Шарлот Бронте
Вийет (18)

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
НИЕ СЕ СКАРВАМЕ

През първите дни на престоя ми в „Терасата“ Греъм ни веднъж не седна до мен, нито, прекосявайки, често стаята, доближи мястото, където седях, шиех или изглеждах по-мрачно от обикновено, ала аз все си мислех за мис Фаншоу и очаквах устните му да произнесат името й. Ушите и умът ми бяха всякога готови да подхванат нежната тема; на търпението си бях заповядала да бъде винаги нащрек, а съчувствието ми поддържаше рога на изобилието си всякога препълнен и готов да се излее. Накрая след кратка вътрешна борба, която забелязах и пред която се преклоних, той един ден заговори по въпроса. Подхвана го деликатно, без да споменава име.

— Както чувам, вашата приятелка прекарвала ваканцията си в пътешествия.

„Приятелка, как не!“ — рекох си аз. Но не желаех да му противореча. Ще бъде тъй, както той иска. Трябваше да приема това твърдение. Нека ми бъде приятелка. И все пак, аз да си поиграя, не се въздържах да запитам кого има предвид.

Беше седнал до работната масичка. Хвана една макара, която започна да развива смутено.

— Дженевра — мис Фаншоу — е заминала със семейство Чолмондли на обиколка из Южна Франция, така ли?

— Да, замина.

— Пишете ли си?

— Ще се учудите ли, ако ви кажа, че и през ум не ми е минавало да очаквам подобна привилегия?

— Случвало ли се е да видите нейни писма?

— Да, няколко, до чичо й.

— Вероятно бликат от остроумие и наивност — душата й е тъй жизнерадостна и толкова непресторена!

— Тя пише напълно разбираемо, когато кореспондира с господин Басомпие. Пише като настойник. — Всъщност посланията на Дженевра до богатия й сродник бяха най-обикновени служебни документи — непрестанно искане на пари.

— А почеркът й? Сигурно е красив, обработен, женствен, нали?

Такъв беше и аз потвърдих.

— Убеден съм, че каквото и да прави, тя го върши добре — забеляза доктор Джон и тъй като нарочно се забавих да му приглася, той подаде: — Вие, като я познавате, можете ли да назовете нещо, в което не е умела?

— Много са нещата, които умее да прави добре. („Между тях е и способността да флиртува“, казах си наум.)

— Кога смятате, че ще се върне в града? — след малко запита той.

— Извинявайте, доктор Джон. Ще трябва да ви обясня. Ласкаете ме много, като ми приписвате тази близост с мис Фаншоу, с каквато аз не се ползувам. Тя никога не е споделяла с мен плановете и тайните си. Истинските й приятели ще трябва да търсите на друго място, а не при мене — например сред такива като семейство Чолмондли.

Той изглежда си помисли, че съм ухапана от ревнива болка, подобна на неговата!

— Простете й — рече. — Съдете я справедливо. Блясъкът на модното я заслепява, ала тя скоро ще разбере, че тези хора са празни, и ще се върне към вас с още по-голяма привързаност и укрепнало доверие. Познавам тези Чолмондли — повърхностни, показни, егоисти. Повярвайте, в сърцето си Дженевра цени вас много повече, отколкото техните подобни.

— Много сте добър — отвърнах рязко. Желанието да отрека приписаните усещания ми гореше устните, ала успях да потуша пламъка му. Приех да ме смута за унижена, отхвърлена и обзета от копнеж за доверие на видната мис Фаншоу. Но повярвай, читателю, приех го с усилие.

— Както виждате — продължи Греъм, — мога да утеша вас, но аз самият не мога да се утеша със същото, не мога да се надявам, че ще ме оцени. Дьо Амал е далеч по-недостоен и все пак много повече й харесва. Проклета заблуда!

Търпението ми този път се изчерпа, и то без предупреждение — изведнъж. Предполагам, че болестта и слабостта ме бяха изтощили и бях станала твърде раздразнителна.

— Доктор Бретън — избухнах, — няма заблуда, равна на вашата. Във всяко друго отношение вие сте истински мъж — откровен, здрав, здравомислещ, с ясен поглед; само по този въпрос се държите като същински роб. Заявявам ви, че когато се отнася до мис Фаншоу, вие не заслужавате уважение.

Скочих и излязох от стаята силно възбудена.

Тази малка сцена се разигра сутринта. Трябваше да го видя чак вечерта и когато го срещнах, разбрах, че съм прекалила. Той не бе омесен от обикновено тесто, нито бе съчетан от прости материали. Докато контурите на характера му бяха оформени цялостно и здраво, детайлите бяха изработени с почти женствена деликатност — изящно, много по-изящно, отколкото би могло да се предполага, отколкото би могло да се вярва дори след това дългогодишно познанство. Всъщност дотогава, докато някой по-остър сблъсък не проявеше със своите последствия неговата чувствителност, деликатното устройство на нервната му система оставаше незабелязано, още повече, защото дарбата да съчувствува не бе силно развита у него. Да чувствуваш сам и да привличаш бързо чувствата на другите, са две отделни качества; малцина притежават и двете, някои — ни едно от тях. Доктор Джон притежаваше едното до съвършенство; и тъй като вече признах, че не притежаваше другото в същата степен, читателят, от своя страна, не бива да прибързва и да го обявява изобщо за неспособен да симпатизира, за безчувствен. Напротив, той беше благ, великодушен мъж. Изплачете му своята нужда — ръката му е винаги щедро отворена. Изречете мъката си — той винаги ще ви изслуша. Но не очаквайте дълбока проницателност, чудотворна интуиция, защото ще останете разочарован. Тази вечер доктор Джон влезе в стаята и лампата озари лицето му, от пръв поглед забелязах целия този негов механизъм.

Към оная, която го бе нарекла „роб“ и изобщо му бе отказала своето уважение, той сигурно сега хранеше неприязнени чувства. Възможно бе прилагателното да бе употребено на място и липсата на уважение да бе справедлива; не го отричаше. Разумът му най-искрено бе осъдил тази недостойна вероятност. И той търсеше в това обвинение причината за оня неуспех, който така разстройваше душевния му мир. По време на този тревожен, самозаклеймяващ вътрешен монолог държането му стана сериозно, дори бих казала хладно, както към мен, така и към майка му. И въпреки това, в изражението му, красиво с мъжката си хубост дори когато бе потиснат, не се усещаше сръдня, злоба, омраза, не се четеше дребнавост. Като приближих стола му до масата, изпреварвайки прислужницата, и му подадох чая с трепетна ръка, той рече:

— Благодаря ви, Люси — с най-любезния тон на плътния си, приятен глас.

От моя страна аз имах една-едничка цел: трябваше да изкупя непростимата си избухливост, иначе нямаше да мигна цяла нощ. Така не можеше: едва издържах. Нямах сили да подхвана война при такива условия. Училищното усамотение, манастирското мълчание и бездействие, всичко ми се струваше за предпочитане при едно съществование в раздор с доктор Джон. Колкото до Дженевра, позволявах й да си закачи, ако ще, сребърни крила на гълъб или на която иска птица, да подхвръкне на най-високо място, сред най-далечните звезди, където въображението на обожателя й предпочиташе да въздигне съзвездието на нейните чарове; никога вече не бих оспорила думите му. Дълга време се опитвах да хвана погледа му. Очите му често срещаха моите, но тъй като нямаха какво да кажат, отместваха се и аз оставах смутена. След чая той продължи да седи, тъжен и притихнал, зачетен в някаква книга. Искаше ми се да събера смелост и да седна до него, но си казах, че ако го сторя, непременно ще ми покаже своята враждебност и възмущение. Копнеех да говоря, а не смеех да шепна. Майка му излезе от стаята; тогава, развълнувана от неудържимо разкаяние, аз измърморих думите: „Доктор Бретън!“

Той вдигна очи от книгата; не бяха студени, нито злобни, устата му не бе цинично свита, бе готов и искаше да изслуша онова, което имах да му кажа. Душата му бе твърде добра и великодушна, за да се озлоби от едно изтрещяване на мълния.

— Доктор Бретън — простете прибързаните ми думи, моля, умолявам ви да ми простите.

Той се усмихна в момента, в който проговорих.

— А може би съм ги заслужил, Люси? Ако не ме уважавате, уверен съм, че то е, защото не заслужавам уважение. Страхувам се, че съм голям глупак. Сигурно някъде греша, защото там, където искам да се харесам, не успявам.

— Не може да сте сигурен в това, но дори и да е така, дали грешката е във вашия характер, или в обърканите представи на другите? Позволете ми да взема назад онова, което изрекох в гнева си. За едно нещо и да всички останали неща аз дълбоко ви уважавам. Да мислиш твърде лошо за себе си е твърде добро за останалите — нима това не е съвършенство?

— Възможно ли е да мисля твърде добро за Дженевра?

— Според мене, да; вие мислите, че не е така. Хайде, нека приемем, че в това се различаваме. Моля ви да ме извините, то е единственото, което искам.

— Смятате ли ме способен да храня лошо чувство за една-едничка разпалена дума?

— Виждам, че не; кажете ми само: „Люси, прощавам ви!“ Кажете това, за да си отпусна сърцето.

— Хайде, отпуснете си сърцето и аз ще отпусна моето — защото ме понаранихте, Люси. А сега, след като болката премина, прощавам ви от душа. Благодарен съм ви като на доброжелател.

— Аз наистина съм ваш доброжелател, прав сте.

Тъй спречкването ни приключи.

Читателю, ако по време на този разказ откриеш, че мнението ми за доктор Джон претърпява промяна, прости това привидно несъответствие. Предавам чувствата такива, каквито съм ги изпитвала по онова време, описвам му характера такъв, какъвто го намирах, когато го разкривах.

Той прояви красота на характера си, като след това се отнасяше с мен по-мило, отколкото преди. Нещо повече — самият инцидент, който според моите теории трябваше до известна степен да ни отчужди, промени отношенията ни, но не в оня смисъл, който със страх очаквах. Едно невидимо, но студено нещо, много леко, много тънко, но много хладно — като леден параван — смразяваше дотогава нашите отношения. Тези няколко разпалени думи, макар и разпалени от гняв, разтопиха тънката ледена корица на сдържаността; по това време тя изчезна. От него ден, струва ми се, дотогава, докато продължи нашето приятелство, той разговаряше с мен най-дружески. Изглежда, знаеше, че заприказва ли за себе си и за онова, което най-силно го интересува, аз ще го понасям търпеливо. Следователно продължих да слушах за „Дженевра“.

„Дженевра!“ Той я намираше за толкова красива, тъй добра, говореше тъй възхитително за нейното очарование, за нейната сладост, за невинността й, че макар и да знаех каква е действителността, нещо като отразено сияние започна да я обръща дори в моето съзнание. И все пак, читателю, позволявам си да призная, че той твърде често приказваше глупости, ала аз се опитвах да проявявам към него неизчерпаемо търпение. Научила си бях урока. Запомнила бях колко остро ме заболя, когато го раздразня, натъжа или разочаровам. По някакъв странен начин станах по-егоистична и нямах сили да се лиша от удоволствието да задоволявам настроенията му и да се подчинявам на волята му. Струваше ми се нелогичен, когато упорито продължаваше да се съмнява и да унива от страха, че нямало да успее да спечели предпочитанието на мис Фаншоу. В мислите си, по-цялостно и от преди, аз се оставих да ме завладее измислицата, че тя кокетира само за да го подмамва и че в сърцето си копнее за всяка негова дума и негов поглед. Понякога той успяваше да ме раздразни въпреки решението да понасям и изслушвам всичко, а веднъж тъй силно удари с кремъка на моето търпение, че отново хвърлих искри. Един ден, за да укротя нетърпението му, се впуснах да го убеждавам, че дълбоко вярвам в намеренията на мис Фаншоу накрая са предпочете него.

— Уверена била! Лесно е да се приказва така, но какви основания имам аз за подобна увереност?

— Най-сериозни основания.

— Добре тогава, Люси, избройте ми ги!

— Знаете ги не по-зле от мене, и след като ги знаете, доктор Джон, удивлявам се, че се съмнявате в нейната вярност. Да се съмнявате при дадени обстоятелства, е равностойно на обида.

— Ето на, започнахте да приказвате бързо и да дишате тежко; говорете още по-бързо и дишайте още по-тежко, но най-сетне ми обяснете — обяснете ми докрай. Трябва да разбера.

— Добре, доктор Джон. В някои случаи вие се проявявате като щедър, великодушен мъж; вие сте почитател, всякога готов с жертвения си дар. Ако отец Силас успее да ви привлече към своята вяра, ще го засипете с дарения за бедните, ще окичите олтара със свещи, ще позлатите светилището на любимия си светец. Дженевра, доктор Джон…

— Спрете! — възкликна той. — Не продължавайте.

— Няма да спра! Ръцете на Дженевра са били пълнени от вашите ръце по-често, отколкото мога да си припомня. Намирали сте за нея най-скъпите цветя, блъскали сте си ума да й измисляте най-чудесни подаръци — такива, каквито само една жена би могла да измисли; и в допълнение мис Фаншоу притежава една колекция от накити, с които сте надминали дори собствената си щедрост.

Скромността, която Дженевра, никога не бе проявила по този въпрос, сега се изписа по лицето на нейния обожател.

— Глупости! — възкликна той и унищожи едно парче коприна с моите ножици. — Аз й ги предложих, за да доставя удоволствие на себе си. Смятам, че тя е проявила благосклонност, като ги е приела.

— Проявила е нещо повече от благосклонност, доктор Джон, тя се закле в честта си, че ще ви се отплати по някакъв начин, и ако не може да се отплати с чувство, ще трябва да ви връчи неговия материален еквивалент във формата на златни монети.

— Но вие не я разбирате, тя проявява твърде малък интерес към моите подаръци и е твърде наивна, за да знае стойността им.

Изсмях се. Чула я бях да определя стойността на всяка от скъпоценностите; самата аз знаех какво е бедност, колко трудно е да се доставят средства, угнетяващата мисъл за парите; възможно ли бе тя, още толкова млада и по природа толкова алчна, да е решила, че е задоволила своята най-силна и най-голяма страст завинаги?

Той продължи:

— Би трябвало да я видите, когато поставям пред нозете й някоя от тия дреболии — остава тъй спокойна, тъй хладна, никакво желание да я вземе, дори да я погледне. Само за да не ме наскърби, позволява букетът да остане до нея, благоволява да го отнесе със себе си. Или ако съм успял да закопчея някоя гривна на прелестна й ръка, колкото и красив да е предметът (всякога внимателно избирам онова, което аз намирам за красиво, и то, разбира се, не е без стойност), блясъкът му никога не заслепява светлите й очи. Тя дори не поглежда моите подаръци.

— В такъв случай, щом не ги оценява, сигурно ги разкопчава и ги връща?

— Не, твърде добродушна е за подобна демонстрация. Благоволява да се престори, че е забравила постъпката ми, и да приеме моя дар с женствена мила прошка. При такива обстоятелства нима мога да тълкувам начина, по който се приемат подаръците ми, като благоприятен признак? Що се отнася до мене, всичко, което имам, да й бях предложил и да го бе приела — понеже е неспособна да бъде трогната от материални подбуди — не се и осмелявам да предположа, че с подобни неща ще смекча сърцето й.

— Доктор Джон — подхванах аз, — любовта у сляпа.

Но в този миг в очите му проблясна син остър лъч. Това ми припомни за миналите дни, припомни ми за неговия портрет. Наведе ми на мисълта, че половината от приказките му за мис Фаншоу са престорени, накара ме да заподозра, че въпреки страстта към нейната хубост преценката му за недостатъците й може да не е чак толкова погрешна; че е по-проницателен, отколкото излизаше от приказките му. Но всъщност това може би бе случаен поглед или аз го бях изтълкувала погрешно. Случаен или нарочен, действителен или въображаем, той приключи нашия разговор.