Карл Май
Замъкът Родриганда (18)

Осемнадесета глава
На фара Мон Сен Мишел

Приблизително във върха на правия ъгъл, който образува френското крайбрежие източно и южно на залива Сен Мало, се врязва в сушата бухтата Мон Сен Мишел. На половин час път от брега се намира малкото градче Авранш, разположено малко встрани от морето върху издигащата се над морския бряг хълмиста верига.

На една от височините на бухтата Мон Сен Мишел се изправяше един от онези дръзко построени фарове, които предпазваха корабите от опасните брегове на Нормандия. Пазачът на фара се казваше Габрийон. Той рядко общуваше с хора и минаваше за чудак. Нямаше нито съпруга, нито дете. С него съжителстваше на фара само една стара глуха жена, която излизаше за съвсем кратко време — колкото да получи мизерната заплата на Габрийон и напазарува сетне някои продукти за малкото си домакинство.

Преди време се случваше чужденци или местни жители да посетят фара, за да се насладят от височината му на гледката, която предлага неизменният във вечността и същевременно толкова променлив океан. Но от известно време насам Габрийон се отнасяше така грубо с такива посетители, че на хората отмираше желанието да дойдат повторно. Опитите да се разбере причината за това отношение не дадоха резултат. Само неколцина рибари твърдяха, че нощем са забелязвали на балюстрадата, опасваща осветителното помещение, някаква мършава фигура, която изговаряла плачливо няколко думи на испански или друг подобен език.

Ето защо сред суеверните крайбрежни жители започна да се шири мълвата, че пазачът Габрийон е влязъл в съюз с дявола или други тъмни сили и го отбягваха повече отпреди. Само мерът^[1] на града мислеше другояче, защото Габрийон беше отишъл при него и по свойствения си недодялан начин го бе уведомил, че е приютил един далечен стар роднина, който не е много добре с главата. Нямаше как Габрийон да избегне това обяснение, а мерът си мълчеше, понеже го забавляваше мисълта хората да превръщат смахнатия роднина в дявол.

Беше хубав зимен следобед. Предишният ден беше малко ветровит и морето все още бе доста развълнувано. Но въздухът бе чист и човек можеше да види далеч навътре в морето чайките, стрелкащи се над гребените на вълните. Крилете им проблясваха под слънчевите лъчи, а когато във въздуха се понесеше ширококрилият албатрос, бялото му оперение искреше като светло сребро сред тъмните криле.

На гарата на Авранш пристигна влакът от Париж. Сред пътниците се намираше и един висок плещест господин, който се огледа търсещо на перона. В следващия миг към него пристъпи мъж, по чието облекло веднага се разпознаваше испанецът. След кратък поздрав поеха през чакалнята.

— Мога ли да попитам, сеньор, как е контесата? — обади се човекът с испанските дрехи.

— Доволен съм. За няколко дни ще бъде физически възстановена.

— А душевно? Още нищо ли не сте постигнал? По лицето на исполина пробягна сянка.

— Не, не смея да приложа никакви средства, преди да е закрепнала напълно. Но това ще изчака до завръщането й в родината. А сега по нашата задача! Изпратих Ви напред да не изпускате фара от очи. Графът при Габрийон ли е още?

— Сигурно! Вярно, лично не съм го виждал, но фактът, че Габрийон продължава да пропъжда посетителите, което по-рано не е правил, говори, че крие нещо.

— Добре, в такъв случай знам какво да правя! Първо ще отидем при мера!

— А после?

— После с негова помощ ще отведем графа от фара и ще заминем за Париж, където ще се възстановява заедно с дъщеря си.

Кмета намериха в работния му кабинет и бяха любезно посрещнати.

— С какво мога да Ви бъда полезен, мосю?

— С една малка информация, мосю — каза Стернау. — Кой е запретил достъпа до фара?

— Доколкото знам никой — гласеше отговорът.

— Доколкото знаете? Поради характера на Вашата служба, мосю мер, смятах, че Вие сте човекът, който най-напред би трябвало да го знае.

— Но кой е говорил за забрана?

— Пазачът! — намеси се Миндрело.

— А-а, Габрийон! Той действително си е своего рода мизантроп. Изглежда е най-добре, когато го оставят на мира. Не обича да му пречат, мосю.

— Какво може да се попречи на човек — възрази Стернау, — който не прави нищо друго, освен привечер да пали светлината, а сутрин да я гаси? Впрочем в кулата пребивава един възрастен мосю, чийто дух изглежда разстроен. Кой е този човек?

— Роднина на Габрийон.

— Как се казва и откъде е?

— Как се казва? — попита служителят смутено. — Да! Хмм! Казва се… трябва да призная, че не знам. Вярно, Габрийон ми докладва, но не ми е представил някакъв документ.

— Аз мислех, че всеки доклад изисква легитимиране на съответния документ.

— Да, хм, действително! Ще се постарая да изправя пропуска. Когато човек има много работа, никак не е чудно да изтърве някоя подобна дреболия.

— Всъщност нашата визита не се ограничава само до тази информация. Нещата имат много по-сериозен облик. Молим да ни осигурите официалната си помощ във връзка с един криминален случай.

— Криминален? — попита кметът, като ги изгледа изпитателно. — За престъпление ли се касае?

— Да. Позволете да Ви разкажа най-главното! Испанският граф Мануел де Родриганда и Севиля внезапно изгуби разсъдъка си и аз като негов лекар констатирах, че причината е известна доза Pohon Upas, дадена му с престъпна цел. Намеренията на престъпниците бяха — графът да умре или загуби самосъзнанието си, за да встъпят в наследство. Аз се заех с лечението му и щях да го излекувам, ала една сутрин той изчезна. По-късно в близката пропаст бе намерен един труп. Въпросните хора идентифицираха в него графа, докато аз твърдях, че тялото е на друг човек. Лицата, за които говоря, бяха много могъщи. Моите показания не бяха взети под внимание и трупът бе положен в семейната гробница като графския.

— Parbleu!^[2] Та това е цял криминален роман! А аз какво мога да сторя като френски мер за престъпление, извършено в Испания?

— Това, което Ви разказах, мосю, не Ви касае, то беше само въведението. Убеден бях, че е подхвърлен друг труп, а безумният граф — отвлечен. По добра воля на съдбата ми се удаде да открия неговите дири. Довели са го във Франция и е държан като затворник.

— Mon Dieu!^[3] Тая работа наистина донякъде ни засяга! Но защо идвате точно при мен?

— Защото скривалището се намира на служебната Ви територия.

— Diable!^[4] Незабавно ще взема мерки! Къде е местонахождението на графа?

— Във фара.

Кметът подскочи.

— Невъзможно!

— И все пак! Можете да изпаднете в доста неприятно положение, мосю! Приел сте някакъв умопобъркан, без да питате за документите му. Болният, когото Габрийон представя за свой сродник, е граф Мануел де Родриганда.

Челото на мера се изпоти от страх.

— Ужасно наистина! — произнесе той. — Ще разпитам Габрийон! Но, мосю, в състояние ли сте да докажете, че онзи човек действително е графът?

— Да. Когато го е обхванала лудостта, той изцяло е загубил паметта си, такова е въздействието на отровата. Съхранил е само един спомен. При него се е намирал кастеланът му Алимпо — и това е запомнил. Смята себе си за онзи слуга и единствените думи, които постоянно повтаря, са: „Аз съм верният Алимпо!“ Ще признаете, че едва ли би могъл да съществува друг безумец, който да има мономанията да повтаря същите думи. Следователно те са сигурен отличителен знак.

— Така е. Но все пак трябва преди всичко официално да се потвърди, че нещастният граф си е служил с тези думи.

— Потвърждението ще направя аз. Погледнете този документ! От него се вижда, че домашният лекар на графа в Родриганда съм бил аз.

Кметът прегледа представеното от Стернау удостоверение. Сетне се изправи, закрачи възбудено из стаята известно време, след което спря пред него.

— Мосю, поставям се на Ваше разположение, но се надявам, че ще третирате тая работа по начин, който няма да ми навреди за проявената малка разсеяност.

— Ще се постарая да изпълня желанието Ви. Най-добре да се отправим незабавно към фара със съответната помощ. Останалото ще се уреди.

— Добре! Ще последвам съвета ви.

Половин час по-късно мерът се спускаше по пътя за морския бряг, придружен от Стернау, Миндрело и трима полицаи. Когато наближиха кулата, Стернау предложи:

— Нека се разделим, за да не правим сензации. Под формата на безгрижна разходка ще се приближим до кулата, а останалото ще дойде от само себе си.

Предложението беше прието и те се разделиха. Миндрело и Стернау тръгнаха към кулата начело с един от полицаите. Вратата беше заключена, ала Миндрело забеляза един шнур за звънец. Дръпна го и след известно време вратата се отвори. Пазачът надникна и като позна испанеца, викна ядосано:

— Пак ли ти? Това е вече прекалено! Пръждосвай се по дявола!

Той поиска да затръшне вратата, но Миндрело я задържа.

— Отвори! — каза. — Искам да се кача на фара!

— Нали наскоро вече ти казах, че е забранено. Глух ли си?

Габрийон поиска със сила да дръпне вратата, но в този момент изникна полицаят. Досега той се бе държал вън от полезрението на пазача.

— Какви ги дрънкаш, Габрийон! — обади се той. — Кой ти е дал заповед да пропъждаш посетителите?

При вида на служителя пазачът бързо се отдръпна.

— Нима трябва да оставя всеки допилял се отнякъде да ми досажда и пречи? — попита той.

— Този мосю прилича ли на някой „допилял се отнякъде“, грубиян такъв? — извика полицаят. — По нареждане на мосю мера те уведомявам, че посещенията на фара не са забранени. Има ли друг подобен случай, ще бъдеш уволнен! Ясно? Този мосю ще ни каже, ако му дадеш повод за повторно оплакване. Съобразявай се!

С тия думи полицаят слезе с достойнство по стълбите. Миндрело и Стернау влязоха в приземния етаж на фара. Пазачът не ги поздрави и с една сричка и побърза да се изкачи на горния етаж, без привидно да се интересува от тях. Двамата мъже бавно го последваха. На втория етаж видяха старата домакиня на пазача да седи на едно трикрако столче, вперила в тях поглед на зъл крокодил. Те не я удостоиха с внимание и се изкачиха още по-нагоре. Третото отделение на кулата беше преградено на две малки помещения. Едното беше заключено, но отвътре ясно се чуха плачливите думи:

— Аз съм верният Алимпо!

Сега на двамата мъже стана ясно, че Габрийон се бе изкачил толкова бързо, за да предотврати достъпа им в него. Той стоеше в другата стая и наблюдаваше начумерено дали ще вземат под внимание чутите слова.

— Защо си заключил болния? — попита Стернау.

— Това изобщо не те засяга! — отвърна грубо французинът.

— Да не би съвестта ти спрямо пациента да не е много чиста, а?

— Мосю! — кипна Габрийон. — Какво си се угрижил за семейството ми? Бях принуден да ви пусна, но ако ще ме обиждаш, ще те изритам надолу по стълбите.

— Ти? Мен? — запита Стернау пренебрежително. — Ако не ме отвращаваше толкова, вече да се търкаляш някъде долу.

Сетне извади носната си кърпа и я размаха през прозореца.

— Какъв е този знак? — попита подозрително Габрийон.

Внушителната фигура на Стернау, изглежда, му бе вдъхнала респект.

Лекарят не отговори, а се заслуша към стълбите. Не след дълго се чуха бързи стъпки. Появи се мерът.

— Къде е душевноболният? — попита той.

— Тук, вътре — посочи вратата Габрийон.

Той много не се тревожеше, тъй като смяташе, че има работа само с мера.

— Та, казваш, роднина ти е? — запита го той. — Как му е името?

— Анселмо Марсело.

— И откъде е?

— От Павиа.

— Документите му в ред ли са?

— Сродникът, който ми го доведе, обеща да ги изпрати. Междувременно обаче се споминал.

— Трябваше да ги доставиш чрез някой друг. Аз, от своя страна, ще поискам сведения от Павиа дали онзи твой сродник действително е предприел пътуване да ти доведе тоя човек. Отвори вратата!

Надзирателят се подчини. Открилата се пред тях стаичка имаше размери, колкото едва да се побере един сламеник. Безумецът лежеше на него. Когато видя присъствуващите, той се изправи. Спря лишените си от разум очи върху тях и проплака:

— Аз съм верният Алимпо!

— Чухте ли, мосю? — обърна се Стернау към мера.

— Да, същите думи! — рече той. — Това наистина ли е испанският граф, мосю доктор?

Стернау се приближи до болния, улови го за ръцете и потвърди, дълбоко развълнуван:

— Да, мосю, това е той! Познавам го добре, това е граф Мануел и никой друг. Измършавял е, косите му са побелели, но иначе не се е променил.

Пустият поглед на болния се прикова към него. Лицето му беше като моделирано от восък, неподвижно, нито една черта не даваше признак за смисленост. Само безкръвните му устни се отвориха и с глас на говоряща машина той повтори:

— Аз съм верният Алимпо!

Стернау се извърна разчувстван, Миндрело също. И мерът се прокашля смутено, за да се пребори с пристъпа на съчувствие, който не се съчетаваше с достойнството на служебното му положение.

В този момент Габрийон пристъпи напред и заяви:

— Тоя мосю се заблуждава. Болният е Анселмо Марсело, та нали го познавам.

— Мълчи, мошенико! — сопна му се Стернау. — Мосю мер, настоявам пазачът да бъде арестуван!

— Да бъда арестуван? — добре изигра възмущението си Габрийон. — Какво съм сторил? Тоя стар смахнат човечец е мой сродник. Ако беше граф, никога нямаше да се побърка. Лишенията и гладът са го докарали до тоя хал. Аз го приех от съчувствие и за възнаграждение да бъда арестуван? Това е смехотворно!

Мерът се почувствува засегнат от това изявление.

— Я по-кротко! — тросна се той. — Онова, което вършат съдията и полицаите, никога не е смехотворно. Ти си мой арестант. В името на закона, арестуван си!

— Арестуван? Аз? — запита Габрийон. — Когато сте готови, обадете ми се!

Той скочи към нищо неподозиращия мер, блъсна го настрани и полетя… не надолу по стълбите, както бе възнамерявал, а… в ръцете на полицаите, поставени там.

— Nom d’un chien!^[5] — извика той уплашено.

— Дръжте го здраво! — заповяда мерът. — Опитът за бягство потвърди вината му. Той ще ни каже как се е озовал графът тук!

Пазачът бе изблъскан навън и поведен към затвора. Чиновникът заяви:

— Срещу този престъпник ще бъде заведен процес. Аз ще съставя доклад, после ще се погрижа да известя в Родриганда, че на мястото на графа е бил погребан друг мъртвец, тъй като дон Мануел е бил намерен при нас. Но, мосю, какво ще разпоредите относно него? Ще трябва ли властите да се намесват и тук?

— Не, той ще остане с нас! — декларира Стернау. — Ще го вземем със себе си и аз ще се опитам да го излекувам.

— Е, тогава съм спокоен — отдъхна мерът. — Сега да вървя да изпълнявам задълженията си. За разпит на арестанта днес е твърде късно, но утре сутринта веднага ще се заема с този въпрос, а вас ще уведомя за часа, понеже смятам, че ще искате да присъствате.

Той се сбогува, а Стернау изпрати Миндрело до града да се снабди с нови дрехи и бельо за графа. В това отношение бе много занемарен. Резултатите от повърхностния лекарски преглед въпреки очакванията, бяха задоволителни.

На по-следващия ден влакът поведе лекарят, Миндрело и болния през покрития със сняг ландшафт на Нормандия към Париж.

 

Четете продължението на романа в книга втора: „Пирамидата на Бог Слънце“.