Шарлот Бронте
Вийет (21)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
РЕАКЦИЯ

Още само три дни и трябва да се връщам в пансиона. Броях всеки миг от тези дни по часовниковите стрелки. Как бих искала да забавя хода им, но те се изплъзваха, докато ги наблюдавах, отишли си бяха вече, когато аз все още треперех, че може да отлетят.

— Люси няма да си тръгва днеска — опита се да ме придума мисис Бретън, докато закусвахме. — Тя знае, че можем да й издействуваме нова отсрочка.

— Не бих пожелала, дори да ми я предлагат — отвърнах. — Копнея да сме се сбогували и пак да съм на улица „Фосет“. Тази сутрин трябва да си вървя. Да си вървя, и то веднага. Багажът ми е опакован и завързан.

Оказа се, че тръгването ми зависело от Греъм. Беше казал, че ще ме придружи, а се случи да е зает през целия ден; завърна се на заздрачаване. Последва кратка словесна схватка. Мисис Бретън и синът й настояваха да пренощувам при тях. Готова бях да се разплача — тъй раздразнена и нетърпелива бях, че още не съм тръгнала. Копнеех да ги напусна, както престъпникът на ешафода копнее да спуснат острието — исках болката да е вече преминала. Те не биха могли да си представят колко дълбоко бе желанието ми за това. В това отношение не можеха да проумеят чувствата ми.

Бе вече тъмно, когато доктор Джон ме доведе с кола пред вратите на мадам Бек. Лампата над тях светеше. Валеше ноемврийски дъжд, както бе валяло през целя ден. Светлините блещукаха по мократа улична настилка. В подобна нощ преди година за пръв път пристъпих същия този праг; сцената не се различаваше от сегашната. Помнех дори формите на паветата, които бях разглеждала със смутени очи, докато с разтуптяно сърце чаках да се отключи вратата, пред която стоях — самотница и просителка. В онази нощ бях срещнала и този, който сега стоеше до мене. Нима не му бях напомнила за тази среща, нима не бях му обяснила случилото се? Не, не бях, нито пък желаех да го сторя. Това бе приятна мисъл, скътана в паметта ми и съхранена грижливо там.

Греъм дръпна звънеца. Отвориха веднага, защото бе часът, когато приходящите ученички се разотиваха — съответно Розин беше на поста си.

— Не влизайте — казах му аз, но той влезе за малко в силно осветеното антре. Не исках да види, че „сълзите са на очите ми“, защото бе твърде добър и не биваше да забелязва подобни признаци на тъга. Всякога бе готов да лекува, да успокоява, а в случая, макар да беше лекар, не бе по силите му нито да ме излекува, нито да ми помогне.

— Смелост, Люси. Мислете за майка ми и за мен като за истински приятели. Ние няма да ви забравим.

— Нито пък аз ще ви забравя, доктор Джон.

Внесоха куфара ми. Стиснали си бяхме ръцете за сбогом; извърнал се беше вече да тръгне, но не беше спокоен. Не бе сторил и не бе казал достатъчно, за да успокои своето добро сърце.

— Люси — пристъпи той след мене, — много самотна ли ще бъдете тук?

— Отначало да.

— Добре тогава, мама скоро ще мине да ви види, а междувременно ще ви кажа какво ще направя. Ще ви пиша — просто всяка весела глупост, която ми хрумне, — може ли?

„О, добро, милостиво сърце!“, помислих си, ала поклатих глава усмихнато и рекох:

— И дума да не става. Не се нагърбвайте с подобна задача. Вие да ми пишете на мене! Няма да имате време!

— О, ще намеря, или пък ще си оставя време. Довиждане!

Отиде си. Тежките врати се затръшнаха подире му. Секирата бе паднала, болката ме бе пронизала.

Не си позволих да мисля, нито да страдам, преглътнах сълзите, като да бяха вино, и влязох във всекидневната на мадам да направя задължителното посещение на уважение и учтивост. Посрещна ме с чудесно изиграна сърдечност — бе дори излиятелна, макар и кратка в приветствията си. След десет минути ме освободи. От голяма трапезария преминах в училищната трапезария, където ученичките и учителите се бяха събрали за вечерно занимание. Отново ме приветствуваха за добре дошла и стори ми се, доста сърдечно. След това бях свободна да се прибера в спалнята.

„Дали наистина ще ми пише Греъм?“, запитах се, докато сядах изморена на ръба на леглото.

Разумът, промъквайки се крадлива в здрача на тази дълга тъмнееща стая, прошепна вразумително:

„Веднъж може да пише. Той е добър и добротата му ще го подтикне към подобно усилие. Ала това не може да продължи — няма да се повтори. Голямо е онова безразсъдство, което разчита на подобно обещание, безумна е вярата, която е в състояние да вземе дъждовната локва, оцеляла по-дълго с неизчерпаем, неспирно избликващ извор.“

Сведох глава. Останах замислена повече от час. Разумът продължаваше да ми нашепва, положил на рамото ми изсъхнала ръка, а тънките му ледени устни докосваха ухото ми.

„Но дори, продължаваше той, дори и да пише, какво от това? Нима смяташ да му отговаряш? Ах, глупачке, предупреждавам те! Отговори му кратко. Не се надявай на сърдечно доволство, на разгъване на интелекта, не си позволявай да се впускаш в описание на чувства, не изпускай контрол над ни една от наклонностите си, не разчитай на обмяна на приятелство, не храни надежда за взаимна сърдечност.“

„Но ти не ми се караше, когато разговарях с Греъм“, проплаках аз.

„Не, отвърна той, не беше нужно. За теб разговорите са полезни. Ти разговаряш неумело. Докато говориш не можеш да забравиш, че си незначителна, не подхранваш илюзиите си. Болката, лишенията, немотията ти пречат да се изразяваш…“

„Но, прекъснах го, когато външността е безлична и речта недодялана, не е ли хубаво, ако успееш в писаното слово да изразиш по-ясно онова, което трепетните устни не могат да изкажат?“

А Разумът отвърна: „На своя отговорност подхранваш тази надежда и тя ти вдъхва смелост да пишеш вдъхновено!“

„А нима никога не бива да давам израз на онова, което чувствувам?“

„Никога!“ — заяви Разумът.

Изстенах от жестокостта му. Никога, никога — о, тежка дума. Този злодей Разум, не ще ме остави да вдигна глава, да се усмихна, да се надявам, той няма да се успокои, докато не ме види смазана, примирена, превита и прекършена в пръстта. Според него аз съм се родила единствено за да се трудя за къшея хляб, да очаквам предсмъртните болки и цял живот да живея без надежда. Възможно е Разумът да е прав, ала нищо чудно, че понякога с радост му се противопоставяме, бягаме от жилавата пръчка и търсим закрила при Въображението — неговия кротък, жизнерадостен враг, нашата свидна Помощница, нашата божествена Надежда. Трябва да бягаме от оковите му от време на време въпреки жестокото отмъщение, което ни очаква, когато се върнем. Разумът е отмъстителен като дявол, за мен той винаги е бил злокобен като мащеха. И ако съм му се подчинявала, то е било послушание на страха, а не на любовта. Отдавна да съм загинала от неговото безпощадно отношение — от неговите ограничения, от безсърдечието му, от недоимъка му, от ледената му постеля, от безжалостните му, безспирни удари — ако не беше тая по-добра сила, към която храня тайна и вечна вярност. Често този Разум ме е прокуждал в черната нощ, посред зима, в студения сняг, подритвайки ми за препитание оглозгания кокал, захвърлен от кучетата, безжалостно ви е заявявал, че в складовете му няма вече нищичко за мене, рязко ми е отказвал правото да пожелавам нещо по-добро. Тогава, поглеждайки нагоре, съзирала съм в небесата един по-висш разум сред ореол от звезди, от които най-централната, най-ярката ми е изпращала съчувствен и грижовен лъч. Един дух, по-мек и по-добър от Човешкия Разум, се е спускал с тих полет над пустинята и е донасял със себе си въздуха на вечното лято, ухаещ с парфюма на цветовете, които не увяхват, носил ми е лъх на дървета, чийто плод е животът, зефир от един свят, чийто ден се осветява не от слънцето. Този добър ангел е засищал глада ми с храна, сладка и странна, росно-бяла жътва, събирана от искрящи ангели в първите часове на божествения ден. Нежно е изтривал горчивите сълзи, които животът изплаква, добросърдечно ми е давал покой от смъртната умора, великодушно е вдъхвал надежда и подтик на вцепененото от отчаяние тяло. Божествено, състрадателно, подкрепително влияние! Когато превия колене пред други освен бога, то ще бъде пред тези бели и крилати нозе, красиви и на планината, и в полето. Храмове са вдигани на слънцето, олтари са посвещавани на луната. О, по-висша слава! За теб ръцете нищо не издигат, устните не изричат заклинания, ала сърцата векове наред те обожават неотстъпно. Ти имаш обител, твърде голяма, за да се огради със стени, твърде висока за купол — храм, чийто под е вселената, обреди, чиито материи се излъчват от душата, насочени към хармонията на световете!

Ненадминат повелителю! Ти притежаваш най-издръжливата от всички армии — армията на страдалците; ти водиш най-способните, избраниците. Неоспоримо божество, същността ти е нетленна!

Дъщерята на небето не ме забравя тази нощ, видя ме да плача и ме споходи с утеха. „Спи, рече ми тя. Заспи сладко. Аз ще позлатявам сънищата ти.“

Тя сдържа думата си и бдя над мене в нощната ми почивка, ала на зазоряване Разумът я смени от поста й. Събудих се стреснато. Дъждът блъскаше по стъклата, от време на време вятърът издаваше жален вой, нощната лампа гаснеше върху черната кръгла поставка в средата на спалнята, денят вече бе настъпил. Колко окайвам ония, които душевната болка сваля в постелята, вместо да ги изтласква оттам! Тази сутрин болката от пробуждането ме изхвърли от леглото като ръка с огромна длан. Колко бързо се облякох в студа на суровото утро! Колко жадно пих от ледено студената вода в моята кана! Това всякога ми е било успокоителното средство, каквото за другите е лекарството, и винаги прибягвам до него, когато съм сполетяна от някоя мъка.

След известно време прозвуча звънецът, който будеше цялото училище. Понеже бях облечена, слязох сама в училищната трапезария, където печката бе запалена и въздухът — затоплен. Цялата останала част на сградата бе обхваната от студа на хапливата, европейска зима. Макар да бе още началото на ноември, северният вятър бе донесъл ледения си полъх над целия континент. Спомням си, че черните печки не ми харесаха, когато ги видях за първи път, но сега започвах да си мисля за тях с някакво чувство на уютност и ги заобичах тъй, както в Англия обичаме камините.

Седнах пред този черен утешител и скоро подхванах задълбочен спор със себе си за живота и неговите възможности, за съдбата и нейните повели. Умът ми по-спокоен и по-силен сега, отколкото предишната нощ, си наложи задължителни правила — забрани си под страх от смъртно наказание всякакви безволеви спомени за изминалите щастливи дни; заповяда си да започне търпеливо пътешествие през пустинята на нещастието, да разчита на вярата за успокоение, да укротява изблиците си и да се отдава на кротко обожание, да смирява копнежа си по обетованата земя, до чиито реки ще достига може би само в сънищата, към чиито сочни пасбища ще поглежда може би единствено от пустеещите и гробовни хребети на богинята на Смъртта.

Постепенно сърцето ми бе обхванато от смесени чувства на сила и болка; това му даде устойчивост или поне укроти бързите му удари и аз се почувствувах способна да подхвана работа. Вдигнах глава.

Както казах преди, стоях до печката, поставена в стената между училищната трапезария и „карето“, за да отоплява и двете помещения. В същата тази стена и близо до печката имаше прозорец, който гледаше към „карето“. Когато надзърнах, видях едно черно кепе, чело и две очи да изпълват стъклото на прозореца. Втренченият поглед на тези две очи срещнаха моите, те ме наблюдаваха. До този миг не съзнавах, че по страните ми текат сълзи, но сега ги усетих.

Странна къща беше тази — нямаше ъгълче за усамотение, тук не можеше да се пролее ни една сълза, ни една мисъл не можеше да мине през ума, без някой шпионин да види или да предугади. А този нов, този външен, този мъж шпионин — каква работа го бе довела в училището в такъв ранен час? Какво право имаше да ми се бърка по този начин? Ни един друг учител не би се осмелил да прекоси „карето“, преди да е ударил звънецът за занятия. Господин Еманюел не обръщаше никакво внимание нито на ранния час, нито на разпорежданията. В библиотеката на първи клас имаше някаква енциклопедия, в която понякога той правеше справки; дошъл бе за нея. Пътят му минаваше през училищната трапезария. Съвсем в негов стил беше да има очи отпред, отзад и на всяка от страните си. Видял ме бе през малката прозорче, сега отвори вратата на трапезарията и застана пред мене.

— Госпожице, вие сте тъжна.

— Господине, и аз имам право на това.

— Страдате от сърдечна болка — продължи той. — вие сте едновременно нажалена и бунтовна. На страните ви забелязвам две сълзи, които знам, са горещи като два въглена и солени като два морски кристала. Докато ви говоря, гледате със странен оглед. Да ви кажа ли за какво си мисля, като ви наблюдавам?

— Господине, след малко ще ме повикат за молитва; времето ми за разговори в този час е много оскъдно и кратко. Извинете…

— Готов съм да извиня всичко — прекъсна ме той, — настроението ми е толкова кротко, че нито отказ, нито дори обида са в състояние да го променят. Напомняте ми следователно на младо диво женско животно, току-що заловено, неопитомено, което оглежда със смесица от яд и страх първото влизане на укротителите.

Невъобразими думи! Прибързани и груби, ако са адресирани към някоя ученичка, недопустими за никоя учителка. Той се надяваше да извика разпален отговор. Неведнъж го бях виждала да довежда по-пламенните натури до бурно избухване. Но у мене злобата му нямаше да намери отзвук. Останах мълчалива.

— Приличате ми — каза той — на човек, който е готов да сграбчи шишето с подсладена отрова и да отблъсне с отвращение лечебната горчива настойка.

— Никога не съм обичала горчивите настойки, нито съм ги намирала за лечебни. А на онова, което е сладко, все едно дали е отрова, или храна, не бихте могли да отречете поне едно великолепно качество — сладостта. Може би е по-добре да умреш бързо, от приятна смърт, отколкото да влачиш този дълъг безрадостен живот.

— И все пак — заяви той, — ако имах властта да ви я давам, редовно щяхте да получавате своята доза от горчива настойка, а що се отнася до вкусната ви отрова, сигурно бих счупил чашата, в която е налята.

Рязко извърнах глава от него, защото присъствието му бе много неприятно, а и понеже желаех да отблъсна всякакви въпроси: настроението ми бе такова, че от усилието да му отговарям, можеше да загубя самообладание.

— Хайде — обади се той по-кротко, — кажете ми истината. Скърбите, защото сте разделени от приятелите си. Не е ли тъй?

Кротостта му ме дразнеше също както и инквизиторското му любопитство. Продължавах да мълча. Той влезе в стаята, седна на скамейката близо до мен и започна настойчиво и с непривично за него търпение да се опитва да ме въвлече в разговор — настойчивостта му бе безполезна, защото аз не бях в състояние да говоря. Накрая го помолих да ме остави сама. Докато изричах молбата, гласът ми затрепера, главата ми се склони върху ръцете на масата. Разплаках се горчиво, макар и безмълвно. Той постоя още малко. Не го погледнах, нито проговорих, докато затварянето на вратата и отдалечаващите се стъпки не ми показаха, че си е отишъл. Сълзите ми донесоха облекчение.

Имах време да измия лицето си преди закуската и струва ми се, появих се в трапезарията овладяла себе си като всички останали — ала далеч не тъй бодра на вид като младата дама, която седна на стола срещу ми, впери в мен две малки, но блестящи очички и смело протегна през масата бялата си ръка за поздрав. Пътешествията, увеселенията и флиртовете очевидно се бяха отразили чудесно на мис Фаншоу. беше доста напълняла. Страните й изглеждаха кръгли като ябълки. Последния път я бях видяла в елегантна вечерна рокля. Не зная дали не бе още по-очарователна сега, в училищната си дреха, нещо като удобен пеньоар в тъмносиня материя, тъмно и неясно прошарено в черно. Стори ми се, че това мрачно одеяние придава на очарованието й някакъв блясък, изтъква контрастно белотата на кожата, свежестта на бузите, златната хубост на нейните къдри.

— Драго ми е, че се върнахте, Тимоне — обади се тя. Тимон беше едно от десетките имена, с които ме зовеше. — Не можете да си представите как сте ми липсвали тук, в тази отвратителна дупка.

— О, липсвах ли ви? Щом съм ви липсвала, значи сте имали някаква работа за мене — например чорапи за кърпене.

Винаги подозирах Дженевра, че ме търси с определена користна цел.

— Заядлива и кисела както винаги — отвърна ми тя. — Не съм очаквала друго. Нямаше да сте вие, ако не ме бяхте ухапали. Но хайде, бабичко, знам, че както винаги, обичате кафето, а мразите кифлите. Готова ли сте да се разменим?

— Заповядайте.

И тя стори онова, което често правеше, за да ме умилостиви. Дженевра не обичаше сутрешната чаша кафе, защото го приготвяха твърде слабо и твърде горчиво за нейния вкус, но като всяка здрава ученичка много обичаше сутрешните кифли, които бяха още топли и много вкусни и които се даваха се даваха в определен брой на всяка от нас. За мен те бяха прекалено много и аз отстъпвах половината на нея, защото никога не успявах да изям всичките, макар мнозина да биха хапнали повече, отколкото им се полагаше; тя от своя страна понякога ми отстъпваше малко от своето кафе. Тази сутрин кафето ме зарадва. Не бях никак гладна, но бях измъчена от жажда. Не зная защо, предпочитах да отстъпвам хляба си именно на Дженевра, а не на някоя от другите, нито ми е ясно защо, когато две от нас трябваше да пият от същата чаша, както се случваше понякога — например като отивахме на дълга разходка в полето и спирахме да си починем в някой чифлик, — всякога уреждах да поделям с нея и обикновено й оставях лъвския пай от светлата бира, сладкото вино или прясното мляко. Тъй беше и тя го знаеше; и следователно, макар ежедневно да влизахме в препирни, никога не успявахме да се отчуждим една от друга.

След закуска обикновено се оттеглях в първи клас и оставах там да чета и размишлявам (най-често да размишлявам) сама, докато звънецът в девет отвореше всички врати, пропущаше вътре приходящите и пансионерките и даваше сигнал за подхващане на суетнята и напрежението, от което нямаше миг на отдих чак до пет следобед.

Тъкмо бях седнала тази сутрин, на вратата се почука.

— Извинете, госпожице — изрече една пансионерка, влезе тихо, взе от чина си някаква книга или тетрадка и се измъкна на пръсти, като прошепна на излизане: „Колко е заета госпожицата!“

„Заета“, как не! Всичко, необходимо за работата ми, седеше пръснато на масата пред мен, ама аз не правех нищо, не бях свършила нищо и нямах намерение да подхващам нищо. Тъй околните ни приписват заслуги на достойнства, които не притежаваме. Самата мадам Бек ме смяташе за учена жена и често най-сериозно ме предупреждаваше да не работя толкова много, да не би „цялата кръв да нахлуе в главата ми“. Всъщност всичко живо на улица „Фосет“ си въобразяваше, че „мийс Люси“ е учена, с изключение на господин Еманюел, който по пътища, характерни за него и напълно необясними за мене, бе налучкал доста вярно истинските ми занимания и използуваше всеки удобен случай, за да прошепне злорадо в ухото ми, че знаел колко струвам. Самата аз не се тревожех особено от липсата на познания. Обичах да се отдавам на собствените си мисли. Извличах огромно удоволствие от прочитането на няколко книги, ала не много на брой, като предпочитах ония, в които ясно се открояваше стилът или чувствителността на автора; небрежно прелиствах безличните творби, колкото и привидно мъдри или достойни да изглеждаха; съзнавах ясно, че що се отнася до качествата на ума ми, бог бе ограничил силата и дейността си — благодарна бях за дарените ми способности, но не се стремях към по-високи дарования, нито ламтях за по-висока култура.

Учтивата ученичка излезе, но миг след това, без дори да почука, вътре нахлу друга неканена гостенка. Сляпа да бях, пак щях да разбера коя е. вродената ми сдържаност бе повлияла безпогрешно и много благотворно върху държането на моите съжителки. Почти не се случваше вече да се отнасят с мене грубо или да ми досаждат. В началото често някоя недодялана германка ме потупваше по рамото и ми предлагаше да се надбягваме, или пък енергична лабасекурка ме дръпваше за ръката и ме повличаше към игрището; безцеремонни подвиквания да се люлея с тях на голямата люлка или да се присъединя към играта на криеница, наричана „Едно, две, три“, бяха на времето нещо съвсем обичайно, ала подобни учтиви покани напоследък не се повтаряха — престанаха, и то без да си правя труд гласно да ги отблъсквам. Вече не трябваше да се страхувам от нагли прояви на интимност; получавах ги само от една ученичка и тъй като тя бе англичанка, понасях ги. Дженевра Фаншоу не се стесняваше понякога да ме хване като минавах край нея, да ме завърти във валсова стъпка и от сърце да се забавлява с душевното и физическо притеснение, което ми причиняваше. Именно Дженевра Фаншоу нахлу сега и прекъсна „учените ми занимания“. Под мишница мъкнеше голяма книга с ноти.

— Вървете да свирите — изкомандувах я аз веднага. — Бързо тръгвайте към малкия салон!

— Но едва след като си поприказвам с вас, мила приятелко. Знам къде сте прекарали ваканцията и как сте започнали да се кланяте на грациите и да се наслаждавате на живота като всяка друга хубавица. Видях ви онази вечер на концерта, облечена като всички останали. Коя е шивачката ви?

— Дрън-дрън, вижте я как започва! Моята шивачка — как не! Хайде, изпитайте ме, Дженевра. Наистина не желая вашето присъствие.

— Но след като аз пък тъй много желая вашето, строги ангеле мой, какво ме интересува, че вие не ме искате? Мили боже! Знаем си как да се справяме с надарената ни сънародничка — учената „английска мечка“. И тъй, Мечо, значи познавате Изидор?

— Познавам Джон Бретън.

— О, млъкнете! — Тя запуши уши. — Ще ми спукате тъпанчетата с грубите си англицизми. Е, как е нашият любим Джон? Разкажете ми за него. Бедничкият, сигурно е в окаяно състояние. Какво каза за държането ми миналата вечер? Жестока бях, нали?

— Нима мислите, че съм ви забелязала?

— Прекрасна вечер беше. О, този божествен Дьо Амал! А удоволствието да наблюдавам как другият отсреща страда и чезне. Ами старата дама — бъдещата ми свекърва? Но все пак мисля, че аз и лейди Сара й се присмивахме малко неприлично.

— Лейди Сара изобщо не се е присмивала, а що се отнася до вашата постъпка, не се чувствувайте ни най-малко притеснена. Мисис Бретън ще преживее подигравката ви.

— Сигурно старите жени са издръжливи. Но бедничкият й син — кажете какво рече той? Забелязах, че беше ужасно смазан.

— Той каза, че изглеждате тъй, сякаш в сърцето ви вече сте станали мадам Дьо Амал.

— Така ли? — възкликна тя възхитено. — Значи е забелязал? Чудесно! Мислех си, че ще полудее от ревност.

— Дженевра, наистина ли сте сложили край на доктор Бретън? Наистина ли искате той да се откаже от вас?

— О, вие знаете, че той не може да се откаже от мен. Но подлудя, нали?

— Подлудя напълно — кимнах аз, — подлудя като мартенски заек от „Алиса“.

— Е и как го завлякохте у дома?

— О, не ме питайте! Нямахте ли милост поне към бедната му майка и към мене? Представяте ли си — едва го удържахме в каретата, а той така беснееше помежду ни, че подлуди и нас. Дори кочияшът се обърка и загубихме пътя.

— Така ли? Подигравате ми се. Хайде сега, Люси Сноу…

— Истина е, уверявам ви — истина е също, че доктор Бретън не желаеше да стои в каретата. Измъкна се из ръцете ни и реши да пътува отвън.

— А после?

— После, когато най-сетне стигнахме у дома, е, там вече сцената не подлежи на описание.

— Ах, опишете ми я. Знаете колко се забавлявам.

— Вие се забавлявате, Дженевра, но знаете поговорката „Не се присмивай — да не сполети и теб!“ — строго и сериозно казах аз.

— Хайде, продължавайте, миличък Тимоне.

— Чувствувам, че нямам право, освен ако ми дадете думата си, че и вие имате сърце.

— Имам, и то добро сърце, повярвайте ми!

— В такъв случай ще разберете как доктор Греъм Бретън първо отказа да вечеря — пилето и момиците, сложени на масата, за да го подкрепят, останаха недокоснати. А после — на какъв смисъл има да се задълбочаваме в тези ужасни подробности? Достатъчно е да кажа, че и в най-бурните му детски лудории майка му е успявала да подпъхне завивките под него по-лесно, отколкото в онази нощ.

— Не искаше да лежи кротко, така ли?

— Не искаше да лежи кротко. Така е. Тя подпъхваше завивките, но той непрестанно ги отмяташе.

— Е, и какво каза той?

— Какво казал! Викаше божествената Дженевра, проклинаше твоя демон Дьо Амал, крещеше нещо за златни къдрици, бели ръце, блещукащи гривни.

— Не! Наистина ли? Значи е видял гривната?

— Видял гривната! Да, тъй ясно, както я видях и аз. И може би за пръв път видя и дамгата, която гривната беше сложила на ръката ви. Дженевра! — станах и смених тона аз: — Хайде стига вече. Вървете да свирите! — И й отворих вратата.

— Но още не сте ми разказали до края.

— И по-добре! Подобен разказ няма да ви достави удоволствие. Марш навън!

— Сърдито същество! — викна тя, но се подчини. И наистина първият клас бе моя територия и тя нямаше законно право да ми противоречи.

Да, нека призная — никога не съм била по-доволна от Дженевра. Изпитвах радост, като сравнявах действителността и моя разказ — приятно ми бе да си спомням как доктор Джон се наслаждаваше на завръщането с каретата, как се навечеря с наслада и как с християнска смиреност се прибра в стаята си. Единствено, когато го съзирах дълбоко нещастен, само тогава наистина изпитвах яд към русата крехка причина за неговите страдания.

 

 

Изминаха две седмици. Отново привикнах към училищния хомот, преминавах от острата болка на промяната към сковаността на навика. Един следобед пресичах „карето“ на път за моя първи клас, където ме очакваха да помогна с лекцията „Стил и литература“; до големия и широк прозорец съзрях портиерката Розина. Стойката й както винаги бе небрежна. Тя всякога стоеше така. Едната й ръка бе мушната в джоба на престилката, а в другата държеше близо до очите си някакво писмо, чийто адрес госпожицата изучаваше и внимателно оглеждаше печата.

Писмо! Формата на писмо, подобно на това, вече седми ден не напущаше ума ми. Миналата нощ сънувах, че съм го получила. Силен магнетизъм ме привлече изведнъж към това писмо, ала не зная дали бих се осмелила да поискам от Розина да хвърля поглед на белия плик с петното от червен восък по средата. Не, струва ми се, че щях да се промъкна край нея, обхваната от ужас да не ме отблъсне Разочарованието. Сърцето ми затуптя ускорено, сякаш вече чувах шума на стъпките му! Грешка! Това бе забързаната походка на учителя по литература, който идваше по коридора. Изтичах пред него. Ако успеех да седна кротко до бюрото си, преди да е дошъл, след като съм въдворила в класа ред и дисциплина, той може би нямаше да ми обърне внимание, но хванеше ли ме да се разхождам в „карето“, непременно щеше да ме смъмри за нещо. Успях да седна, да въдворя тишина, да измъкна ръкоделието си и да се наведа над него с най-възможното дълбоко безмълвие, преди господин Еманюел да нахлуе с привичното си рязко отваряне на вратата и с неговия дълбок, пресилен поклон, знак за лошо настроение.

По обичая си той се нахвърли връз нас като трясък на мълния, но вместо да прегърми и да заглъхне по пътя от вратата до подиума, полетът му се пресече по средата, пред моето бюро. Като застана с лице към мен и прозореца и с гръб към ученичките и стаята, той ме изгледа — изгледа ме тъй, сякаш ми нареждаше да стана и да го запитам какво желае, изгледаме сърдито и недоверчиво.

— Ето! За вас — рече той, измъкна ръката си от жилетката и положи на масата ми едно писмо — същото, което бях съзряла в ръката на Розин, — писмо, чието гланцирано бяло лице и единствено яркочервено око ни циклоп се бяха отпечатали тъй ясно и безпогрешно в ретината на вътрешното ми зрение. Познах го. Почувствувах, че то е писмото на моите надежди, плодът на моите желание, развръзката на моите съмнения, избавлението от моя ужас. Господин Пол със своя навик да се бърка навсякъде бе измъкнал писмото от портиерката и сега ми го предаваше лично. Може и да съм изпитала гняв, но нямах нито миг за такива чувства. Да, в ръката си държах не някаква бележка, а голям плик, който криеше поне един лист. Не беше тънко, а плътно, пълно задоволяващо писмо. Ето ги и адреса: „Мис Люси Сноу“, изписан с чист, ясен, равен, решителен почерк; ето го и печата, кръгъл, пълен, умело покапан от силна ръка, щампован с ясните инициали „Д. Г. Б.“ Изпитах щастливо чувство — радостно вълнение, което премина топло през сърцето ми и плъзна живително по вените ми. В ръката си държах къс истинска, материална радост — не мечта, не измислица на моя ум, не някоя от въображаемата вероятности, които фантазията ни рисува и от които човечеството кусва колкото да не умре от глад, без да може да се засити; не капка от онази манна, която унило възхвалявах допреди малко и която в първия миг се разлива по устните с неописуема и противоестествена сладост, ала накрая бива прокълната от нашите души, които копнеят болезнено за естествена, изникнала от земята храна, и неистово умоляват небесните духове да не ни подмамват с разни нетленни роси и ухания — храна за божествата, но отрова за смъртните. Не сладка градушка, нито ситни семенца от колендор, не коричка от нафора, нито пресладък мед бях намерила аз сега, това бе дивата, ароматна храна на ловеца, питателно и здравословно месо, откърмено в горите и пущинаците, прясно, засилващо, даряващо живот. То бе онова, което бе искал умиращият патриарх от сина си Исав, обещавайки му в замяна благословията на сетния си дъх. Това бе божи дар и аз мълчаливо поблагодарих на бога, който ме бе удостоил с него. Външно изразих благодарността си към човека с кратките думи: „Благодаря, благодаря ви, господине!“

Господинът сви устни, погледна ме злобно и пристъпи към естрадата. Господин Пол съвсем не беше някой добър малък човечец, макар да имаше и добри страни.

Прочетох ли писмото там, начаса? Изядох ли дивечовото месо изведнъж, нехайно, сякаш стрелата на Исав излиташе всеки ден?

Постъпих по-благоразумно. Засега пликът с адреса и печата с трите ясни букви ми бяха достатъчни и предостатъчни. Измъкнах се от стаята, взех ключа от голямата спалня, която стоеше заключена през деня. Отидох до бюрото си. Забързана и разтреперана да не би мадам да се прокрадне горе и да ме залови, аз отворих едно чекмедже, отключих една кутия, измъкнах оттам една ковчеже и след като очите ми се насладиха с още един поглед и устните ми погалиха печата с чувство на възхищение, срам и наслада, увих невкусеното съкровище — все още девствено и ненакърнено — в тънка сребърна хартия, предадох го на ковчежето, затворих кутията в чекмеджето, заключих спалнята и се върнах в клас с чувството, че приказните измислици са истина, а даровете на феите — реалност. Странно, сладка лудост! А все още не бях прочела това писмо, този източник на моята радост, не знаех броя на редовете му.

Когато пак влязох в класната стая, господин Пол вилнееше като чума! Някоя ученичка не отговорила достатъчно ясно според изискванията му и сега и тя, и всички останали, ронеха сълзи, а той бушуваше на естрадата, пред черната дъска, позеленял от яд. Колкото и да е странно, в момента, в който се появих, той се нахвърли върху мен.

Аз ли съм била наставницата на тези момичета? Аз ли твърдя, че съм ги научила да се държат както подхожда на възпитани дами? Аз ли им позволявам, и дори уверен бил в това, насърчавам ги да обезобразяват майчиния си език, да го мелят и мачкат между зъбите си, сякаш имат сериозни основания да се срамуват от думите, които произнасят? Това ли било скромност? Той знаел какво става. Това било злостно лъжечувство, изчадието или предвестникът на злото. Вместо да позволи да се мачка и мели, да се къса и обезобразява, да се пречуква този благороден език, вместо да се остави на всеобщото глезотене и непоносимо упорство на този първи клас, той щял да се откаже от тях, защото били непоносими малки дамички, и щял да се хване да учи на азбука бебетата от трето отделение.

Какво да му отговоря на всичко това? Нищо; и много се надявах, че ще ми позволи да запазя мълчание. Бурята се развилня отново.

Значи никой не искал да отговаря на въпросите му, така ли? Изглежда, на това място — в този съмнителен будоар на първия клас, с превзетите му библиотечни шкафове, със зелените му чинове, с идиотските му поставки за цветя, с картините му и картините в глупави рамки и с чуждестранната му наставница, — тук, изглежда, било на мода да се смята, че учителят по литература не заслужава дори един човешки отговор! Това били нови идеи, внесени, в това бил уверен, от „La Grande Bretagne“ (Великобритания). Миришели му на островно нахалство и безочие.

Настъпи тишина. Момичетата, които не знаеха какво е да пролееш сълза от укорите на другите учители, сега се разтапяха като снежни човеци пред безжалостния гняв на господин Еманюел; аз все още пазех някакво самообладание, седях на стола си и се опитвах да подхвана ръкоделието си.

Нещо — или продължителното ми мълчание, или движението на ръката ми, която шиеше, — нещо подобно изхвърли господин Еманюел отвъд граници на търпението. Той буквално скочи от своята естрада. Печката се намираше близо до бюрото ми; нахвърли се върху й. малката и желязна вратичка едва не се откачи от пантите си, въглените се разхвърчаха наоколо.

— Вие, изглежда, искате да ме обидите, а? — рече ми той с хриплив, вбесен глас, докато разтикваше жарта уж за да я подреди.

Беше време да го успокоя.

— Но, господине — обадих се аз, — за нищо на света не бих желала да ви обидя. Много добре си спомням, че веднъж предложихте да бъдем приятели.

Не исках гласът ми да потрепера, но така стана — по-скоро, струва ми се, от предвкусването на очакващото ме наслаждение, отколкото от настоящия страх. И все пак от гнева на господин Пол, изглежда, се излъчваше нещо — някаква емоционална страст, която имаше способността да извиква сълзи. Не бях нещастна, нито много изплашена — и въпреки това се разплаках.

— Хайде, хайде! — обади се той след малко, когато се огледа и видя всеобщия потоп. — Аз очевидно съм някакво чудовище и грубиянин Имам една-единствена носна кърпа — додаде той; — ако имах двадесет, на всяка ви щях да предложа по една. Учителката ви ще ви представлява. Заповядайте, мис Люси.

И той измъкна и ми подаде чиста копринена носна кърпа. Човек, който не познаваше господин Пол и не бе навикнал на неговата импулсивност, сигурно би се отдръпнал, би му отказал кърпата и т. н. Но аз твърде ясно съзнах, че не бива; и най-лекото колебание би се отразило пагубно на зараждащия се мирен договор. Станах и го пресрещнах, поех кърпичката тържествено, изтрих очи, седнах отново и като задържах знамето на примирието и отпуснах ръка на скута си, положих особено внимание през останалата част от урока да не докосна нито игла, нито напръстник, ни ножици, ни плат. Господин Пол хвърли не един ревнив поглед към тези предмети. Той ги мразеше смъртно, защото смяташе, че шевът е средство за разсейване на вниманието, полагаемо се единствено нему. Предаде урока много красноречиво и чак до края бе мил и дружелюбен. Преди да завърши, облаците се бяха разпръснали и слънцето изгря — сълзите се смениха с усмивки.

Когато излизаше, той още веднъж спря до бюрото ми. — А писмото ви? — запита, този път по-меко.

— Още не съм го прочела, господине.

— А, то ще е твърде хубаво, за да бъде прочетено веднага. Пазете го тъй, както в детските години аз си скътвах някоя праскова с най-пищен цвят.

Догадката бе тъй близо до истината, че не успях да предотвратя внезапния плам, който обля лицето ми, защото се бях издала.

— Обещавате си един приятен момент с прочитането на писмото — продължи той. — Ще го отворите, когато сте сама — нали? Ах! Тази усмивка е вместо отговор. Добре, добре! Човек не бива да е твърде строг, младостта си иска своето.

— Господине! Господине! — извиках аз или по-скоро прошепнах след него, когато си тръгна, — не ме оставяйте, преди да съм ви обяснила. Това е само едно приятелско писмо, не съм го прочела, но мога да ви уверя в това.

— Je concois, je concois; on sait ce que c’est qu’un ami. Bonjour, mademoiselle! (Разбирам, разбирам, знам какво значи приятелството. Приятен ден, госпожице!)

— Но, господине, забравихте си кърпичката.

— Задръжте я, задръжте я, докато прочетете писмото, и после ми я донесете. Аз пък ще прочета съдържанието му в очите ви.

Той излезе, ученичките, и те се измъкнаха навън към беседката, а оттам в градината и на двора, за да се поразходят, както бе обичаят преди закуската в пет часа; аз останах за миг замислена и несъзнателно започнах да увивам кърпата около китката си. По някаква причина — развеселена бях, предполагам, от внезапните спомени от детството, ободрена бях от някакво необичайно връщане на детската жизнерадост, оживена от свободата, която настъпваше след последния час, и най-вече — сърдечно утешена от радостната мисъл за съкровището в онова ковчеже, в кутия в чекмеджето горе — тъй или иначе, започнах да си играя с кърпата, сякаш беше някаква топка, подхвърлях я във въздуха и я улавях, когато падаше надолу. Играта ми бе спряна от друга ръка, положена върху моята — ръка, подаваща се от ръкава на едно палто и протегната над рамото ми. Тя хвана играчката и я отнесе със следните мрачни думи:

— Ясно виждам, че се подигравате и с мен, и с моите вещи!

Този човек бе наистина ужасен — същински малък дух, изтъкан от капризи и вездесъщност. Човек никога не знаеше нито кога ще го прихване, нито откъде ще изскочи.