Шарлот Бронте
Вийет (24)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
ГОСПОДИН ДЬО БОСАМПИЕ

Онези, които живеят в усамотение, чийто живот протича сред изолацията на училището или на друга оградена и затворена обител, често и за продължително време биват забравяни от приятелите си, граждани на свободния свят. Необяснима как, веднага след необичайно чести срещи — при стечение на вълнуващи дребни събития, които при други обстоятелства би трябвало да прекъснат, вместо да укрепят връзките — настъпва безмълвно затишие, продължителна забрава. Ненакърнена е тази забрава, еднакво пълна и необяснима. Писмата и предишните чести посещения секват, посещенията, доскоро най-редовни, престават, книгите, бележките или други знаци, които подсказват, че не си забравен, вече не идват.

За тази пауза всякога съществуват оправдателни причини, ала отшелникът не ги знае. Докато той стои затворен в своята килия, навън познатите му се носят в самия вихър на живота. Празните часове, които за него преминават бавно, сякаш часовниците спират неподвижни, а безкрилите минути се влачат подобно уморени скитници, присядащи на крайпътните камъни — същите тези часове за неговите приятели гъмжат от събития и се задъхват от бързане.

Отшелникът — ако е разумен отшелник — би трябвало да заглуши собствените си мисли и да заключи чувствата си през седмиците на тази духовна зима. Той ще знае, че Съдбата му е отредила понякога да живее като същински лалугер, ще се нагласи удобно, ще се свие на топка, ще пропълзи в някоя дупка в стената на живота и ще се подчини безропотно на пряспата, която навява и скоро го зазижда, запазвайки го в своя лед на идната пролет.

Той трябва да си каже: „Това е правилно, тъй е трябвало да стане, щом е станало.“ И може би един ден снежният му саркофаг ще се отвори, ще се върне пролетната топлина, слънцето и южният вятър ще го сгреят; напъпилите храсти, цвъртежът на птичките, песента на свободните ручеи ще го приканят към възкресение. Възможно е да стане тъй, но може и да не се случи. Студът може да проникне до самото му сърце и то никога да не се разтопи; с настъпването на пролетта всяка сврака или кълвач може би ще измъкнат из дупката в стената неговите лалугерски кости. Но дори и в такъв случай всичко ще бъде наред. Той, би трябвало да се предполага, че е смъртен и че ще дойде ден, когато ще поеме пътя на всяка плът.

След онази изпълнена със събития вечер в театъра за мен настъпиха седем седмици, празни като седем листа бяла хартия. Ни една дума не се изписа на ни един от тях — нито посещение, нито някакъв знак.

Към средата на този период започнах да си мисля, че нещо трябва да се е случило с приятелите ми от „Терасата“. Средата на очакването е облачен период за самотника, чак нервите го заболяват от напрежение от дългото очакване, съмненията, отхвърляни доскоро, сега се струпват на купчина и тежки в своята маса, се сгромолясват върху му със сила, в която се усеща отмъстителност. Нощта също се превръща в недружелюбно време, а сънят и тялото му се отблъскват взаимно. Странни сътресения и борби разклащат леглото му, мрачната шайка на лошите сънища с лица, озарени от нимбата на бедствието и болезнения ужас от пълната забрава, се присъединяват към заговора срещу него. Бедният нещастник! Той полага всички усилия да се удържи, ала въпреки това си остава един жалък, бледен, чезнещ самотник!

Към края на тези дълги седем седмици аз си признах — нещо, което през останалите шест ревниво отхвърлях, — че подобни празноти са неизбежни, че са резултат на обстоятелствата, повеля на Съдбата, част от ориста на моя живот и най-вече нещо, за чиято причина никога не би трябвало да питам, ни дума да не споменавам за мъчителното им протичане. Естествено, не обвинявах себе си, загдето страдам — благодаря на бога, че ме е надарил с вярно чувство за справедливост, та не се поддавах на глупашката заблуда да се самообвинявам, — а що се отнася до това, да виня другите за мълчанието им — не, отлично съзнавах, че са невинни, и в сърцето си ги смятах за такива, ала това бе каменист и неравен път, който ме уморяваше и аз копнеех за по-добри дни.

Опитах различни средства да запълвам и поддържам съществованието си. Подхванах плетенето на някаква трудна и сложна дантела, изучавах упорито немски, започвах да чета редовно най-скучните и най-дебели книги от библиотеката; полагах всички усилия да не се отклонявам от начертания път. Дали бях сбъркана накъде? Твърде възможно. Зная само, че накрая се усещах така, сякаш съм дъвкала желязо, да заситя глада си, и съм пила разсол да утоля жаждата си.

Най-мъчителен бе часът, в който пристигаше пощата. За жалост знаех го отлично и напразно се опитвах да го забравя, ужасявах се от терзанието на очакването и болезненото жегване на разочарованието, които ежедневно предхождаха и следваха добре познатия им звън.

Мисля, че животните, държани в клетка и хранени оскъдно, колкото да не умрат от глад, очакват храната си тъй, както аз очаквах писмо. О, ще бъда откровено и ще захвърля този тон на лъжливо спокойствие, който не се понася дълго и съсипва човешката издръжливост: през тези седем седмици преживях горчиви страхове и страдания, странни вътрешни борби, жалки надежди, непоносими пристъпи на отчаяние. Понякога отчаянието ме приближаваше дотолкова, че дъхът му ме пронизваше. Усещах го като злокобен лъх или въздишка да прониква надълбоко и да спира трептенето на моето сърце или да го оставя да тупти, затиснато от страшна тежест. Писмото — многоочакваното писмо — не идваше; а за мен то бе единствената радост на живота, която можех да очаквам.

В най-отчаяните мигове прибягвах до малкия вързоп в чекмеджето — петте писма. Колко прелестен ми се струваше оня месец, по чиито небеса се бяха издигнали тези пет звезди! Посещавах ги само нощем и тъй като не смеех всяка вечер да моля за свещ кухнята, купих си вощеница и кибрит, в часа за учение се изкачвах в спалнята и гризвах коричката от въображаемия самун на Бармекидите (герои от „Хиляда и една нощ“). Тя не ме засищаше. Гладувах и станах слаба като сянка. Иначе не бях болна.

Както четях там късно една вечер и усещах, че силите да чета ме напущат — защото писмата от непрестанно проучване бяха загубили свежест и смисъл, моето злато се превръщаше пред очите ми в повехнали листа и аз скърбях за развалянето на магията, — изведнъж по стълбите се чуха забързани стъпки. Познах пъргавата походка на Дженевра Фаншоу. днес тя бе вечеряла в града. Връщаше се и идваше насам, за да остави шала и дрехите си в гардероба.

Тя влезе, облечена в светла коприна, шалът й се свличаше от раменете, а буклите, отпуснати от нощната влага, се пилееха небрежно и тежко върху шията. Едва успях да прибера моите съкровища и да ги заключа, когато се озова до мен. Беше в лошо настроение.

— Глупава вечер. Те са глупави хора — подхвана тя.

— Кой? Миси Чолмондли ли? Мислех, че у тях ви е много приятно.

— Не съм била у мисис Чолмондли.

— Тъй ли? Значи някакво ново познанство?

— Чичо ми Дьо Босампие е тук.

— Чичо ви Босампие! Не се ли радвате? Мислех, че го обичате.

— Грешили сте. Този човек е противен. Мразя го.

— Само защото е чужденец? Или имате друга, също тъй уважителна причина?

— Никакъв чужденец не е. Той си е чист англичанин и само допреди три-четири години носеше английското си име, но майка му беше чужденка, Дьо Босампие, а скоро някой от роднините й умрял и му оставил именията си, благородническа титла и името си. Сега е важно птица.

— Затова ли го мразите?

— Нали знам какво разправя мама за него! Не ми е истински чичо, а беше женен за сестрата на мама. Мама го ненавижда. Казва, че убил леля Дженевра с лошо си държане. Прилича на мечка. Такава отвратителна вечер! — продължи тя. — Няма да стъпя вече в големия им „хотел“! Представяте ли си, влизам в тази стая, сама, един огромен петдесетгодишен мъж ме приближава, говори с мен няколко минути и сетне направо ми обръща гръб и безцеремонно напуща стаята. Странно държане. Сигурно съвестта му го е жегнала, защото всички в къщи казват, че съм била копие на леля Дженевра. Мама често повтаря, че приликата била невероятна.

— Сама ли бяхте там?

— Сама? Да, беше и „миси“, моята братовчедка — разглезено, галено същество.

— Господин Дьо Басомпие има дъщеря, така ли?

Тя се прозина. Като се тръшна безцеремонно на леглото ми, додаде:

— Изглежда, че госпожицата едва не била смачкана на пихтия при някаква паника в театъра преди няколко седмици.

— Ах, да! И те живеят в един голям „хотел“ на улица „Креси“, нали?

— Точно така. Вие пък откъде знаете?

— Бях там.

— О, виж ти! Напоследък сте навсякъде. Сигурно мама Бретън ви е завела. Тя и Ескулап имат постоянен достъп в апартаментите на Дьо Басомпие. „Синът ми Джон“, изглежда е лекувал „миси“ при оная злополука. Злополука ли? Глупости! Преструвки! Стъпкали са я, както й се пада, за нейните фасони. Сега вече са много интимни. Дочух нещо за „добрите стари времена“ и разни такива. О, колко глупави са всички!

— Всички? Нали уж бяхте там сама?

— Така ли казах? Забравила съм да спомена старицата и нейното синче.

— Значи доктор и мисис Бретън бяха у Дьо Басомпие тази вечер, тъй ли?

— Да, да, да, също като живи; и госпожичката играеше ролята на домакиня. Ама че суетна кукла!

Нервирана и изморена, мис Фаншоу започваше да разкрива причините за своята изнемощялост. Очевидно не й бяха кадили тамян, отнесли се бяха по-хладно или никак не я бяха ухажвали; кокетството не беше й помогнало, суетата й бе дълбоко ранена. Лежеше, разгневена до сълзи.

— Добре ли е вече мис Дьо Басомпие?

— По-добре и от вас, и от мен, но е такава преструвана, че се превземаше, за да я лекуват. Ах, да бяхте видели как старата дама я караше да си полегне и как „синът ми Джон“ й забраняваше да се вълнува и прочие, и прочие — пфу! Призля ми от гледката.

— Нямаше да е тъй, ако предметът на внимание бе друг — ако вие бяхте на мястото на госпожица Дьо Басомпие.

— Как не! Мразя „синът ми Джон“.

— „Синът ми Джон“! Кого имате предвид под това име? Майката на доктор Бретън никога не го нарича така.

— А би трябвало. Клоунът, мечката, такъв е този Джон.

— Това, което казвате не е истина; търпението ми се изчерпа и аз настоявам да станете от това легло и да опразните тази стая.

— Нервно същество! Лицето ви е алено като мак. Питам се какви ви кара да се ядосвате, щом заговоря за този грубиянин, Джон. Джон! Д-ж-о-н! Ама че красиво име!

Разтреперана от яд, който би било глупаво да изявявам — защото нямаше начин да се разбереш с това лековато перо, с тази вятърничава пеперуда, — след като тя не искаше да ме остави, духнах моята свещ, заключих бюрото си и аз я оставих. Колкото и безобидна да беше, струваше ми се непоносима.

На другия ден беше четвъртък и ден за почивка. Закуската свърши; уединила се бях в стаята на първи клас. Ужасният час, часът на пощата, наближаваше и аз го чаках тъй, както оня, комуто се привиждат духове, чака появата на своя призрак. Не съществуваше вече никаква вероятност за писмо и въпреки това, колкото да се съпротивлявах, не можех да забравя, че все пак има надежда. С наближаването на тоя миг усещах да ме обхващат неспокойство и страх, по-силни от друг път. Зимният ден бе ветровит, духаше откъм изток, а напоследък аз бях сключила ужасяваща дружба с ветровете, непозната, неразбираема за здравите хора. Северният и източният имаха някакво страховито въздействие, което изостряше всяка болка, задълбочаваше всяка мъка. Южният успокояваше, западният понякога развеселяваше — естествено, когато не носеха на крилете си облаците на бурята, под чиято тежест и топлина замираха телесните сили.

Януарският ден беше хаплив и мрачен, но аз си спомням, че излязох от класната стая, изтичах гологлава до дъното на дългата градина, и сетне тръгнах да се разхождам между голите храсти с напразната надежда, че пощальонът ще позвъни, докато съм далеч, и тъй ще си спестя болезнения трепет, който някакъв нерв или нерви, почти разкъсани от неуморимия зъб на моята идея-фикс, правеха вече непоносим. Разхождах се дотогава, докато вярвах, че няма да привлека внимание с отсъствието си. Увих глава в престилката и запуших уши, за да не чуя мъчителния звън, след който, знаех, за мене следваше мъртвешко мълчание, празен вакуум. Най-сетне се осмелих да вляза в първи клас — беше едва осем и половина и ученичките още ги нямаше. Първото, което видях, бе някакъв бял предмет на черното ми бюро. Значи пощата наистина бе дошла, без да я чуя. Розин бе посетила моята килия и като някой ангел бе оставила ярък знак за своето присъствие. Лъскавото нещо на бюрото наистина беше писмо, истинско писмо. Това успях да видя от три метра, а тъй като ми пишеше един-единствен човек, следователно беше от него. Не ме беше забравил. Изблик на благодарност вля нов живот в сърцето ми.

Приближих, наведох се и погледнах писмото, разтреперана, но уверена, че ще срещна познатия почерк. Съзрях, уви, букви, изписани от непозната ръка — блед, женски рисунък вместо решителен мъжки почерк. Тогава си казах, че съдбата е прекалено благосклонна към мен, и възкликнах гласно: „Това е жестоко!“

Ала преодолях и тази болка. Животът си е живот въпреки стрелите му. Очите, ушите и техните реакции си остават с нас, макар гледките, които радват, да им бъдат отнети завинаги и звуците, които утешават, да замлъкнат напълно.

Отворих плика, междувременно бях разпознала почерка. Писмото носеше адрес „Терасата“ и казваше следното:

 

„Мила Люси, раших да запитам какво е станало с теб през последните един-два месеца. Не се и съмнявам, че ще ти бъде лесно да разкажеш. Предполагам, че и ти като нас в «Терасата» си било много заета и много щастлива. Що се отнася до Греъм, професионалните му ангажименти се увеличават с всеки изминал ден. Толкова го търсят, толкова е зает, че се страхувам да не се главозамае. И тъй като към истински добра майка, правя всичко по силите си, да не му позволявам това; както знаех, от мен не чува ни една ласкателна дума. И все пак, Люси, той е чудесен, сърцето на майка му трепти от радост, когато го наблюдава. След като е тичал насам-натам през целия ден, като се е сблъсквал с петдесетина различни характери и се е справял със стотици капризи, бил е свидетел на жестоки страдания — а понякога, както му подхвърлям, сам е бил причинителят им, — вечер се връща при мен у дома в такова приятно настроение, щото имам чувството, че животът ми е съвсем противоположен на живота на другите и в тези януарски вечери моят ден изгрява в часа, когато за другите се спуща нощта.

Ала той все пак има нужда да бъде стяган, да бъде поправян и да бъде мъмрен, тъй че аз му правя тази услуга. Но момчето е много гъвкаво, трудно е да го разтърсиш както трябва. Когато вече мисля, че съм му натрила носа, той ми се отплаща с весели шеги. Всъщност ти го познаваш, знаеш всичките му пороци, а пък аз като някоя оглупяла старица съм седнала да те занимавам с него.

Що се отнася до мен, тук беше моят адвокат от Бретън, та двамата бяхме затънали до гуша в работа. Много ми се ще да върна за Греъм поне част от наследството, което баща му остави. Той ми се присмива за старанията, кара ме да се огледам и да видя, че печели достатъчно и за двама ни, и пита какво повече искала старата дама от онова, което вече имала; намеква ми за светлосини тюрбани, обвиняваме в стремежи да се кича с диаманти, да имам слуги в ливреи, да притежавам «хотел» и да бъда начело на модата в английската колония във Вийет.

Като споменах за светлосиния тюрбан, спомних си за миналата вечер и съжалявам, че не беше и ти при нас: върнал се беше много уморен, изпи си чая и с обичайната си дързост се тръшна в моя стол. За мое голямо удоволствие веднага заспа. (Помниш как ме подкача, че съм задрямвала — аз, която никога денем не склопвам очи.) докато спеше, аз го гледах, Люси, и си мислех колко е хубав! Каква глупачка съм, че толкова се гордея с него! Но всеки на мое място би сторил същото. Покажи ми друг, равен нему. Колкото и да се оглеждам, няма такъв в цял Вийет. Та реших да му изиграя една шега; донесох светлосиния тюрбан и много внимателно успях да украся челото му с тази величествена шапка. Уверявам те, никак не му стоеше лошо; приличаше на светлокос арабин. Обаче вече никой не може да го обвини, че е рижав; косите му са кестеняви — тъмно, лъскаво кестеняви. А като го наметнах и с големия си кашмирен шал, заприлича на същински млад бей, дей или паша — както предпочиташ.

Голямо забавление беше, но невкусено докрай, защото бях сама. Ти трябваше да бъдеш тук.

След малко повелителят ми се събуди; огледалото над камината скоро му разкри как изглежда. Сега живея под заплахата и ужаса на отмъщението.

Но да се върна към същността на моето писмо. Зная, че четвъртък на улица «Фосет» е ден за почивка. В такъв случай приготви се за пет следобед, когато ще изпратя каретата да те доведе в «Терасата». Ела непременно. Ще срещнеш някои стари познати. До скоро виждане, моя мъдра, мила, сериозна малка кръщелнице. Искрено твоя

Луиза Бретън“

 

Писмо като това изясняваше нещата. Тъгата не ме напусна и след като го прочетох, но сега бях по-спокойна — не развеселена, и по-уравновесена. Приятелите ми бяха добре, бяха щастливи. Нищо лошо не се бе случило на Греъм, нито пък болест бе сполетяла неговата майка — бедствия, които дълго време терзаеха сънищата и мислите ми. Чувствата им към мен също не се бяха променили. И все пак колко странно бе да си мисля за седемте седмици на мисис Бретън и да ги сравнявам с моите седем! И също тъй колко задължително е за оня, изпаднал в объркано положение, да сдържа езика си и да не хленчи, че страдал от това! Хората могат да разберат какво е да умреш от липса на храна; малцина са обаче ония, които съзнават какво е да полудееш от пълно уединение. За тях дългогодишният затворник, излязъл отново на белия свят, не е друго освен луд или идиот! А как разумът го е напуснал, как нервите му, изпърво заболели, са били подложени на неописуеми страдания и накрая са се разстроели — това е предмет, прекалено сложен за проучване, твърде отвлечен, за да бъде разбран. Какъв е смисълът да оплакваш? Все едно да се изстъпиш на някой площад и да закрещиш най-злокобни поговорки със същите слова и настроения, с които Новуходоносор, царят ипохондрик, се е изповядал пред своите смаяни халдейци. Още дълги години ония, за които подобна тема не е загадка, които знаят ужаса на тези терзания, ще се броят на пръсти и ще се губят в мнозинството! Още дълги години ще се смята, че единствено физическото заболяване е достойно за съчувствие, а всичко останало е само глезотия! Когато светът е бил по-млад и в по-цветущо здраве, отколкото днес, мъките на душата са били още по-голяма загадка. Може би в цялата страна на Израел е имало само един Саул — и един-единствен Давид, който да го утеши и да го разбере.

Пронизващият тих мраз на утрото бе последван от остър вятър откъм руските степи. Студената зона дъхна върху умерената зона и бързо я замрази. Тежки облаци, сиви и натегнали от сняг, нахлуха откъм север и се спряха над очакваща Европа. Следобед заваля. Страхувах се, че каретата не ще успее да дойде, тъй гъст и бурен бе снеговалежът. Но нищо не можеше да попречи на моята кръстница! Поканила го веднъж, тя бе решена да приеме своя гост. Към шест часа слязох от каретата пред полузасипаното от пряспа стълбище на двореца и се изправих пред вратата на „Терасата“.

Изтичах през вестибюла нагоре по стълбището и се намерих във всекидневната, където намерих мисис Бретън сияйна като слънчев ден. Два пъти по-замръзнала да бях, сърдечната й милувка и милата прегръдка щяха да ме стоплят. Привикнала от дълго време на стаи с голи дъски, на черни чинове, бюра и печки, синият салон сега ми се стори великолепен. Дори само във веселия, подобен на коледен, огън се криеше някакво ясно, червено тържество, което ме заслепи.

След като кръстницата бе подържала ръката ми в своята и след като си поговорихме, след като ме смъмра, че съм по-слаба от преди, тя намери, че снежната вихрушка е разрошила косите ми, и ме изпрати горе да се среша и са си сваля шапката.

Качих се в моята малка морскозелена стая и видях, че и там гори огън, а и свещите са запалени. Стройни свещи осветяваха голямото огледало от двете му страни и пред огледалото се обличаше някакво същество — въздушно, ефирно същество, дребничко, тъничко, бяло — като зимен дух.

Признавам, че за миг си спомних за Греъм и неговите призраци. Недоверчиво огледах това ново видение. Носеше бяла дреха, напръскана с червени капки, коланът му беше червен, в косите си имаше нещо като листенца, но лъскави — малък венец с отблясък на нуевехни. Привидение или не, в него нямаше нищо задгробно и аз се приближих.

Тя се извърна и черните очи под клепките огледаха мене — натрапницата. Клепките бяха тъмни и дълги и очертанията им омекотяваха очите, които закриляха.

— Ах, значи дойдохте! — възкликна тя с мекия си, тих глас, усмихна се мило и не отдели поглед от мен.

Сега я познах. Макар само веднъж да бях видяла това лице с неговите фини и деликатни черти, не можех да не я позная.

— Мис Дьо Басомпие — казах аз.

— Не — долетя отговорът, — никаква мис Дьо Басомпие, за вас не.

Не запитах коя ще е тогава, а търпеливо зачаках обяснението.

— Променили сте се, но все пак сте си същата — каза тя, като ме приближи. — Помня ви отлично. — Изражението, цвета на косите, изражението ви.

Бях пристъпила към огъня, а тя застана отсреща и продължи да ме съзерцава, и докато ме гледаше, изражението й ставаше все по-оживено от мисли и чувства, докато накрая сълзи премрежиха погледа й.

Заинтригувана, но все още объркана, не знаех какво да кажа. Най-сетне заекнах:

— Струва ми се за първи път ви видях в онази нощ, преди няколко седмици, когато ви раниха.

Тя се усмихна.

— Нима сте забравили, че съм стояла на скута ви, че сте ме държали в прегръдката си, че дори съм спала на вашата възглавница? Не си ли спомняте онази нощ, когато пристигнах разплакана до леглото ви, като непослушно детенце, каквото и бях, и вие ме приютихте? Не си припомняте утехата и закрилата, с която успокоихте моето дълбоко страдание?

Най-сетне прозрях всичко.

— Вие сте малката Поли?

— Аз съм Полина-Мери Хоум дьо Басомпие.

Как променя времето! В своето бледо, дребно личице, с неговата хубава симетрия, с променливите изражения, малката Поли криеше обещания за нежност и прелест; ала Полина-Мери бе станала красива — не с прорязващата красота на розата, кръгла, румена и набита — не със закръглеността, розовината и русата хубост на братовчедка си Дженевра; нейните седемнадесет години й бяха донесли нежен и изтънчен чар, който не се криеше в тоновете, макар те да бяха светли и чисти, нито в силуета, макар очертанията й да бяха миловидни и крайниците й съвършени; тя излъчваше някакво приглушено сияние, което идваше от душата. Това не беше ваза от скъп материал, а прозирна лампа, която пазеше пламъка да не изгасне, но не го криеше от възхитеното око и той светеше жив и действен. Като говоря за нейните достойнства, не преувеличавам, те наистина ми се струваха много истински и привлекателни. Какво от туй, че всичко беше миниатюрно? То бе като прелестно дихание на бялата виолетка, която я прави по-ценна от най-едрата камелия, от най-пищната гергина.

— Ах! Значи вие помните миналите дни в Бретън?

— По-добре — отвърна тя, — дори по-добре от вас. Спомням си ги с най-малки подробности — не само дните, но часовете на тези дни, минутите на тези часове.

— Дали не сте забравили нещо?

— Почти нищо, струва ми се.

— Тогава бяхте малко, но променчиво дете. Вероятно следите, които радостта и тъгата, обичта и сърдечните скърби са оставили у вас преди повече от десет години, отдавна са се изличили.

— Смятате, че съм забравила кои съм харесвала и доколко съм ги харесвала, когато съм била дете?

— Изчезнала е сигурно остротата на чувството — силата му; ароматът; дълбоките впечатления трябва да са се изтрили, изличили са се.

— Не съм забравила нищо от ония дни.

Очите й го доказваха. Бяха очи на човек, който си спомня — чието детство не се е стопило като сън, чиято младост не е изчезнала като слънчев лъч. Тя не приемаше живота разхвърлено и разпокъсано, на части, не бе от тия, които забравят зимата, щом дойде пролетта; бе от сърцата, които запазват и трупат, проверяват всичко от корен и тъй с годините се развиват хармонично и цялостно. Но все пак не ми се щеше да вярвам, че всички картини, които сега се изправяха пред мен, бяха също тъй живи и зрими за нея. Симпатиите й, игрите и състезанията с любимия й другар, търпеливата, дълбока привързаност на детското й сърчице, страховете й, тактичната сдържаност, малките й премеждия, последната пронизителна болка на раздялата — припомних си ги и поклатих недоверчиво глава. Тя упорствуваше.

— Седемгодишно дете все още живее в седемнайсетгодишната девойка — заяви тя.

— Вие много обичахте мисис Бретън — казах, за да я изпитам. Тя веднага ме поправи.

— Не я обичах. Харесвах я, уважавах я, както я уважавам и днес. Тя много малко се е променила.

— Така е — потвърдих аз.

Помълчахме. Тя погледна стаята и рече:

— Тук има няколко предмета, които бяха в Бретън. Спомням си този игленик и това огледало.

Очевидно уверена беше в спомените си — поне до тук.

— Значи смятате, че бихте познали мисис Бретън?

— Спомням си я безпогрешно — чертите на лицето й, матовата й кожа и черната коса, ръста й, походката, гласа.

— За доктор Бретън, естествено, не може да става и дума — настоявах аз, — и понеже присъствувах на първата ви среща, уверена съм, че го приехте като съвсем чужд.

— В оная първа вечер бях озадачена — отвърна тя.

— Как стана, че той и баща ви се познаха?

— Размениха си визитни картички. Имената Греъм Бретън и Хоум дьо Басомпие събудиха въпроси и обяснения. Това беше на втория ден, но преди това вече бях започнала да знам нещичко.

— Как тъй? — „да знаете нещичко“?

— Странно е как повечето от хората тъй бавно чувствуват истината — не виждат, а чувствуват! След като доктор Бретън ме бе посетил вече няколко пъти, седял бе до мен и бе разговарял с мене, след като бях наблюдавала изражението на очите му, израза на устата, формата на брадичката, начина, по който държи главата си, и въобще всичко, което забелязваме у хората, които общуват с нас — как да не си припомня по асоциация Греъм Бретън? Греъм беше по-тънък от него и още не беше пораснал, лицето му беше по-гладко, косата му беше по-дълга и по-светла, а гласът му не беше толкова плътен — приличаше малко на момичешки, а все пак той си е Греъм, както аз съм си малката Поли, а вие сте Люси Сноу.

Аз мислех същото, но се учудих, като я чух да разсъждава като мене. Има неща, които толкова рядко срещаме у другите, че когато се случи, мислим, че е станало чудо.

— Вие и Греъм навремето бяхте другари по игра.

— А вие помните това? — запита ме тя на свой ред.

— Не ще съмнение, че и той ще го помни — отговорих аз.

— Не съм го питала. Нищо не би ме учудило повече, ако и той си спомня. Предполагам, че характерът му е все тъй весел и безгрижен?

— Такъв ли беше навремето? За такъв ли го смятахте? Тъй ли си го спомняте?

— Едва ли го помня по-различен от това. Понякога беше усърден, друг път — весел, но все едно дали се занимаваше с уроците си, или пък предпочиташе да играе, той мислеше предимно за книгите или за игрите и му беше все едно с кого чете и с кого се забавлява.

— Но към вас той проявяваше слабост.

— Слабост — към мене? О, не, той имаше други другари — съучениците си. За него аз не представлявах нищо, освен в неделни дни; да в неделя беше много мил. Спомням си как отивахме, хванати за ръка, в църквата „Дева Мария“, как ми намираше химните в молитвеника и колко добър и притихнал беше в неделните вечери! — безкрайно кротък за подобно гордо, живо момче, безкрайно търпелив към грешките ми, като четях, и можеше да се разчита на него, защото през всичките тези вечери си оставяше в къщи. Вечно се страхувах, че ще приеме нечия покана и ще ни изостави, ала той не го стори, нито имаше желание за това. Естествено, сега не може да е същото. Предполагам, че в неделните вечери доктор Бретън вечеря вън, нали?

— Деца, слезте долу! — повика ни мисис Бретън. Полина бе склонна да продължи, но аз предпочитах да слезем. Тръгнахме надолу.