Шарлот Бронте
Вийет (39)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА
ЕДНА СТАРА И НОВА ПОЗНАТА

Хипнотизирана като от триглаво чудовище, нямах сили да оставя тази група, сякаш земята под тях не пускаше нозете ми. Короната на трите дървета хвърляше сянка, нощта ми обещаваше закрила, услужлива лампа, изпрати един само лъч, за да ми посочи близката закътана, скрита пейка, и след това изчезна. Сега искам да обясня на читателя, че през последните петнадесетина мъчителни дни аз тихомълком черпех от мълвата сведения за същността и целта на пътешествието на господин Еманюел. Разказът е кратък и не е нов. Неговата алфа е Сребролюбието, омегата му — Материалният интерес.

Мадам Валравен изглеждаше отблъскваща като индуски идол, но тъй също излъчваше за тия свои поклонници обаянието на истински идол. Истината бе, че мадам Валравен навремето била богата — много богата; и макар засега да нямаше пари, твърде вероятно бе един ден отново да забогатее. В Бас Тер, на остров Гваделупа, тя притежавала огромно имение, получено като зестра за брака й преди шестдесет години и секвестирано по време на финансовия банкрут на съпруга й; сега обаче то било освободено от задълженията и ако за него положел необходимите грижи някой способен човек, предполагало де, след няколко години щяло да носи големи печалби.

Отец Силас проявил интерес към тези бъдещи приходи в името на религията и на църквата, на която Малиор Валравен бе дълбоко предана. А мадам Бек, далечна роднина на гърбавата старица, като знаеше, че тя няма никакви други наследници, обзета от майчински чувства, хранеше надежда за някакво неочаквано наследство и въпреки недружелюбното отношение на мадам Валравен продължаваше да я ухажва в името на материалните си интереси. Тъй че мадам Бек и свещеникът по финансови съображения бяха еднакво искрено заинтересувани в разработването на имението.

Но разстоянието беше голямо, а климатът — тежък. Оня способен и доверен управител трябваше да бъде сигурен човек. Точно такъв човек притежаваше мадам Валравен на своя служба от двадесет години насам, разбила бе живота му, а след това бе живяла на негов гръб като стара плесен; такъв човек бе отгледал и отец Силас, възпитал си го беше, привързал го бе към себе си с връзките на благодарността, на навика, на вярата. Такъв един човек имаше и мадам Бек и знаеше, че до голяма степен може да му въздействува. „Моят ученик, казваше отец Силас, рискува да се превърне във вероотстъпник, ако остане в Европа, защото се е забъркал с една етеричка.“ Мадам Бек също си имаше тайни съображения и тайно в сърцето предпочиташе да го отстрани оттук. Онова, което тя не можеше да притежава, не трябваше да стане притежание на друга; по-скоро беше готова да го унищожи. Що се отнасяше до мадам Валравен, тя си искаше парите и земята и знаеше, че Пол, ако реши, може да бъде най-предания и най-верен служител. Тъй тримата егоисти бяха обвързали и хванали в ръцете си човека, лишена от всякакъв егоизъм. Те го бяха убеждавали, призовавали го бяха, бяха го умолявали; заявили му бяха, че зависят от неговата милост; накарали го бяха да повярва, че благополучието им е в неговите ръце. Единственото, което искаха, беше да им посвети две-три години от своя живот; след това щяха да го оставят да прави каквото желае. А единият от тях може би се надяваше, че междувременно той ще загине.

Всеки, който бе помолил за помощ господин Еманюел, знаеше, че той няма да се отвърне от проявеното доверие, нито ще отблъсне молителя. Но с каква скрита болка или нежелание ще напусне Европа, какви са личните му планове за бъдещето — за това никой не го бе попитал, никой не знаеше, никой не бе споменал. Всичко това ми беше неизвестно. Можех да се досетя за разговорите му с неговия изповедник; ролята, която играеха за него чувството за дълг и религията — тях можех да ги предположа. Той беше заминал без да ми се обади. Знаех само това.

Свела глава и склонила чело на ръце, седях зад сплетените стволове и зашумени храсти. Ако исках, можех да чуя всичко, което си говореха съседите ми — достатъчно близко бях; но за известно време нямаше смисъл да ги слушам. Приказваха си за дрехи, за музиката, за илюминациите, за хубавата нощ. Очаквах да кажат: „Пътува в спокойно време; «Антигуа» (корабът му) ще има спокойно плаване“. Нищо подобно; не споменаха нито „Антигуа“, нито курса му, нито пасажерите.

Очевидно бе, че техните брътвежи не интересуваха и мадам Валравен. Тя беше спокойна, извърташе глава ту наляво, ту надясно, взираше се пред дърветата и сред тълпата, сякаш очакваше някого и се дразнеше, че закъснява. „Къде са? Защо не идват вече?“ — чух я да повтаря; накрая, решена сякаш са получи отговор на въпросите си, на които до този момент никой не обръщаше внимание, тя изрече гласно следната фраза:

— Госпожи и господа, къде е Жустин-Мари?

Жустин-Мари! Какво беше пък това? Жустин-Мари — мъртвата монахиня, — къде беше тя? Но в гроба си, мадам Валравен. Защо ви е? Вие ще отидете при нея, тя няма да се върне при вас.

Така бих отговорила, ако зависеше от мен. Ала никой, изглежда, не мислеше като мен, никой не се изненада, не се стресна, не изпадна в недоумение. Най-обикновен отговор последва този странен, смущаващ мъртвите, чудовищен въпрос на гърбавата.

— Жустин-Мари — отвърна й някой — ще дойде ей сега. Тя е в павилиона. Сега ще дойде.

Този въпрос и отговорът му промениха характера на брътвежа — защото разговорите им все още бяха празен брътвеж — небрежен, объркан, семеен брътвеж. Намеци, подмятания, коментари се подхвърляха от един на друг, но тъй несвързани, отнасящи се до личности, които не се споменаваха, до обстоятелства, които не се уточняваха, че колкото и внимателно да слушах — защото сега вече слушах с несдържан интерес, — не можех да разбера повече от това, че се изготвяше някакъв план, който се отнасяше до тази жива или мъртва Жустин-Мари. Семейната хунта бе сключила прегръдката си около нея, ставаше дума за женитба, за някакво богатство, но за кого щеше да се омъжи, не разбрах — може би за Виктор Кинт или за Жозеф Еманюел — и двамата не бяха женени. По едно време ми се стори, че шегите и намеците са насочени към един млад русокос чужденец от групата, когото наричаха Хайнрих Мюлер. Сред тези задевки мадам Валравен все още от време на време вмъкваше по някоя от своите хрипливи, язвителни забележки, като отвличаше вниманието си единство за да сплаши с бастуна укротената вече Дезире.

— Ето я! — възкликна внезапно един от господата. — Ето, Жустин-Мари идва!

За мен този миг беше странен. Спомних си портрета на монахинята; не бях забравила и тъжната любовна история; мислено си представих привидението на тавана, в алеята, странното същество, което се появи пред беседката. Усетих, че сега ще открия нещо, че най-сетне ще си обясня загадката. Ах! Развихри ли се веднъж въображението ни, то не може да се спре. Всяко голо и безлистно зимно дърво, всяко безвредно животно, навело се да пасе кротко крайпътните храсти, може да бъде превърнато от Въображението, от минаващия облак и случайния лунен лъч в страшен фантом.

Очакването да разгадая загадката изпълваше гърдите ми. Досега бях виждала този призрак неясно, сега щях да го срещна очи в очи. Наведох се напред, взрях се внимателно.

— Идва! — извика Жозеф Еманюел.

Кръгът се разтвори, за да приеме сякаш нов и очакван приятел. В този миг наблизо мина някой с факла в ръка; светлината й допълни лунния светлик и озари ярко сцената на предстоящата развръзка. Сигурно и онези край мене са били обхванати от напрежението, което изпитвах аз. В тази група и най-хладнокръвният вероятно е „затаил дъх поне за миг“! Що се отнася до мене, аз просто замрях.

Свърши се. Моментът отмина, монахинята се появи. Кризата и развитието стигнаха до своя край.

Факлата все още свети наблизо в ръката на един от пазачите; дългият й огнен език сякаш ближе силуета на очакваната — ето я, стои изправена пред очите ми! Как изглежда? С какво е облечена? Коя е тя?

Тази нощ в парка имаше толкова много маски и в късния нощен час човек е обхванат от такова странно чувство на веселие и загадъчност, щото ти сигурно би ми повярвал, читателю, ако ти кажа, че тя е същата като монахинята от тавана, че има черна пола и бяла забрадка, че прилича на изправен труп и е възкръснало привидение.

Нищо подобно! Безсмислено е да разговаряме така. Нека бъдем правдиви и да продължим както досега да говорим само обикновената истина.

Макар „обикновена“ да е неподходяща дума. Онова, което виждам пред себе си, едва ли е „обикновено“. Там стои една девойка от Вийет — девойка, току-що завършила гимназия. Тя е много приятна наглед, с една красота, характерна за тази страна. Изглежда добре охранена, руса и дебела. Бузите й са кръгли, очите — добри; косата й е буйна. Облечена е елегантно. Тя не е сама, придружават я трима души, двама от които са възрастни. Към тях се обръща с „чичо“ и „лельо“. Тя се смее, разговаря; весела и пълничка, цъфтяща, отговаря на всички изисквания за една „буржоазна хубавица“.

Но стига за Жустин-Мари, за привиденията и загадките. Макар че всъщност загадката не се разгада. Това момиче не е моята монахиня. Оная, която бях виждала на тавана и в градината, бе много по-висока.

Огледахме градската хубавица. Хвърлихме любопитен поглед и на достопочтените чичо и леля. А сега бихме ли хвърлили крадлив поглед и към третия член на тази компания? Ще му отделим ли поне един миг? Длъжни сме да го сторим, читателю. Той ни е познат, не го срещаме за първи път. Стиснах силно ръце и поех дълбоко дъх. Въздържах вика, потиснах възклицанието, не си позволих да трепна, не проговорих, не се помръднах, заковах се като камък, но разпознах оня, към когото гледах. Очите ми, замрежени от сълзите на дългите и многобройни нощи, го познаха. Разправяха, че бил заминал с кораба „Антигуа“. Тъй каза мадам Бек. Излъгала беше или бе казала онова, което е било истина, но се бе въздържала да го опровергае, когато се бе превърнало в лъжа. „Антигуа“ бе отплавал, а господин Пол Еманюел беше тук.

Зарадвах ли се? Огромен товар се свали от мене. Това предвещаваше ли ми радост? Не знаех. Попитайте първо какви обстоятелства бяха предизвикали това отлагане. Доколко ме засягаше това забавяне? Дали нямаше други, които това облагодетелствуваше по-отблизо.

Всъщност коя можеше да бъде тази девойка, тази Жустин-Мари? Тя не ми бе непозната, читателю. Знам я, тя идва от улица „Фосет“, често присъства на обедите, давани там от мадам Бек. Роднина е и на семейство Бек, и на Валравен; носи името на монахинята светица, която щеше да й бъде леля, ако беше жива; презимето й е Совьор . Тя е богата наследница и сираче, а господин Еманюел й е настойник — някои казват, че й бил кръстник. Семейната хунта иска тази богата наследница да се омъжи за някой от техните. Кой е той? Жизнен въпрос — кой е той?

Сега се радвах, че опиатът, който погълнах със сладката отвара, ми бе подействувал тъй, че да не помисля за сън. Всякога, през целия си живот съм се стремяла да проникна до самата истина, обичам да преследвам богинята до самия й храм, да отмахвал булото и да се опълчвам на ужасния й поглед. О, ти, титанко сред божествата! Забуленият ти лик често ни ужасява със своята неяснота. Разкрий ни поне една твоя черта, покажи ни твоя облик, колкото и да е ужасен в своята неискреност; ние ще се задъхваме ужасени, но задъхвайки се, ще вкусим от твоята божественост. Сърцето затреперва, струните му се блъскат бурно като река, разтърсена от земетресение, но ние сме поели живителни сили. Да видиш и да познаеш най-лошото, значи да ограбиш страха от неговите предимства.

Компанията на Валравен, сега по-многобройна, се развесели. Господата купиха напитки от лавката. Всички насядаха по тревата под дърветата; вдигаха наздравици и изричаха благопожелания, смееха се, разменяха си шеги. Господин Ематюел стана прицел на насмешки, полушеговити и както ми се стори — полузлобни, от страна на мадам Валравен. Скоро разбрах, че отпътуването му било отложено временно по негово желани, не по настояване и въпреки съветите на приятелите му. Оставил „Антигуа“ да отплува и си взел място на „Павел и Виржиния“, който тръгвал след две седмици. Всички се мъчеха да измъкнат от него причината за това забавяне, а той я определяше неясно като „уреждане на една работа, в която съм вложил цялото си сърце“. Какво работа? Никой не знаеше. Все пак тук имаше една, която поне отчасти споделяше тайната му; размениха си многозначителен поглед с Жустин-Мари. „Моята малка помощница — нали?“, каза й той. Отговорът бе утвърдителен.

— Разбира се, помагам ви от цялото си сърце. Ще направя за вас всичко, което ми поискате, мили кръстнико.

И този мил кръстник взе ръката й в своята и я вдигна към благодарните си устни. При тази демонстрация видях как русокосият млад тевтонец Хайнрих Мюлер се размърда неспокойно, сякаш това го подразни. Дори измърмори някакви думи, на които господин Еманюел му се изсмя в лицето и с тържеството на уверен победител притегли своята повереница към себе си.

Тази нощ господин Еманюел беше наистина много весел. Очевидно предстоящата промяна на обстановката и на работата не го притесняваше. Той беше душата на компанията — може би малко деспотичен, твърдо решен да бъде център на веселбата, както и в работата си, и с всеки миг доказваше по неоспорим начин правото си да командува. Той беше най-остроумен, анекдотите, които разказваше, бяха най-приятни, най-искрен беше неговият смях. Всякога неспокоен, какъвто си беше, той сякаш имаше сто ръце, услужваше на всички; но, боже мой, видях коя бе любимката му. Видях в чии нозе лежеше на тревата, видях коя завиваше, да не настине от влажния въздух, за коя се грижеше, коя наблюдаваше и коя му бе скъпа като зеницата на окото.

Шеговитите подмятания продължаваха да се сипят и аз разбрах, че докато господин Пол отсъствува, за да работи за другите, тези други, изпълнени с благодарност, щяха да пазят за него съкровището, което той оставяше в Европа. Той щеше да им донесе голямо богатство; а в замяна на това пък те щяха да му дадат една млада невеста и една богата наследница. Що се отнася до свещения обед, до клетвата за вярност, това беше забравено; младият и очарователен подарък засенчваше миналото и монахинята най-сетне щеше да бъде погребана в мир.

Така трябва да е. Развръзката наистина бе настъпила. Предчувствието не ме беше излъгало. Има предчувствия, които никога те лъжат. Аз просто за миг бях сбъркала в пресмятанията. Недоразбрала смисъла на предсказанието, мислех, че се е отнасяло до игра на въображението, а то предвещавало действителността.

Може би е трябвало да обмисля по-продължително онова, което бях видяла; може би трябваше да преценя по-дълго, преди да стигна до заключения. Други може би щяха да приемат предпоставките с недоверие, доказателствата щяха да бъдат недостатъчни, скептиците сигурно биха си казали, че е твърде невероятно един беден и безкористен четиридесетгодишен мъж да се ожени за своята богата осемнадесетгодишна повереница, но аз не търпях подобни хитрини и половинчати обяснения, не си затварях очите пред видяното, не обичах да бягам от действителността, мразех страхливото стъписване пред неприятните, вестоносни, налагащи се факти, не ми беше по вкуса безволевото преклонение пред единствената господарка, не виждах смисъл да се свивам мекошаво и бездушно пред силата, чиято воля е да върви напред победно и да побеждава, ненавиждах предателството на Истината.

Не. Аз избързах да повярвам на целия този план. Протегнах ръка и го придърпах. Притеглих го близо с гневна бързина и го увих около себе си тъй, както раненият на бойното поле воин обвива край гърдите си бойното знаме. Призовах Убеждението да прикове към мен тази увереност, макар и погнусена от нейната прегръдка, да я забие в мене с най-острите си стрели и с най-силните си удари, и когато желязото проникне дълбоко в душата ми, аз се изправих, както си мислех, вече друг човек.

В своето заслепение си казах: „Истино, ти си добра господарка за верните си слуги. Докато ме потискаше лъжата, страдах дълбоко! Дори докато измамата бе все още сладка, ласкателна за въображението ми, затопляше чувствата ми, тя ме изнудваше ежечасно. Надеждите, подхранвани от чувството, бяха проникнали от ужаса, че при следващото превъртване на колелото всички ще бъде загубено. Истината свали труфилата на лъжата, на ласкателството, на очакваното и ето ме сега — съвсем свободна.“

Не ми оставяше вече друго, освен да отнеса свободата си в моята стая, да я сложа до мене в леглото и да видя какво да правя с нея. Всъщност играта още не беше изиграна до край. Би трябвало да почакам и да наблюдавам по-дълго любовната сцена под дърветата, горското ухажване. Дори да не бе имало и следа от любовно чувство в онази демонстрация, въображението ми в този час бе толкова щедро, тъй тържествено, че бе в състояние да й придаде най-очебийни очертания, да й припише дълбока жизненост и буйна страст. Но аз не желаех да гледам, решението ми бе взето, безсмислено бе да се измъчвам. И тогава нещо тъй ме захапа под моя шал, тъй болезнено се впи в сърцето ми, хищникът беше с тава свирепа човка и остри нокти, че само насаме можех да се преборя с него. Струва ми се, за пръв път тогава почувствувах какво е ревност. Не беше същото като да понасям нежностите между доктор Бретън и Полина, при които някак си успявах да затворя очи, да запуша уши, да отклоня мислите си, но да оставя чувството ми за хармония да си признае, че в тях се крие някакво очарование. Това беше необуздан изблик. Любовта, родена от красотата, не ми принадлежеше, аз нямах нищо общо с нея, нямах право да се намесвам в нея. Но другата любов, родила се страхливо на белия свят след продължително познанство, закалена в страдание, запечатана с печата на постоянството, споено с чистата и трайна спойка на обичта, подчинена на интелекта чрез изпитните на самия интелект и изваяна в този процес в съвършена форма. Любовта, която се присмиваше на Страстта, на нейните внезапни изблици и пламенния й и бърз край — в тази Любов аз бях вложила всички и всяко нещо, което се опитваше да я доразвие или да я разруши, не ми беше безразлично.

Отвърнах се от групата дървета и от веселата компания в тяхната сянка. Отдавна беше минало среднощ, концертът беше свършил, тълпата се разотиваше. Тръгнах с отлива. Напуснах лъчезарния парк и добре осветения От Вий (все още добре осветен; това, изглежда, щеше да бъде бяла нощ във Вийет) и поех към мъждивите лампи на долната градска част.

Не трябваше да казвам „мъждиви“, защото красотата на лунната светлина — забравена в парка — тук отново напомняше за себе си. Месецът се носеше високо горе и светеше спокойно и равно. Музиката и веселието на празненството, огънят и лъчистите отблясъци от лампите го бяха пропъдили и затъмнили за около час, но сега отново се бе възцарила неговата слава и неговата тишина. Съперниците лампи умираха, а той продължаваше пътя си като някаква бяла съдба. Барабаните, тромпетите, роговете бяха възгласили своя звън и бяха забравени; с лъчите си — молитви, той изписваше по небето и по земята летописи за вечните архиви. Месецът и звездите изведнъж ми се сториха като свидетели на вечната истина. Нощното небе озаряваше царството й; с бавния вървеж на звездите оприличих настъпването на нейната победа — това движение напред, което е било, е и ще пребъде во веки веков.

Тези улици, осветявани от газовите лампи, са много тихи; харесвам ги, защото са скромни и мирни. Изпреварват ме граждани, запътени към домовете си, но компаниите от пешеходци не вдигат шум и бързо се разотиват. Толкова обичам Вийет в сегашния му облик, че не ми се иска да се върна под покрив, ала съм решена да доведа странното приключение до благополучен край и безшумно да се вмъкна в леглото си в голямата спалня преди завръщането на мадам Бек.

Само една пречка ме дели от улица „Фосет“. Когато влизам в нея, за пръв път звукът на карета раздира дълбоката тишина на този квартал. Идва насам — върви много бърже. Как силно ехти тропотът по павираната улица! Тясно е и аз внимателно се отдръпвам на тротоара. Каретата прогърмява край мене, но какво виждам, или си въобразявам, че виждам, когато колата профучава? Нещо бяло се развя от прозорчето — нечия ръка размаха бяла кърпичка. За мен ли беше този знак? Познаха ли ме? Кой би могъл да ме разпознае? Това не е каретата на господин Дьо Басомпие, нито пък на мисис Бретън, освен това нито хотел „Креси“, нито „Терасата“ са някъде наблизо. Но нямам време за догадки, трябва да бързам към дома.

Когато стигнах на улица „Фосет“ и влязох в пансиона, всичко тънеше в тишина. Нямаше никакъв фиакър, нямаше ги мадам и Дезире. Оставила бях голямата порта открехната; дали ще я намеря пак така? Вятърът или нещо друго биха могли да я затръшнат достатъчно силно, за да се отпусне пружиненото резе. Тогава как ще вляза? Приключението ми щеше да свърши с катастрофа. Леко натиснах тежкото крило. Ще поддаде ли?

Да. Безшумно, без съпротива, сякаш някой благосклонен дух бе искал да изрека магическото „Сезам, отвори се!“ Вмъкнах се със затаен дъх, заключих отново, изкачих стълбата на пръсти, влязох в спалнята и стигнах до леглото си.

Да! Стигнах до него и отново си поех свободно дъх. Но в следващия миг едва сдържах вика си — едва.

В общата спалня, а и в цялата къща в този час царуваше тишината на смъртта. Всички спяха така безшумно, сякаш не дишаха. Прострени на деветнадесетте легла, лежаха деветнадесет тела, изпънати и неподвижни. На моето — двадесетото — не би трябвало да лежи никой. Оставила го бях празно, пак празно трябваше да го намеря. Какво бе тогава онова, което съзирах през полуспуснатите завеси? Каква бе тази тъмна, нахална фигура, изопната, дълга и странна? Дали не бе крадец, промъкнал се през отключената врата, залегнал в очакване? Изглежда много черно — не ми приличаше на човешко очертание. Дали не е скитащото куче, пропълзяло и сгушило се там? Дали няма да се хвърли, дали няма да скочи върху мен, ако го приближа? Но аз трябва да приближа! Смелост! Още една крачка!

Главата ми се замая, защото на неясната светлинка от нощната лампа съзрях простряна на леглото си старата сянка — МОНАХИНЯТА!

Ако бях изкрещяла в този миг, щях да се проваля. Каквото и да беше там, не можех да си позволя нито да се ужасявам, нито да викам, нито да припадам. А освен това не загубих присъствие на духа. Калени от последните събития, нервите ми издържаха. Сгряна от илюминациите, от музиката, от навалицата, пребита до смърт от един нов бич, аз се надсмивах на привиденията. В следния миг, без да издам звук, се хвърлих върху призрака на леглото. Нищо не скочи върху мене, не ме нападна, не помръдна. Движех се единствено аз, живеех само аз, истинска бе единствено реалността, материята, живата сила. Разкъсах натрапницата! Вдигнах го високо това привидение! Разтърсих я здраво тази загадка! И тя се разпадна в ръцете ми, разпадна се на парчета и парцали; тогава аз я стъпках.

Гледай го ти, безлистното дърво, бездомния Росинант, облачната пара, играта на лунния лъч! Дългата монахиня се оказа една дълга възглавница, облечена в дълга черна одежда, умело увенчана в бяла забрадка. Дрехите, колкото и да е странно, бяха истински одежди на монахинята, и някой сръчно ги бе нагласил да изглеждат като живи. Откъде бяха тези дрехи? Кой бе замислил тази измама? Не можех да отговора на ни един въпрос. Към забрадката бе забодена бележка, с молив на нея бяха написани следните игриви думи: „Монахинята от тавана завещава на Люси Сноу своите дрехи. Тя няма повече да се вестява на улица «Фосет»!“

Но коя беше тя, която ме бе преследвала така — коя бе онази, която бях видяла на три пъти? Нито една от познатите ми жени не беше висока колкото привидението. То беше по-едро от всякаква жена. Аз не се сещах за ни един от познатите ми мъже, комуто да припиша тези деяния.

Все още дълбоко объркана, но цялостно и внезапно облекчена от страховете за привидения и ужасии, без всякакво желание да си блъскам ума с разрешаването на тази очевидно проста, но неразгадаема загадка, аз просто събрах накуп одеждата, забрадката и колана, мушнах ги под възглавницата, легнах, ослушах се, докато чух колелата на фиакъра, с който се прибра мадам, сетне се обърнах на другата страна и изтощена от дългите нощни бдения, победена вероятно от замайващия ме вече опиат, дълбоко заспах.