Шарлот Бронте
Вийет (12)

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
КАСЕТКАТА

Зад сградата на улица „Фосет“ имаше градина — твърде голяма, като се знае, че се намираше в сърцето на града, и днес, като си мисля за нея, струва ми се, че е била приятна, ала времето, както разстоянието, омекотява някои представи и там, където всъщност всичко е било камък, голи стени и горещи плочници, зеленото храстче ти се струва безценно, а всяка педя засадена земя — уютно и свежо кътче!

Съществуваше някакво предание, че къщата на мадам Бек в стари времена била девически манастир, че някога (когато точно, не зная, но сигурно преди векове), докато още градът не се е простирал насам и тук все още имало само ниви, тесен път и толкова дървеса, че да приютят подобно религиозно убежище — случила се тогава тук нещо, което събуждало страх, извиквало ужас и завещавало на местността историята за някакво привидение. Споменаваха, че в определена нощ или нощи наоколо витаел духът на монахиня кармелитка. Духът сигурно бил напуснал местността преди много години, защото сега всичко бе вече застроено, ала някои следи от някогашния манастир, като например огромните и стари плодни дървета, все още благославяха градината, а под едно от тях — праскова Метусалем, изсъхнала почти, като изключим няколко клона, които предано подновяваха ароматния си сняг през пролетта и меденосладките си плодове през лятото, — та разровеше ли човек обраслата с мъх земя под това дърво, сред полуоголените му корени се провиждаше оловната плоча; гладка, твърда и черна. Легендата, непотвърдена и невярна, но въпреки това несекваща, твърдеше, че това бил вход към крипта, в която дълбоко под земята, по чиято повърхност растеше трева и цъфтяха цветя, почивали костите на девица, погребана жива от средновековен религиозен съд за престъпване на религиозна клетва. Нейната сянка всявала ужас у страхливците, векове след като бедното й тяло се превърнало в прах. Нейното черно расо и бяла забрадка се привиждали на заблудените очи, когато лунната светлина и вятърът си играели с градинския листак.

Но независимо от тия романтични измислици старата градина имаше свое очарование. В летни утрини аз ставах рано, за да й се наслаждавам сама, в летните вечери обичах да се разхождам в уединение, да си давам срещи с изгряващата луна или да вкусвам целувките на вечерния бриз и по-скоро да си въобразявам, отколкото да усещам свежестта на падащата роса. Земята беше зелена, белееха чакълестите пътеки, слънчевожълти латинки се скупчваха в кореняците на обраслите с кукувича прежда плодни столетници. Имаше една широка беседка, над която надвисваха клоните на акация, имаше друга, по-мъничка, по-уединена и сгушена в лозниците, които растяха край висока сива стена, сбираха вейки в красив възел и провесваха гроздове в прелестно изобилие над любимото ми място, където ги причакваха жасминът и бръшлянът, за да ги прегърнат.

Разбира се, по пладне, в яркия, най-разголен час на деня, когато голямото училище на мадам Бек започваше да лудува и приходящите й пансионерки плъзваха наоколо и си съперничеха с учениците от близкото мъжко училище в несдържано упражняване на гласовете и крайниците си — тогава, разбира се, градината представляваше пренаселено, утъпкано място. Ала при залез, когато приходящите се бяха разотишли, а смълчаните пансионерки се трудеха над уроците, чудесно бе да се разхождаш по спокойните алеи и да слушаш как камбаните на църквата „Свети Йоан Кръстител“ разливат наоколо своите сладки, нежни, възвишени звуци.

Една вечер се разхождах в припадащия здрач и се позабавих повече от друг път, привлечена от безшумното настъпване на тъмнината, от меката прохлада, от ароматното ухание, с което цветята, безстрастни към слънчевия зов, посрещаха ласките на росата. По светлината в прозорците на параклиса разбрах, че католиците от домакинството са се събрали за вечерна молитва — обред, от който като протестантка аз бях освободена.

„Постой с нас още малко- шептяха самотата и лятната луна. — Сега всичко е наистина спокойно. Още четвърт час не ще се нужна никому. Дневната жега и шумотевицата са те изморили. Продай се на тия сладостни минути.“

Калкани ограждаха градината, всъщност целият й заден край опираше в гърбовете на дълга редица къщи — спалните постройки на съседния колеж. Тези гърбове представляваха слепи каменни зидове, като се изключат таванските прозорчета най-горе, които се отваряха откъм спалните на прислужничките, както и прозорецът на по-долния етаж от стаята или кабинета на някакъв учител. Но въпреки че нямаше опасност алеята, която вървеше успоредно с много високия зид в тази част на градината, бе забранена за ученички. Наричаха я „забранената алея“ и всяко момиче, което се осмелеше да стъпи там, биваше подлагано на най-строгото от, общо взето, невинните наказания, присъщи за заведението на мадам Бек. Учителите можеха да отиват там безнаказано, но поради теснотата на алеята и занемарените храсталаци, които се издигаха гъсти и високи от двете й страни и образуваха отгоре толкова плътен покрив от клони и листа, че слънчевите лъчи едва го пробиваха, тази алея не се посещаваше дори и през деня, а след здрач се избягваше от всички.

Още първия ден се изкушавах да наруша това пренебрежително отношение; привлякоха ме усамотеността, мрачният вид на алеята. Продължително време я отбягвах, защото не желаех да влизам в очи, но постепенно, когато хората привикнаха с мен, с моите навици и с ония странности в характера ми — странности твърде невинни, за да будят особен интерес, твърде безвредни, за да дразнят, но въпреки това вкоренени в мене и родени с мене, неразделни от мен като самоличността ми, — аз все по-често и по-често започнах да кръстосвам тая тясна и тъмна алея. Превърнах се в градинарка за анемичните цветя, които никнеха сред гъстите й храсти. Разчистих останките от не една есен, напластени върху грубата пейка в дъното на пътеката. Заех от Готон, готвачката, кофа и четка за дъски и изтърках седалката й. Мадам ме видя, докато се трудех, и се усмихна одобрително — дали бе искрена, или не, не зная, но изглеждаше искрена.

— Я гледай — възкликна тя — колко работлива била мадмоазел Люси! Харесва ли ви тази алея, мийс?

— Да — отвърнах. — Тиха е и сенчеста.

— Така е — отвърна тя благо; и мило ми препоръча да идвам, когато поискам, защото, след като не бях определена за надзирателка, не бях и задължена да се разхождам с ученичките си; само помоли да позволя на децата й да идват при мене, за да говорят на английски.

Та вечерта, за която споменах, аз стоях на скритата пейка, почистена от плесен и мухъл, заслушана в далечния грохот на града. Всъщност той съвсем не беше далечен. Училището се намираше в центъра на столицата, на пет минути от парка, на десетина минути от дворцовите сгради. Съвсем наблизо минаваха широки осветени булеварди, които в този миг кипяха от живот, по тях трополяха каляски на път за някой бал или за операта. Същият този час, в който животът в нашия пансион замираше, в който се духваше последната лампа и се затваряше завесата край всяко легло, подаваше в града край нас сигнала за нощните забавления. Но аз не мислех за този контраст. По природа не съм склонна към развлечения. На бал и на опера изобщо не бях стъпвала и макар често да слушах да разправят за тях и да бях пожелала да ги посетя, то бе с желанието на човек, който не се стреми към удоволствие на всяка цена, който не се смята отреден да блесне в дадено общество, щом веднъж си пробие път до там; не беше цел, определена да се стигне, глад — да бъде задоволен; то бе по-скоро притихнал копнеж да видя нещо, невиждано от мен до днес.

По небето плуваше луна — не пълна, а тънкият сърп на новия месец. Съзирах го през пролуката на листата над мен. Той, както и звездите, не ми бяха чужди, подобно всичко наоколо. Знаех ги от детството си. Виждала бях този златен знак с тъмния глобус в извивката му да се спира в лазура до старата трънка на хребета на старата ливада в стара Англия, в миналите дни, също както се облягаше и сега на една тържествена камбанария в тази европейска столица.

О, детство мое! И мене ме вълнуваха дълбоки чувства. Макар да живеех затворено и да изглеждах непристъпна, замислех ли се за миналото, вълнувах се дълбоко. Настоящето ме принуждаваше да го приемам като стоик; що се отнася до бъдещето — бъдеще като моето! — най-добре да бях мъртва. Затуй умишлено потисках пламъка в себе си в каталепсия и в мъртвешки транс.

По онова време, спомням си добре, почти се ужасявах от всичко, което би могло да ме разтърси — например промените във времето, — защото тези неща пробуждаха у мен съществото, което се опитвах да приспя, и раздвижваха дълбокия копнеж, който не можех да задоволя. Една нощ избухна гръмотевична буря, ураганен вятър ни накара да скочим от леглата. Католичките се уплашиха и взеха да се молят на своите светци. Що се отнася до мен, бурята ме завладя неудържимо, бях извадена от летаргията и бях тласната към живота. Станах, облякох се, измъкнах се през прозореца до леглото ми и седнах на перваза, с нозе, опрени о покрива на съседната по-ниска сграда. Беше мокро, бурно, тъмно като в катраница. В спалнята всички се бяха скупчили уплашено край нощната лампа и се молеха на глас. Не бях в състояние да се прибера. Неустоимо беше удоволствието да се наслаждавам на бурята, на мрака и блясъка на мълниите, да слушам песен, която човешкото слово не е в състояние да предаде — тъй страховито-тържествена и тя, да гледам облаците, раздирани и прорязвани от бели, ослепителни светкавици.

Тогава ме обхваща копнеж, който не ме оставя цяло денонощие, исках нещо да ме изтръгне от сегашното ми съществование и да ме поведе нагоре и надолу. Този копнеж и подобните нему трябваше да бъдат унищожаване с удар по главата; нещо, което извърших, образно казано, тъй както и постъпила израилтянката Иаил с ханаанския вожд Сисара; забих по един кол в слепоочията и Ала за разлика от Сисара те не умряха; замаяха се само и често завъртаха кола с бунтовен гняв. Тогава слепоочията кървяха, а мозъкът пулсираше болезнено.

През онази нощ не се чувствувах нито бунтовна, нито нещастна. Мият Сисара лежеше задрямал в шатрата и ако в съня усещаше своята болка, подобие на ангел — идеалът — бдеше над него, полагаше успокоителен балсам на слепоочията, държеше пред склопените му очи магическо огледало, чиито сладостни, тържествени отражения биваха повтаряни в сънищата, и сипеше отблясъци от лунните си криле и одежди над омаяния спящ човек, над прага на Шатъра, над цялата околност. Иаил, тази сурова жена, седеше встрани, изпитваше само малко жал към своя пленник, но предпочиташе да мисли за завръщането на верния Хевера. С всички тези думи искам да кажа, че хладината и росната сладост на нощта ме изпълваха с надежда — не някаква определена надежда, а едно общо чувство на смелост и сърдечно спокойствие.

Би трябвало подобно настроение да бъде предвестник на нещо хубаво. Уви, нищо добро не последва от него! Миг след това грубата Реалност нахлу буреносно — злостна, отблъскваща и неприятна, каквато е най-често.

Сред дълбокия мир на бездушните камъни, извисяващи се над пътеката, от дърветата и на високия зид аз дочух звук; някакъв прозорец (тук всички прозорци са на панти и се отварят встрани, а не нагоре като английските) изскърца. Докато успея да вдигна поглед и да видя къде, на кой етаж и кой го е отворил, дървото над главата ми се разклати като улучено от снаряд, нещо тупна точно в нозете ми.

Часовникът на „Свети Йоан“ удряше девет; денят чезнеше, но още бе светло. Лунният сърп не усилваше светлината, ала дълбоката позлата там, където слънцето последно осветяваше небесата, както и кристалната яснота на необхватния простор над него, задържаха лятната светлина. Дори в моята тъмна алея на някоя от просеките бих могла да разчета ситни букви. Затова не ми бе трудно да открия, че снарядът представляваше кутия, малка кутия от бяла и оцветена слонова кост. Хубавият й капак се отвори в ръката ми. Вътре лежаха виолетки — виолетки покриваха плътно сгънатата розова хартия, — една бележка, надписана „За сивата рокля“. И наистина аз носех бледосива рокля.

Така-а. Нима това бе любовна записка — нещо, за което бях чувала, но досега не бях имала честта да видя или да похвана? Нима това бе предметът, който държех между палеца и показалеца си в този миг?

Едва ли. Нито за миг не си го помечтах. И в мислите не си рисувах почитател. Всяка от учителките копнееше за любим, една от тях дори (ала тя беше с оптимистичен характер) мечтаеше за бъдещ съпруг. Всички ученички над четиринадесет години си имаха бъдещ годеник, две-три вече бяха сгодени от своите родители, и то още като деца, но на моите мисли, още по-малко пък на надеждите ми, не им се позволяваше да пристъпят в царството на чувствата и мечтите. Когато другите учителки излизаха из града, разхождаха се из булевардите или посещаваха църковна служба, те неизменно (тъй поне се разправяше после) срещаха по някоя личност, от „обратния пол“, чиито възхитени и искрени погледи ги убеждаваха в собствената им привлекателност и хубост. Не бих казала, че в това отношение преживяванията ми се схождат с техните. И аз ходех на църква, и аз се разхождах, но съм напълно убедена, че никой не ме и поглеждаше. Нямаше девойко или жена на улица „Фосет“, която да не можеше да потвърди, че е било прицел поне на един възхитен поглед от сините очи на нашия млад доктор. Принудена съм, колкото и да е унизително, да изключа себе си. Що се отнася до мене, тези сини очи си останаха невинни и спокойни като небесата, с чийто цвят бяха сродни. Затова слушах как другите си говорят, често се чудех на доброто им настроение, увереност и самодоволство, ала не си правех труд да вдигам поглед и да оглеждам пътеката, по която те вървяха тъй самонадеяно. Следователно това тук не беше любовно писмо и убедена в това, аз го отворих. Там пишеше следното:

„Ангеле на моите мечти! Хиляди, хиляди благодарности за удържаното обещание. Не смеех да се надявам, че ще се изпълни. Мислех, че говорите на шега, освен туй начинанието ви ми се струваше рисковано, часът неудобен, алеята усамотена — често, както разбрах, навестявана от онова плашило, учителката по английски — същинска британска стара мома, както се изразихте, — чудовище, безцеремонно и грубо като дърт гренадирски фелдфебел, опърничава като калугерка.“ Читателят ще се съгласи, че е мъчително да превеждаш подобни ласкателства за собствената си личност. „Знаете — продължава милите излияния, — че малкият Гюстав поради заболяването си бе преместен в стаята на възпитателя — тази предпочитана стая, чиито решетки гледат към затворническата ви градина. Тук на мен, най-добрият чичо на света, ми е позволено да го посещавам. С какво вълнение доближих до прозореца и погледнах към вашата райска градина — рай за мен, пустиня за вас! Как се страхувах да не я видя празна или навестена от гореспоменатия дракон! Как радостно затуптя сърцето ми, щом през пролуките на ревнивите клонаци съзрях красивата ви сламена шапчица и гънките на сивата ви рокля — рокля, която бих разпознал сред хиляди други! Но защо, ангеле мой, не пожелахте да погледнете нагоре? Колко жестоко ми отказахте един лъч от тези обожавани очи! Как щеше да ме съживи само един поглед! Пиша това много набързо. Докато лекарят преглежда Гюстав, аз използувам възможността да сгъна бележката в това малко ковчеже заедно с букетче от цветя с най-нежното ухание, но не тъй нежни като тебе, моя Пери, чаровнице моя! Вечно твой — знаеш кой!“

„И аз бих искала да зная кой е“ — казах си, ала любопитството клонеше повече към адресантката на този забележителен документ, отколкото към автора му. Възможно е да беше от годеника на някоя ученичка; в такъв случай нито бе станало, нито щеше да стане нещо кой знае колко лошо — обикновена нередност. Доста от момичетата, всъщност повечето от тях, имаха братя или братовчеди в съседния колеж. Ала „сивата рокля и сламената шапчица“ — това водеше до следа, макар и много объркваща. Сламената шапка бе най-обикновен градински сенник, какъвто имаха поне още двадесетина момичета. Сивата рокля, и тя не даваше по-определено указание. Дори самата мадам Бек в момента също носеше сива рокля, друга една учителка и три от пансионерките притежаваха сиви рокли със същия модел и материя като моята. Това бе нещо като всекидневна дреха, модна по онова време.

Междувременно, докато размишлявах, съзнах, че трябва да се прибирам. По раздвижването на светлините в спалнята разбрах: молитвата бе свършила и ученичките си лягаха. След половин час всички врати щяха да бъдат заключени, всички лампи изгасени. Портата към градината все още зееше отворена, за да пропуща в напечената сграда хладината на лятната нощ; в помещението на портиерката светеше лампа и озаряваше от едната страна дългия коридор с двукрилите врати на приемната, а голямата входна врата в дъното затваряше гледката.

Изведнъж звънецът прозвуча тревожно — тревожно, но не силно, — внимателно звънтене, като предупредителен метален шепот. Розин изхвръкна от стаята си и се затича да отвори. Лицето, което пусна вътре, остана две минути да разговаря с нея. Усетих от нейна страна съпротива, някакво забавяне. Накрая Розин отиде към градинската врата с лампа в ръка, спря на стъпалата, вдигна лампата и се огледа.

— Чиста измислица! — възкликна тя с кокетен смях. — Тук няма жива душа.

— Пуснете ме да вляза — примоли един познат глас. — Трябват ми само пет минути. — И една фигура, стройна и царствена (всички на улица „Фосет“ бяхме единодушни по това) се измъкна от къщата и закрачи между лехите и по пътеките. Присъствието на мъж по това място и по това време беше същинско светотатство, ала той знаеше, че е привилегирован, а може би разчиташе и на дружелюбната нощ. Преминаваше през алеите, като се оглеждаше ту на едната, ту на другата страна, залута се из храсталаците да търси, взе да тъпче цветята и да чупи клонките; стигна най-сетне до „забранената алея“. Там го посрещнах като някакво привидение.

— Доктор Джон! Намерено е!

— Не ме запита от кого, защото зорките му очи го забелязаха в ръката ми.

— Не я издавайте — промълви и ме погледна тъй, сякаш наистина бях чудовище.

— Дори да исках да извърша предателство, как да издам нещо, което не зная? — запитах аз. — Прочетете бележката и ще се уверите, че тя почти нищо не подсказва.

„А може и да си я чел“ — мина ми през ума, ала не вярвах той да я бе писал. Това едва ли беше неговият стил. Освен това достатъчно наивна бях да предполагам, че не би си позволил да ме нарича с подобни имена. Видът му го оправда; той се разгорещи и зачерви, докато четеше.

— Това вече е прекалено. Това е жестоко, унизително — възкликна той. Признах си, че наистина е жестоко, като виждах как се изменя изражението му, все едно дали той беше крив, или не, друг някой, казах си, бе много по-виновен. — Какво възнамерявате да сторите с това? — запита доктор Джон. — Ще кажете ли на мадам Бек какво сте намерили, ще предизвикате ли смут, скандал?

Смятах се длъжна да кажа и му заявих, но додадох, че не вярвам, да се стигне нито до смут, нито до скандал. Мадам бе достатъчно предпазлива, за да не вдига шум по такъв повод, свързан със собственото й училище.

Той стоеше загледан надолу, замислен. Все още твърде твърд и твърде почтен, да изисква от мен мълчание по въпрос, за който дългът ме принуждаваше да известя. Аз желаех да постъпя правилно и същевременно не желаех да го наскърбявам и наранявам. В този миг Розин надникна през отворената врата; тя не можеше да ни забележи, макар аз да я виждах ясно през дърветата. Дрехата й бе сива като моята. Това обстоятелство, свързано с някои предишни случки, ми подсказа, че по всяка вероятно и тази случка, колкото да бе отблъскваща, е от ония, които ме освобождаваха от задължението да се занимавам с нея. Съответно изрекох:

— Ако можете да ме уверите, че никоя от ученичките на мадам Бек не е замесена в тази работа, с удоволствие ще се направя, че нищо не знам. Вземете ковчежето, букета, писъмцето; от своя страна аз с радост забравям цялата история.

— Вижте! — прошепна докторът внезапно; докато едната му ръка се сключваше върху онова, което му дадох, с другата той посочи през клонака.

Погледнах. Съзрях мадам, заметната с шал, в домашна роба и по пантофи, тихичко за слиза по стълбите и да се прокрадва като котка из градината. След две минути щеше да се сблъска с доктор Джон. Но ако тя беше котка, той пък напомняше леопард; поискаше ли, нямаше стъпка по-лека от неговата. Той я проследи с очи и щом тя зави зад един ъгъл, прекоси градината с два безшумни скока. Тя се появи, но той вече бе изчезнал. Розин му помогна като бързо затвори вратата между него и гонителката му. Аз също бих могла да си отида, но предпочетох да срещна мадам открито.

Макар всички да познаваха навика ми да посрещам здрача в градината, за пръв път бях останала толкова до късно. Убедена бях, че мадам се бе объркала — тръгнала бе да ме търси и бе решила да спипа нарушителката из засада. Очаквах да ме накаже. Но не. Тя беше олицетворение на добротата. Дори не ме и смъмри, не показа и следа от изненада. С присъщата й тактичност, ненадмината от ни едно живо същество, тя заяви, че била излязла просто да глътне малко от „нощния повей“.

— Каква прелестна нощ! — възкликна, като гледаше към звездите. Луната вече се бе скрила зад широката камбанария на „Свети Йоан Кръстител“. — Колко е хубаво! Какъв свеж въздух!

И вместо да ме отпрати, задържа ме да минем няколко пъти по главната алея. А когато накрая и двете се прибирахме, тя приятелски се облегна на рамото ми — подкрепи се да изкачи входните стъпала. На раздяла бузата и се намери пред устните ми:

— Лека нощ, мила приятелко, спете добре! — сбогува се тя любезно.

Усетих,че се усмихвам, докато лежах будна и замислена в леглото си — усмихвах се на мадам. Лицемерното й, любезно държане бяха за оня, който я познава, неоспоримо доказателство, че в ума й се гнезди някакво подозрение. През пролука или наблюдателница, през отворени клони или отворен прозорец, тя несъмнено бе доловила, отблизо или отдалеч, погрешно или правилно, нещичко от случилото се през тази вечер. Каквато бе умела в изкуството да разузнава, почти не бе възможно в градината й да бъде подхвърлено ковчеже или натрапник да прекоси алеите, за да го търси, без тя, в леко разклатено клонче, прокрадваща се сянка, необичайните стъпки, потайния шепот (макар доктор Джон да изрече тихо ония няколко думи, боботенето на мъжкия му глас се е понесло, предполагам, из цялата градина) — без тя, повтарям, да усети, че в нейните владения се вършат необичайни неща. Какво точно, сигурно няма да знае, нито ще й е стигнало времето да открие, но някаква прелестна малка интрига чака да бъде разкрита и в центъра й, увита като пашкул от паяжинни нишки, тя бе спипала „мийс Люси“, заплетена непохватно като глупава муха!