Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Villette, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 36 гласа)

Информация

Набиране
Гергина

Източник: http://bezmonitor.com

 

Редактор Красимира Абаджиева

Излязла от печат 26 март 1989

Издателство „Отечество“, София

История

  1. — Корекция

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА
ХОТЕЛ „КРЕСИ“

Следващият ден се оказа много по-запълнен и вълнуващ, отколкото ние — всъщност отколкото аз си го бях представяла. Бил рожденият ден на един от младите принцове на Лабасекур — най-големият, дук Дьо Диндьоньо, — по случая училищата бяха разпуснати, а особено тържествено празнуваше малки колеж „Атене“. Учениците от тази институция бяха съчинили специален адрес, който щяха да връчат в обществената сграда, където се провеждаха годишните изпити и се радваха награди. След церемонията един от преподавателите щеше да държи тържествено слово.

На тържеството щяха да присъствуват неколцина от учените приятели на господин Дьо Басомпие, които бяха свързани по един или друг начин с колежа, заедно с най-видните граждани на Вийет: кавалерът господин Льо Стаас, кметът, както и родителите и роднините на съучениците. Господин Дьо Басомпие бе поканен от приятелите си; естествено, хубавата му дъщеря щеше също да отиде, и тя изпрати бележка до Дженевра и мен, в която ни молеше да бъдем у тях по-рано, за да я придружим.

Докато се обличахме с мис Фаншоу в спалнята ни на улица „Фосет“, тя (мис Фаншоу) внезапно се разсмя.

— Какво има? — запитах, защото бе спряла да се облича и ме гледаше втренчено.

— Толкова ми е странно — отвърна тя с привичния й полуискрен, полунасмешлив тон, — че вие и ад сега сме на едно равнище, че посещаваме същото общество и имаме общи познати!

— Да, наистина — отвърнах. — Аз не изпитвам голямо уважение към приятелите, с които дружахте до неотдавна; мисис Чолмондли и сдружение изобщо не биха ми подхождали.

— Но коя сте вие всъщност мис Сноу? — запита тя с тъй неприкрито и откровено любопитство, че и аз се разсмях. — Наричахте се детска гувернантка. В началото като дойдохте тук наистина се грижехте за децата на директорката. Виждала съм да носите малката Жоржет като някоя бавачка — малко са гувернантките, които биха се съгласили на подобно унижение, — а сега мадам Бек ви тачи повече от парижанката Сент Пиер и онова горделиво хлапе, братовчедка ми, ви е направила своя най-доверена приятелка.

— Чудесно! — възкликнах, развеселена от нейното объркване. — Коя съм наистина? А може би някоя предрешена личност? Жалко, че не приличам на такава.

-Учудвам се как всичко това не ви ласкае — продължи Дженевра, — приемате го с такова странно достойнство. Ако наистина сте нищожество, за каквото ми мислех отначало, трябва да сте много опитна.

— Нищожеството, за което някога сте ме мислили! — повторих и лицето ми пламна, но не се ядосах. Какво от туй, че някаква си ученичка безотговорно си играела с думи като „нищожество“ и „величие“? Затова се задоволих да отбележа, че съм била приета вежливо и запитах защо чак толкова я учудва проявата на една най-обикновена учтивост.

— Човек не може да не се чуди на някои неща — настояваше тя.

— Чудите се на чудеса, измислени от самата вас. Готова ли сте най-сетне?

— Да! Позволете да ви хвана под ръка.

— Не! Ще вървим една до друга.

Хванеше ли ме, тя се облягаше цялата върху мене, а понеже нито бях мъж, нито неин обожател, това не ми беше приятно.

— Пак започвате! — викна Дженевра. — Предложих да ви хвана, защото исках да покажа, че харесвам дрехата ви и целия ви външен вид. Замислила го бях като комплимент.

— Така ли? С една дума, искали сте да изтъкнете, че не се срамувате да ви срещнат на улицата с мене, че ако случайно мисис Чолмондли гали кученцето си на някой от прозорците си или полковник Дьо Амал си чопли зъбите на балкона и ви забележи, няма да ви е неприятно, че ви вижда с мене.

— Да — отвърна тя с оная прямота, която бе най-приятното й качество и придаваше простота и искреност и на най-големите й лъжи — прямота, която бе солта, единственото съхраняващо средство за тези характери, иначе не от най-устойчивите.

Оставих лицето ми да изрази онова, което тя мислеше, че е отношението ми към това нейно „да“; устните ми доброволно възпряха езика. Разбира се, в погледа, с който я изгледах, не се четяха нито уважение, нито възторг.

— Проклето, заядливо същество! — продължи да мърмори тя, докато пресичахме големия площад и навлизахме в тихия, приятен парк, през който най-бързо се стигаше до улица „Креси“. — Никой на този свят не се е държал тъй безжалостно!

— Сама си го търсите. Не ме закачайте. Не приказвайте толкова. Тогава и аз ще ви оставя на мира.

— Как да не ви закачам, когато сте тъй странна и толкова загадъчна?

— И странността, и загадъчността са плод на вашата фантазия — досадни червеи; моля ви да ги махнете от погледа ви.

— Но коя сте всъщност? — упорстваше Дженевра, като мушна ръката си под моята; аз от своя страна плътно притисках лакът до ребрата, за да не пусна натрапницата.

— Образ, който търпи развитие — отвърнах. — Започнах като компаньонка на стара дама, сетне станах детска гувернантка, а сега се издигнах до учителка.

— Моля ви, признайте коя се. Никому няма да кажа — настояваше тя, смешна с натрапливото си убеждение, че съм някаква загадъчна личност, която крие истинското си име, и не пусна ръката ми, която бе успяла да хване, продължи да ме подтиква и да прави догадки дотогава, докато се принудих да спра и да се изсмея. По време на пътя тя измисли какви ли не варианти на тази тема и доказа с това нейно упорито убеждение или по-скоро със своето недоверие, че е неспособна да си представи как човек, роден без знатна титла и богатство, без видно име или видни приятели, може да се държи самостоятелно и независимо. Що се отнася до мен, за душевното ми спокойствие беше напълно достатъчно, че съм призната там, където исках да ме знаят. Останалото ми бе безразлично: произход, обществено положение и отвлечените интелектуални достижения заемаха в интересите и мислите ми еднакво място; за мен те бяха като третостепенни обитатели, на които се отрежда малката всекидневна и таванската спалня. Дори когато гостната стая и трапезарията бяха свободни, не ги канех там, защото смятах, че не заслужават подобна почит.

Има хора, които ниското обществено положение води до дълбоки страдания, които, загубвайки връзките с висшето общество, престават да се уважават. Нима тогава не са прави да отдават най-голямо значение на онова положение и ония връзки, които ще ги предпазят от самоунищожение? Щом човек чувствува, че ще се принизи в собствените си очи, ако се узнае, че е от просто потекло, а не от аристокрацията, че родителите му са бедни, а не богати, работници, а не капиталисти, правилно ли ще е да го порицаваме безпощадно, че криел тези съдбоносни факти — че се е стряскал и се е страхувал да не го разобличат? Колкото по-дълго живеем, толкова по-голям опит трупаме за света, и толкова по-склонни сме да извиняваме поведението на ближните си и да не се съмняваме в житейската мъдрост. Очевидно е, че отбранителните стени, с които забелязваме да се ограждат някои лъжедобродетелни жени и някои светски лъвове, са им необходими.

Стигнахме в хотел „Клеси“. Полина бе готова, там беше и мисис Бретън; предвождани от нея и господин Дьо Басомпие, скоро се озовахме на мястото на тържеството и заехме хубави места недалеч от трибуната. Учениците от „Атене“ ни бяха изпреварили, общинските съветници и кметът заемаха почетните столове, младите принцове и възпитателите им стояха на видно място, а останалите редове се изпълваха от аристокрацията и жителите на града.

И през ум не ми бе минало да се запитам кой ли ще е преподавателят, който трябваше да произнесе тържественото слово. Очаквах, че някой от учените ще ше изстъпи да ни държи официална реч, безкритична по отношение на колежките, хвалебствена, що се отнася до принцовете.

Когато влязохме, трибуната беше празна, но след десет минути вече бе заета; внезапно, в един само миг, над пурпурната маса се появиха глава, гръден кош и ръце. Познавах тази глава. Цветовете, формата стойката, изражението й бяха близки и на мен, и на мис Фаншоу. късата черна коса, широкото бледо чело, синият огнен поглед — всичко бе тъй запечатано в спомените ни и свързано с толкова много напрегнати преживелици, че внезапната им поява едва не ни разсмя. Всъщност, да си призная, що се отнася до мен, аз наистина се смях до сълзи, ала се погрижих да сведа глава и да доверя своето веселие единствено на носната си кърпичка и на спуснатия воал.

Драго ми бе да съзерцавам господин Пол. Драго ми бе да го гледам там, изправен, строг и откровен, навъсен и искрен, сприхав и безстрашен, също както в катедрата си в клас. Присъствието му ме изненада. И през ум не ми бе минало, че ще го видя, макар да знаех, че преподава литература в колежа. Убедена бях, че щом той е на трибуната, речта му не ще е нито бездушна, нито хвалебствена, ала не бях подготвена за онова, с което бяхме удостоени, за всичко, което се изсипа върху ни най-внезапно, бързо и несекващо.

Той се обърна към принцовете, към благородниците, към магистратите и гражданите със същата оная непринуденост, със същата рязка и нервна откровеност, с каквато обикновено атакуваше трите курса на улица „Фосет“. На колежаните заговори не като на ученици, а като на бъдещи граждани и патриоти. Тогава все още никой не подозираше събитията, които след туй сполетяха Европа, и духът на словото, произнесено от господин Еманюел, ми се стори странно новаторски. Кой би могъл да допусне, че в равната и плодородна земя на Лабасекур могат да се зародят политически убеждения и национални чувства, каквито долитаха до ушите ми? Излишно е тук да разказвам подробно за неговите схващания, ще кажа само, че дребният мъж бе еднакво искрен и прав в своите възгледи. С цялата си пламенност той бе както строг, тъй и разумен. Смачка в нозете си утопичните теории, отхвърли пренебрежително безплодните мечти, ала когато заговори за тиранията, в очите му проблеснаха искри, а щом заприказва за несправедливостта, гласът му се извиси уверено и ми напомни за тромпета на духовата музика, който долиташе по здрач откъм градината.

Струва ми се, че слушателите му не успяха да споделят докрай чистотата на неговия плам, ала някои от колежаните се въодушевиха, когато им посочи какъв трябва да е пътят им и към какво да се стремят в борбата за бъдещето на тяхната родина Европа. Когато завърши, те го изпратиха д бурни, продължителни и звучни аплодисменти. Макар и строг, той бе любимият им учител.

Когато нашата група излизаше от салона, той стоеше на входа. Видя ме, позна ме и свали шапка за поздрав. Подаде ми ръка и тихо запита:

— Какво ще кажете? — типичен въпрос, който ми напомни дори в този победен за него миг неукротимото му любопитство, пълната липса на онова, което според ме бе задължителен самоконтрол, но той не го притежаваше. В оня миг не би трябвало да го интересува какво мисля аз или който да било от другите, ала той искаше да знае и бе твърде естествен, за да прикрие, твърде импулсивен, за да потисне желанието за това. Дразнех се от прекалената му настойчивост, но пък харесвах наивността му. Би трябвало да го похваля. Сърцето му преливаше от възторг, но — уви! — не ми достигаха слова. Малцина намират нужните думи в подходящия момент. Измърморих някакво бездушно изречение и се зарадвах от сърце, когато другите край мене го заляха с многословни поздравления и прикриха моето безмълвие с водопад от думи.

Някакъв господин го представи на конт Дьо Басомпие, а контът, който също бе възхитен, го покани да се присъедини към приятелите му (повечето бяха приятели и на господин Еманюел) и да вечеря с тях в хотел „Креси“. Той отклони поканата за вечеря, защото бе от хората, които се стесняват от вниманието на богатите. В изражението му се четеше някаква упорита независимост — не отблъскваща и всъщност приятна за оня, който бе опознал характера му. Обаче обеща да отиде по-късно заедно с приятеля си М. А., френски академик.

На вечерята и Дженевра, и Полина, всяка по свой начин, изглеждаха много красиви. Дженевра бе по-пищна с телесните си чарове, ала Полина бе по-привлекателна за ценителя на изящното и на душевната изтънченост — очите й бяха искрящи и изразителни, държането — очарователно, изразът й — жив и интелигентен. Тъмната пурпурна рокля на Дженевра изтъкваше светлите й къдри и подхождаше на розовата й кожа. Дрехата на Полина — с модна кройка, но много простичка, от гладък бял плат — успокояваше очите и изтъкваше бледината на кожата, кроткото оживление на лицето, нежната дълбочина на погледа, тъмната сянка и гъстотата на косите — по-кестеняви от тези на братовчедка й; такива бяха и веждите, клепките, големите й живи очи — по лицето на мис Фаншоу природата бе изписала всички тези подробности едва-едва, с небрежна ръка, а при мис Дьо Басомпие бе положила старание и вкус.

Полина се стесняваше от учените, но това не я бе накарало да занемее. Разговаряше скромно, тихо, с известно усилие, ала с истинско очарование, така изискано и умно, че баща й на няколко пъти прекъсна думите си да послуша и я погледна с гордост и задоволство. Тя беседваше с един учтив французин, М., много учен и възпитан. Останах възхитена от френския й език. Беше безпогрешен — изреченията построени правилно, с подходящи идиоми, с чист акцент. Дженевра, прекарала половината от живота си в Европа, бе далеч по-невежа — наистина речникът й беше богат, но нито притежаваше, нито някога щеше да постигне подобна точност и чистота. Господин Дьо Басомпие изпитваше задоволство и от това, защото бе особено взискателен, що се отнася до владеенето на един чужд език.

Тук имаше и друг слушател и наблюдател — човек, който бе пристигнал малко по-късно, възпрепятствуван от ангажиментите на професията си. Още щом седна на мястото си, доктор Бретън безмълвно огледа двете момичета, и продължи да ги наблюдава скришом почти през цялото време. Присъствието му съживи мис Фаншоу, която до този миг седеше съвсем безучастна. Тя изведнъж стана усмихната и самодоволна, поведе разговор — макар онова, което казваше, да не бе на място или по-скоро темите й бяха неуместни за случая. Лекомислените й, несвързани приказки може би някога са се харесвали на Греъм. Твърде възможно бе още за му харесват, може би моето въображение ме караше да си представям, че докато очите му изпитваха наслада и ушите му поглъщаха гласа й, естетическото му чувство и изящният му вкус оставаха недотам задоволени и възторжени. Истината е, че Дженевра се стараеше всячески да привлече вниманието му, а то се озоваваше на това с мила учтивост. В държането му не проличаваше нито раздразнение, нито студенина. Дженевра седеше до него, а той й отдаваше почти цялото си внимание по време на вечерята. Тя като че ли остана доволна и премина в гостната в отлично настроение.

Ала щом стигнахме в това убежище, тя отново стана безразлична и бездушна. Тръшна се на един диван, заяви, че и словото, и вечерята били безкрайно отегчителни, и запита братовчедка си от къде намира сили да понася тази група от прозаични дървени философи, които баща й събирал край себе си. Но щом се чуха стъпките на мъжете, оплакванията й секнаха. Тя се изправи, притича до пианото и въодушевено засвири. Доктор Бретън влезе сред първите и застана край нея. Казах си, че няма дълго да остане там. Струваше ми се, че ще го привлече мястото край камината. Той само погледна нататък; докато гледаше, други пристъпиха натам. Очарованието и умът на Полина извикваше възхищението на тези интелигентни французи. Изтънчената й хубост, кроткото й и учтиво държане, младежкият й, но вроден такт им допаднаха много. Струпаха край нея не за да разискват по научни въпроси, нещо, което би я накарало да замлъкне, а да поговорят за книги, за изкуство, за живота изобщо — теми, по които тя очевидно бе размишлявала и чела. Аз слушах. Убедена съм, че и Греъм, макар да стоеше настрана, също се ослушваше. Слухът, както и зрението му бяха остри, бързи, проницателни. Знаех, че следи разговорите. Чувствувах, че начинът, по който се водеха, му харесва, радва го почти до болка.

Полина криеше у себе си далеч по-голяма сила както на чувствата, тъй и на характера, отколкото можеше да се предположи — отколкото самият Греъм можеше да си представи, — защото тя на се разкриваше пред всекиго. Истината е, читателю, че няма съвършена хубост, няма истинско очарование, не съществува съвършенство на душата без такава вътрешна сила — същинска, цялостна, уверена. Останалото е като да очакваш сочен плод и пищни цветове от дърво без корени и без сокове, да търсиш очарование в някое хилаво и бездушно тяло. Възможно е за известно време прелестният образ на красотата да разцъфти на суха клонка, но той не ще издържи и на най-слабия повей, скоро увяхва дори и под най-яркото слънце. Греъм би се удивил, ако някой доброжелател му подшушнеше колко жилаво и издръжливо е това крехко същество, ала аз, която я познавах от дете, знаех, или по-скоро досещах се, колко дълбоки и здрави са корените, с които плодовитата почва на действителността подхранваше нейните достойнства.

Докато слушаше и изчакваше пролука в оня магически кръг, доктор Бретън оглеждаше неспокойно цялата стая и погледът му случайно се спря на мене — там, където се бях скрила кротко в нишата, близо до кръстница и господин Дьо Басомпие, които си „бъбреха“ — както би се изразил шотландецът мистър Хоум, а контът би превел като „tete a tete“. Греъм ми се усмихна приятелско, прекоси салона, запита ме как съм и ми заяви, че му се виждам побледняла. Аз също се усмихнах, като си спомних, че от цели три месеца доктор Греъм не бе разговарял с мене — вечност, която той изобщо не осъзнаваше. Той седна и се умълча. Предпочиташе да гледа вместо да приказва. Сега Дженевра и Полина се намираха срещу него. Можеше да ги съзерцава до насита. Огледа двете фигури, проучи и двете лица.

След вечерята бяха дошли няколко дами и господа, за да участвуват в разговорите; сред мъжете бях забелязала един строг, тъмен учителски силует, който се движеше оттатък, във външния салон. Господин Еманюел познаваше мнозина от присъствуващите мъже, но от жените, струва ми се, позната му бях само аз. Като погледна към камината, той ме видя и спонтанно понечи да приближи, ала като съзря и доктор Бретън, разколеба се и отстъпи. Да бе единствено това, не би имало причина за скарване, но вместо само да остане, където си беше, той смръщи вежди, нацупи устни и тъй се огрози, че аз отвърнах поглед от противната гледка. Заедно с неприветливия си брат бе пристигнал и господин Жозеф Еманюел, и в този миг отменяше Дженевра на пианото. Какви майсторски пръсти смениха ученическото подрънкване! С какви звучни, благодарствени звуци откликна инструментът на милувката от ръката на истинския артист!

— Люси! — доктор Бретън наруши мълчанието и се усмихна, когато Дженевра се плъзна край него и му хвърли поглед . Мис Фаншоу е чудесно момиче.

Аз естествено кимнах утвърдително.

— Има ли друга по-чудесна в този салон? — продължи той.

— Смятам, че по-хубава от нея няма.

— И аз мисля като вас, Люси. Вие и аз често сме на едно мнение, с еднакъв вкус или поне с еднакви преценки.

— Така ли? — отвърнах малко зачудено.

— Ако бяхте момче вместо момиче, Люси — кръщелник, на мама вместо нейна кръщелница, — мисля, че щяхме да бъдем добри другари. Щяхме да мислим като един човек.

В думите му се долавяше шеговитост. Някаква светлинка, хем нежна, хем иронична, заигра в очите му. О, Греъм! Един ли, два ли от самотните си часове съм прекарвала да се питам какво ли мислиш за Люси Сноу. Успяваш ли някога да я отсъдиш с добродушие и справедливост! Ако Люси бе същата по характер, ала в допълнение имаше богатство и обществено положение, щеше ли да я преценяваш със същата мярка, пак тъй ли щеше да се отнасяш с мен? Но с тези въпроси аз не те обвинявам. Не, истина, често си ме натъжавал и обърквал, ала аз съм от хората, които твърде често униват и се чувствуват потиснати, настроението ми се помрачава от най-лекото облаче, засенчило слънцето. Може би в очите на най-всевишния съдник аз ще бъда по-виновна и от тебе.

И като си опитах да потисна безразсъдната болка, която проряза сърцето ми, защото усетих, че Греъм отправяше към друг своето истинско, сериозно, мъжко внимание, а за Люси, другарката му от добрите стари времена, намираше само весел присмех, запитах спокойно:

— В какво си приличаме чак толкова?

— И двама умеем да наблюдаваме. Може би не искате да ви признаете това качество, ала аз го притежавам.

— Но вие говорихте за вкусове. Нима не е възможно да гледаме един и същ обект, а да го преценяваме по различен начин?

— Хайде да се изпитаме. Естествено вие ще отдадете заслуженото на достойнствата на мис Фаншоу. обаче кажете ми, какво мислите за другите в стаята — за майка ми например; или за светилата отсреща — господа А и Z… или, да речем, за онази млада дама, мис Дьо Басомпие?

— Знаете мнението ви за майка ви. Не съм се замисляла за А и Z…

— А за другата?

— Мисля, че тя е, както я определихте, бледа млада дама — в момента най-вече бледа, защото е изморена от превъзбуда.

— Но не си я спомняте като дете, нали?

— Питам се понякога дали вие си я спомняте.

— Бях я забравил, но очевидно е, че случки, личности, дори думи и погледи, които са се заличили в паметта, могат при дадени обстоятелства, при дадено състояние на собствения или друг нечий ум да се съживят.

— Напълно възможно.

— И все пак — продължи той — това съживяване не е пълноценно — то се нуждае от потвърждение, дотолкова се е превърнало в неясно видение от някакъв сън, в неуловима игра на въображението, щото е необходимо потвърждението на някой друг свидетел, за да се възстанови образът. Струва ми се, че гостувахте в Бретън преди десет години, когато мистър Хоум доведе момиченцето си, наричано от нас „малката Поли“, и го остави на мама.

— Бях там през нощта, когато то пристигна, а също и сутринта, когато си замина.

— Особено дете беше, нали? Как ли съм се отнасял с нея? Дали съм обичал деца в ония години, бил ли съм любезен и мил тогава — какъвто си бях непохватен и палав? Но вие сигурно и мене не помните, нали?

— Знаете портрета си в „Терасата“. Той е съвсем достоверен. А по държане и вчера бяхте такъв, какъвто сте днес.

— Но, Люси, какво означава това? Думи като тези наистина будят любопитството ми. Какъв съм бил в онова „вчера“ отпреди десет години?

— Мил спрямо всичко, което ви бе приятно, никога и към нищо груб и жесток.

— Тук грешите. Според мен с вас се държах едва ли не грубиянски.

— Грубиянски! Не, Греъм. Никога не бих изтърпяла чиято да било грубост.

— Това поне отлично си го спомням; кротката Люси Сноу ни веднъж не вкуси от моята благосклонност.

— Но не съм вкусила и жестокостта ви.

— Дори Нерон не би си позволил да измъчва същество, безобидно като някоя сянка.

Усмихнах се, потискайки стеснението. О! Защо най-сетне не ме оставеше на мира, защо не престанеше да се занимава с мен. Тези епитети, тези определения аз не желаех да приема. Връщах му „кротката“ Люси Сноу, неговата „безобидна сянка“, връщах му ги без озлобление, но с дълбока умора. Те студенееха и ми тежаха като олово, не желаех да ме товари с подобна тежест. За щастие той скоро смени темата.

— Какви бяха отношенията ми с „малката Поли“? Може би се лъжа, но мисля, че не бяхме врагове…

— Говорите много мъгляво. Смятате ли, че и Поли е толкова безпаметна?

— О, сега не приказваме за „малката Поли“. Моля ви, наричайте я мис Дьо Басомпие; много естествено е подобна царствена особа нищо да не си спомня от Бретън. Погледнете огромните й очи, Люси. Нима те могат да разчетат и един ред в страницата на спомена? Нима са същите, които насочвах към редовете на буквара? Тя не подозира, че аз съм този, който отчасти я е учил да чете.

— От Библията в неделните вечери?

— Днес профилът й е по-сложен, нежен, почти изящен, а колко неспокойно, напрегнато бе изражението й преди! Какво нещо са детските предпочитания — като тънки мехурчета! Да не повярваш просто — навремето тази дама ме харесваше.

— Мисля, че до известна степен ви харесваше — рекох уклончиво.

— Значи и вие не помните? Аз бях забравил, но сега си спомням. От всички в Бретън тя най-много харесваше мен.

— Така си мислите.

— Много точно си спомням. Бих искал да й кажа за всичко, което помня, или по-скоро желал бих вие например да застанете зад нея и да й го нашепнете, а пък аз да изпитвам удоволствието — като седя ей тук — да я наблюдавам, когато споменът са връща. Бихте ли го направили, Люси, за да заслужите вечната ми благодарност?

— Дали бих могла да ви направя вечно благодарен? — запитах. — Не, не бих могла. — И тогава усетих как пръстите ми нервно заиграха и как стискам ръце. Почувствувах освен това някаква вътрешна смелост, пламенна и неотстъпчива. В този случай не бях склонна да задоволя доктор Джон — не желаех. С нов прилив на сили осъзнах колко погрешно преценява той моя характер и моята природа. Всякога бе склонен да ми възлага роля, която не бе за мен. Природата и самата аз му се противопоставяхме. И през ум не можеше да му мине какво чувствувам. Не съумяваше да прочете погледа ми, израза ми, жестовете, а бях уверена, че те всички говорят. Той са наведе към мен и в гласа му прозвуча увещание:

— Направете това за мен, Люси.

И аз може би щях да го задоволя или поне щях ясно да му кажа и да му дам да разбере, че никога не трябва да очаква от мен да вляза в ролята на услужлива субретка в някоя любовна драма, когато след истинския му шепот, почти едновременно с умолителното, кротко „Направете това за мене, Люси“ другото ми ухо бе пронизано от острите, просъскващи думи.

— Хитруша, преструвана, кокетка! — изрече неочакваната змия. — Правите се на сериозна, покорна, умислена, но не сте такава: чуйте какво ще ви кажа: „Неверница! С пламенна душа и светнали очи!“

— Да, душата ми е пламенно и очите ясни! — извиках аз и се извърнах разгневена, ала учителят Еманюел бе изсъскал обидата и бе побягнал.

Най-лошото бе това, че доктор Бретън, чийто слух е остър и чувствителен, долови всяка дума. Той покри лице с носната си кърпа и се разтърси от смях.

— Браво, Люси! — викна той. — Отлично! Хитруша, преструвана, кокетка! О, трябва да го кажа на мама! Вярно ли е, Люси, има ли истина в това? Сигурно е така. Почервеняхте като роклята на мис Фаншоу. Но да, сега, като го оглеждам, виждам, че това е същият оня дребничък мъж, който бе тъй жесток към вас на концерта — същият той; а в момента сигурно беснее, защото ме вижда да се смея. Ах! Как ми се иска да го подразня!

И поддавайки се на склонността си към подобни шеги, Греъм се наведе към мен, започна да се смее, да се шегува и продължи да ми шепне на ухото, докато вече едва издържах и се просълзих.

Но изведнъж се съвзе. До мис Дьо Басомпие са освободи едно място, кръгът, който я заобикаляше, започна да се разпръсква. Това движение незабавно бе доловено от Греъм, всякога нащрек, дори когато се смееше. Той стана, призова цялата си смелост, прекоси стаята и взе нещата в свои ръце. През целия си живот доктор Джон бе щастливец — преуспял човек. Но защо? Защото умееше да съзира възможностите, бе достатъчно сърцат, за да действува в подходящия миг, достатъчно хладнокръвен, за да довърши докрай започнатото дело. И не оставяше тиранични страсти да се препречват на пътя му, не се препъваше нито в ентусиазъм, нито от човешки слабости. Колко хубав беше в този момент! Когато Политна го погледна, щом застана край нея, очите й се срещнаха с един окуражаващ поглед, оживен, но стеснителен. Лицето му, докато разговаряше с нея, порозовя и засия. Той стоеше там смел и плах, притихнал и стеснителен, ала решен да достигне целта си и предан на своя план. Обхванах всичко това с един поглед. Не продължих наблюденията си — дори и да исках, нямах никакво време. Беше станало късно. Дженевра и аз трябваше вече да сме на улица „Фосет“. Станах и се сбогувах с кръстница и с господин Дьо Басомпие.

Не зная дали господин Еманюел бе забелязах неохотата, с която слушах задевките на доктор Бретън, или бе доловил, че съм омъчнена и че, общо взето, вечерта не се бе оказала миг на бурно веселие за лекомислената, жадна за развлечения мадмоазел Люси, но когато напусках стаята, той пристъпи и запита дали има кой да ме придружи до улица „Фосет“. Сега вече учителят говореше учтиво и дори с уважение, а в гласа му се четеше извинение и разкаяние, ала аз не исках да му простя от първата дума, не желаех да приема разкаянието му без вътрешно, без предварително да съм забравила стореното. Досега никога не бях се чувствувала раздразнена от неговите грубости, не бях се вледенявала от остротите му, ала онова, което ми наприказва тази вечер, беше наистина нечувано. Дълбокото ми неодобрение на постъпката му трябваше да му си изтъкне, макар и недотам остро. Казах:

— Да, има кой да ме придружи.

Това бе вярно, защото Дженевра и аз щяхме да си отидем с каретата, и го отминах с лек поклон, какъвто му отправяха ученичките, когато минаваха край неговата катедра.

След като намерих шала си, върнах се във вестибюла. Господин Еманюел стоеше там, като да ме очакваше. Забеляза, че нощта била приятна.

— Тъй ли? — запитах с тон и изражение, от чиито надменност и студенина сама се възхитих. Тъй рядко ми се случваше да съумея както трябва да се покажа сдържана и хладна, когато са ме огорчили и оскърбили, че се чувствувах едва ли не горда с постижението си. Това мое „Тъй ли?“ прозвуча също като думите на другите. Чувала бях стотици подобни сдържани, резки, сухи фрази от стиснатите розови устни на не една хладнокръвна, самодоволна госпожица. Знаех, че господин Пол не би могъл да издържи дълго на такъв диалог, но знаех тъй също, че умее да оцени подобна рязкост и пренебрежение. Той самият, предполагам, също е мислел така, защото го прие безропотно. Погледна шала ми и каза, че му се струвал тънък. Решително му възразих, че по-дебел не ми е нужен. Оттеглих се гордо, застанах встрани, облегнах се перилата на стълбата, увих се с шала и вперих очи в някаква мрачна религиозна картина, която тъмнееше на стената.

Дженевра се забави. Помайването й бе досадно. Господин Пол все още не се помръдваше от мястото си; очаквах да чуя гневните му думи. Приближи до мен. „Ей сега отново ще изсъска“ — помислих си. Готова бях да запуша уши, подплашена от онова, което щеше да последва. Когато най-много очакваме нещо, то обикновено не се случва. Ослушваш се за ласкав шепот, а чуваш вик на злоба или болка. Готвиш се за пронизителен крясък, за гневни заплахи, погалва те дружески поздрав, тих, добродушен шепот. Господин Пол заговори кротко:

— Приятелите — рече той — не се карат за една дума. Кажете ми, аз ли, или онзи висок самомнителен англичанин (така в невежеството си той окачестви доктор Бретън) стана причина очите ви да се просълзят и бузите ви да запламтят, както пламтят все още?

— Нито вие, господине, нито който да било друг е събудил у мен споменатите от вас чувства — отвърнах сдържано и с този отговор отново надминах себе си и успях да постигна желаната от мен сухота и неискреност.

— Но какво толкова казах? — продължаваше той. — Обяснете ми. Бях разгневен. Не се чувах какво говоря. Какви ви казах?

— Неща, които по-добре да забравим! — отговорих строго и хладно.

— Значи моите думи са ви наранили? Смятайте, че не съм го произнесъл. Позволете да ги взема обратно, моля да ме извините.

— Не ви се сърдя, господине.

— Значи още по-лошо — не се сърдите, а сте оскърбена. Простете ми, мис Люси.

— Господин Еманюел, прощавам ви.

— Моля ви се, кажете с присъщия за вас тон, а не тъй враждебно, „Приятелю, прощавам ви“.

Това ме накара да се усмихна. И кой не би се усмихнал на тази негова тъга, на простотата, на искреността му?

— Добре! — викна той. — Ето че слънцето започна да се показва! Хайде, кажете го, приятелко!

— Господин Пол, прощавам ви.

— Никакво „господин“. Кажете другата дума, иначе не ще повярвам, че сте искрена. Насилете се — кажете „приятелю“, умолявам ви!

Изрекох думата. Той се усмихна. Трябваше да видиш тази негова усмивка, читателю, и тогава щеше да разбереш разликата в израженията му — разликата между сегашното и онова преди половин час. Питам се дали до този миг бях забелязвала усмивка, извикана от радост, от задоволство или от доброта, по устните или в очите на господин Пол. Ирония, сарказъм, недоволство, ликуване — стотици пъти бях виждала подобни чувства да заменят онова, което той смяташе за усмивка, но сегашният израз на доброта и сърдечност, изписан по лицето му, ме порази. То го промени от маска в лице. Дълбоките бръчки изчезнаха, косата му сякаш стана по-свежа и по-млада, мургавата, бледа, южняшка отсянка, която издаваше испанската му кръв, се замени с руменина. За пръв път виждах по човешко лице подобна метаморфоза, извикана от такъв незначителен повод. Той ме придружи до каретата. В същия миг господин Дьо Басомпие се появи с племенницата си.

Мис Фаншоу бе в ужасно настроение. За нея това бе една пропиляна вечер. Разстроена напълно, тя даде израз на мрачните си чувства още щом седнахме и вратите на каретата бяха затворени. В хулите й срещу доктор Бретън проличаваше омраза. След като бе разбрала, че не бе в състояние нито да го очарова, нито уязви, то бе единственото, което й оставаше, и тази омраза бе изразена тъй несдържано и многословно, че след като я слушах доста време, опитвайки да се контролирам, най-сетне чувството ми за справедливост се разбунтува и гневът ми пламна. Последва експлозия, защото и аз мога да избухвам, най-вече спрямо тази моя хубава, но несъвършена спътница, която всякога успяваше да събуди най-лошото у мене. Добре, че колелата на каретата трополяха оглушително по грубата каменна настилка на „Шозвий“, защото читателят ще ми повярва, че в колата не владееше тишина, нито се водеха тихи разговори. Колкото сериозно, толкова и престорено аз се постарах да разтърся Дженевра. Тя бе напуснала улица „Креси“ побесняла от яд, трябваше да я укротя преди да сме стигнали на улица „Фосет“. Затова бе необходимо да й изтъкна всички нейни недостатъци заслужените последици от тях; за целта си позволих да употребя думи, точни и ясни като ония, с които Джон Нокс е засипвал Мария Стюарт. Така трябваше да се говори с Дженевра, това я слагаше на мястото й. Уверена съм, че тази вечер тя си е легнала много по-уравновесена и спокойна и е спала много по-сладко, защото бе получила сериозен урок по държане.