Шарлот Бронте
Вийет (36)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА
ЯБЪЛКАТА НА РАЗДОРА

Освен Фифин Бек и нейната майка друга една сила трябваше да се намеси, преди да бъде затвърден договорът за това приятелство. Намирахме се под надзора на едни неумолими очи. Римският католицизъм наблюдаваше неотклонно своя син през процепа на оная загадъчна решетка, пред която аз бях коленичила и до която господин Еманюел пристъпяше всеки месец — прозорчето на изповеднята.

„Но защо толкова се радвахте, че господин Пол ще ви стане приятел? — чуди се читателят. — Та нали той отдавна ви засвидетелствува своето приятелство? Нали неведнъж ви даваше доказателства, че ви симпатизира?“

Да, доказваше ми, ала аз все пак желаех да го чуя от неговите уста — да чуя, че е мой близък, верен приятел, харесваха ми невинните му съмнения, нежната му стеснителност — неговата доверчивост, която копнееше за отдих и умееше да изпитва благодарност, когато й се покажеше как да го стори. Нарекъл ме беше своя „сестра“. Това беше чудесно. Да, можеше да ме нарича както си ще дотогава, докато ми се доверяваше. Готова бях да му бъда сестра, при условие, че нямаше да поиска от мен да изпитвам същите чувства и към някоя негова бъдеща съпруга, но тъй като се бе обрекъл на безбрачие, не съществуваше голяма опасност от това.

През по-голяма част от последвалата нощ премислях вечерния ни разговор. С нетърпение очаквах да се сипне зората и се ослушвах за звънеца, а след като станах и се облякох, молитвата и закуската ми се сториха твърде бавни, всички последвали часове като че ли се влачеха мудно, докато най-сетне настъпи оня, който бе определен за урока по литература. Исках да си дам точна сметка за тази братска връзка, да видя доколко братски ще се държи с мен, когато все пас се срещнем, да си докажа доколко сестрински са моите чувства, да проверя дали ще намеря у себе си смелостта на сестра, а той — искреността на брат.

Той се появи. Животът е устроен тъй, че случаят не достига, не може да достигне, не желае да достигне степента на очакваното. През целия този ден той въобще не ме заговори. Предаде урока по-спокойно от друг път, по-смирено и много по-сериозно. Към ученичките се носеше бащински, но не и по братски — към мене. Когато свърши часът, очаквах поне усмивка, ако не някоя дума. Не получих нищо. Удостои ме само с едно кимване — кратко и стеснително.

Това отчуждение, казах си, е съвсем случайно — не е преднамерено; потърпи, и то ще се разпръсне. Но то не изчезна, продължи с дни, задълбочи се. Прикрих изненадата си, преглътнах всички други чувства, които взеха да напират в мен.

С право го бях запитала, когато ми предлагаше своята братска дружба: „Смея ли да разчитам на вас?“ С право и той, който без съмнение се познаваше добре, не ми даде уверенията си. Всъщност предложи ми сама да се уверя — да го огледам и да го изпитам. Безполезно предложение, неосъществима и неприложима привилегия! Но нито моят характер, нито моите склонности ме нареждаха сред тая смела група. Оставеха ли ме сама, не предприемах нищо, отблъснеха ли ме, отдръпвах се, забравиха ли ме, не напомнях за себе си нито с думи, нито с поглед. Изглежда някъде в пресмятанията си бях сгрешила и сега изчаквах само времето да ми покаже къде.

Настъпи оня ден, в който той, както обикновено, трябваше да ми предаде поредния урок. От седемте вечери на седмицата щедро ми бе отделил една, в която проверяваше какво съм научила през изминалите дни и ми определяше какво да правя през следващите. В тези случаи за учебна стая използувах мястото, където се събираха ученичките и другите учителки или накъде близо до тях — най-често в голямата стая на второ отделение, защото там винаги се намираше по някое тихо кътче, след като многобройните приходящи ученички се бяха разотишли, а пансионерките учеха, събрани край подиума на надзирателката.

На определената вечер, като чух да бие определения час, взех книгите и тетрадката си, писалката и мастилницата и отидох в голямата стая.

Там нямаше никой, а тя тънеше в дълбока сянка, ала през разтворената двойна врата се виждаше карето, пълно с ученички и заляно в светлина. Над коридора и силуетите аленееше залязващото слънце. То светеше тъй червено и тъй силно, че цветовете на стените и пъстрите дрехи сякаш се бяха слели в някаква топла жарава. Насядали наоколо, момичетата шиеха или учеха, в центъра стоеше господин Еманюел и разговаряше добродушно с някаква учителка. Тъмното му палто и черните му коси бяха обагрени с различни отблясъци на червеното, испанското му лице, когато за миг го извърна, прие веселата целувка на слънцето с весела усмивка. Аз седнах пред един чин.

Портокаловите дървета и другите растения, окичени с цветове, също се наслаждаваха на щедрото слънце; цял ден се бяха къпали в лъчите му и сега бяха жадни за вода. Господин Еманюел обичаше градинарството, приятно му беше да разкопава и да наглежда цветята. Казах си, че тази работа сред храстите с цветарската лопата или с лейката успокоява нервите му. Беше почивка, към която прибягваше често, и сега отново пое към портокаловите дръвчета, към мушкатото, към пищните кактуси и ги съживи с течността, която засищаше жаждата им. А устните му стискаха любимата му пура — тази предпочитана от него и незаменима сладка радост в живота, сините димни спирали се къдреха красиво сред цветята във вечерната светлина. Вече не разговаряше нито с ученичките, нито с учителките, а изричаше галени думи към една малка кучка от испанска порода, която уж бе собственост на училището, но всъщност единствено него признаваше за господар, защото го предпочиташе пред всеки друг в домакинството. Нежно, копринено, обичливо и гальовно кученце, тя подтичваше наоколо и не отделяше от лицето му изразителните си очи, а щом той отпуснеше на земята шапката или пък носната си кърпа — нещо, което правеше често, за да я разиграе, тя клякаше край тях като малък лъв, който пази знамето на кралството.

Растенията бяха многобройни и тъй като градинарят любител сам вадеше водата от кладенеца на двора, работата продължи до късно. Големият училищен часовник отмерваше минутите. Измина още един час. Карето и групата на момичетата потъна в сянка. Денят преваляше. Разбрах, че тази вечер урокът ми ще бъде много къс, но затова пък портокаловите дръвчета, кактусите и камелиите бяха напоени. Май вече идеше време за мене.

Уви! В градината имаше още растения, които чакаха реда си — любимите розови храсти, други обични цветя. Веселият лай и скимтенето на малката Силви следваха отдалечаващото се палто по далечните алеи. Отделих една част от книгите си — нямаше да ми трябват тази вечер. Седях, мислех и чаках, неволно роптаех срещу настъпването на здрача.

Като подскачаше весело, малката Силви се мерна още веднъж край завръщащото се палто. Лейката бе оставена до кладенеца; изпълнила бе предназначението си. Как се зарадвах! Господинът изми ръце в малкото каменно коритце. Вече нямаше време да урока. Скоро щеше да прозвучи звънецът за вечерна молитва, но поне щяхме да се срещнем, той щеше да ме заговори. Щях да имам възможност да прочета в очите му обяснението за това загадъчно мълчание. След като се изми, той се изправи, бавно оправи маншетите и се загледа в сърпа на новата луна, проблясваща бледо в прозрачното небе и по купола на „Свети Йоан Кръстител“. Силви наблюдаваше луната очаквателно: нейната неподвижност я дразнеше, тя заскимтя и подскочи да я улови. Господин Пол погледна към кучето.

— Капризно момиченце — възкликна, — не позволяваш да те забравят нито за миг!

И като се наведе, вдигна го на ръце и прекоси двора на метър от прозореца, до който седях. Вървеше бавно, галеше животното до гърдите си и с гальовен глас го назоваваше с нежни имена. Когато стигна до стълбището пред главния вход, поспря и се извърна, отново вдигна очи към луната, погледна сивата катедрала, далечните кули и покрива, които чезнеха в синия дим на нощната мъгла, вкуси сладкия дъх на здрача и огледа свитите цветове в градината, после внезапно се озърна, погледът му премина по бялата фасада на училищната сграда, по дългата редица от прозорци. Стори ми се, че се поклони; ако го бе сторил, то аз нямах време да му отвърна със същото. Миг след туй бе вече изчезнал. Озареният от луната праг лежеше блед и разголен пред затворената външна врата.

Вдигнах в ръце всичко, което бях разпиляла на чина пред мен, и отнесох неизползувания куп на мястото му в трети клас. Разнесе се звънецът за вечерна молитва. Отзовах се на неговия призив.

Знаех, че на другата сутрин нямаше да се появи на улица „Фосет“, защото този ден прекарваше изцяло в мъжкия колеж. Предадох своите уроци, успях някак си да прекарам и останалите часове. Когато започна да се стъмва, въоръжих се да посрещна тягостната скука на вечерта. Не бях се замислила дали ще е по-добре да остана при другите, или да се усамотя. Предпочетох да остана сама. Дори да имах надежда за краткотрайна утеха, знаех, че ни едно сърце, ни един ум в този дом не може да ми я дари; единственото място, където можех да я търся, бе под капака на работната ми маса, скрит сред страниците на някоя книга, позлатяваща острието на някой молив, писеца на писалката или обагряща черната течност в мастилницата. С натежало сърце вдигнах капака на масата, с изнурена ръка започнах да прехвърлям онова, което са намираше там.

Без капка надежда започнах да вадя и отново да връщам на мястото им познатите ми книги, томчета, подвързани в познати корици. Не ме привличаха, не можеха да ме утешат. Я виж, това май е нещо ново — този памфлет с лилави корици! За пръв път го виждах тук, а днес, този следобед, бях подреждала масата си, брошурата, изглежда, е била оставена най-много преди час, докато сме вечеряли.

Разтворих я. Какво беше това? Какво би могло да ми каже?

Не беше нито разказ, нито поема, не беше есе, нито историческо съчинение, от книжката не звучеше песен, тя не разказваше, не приканваше към размисъл. Беше на теологически теми, проповядваше и увещаваше.

Заслушах се в нея с готовност, защото, макар да бе малка по обем, имаше силен глас и веднага привлече вниманието ми. Проповядваше католицизма, призоваваше към промяна на верските убеждения. Гласът на тази малка хитра книжка бе глас сладък, интонациите й бяха примамливи и успокояващи. От нея не долитаха гневните гръмотевици на католицизма, не се долавяше ядовитият му глас. Протестантът трябваше да стане католик не от страх пред еретическото чистилище, а заради обещанието за опрощение, заради благостта, предлагана му от светата църква. А светата църква нямаше намерение да заплашва, нито да насилва, единственото й желание бе да напътствува и да печели с доброта. Кой, тя ли била готова да преследва? В никакъв случай! За нищо на света!

Това благо томче не бе адресирано до закоравелите и светски хора, то не бе достатъчно питателна храна за силните. Беше като мляко за невръстните — кротка майчина любов към най-малката и най-милата рожба, насочено бе изцяло и единствено към онези, до чийто разум се достига през сърцето. То призоваваше, но не чрез интелекта, стремеше се да привлече чувствителния чрез неговите чувства, добрия — чрез добротата му. Свети Павел събрал край себе си сираците, не е изричал по-сладки думи от словата, написани тук.

Спомням си — едно от основните подбуди към вероотстъпничеството се обосноваваше с факта, че католик, загубил скъпи приятели, можел да се наслаждава на неописуемата утеха, че с молитвите си ще ги избави от мъките на пъкала. Писателят не се докосваше до непоклатимата вяра на онези дълбоко вярващи, на които и през ум не им минаваше за адските мъки, ала аз си помислих за това и общо взето, предпочетох втората доктрина като по-утешителна.

Малката книжка ме развесели и не можа да ме раздразни. Беше лицемерна, сантиментална, плитка книжчица, но нещо в нея разпръсна мъката ми и ме накара да се усмихна, развеселих се от игривото подръпване на това новородено вълче, увито в овча кожа, което се опитваше да блее като невинно агне. Някои пасажи ми напомниха методистките проповеди, които бях чела като дете; подсладени бяха със същата фанатичта възбуда. Оня, който я бе писал, не ще да е бил лош човек и макар навсякъде да откривах заучените му хитрости и да съзирах скритите му намерения, бих се поколебала преди да го обвиня в неискреност. Ала преценките му се нуждаеха от патерици, трудно биха се задържали на крака сами.

Затова се усмихна на тази прекалена майчина нежност, излъчена от старата румена католическа вяра — усмихнах се и на собственото си нежелание, или по-скоро неспособност да откликна на тази разнежваща любезност. Поглеждайки заглавната страница, открих там името „отец Силас“. На следващата празна страница личеше изписано със ситния, но ясен и познат почерк: „От П. К. Д. Е. на Л-и“. Когато видях това, аз се засмях, ала вече с друго настроение. Почувствувах се оживена.

Изведнъж всичко ми стана ясно. Намерих отговор на загадката. Връзката между двете имена, отец Силас и Пол Еманюел, ми го даде. Каещият се е бил при своя духовен водач. Тъй като не му се позволяваше да скрива нищо, да има тайно кътче в сърцето, запазено само за бога, той е трябвало да разкаже подробно последния ни разговор; признал е за нашето побратимяване, говорил е за новата си посестрима. Но нима църквата можеше да позволи подобна уговорка, подобно сродяване? Сестринското общуване с еретичка? Сякаш чувах как отец Силас заклеймява греховната уговорка, чувах го да предупреждава каещия се за произлизащите от това опасности; долавях как е умолявал, настоявал за моето прекръстване — не, всъщност с цялата авторитетност на своя пост и в името на паметта на всичко, което бе най-мило и свято за господин Еманюел, той му е заповядал да бъда привлечена към тази нова вяра, чийто леден повей сега ме бе пронизал до мозъка на костите.

На пръв поглед предложенията ми изглеждаха неприятни, ала сравнени с другото, бяха добре дошли. Образът на призрачния смутител, витаещ в далечината, бе като блага вест пред страха от някаква внезапна промяна, настъпила в сърцето на самия господин Пол.

След толкова време вече ми е трудно да си спомня доколко горните предположения са били мои приумици или са били извикани и потвърдени от друг източник. Защото доброжелатели не липсваха.

Залезът на онази вечер не беше сияен — от изток до запад се простираше огромен облак, нямаше я лятната вечерна омара, синкава с розови краища, да омекоти хоризонта, сивкавата, лепкава мъгла от тресавищата пълзеше към Вийет. Тази нощ лейката можеше да си почива в нишата край кладенеца, лек дъждец бе ръмял през целия следобед и все още падаше равно и тихо. Не беше време за разходка из мокрите алеи, под плачещите дървеса, затова се стреснах, когато чух Силви да лае в градината — лаеше радостно, на посрещане. Не вярвах някой да е с нея и все пак този радостен, приятен лай бях чувала единствено когато идваше един определен човек.

През стъклената врата и сводестата беседка виждах надалеч, чак до „забранената алея“. Натам затича Силви, проблясвайки в здрача като бяла калинка. Тя припкаше нагоре-надолу, скимтеше, подскачаше, вдигаше птичетата от храстите. Взирах се цели пет минути, нищо не последва. Зачетох са отново, кучият лай внезапно секна. Пак погледнах. Тя стоеше наблизо, въртеше бялата си рошава опашка колкото й стигаха силите, и неотлъчно наблюдаваше движенията на една лопата, движена бързо от неуморима ръка. Приведен над земята, господин Еманюел копаеше в наквасения мъх сред подгизналите и дъждовни храсти с такова усърдие, сякаш тепърва с пот на челото трябваше да изкара насъщния си хляб.

Във всичко това прозрях лошо настроение. Способен беше да копае тъй и в най-дълбоки преспи, в мразовит зимен ден — към това обикновено го подтикваше мъчително вътрешно чувство на нервно напрежение или пък тъжни мисли, извикани от самообвинения. Копаеше неспирно, с намръщено чело и стиснати зъби и ни веднъж не вдигна глава, не отвори уста.

Силви продължи да го наблюдава, но накрая се умори. Заподскача отново, свря се тук, втурна се нататък, душеше неспирно и накрая ме откри в класната стая. Хвърли се с лай върху прозореца, за да ме накара сякаш да споделя радостта й или да се възхитя от работата на господаря й. виждала ме бе понякога да се разхождам по тази алея с господин Пол и без съмнение смяташе, че съм длъжна и сега, в мокротата, да се присъединя към него.

Тя вдигна такъв шум, че накрая господин Пол погледна и естествено видя защо и по кого лае. Подсвирна й да се върне, но тя само залая по-силно. Изглеждаше твърдо решена да ме накара да й отворя стъклената врата. Накрая, уморен от нейното упорство, той хвърли лопатата, приближи и бутна вратата. Силви се втурна стремително, скочи в скута ми, сложи лапи на шията ми, започна да души и да ближе лицето, очите, устата ми, а рошавата й опашка шареше немирно по масата и разпиляваше наоколо всичките ми книги и тетрадки.

Господин Еманюел приближи, за да успокои нейния плам и да сложи ред в хаоса. След като прибра книгите, той хвана Силви и я мушна под палтото си, където тя се свря, тиха като мишка, с подадена навън главичка. Беше дребна, лицето й бе хубавко и невинно, ушите й бяха дълги и копринени, очите й бяха много красиви. Щом я видех, сещах се за Полина дьо Басомпие. Прости ми за сравнението, читателю, но то бе неизбежно.

Господин Пол я погали и потупа. В тази ласка нямаше нищо чудно, Силви подканваше към гальовност с хубостта и живостта си.

Докато галеше кученцето, очите му гледаха книгите и тетрадките, спряха се на религиозната брошура. Устните му се раздвижиха, едва се сдържа да не заговори. Как! Нима е обещал никога вече да не приказва с мене? Ако е било тъй, то сега благоразумието му надделя, той сметна, че ще е по-честно да наруши клетвата, отколкото да й остане верен и с усилие произнесе:

— Както виждам, все още не сте прочели брошурата, нали? Изглежда не ви се струва достатъчно интересна.

Отвърнах, че съм я прочела.

Той чакаше с надежда, че ще му кажа мнението си, без да ме е питал. Но след като не ме беше питал, на мен не ми се искаше да отговарям. Ако трябваше да се правят отстъпки, ако трябваше да се предявяват искания, то това трябваше да го стори послушното учение на отец Силас, а не аз. Очите му ме погледнаха кротко, от тях се излъчваше мекота, в тях прочетох загриженост и вълнение, откри чувства противоречиви, укор, примесен с разкаяние. Стори ми се, че би му било драго, ако бе открил у мене някакво вълнение. Но аз не бях в състояние да реагирам така. След миг обаче той щеше да разбере колко съм смутена, затова взех няколко пера от масата си и съсредоточено взех да ги подострям.

Знаех, че това ще промени настроението му. Никога не ме оставяше да остря перата си. Ножът ми всякога беше тъп и ръката — несръчна; режех и стържех недодялано. Исках да го върна в нормалното му състояние, да го накарам да се отпусне, да го раздразня.

— Ах, че сте непохватна! — възкликна най-сетне. — Ще се нараните!

Остави Силви на земята, като я накара да легне кротко до шапката му, измъкна от ръцете ми ножа и перото и започна да дялка и остри върха му с точността и бързината на някаква машина.

— Хареса ли ви книжката? — запита.

Потискайки една прозявка, отвърнах, че не зная точно.

— Развълнува ли ви?

— Едва не ме приспа.

След кратко мълчание той подхвана отново:

— Вижте какво! Не бива да ми отговаряте по такъв начин. Колкото и да сте лоша — сега не му е времето да изброяваме всичките ви недостатъци, — все пак бог и природата са ви надарили с достатъчно чувствителност и съчувствие, за да се трогнете от един тъй вълнуващ призив.

— Нищо подобно — възкликнах раздразнено. — Изобщо не ме развълнува, нито за миг!

И за доказателство измъкнах от джоба си една съвсем суха носна кърпичка, чиста и още неразтворена.

В резултат върху ми се изсипаха обвинения, по-скоро остри, отколкото учтиви. Слушах с наслада. След онези два дни, изпълнени с непривично мълчание, безкрайно приятно ми беше да чуя как господин Пол се нахвърля върху ми по обичайния си начин. Слешах и междувременно утешавах себе си и Силви със съдържанието на една бонбониера, която щедростта на господин Пол поддържаше винаги пълна с шоколадови бонбони. А на него му беше драго да вижда, че поне един малък дар от неговите ръце е тъй добре оценен. Поглеждаше ту към мен, ту към кученцето, докато ние си споделяхме плячката; прибра ножчето си. Като докосна ръката ми със снопа от добре подострени пера, той ме запита:

— Кажете ми, сестрице, отговорете откровено. Какво си мислехте за мен през последните два дни?

Направих се, че не съм чула въпроса, защото той извика в очите ми сълзи. Усърдно започнах да галя Силви. А господин Пол се облегна на масата, наведе съм към мене:

— Нарекох се ваш брат — каза той. — Но всъщност не зная какво съм за вас — брат или приятел, — трудно ми е да определя. Знам, че мисля за вас, чувствувам, че ви желая само доброто, но трябва да се възпра, вие сте опасна. Най-добрите ми приятели ме предупреждават да внимавам, да се страхувам от вас.

— Добре правите, че се вслушвате в съветите им. Пазете се на всяка цена.

— Всичко произлиза от вашата вяра — от тази ваша странна, самоуверена, недосегаема религия, — под чието влияние вие като че ли се обвивате в одеждите на неверник. Вие сте добра — отец Силас ви смята за добра и ви обича; но опасността идва от това ваше ужасно, горделиво, искрено протестантство. Понякога то се излъчва от очите ви, понякога влияе на гласа и на жестовете ви тъй, че просто настръхвам. Не го проявявате умишлено и все пак, преди малко например, когато прелиствахте тази брошура, боже мой! Стори ми се, че сам дяволът се усмихваше.

— Аз наистина не изпитвам уважение към тази брошура. И какво от това?

— Не изпитвала уважение към брошурата! Та в нея е същността на вярата, на любовта, на милосърдието. Надявах се да ви трогне, уверен бях, че добротата й ще ви покори. Оставих я на масата ви с молитва. Трябва наистина да съм грешник. Небето не пожела да чуе молбите, отправени от дълбочината на сърцето ми. Вие презирате моето малко жертвоприношение. О, това е ужасно!

— Господине, не го презирам — поне като подарък от вас. Седнете, господине, изслушайте ме. Не съм безбожница, не съм безсърдечна, не съм лоша християнка, не съм опасна, както са ви казали, няма да попреча на вашата вяра. Вие вярвате в бога, в Христа и в Библията, в тях вярвам и аз.

— Наистина ли вярвате в Библията? Получавате ли откровения? Докъде се простират границите на неудържимата, лекомислена смелост на вашия народ и на вашата секта? Отец Силас изрече мрачни предупреждения.

Малко по малко го накарах да назове някои от тях. Оказаха се йезуитски клевети. Тази вечер господин Пол и аз водехме сериозен и откровен разговор. Той се аргументираше, привеждаше доводи, но аз не бях способна да споря разпалено — благословен недостатък, защото само човек с дар слово би могъл тържествуващ с логическо обосноваване да противодействува на онова, което свещеникът му беше внушил като истина, — ала аз знаех да говоря по мой начин — начин, с който господин Пол бе привикнал. Той умееше да следи криволиците на мисълта ми, да запълва празнините, да прощава странното ми произношение, което за него не звучеше вече толкова странно. Напълно отпусната пред него можех да браня своята религия и своята вяра по свой начин; и до известна степен успях да разсея предубежденията му. Когато се разделихме, той не си тръгна докрай задоволен, нито напълно помирен, но поне беше успял да проумее, че протестантите в никакъв случай не са такива непочтителни неверници, каквито неговият духовен водач му ги бе описал. Накарала го бях да разбере нещичко от начина, по който те почитат Просветлението, Живота, Библията; поне отчасти бе осъзнал, че макар почитта им към онова, което трябваше да се боготвори, да не бе същата като в неговата католическа вяра, те също умееха да почитат и дори с по-голяма сила, с по-голямо страхопочитание.

Открих, че отец Силас (сам тъй добър човек, макар и проповедник на лъжлива кауза) бе заклеймил всички протестанти изобщо, и мене в частност, с най-странни имена, приписал ни бе странни доктрини. Господин Еманюел ми призна всичко това с присъщата му откровеност, която не признаваше нищо прикрито, а докато говореше, гледаше ме с някакъв добродушен, искрен страх, че в обвиненията може да открие истина. Отец Силас ме бе наблюдавал отблизо и се бе уверил, че съм посещавала последователно и безразборно и трите протестантски църкви във Вийет — френската, германската и английската, — или с две думи, презвитерианската, лутеранската и епископалната. Подобна освободеност означавала според отеца пълно верско безразличие. Оня, който приема всичко, казал си бе той, е и безразличен към всичко. Всъщност аз тайно се бях учудвала на малките и незначителни различия в трите секти и на единството и на еднаквостта на техните съществени доктрини. Не виждах нищо, което да им попречи един ден да се съберат в едно голямо, свято сдружение, уважавах и трите, макар и да ми се струваше, че във всяка една съществуват грешки на формата, излишни усложнения и дребнавост. Каквото си мислех, това и казах на господин Еманеюл, като му обясних, че моята най-здрава опора, единственият истинско водач, на който се уповавам, единственият учител, когото признавам, това е самата Библия, а не някоя секта, все едно коя и на каква националност.

Той ме остави поуспокоен, но все още много загрижен с пожелание, което прозвуча като молитва — ако греша, небесата да ме изведат от правия път. Когато стигна до прага, чух го да шепне името на Дева Мария, небесната повелителка, и да умолява неговата надежда да стане и моя.

Странно! Самата аз не изпитвах подобно пламенно желание да го отърва от вярата на неговите деди. Смятах католицизма за вяра неистинска, виждах го като едно огромно, безвкусно изображение на злато и кал, но ми се струваше, че този католик пази най-чистите елементи на вярата в своето невинно сърце, което бог би трябвало да обича.

Гореспоменатият разговор протече между осем и девет вечерта в една класна стая на тихата улица „Фосет“, която имаше излаз към оградената градина. Вероятно по същото време или малко по-късно на другата вечер ехото от него, понесено от религиозно послушание, бе отекнало дума по дума в една внимателно ухо, през прозорчето на една изповедня, в древната църква на Влъхвите. Вследствие на това отец Силас направи посещение на мадам Бек и подтикнат от неизвестни за мен стремежи, успя да я убеди да разреши за известно време сам да се заеме с духовното превъзпитание на англичанката.

От него ден нататък бях подложена на обучение — т. е. те ми даваха книги, които аз едва поглеждах. Привличаха ме твърде слабо, за да ги изчитам внимателно, да ги подчертавам, да ги изучавам и да ги запомням. Освен това горе, под възглавницата си, имах една друга книга, някои глави от която задоволяваха нуждите ми от духовна храна и ми даваха поука и примери, които, убедена бях дълбоко, бяха единствено правилните.

След това отец Силас ми разкри най-чистата страна на католицизма, най-славните му дела и ми препоръча да съдя за дървото по неговите плодове.

В отговор на това аз осъзнах и заявих, че тези дела не са плодове на католицизма, че те са само обилен цвят, само едно обещание, което се дава на хората. Цветът, когато се налееше с плод, нямаше вкус на благодетелност, узрялата ябълка се превръщаше в невежество, унижения и фанатизъм. От злочестините и страданията на вярващите се примамка за робуването им. Бедните биваха хранени, обличани и подслонявани, за да бъдат обвързани с това към „църквата“, сираците се отглеждаха и обучаваха, за да останат после в лоното на „църквата“, за болните се грижеха, та да могат, когато умрат, да затворят очи според веруюто и обредите на „църквата“, мъжете биваха смазвани от тежък труд, жени биваха безжалостно пренасяни в жертва и всичките се отказваха от един свят, който бог бе създал красив за добруването на своите деца, нарамваха кръст, непоносимо тежък, за да служат на Рим, да доказват неговата святост, да утвърждават неговата мощ и да разпространяват господството на неговата тиранична „църква“.

За добруването на човека се вършеше малко, за славата божия — много. Хиляди пътища се проправяха с мъки, с кървава пот, с човешки жертви, планини се прорязваха в самите им недра, скалите биваха разсичани до основи и за какво? За да може свещеничеството да марширува с лекота все по-напред и все по-нагоре, към една всепобедна слава, откъдето накрая да вдигне над света скиптъра на тяхната „църква“ — Молох.

Но това няма да стане. Бог не подкрепя католицизма и докато хората все още скърбят за мъките на божия син, нима самият той не ще скърби заради жестокостите и амбициите на Рим, тъй както някога е скърбил за прегрешенията и теглилата на обречения Ерусалим?

О, вие, които се стремите към власт! О, вие, митроносци, домогващи се до светско владичество! Ще настане ден, дори и за вас, когато ще е добре за сърцата ви, които замират при всеки замиращ удар на кръвта, че съществува Милост, която не се съобразява с човешкото съчувствие, че има Любов, по-силна от всесилната смърт, пред която ще се стъписате и вие, пред която ще трябва да паднете ничком, Състрадание, по-силно от всеки грях, Съчувствие, което спасява цели светове — опрощава греховете дори и на свещениците.

 

 

Третото изкушение, на което ме подложиха, бе обвито с блясъка на Рим — в славата на неговото царство. В празниците, в по-тържествени дни, ме водеха на църква, показваха ми папския ритуал и церемониала. Разглеждах внимателно.

Не един и не двама — мъже и жени, без съмнение превъзхождащи ме в много отношения, намираха тези спектакли за внушителни, признавали бяха, че въпреки съпротивлението на разума въображението им било покорявано от тях. Не бих могла да кажа същото. Нито процесите, нито литургиите, нито безкрайните свещи, нито кадилниците, нито смайващите одежди, нито божествените накити, , нищо не успя да развълнува моето въображение. Онова, което видях, ми се стори безвкусно, а не блестящо, грубо, материално, а не поетически-духовно.

Това не признах на отец Силас. Беше стар, изглеждаше достоен за уважение, след всеки безплоден опит, след всяко ново разочарование той продължаваше да бъде мил с мене и аз не исках да накърнявам чувствата му. Но една вечер, когато от балкона на един богат дом бях принудена да наблюдавам огромна смесена процесия на църквата и войската — свещеници с одежди и войници с оръжия, някакъв охранен и възрастен архиепископ, облечен в батиста и коприна, приличен на странно побеляла сврака с паунови пера, и група млади девойки с фантастични одежди и гирлянди — тогава изказах мислите си пред господин Пол.

— Това не ми харесва — заявих му. — Не изпитвам уважение към подобни церемонии, не желая да гледам повече.

И след като разтоварих съвестта си с това изявление, аз си позволих да заговоря открито, да приказвам по-обширно и по-ясно, отколкото възнамерявах, и да му съобщя, че съм решила да остана при своята вяра; колкото по-отблизо се вглеждах в католичеството, толкова по-здраво се държах за протестантизма. Несъмнено в догмите на всяка църква има недостатъци, но като сравнявах, разбрах колко по-чиста бе моята в сравнение с онази, чийто изрисуван и крещящ лик бе разбулен пред мен, за да му се възхитя. Казах му, че ние изпречваме между бог и себе си по-малко ритуали, като си запазваме всъщност единственото естество на човешката природа, за да извършим най-задължителните ритуали. Казах му, че не съм в състояние да се наслаждавам нито на цветята, нито на сърмата, нито на блясъка на свещите и бродериите в оня час и при ония обстоятелства, при които човек отправя вътрешния взор към Оня, чийто дом е безкраен и чието същество е вечността, че когато насочвам мислите си към греховете и скърбите, когато размишлявам за земната развала, за моралното падение, за тежките и дълбоки страдания и гъгнещи духовници, че когато мъките на съществованието и ужасите на смъртта тегнат върху ми, когато големите надежди и стаеното съмнение пред бъдещето се изпречат пред мен, тогава и най-мелодичните песни и молитви, изричани на един език, изучаван, но мъртъв, се явяват като пречки за сърцето, което копнее да проплаче: „Господи, смили се над мен, грешния!“

След като изрекох всичко това и дадох изява на своята вяра, след като тъй много се отдалечих от оня, с когото разговарях, тогава най-сетне прозвуча един съзвучен тон, долетя ехо, екна хармонична струна и обедини две спорещи души.

— Каквото и да разправят свещениците и полемистите — промълви господин Еманюел, — бог е добър и обича всекиго, който е искрен. Вярвайте в онова, в което можете да вярвате. Но ние с вас имаме поне една молитва, която е обща: аз също възкликвам: „Господи, смили се над мен, грешния!“

Той се облегна на гърба на моя стол. Позамисли се и после каза:

— Как ли изглеждат в очите на оня бог, който е създал всяка твърд и от чиито ноздри е произлязъл всеки живот и тук, и на ония грейнали горе звезди — как ли изглеждат в очите му различията между човеците? Но тъй като времето не е създадено за бога, нито пък пространството, ни едното, ни другото могат да му служат за мярка или за сравнение. Ние сме жалки в нашата незначителност и това е правилно; а може би верността на едно сърце, истината и вярата в светлината, която той е постановил, му разкриват за вас, хората, толкова, колкото научава от неизменното движение на сателитите около техните планети, на планетите около техните слънца, на слънцата около оня могъщ невидим център, не разбираем, невъобразим, понятен само за един голям необхватен дух.

Бог да ни направлява! Бог да ви благослови, Люси!