Шарлот Бронте
Вийет (40)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТА
ЩАСТЛИВАТА ДВОЙКА

Денят, последвал онази забележителна лятна нощ, се оказа също тъй необикновен. С това не искам да кажа, че е донесъл поличба от небето или заменена от долния свят, не намеквам за метеорологични явления като бури, наводнения и урагани. Обратно — слънцето изгря весело, с радостен юлски лик. Зората се бе накичила с рубини и тъй бе препълнила полите си с рози, че те се сипеха обилно, постилайки пътеката й с цветове. Часовете се раждаха свежи като феи, изливаха мускалчетата си с роса по сънните хълмове и тръгваха на път, отърсили от себе си повесмата от утринните мъгли; нетленни, прозрачни и победени, те гонеха слънчевите жребци по техния огнен, безоблачен път.

Накратко, денят бе от най-хубавите летни дни, ала, струва ми се, аз бях единствената в пансиона на улица „Фосет“, която го почувствува и обърна внимание та този приятен факт. Друга мисъл вълнуваше всички останали — мисъл, която всъщност занимаваше отчасти и мен. Но тъй като за мен тя не беше нова, внезапна и най-вече толкова неразгадаема, както бе за останалите, не ме владееше изцяло и ми позволяваше да забелязвам и да се вълнувам и от други неща.

Все пак, докато се разхождах из градината, докато се наслаждавах на слънцето и и се радвах на разцъфтелите и избуяли цветя, аз размишлявах над въпроса, който се обсъждаше от всички край мен.

Какъв бе този въпрос?

Ето какъв. Когато се събрахме за утринна молитва, сред пансионерките имаше едно празно място. Когато сервираха закуската, една от чашите остана непотърсена. Когато прислужничката оправяше леглата, намери в едно от тях дълга възглавница, поставена напряко, облечена в нощница и нощна шапка; а когато учителката по музика пристигна рано-рано, за да предаде урока на мис Фаншоу, тази безупречна и многообещаваща млада личност, ученичката й, изобщо не се появи.

Търсиха мис Фаншоу навсякъде, къщата бе претърсена от тавана до мазето — напразно. Не се намери нито следа, нито знак, никаква бележка. Нимфата беше изчезнала, погълната от изминалата нощ, подобно от падаща звезда, погълната от мрака.

Смайването на учителката надзирателка бе дълбоко, дълбок ужас бе обхванал провинената директорка. За пръв път виждах мадам Бек толкова бледа и тъй развълнувана. Ударът бе нанесен в най-незащитената част, в слабото й място, бяха засегнали нейния интерес. Но как се бе случило това злощастно събитие? Откъде се бе измъкнала бегълката? Всички прозорци бяха затворени, нямаше ни едно счупено стъкло, вратите бяха здраво залостени. До този ден мадам Бек не е разбрала как е станало това, не го е разбрал никой друг освен Люси Сноу, която не може да забрави, че за да осъществи едно свое начинание, бе открехнала леко външната порта, сетне я бе притворила, ала не беше пуснала резето. Веднага си припомних громолящата карета, която срещнах на пътя си, както и загадъчния знак — развятата кърпичка.

От тази предпоставка, както и от няколко други, за които знаех само аз, можех да си извадя едно-единствено заключение. Това очевидно бе любовно бягство. Уверена в заключенията си и забелязала дълбоко объркване на мадам Бек, накрая споделих с нея своите мисли. Когато намекнах за ухажването на господин Дьо Амал, открих, както и бях очаквала, че мадам Бек знае за любовното увлечение. Тя отдавна била разговаряла с мис Чолмондли по въпроса и прехвърлила своята отговорност върху споменатата дама. Затова веднага се отнесе до мис Чолмондли и до господин Дьо Басомпие.

Открихме, че в хотел „Креси“ вече знаят за случилото се. Дженевра била писала на братовчедка си Полина и намекнала за намеренията си да встъпи в брак. Влязло се във връзка и със семейство Дьо Амал. Господин Дьо Басомпие беше по следите на бегълците. Но ги залови твърде късно.

През седмицата пощата ми донесе писмо. Най-добре да го цитирам, защото в него се изясняват няколко неща:

Мила ми стара Тиме (съкратено от Тимон), както виждаш, поех по пътя — излетях като изстрел. Алхред и аз още от самото начало си бяхме намислили да се оженим така; никога не сме смятали да се бракосъчетаем по скучния обичаен начин. Алхред е прекалено темпераментен за подобни обреди, а и аз също — слава на бога! Знаеш ли, Алхред, който отначало те наричаше „Дракона“, толкова се привърза към теб от честите ви срещи през последните месеци, че вече е много приятелски настроен. Той се надява да не ти липсва, след като вече го няма, моли те да го извиниш за малките тревоги, които може би ти е създал. Страхува се, че доста те е пообъркал веднъж, когато сте се сблъскали на тавана тъкмо когато си четяла някакво писмо, очевидно от по-особен характер, ала не устоял на изкушението да те поизплаши, толкова си била захласната от твоя кореспондент. Но ти пък от своя страна веднъж си го стреснала, когато си се втурнала да си търсиш дреха или шал, или някаква друга одежда в мига, когато той тъкмо се канел, докато ме чакал, да изпуши една пура.

Започваш ли вече да разбираш, че господин конт Дьо Амал е монахинята от тавана и че е идвал там, за да се среща с твоята покорна робиня? Сега ще ти кажа как го правеше. Знаеш, че „Атене“ се намира от другата страна на високия зид, който граничи с твоето място за разходка, „забранената алея“. Алфред умее да се катери тъй добре, както умее да танцува и да се фехтува. Забавно му беше да се промъква в нашия пансион, като първо изкачваше стената, след това по онова високо дърво над голямата беседка, което опира клони о покривите на по-ниските наши сгради, се прехвърляше над стаята на първи клас и над голямата зала. Впрочем една нощ паднал от това дърво, счупил клони, едва не си прекършил врата и накрая, докато бягал, щял да умре от страх, защото едва не се натикал в ръцете на двама души — мадам Бек и господин Еманюел, — които се разхождали по алеята. От голямата сграда не е трудно да се стигне до най-високото здание, а оттам — на тавана. Прозорецът на покрива, както знаеш, е отворен денонощно, той влизаше оттам. Преди година случайно му бях споменала нашата легенда за монахинята. Това ни подсказа романтичното хрумване да се преоблече като привидение — нещо, което, трябва да признаеш, много умело успя да стори.

Ако не беше черната монашеска роба и бялата забрадка, щеше да бъде заловен на няколко пъти както от тебе, така и от оня йезуитски тигър, господин Пол. Той смята и двама ви за първенци по виждането на духове и големи смелчаци. Но онова, на което се учудвам, е не твоята смелост, а умението ти да пазиш тайна. Как можеш да понасяш посещенията на това едро привидение, без да изкрещиш, без да кажеш никому, без да вдигнеш на крак цялата къща и всички съседи?

Ах, да — а хареса ли ти монахинята за другарка по легло? Аз я облякох. Нали беше сполучлива? Изпищя ли, като я видя? Ако бях аз, щях да си загубя ума, но твоите нерви са като въжета — като желязо! Уверена съм, че не си и трепнала. Ти не притежаваш чувствителността на хората като мене. Безчувствена си и към болките, и към страха, и към скръбта. Ти си един истински стар Диоген.

А сега кажи, старо, не ми ли се сърдиш за лунното ми бягство и тайния ми брак? Уверявам те, много е забавно и аз го сторих отчасти за да подразня тази кокетка, Полина, и оная мечка, доктор Джон — да им покажа, че въпреки всичките им фасони и аз като тях мога да се омъжа. Отначало господин Дьо Басомпие много се разгневи на Алфред, заплаши да го даде под съд за „отвличане на малолетна“ и тям подобни. Беше толкова дълбоко разтревожен, че се принудех да разиграя една малка мелодрама — паднах на колене, ридах, плаках, наквасих три носни кърпички. Естествено милият чичо накрая се предаде; а какъв беше тогава смисълът да вдига толкова шум? Сега съм омъжена и това е всичко. Ако той продължава да си разправя, че бракът ни бил незаконен, защото не съм била пълнолетна — как не! Сякаш това има някакво значение! Омъжена съм по същия начин, като да съм на сто години. Но, тъй или инак, отново ще се оженим, и аз ще получа зестра, а мис Чолмондли ще поеме грижата за сватбата. Има дори надежда господин Дьо Басомпие да ми даде нещичко, а това няма да е лошо, тъй като милият ми Алфред не притежава друго освен благородническата титла, лична и наследствена, и своята заплата. Съжалявам само, че чичо поставя условия, а не постъпва като истински щедър, благороден човек; заяжда се и казва, че щял да ми даде зестра само ако Алфред му представел писмено обещание от деня, в който му се дадат парите, никога вече да не играе карти и зарове. Обвиняват моя ангел, че обичал хазарта. Не зная нищичко за това, но зная, че той е едно мило, обожаемо същество.

Трудно ми е да ти опиша достатъчно красноречиво начина, по който Дьо Амал организира нашето бягство. Колко умно постъпи, като избра нощта на празненството, когато мадам (защото той познава навиците й), според него непременно щяла да отиде на концерта в парка. Ти, изглежда, си отишла с нея. Наблюдавах те, когато стана и излезе от спалнята към единадесет. Защо обаче се върна сама и пеша, не можах да разбера. Нали тебе срещнахме на тясната стара улица „Свети Йоан“? Видя ли ме, като ти махнах от прозореца на каретата?

Сбогом! Радвай се на моя успех, поздрави ме за огромното ми щастие и ми повярвай, мили цинико и мизантропе, че оставам твоя в добро здраве и добър дух

 

Дженевра Лора дьо Амал,

по баща Фаншоу

 

П. П. Не забравяй, че сега съм контеса. Татко, мама и сестрите ми ще бъдат възхитени. „Дъщеря ми контесата! Сестра ми, контесата!“ Браво! Това звучи доста добре, отколкото мисис Джон Бретън, нали?

Сигурно читателят, опитвайки да си представи живота на мисис Фаншоу, очаква да чуе как накрая тя горчиво е съжалявала за младежкото си безразсъдство. Естествено, бъдещето й е приготвило доста страдания.

С няколко думи ще разкажа онова, което знам за по-нататъшната й съдба.

Видях я към края на медения й месец. Тя посети мадам Бек и повика и мен в салона. Засмяна се хвърли в прегръдките ми. Изглеждаше цветуща и красива. Къдрите й бяха по-дълги, бузите й по-румени от всякога; бялата й шапчица и фламандския й воал, оранжевите й цветя и булчинската й рокля много й подхождаха.

— Получих си зестрата — викна ми тя веднага (Дженевра всякога се интересуваше от материалните въпроси; винаги съм си казвала, че притежава таланта на търговка, колкото и да ненавиждаше „буржоазията“) — и чичо Дьо Басомпие почти ми прости. Нищо, че нарича Алфред „хапльо“ — това е от лошото му шотландско възпитание; а освен това сигурна съм, че Полина ми завижда и че доктор Бретън е луд от ревност — готов е дори да се гръмне, а пък аз съм толкова щастлива! Струва ми се, че няма какво повече да желая освен една карета и един „хотел“! О! Чакай да те представя на моя съпруг. Алфред, ела тук!

И Алфред се появи откъм вътрешния салон, където разговаряше с мадам Бек и приемаше многословните поздравления и порицания на тази дама. Представиха ме с многобройните ми имане — Дракона, Диоген, Тимон. Младият полковник беше много учтив. Изрече любезни, красноречиви извинения за посещенията на привидението и т. н., завърши с думите: „Най-доброто извинение за всички мои злодеяния е пред вас“, и посочи към своята съпруга.

После съпругата му го отпрати обратно при мадам Бек, а тя се обърна към мен и продължи буквално да ме задушава със своята неизчерпаема жизненост и момичешките си, лекомислени, несвързани брътвежи. Въодушевено ми показа брачната си халка, нарече се мадам контеса Дьо Амал, запита харесвам ли името й, повтори въпроса си. Аз останах сдържана. Не се отпуснах. Тя и не очакваше повече от мене, познаваше ме достатъчно, за да не се надява на комплименти. Сухите ми сарказми й харесваха и колкото по-недостъпна и по-хладна се показвах към нея, толкова повече се развеселяваше тя.

Скоро след сватбата си господин Дьо Амал бе увещан да напусне войската като най-сигурния начин да бъде откъснат от някои неподходящи познати и лоши навици; назначиха го за аташе и той заедно с младата си жена замина за чужбина. Мислех си, че сега вече тя ще ме забрави, ала не стана така. В продължение на дълги години Дженевра продължи да ми пише, макар и нередовно. През първите една-две години пишеше само за себе си и за Алфред; после Алфред изчезна на заден план; разказваше за себе си и за своето бебе; един Алфред Фаншоу дьо Басомпие дьо Амал започна да царува вместо баща си. Много хвалби се изричаха за тази личност, невероятно възхищение от чудотворното му ранно съзряване, примесени с яростни укори за апатичното недоверие, които ги възприемаха. Не съм знаела „какво е да си майка“, „каквато съм била нечувствителна, вълненията на майчинството за мен били неразбираеми“ и тъй нататък. С течение на времето този млад господин премина пред изпитните на израстващите зъби, на шарката, на магарешката кашлица. За мен това беше ужасно време. Майчините писма се превърнаха в злочести стенания; тя била жената, постигната от най-големи беди; тя се нуждаела от най-голямо съчувствие. Отначало се уплаших и й отвърнах развълнувано, но скоро открих, че това е много шум за нищо, и отново се върнах към жестоката си нечувствителност. Що се отнася до младия страдалец, той се справяше с всяка буря като истински герой. Пет пъти този младеж беше „в лапите на смъртта“ и пет пъти оцеля като по чудо.

С течение на годините до мен стигнаха знаменателни оплаквания от Алфред Първи. Призована бе намесата на господин Дьо Басомпие, трябваше да си изплащат дългове, някои от тях от рода на печалните и унизителни „дългове на честта“; срамните оплаквания и затруднения зачестиха. При всеки облак, все едно от какъв характер, Дженевра, както на времето, издаваше жален зов за съчувствие и помощ. И през ум не й минаваше, че би могла да посрещне отчаянието си сама. И все пак от едно или друго място съумяваше да получи облекчение; тъй продължи да се сражава в битката на живота с чужда помощ и общо взето, да страда по-малко от всеки друг.