, което би принудена да понася дълги дни и нощи в тази огромна празна къща. Как съм молила небето да ми даде утеха и подкрепа! С каква ужасна сила ме изпълваше убеждението, че Съдбата е мой вечен враг, който не може да бъде умилостивен. Не обвинявах за това милостта божия, нито неговата справедливост. Реших, че част от големия му план е едни да страдат горчиво цял живот, и бях уверена, че сред тях съм и аз.

Почувствувах известно облекчение, когато един ден пристигна лелята на ненормалната, възрастна добра женица, и отведе моята странна, недъгава другарка. Нещастното същество понякога ми дотежаваше ужасно; не можех да я извеждам извън градината, а и не биваше да я оставям нито миг сама, защото умът подобно на тялото й бе объркан. Тя имаше склонност към злото. Стремежът да направи беля, да стори безпричинно пакост налага край нея винаги да има някой. А тъй като почти не говореше и прекарваше цели часове да криви лицето и крайниците си, аз се усещах по-скоро затворена с някакво неукротимо животно, отколкото с човешко същество. Освен това обслужването й изискваше познанията на милосърдна сестра. Търпението ми беше тъй изчерпано, че понякога напълно се стопяваше. Тези задължения не трябваше да се изпълняват от мен, а от друга прислужница, която сега бе в отпуск; в залисията на ваканционната суетня не потърсиха кой да я замества. И все пак изпитанията от този род не бяха най-страшните, с които се бях сблъсквала в живота. Колкото и да бяха уморителни и противни, душевната ми мъка беше далеч по-изтощителна и съсипваща. Грижите за невменяемата често ме караха да се отвращавам от храната и ме тласкаха към чистия въздух, при кладенеца или край водоскока в двора. Но тези задължения ни веднъж не смазаха сърцето ми, не насълзиха очите ми, нито попариха страните ми със сълзи, горещи като разтопен метал.

След като ненормалната си замина, бях свободна да излизам навън. Отначало нямах смелост да се отдалечавам от улица „Фосет“, но постепенно намерих градските порти, преминах през тях и след туй често скитах по шосето, през полята, отвъд гробищата — католическите и протестантските, — зад нивите, стигах до долчинки и горички и още кой знае къде. Като че ме подтикваше остен, някаква треска не ме оставяше да почивам, копнежът за другарство подклаждаше в душата ми смъртен глад. Често се разхождах по цял ден в жежкото пладне, в хладната вечер, за да се върна чак при изгрева на луната.

Докато се разхождах тъй самотна, опитвах се да си представя как живеят моите познати. Мадам Бек в някакъв весел морски курорт с децата си, с майки си и с цяла група приятели, потърсили същия източник на отмора. Зели Сент Пиер беше в Париж с роднините си, другите учители бяха по домовете си. Дженевра Фаншоу беше предприела с някои свои познати пътешествие на юг. Дженевра ми се струваше най-щастлива. Намираше се в красиви местности, това септемврийско слънце озаряваше за нея плодородни равнини, в които под меките му лъчи зрееха жита и лозя. Тази златна и кристална луна изгряваше пред погледа й над сини хоризонти, накъдрени от планински силуети.

Ала всъщност всичко туй не беше от значение. Аз също усещах есенното слънце и луната, но ми се щеше да съм затрупана с пръст и трева, далеч от тяхното влияние, защото не можех да живея в светлината им, нито да ги превърна в свои другари, нито да им предложа обичта си. А Дженевра носеше в сърцето си един дух, способен да дава постоянна сила и утеха, да разхубавява дневната светлина и да омекотява мрака; най-чудесният от добрите гении, който бди над човечеството, я закриляше с криле и засенчваше главата й с тялото си. Подир Дженевра вървеше Истинската Любов, тя никога не можеше да бъде сама. Съзнаваше ли Дженевра това? Струваше ми се, да. Не я смятах за тъй безчувствена. Предполагах, че в сърцето си е благородна, че и сега обича, но скритом, че един ден възнамерява да покаже колко дълбоко люби и тя; представях си верния й герой, полууверен в стеснителната й обич и утешаван от тази своя увереност; подозирах, че помежду им съществува електрическа връзка на симпатия, чудесна верига на взаимно разбирателство, която поддържа общуването през хиляди километри и пренася през поля и равнини мислите им един към друг с помощта на молитвите и доброжелателството. Постепенно Дженевра се превърна за мен в нещо като героиня. Един ден, като усетих тази нарастваща илюзия, казах си: „Изглежда, нервите ми наистина са прекалено изопнати. Умът ми престрада твърде много, страхувам се, че ще заболея. Какво да сторя? Как да устоя на болестта?“

Ала при тези обстоятелства бе трудно да се опазя. Най-сетне, след цял един ден и цяла една нощ на дълбока душевна депресия, аз легнах физически болна, останах в леглото. По това време циганското лято бе стигнало до своя край — започнаха бурите на есенното равноденствие и в продължение на девет мрачни и дъждовни дни, чиито часове отлитаха гневни, оглушаващи, ветровити, грохотни от бушуващия ураган, аз лежах просната в леглото от някаква странна треска на духа и кръвта. Сънят ме напусна. Ставах нощем, търсех го, умолявах го от сърце да се върне. Отвръщаше ми трясъкът на някой прозорец или протяжният вик на бурята. Сънят не се върна.

Греша. Върна се веднъж, ала разгневен. Раздразнен от упоритостта ми, той дойде, за да отмъсти. Според часовника на „Свети Йоан Кръстител“ сънят не продължи повече от пет-десет минути — кратък период, но достатъчен, за да пречупи съществото ми с необяснимото си притеснение, да ми внуши едно безименно преживяване, което носеше оттенъка, изражението, ужаса, чувството за някакво посещение от небитието. Между дванадесет и един часа тази нощ към устните ми бе поднесена насилствено една чаша с течност, черна, силна, странна, почерпана не от кладенец, а напълнена от едно бездънно и безкрайно море. Страданието, замесено в мирски пропорции и приготвено за устните на смъртен, няма такъв вкус, какъвто имаше моето страдание. След като отпих и се събудих, аз си казах, че всичко е свършено, че краят вече и дошъл и аз вече съм отвъд. Разтреперана от страх, когато се свестих, готова да извикам за приятелска помощ, припомних си, че наблизо няма ни един жив човек, който да откликне на моя зов — в далечната си таванска стая Готон не би могла да ме чуе, — аз коленичих на леглото. Преминаха няколко ужасни часа; бях неописуемо объркана, смазана и потисната. След ужаса на оня сън най-непоносимо ми се струваше следното: стори ми се, че любимите ми покойници, които ме бяха обичали приживе, ме срещат на друго място, но вече отчуждени. Душата ми бе смазана от неописуемо чувство на отчаяние пред бъдещето. Не съществуваше причина, поради която да се опитвам да оздравея или да искам да живея; ала непоносим беше и безжалостният и надменен глас, с който смъртта ме предизвикваше да се предам на нейните непознати терзания. Когато се опитах да се моля, успях да изрека единствено следните слова:

„От най-ранна възраст понасям твоите мъчения с тревожен ум.“

Това бе чистата истина.

На другата сутрин, когато ми донесе чая, Готон ме подкани да извикаме лекар. Не пожелах. Смятах, че никакъв лекар не е в състояние да ме излекува.

Една вечер (не бях трескава, владеех се напълно) аз станах. Облякох се изтощена и разтреперана. Не можех да понасям повече самотата и тишината на дългата спалня, призрачно белите легла се превръщаха за мен в привидения, балдахините им ми се струваха като черепи, огромни и белязани от слънцето, в широките им, зейнали очни дупки се привиждаха смъртни сънища за по-стари светове и по-могъщи раси. Тази вечер у мен по-твърдо от всякога се загнезди убеждението, че Съдбата е от камък, а Надеждата — лъжлив идол — сляп, безкръвен, с гранитно сърце. Усещах освен това, че изпитанието, отредено ми от бога, наближава своя връх и вече може да бъде пречупено със собствените ми ръце, макар че те бяха горящи, немощни и разтреперани. Все още валеше, както през целия ден. Падаше здрач, това ме натъжи; от прозореца видях настъпващите нощни облаци да се влачат ниско, като отпуснати знамена. Стори ми се, че в този час небето излъчва обич и състрадание към всички болки, изживявани на земята. Тежестта от ужасния ми сън като че ли се повдигна; непоносимата мисъл, че повече не съм обичана, не съм желана, се поразсея от радостни надежди. Уверена бях, че тези надежди ще засияят по-ярко, ако се измъкна от тази къща, чийто покрив ме притискаше като надгробен камък, и ако изляза извън града, до една тиха могила, далече в полята. Загърната в наметка (не съм била трескава, щом съм предвидила да се облека топло), потеглих. Спряха ме камбаните на църквата, край която минавах; сякаш ме приканваха за молитва и аз влязох. Всякакъв свещен ритуал, всяко проява на искрена вяра, всяка молитва към бога бяха тогава за мене утеха, какъвто е хлябът за гладния. Коленичих с другите на каменния под. беше стара църква и здрачът в нея не бе позлатен, а зачервен от светлината, проникваща от стъклописа на прозорците.

Имаше малко богомолци и половината от тях си тръгнаха, щом свърши молитвата. Скоро разбрах, че останалите чакат да се изповядат, не мръднах. Внимателно затворих църковните врати, възцари се свята тишина, обви ни тържествен здрач. След малко бездиханна и изтощена от молитви, една покайваща се се запъти към изповеднята. Наблюдавах. Тя прошепна признанието си. Шепнешком я опростиха, тя си тръгна утешена. Влезе друга, сетне трета. Някаква бледа жена, коленичила до мене, се обади с тих, мил глас:

— Влезте сега вие, аз още не съм готова.

Подчинявайки се механично, аз станах и влязох. Знаех какво ще правя; умът ми огледа намерението ми със светкавична бързина. Подобна стъпка не би могла да ме направи по-нещастна, отколкото бях, а бе възможно да ме утеши.

Отецът в изповеднята не вдигна поглед, само кротко склони ухо към устните ми. Възможно е да беше добър човек, но дългът за него се бе превърнал в навик и той го изпълняваше като тегоба. Не познавах ритуала на изповедта. Вместо да започна с обичайните думи, аз изрекох:

— Отче, аз съм протестантка.

Той рязко се извърна. Не беше тукашен свещеник. Хора с тази професия обикновено имат раболепно изражение. По профила му разбрах, а също и по челото, че е французин; макар вече посивял и възрастен, стори ми се човек чувствителен и интелигентен. Запита ме любезно защо, като съм протестантка, съм отишла при него.

Отвърнах, че направо загивам за съвет и утешителна дума. Обясних, че седмици наред живея съвсем сама, чу на ума ми лежи болка, чиято тежест вече едва ли бих могла да понеса.

— Грях ли е, или престъпление? — запита той стреснато.

Уверих го, че не е нищо подобно и доколкото можах, разказах му какво съм преживяла.

Той остана замислен, изненадан, удивен.

— Сварвате ме неподготвен — рече. — за пръв път имам случай като вашия. Най-често знаем какво да очакваме и сме готови, ала това е нещо непознато за обикновените изповеди. Едва ли имам подходящ съвет за тия обстоятелства.

Разбира се, аз и не бях очаквала от него друго освен облекчението да излея мислите си в нечие ухо, човешко и чувствително, но и дискретно, да изрека на глас поне част от тъй дълго събираната, изстрадана болка в съд, който няма де се прелее обратно в мене, и това ме бе облекчило. Вече бях утешена.

— Да си вървя ли, отче? — запитах го, защото мълчеше.

— Дъще — обади се той мило (уверена съм, че беше добър човек, в очите му се четеше страдание), — засега по-добре си вървете. Но уверявам ви, че думите ви ме развълнуваха. С течение на годините за мен изповедите са се превърнали в нещо формално и обикновено. Вие дойдохте и ми изляхте сърцето си — нещо, което се прави рядко. Ще обмисля вашия случай и ще го обсъдя с моите братя. Ако бяхте от нашата вяра, бих намерил какво да ви кажа. Един тъй разстроен ум намира покой единствено в уединение и в редовни молитви. Знае се, че светът не дарява утеха на подобни характери. Светите мъже са съветвали покайващи се като вас да си осигуряват пътя към небето с покаяние, себеотрицание и истински благодеяния. Тук на земята за храна и питие им служат сълзите, горчивият хляб и горчивата вода, възнаграждението го спохожда след смъртта. Дълбоко вярвам, че мъките, под които се превивате, са пратеници от бога, дошли да ви върнат към лоното на истинската църква. Вие сте създадена за нашата вяра. Повярвайте, единствена нашата вяра е способна да ви изцери и да ви помогне. Протестантството, общо взето, е твърде сухо, студено, прозаично за същество като вас. Колкото повече се вглеждам във вашия случай, толкова по-ясно съзнавам, че той е необикновен. Не ще ви загубя от погледа си. Хайде, дъще моя, вървете си сега, но пак се върнете при мене.

Станах и му благодарих. Излизах, когато ме повика.

— Не бива да се връщате тук, в църквата — заяви той. — Виждам, че сте болна, а тази църква е студена . трябва да дойдете в дома ми. Аз живея на… — и ми даде адреса си. — Елате там утре в десет.

В отговор на тази покана аз само се поклоних, пуснах воала си и като се увих в наметката, се измъкнах навън.

Как мислиш, читателю, дали възнамерявах да потърся отново утеха от този свещеник? По-скоро бих се решила да вляза във вавилонската пещ! Този отец имаше оръжия, с които бе в състояние да ми въздействува, бе природно добър, с оная сантиментална френска доброта, която знаех, че не ме оставя безразлична. Като изключим любовта, едва ли съществуваше друг вид добро човешко чувство с коренче в действителния свят , на което да бях в състояние да устоя докрай. Отидех ли при него, той щеше да ми покаже всичко онова, което бе нежно, утешаващо и добро в попското учение. Сетне щеше да се опита да подкладе, да раздуха и запали устрема ми към благотворителни дела. Не знам как би завършило това. Всеки от нас се мисли силен в известни неща, но тъй също ние знаем колко сме слаби в други. Вероятностите са такива, че ако бях посетила улица „Влъхвите“ номер 10 в определения ден и час, сега, вместо да пиша този еретически разказ, може би щях да прехвърлям броеница в някоя килия на кармелитския манастир на булевард „Креси“ във Вийет. Имаше нещо изкусително у този благ стар свещеник, но каквито и да са неговите събратя, каквото и да си мисля за неговата църква и вяра (не харесвам нито едното, нито другото) към мен, когато се нуждаех от доброта, той ми стори добро. Да бъде благословен!

Здрачът бе прелял в нощ, лампите по улиците бяха запалени, когато напуснах онази мрачна църква. Сега вече можех да се прибера. Неустоимото желание да ме подуха октомврийският вятър на онази могила далеч от града се бе превърнало в обикновено пожелание, което разумът бе в състояние да потисне. Тъй стана, и аз тръгнах, както си въобразявах, към улица „Фосет“. Намирах се в един квартал от старата част на града, прорязан от безброй тесни улички, с живописни, старинни и полурухнали къщи. Бях твърде отпаднала, за да внимавам, и още по-небрежна към собственото си благополучие и безопасност, за да се предпазвам. Загубила се бях, но не ми стигаше смелост да попитам за пътя.

Ако бурята се бе укротила по залез слънце, сега тя си наваксваше изгубеното време. Силен и хоризонтален бе напорът на вятъра от северозапад към югоизток, той носеше ситен дъжд и от време на време подобно изстрели изпращаше порой от градушка; беше студено и пронизваше до кости. Наведох глава да срещна напора, но той ме тласна назад. Сърцето ми не се сломи от този сблъсък, единственото ми желание бе да имам криле, за да възседна вятъра, да разперя тези криле, да ги опра на неговия устрем, да препусна заедно с него, да шибам, където шибаше и той. Докато си мечтаех за това, изведнъж се почувствувах по-замръзнала отпреди и по-безсилна. Опитах да достигна до портата на едно от близките големи сгради, ала огромната фасада и високата кула почерняха и изчезнаха пред погледа ми. Вместо да се прислоня до стъпалата, както възнамерявах, аз сякаш полетях стремглаво към някаква пропаст. След това не помня нищо.