Шарлот Бронте
Вийет (17)

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
LA TERRASSE

Тези борби със собствения характер, със силните природни склонности на сърцето може да изглеждат безсмислени и безплодни, но накрая те носят добро. Макар и незабележимо, те придават на постъпките и поведението онази насока, която Разумът одобрява и на която Чувството може би твърде често се съпротивлява. Те наистина водят до промяна в общия ритъм на човешкия път и го правят по-уравновесен, по-равномерен, по-спокоен, гледан отвън, а погледът на другите вижда единствено тази външност. Що се отнася до онова, което си крие отдолу, нека то остане за бога. Човекът, твоят равен, слаб и той като тебе, недостоен да ти бъде съдник, трябва да бъде спрян на прага. Занеси сърцето си на своя създател; разкрий му тайните на душата, която той ти е дал; запитай го как понасяш страданията, които той ти е отредил; коленичи пред него и се моли, изпълнен с вяра, за просветление в мрака, за сили в твоята жалка слабост, за търпение в крайната ти нужда. И в определен час, може би не в часа, избран от тебе, замрелите в очакване води ще се раздвижат, нечий образ, може би не образът, за който си мечтал, който сърцето ти е обичало, за който е кървяло, ще се появи; ще го доведе пратеникът-лечител и сакатите, слепите, идиотите и побърканите ще бъдат поведени към водата. Пратенико, ела по-скоро! Хиляди лежат край езерото, облени в сълзи и обхванати от отчаяние, че още го няма, изтощени от продължително очакване, унили. Дълги са „времената“ на небето; ангелите-вестители кръжат по орбити, твърде широки за зрението на смъртните; понякога тези орбити траят с векове; цикълът на едно отиване и връщане може ба обхване безброй човешки поколения; и прахът, който припламва в кратък, изпълнен със страдания живот и със страдания отново се превръща в прах и може междувременно да изчезне в забвение. Защото многобройни са сакатите и скърбящите, а един е първият и незаменим вестител, когото източните народи зоват Азраил!

На другата сутрин се опитах да стана, но докато се обличах и от време на време отпивах по глътка студена вода от каната на умивалника, за да потуша треперещата слабост, която тъй затрудняваше обличането ми, при мен дойде мисис Бретън.

— Тава е невъзможно! — извика тя вместо утринен поздрав. — Не така — додаде и като ме подхвана по присъщия й рязък, енергичен начин — отношение, което доскоро обичах да наблюдавам отправяно към сина й, на което той упорито се съпротивляваше, — след две минути ме превърна в пленница на леглото. — Ще лежиш тук до следобед — заяви тя. — Синът ми остави такова нареждане, преди да излезе, и аз те уверявам, че моят син е господарят и трябва да му се подчиняваме. А сега ще получиш закуска.

И веднага я донесе — донесе я със собствените си сръчни ръце, — не остави това на прислугата. Докато се хранех, седеше на леглото ми. Ние не търпим всекиго, дори и сред най-скъпите си приятели и високоуважавани познати, да ни наближават, да ни наблюдават, да ни прислужват, да бъде до нас с онази близост, присъща на милосърдна сестра. Не всеки приятел носи светлина в стаята на болника, не всеки дава утеха, ала за мене мисис Бретън бе утеха, всякога ми е носила радост. Храна и напитка, поднесени с нейната ръка, всякога ме е радвала. Не си спомням случай присъствието й в някоя стая да не е развеселявало тази стая. Склонностите и антипатиите в човешката природа са страшно много. Има хора, от които вътрешно потръпваме, които отбягваме, макар разумът да казва, че те са добри. И други, чиито недостатъци на характера и т. н. са съвсем очевидни, но до които лежим спокойни, сякаш въздухът, който ги обкръжава, ни лекува. Живите черни очи на моята кръстница, чистите й матови бузи, топлата й сръчна ръка, увереното й държане, решителният й нрав, всичко това бе благодатно за мен като атмосфера на слънчев климат. Синът й я наричаше „старата дама“; изпълвах се с приятно учудване, като виждах как от нея все още дишат силата и пъргавината на двадесет и пет годишна жена.

— Бих си донесла ръкоделието — обясни тя, докато поемаше празната ми чаша — и бих стояла край теб през целия ден, ако този деспотичен Джон Греъм не ми бе забранил. „Слушай сега, мамо, нареди ми той, когато излизаше, запомни много добре: да не съм те видял да изтощаваш кръщелницата си с празни приказки.“ И разпореди да си стоя в своята стая и да те лиша от моята приятна компания. Според него, Люси, ако се съдело по вида ти, ти си преживяла нервна треска. Така ли е?

Отвърнах, че не зная от какво точно съм боледувала, но наистина съм страдала дълбоко, най-вече душевно. Не сметнах за разумно да обяснявам по-нататък, защото подробностите за онова, което бях преживяла, се отнасяха до една страна на моето съществование, в което не желаех кръстница да надниква. В какви нови сфери би отвел подобен разказ това здраво, ведро същество! Разликата между нея и мен би могла да се оприличи на разлика между огромен кораб, плаващ уверено в спокойни води с целия си екипаж, воден от весел, неустрашим и смел капитан, и спасителна лодка, която през по-голямата част от времето лежи, суха и самотна, в стария мрачен навес, за да бъде пусната само когато огромните вълни се заблъскат в бурното време, когато облаците легнат върху водата, когато опасностите и смъртта си поделят царството на бездънните дълбини. Не, „Луиза Бретън“ никога не напуща пристана в подобна нощ и при такива обстоятелства — екипажът й не би го позволил; затова полуудавеният моряк в спасителната лодка е принуден да решава сам и предпочита да мълчи.

Тя излезе и аз останах да лежа в леглото, обзета от спокойствие. Колко мило от страна на Греъм, че не ме е забравил преди да тръгне.

Денят ми премина самотно, ала изгледите за настъпващата вечер го скъсяваха и развеселяваха. Освен това усещах се слаба и почивката бе добре дошла, а след като часовете на утринта вече преминаха — онази, часове, които всякога носят дори и на безделника по принуда чувството, че има да върши нещо, да изпълнява задължения, да направи нещо належащо, — когато това напрегнато време изтече и безшумното настъпване на следобеда заглуши стъпките на прислужничката по стълбите и в спалните стаи, тогава аз изпаднах в мечтателно настроение, което не бе неприятно.

Тихата ми малка стая приличаше на пещера в морето. В нея нямаше други цветове освен онова бяло и зелено, които напомняха на пяна и дълбоки води; белият корниз бе украсен с миловидни орнаменти, а в ъглите на тавана имаше бели скулптури, които приличаха на делфини. Цветното петно — червеният сатенен игленик, беше като корал; тъмното лъскаво огледало би могло да отрази някоя русалка. Когато затворих очи, чух вятъра, най-сетне стихващ, да се блъска о фасадата на къщата като замиращо вълнение в основите на скала. Дочувах го да идва и да си отива някъде далеч, подобно прилив, който се отлива от някакъв бряг на горния свят — свят тъй високо над главата ми, че грохотът на мощните му вълни, плясъкът на най-високите им гребени стигаше долу в този подводен дом, като шепот и приспивна песен.

С тези сънища припадна вечерта и Марта донесе лампата. Помогна ми и аз бързо се облякох; по-закрепнала, отколкото сутринта; слязох в синия салон без чужда помощ.

Доктор Джон, както изглежда, бе привършил визитите си по-рано от обичайното. Фигурата му бе първото нещо, което се изпречи пред очите ми, когато влязох в гостната. Стоеше в нишата пред прозореца срещу вратата и четеше ситния шрифт на вестника при оскъдната светлина на умиращия ден. Огънят пламтеше ярко, но лампата стоеше на масата незапалена, а чаят още не беше донесен.

Що се отнася до мисис Бретън, моята пъргава кръстница — която, сетне научих, била прекарала целия ден на открито, — тя лежеше излегната в дълбокия стол с меките възглавници, унесена в дрямка. Синът й, като ме видя, приближи към мен. Забелязах, че стъпва леко, за да не разбуди спящата; говореше също тъй тихо. В мекия му глас никога не се прокрадваше острота. Приглушен както сега, той по-скоро можеше да приспи, отколкото да стресне дремещия.

— Това тук е едно тихо малко chateau — обясни той, докато ме канеше да седна до прозореца. — Не знам дали сте го забелязали по време на разходките си — макар всъщност и да не се вижда от шосето. На километър и нещо от Порт дьо Креси тръгва алея, която скоро прераства в широка улица и води, през поляни и горички, до самата врата на тази къща. Не е модерна сграда, а е по-скоро в стила на старата градска част. Всъщност това е голям господарски дом, а не дворец. Наричат го La Terrasse, защото фасадата му се вдига от една широка торфена алея, откъдето пък няколко стъпала отвеждат през тревист склон към булеварда. Ето, погледнете отсреща! Луната изгрява. Колко е красива през стволовете на дърветата.

Но има ли място, където луната да не изглежда красива? Коя местност, прихлупена или открита, не се разхубавява от нейната светла окръжност? Розова или огнена, тя се вдигаше сега над отсрещната страна. Докато наблюдавахме румения й образ, тя се превърна в златна и скоро изплува, чиста, неопетнена, по тихото вече небе. Как влияеше луната на доктор Джон — успокояваше ли го, или го натъжаваше? Изпълваше ли го с любовен копнеж? Струва ми се, че да. Макар да не бе от хората, които въздишат, докато я наблюдаваше, той въздъхна — въздъхна съвсем леко. Ненужно бе да питам коя е причината за тази въздишка. И след като го знаех, помислих, че донякъде е мой дълг да спомена името й. естествено, той бе готов за подобен разговор. Забелязах в погледа му да напират безброй думи, въпроси, любопитство — порой от слова и чувства, възпирани, казах си, единствено от неловкостта да заговори. Да му спестя тази неловкост бе най-доброто, най-полезното, което можех да сторя. И тъкмо си бях измислила подходяща фраза: „Сигурно знаете, че мис Фаншоу замина на обиколка със семейство Чолмондли“ — тъкмо отварях уста да я изрека, той провали намеренията ми като подхвана друга тема.

— Първото, което сторих тази сутрин — рече, като скри чувствата в джоба си, обърна гръб, на луната и седна, — бе да отида на улица „Фосет“ и да кажа на готвачката, че сте на сигурно място, в добри ръце. И представете си, тя все още не бе открила отсъствието ви от дома! Мислела, че сте във спалнята. Ето с какви грижи сте били заобиколено!

— О! Но това е обяснимо — отвърнах аз. — единственото, с което Готон можеше да ми помогне, бе да ми донесе малко билков чай и коричка хляб, а понеже през изминалата седмица й отказвах дори това, добрата жена се умори да притичва безполезно от далечната кухня до училищната спалня и ме навестяваше само веднъж на ден, по обед, да оправя леглото ми. Повярвайте обаче — тя е добродушно създание и би ми сготвила с радост овнешки котлети, стига да можех да ги изям.

— А мадам Бек защо ви изостави съвсем сама?

— Откъде да знае мадам Бек, че ще се разболея?

— Нервната система е основната причина за заболяването ви, нали?

— Не зная дали е нервната ми система, но бях ужасно паднала духом.

— Нещо, на което не се помага нито с хапчета, нито със сиропи. Медицината не е в състояние да повдигне ничий дух. Знанията ми отстъпват пред прага на ипохондрията. Мога само да надникна, да видя стаята за мъчения, но нито зная да кажа, нито да сторя кой знае какво. Ще ви помогне единствено веселата копмания. Трябва да оставате колкото може по-малко сама. И много да се разхождате.

Тези забележки бяха последвани от моето мълчаливо съгласие и от тишина. Звучат чудесно, казах си, и крият уверената присъда на навика и печата на чести повторения.

— Мис Сноу — подхвана доктор Джон, след като въпросът да здравето ми, включително и за нервната ми система, слава богу, вече бе разисквана и приключена, — позволявате ли да ви запитам каква религия изповядвате? Католичка ли сте?

Погледнах доста изненадано.

— Католичка ли? Не! Откъде ви хрумна това?

— Начинът, по който ми бяхте предадена снощи, ме накара да се усъмня.

— Била съм ви предадена? Наистина съвсем бях забравила. Остава ми още да чуя как съм попаднала в ръцете ви.

— При обстоятелства, които ме учудиха. Вчера през целия ден бях зает с един болен, чието страдание беше извънредно рядко и избавлението — съмнително. Срещнах друг подобен и още по-изявен случай в една парижка болница — ала това надали ще ви интересува. Най-сетне острите пристъпи на пациента постихнаха (характерни за това заболяване са силните болки), това ме освободи и аз поех към дома. Най-късият път е през Бас Вий и понеже нощта беше необичайно тъмна, бурна и дъждовна, прекосих оттам. Като яздех край една стара църква, видях при светлината на лампата над портата, или по-скоро над дълбокия свод към входа, един свещеник да вдига нещо на ръце. Бе достатъчно светло, за да се забележи лицето на свещеника, и аз го познах. Често го бях срещал край болничния одър на богати и бедни, най-често на бедните. Той е, струва ми се, добър старец и във всяко отношение по-интелигентен от мнозина и по-предан на своя дълг. Погледите ни се кръстосаха. Той ми викна да спра. Носеше някаква жена, припаднала или умираща. Слязох от коня. „Тази личност е ваша сънародница — каза ми той. — Спасете я, ако не е мъртва.“

Моята сънародница, когато я погледнах, се оказа учителката по английски в пансиона на мадам Бек. Беше съвсем безжизнена, бледа като смъртник и почти изстинала. „Какво означава всичко това?“ — запитах аз. Той ми разказа някаква странна история — че сте била при него същата вечер, за да се изповядате, че изтощеният ви и страдалчески вид, съчетан с някои неща, които сте му казали…

— Неща, които съм му каза ли? Че какви неща?

— Страховити престъпления, без съмнение, но той не ми ги описа. Тайната на изповедта, както знаете, пресече приказливостта му и моето любопитство. Но изповедта ви не бе превърнала добрия отец във ваш враг. Изглежда, е бил толкова потресен и тъй ви е ожалил, дето трябва да се прибирате в подобна нощ сама, че е сметнал за свой християнски дълг да ви проследи, когато сте напуснали църквата, и да ви държи под око, докато стигнете у дома си. Възможно е добрият човек подсъзнателно да е проявил малко от коварството на своите събратя. Може би е искал да види къде живеете. Казахте ли му в своята изповед?

— Не съм. Напротив — внимателно избягвах и най-малкия намек. Колкото до изповедта ми, доктор Джон, ще ме сметнете, предполагам, за луда, че съм се решила на това, но нямах друг изход. Предизвикана е била от онова, което вие наричате „моя нервна система“; жестоко чувство на самотност измъчваше съзнанието ми — едно чувство, което трябваше да си пробие път и да изскочи навън или да ме убие подобно — надявам се да ме разберете, доктор Джон — пороят, който преминава през сърцето и който, ако аневризмът или друга някоя болестна причина препречат естествените му пътища, търси непривичен изход. Нуждаех се от приятелство, нуждаех се от другар, нуждаех се от съвет. Не можах да ги намеря нито у дома, нито в стаята си, затова тръгнах да ги търся в църквата и изповеднята. А онова, което изрекох там, не беше нито изповед, нито моята история. Не съм сторила нищо лошо. Животът ми не е бил достатъчно бурен нито за престъпно деяние, нито за любов, нито за нищо. Единственото, което издадох, бе страховит, отчаян вопъл.

— Люси, вие трябва да пътувате поне шест месеца. Спокойният ви нрав е станал твърде възбудим! По дяволите мадам Бек! Нима тая напета вдовичка няма сърце, та е осъдила най-добрата си учителка на пълно усамотение?

— Вината не е у мадам Бек — отвърнах. — Вината не е на нито едно живо същество, затова не искам да обвинявате когото и да било.

— Кой тогава е виновен, Люси?

— Аз, доктор Джон, аз и една голяма абстракция, на чиито широки плещи бих искала да стоваря тоновете вина, тъй като тези плещи могат да ги понесат — аз и Съдбата.

— В такъв случай това „аз“ трябва да внимава в бъдеще — отвърна доктор Джон усмихнато. — Смяна на климата, смяна на обстановката, тези са моите предписания — продължи практичният млад доктор. — Но да си дойдем на думата, Люси. Този отец Силас, с присъщата му тактичност (разправят, че бил йезуит), не успал да научи повече от онова, което сте му казали, защото, вместо да поемете към улица „Фосет“, объркана от треската — сигурно сте горели от температура…

— Не, доктор Джон, треската ме бе изоставила пред онази нощ. Не си измисляйте, че съм бълнувала, защото не е така.

— Добре! Тъй да бъде. Били сте в пълно съзнание, както аз съм сега. Тръгнали сте в посока, обратна на пансиона. Близо до женския манастир, сред дъждовния порой и пристъпите на бурята, объркана от мрака, вие сте припаднали и сте се свлекли на земята. Свещеникът се е притекъл на помощ, а и лекарят, както вече видяхме, е помогнал. Повикахме фиакър и ви донесохме тук. Отец Силас, макар да е вече стар, ви занесе горе и сам ви положи на този диван. Вероятно щеше да остане край вас, докато се съвземете, щях да остана и аз, но междувременно пристигна бърз пратеник от пациента, когото скоро бях напуснал. Нужна бе последна помощ — последно посещение на лекаря и последния обред на свещеника; това не можеше да се откаже. Отец Силас и аз потеглихме заедно. Майка ми беше излязла. Оставихме ви на грижите на Марта, с разпореждания, които тя, изглежда, е изпълнила успешно. Сега кажете — католичка ли сте?

— Още не — отвърнах усмихнато. — И дано отец Силвас не разбере къде живея, защото ще се опита да ме спечели за своята вяра, но моля ви, като го видите, предайте му сърдечните ми благодарности и ако някога забогатея, ще му изпратя пари за бедните. Вижте, доктор Джон, майка ви се събужда. Трябва да позвъните за чая.

И той позвъни. А щом мисис Бретън се изправи, удивена и възмутена от себе си заради слабостта, на която се бе поддала, и напълно готова да отрича, че изобщо е спала, синът й весело се хвърли в атака:

— Мълчи, мамо! Хайде пак да заспиш. В дрямката ти си олицетворение на невинността.

— В дрямката ли, Джон Греъм? За какво ми говориш? Знаеш, че през деня никога не спя. Това беше просто един унес.

— Именно — ангелски блян, мечтание на фея. Мамо, при такива обстоятелства винаги ми напомняш Шекспировата Титания.

— Това е, защото ти самият си нейното магаре!

— Мис Сноу, да сте чували някой по-остроумен от моята майка? Тя е най-веселата жена на тая възраст и с тия размери.

— Запазете комплиментите за себе си, господине, и не забравяйте своята възраст и своите размери, които според мен доста са се увеличили — Люси, не намираш ли, че започва да дебелее? Беше тънък като змиорка, а напоследък забелязвам, че е започнал да пуска корем, да затлъстява. Греъм, обърни внимание! Ако затлъстееш, ще се откажа от тебе.

— То ще е все едно да се откажеш от собствената си личност! Аз съм незаменим за щастието на старата дама, Люси. Тя ще залинее в черна меланхолия, ако загуби двуметровия образ, на който се кара. Това я поддържа, подновява фермента на духа й.

Сега двама стояха един срещу друг, от двете страни на камината. Думите им не звучаха много любещо, но израженията на лицата им противоречаха на словата, изричани от тях. Най-ценните съкровища на мисис Бретън бяха скътани в душата на нейния син, сърцето й туптеше в неговото сърце. Що се отнася до него, друга една любов делеше чувствата му със синовната обич и без съмнение, тъй като новата му страст бе по-нова, отделяше й по-голямо внимание. Дженевра! Дженевра! Дали мисис Бретън се досещаше пред чии нозе и сложил младият й идол своето сърце? Били одобрила избора му? Не знаех, но си казвах, че ако тя знаеше отношението на мис Фаншоу към Греъм — променливостта между студенина и игривост, между отблъскване и примамване, — ако можеше да отгатне болката, с която го бе изпълнила тя, ако би могла да види тъй, както аз бях видяла как духът му е унижаван и смазван, как по-незначителният е предпочитан пред него, как нищожеството е превръщано в инструмент за унижение, тогава мисис Бретън непременно щеше да нарече Дженевра ужасна или покварена, или пък и двете. Аз мислех същото.

Тази втора вече премина приятно като първата — много по-приятно всъщност. Разговорът ни протече по-леко. Не си припомняхме за стари страдания, познанството ни се заздрави. Аз се чувствувах по-щастлива, по-отпусната, повече у дома си. И тази нощ, вместо да плача, докато заспя, преминах в страната на сънищата по една пътека, обкръжена от приятни мисли.