Карл Май
Замъкът Родриганда (2)

Втора глава
Хасиендата дел Ерина

Под хасиенда се разбира селски имот. Често обаче тези мексикански хасиенди могат да бъдат сравнявани с най-големите наши дворянски имения.

Хасиендата дел Ерина беше такова владение. Изградена от ломен камък и опасана с окопни укрепления, сградата осигуряваше добра защита срещу разбойнически нападения. Вътрешността на господарската къща бе изискано подредена и предлагаше просторност, която при необходимост би могла да приюти и сто човека.

Около постройката се простираше голям парк, в който проблясваше в лъчистите си цветове и разнасяше ухание великолепен тропически свят. Едната страна граничеше с гъста девствена гора, другата с обширни полета. Останалите две гледаха към големи пасища, по които се разхождаха наброяващи хиляди глави стада.

При преминаването на малката дружина край стадата няколко вакуероси се стекоха с високи радостни възгласи да приветстват пристигащите. Но когато узнаха случилото се, ликуването веднага бе заменено от изблик на гняв. Те помолиха незабавно да се организира наказателен поход срещу червенокожите.

Майордомът беше избързал напред да извести идването им. Когато конниците стигнаха хасиендата, старият Педро Арбелец вече чакаше до портата да поздрави дъщеря си и спътниците й. Той вдигна Ема от коня и в очите му затрептяха сълзи на радост.

— Бъди добре дошла, мое дете — произнесе той. — Навярно си претърпяла опасно пътуване, защото изглеждаш твърде изтощена.

Тя го прегърна, целуна го сърдечно и отговори:

— Да, татко, бях в голяма опасност.

— Опасност, каква? — запита той, като поздрави любезно и индианката.

— Бяхме пленени от команчите.

— Света майко Божия! Да не би да са при Рио Гранде?

— Не, ала ние рискувахме да отидем до Рио Пекос. Там бяхме нападнати. Тези двама мъже тук са нашите спасители.

Ема хвана немеца и апача под ръка и ги заведе при баща си.

— Дон Антонио Унгер от Германия и Шош-ин-лайт, главатарят на апачите. Ако не бяха те, трябваше да стана скуав на някой команч, а останалите щяха да бъдат вързани на кола на мъченията.

При тази мисъл по челото на почтения арендатор избиха едри капки студена пот.

— Боже мой, какво нещастие и същевременно какво щастие! — възкликна той. — Добре дошли, сеньори, най-сърдечно добре дошли! Ще ми разкажете всичко и ще видя как бих могъл да ви се отблагодаря. Влизайте и бъдете господари на този дом!

Поканата бе пропита със сърдечност. Изобщо видът на стария човек създаваше впечатление за порядъчност.

Гостите минаха край балюстрадата, предадоха конете си на няколко ратаи и влязоха в постройката. Майордомът и вакуеросите останаха във вестибюла, а другите двама и дамите хасиендерото отведе в приемната, където се настаниха и Ема разправи в едри щрихи приключението.

— Исусе — извика отчаяно хасиендерото, — какво сте били принудени да преживеете, клети момичета! Бог обаче е изпратил тези двама сеньори да ви спасят. Слава на него и на тях. Какво ли ще каже Текалто, като чуе!

— Текалто? — запита Каря. — Бизоновото чело тук ли е?

— Да, вчера дойде.

— И графът ли е тук? — попита Ема.

— Да, вече една седмица. Ах, ето го!

Вратата на намиращата се в съседство трапезария се отвори и пропусна граф Алфонсо. Беше облечен с великолепно избродиран червен копринен халат и разнасяше около себе си натрапчиво благоухание. Останала отворена, вратата предлагаше поглед към трапезарията. Подредбата й бе разточителна, а от салфетката, която графът държеше, човек можеше да заключи, че се е наслаждавал на мексиканските деликатеси.

— Спомена се името ми — рече той. — Ах, това са красивите дами! Благополучно ли се завърнахте, сеньорити?

Под неговия поглед индианката се изчерви — нещо, което не убягна от острите очи на апача. Ема обаче остана напълно равнодушна. Тя отвърна студено, макар и учтиво:

— Както виждате, графе. За малко да не се върнем. Бяхме пленници за известно време на команчите.

— Ascuas! — извика той. — Ще наредя да ги накажат с бой!

— Това няма да е толкова лесно — отвърна Ема присмехулно. — Впрочем ние се изплъзнахме. Ето нашите спасители.

Графът отстъпи няколко крачки назад, огледа двамата „спасители“ с разочарована физиономия и запита:

— Кои са тези хора?

— Сеньор Унгер от Германия и Мечешко сърце, главатар на апачите.

— Аха, немец и апач. Добре си подхождат. Кога заминават сеньорите? Сигурно веднага?

— Те са мои гости и ще останат, докато пожелаят — отговори хасиендерото.

— Но, Арбелец, какво си въобразявате! — извика графът. — Погледнете ги само! Ние и те под един покрив! Та те смърдят на гора и блато. Аз бих си тръгнал незабавно!

Арбелец се изправи. Очите му пламтяха от гняв.

— Не мога да задържам Ваша светлост — подметна той. — Сеньорите са спасили живота и честта на моето дете и са в най-висша степен добре дошли при мен.

— Охо! Вие ми противоречите? — възкликна графът.

— Да — отговори Арбелец твърдо.

— Нали знаете, че тук аз съм господарят?

— Не знам нищо такова.

— Така ли? — изсъска Алфонсо. — А кой тогава?

— Граф Фернандо. Тук вие сте само гост. Между другото и граф Фернандо няма думата в тази работа. Аз съм пожизнен арендатор. Кой може да ми заповядва кого ще приемам и кого не?

— Ascuas, това е прекалено!

— Не, такова беше Вашето невъзпитано и грубо отношение към моите гости. Ако на вас е неприятна миризмата на гора и блато, каквато аз впрочем не долавям, то не зная дали сеньорите не намират парфюма Ви твърде фрапантен — нещо, което аз доста добре усещам. Сега ще отведа гостите си в трапезарията, а на вас предоставям да решите дали ще продължите храненето си или не.

С тези думи хасиендерото отвори по-широко вратата към залата и с учтив поклон покани двамата приятели да влязат. Индианецът остана безучастен и без да удостои графа с поглед, сякаш не е чул думите му, влезе в трапезарията мълчалив, изпълнен с достойнство. Унгер обаче не се стърпя:

— Вие сте граф Алфонсо де Родриганда?

— Да — отвърна запитаният, смаян от дързостта на ловеца да го заговори.

— Така. Сеньор Арбелец забрави да Ви представи. Поканен сте на дуел. Какво избирате: шпага, пистолет или пушка?

— Искате да се биете с мен? — удиви се още повече графът.

— Точно така. Да ме бяхте обидили навън от хасиендата, щях да Ви натупам като някой глупав юноша. Но вие го сторихте под покрива на моя домакин, в присъствието на дамите, и аз не можех да не се съобразя. Сега обаче разбрах, че в този дом не чините кой знае какво и Ви моля да си изберете оръжие.

— Да се биете? С мен? Господи, кой сте вие всъщност? Някакъв ловец, скитник? Ха!

— Значи не? Тогава вие сте един мерзавец, страхливец, жалко нищожество! Претърпите ли и това, ще останете завинаги презрян. Правете каквото искате!

Унгер закрачи след апача. Графът остана слисан на мястото си.

— Арбелец, и вие го допуснахте? — нахвърли се той върху хасиендерото.

— След като вие го допускате! — отвърна Арбелец. — Ема, Каря, елате! Мястото ни е вътре при почтените хора.

— Ах, каква подлост! Ще ми платите, Арбелец!

— Ще видим!

Доблестният старец влезе с девойките в залата. На минаване край графа Ема присви презрително устни и очите й заискриха:

— Мерзко и окаяно поведение!

Индианката я следваше със сведен поглед. Въпреки че не й беше приятно да се отнасят с такова презрение към любимия й, тя не намери сили да го погледне в лицето. Граф Алфонсо не се върна в трапезарията. Хвърли салфетката на пода, стъпка я и изхриптя:

— Ще се разкайвате, и то скоро, много скоро!

Ако някой го погледнеше в този миг със заплашително святкащи очи и изпъкнали от гняв вени по ниското чело, не би се поколебал да го нарече престъпна натура.

Граф Алфонсо не беше грозен, антипатичен мъж. Напротив, в състояние на спокойствие всяка негова черта би могла да се нарече красива, ала гневът му придаваше отблъскващ вид. Той приличаше на един от онези портрети на сатаната, при който майсторът не е изобразил дявола с конски копита и рога, а е постигнал демонското, като е съчетал красиви черти и зло лице.

През това време останалите се наслаждаваха на пищна трапеза. Имаше големи резени диня със сочна сърцевина, чиито капки апетитен сок блестяха като розови перли върху сребърния поднос; поразпукани нарове, плодове от свещников кактус, портокали, грейпфрути, сладки лимони и какви ли не месни и тестени ястия от богатата мексиканска кухня. Докато се хранеха, обсъдиха в подробности преживелицата. След това хасиендерото помоли сеньорите да му позволят да ги отведе до стаите им.

Двамата приятели бяха настанени един до друг. Немецът обаче не можа да издържи дълго в ограниченото пространство и излезе в градината. По-късно се отправи към пасището да разгледа мексиканските бегачи. Когато зави зад ъгъла на оградата, пред него внезапно изникна една фигура, чиято забележителна външност го накара да спре. Мъжът бе висок и здрав, с дрехи от щавена бизонова кожа, каквито носят сиболеросите. Главата му бе украсена с шлейф, изработен от горната част на мечи череп, и няколко спускащи се почти до земята ленти с пера. От широкия кожен пояс надничаха дръжките на ножове и разни инструменти, необходими на уестмана. От дясното рамо до левия хълбок висеше сплетено от отделни ремъци ласо. На оградата бе облегната една от онези пушки, изработвани преди столетие в Кентъки, с които обикновеният човек не е в състояние да се справи — толкова са тежки.

— Кой си ти? — учуди се в първия миг Унгер.

— Бизоновото чело, мищекът — отвърна запитаният.

— Значи ти си Текалто? Мокаши-тайис, сиболерото?

— Да. Познаваш ли ме?

— Никога не съм те виждал, но съм слушал много за теб.

— Как се казваш?

— Името ми е Унгер, немец съм.

Суровото лице на индианеца се проясни. Той навярно беше на около двадесет и пет години и можеше да бъде смятан за образец на индианска красота.

— Ловецът, освободил моята сестра?

— Случаят бе благосклонен към мен.

— Не, случаят няма пръст в тази работа. Ти си отнел конете на команчите и си яздил до бивака им. Бизоновото чело ти дължи голяма благодарност. Ти си храбър като Матава-се, Господаря на скалите, който също е немец.

— Опознал ли си немците?

— Познавам неколцина. Американците ги наричат дъчмъни. Те са силни, храбри, умни, искрени и верни. Слушал съм за един от тях, на когото апачи и команчи са дали името Итинти-ка, Гърмящата стрела.

— Не си ли го виждал досега? — запита траперът.

— Наричат го Гърмящата стрела, защото е бърз и сигурен като стрелата и могъщ и опасен като гръмотевицата. Пушката му никога не пропуска целта и никоя следа не може да заблуди окото му. Много съм слушал за него, но не бях го виждал. Едва днес това ми се удаде.

— По какво ме разпозна? — изненада се Унгер.

— По скулата ти. Гърмящата стрела е бил прободен с нож по скулата, това знае всеки, който е слушал за него. Такъв белег бие на очи. Отгатнах ли?

Унгер кимна:

— Прав си. Наричат ме Итинти-ка, Гърмящата стрела.

— Благодаря на Ваконда, че ми позволи да говоря с теб. Ти си храбър мъж, дай ръката си и стани мой брат!

Споразумението бе скрепено и Унгер произнесе:

— Докато очите ни виждат, нека бъде приятелство между мен и теб.

А индианецът добави:

— Моята ръка е твоя ръка, моите крака са твои крака! Горко на твоя враг, защото той е и мой, и горко на моя враг, защото е твой! Моята душа е твоя, а твоята душа — моя! Ние сме едно цяло!

Бизоновото чело не беше индианец от типа на северните коренни жители. Разговорлив и общителен, той бе не по-малко опасен от онези мълчаливи червенокожи, които считат за срамно да изразяват с думи чувствата си.

— В хасиендата ли си отседнал? — запита Унгер.

— Не — отговори ловецът на бизони. — Кой би могъл да живее и спи на въздух, пленен от четири стени? Отседнал съм тук. — Той посочи тревната площ, върху която стоеше.

— В такъв случай ти имаш най-доброто легло в хасиендата. И аз не можах да издържа в стаята.

— Твоят приятел Мечешко сърце отиде на пасището. Говорих с него и му благодарих. Той е мой брат, както и ти.

— Сега къде е?

— Седи при вакуеросите, които обсъждат нападението на команчите.

— Да отидем при тях!

Индианецът метна тежката си пушка на рамо и поведе немеца.

Далеч в полето, сред пасящите стада полудиви коне, вакуеросите се бяха настанили на земята, пушеха и си бъбреха за приключението на младата господарка. Случаят се бе разпространил бързо. Мечешко сърце седеше мълчалив. Новодошлите се наместиха, без това да смути някого, независимо че сега присъстваше и вторият герой на разказа. Той веднага взе думата и се завърза един от онези увлекателни разговори, които могат да се чуят само на бивак сред пущинака.

По едно време разговорът бе прекъснат от гневно пръхтене и хъркане.

— Какво беше това? — обърна се бързо по посока на шума Унгер.

— Враният жребец — отвърна един от вакуеросите. — Ще трябва да умре от глад, щом не се подчинява.

— Да умре от глад? Защо?

— Защото е неукротим.

— Ами!

— Ами? Сеньор, не се съмнявайте! Много се измъчихме с него. На три пъти го вкарвахме в корала, за да го укротим, но всеки път бяхме принудени да го освобождаваме. Той е самият дявол. Всички ние сме ездачи, повярвайте ни, ала всички бяхме хвърлени, освен един.

— И кой е той?

— Бизоновото чело, вождът на мищеките. Само той не бе хвърлен, но въпреки това не усмири жребеца.

— Невъзможно. Който се задържи на седлото, излиза победител от двубоя.

— Така смятахме и ние. Обаче дяволът, вселил се във врания жребец, го накара да се потопи във водата, а когато и това не помогна, просто се втурна в най-гъстата част на гората.

— По дяволите! — изруга Унгер.

— Така е — кимна Бизоновото чело. — Това е позор, но е вярно. А аз мога да се похваля, че вече съм уморил до смърт някои коне, които са минавали за неукротими.

Вакуерото продължи:

— Много ездачи и ловци са били в хасиендата, за да опитат силата и умението си, но винаги напразно. Всички казват, че може би има само един, който е в състояние да укроти жребеца.

— Кой би могъл да бъде?

— Някакъв ловец там горе, край Ред Ривър, който би яхнал и сатаната в пъкъла. Този мъж е попадал сред диви хергелета и се прехвърлял от животно на животно, докато се измъкне с най-добрия кон.

Унгер се усмихна лукаво и запита:

— Има ли име?

— Как всъщност се казва не знам, но червенокожите го наричат Итинти-ка, Гърмящата стрела. Всички ловци, които идваха от север, разказваха за него.

Мечешко сърце и Бизоновото чело не дадоха да се разбере, че самият Унгер е въпросният, а и той запита, без да трепне:

— Къде е конят?

— Лежи вързан зад онази могилка.

— Ауте — о, горкият, не е справедливо!

— Ха! Сеньор Арбелец много държи на конете си, ала този път се закле, че ако враният не се усмири, ще умре от глад.

— Нима сте вързали и муцуната му?

— То се знае.

— Покажете ми го!

— Елате, сеньор!

Тъкмо се надигаха от земята и видяха към тях да се задават на коне старият Арбелец, дъщеря му и Каря. Хасиендерото провеждаше обичайния си оглед преди падането на нощта. Без да се обезпокоят, вакуеросите поведоха Унгер към жребеца.

Животното лежеше с вързани крака и намордник на муцуната. Очите му бяха кръвясали от ярост и възбуда. Всяка отделна вена се бе издула до пръсване, а от намордника капеха едри гроздове пяна.

— Ascuas, та това си е чист грях! — извика Унгер.

— Направете нещо друго, сеньор! — рече хладнокръвно вакуерото, повдигайки рамене.

— Животното се измъчва. Не бива да се допуска подобно нещо. По този начин ще бъде погубен най-благородният кон.

Унгер се поддаде на гнева си. В този момент се приближи Арбелец с момичетата.

— Какво се е случило, сеньор Унгер, та сте толкова развълнуван? — запита той.

— Вие погубвате жребеца! — отвърна невъздържано немецът.

— Аз също не го желая, но той трябва да се научи на послушание.

— Жребецът може да бъде укротен, но не по този начин.

— Опитахме всичко, но напразно.

— Трябва му един умел ездач на гърба!

— Нищо не помага.

— Ха? Мога ли да опитам, сеньор?

— Не.

Унгер го изгледа учудено.

— Защо не?

— Защото животът Ви ми е скъп.

— Ами! Предпочитам да загина, но да не гледам повече това. Никой познавач на коне не би го изтърпял. И така, мога ли да възседна врания?

Ема смушка коня си да излезе напред и помоли загрижено:

— Татко, не позволявай на дон Антонио! Жребецът е опасен!

Немецът я погледна щастливо усмихнат. Нейната загриженост доказваше, че не й е безразличен. Все пак той отговори сериозно:

— Сеньорита, ще Ви помоля да не ме оскърбявате! Не се страхувам от този кон, уверявам ви.

— Не познавате животното, сеньор. Всеки, който е бил тук, твърди, че само Итинти-ка, Гърмящата стрела, би могъл да се справи с него.

— Познавате ли Итинти-ка?

— Не, но той е един от най-добрите ездачи между двата океана.

— Все пак държа на молбата си!

— Е, добре, длъжен съм да Ви разреша, защото сте мой гост, но ще съжалявам за последиците. По-късно да не ми се сърдите!

В този миг Ема скочи бързо от коня, улови Унгер за ръката и помоли:

— Сеньор Унгер, и заради мен ли няма да се откажете от намеренията си? Толкова се страхувам! Той я изгледа топло.

— Сеньорита, кажете искрено: чест или позор ще бъде за мен, след като първо съм твърдял, че не ме е страх, после да се откажа?

Тя сведе глава, виждаше, че има право и не може да се отрече от думите си пред всички тия добри ездачи. Едва чуто промълви:

— Нима наистина искате да рискувате?

— О, сеньорита Ема, за мен това не е никакъв риск.

В очите на Унгер се четеше такава увереност, че момичето отстъпи, убедено в успеха.

— Така, сега е решаващият момент!

С тези думи Унгер се приближи до жребеца и отпрати вакуеросите, които искаха да му помогнат да го развърже. Животното все още се търкаляше с пръхтене по земята. Унгер свали намордника и извади ножа. Само едно ласо минаваше през устата на коня. Немецът хвана ремъка с лявата ръка, преряза последователно връзките на краката и когато враният жребец се изправи светкавично, седна като излят върху гърба му.

Започна двубой между ездач и кон, какъвто никой от дръпналите се настрана зрители не бе виждал. Жребецът се вдигаше на предните и задните крака, мяташе се настрани, риташе, хапеше, хвърляше се на земята, въргаляше се, скачаше отново, но… конникът винаги оставаше върху него. Отначало се водеше борба между човешката ловкост и опърничавостта на едно диво животно, ала след това се поведе борба между човешките мускули и животинската сила. Конят изпускаше пяна, не пръхтеше, а сумтеше, стенеше, напрегна последния остатък на волята си, но устойчивият като желязо ездач не отстъпи. Той така стисна животното със стоманените си бедра, че заплашваше да му изкара въздуха. Ето че то скочи за последен път и се понесе през камъни и коренища, през ровове и храсталаци и за половин минута ездач и кон се изгубиха от поглед.

— Magnifico — великолепно, подобно нещо не бях виждал! — одобри Арбелец.

— Ще си счупи врата — обади се един вакуеро.

— Вече не — намеси се друг. — Той победи.

— Ох, страх ме беше! — призна Ема. — Но сега мисля, че действително няма опасност. Нали, татко?

— Бъди спокойна. Човек, който се отличава с такава сила и устойчивост на седлото, не би могъл да падне. Та това беше борба на дявол с дявол. Струва ми се, че и Итинти-ка не би могъл да се справи по-добре.

Бизоновото чело излезе напред и рече:

— Разбира се, че не би могъл да го направи по-добре, сеньор, защото сеньор Унгер е самият Гърмящата стрела!

— Какво? — сепна се Арбелец. — Той? Гърмящата стрела?

— Да. Запитай главатаря на апачите!

Педро Арбелец отправи въпросителен поглед към Мечешко сърце.

— Да, той е — обясни просто той.

— О, ако знаех, не бих се страхувал толкова — вметна хасиендерото. — Сякаш самият аз седях на животното. В очите на Ема гореше тих, щастлив огън.

Изпълнени с очакване, всички останаха по местата си. Изтече повече от четвърт час, преди Унгер да се завърне. Въпреки че враният жребец преплиташе крака от умора, ездачът седеше усмихнат на гърба му.

Ема препусна към него.

— Сеньор, благодаря Ви — произнесе тя.

Някой друг би запитал: „За какво?“ Но той много добре я разбра и се усмихна щастливо.

— Е, сеньор Арбелец — попита той, — необходимо ли беше присъствието на Итинти-ка? Мисля, че можем да минем и без него, понеже и аз се справих.

— Тъкмо защото вие сте Гърмящата стрела.

— Аха, значи тайната ми е разкрита! — засмя се той.

— И инкогнитото на господаря на саваната приключи — добави Ема.

От всички страни бурно се възхищаваха на Унгер.

— Още не съм свършил — отклони хвалебствията той. — Мога ли да яздя с вас, сеньор Арбелец?

— Жребецът не е ли твърде изтощен?

— Такъв искам да бъде.

— Добре, тогава да тръгваме!

Те обходиха пасящите стада коне, говеда, мулета, овце и кози и отново се върнаха при къщата, където Унгер върза врания жребец.

В момента, когато индианката Каря минаваше край вратата на графа на път за стаята си, тя се отвори и Алфонсо се показа за миг.

— Каря, мога ли да поговоря днес с теб?

— Кога? — попита го тя.

— В два часа след полунощ.

— Къде?

— Под маслиновите дървета край потока.

— Ще дойда.

Веднага щом се спусна вечерта, хората се събраха в трапезарията, където бе поднесена превъзходна вечеря. Двамата главатари също присъстваха, ала графът никакъв не се виждаше. Той се бе прокраднал незабелязано до маслиновите дървета, край които ромолеше с водите си споменатият поток. В уреченото време индианката пристигна. Алфонсо я притегли долу до себе си. Тя изглеждаше още по-мълчалива.

— Какво ти е, Каря? — запита я. — Не ме ли обичаш вече?

— О, напротив, въпреки че не би трябвало да те обичам повече — отвърна тя. — Наистина ли се радваш, че бях спасена?

— Ха! Как ти дойде тая мисъл?

— В противен случай щеше ли да оскърбиш моя спасител?

— Мястото им е на пасището, а не в хасиендата.

Индианката поклати красивата си глава.

— Не си благороден, Алфонсо.

— Тъкмо обратното, но ненавиждам всичко грозно.

— Да не би Гърмящата стрела да е грозен?

— Гърмящата стрела? Скаутът? Още не съм го виждал.

— Видя го. Това е Унгер.

— Ascuas! Сега разбирам поканата му за дуел.

— Искаш ли да се биеш с него?

— И през ум не ми минава. Не е равностоен противник.

Индианката обичаше Алфонсо и се страхуваше за него.

— Ако си справедлив, по-добре кажи, че би бил изгубен — рече му.

За никой мъж не е приятно да чуе любимата си, че смята някой друг за по-храбър от него. Алфонсо се защити:

— Заблуждаваш се. Виждала ли си ме да стрелям и се фехтувам?

— Не.

— Е, тогава не си прави прибързани заключения. Един граф при всички случаи превъзхожда кой да е ловец. Ще ме опознаеш по-добре, когато станеш моя съпруга.

— Ох, това никога няма да стане! А така ми се иска да ти вярвам, Алфонсо. Обичам те и бихме били щастливи.

— Да, и ще бъдем, а дали по-рано или по-късно — зависи изцяло от теб. Нали знаеш условията ми?

— Те са сурови, понеже ме принуждават да наруша клетвата си и да стана предателка към своя народ.

— Клетвата не те обвързва, защото си я дала като дете, а народът ти вече не е народ. Ако ме обичаш и желаеш да станеш моя, твой е само моят народ. Дошъл съм в хасиендата да си изясня нещата. Ако и този път бъда принуден да тръгна без теб, заминавам за Испания и повече никога няма да се видим.

— Ужасен си.

— Не, само предпазлив. Не мога да обичам истински сърце, което не е в състояние да принася жертви.

— О — възкликна Каря, като го прегърна, — та аз толкоз много те обичам! Повярвай ми!

— Докажи го! Съкровището от кралската пещера ни е необходимо, за да предложим на отечеството един нов владетел. И за да можеш да станеш графиня Родриганда, първото дело на този владетел ще бъде да те издигне до благородническо положение.

— Наистина ли?

— Заклевам се пред теб за хиляден път.

— И никога няма да издадеш на брат ми, че съм ти открила тайната?

— Никога. Той впрочем няма да разбере кой е извадил съкровището.

Алфонсо чувстваше, че индианката ще поддаде и гърдите му преливаха от радост. Играеше ролята на влюбен само за да изтръгне тайната и беше решил да обещае всичко, но да я накара да проговори.

— Добре, ще узнаеш къде се намира съкровището на мищекските крале. Но само при условие да ти разкрия тайната в деня на нашия годеж.

— Не става — разочарова се той. — Благородническия сан ще получиш само след намиране на съкровището, а съгласно законите на страната без този сан годежът не би могъл да се състои.

— Действително ли е така? — попита индианката. Алфонсо я прегърна и целуна нежно.

— Така е, мила моя Каря, повярвай ми. Та нали знаеш, че не мога да живея без теб! Вярно, че си княжеска дъщеря, но испанските закони не признават произхода ти за благороден. За сърцето ми ти си скъпа и равностойна, ала пред света е друго. Нима ти е толкова трудно да ми се довериш, живот мой?

— Добре, ще го научиш — отговори Каря, чиято съпротива се стопи. — Но все пак ми позволи да поставя едно съвсем малко условие. Дай ми предварително един документ, с който се ангажираш да ме направиш своя съпруга срещу разкриване местонахождението на съкровището.

Условието бе твърде деликатно за Алфонсо, но сега, толкова близо до целта, трябваше ли да се колебае за някаква детинщина? Не. Индианката не беше личност, способна да търси правата си с няколко изписани думи, и той отвърна с готовност:

— С най-голямо удоволствие, скъпа Каря! Ще сторя нещо, за което ратува цялото ми сърце. Та къде, казваш, се намира съкровището?

— Първо документа, мили Алфонсо!

— Хубаво. Ще го приготвя утре до обяд.

— И ще поставиш печата си?

— Разбира се!

— А вечерта аз ще ти опиша мястото.

— Защо чак вечерта? Документът ще бъде готов още на обяд. Не мога ли да дойда при теб?

— Не. Защото всеки миг ще очаквам да ме потърси Ема или някоя от прислужниците. Могат да ни заварят.

— А ако ти дойдеш при мен?

— Аз при теб? — поколеба се тя.

— Страхуваш ли се?

— Не. Ще дойда.

Той притегли още веднъж Каря и я целуна, въпреки че тази нежност му костваше голямо вътрешно усилие. Вярно, че сърцето му бе широко, ала в него нямаше място за индианка.

Докато Алфонсо и Каря още седяха под маслините, Унгер придружи вожда Текалто до бивака му на пасището. Свикнал от дълго да живее под открито небе, той искаше да поеме още няколко глътки свеж въздух, преди да легне в стаята си. Това беше причината, след като се сбогува с главатаря, да не се върне веднага в хасиендата. Отиде в градината и седна на ръба на изкуствения басейн, чийто водоскок пръскаше нависоко живителните си струи.

Не бе седял кой знае колко и долови леки стъпки. Непосредствено след това на входа се появи женска фигура и бавно се отправи към фонтана. Той разпозна Ема и се изправи да избегне някое конфузно положение. Тя го забеляза и се поколеба дали да продължи.

— Приближете се спокойно, сеньорита! — помоли я. — Тръгвам си веднага и няма да Ви смущавам.

— Ах, това сте вие, сеньор Унгер — установи тя. — Смятах, че вече сте си легнали.

— Стаята ме потиска, нужна ми е малко предварителна нагласа.

— Същите чувства доведоха и мен в градината.

— Тогава се наслаждавайте спокойно на вечерта! Лека нощ, сеньорита!

Унгер поиска да си тръгне, ала тя го улови за ръката и го задържа.

— Останете — каза му. — Бог е създал достатъчно въздух, ухание и звезди и за двама ни. Не ме смущавате.

Той се подчини и седна до нея на ръба на шадравана. Вождът на мищеките вече си бе легнал край градинската ограда. Гледаше бленуващо небето, оставил въображението си да го изкачи до онзи безкраен свят, в който вечно се движеха почитаните от дедите му слънца.

По едно време долови в градината тихи стъпки, а след това и приглушени гласове. Знаеше, че графът често търси близостта на сестра му, а също така, че и тя не се противопоставя. Подозрението му се пробуди. От един час нито графът, нито Каря се бяха мяркали в хасиендата. Да не би да имаха уговорена среща в градината? Това трябваше да се изясни.

Той се надигна тихо и с индианска лекота се прехвърли през оградата в градината. Там легна на земята и запълзя към говорещите толкова безшумно, че дори и изостреният, но сега приспан слух на немеца не можа да го чуе. Удаде му се да стигне незабелязано до другата страна на шадравана, откъдето ясно се долавяше всяка дума от разговора.

— Сеньор, всъщност би трябвало да Ви се сърдя — започна Ема. — Днес ми причинихте голям страх.

— Заради коня? Напразно сте се страхувала, защото съм обуздавал коне, които не са били по-добри. Враният сега е толкова кротък, че всяка дама би могла спокойно да го яхне.

— Все пак си имаше и добрата страна, а именно — разкриването на Вашето инкогнито, суетни човече!

— О — засмя се той, — не беше от суетност. Понякога човек трябва да бъде предпазлив. Тъкмо затова, че са ме смятали за обикновен ловец, често съм имал голямо предимство.

— Но поне на мен бихте могли да се разкриете. Та вие ми доверихте една много по-голяма тайна.

— Тайна, която за мен може би никога не ще има голяма стойност. Едва ли някога ще открия Пещерата на кралското съкровище, въпреки че трябва да се намирам в близост до нея.

— Ах, от какво вадите тези заключения?

— От формата на планината и течението на реката. Местността, през която яздихме напоследък, напълно съответства на част от моята карта.

— В такъв случай имате опорна точка и бихте могли да продължите търсенето.

— Питам се дали да го сторя. Изпитвам съмнение дали имам това право.

— Най-малкото имате правото на откривателя. Никога не съм надценявала стойността на златото, но зная също, че осигурява на притежателя си много неща, към които напразно се стремят хиляди хора. Търсете, сеньор! Ще се радвам да намерите пещерата!

— Да, мощта на златото е голяма — рече той замислено. — В родината си имам беден брат, чието щастие бих могъл да осигуря. Но кому принадлежи съкровището? Навярно на потомците на тези, които са го скрили.

— Не знаете ли произхода на картата?

— Както вече Ви казах, даде ми я един индианец. Беше ранен и умря, преди да даде необходимите устни разяснения.

— И на нея няма никакво име?

— Не. В единия й ъгъл е поставен някакъв загадъчен знак, който не мога да разтълкувам. Добре, ще се заловя, ще търся. Но ако наистина открия съкровището, няма да го докосна, а ще издиря законния му притежател. А не го ли намеря, тогава ще реша какво да правя.

— Сеньор, вие сте много честен човек — каза топло мексиканката.

— Правя само каквото ми повелява сърцето и не върша несправедливости.

— Брат Ви е беден?

— Да. Той е моряк и навярно никога няма да стигне до независимост, докато разчита единствено на собствените си сили, а самият аз притежавам само една малка сума, резултат от ловните ми странствания.

— Вие притежавате нещо много повече! Действително ли Гърмящата стрела е толкова беден? Нима няма богатства, пред които притежаването на злато е нищо?

— Да, има такива съкровища. Аз самият знам едно, което е по-ценно от всичкото злато на земята и да имах сто живота, бих ги жертвал всичките само за да го постигна. Да, сеньорита, аз съм Итинти-ка и спадам към най-опасните скаути на дивата пустош. Злодеят трепери пред мен, независимо дали носи бяла или червена кожа. Привикнал съм на опасности, а за да завладея това съкровище, съм готов да се бия с всички бели и индианци на Запада.

— Мога ли да запитам за какво съкровище става въпрос?

— Трябва ли да го назова? — попита той тихо.

В гласа му прозвуча развълнувана нотка и тази нотка намери отглас в нейното сърце.

— Назовете го!

— Вие, самата вие! — произнесе той и я улови за ръка.

— Да, вярвам Ви! — отвърна тя с неподправена искреност. — Не звучи ли като дързост, сеньор? Но е истина, понеже и аз мисля, че едно човешко сърце може да се цени много по-високо от всички богатства на земята! Та нали и аз самата зная едно такова съкровище.

При тези думи той потръпна от радостно предчувствие.

— Кое е това съкровище, сеньорита?

— Вие, не — ти, Антонио!

С тези слова тя обви ръце около врата му и положи глава на широките гърди.

— Наистина ли, възможно ли е? — запита немецът.

— Да. Възхитих се от теб в мига, в който преряза ремъците ми и ме метна на коня си, и те обикнах от мига, в който имах възможност да надникна в твоите добри очи. Аз съм твоя, принадлежа на теб — силния, добър любим мъж. Всеки миг от живота ми ще бъде посветен единствено на теб.

Тогава той също я прегърна и прошепна:

— Благодаря ти, Господи! Даряваш един беден ловец с прекомерно голямо за него щастие.

Устните им се потърсиха и когато се сляха в продължителна целувка, те не чуха, че от другата страна на водоскока нещо се раздвижи. Беше Бизоновото чело, който запълзя обратно към оградата, прехвърли се през нея и си легна.

На другата сутрин Унгер едва бе станал от леглото и при него влезе хасиендерото да му пожелае добро утро. Въпреки скорошното им познанство, той бе обикнал немеца.

— Идвам с една молба — започна.

— Която ще изпълня, стига да мога — рече Унгер.

— Можете. Усамотеният начин на живот, който водите, затруднява и най-елементарните Ви потребности, а аз имам запас от всичко, тъй като трябва да се грижа за хората си. Ако пожелаете да се снабдите с бельо и ново облекло, надявам се, ще останете доволен от цените ми.

Унгер много добре разбра какво се има предвид, ала от една страна, не искаше да обиди хасиендерото, а от друга, намираше състоянието на ловното си облекло твърде мизерно. След кратък размисъл отвърна:

— Добре, приемам предложението Ви, сеньор Арбелец, предполагайки, че цените Ви наистина не са твърде високи, защото — откровено казано — не съм богат.

— Хм, нещо дребно аз също трябва да спечеля, въпреки че разплащането не е необходимо да стане точно днес. Елате, сеньор, ще Ви покажа килера си!

Застанал един час по-късно пред огледалото, на Унгер му се струваше, че не може да се познае. Носеше цепнат отдолу златно обточен мексикански панталон, леки полуботуши с огромни шпори, късо елече, обшито със златни и сребърни пайети, на главата си сомбреро с широка периферия, а около хълбоците — шал от фина китайска коприна. Косата му бе подстригана, брадата подрязана и затова трудно се разпозна в това добре отиващо му богато облекло.

Когато влезе в трапезарията за закуска, Ема вече беше там. Забелязвайки промяната, станала с него, тя поруменя. Каря, изглежда, едва сега видя какъв забележителен мъж е немецът. Навярно направи съпоставка между него и графа. Двамата индиански главатари не дадоха вид, че забелязват промяната.

Но имаше един, когото тя подразни — графа. Надеждата скоро да стане притежател на съкровището донякъде го примири; появи се на закуска, но почти бе готов да се върне, като съгледа Унгер. Никой не го заговори и той бе принуден да гледа с каква сърдечност Ема обгражда омразния човек. Скръцна тайно със зъби и се зарече да обезвреди чужденеца.

След закуската Ема помоли немеца и баща си да останат още малко. Арбелец ни най-малко не подозираше какво възнамерява. А когато останаха само тримата, красивата девойка прегърна хасиендерото и каза:

— Татко, вчера размишлявахме как бихме могли да се отблагодарим на сеньор Унгер.

— Да — кимна той, — но за съжаление не се спряхме на нищо.

— О — възкликна тя, — по-късно аз продължих да премислям и намерих вярното решение. Искаш ли да го узнаеш?

— Естествено!

Тогава Ема обхвана главата на немеца и го целуна.

— Това имах предвид, татко, и мисля, че е ценно. Очите на хасиендерото се просълзиха.

— А дали сеньор Унгер е доволен?

— О, Антонио ме обича и съм толкова щастлива! — увери тя.

— Каза ли ти го все пак?

— Разбира се! — засмя се тя през радостни сълзи.

— Че кога пък?

— Снощи. В градината. Но, татко, всичко ли трябва да знаеш? Нима не ти е достатъчно, че съм щастлива?

— Да, да, напълно достатъчно ми е, но искам да добавя, че ощастливяваш и мен. А вие, сеньор Унгер, действително ли желаете да станете син на един стар, обикновен човек?

— О, с най-голямо удоволствие! — отговори немецът. — Но аз съм много беден, сеньор!

— Е, затова пък аз съм богат и нещата се компенсират. Елате да Ви притисна до сърцето си, добри деца! Господ да благослови всички вас и нека този ден постави началото на един истински щастлив живот!

Обхванати от дълбоко вълнение, те стояха прегърнати, но ето че вратата се отвори и… влезе графът.

Стъписан от изумление, той спря. Веднага схвана какво става и пребледня от гняв.

— Виждам, че преча! — извини се и понечи да се върне.

— Не си тръгвайте — задържа го хасиендерото, — преди да сте научил, че моята дъщеря и сеньор Унгер се сгодиха!

— Желая много щастие!

След ядно прецедените думи той изчезна. А Педро Арбелец побърза да свика прислугата и обяви днешния ден за празник, понеже ще се отпразнува годежът на сеньорита Ема. Хасиендата и околностите се изпълниха с радостните възгласи на наетите при хасиендерото вакуероси и индианци. Всички те бяха привързани към господарите си, а трапера опознаха като мъж, достоен за красивата дъщеря на Арбелец.

Когато Унгер излезе навън на пасището, насреща му се зададе главатарят на мищеките.

— Ти си храбър мъж — каза той. — Победи неприятеля и покори най-красивата скуав в страната. Нека Ваконда те дари с щастие! Това ти пожелава твоят брат!

— Да, щастието е голямо — отвърна немецът. — Бях беден ловец, а сега богат хасиендеро.

— И преди не беше беден.

— Да — засмя се Унгер, — спях в гората и се покривах със звездите.

— Не е така — отговори сериозно индианецът. — Беше богат, защото притежаваше картата, указваща пътя към Пещерата на кралското съкровище.

Немецът отстъпи смаяно назад.

— Откъде знаеш?

— Зная! Мога ли да видя картата?

— Да, ела!

Унгер отведе индианеца в стаята си и разстла протрития документ. Текалто хвърли поглед върху ъгъла на плана и каза:

— Да, наистина я притежаваш! Това е знакът на Токсертес, бащата на моя баща. Той бе принуден да напусне страната и повече не се върна. Ти не си беден. Искаш ли да видиш Пещерата на кралското съкровище?

— Можеш ли да ми я покажеш?

— Да.

— Кому принадлежи съкровището?

— На мен и Каря. Ние сме единствените потомци на мищекските крале. Да те заведа ли?

— Ще дойда.

— Бъди готов тази вечер в полунощ. Булото на нощта ще скрива пътя ни. Никой не бива да разбере накъде отиваме. Можеш да се довериш само на жената на твоето сърце, понеже знае, че търсиш съкровището.

— Я виж ти, откъде си толкова запознат?

— Чух всяка дума от разговора, който проведохте снощи в градината. Въпреки че притежаваше картата, не възнамеряваше да вземеш нещо, преди да си проучил дали не съществуват наследници. Ти си много честен мъж, нещо рядко срещано сред бледоликите. Заслужаваш да видиш съкровището на кралете.

Един час по-късно, по обед, когато останалите седяха пред десерта, индианката се вмъкна в стаята на графа.

— Изготви ли документа? — запита тя.

— Умееш ли да четеш?

— Да — отвърна гордо момичето.

— Ето го.

Алфонсо подаде на Каря свитък хартия, на който се четяха следните редове:

„С настоящето заявявам, че след получаване съкровището на мищекските крале ще гледам на себе си като годеник на Каря, наследницата на тези крале, и ще я отведа у дома като своя съпруга.

Алфонсо,

Граф Де Родриганда и Севиля“

— Така добре ли е? — попита той.

— Думите са добри, ала липсва печатът.

— Не е необходим.

— Ти ми обеща.

— Добре, ще го имаш — едва прикри досадата си той.

Алфонсо запали тънка свещ и натисна печата под думите.

— Ето, скъпа Каря! Сега е твой ред да удържиш думата си!

— Ще я удържа. Известна ли ти е планината Ел Репаро?

— Да. Намира се на четири часа път западно оттук.

— Формата й наподобява огромна, разпростряла се надалеч дига. От нея изтичат в долината три потока. Ще се водиш по средния. Началото му не образува открит извор, а излиза направо от скалата. Ако нагазиш във водата и се наведеш там, откъдето се измъква от планината, и пропълзиш навътре, ще се озовеш в пещерата.

— Ах, колко просто било.

— Да, много просто.

— Ще ми трябват ли свещи?

— Вдясно от входа ще намериш факли.

— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?

— Всичко.

— И съкровището действително е там?

— В пълния си размер.

— Благодаря ти, мое добро дете. Сега ти си моя годеница и скоро ще ми станеш съпруга. А сега върви! Не бива да ни заварят заедно.

Каря си тръгна. Беше принесла жертва, ала тази жертва тежеше като воденичен камък на душата й. Бе принудена да вземе участие в днешния празник и при всеобщата радост да рони горчиви сълзи.

Графът остана в покоите си и повече не се появи. Следобед го посети конен куриер. Носеше писмо от столицата Мексико, което изискваше да бъде връчено насаме. Алфонсо го прочете, загледа се втренчено пред себе си, след което скочи и промърмори:

— Престъпление било, ами! Аз пък го намирам за добро дело, защото ми носи графска корона. Хубаво сторих, че се подготвих за отпътуване. Ще нося със себе си богатство, на което ще ми завиждат крале и императори.

Писмото гласеше следното:

„Скъпи племеннико!

Писа ми баща ти. Писмото пристигна осем дни след твоето заминаване. Налага се да отпътуваш за родовия замък Родриганда в Испания. Преди това обаче старият Фернандо ще умре. Тръгвай! Капитан Ландола междувременно ще пристигне във Веракрус.

Твой чичо Пабло Кортейо“