Карл Май
Замъкът Родриганда (16)

Шестнадесета глава
Циганите

Късно следобед нотариусът Гаспарино Кортейо се връщаше от Барселона. Беше започнало да се смрачава и едва ли бе отдалечен на повече от час от Родриганда, когато конят му внезапно спря. На откритото пасище, през което минаваше пътят, той съгледа известен брой колиби и шатри, разположени край един огън, на който вреше железен казан. На поляната цареше голямо оживление, тъй като шатрите и колибите принадлежаха на цигански катун.

— Дали онази не е Майка Царба? — запита се, като съгледа една стара жена, клекнала край огъня. — Би било щастлива среща.

Междувременно той също бе забелязан и в следващия миг бе обграден от кряскаща тълпа мъже, младежи, жени и деца, които вдигаха гюрултия до Бога.

— Да ти гледам ли, сеньор? — попита едно момиче.

— Не, аз мога по-добре! — провикна се възрастна жена.

— Дай подарък, господарю! — изкрещяха пет-шест деца и налетяха коня на Кортейо.

Испанецът само се усмихна на невъобразимата аларма и кимна приятелски на един старец.

— Не е ли това почтеният Гарбо, който би трябвало да ме познава? — попита той.

Споменатият се приближи да надникне под широкополата му шапка.

— О, сеньор Кортейо! — възкликна той. — Добре дошъл! Не можах да те позная веднага. Нямаш ли една лула тютюн за бедния човек?

— Незабавно ще получиш, Гарбо, а по-късно и много повече, стига да имаш желание да го заслужиш!

— Защо пък не? Вече съм получавал от теб някои хубави дурос. Има ли нещо за вършене, сеньор?

— Възможно е. Сега искам да отида при Майка Царба. Дръж коня ми!

Гаспарино Кортейо слезе от седлото и се отправи към огъня. В казана къкреха две кокошки, домашно зайче, една тиква и няколко риби.

— Добър вечер! — поздрави той старицата.

Тя разбърка казана с един прът и без да се оглежда, запита:

— Кой си?

— Ще разбереш, ако ме погледнеш. Или някогашната Роза на хитаносите е станала толкова горда, че вече не поглежда старите си поклонници?

Старата се обърна бавно. Трудно е да се отгатнат годините на една възрастна циганка. На тази жена също не би могла да бъде определена възрастта. Но и днес се виждаше, че трябва да е била красавица в младостта си.

— Я гледай ти, Кортейо! — поздрави тя фамилиарно и като се опря на тоягата, която й служеше за бъркалка, се надигна от земята. Дрехите й се състояха само от дрипи, ала държанието й бе гордо и повелително. — Значи още си жив, сеньор? — попита, измервайки адвоката с блестящите си очи. — Мислех, че отдавна си предал душата на дявола!

— Тъй, тъй — ухили се той, — виждам, че не си се променила. Откога си тук?

— Тук ли? Едва от обед.

— Аха, затова не ви видях сутринта. Я кажи, Царба, все още ли сме старите приятели?

— Да — отвърна тя, като го стрелна с поглед.

— Гаспарино плаща добре — захили се нотариуса.

— Зная — потвърди старата. — Затова пък иска бърза и безшумна работа.

— Да, както днес например — съгласи се онзи. — Какви са сегашните ви цени?

— Хм, още са старите — отвърна Царба.

— Откак не сме се виждали, бях принуден да работя с друг.

— Знам — кимна тя. — С капитано. Доволен ли си?

— Не. Бих искал преди не много време да ми бяхте подръка! Та значи един мъртвец все още струва петстотин дурос?

— Да, обикновеният.

— А иначе?

— Ще отсъдя според ранга и състоянието му.

— Да речем, граф?

— Ascuas! Да не би да искаш…

Царба не продължи, но махна красноречиво по посока на Родриганда.

— Хм! Възможно! — отговори той.

— Мъртъв или изчезнал?

— Това още не е уточнено. Каква би била цената?

— Това също още не е уточнено — ухили се старата. — Идваме от околностите…

— На Родриганда? Как стоят нещата там? Нищо ново ли няма?

— О, напротив, графът има някаква криза.

— Каква?

— Не можах да разбера, но се говори, че някой си доктор Стернау ще го възстановява.

— Трудничко ще му бъде.

— Аха-а, ясно, ясно. Май си доста добре запознат с тая криза!

— Я стига! А името Стернау запомни добре! Може би скоро ще се запознаеш с този човек. Тази вечер ще имаш ли време? Можеш ли да дойдеш сама в парка при големия корков дъб!

— Който знам от някога? Хубаво, ще дойда!

— Разчитам на теб. Адиос!

Разговорът бе проведен на четири очи, тъй като циганите почитаха предводителката си и никога не се осмеляваха да я безпокоят при подобни преговори. А когато адвокатът се върна при коня си, около него отново се струпа пръснатият наоколо катун. Той раздаде тютюна и цигарите си, хвърли няколко дребни монети на децата и смушка коня.

Срещата с хитаносите му дойде добре дошла. Той от по-рано поддържаше връзка с предводителката им и сега се надяваше да извлече полза от присъствието им. Когато се върна в Родриганда, там отново цареше дълбока тишина. Предаде коня на един слуга и се упъти към стаята си, ала много скоро я напусна и потърси Клариса от която научи всичко, което се бе случило.

— Всички дяволи! — изруга Кортейо. — Тоя Стернау седи здраво на всяко седло. Значи спомена израза Pohon Upas? В такъв случай сигурно ще съумее да оправи графа.

— Нима има противосредство?

— Да.

— В замъка също се носи слух, че когато графът върне съзнанието си, ще знае кому дължи благодарност за отровата. Няма ли да бъдеш откровен с мен?

— Как не! — захили се той. — Вие, жените, не бива да знаете всичко. Ама пък и графът, хм, не бива да възвърне разума си!

— Какво смяташ да предприемеш?

— Да доведа нещата докрай! — отвърна лаконично, напусна спътницата си и стигнал в стаята си, започна да крачи неспокойно напред-назад, докато намери изход и твърдо реши да го осъществи.

Няколко минути преди полунощ се върна конярят от Барселона и донесе на лекаря новината, че днес корабът е напуснал пристанището. Само няколко минути по-късно адвокатът се прокрадна навън в парка. Беше добил богат опит и се постара да не остави никакви следи. Царба вече го чакаше под дъба.

— Осведоми ли се за здравословното състояние на графа? — попита старицата.

— Да. Той ще умре.

— Как да го разбирам? Вследствие на болестта си ли ще умре?

— Колко искат?

Циганката даде вид, че премисля, след което отвърна:

— Ти колко предлагаш?

— Аз не предлагам нищо. Цената е от теб.

— Заплащането зависи от трудността на задачата…

— Зная — рече адвокатът. — Обмислил съм всичко добре. Дон Мануел трябва да разбие тялото си.

— Да го разбие? Небеса, доста необикновено изискване. Че защо пък точно това?

— Защото е безумен.

— А-а, разбирам! Като безумец той е надзираван. Удава му се обаче да измами стражата си, офейква и пада от някоя скала. Тъй ли е?

— Именно така си го представям и аз — потвърди нотариусът.

— А как ще се вмъкнем в замъка, че после и при дон Мануел, щом е пазен?

— Същински пазачи той няма. При него са само лекаря или неговата дъщеря. Най-често те се намират в съседната стая. Другата стена на болничната стая граничи с библиотеката, за която имам шперц. Аз ще ви вкарам, а останалото е работа на хората ти.

— Гарбо ще ги води.

— Него наистина си го бива за подобни номера. Та колко ще ми коства тая работа, ако излезе сполучлива?

— Три хиляди дурос.

— Колко? Три хиляди пъти смахната, това си ти!

— Сеньор, ти ме познаваш. Скъпа съм, но работя добре и прецизно. По-нататък си помисли каква стойност има за теб смъртта на графа, дон Гаспарино!

— Хм! А как ще бъде изплатена сумата?

— Ще ти я поискам само след успешна операция. Сега виждаш ли, че съм честна?

— Да, да, ти наистина работиш различно от капитано, който иска предварително да му се наброи половината, а сетне не извършва поръчението.

— Би трябвало да се срамува от себе си. Но не ми ли каза да запомня името Стернау? Лекаря ли е?

— Да! На него също трябва да му бъде видяна сметката! Разбира се, не веднага, тъй като два смъртни случая ще бият твърде на очи.

— Значи засега се договаряме само за дон Мануел. Кога ще стане тая работа, сеньор Кортейо?

— Утре.

— Къде ще се срещнем?

— Тук, по това време, около полунощ. Ти ще присъстваш ли?

— Не — отговори тя. — Тази работа е само за мъже. Гарбо не ти се вижда достатъчно сигурен?

— О, напротив.

— Тогава спи спокойно, сеньор!

— Лека нощ!

Те се разделиха. Адвокатът тръгна предпазливо за замъка и успя да се вмъкне незабелязано. Циганката също се отправи към катуна, ала не сама. Едва адвокатът се бе отдалечил и иззад ствола на дъба се надигна една тъмна фигура.

— Чу ли всичко, Гарбо? — запита циганската майка. — Значи графа! В състояние ли си да го убиеш?

— Не, Царба. Той ни е правил твърде много добрини. Дължим му благодарност.

— Но това са все пак три хиляди дурос!

— Мислих по тоя въпрос… — прошепна циганинът, изпълнен с тайнственост. — Когато бях днес в Лориба, чух, че утре ще погребват хлебаря.

— Аха! Разбирам — рече умната старица. — Изравяме хлебаря, обличаме го в дрехите на графа и го хвърляме от скалите. — Така ще стане, Гарбо. Но какво ще правим с графа?

— Ще го скрием. По-късно може да ни донесе тлъста сума.

— Ще го скрием, хубаво. Но къде?

— Във фара при нашия приятел Габрийон.

— Вярно, така е добре. Там никой не се качва, няма кой да го потърси на това място.

— Значи си съгласна, Царба?

— Напълно! Адвокатът Кортейо ще бъде принуден да ми наброи още някоя сумичка! Сега да вървим!

Когато на следващото утро лейтенант Де Лотрьовил не се върна, в Родриганда стигнаха до твърдото убеждение, че му се е случило нещастие. Стернау реши за най-добре да не споделя догадките си при общото решение да се пише до Париж. Сега трябваше да посвети цялото си внимание на дон Мануел. А той беше много отслабнал. Едва вкусваше поднесените му ястия и постоянно си мълвеше името Алимпо. Това бяха единствените признаци на живот, които проявяваше.

Алфонсо не се мяркаше в болничната стая, Кортейо и Клариса — също. Алфонсо искаше да се обърне към съда и да предяви претенциите си, ала Кортейо го застави да обещае, че ще изчака още един ден, преди да приведе решението си в изпълнение. Така мина денят и се спусна вечерта.

Приблизително на три часа път северно от Родриганда е разположено село Лориба. Тамошният хлебар бе починал и днес го погребаха. Гробарят, който живееше в селото, но не в близост до гробището, не бе сметнал за нужно да довърши гроба, а само го бе изравнил със земята.

Часът бе около единадесет. Небето беше безлунно, ала звездите разпръскваха достатъчно блясък човек да може да види на две-три крачки пред себе си. В този момент през полето се зададе малка групичка причудливо облечени хора и се насочи към гробището. Бяха петима възрастни цигани и три момчета. Децата бяха разставени на пост, а останалите се прехвърлиха през зида.

— Запомни ли добре мястото, Лоро? Знаеш ли къде е гробът? — запита един от тях.

— Зная — потвърди запитаният. — Елате!

Той закрачи между гробовете и тъй като днес беше присъствал на погребението, ги отведе до търсеното място. Стигнали там, циганите веднага се заловиха за работа. С необходимите за целта мотики и лопати се бяха снабдили от селото. Понеже пръстта още не се бе слегнала, беше рохкава, работата им вървеше не само бързо, но и доста безшумно, така че за петнадесет минути се натъкнаха на ковчега. За късо време го разкриха, изправиха и облегнаха откъм главата на ръба на гроба. Сетне го разковаха. Лоро откри затуления досега потаен фенер и освети вкочанясалото лице на трупа.

— Излизай, старче! — рече той бездушно. — Налага се да се поразходиш с нас!

Смутеният във вечния си покой хлебар бе изваден и положен до гроба. Наместиха отново ковчега, след което запълниха гроба така, както го бяха заварили. С помощта на потайния фенер циганите лесно успяха да заличат следите от присъствието си. После двамина метнаха трупа на рамо и потънаха в тъмнината на нощта. Момчетата се върнаха в лагера, а останалите трима мъже побързаха към Родриганда, за да бъдат там в уреченото време.

Около полунощ адвокатът се срещна с хитаносите при дъба.

— Гарбо? — попита той.

— Тук съм — отговори циганинът. — В пълен състав сме.

Кортейо закрачи начело на циганите, като ги превеждаше през места, където не биха могли да оставят ясно забележими отпечатъци. След това ги вмъкна в замъка през вратата, през която бе проникнал с моряците. Тъй като тук вече не гореше лампа, извадиха потаен фенер. Изкачиха няколко стъпала, слязоха по други, минаха през редица необитаеми стаи и стигнаха до помещение с множество шкафове. Това беше библиотеката на замъка.

— Изчакайте! — повели адвокатът, отиде до една врата, открехна я безшумно до тясна пролука и надникна в съседното помещение. Сетне кимна на Гарбо да се приближи и прошепна: — Погледни! Ще се решиш ли да го извършиш?

Хитано пристъпи до пролуката, хвърли поглед на помещението и тихо отвърна:

— Да, незабавно.

— Но неусетно и да не събудите момичетата!

— Така ще бъде! Можеш да разчиташ на нас.

— Тогава вървете да го измъкнете!

В съседната стая лежеше болният граф. Беше неподвижен и имаше вид на труп. На един диван седяха Розета и Ейми, потънали в дълбок сън. Страданията през днешния ден така бяха омаломощили двете, че не се събудиха, когато циганинът се прокрадна покрай тях и първата му работа бе да угаси лампата в болничната стая. Останалите веднага го последваха. Адвокатът остана назад и се заслуша. Не чу никакъв звук, нито даже някакво прошумоляване от драпериите на леглото. В следващата минута циганите вече се връщаха, с неподвижен товар в ръце.

— Затвори пак, сеньор! — нареди Гарбо. — После светни!

Върнаха се по същия път, по който бяха дошли, и стигнаха до дъба. Като не забеляза графа да поема дъх, нито да прави някакво движение, адвокатът попита:

— Да не е вече мъртъв?

— Така мисля — отвърна Гарбо. — За да се държи спокойно, се наложи да го стисна малко по-здраво. Смятам, че това няма значение. Не е ли тъй, сеньор?

— Да — отговори адвокатът, като все пак не можа да сдържи една лека тръпка. — Значи знаете къде да го отнесете?

— Разбира се. Мога ли да помоля за възнаграждението, сеньор?

— Да, доволен съм от вас! Ето парите. Ако се наложи да говоря с вас, ще потърся Царба. Лека нощ!

— Лека нощ, сеньор!

Циганите се отдалечиха с товара си и в края на парка потърсиха скритата от тях тук ръчна количка. Наместиха графа в нея и продължиха предпазливо да се придвижват, докато стигнаха в близост до стана си. Там се натъкнаха на група смълчани фигури, една от които се надигна при приближаването им. Беше старата циганска майка.

— Успяхте ли? — попита тя.

— Напълно — потвърди Гарбо. — Графът е в безсъзнание.

— Ето дрехи за него. Облечете му ги! След това го сложете в твоята кола, Гарбо, и ти ще се погрижиш да го изведеш от страната. Но ти заръчвам най-настоятелно да бдиш над живота му. Трупът е тук. Вече го съблякохме. Облечете му бельото и всичко, което носи сега дон Мануел, и заминавайте!

През това време адвокатът също така предпазливо се върна в замъка. Натрупал опит, той беше скрил близо до дъба една метличка от пера, с помощта на която заличи следите от стъпките си. Така успя да стигне незабелязано до стаята си, ала не можа да се отпусне да заспи, тъй като всеки миг очакваше двете момичета да се развикат за помощ. Но всичко остана тихо и когато настъпи утрото, дори има време да надникне в парка и провери дали му се е удало да заличи добре следите си.

Доктор Стернау беше настоявал да прекара нощта при болния, но Розета не бе изпълнила желанието му и бе поела с приятелката си нощната стража. Но двете приятелки бяха твърде уморени и заспаха така дълбоко, че се разбудиха едва когато изгря слънцето. И Стернау се бе събудил. Стана от леглото, облече се и се запъти към граф Мануел. Вратата на вестибюла не беше заключена. Влезе. В същия миг от болничната стая се чуха два гласа изпълнени с тревога. Втурна се нататък и завари двете момичета да стоят в празното помещение.

— О! Къде е графът? — попита той.

— Ах, мили Боже, къде ли е татко? — извика Розета.

— Бяхте заспали?

— За жалост — призна тя, като се изчерви силно.

— И двете по едно и също време — добави Ейми.

Стернау се въздържа от упреци, просто само забеляза:

— Не може да е далеч. Беше прекалено слаб да върви!

— Нямаше ли го в предната стая?

— Не.

— Тогава е в библиотеката!

Стернау отвори вратата, но не намери изчезналия, въпреки че търси и под мебелите.

— Не проумявам как болният е напуснал леглото, пък и стаята чак — поклати глава лекарят. — Беше много слаб за каквото и да било физическо или психическо усилие. А и всички прозорци са затворени, така че е изключено евентуално падане или скачане от тях. Трябва незабавно да се претърси целият замък.

Бяха свикани и разпитани всички обитатели. Никой не го беше виждал, никой не бе забелязал следа от него. Беше претърсено и изследвано и най-малкото и най-отдалеченото кътче на замъка, ала без всякакъв успех. По време на тази неспокойна суетня само трима души останаха хладнокръвни — адвокатът, сеньора Клариса и Алфонсо. Те си казаха, че много скоро ще дойдат да подирят помощта им.

Не след дълго предположението се потвърди, тъй като Розета нахлу крайно възбудена в кабинета на брат си, при когото тъкмо в тоя момент се намираше Кортейо, и извика:

— Как можеш да седиш толкова спокойно, Алфонсо, когато татко е изчезнал?

Споменатият вдигна студено рамене.

— Принуден съм за жалост, та на мен най-брутално бе отнето правото да мисля, говоря и действам по тези въпроси.

— Тоя метод, който си избрал, едва ли ще хрумне другиму.

— Да не спорим отново! Вие правихте каквото си искате и сега ще трябва да понесете и последствията. Ако на баща ми се е случило нещастие, отговорността е ваша, аз си умивам ръцете.

— Но татко все пак трябва да е някъде!

— Значи не е в замъка? Да го търсят тогава извън него. Сеньор Кортейо, Вие сте пълномощник на клетия ми баща, заемете се и направете необходимото да бъде намерен!

Адвокатът се надигна, изпълнен с достойнство, и попита графинята:

— Как беше облечен дон Мануел, доня Розета?

— О, Божичко, нямаше почти нищо. Та нали лежеше болен и беше толкова слаб, че за ставане не можеше и да се помисли.

— Мнението на сеньор Стернау може да е такова, но аз зная, че един душевно разстроен човек, макар и с много слабо тяло, е способен на исполински дела. Ще наредя да се търси дон Мануел из цялата околност и препоръчвам да се определи възнаграждение за намирането му. По този начин ще активизираме в своя полза цялата дееспособност на хората.

— Да, направете така! — извика Розета и бързо се отдалечи.

— Е, нямах ли право? — запита Кортейо сина си. — Сега влизам в ролята си на пълномощник на графа и бих искал да видя онзи, който не гледа на мен като такъв.

Стернау скоро се бе отделил от останалите. За него, изглежда, бе недопустимо останалият без сили от кръвопускането граф да напусне кревата и стаята, камо ли пък замъка. Като по-вероятно той приемаше едно насилствено отстраняване. Ето защо излезе и обиколи замъка, търсейки следи. Въпреки всичко не откри и най-малката отправна точка и в края на краищата бе принуден да се върне, без да е постигнал успех, за да се заеме с Розета, която се намираше в трескаво възбудено състояние.

Междувременно адвокатът пое издирването в свои ръце. Пеши и конни глашатаи бързо пребродиха цялата околност, призовавайки жителите на помощ, като обещаваха възнаграждение от петстотин дурос за онзи, който посочи местопребиваването на изчезналия. Но изглежда и тази мярка нямаше да даде резултат.

Денят мина, настъпи вечер. Премина и нощта, без да е открита някаква следа, въпреки че стотина души бяха на крак с надеждата да спечелят възнаграждението. На сутринта хората се събраха в трапезарията на закуска, ала никой не докосна храната. Нещастието като че бе изгладило всяка неприязън между тях, тъй като се бяха явили всички, тези които в последно време се гледаха накриво. В този момент влезе един слуга и съобщи за някакъв циганин, който искал да покаже нещо на дамите и господата. Приеха го веднага.

Беше Гарбо. Носеше сандали на бос крак, прикрепени с ремъци чак до прасците, къс съдран панталон, също такова сако, а в ръцете си въртеше висока островърха шапка, като че това занимание му помагаше да се пребори със смущението, което, изглежда, изпитваше сред тази знатна среда.

— Кой си? — попита го адвокатът.

— О, само един беден хитано, сеньор — отвърна той. — Исках да споделя нещо с вас. Позволете да разкажа!

Циганинът отлично играеше ролята си. Лицето му бе толкова порядъчно, сякаш по него никога не е имало място за притворство. Той се прокашля и започна:

— Аз съм прост хитано и вадя хляба си с лекуване на всякакви болести по хора и животни. По тая причина често ходя из планините да събирам билки. Така направих и заранта. По едно време стигнах до стръмна скална стена, а там на един трън висеше парче фина ленена материя, каквато дотогава не бях виждал. На него имаше корона, а под нея буквите R и S…

— Боже мой, нашият герб! — извика Розета. — Човече, взе ли това ленено парче със себе си?

— Да, бях чул, че се търси някакъв богат дон и свалих парцалчето от клона. Сетне се спуснах в ужасната бездна и там… там намерих… намерих…

Циганинът потрепера, като че все още живееше с ужаса и му е невъзможно да произнесе словата. Розета подскочи, устреми се към него и заповяда:

— Говори по-нататък, човече! Какво намери?

— Стой! — обади се Стернау и също приближи. — Ще помоля дамите да се отстранят, преди човекът да е продължил разказа си!

— Не, аз оставам, трябва да чуя какво ще каже — отвърна графинята решително, а и гласът й прозвуча така категорично, че Стернау изостави всякакъв опит за уговаряне.

— Да разказвам ли по-нататък? — попита хитано.

— Да, дори ти заповядвам! — отговори тя.

— На самото дъно на пропастта лежеше… един труп.

— Труп! — извика тя и закърши ръце от отчаяние. — О, татко, мой мили, обични татко!

Стернау сложи ръка на рамото й с думите:

— Доня Розета, овладейте се! Все още не е изгубена всяка надежда. Трупът може да е на някой непознат или само привидно да е мъртъв. Изчакайте резултата от разследването!

— Не, не е жив, разбил се е — декларира хитано.

— Носиш ли парцалчето? — осведоми се Алфонсо.

— Да. Ето го.

Циганинът извади от джоба си скъсано под формата на триъгълник парче фин лен и го подаде на младия граф. Той му хвърли един поглед и побърза да заключи:

— Нашият герб! Да, той е!

— Покажи!

С тия думи Розета се спусна към него, издърпа плата от ръката му и разгледа герба.

— Мъртъв! Наистина мъртъв! О, Боже! — едва чуто прошепна тя, като се опря на масата, за да не се строполи.

— Съвсем сигурна ли сте? — запита Стернау дълбоко покъртен.

— Да — отрони се отпаднало от пребледнелите й устни. — Това е парче от горната риза, която аз самата му облякох последна, след кръвопускането. Познах я по номера. — И като се обърна към циганина, продължи: — Кажи бързо къде се намира!

— В дълбоката пропаст, която хората наричат Батериа.

Испанската дума bateria означава също пропукана стена или скали, готови да рухнат, с една дума опасно място. Когато присъстващите чуха тая дума, разбраха, че не може и да се мисли графът да е още жив, тъй като Батериа представляваше дълбок към стотина метра планински пролом, ужасяваща пропаст, чиито стени се спускат почти отвесно. Онзи, който политнеше в тази бездна, със сигурност щеше да се разбие и раздроби.

— Зная достатъчно — проплака Розета. — О, праведни Боже! Аз съм неговата убийца. Спала съм, когато той е умирал. Никога не бих могла да превъзмогна и забравя това! Татко! Мили татко!

Тя напусна залата с парчето лен в ръка и Ейми Дридън я последва, за да я подкрепя в душевните терзания.

— Може ли да се слезе до трупа без риск за живота? — попита адвокатът циганина.

— Да, ако се познават скалите.

— Ти познаваш ли ги? Искаш ли да ни водиш?

— Ще го сторя. Но, сеньор, аз съм беден циганин.

— Добре де, ще получиш петстотин дурос, стига трупът наистина да се окаже търсеният. Дон Алфонсо, ще трябва да дойдете, за да идентифицирате трупа.

Споменатият кимна мълчаливо. Към Стернау не бе отправена покана да се присъедини. Той не бе и очаквал нещо друго, но от само себе си се разбира, че не остана. Известието, че е намерен трупът на графа, се разпространи мълниеносно из замъка. Всеки искаше да отиде на мястото и когато пълномощникът и Алфонсо се отправиха на път, към тях се присъединиха многобройни придружители от замъка и селото.

Стернау по-напред почука на вратата на Розета. Това, което бе чул, не му се струваше вероятно и той искаше да й отправи няколко утешителни думи, ала бе помолен да дойде по-късно, когато се поуталожи болката от траурната вест. Тогава и той се приготви за тъжния поход, но не се присъедини към адвоката и свитата му, а предпочете да върви само в компанията на храбрия Алимпо.

Батериа се намираше на около половин час път от Родриганда, по посока Манреса. През мрачната пропаст протичаше един още по-мрачен поток, ала неговите студени води едва овлажняваха растителността, тъй като слънцето никога не проникваше до дъното на тесния пролом. Рядко някой слизаше долу, тъй като проломът бе труднодостъпен, но Алимпо обясни на лекаря, че на младини често се е спускал и знае един достъп, който сигурно е неизвестен на циганина.

Адвокатът беше изпратил един човек до Манреса за доктор Киели, освен това водеше със себе си и алкалда на Родриганда, така че огледът на трупа придобиваше официален характер. Бяха се погрижили и за носилка, за да могат веднага да вдигнат и отнесат нещастника. Алимпо не беше добър пешеходец, поради което Стернау стигна по-късно от адвоката и придружителите му. За сметка на това достъпът, който управителят знаеше, бе по-удобен от мъчителното спускане, което правеха хитано и спътниците му към бездната, така че Стернау достигна дъното на пролома по същото време с тях.

Тук им се представи потресаваща гледка. Трупът на падналия лежеше непосредствено до брега на потока. По време на падането си той се е удрял по скалните ръбове и стърчащи краища и бе така раздробен, че нямаше човешка форма, а някаква безпорядъчна пихтиеста маса, от чийто вид побиваха тръпки. Алимпо плесна ужасено с ръце и потъна в сълзи.

— Ох, скъпият, добрият Негова светлост! — хълцаше верният служител. — Каква зловеща смърт! Никога няма да забравя тази гледка.

Останалите също нададоха високи вопли. Кортейо стоеше безмълвен, а Алфонсо се приближи до „баща си“ и направи опит да коленичи. Веднага обаче отстъпи потресен. Стернау го изгледа мрачно, пристъпи към безформената купчина и се наведе да направи оглед.

— Стой! — извика адвокатът с възпиращо движение на ръката. — Забранявам всякакво докосване на мъртвия, преди да е дошъл сеньор Киели от Манреса!

Стернау се дръпна и отговори с най-дълбоко презрение:

— Няма да питам имаш ли правото да издаваш подобна заповед, ала доктор Киели е съдебен лекар и нека бъде първият, който ще докосне трупа.

— Като пълномощник на покойния граф имам задължението да следя за спазване формата на закона — отвърна нотариусът. — Аз обяснявах, че графът е полудял и настоявах да бъде строго охраняван, ала Вие ми се противопоставяхте и го оставихте да избяга. Единствено Вие сте отговорен за неговата ужасна смърт и не може да се очаква, че хората ще продължат да гледат спокойно как забърквате нещастия там, където не Ви е мястото.

Стернау вдигна презрително рамене, като не счете за нужно да удостоява адвоката със словесен отговор. Доста време мина до идването на лекаря от Манреса. А докато чакаха, хората имаха възможността да се удивляват на поведението на Стернау. Той преброди дъното на долината и прегледа всяка педя от нея. Оглеждаше всеки камък, всеки скален ръб. Дори изкачи с риск за живота стръмните скали и изследва ръба на пропастта, откъдето се предполагаше, че е паднал мъртвият. Адвокатът го наблюдаваше с ироничен поглед, видно бе, че се ядосва, но не можеше да стори нищо. Най-сетне Киели пристигна. За по-бързо бе дошъл на кон, който остави горе и се спусна в бездната.

— Добре дошли, сеньор! — посрещна го Кортейо. — Очаквах Ви с болка на сърцето.

— Не можех да дойда по-бързо, дон Гаспарино — гласеше отговорът.

— Чухте ли за какво се отнася?

— Да. Вашият пратеник ми разказа. Клетият граф! Такъв край! Ах, кой пък е онзи, дето пълзи там горе по скалите, сякаш е решил да си строши врата и нозете? — Киели посочи Стернау, който все още оглеждаше скалите.

— Вашият знаменит колега — подигра се адвокатът. — Сигурно търси по стената пух или обира птичите гнезда.

Стернау забеляза, че Киели е пристигнал. Започна да се спуска с такава бързина, че на зрителите свят им се зави.

— Нехранимайкото се катери като котка — изръмжа Кортейо.

— По-скоро като маймуна, какъвто си е всъщност — добави Киели. — Не иска да пропусне нищо.

— Надявам се, че няма да му позволите да прави забележки, сеньор доктор!

— И през ум не ми минава — отвърна Киели. — Аз съм съдебен лекар и много добре зная задълженията си. Да започваме ли огледа?

Разговорът се водеше полугласно, така че никой не можеше да ги чуе. Но толкова по-ясно говореха погледите, с които бе посрещнат идващият Стернау. По даден знак алкалдът пристъпи заедно с адвоката и Киели към трупа.

— Преди всичко трябва да заявите дали още има живот в това тяло, сеньор — обърна се Гаспарино Кортейо към лекаря.

Последният хвърли един поглед на раздробените останки и рече:

— Живот? Невъзможно! Човекът е мъртъв!

— Отбележете това в протокола, алкалд! — нареди Кортейо. — Сега следва да се установи от какво е настъпила смъртта.

— От падане в пропастта — поясни лекарят.

— Отбележете го в доклада, алкалд! Все пак остава най-главното, да бъде разпознат нещастникът. Той носи нощницата на граф Мануел де Родриганда, бил е бос, така както е станал от леглото. От друга страна, графът в пристъп на безумие е избягал… Няма никакво съмнение, че този мъртвец е графът. Съгласен ли сте, докторе?

— Да.

Кортейо сега се обърна към управителя на замъка:

— Сеньор Алимпо, знаете ли каква дреха носеше графът последната нощ?

— Да. Видях я, когато моята Елвира я донесе — прозвуча отговорът.

— Тази ли е? — Кортейо посочи окървавените ленени парцали.

Алимпо се приближи и се наведе към мъртвеца.

— Да — каза той, — това е нощницата на графа.

Тогава Кортейо посочи едно определено място и каза:

— Този хитано е намерил горе до скалите парче от дрехата. Вярно, че не го донесохме, но то очевидно принадлежи на това място. Носи герба на графа. Значи това е той. Нека присъстващите, а всички те познават дон Мануел, се приближат и кажат: смятат ли, че това е графът или не.

Те го сториха с потръпване и всички без изключение заявиха, че това е дон Мануел. Алимпо дори направи едно немаловажно откритие.

— Сеньори — възкликна той, — погледнете тук на ръката! На пръста се намира венчалният пръстен на милостивия господар. Той никога не е носил друг.

Беше, както казваше. Циганите бяха достатъчно умни да свалят пръстена от графа и да го поставят на трупа.

— Следователно не остава никакво съмнение, че това е графът — рече Кортейо. — Алкалд, отбележете го в доклада!

Алкалдът (в Испания той заема същото обществено положение, както съдията или кметът на селището в Германия) записваше констатационния текст под диктовката на Кортейо и след още няколко по-нататъшни забележки и добавки той бе подписан.

— Сега го сложете на носилката! — заповяда нотариусът. — Да отнесем мъртвия в замъка!

Носачите се приближиха. В този момент Стернау, който бе наблюдавал процеса отдалеч, дойде насам.

— Стойте! — извика той. — Противопоставям се срещу вдигането на трупа. Той не принадлежи на замъка!

— Я виж ти! — възкликна Кортейо. — Нима смятате, че имате право на дума и тук? На какво основание и в качеството на какъв?

— Като лекар на графа.

— Сега вече не сте!

— Е, добре, тогава запретявам отнасянето на трупа в качеството си на човек, това е достатъчно. В случай като настоящия представителите на закона са длъжни да изслушат всеки, който може да направи съществена забележка по делото.

— Позволете, сеньор! Но Вашата забележка не ми изглежда съществена, а по-скоро странна, дори смехотворна. Защо този труп да не принадлежи на замъка?

Всички очи се отправиха към Стернау. Нотариусът беше говорил с пренебрежение, а доктор Киели се постара да изрази иронична усмивка. Младият „граф“ също поклати злорадо и оскърбително глава. Всички останали се бяха извърнали към немския доктор и очакваха с напрежение обяснението му. Той произнесе спокойно:

— Клетникът не принадлежи на замъка, защото не е граф Мануел, а някакъв непознат.

Докато другите нададоха изненадани възгласи, противниците на Стернау весело се разсмяха.

— Аха! Прекрасно! — обади се ехидно нотариусът. — Този труп не бил на дон Мануел! Мисля, че сеньор Стернау страда от същата болест, от която за съжаление загина милостивият граф. Вземайте трупа и тръгвайте!

— Стойте! — противопостави се Стернау. — Трупът ще остане тук, докато се запишат показанията ми! След туй можете да правите каквото си искате.

— Нямаме нужда от показанията Ви. Напред, момчета!

— Извинявайте, сеньор Кортейо — намеси се алкалдът. — Тук аз представлявам закона и зная, че сеньор Стернау трябва да бъде изслушан! В действителност трупът не бива да се вдига без присъствието на корехидора.^[1] Така беше и при разбойника, с когото сеньор Стернау се справи в парка. Тук смятах да направя изключение, тъй като не изглеждаше да е престъпление, а нещастен случай, пък и трупът с голяма увереност бе разпознат като графа. Но сега се явява нещо друго и никой друг освен мен няма право да заповядва. Сеньор Стернау, говорете!

Лекарят кимна доволен и подхвана:

— Питам Ви, алкалд, от колко време е изчезнал дон Мануел?

— От вчера сутринта — отвърна служителят.

— Следователно от колко време най-много би могъл да бъде мъртъв?

— Не повече от ден.

— Е, добре, погледнете трупа. Ако се съди по степента на загниване, разлагането е започнало най-малко преди четири дни. Погледнете вътрешностите! Те са черно-сини. Не е необходимо човек да е лекар, трябва само да си отвори очите и ще види, че този мъж не е починал едва преди двадесет и четири часа. При това тук е влажно и студено. Никакъв слънчев лъч не прониква долу. За да стигне до това състояние един труп, трябва да лежи тук поне две седмици. Обръщам се към разума на честните жители на Родриганда. Нека не се оставят да бъдат измамени от този престъпен фокус…

— Стой! — прекъсна го нотариусът. — Изисквам да бъде наложено мълчание на тоя човек.

Алкалдът отвърна:

— Сеньор Кортейо, аз ще изслушам сеньор Стернау и сетне сам ще преценя какво ще правя! — И като се обърна към Стернау, подкани: — Продължавайте, сеньор!

— Както казах, обръщам се към Вашия разум. Заколете една коза, алкалд, и я оставете тук! За колко време ще се разложи колкото този труп?

— Имате право. Най-малко за две седмици — отговори служителят.

— Чуйте само! — разсмя се Киели. — Сравнява се човек с коза!

Стернау се обърна със смразяваща студенина към него:

— Използвах примера, за да ме разберат тези честни хора. И като съдя по лицата им, бил е достатъчен, ала за вас, лекаря, май не е. Доста тъжно!

— Надявам се, че не се одързостявате да ми се подигравате! — изсъска Киели.

— В този свещен миг мога да говоря само сериозно, сеньор. И ще помоля и вас да не гледате лекомислено на нещата! Дотук изложих първата причина на моите подозрения. Сега идва ред на втората. Огледайте дясното стъпало на трупа. То се е запазило цяло. Аз съм виждал стъпалото на графа босо. Това принадлежи на друг човек. То е по-широко и голямо от на графа и има масивен напукан табан и такава дебела кожа на петата, каквато няма никой благородник, понеже не ходи бос и се грижи за краката си. Погледнете насам, алкалд, и кажете не съм ли прав!

Хората от Родриганда пристъпиха напред и отдадоха право на немеца. Не без известно притеснение нотариусът подхвърли:

— А дрехите на графа?

— Облекли са ги на този човек.

— А пръстенът?

— Сложили са му го.

— А-а, значи предполагате престъпление?

— Именно! Разгледайте внимателно трупа! Вярно, паднал е от ужасна височина и при това пътьом се е удрял и по скалите, но не може да се превърне все пак в такава пихтия, каквато е в момента. Твърдя, че този мъж е бил хвърлен от стената, след което са слезли и смазали всички онези части от тялото, които са останали невредими, за да не се разбере, че не е графът.

— Ха! Ето ти една наистина безумна идея! — не се стърпя Алфонсо. — Той не е наред!

Циганинът беше пребледнял, ала останалите все още, считаха доводите на немеца за неоснователни и погрешни.

Той продължи:

— Веднага ще представя доказателство за моите твърдения.

После се отдалечи на известно разстояние, вдигна един камък, занесе го на служителя и запита:

— Какво виждате по този камък?

— Кръв.

— Не. Не е кръв. Покажете го на сеньор Киели! Той ще Ви каже какво е.

Алкалдът поднесе камъка на доктора. Онзи го разгледа и извести:

— Не е кръв. Мозък е. Покойникът е паднал върху него с главата си.

— Не — отговори немецът. — Ще ви докажа обратното. Последвайте ме, сеньори!

Той тръгна в посока, противоположна на мястото, където бе лежал камъкът, и посочи една вдлъбнатина на земята, на която прилягаше точно.

— Вижте, сеньори, камъкът е бил здраво забит тук, в почвата. Измъкнат е със сила. Аз го намерих там, а трупът лежи между двете места. Следователно са го извадили, за да разбият главата на трупа — по него още се вижда мозък — и сетне са го захвърлили. Който го е сторил, е бил твърде непредпазлив.

— Бога ми, така е! — възкликна алкалдът изумен.

— Невъзможно! Всичко това е плод на фантазия! — обади се Алфонсо.

— Последвайте ме нагоре, сеньори. Искам да ви покажа още нещо! — подкани Стернау.

Той започна да се изкачва и останалите машинално тръгнаха след него. Когато стигнаха ръба на Батериа, свърна надясно и застана на края на най-издадената скална тераса.

— Погледнете насам, сеньори! — рече. — Ето мястото, откъдето е бил хвърлен трупът. Тревата е висока, тучна и все още не се е изправила. Отпечатъкът има контурите на лежащ човек. А около него са оставени следи от различни крака. Няма никакво съмнение! Тук са били няколко мъже, оставили са на това място трупа и после са го запокитили долу. И това е станало тази нощ, както доказва свежестта на следите.

— Каква проницателност! — промърмори нотариусът.

Гарбо беше пребледнял още повече. Стернау, който не изпускаше присъстващите от острия си поглед, вече го беше забелязал и като се обърна към алкалда, продължи:

— Веднага мога да разбера доколко и Вие сте проницателен, сеньор. В състояние ли сте да отгатнете от кого със сигурност бихме могли да узнаем кои са били тук?

Запитаният помисли известно време и отговори отрицателно.

— Тогава нека Ви кажа аз. — Той пристъпи към циганина, сложи ръка на рамото му и добави: — Ето от този. Той е намерил трупа и навярно ще може да ни даде и информация. Да вървим!

С тези думи Стернау го улови за ръката и повлече натам, откъдето идваха следите. Имаше едно глинесто място, където отпечатъците се очертаваха отчетливо.

— Забелязвате ли, че по сандалите му още има глина? — запита Стернау.

— Вярно! — рече съдията.

— А кракът му съвпада ли точно със следата?

Лекарят принуди Гарбо да стъпи в отпечатъка.

— И това е вярно! — установи алкалдът. — Е, хитано, говори, ако можеш да се защитиш!

Гарбо се окопити и отговори:

— Сеньор, това е лесно обяснимо. Бях тръгнал с двама другари да събираме билки. Стигнахме до ръба на пролома. Там полегнах да отдъхна, а те продължиха наляво. Отпечатъкът в тревата е от мен, сеньор.

— Охо, умен си. И намери парчето от ризата на един трън?

— Да — отвърна Гарбо отново смутен.

— Покажи тръна!

— Елате!

Гарбо закрачи обратно към пролома и започна да търси, но напразно.

— Не мога да го открия — смънка той.

— Така си и мислех! — рече Стернау. — Ако падащ човек закачи ризата си на някой трън, тя ще се цепне или ще се откъсне неправилно и раздърпано парче. А онова, което си намерил ти, има гладки и чисти краища и съм сигурен, че си го откъснал самият ти. Не е нужно човек да бъде много умен, за да разбере кое е откъснато от ръка и кое от трънлив храст.

— Това е така! — отбеляза алкалдът сурово.

— И тъй — продължи Стернау, — заявявам, че нямаме работа с трупа на граф Де Родриганда, по-скоро сме изправени пред една престъпна подмяна, имаща за цел да ни заблуди. Моля всички мои показания да бъдат отбелязани в доклада, изисквам следите, които Ви показах, да останат непокътнати и се надявам, че трупът ще остане на мястото си до идването на корехидора, за да може да огледа внимателно нещата.

— Така ще стане, сеньор — обеща алкалдът.

— Ще се заемете ли с надзираването на пролома и трупа?

— Да.

— И ще арестувате тоя хитано, който ми се струва твърде подозрителен?

— Щом го желаете, да.

В този момент Алфонсо се изстъпи напред. На път за пролома адвокатът бе споделил с него каква услуга им е оказал циганинът и сега се опасяваше, че ако го арестуват, ще издаде тайната.

— Чакай, няма да търпя подобни неща! — възрази той. — Алкалд, и Вие имате намерение да изпълните желанията на този чужденец? Знаете ли кой става след смъртта на баща ми административен и съдебен управник? Аз, синът на графа!

Стернау вдигна рамене и отвърна със студено, невъзмутимо спокойствие:

— Първо трябва да докажете, че действително сте син на графа. Истинският граф Алфонсо отплува в морето с капитан Ландола. Отведоха го насилствено.

Той изказа само предположението си, ала думите му оказаха огромно въздействие.

— О-о! Нима? — разнесе се наоколо.

Адвокатът залитна замаян. Алфонсо пък скочи да сграбчи Стернау…

— Мерзавец! — извика той. — Клеветник, ще те удуша!

Стернау се изправи в пълния си ръст, улови измамника за кръста, приближи се досами пропастта и го надвеси над зеещата бездна. Прозвуча всеобщ вик на ужас.

— Ти ли ще ме удушиш, хлапако! — изсмя се той. — Да те метна ли долу при шарлатанското ви чучело? Не, не е кой знае каква чест да се смаже една такава гадина. Ти ще се задушиш в тинята на собствената си мерзост. Изчезвай, отвратителна муха!

Той се отдръпна от пропастта и захвърли Алфонсо надалеч. Сетне се обърна към алкалда:

— Надявам се, че ще изпълните задълженията си, сеньор. В противен случай нещата биха могли да се обърнат срещу Вас. Да вървим, сеньор кастелан! Можете да ме придружите.

Той си тръгна с Алимпо, без някой да опита да го спре. Алфонсо се надигна от земята. Кипеше от ярост, но не смееше да я излее върху този немец с железни мускули. Беше го посрамил пред толкова много хора, които би трябвало да гледат на него като на господар и повелител и треперейки от гняв, се нахвърли към алкалда:

— Сеньор, за това нападение сте виновен единствено Вие. Тъпкано ще Ви го върна. Бъдете уверен!

— Аз само изпълних дълга си! — оправда се служителят.

Той беше подчинен на графа. Преди туй бе настоявал за правото, понеже се намираше под влиянието на физически и духовно могъщата личност на Стернау. Сега обаче лекаря го нямаше и куражът му се стопи пред младия „граф“, още повече че и нотариусът пристъпи с гневна физиономия към него и запита:

— Сеньор, я кажете все пак знаете ли кой съм аз?

— Да — отговори той. — Пълномощникът на Негова светлост.

— Добре. Какво означава пълномощник?

— Вие го замествате във всички административни и правни дела.

— Много добре! Моята длъжност не е изгубила правата си. Значи каквото и да върша, все едно че го прави самият граф. Действително ли искате да задържите този невинен хитано?

Алкалдът се намери в голямо затруднение и замълча. Тогава Кортейо се обърна към циганина и каза:

— Повече нямаме нужда от теб. Можеш да си вървиш и бих искал да видя онзи, който ще се осмели да те задържи!

Очите на Гарбо светнаха от радост. Той направи дълбок поклон пред Кортейо и отвърна:

— Благодаря, сеньор! Аз наистина съм невинен!

Той се отдалечи, без алкалдът да направи опит да го спре. Сега адвокатът се обърна към мъжете, които бяха донесли носилката, и заповяда:

— Слезте долу, натоварете клетия милостив господар и го отнесете в замъка! Който се противи, ще бъде уволнен!

Хората се подчиниха, без да противоречат и тъй като страхът от суровия адвокат бе твърде голям, обясненията на немеца останаха без последствия. Алкалдът се примири мълчаливо и не след дълго шествието потегли към Родриганда. Докторът от Манреса се придържаше близо до трупа, докато Кортейо и Алфонсо крачеха на такова разстояние зад колоната, че да могат да разговарят, без някой да ги слуша.

— Стернау сигурно ще повика корехидора — каза синът на адвоката. — Той е човек, от когото всичко може да се очаква!

— Аз няма да се огъна!

— Но как е стигнал до извода, че не съм истинският син на граф Мануел де Родриганда?

— Това знае бабата на дявола! Той е единственият неприятел, който ни остана, и ще трябва в най-скоро време да бъде обезвреден.

Жителите на Родриганда също си размениха някои забележки по пътя. Те обичаха Стернау, а от другите се страхуваха и ги ненавиждаха. Всички бяха чули думите на немеца и сега правеха тихи догадки, които не бяха особено ласкави за младия „граф“.

Пристигнаха в замъка и нотариусът нареди трупът да бъде положен в капелата. После се отправи към стаята си. Тук завари получената през негово отсъствие поща. Първото писмо съдържаше кратка вест. И все пак едва го бе прехвърлил и лицето му прие отначало изненадан, а сетне буквално сатанински израз.

— Така, така, нарежда се чудесно! — възкликна той. — Та по-добре от това не бих могъл и да желая!

С писмото в ръка побърза да отиде при съратницата си. Там свари Алфонсо, който тъкмо й разправяше събитията в Батериа.

— Гаспарино, вярно ли е всичко това, което чувам? — попита Клариса. — Намираме се в голяма опасност?

— По-добре речи намирахме се, а не намираме се — отвърна мошеникът. — Опасността отмина.

— Сериозно ли? — запита Алфонсо.

— Ето, тук е нашето спасение! — ликуваше нотариусът, вдигнал високо писмото.

— И какво е, татко?

— Известие от банкера в Барселона. Графът е изплатил на Стернау един хонорар.

— И повече нищо? — обади се Клариса разочаровано. — Че това можеше да се очаква!

— По този начин обаче той ни го предава в ръцете! Хонорарът не е изплатен в брой, а с ордер и Стернау е изпратил този ордер до банкера да прехвърли сумата в Германия. Онзи го е сторил веднага и уведомява графа, че операцията е извършена.

— Аз все още не схващам — поклати глава Алфонсо — как тая операция ще предаде доктора в ръцете ни. Изясни се по-добре!

— Размерът на сумата е, който ще му прекърши врата. Четете тук!

Едва хвърлили поглед на документа, двамата нададоха възглас на изумление.

— Невъзможно! — извика Клариса.

— Та това е цяло състояние! — присъедини се и Алфонсо.

— Нали? — вметна Кортейо. — Княжески, какво говоря, направо кралски хонорар! Зрението е нещо твърде ценно. Немецът беше омотал изцяло графа в мрежите си. Дон Мануел бе баснословно богат и в първия миг на щастие, че отново е прогледнал, е станал разточителен.

— Но — обади се Алфонсо — аз все още не разбирам…

— Веднага ще ти стане ясно. Графът беше сляп. Той никога не пишеше и една дума…

— По-нататък!

— С цялата писмена работа се занимавах само аз. Дори и подписът ми бе предоставен. А ето че идва ордер от собствената му ръка…

— А-а, започвам да проумявам! — извика Алфонсо.

— … за който аз не знам абсолютно нищо и който не е отбелязан в нито една книга.

— И в тази?

— Да. От три дни все забравям да регистрирам заповедта на графа, който ми нареди да изплатя хонорар от хиляда дурос на доктор Стернау, но ще го сторя. Ето едно доказателство срещу немеца.

— Великолепно! — възхити се Клариса. — Най-сетне ще победим.

— Веднага ще задействам нещата. Ти, Алфонсо, препусни бързо до Манреса.

— Там пък какво ще правя?

— Пфу! И още питаш? Правиш донесение и водиш полиция. Стернау трябва да бъде арестуван още днес.

— А Розета? Ако научи? Веднага ще му стане свидетелка.

— Ето нещо, от което действително трябва да се опазим. Впрочем ние няма да стигнем чак дотам да искаме парите обратно, че и да съдим немеца за фалшификация. Достатъчно е да бъде обезвреден за момента. А за тая работа ще се погрижи моят приятел корехидорът.

— Аха, ти смяташ, че немецът ще бъде отведен не в Манреса, а в Барселона?

— Разбира се, тъй като се касае за доста крупна сума. Докато ти яздиш към Манреса, аз ще напиша писмо до корехидора. Немецът ще бъде арестуван, графът погребан, ти встъпваш в наследство и се представяш в Двора. А за да не ни създава Розета неприятности, има много добро средство да я направи покорна — безумието, като графа!

Розета и Стернау, за които се отнасяха тези пъклени замисли, седяха заедно с англичанката и се съвещаваха. Веднага щом се върна от Батериа с Алимпо, лекарят нареди да съобщят на Розета за него. Беше приет и завари англичанката при нея. Розета се надигна. Бе смъртнобледа и с пълни със сълзи очи попита:

— О, бъдете кратък, моля Ви, сеньор, защото ужасно страдам! Той е мъртъв, нали?

Стернау пристъпи към нея, поднесе ръката й до устните си и отвърна с утеха:

— Не плачете, доня Розета. Той е жив, не е мъртъв!

— Не е? О, Боже, но къде е тогава?

— Не зная. Знам само, че мъртвият не е дон Мануел.

Той отведе Розета до едно кресло и помоли:

— Седнете и кажете, чувствате ли се достатъчно силна да ме изслушате, без да се вълнувате прекалено?

— О, Карлос, не питайте! До вас винаги се чувствам силна, защото Ви имам доверие.

— Тогава слушайте! Когато ме повикахте от Париж, от обитателите на Родриганда познавах само вас. Не бях сторил никому зло, не бях оскърбил никого и въпреки това още в началото на пребиваването си бях нападнат. Скоро разбрах, че не са хвърлили око на мизерното ми имущество, а на живота. Тъй като тук нямах врагове, значи ги бе създала работата, заради която бях дошъл. Моята мисия беше да спася баща Ви. Значи имаше някой, който не желаеше графът да бъде спасен.

Розета трепна от уплаха.

— Но това е невъзможно! Татко беше толкова добър!

— Да, беше добър, ала господар и владетел на графство и много милиони.

— Какво искате да кажете с това? Не Ви разбирам.

— Дон Мануел е като мен в едно отношение — няма неприятели. Оттук заключих, че този враг се домогва до Родриганда.

— До Родриганда? Но нея може да получи само моят брат.

— Така си рекох и аз. Но думата брат и обстоятелството, че този брат от детинство е бил в Мексико, ме наведе на една дръзка мисъл. Наблюдавах непрекъснато. За Вашия баща се грижеха трима некадърни лекари, които му готвеха смъртта. А лекарите пък бяха ревностно закриляни отново от трима души.

— Имате предвид нотариуса, сеньора Клариса и моя брат? Говорите ужасни неща, сеньор, но имате право. Моят брат винаги е бил Ваш неприятел.

— Виждах това. Наблюдавах и тримата. Те рядко се мяркаха при дон Мануел, бяха постоянно заедно и те бяха тези, казвам го открито, които желаеха смъртта на Вашия баща!

— О, Господи! Каква пропаст разкрихте пред очите ми!

— Бог даде благословията си да спася баща Ви от смъртта. Но той отново заболя, беше полудял. Безумието бе предизвикано от отрова. Кой му е дал отровата? Не знам. Аз яздех към Барселона, Вие сте били заета другаде, а графът е бил сам. Възможно е някой през туй време да е бил при него. Отровата му е била дадена с шоколада. На мен ми бе известно противосредство. Наистина още не му го бях дал, но проведох подходящо предлечение. Като разбраха, че ще излекувам безумието, взеха предварителни мерки и в резултат баща Ви изчезна.

— О, Вие смятате, че не е излязъл сам? — попита Розета, изпълнена със страх.

— Той не можеше да върви, беше твърде слаб за тая цел.

— Значи са го убили! О, Боже мой!

— Отвлекли са го, но не са го убили.

— Вярвате ли? И да е още жив? — извика тя и подскочи.

— Баща Ви е жив! Къде се намира не знам, но ще научим. Изслушайте доводите ми, доня Розета: ако графът беше само изчезнал, брат Ви не би могъл да встъпи в наследство, ето защо трябваше да умре. Тъй като онзи мъртвец не е графът, следва, че дон Мануел е жив. Подменили са го с някой друг, а този друг е труп от четири дни.

Сега вече той осведоми двете дами за целия случай в Батериа и когато привърши, те се съгласиха с него.

— Каква утеха, че това не е татко! — извика Розета. — Е-ех, сега отново съм щастлива и силна. Зная, че ще разкрием този комплот и ще победим. Нали така, сеньор?

— Доня Розета, моят живот Ви принадлежи и аз ще го посветя на задачата да открия баща Ви. А Вие, миледи, ще ни помогнете ли, ще станете ли наша сестра?

— Да, аз и сега съм ваша сестра.

Той поклати усмихнато глава и рече:

— Под думата „сестра“ разбирам и нещо друго. Мога ли да говоря смело и откровено, лейди Ейми?

— Да. Говорете!

— Вие ще станете наша сестра, когато станете графиня Де Родриганда.

— Графиня Родриганда? — запита Ейми. — Не Ви разбирам. По кой начин?

— Като съпруга на граф Алфонсо де Родриганда и Севиля. Моите думи Ви раздразниха, ала Вие ще ми простите веднага, щом Ви кажа, че граф Алфонсо не е тук. Той е в морето.

Гъста червенина заля лицето на англичанката.

— Боже мой, говорите със загадки!

— Но Вие сте го виждала тук — продължи невъзмутимо Стернау.

— Не схващам накъде биете!

— И то като хусарски лейтенант.

Този път Ейми не бе в състояние да отговори. Тя изгледа Стернау с дълбоко изумление, а и Розета, изглежда, не намираше думи от учудване. Той се надигна и запита:

— Миледи, вярвате ли, че един син би могъл да пожелае смъртта на баща си или пък да отнеме разума му?

— Не! — отвърна Ейми.

— Е, Алфонсо го стори, значи изобщо не е син на дон Мануел!

Розета също се изправи и извика:

— Какво… какво говорите! Той не е син на моя баща, не е мой брат? А какъв тогава? Сеньор не ме измъчвайте! Говорете, казвайте по-скоро!

— Той не може да бъде синът на дон Мануел, тъй като и аз, и вие двете видяхме истинския Алфонсо.

— Кога, къде?

— Тук! Доня Розета, идете в картинната галерия и сравнете младежкия портрет на граф Мануел с Алфред де Лотрьовил!

Сега бе ред на лейди Ейми да се стъписа.

— Алфред! — възкликна тя. — Сеньор, какво говорите, какво знаете за него? Той ми призна, че в неговия живот има някаква тайна, която тепърва трябва да изясни.

— Казал Ви е истината. Той е същинският граф Де Родриганда и Севиля, а настоящият Алфонсо е един подставен измамник. Това бе причината лейтенантът да изчезне! Отвлекли са го и качили на един кораб.

— Отвлечен! — извика англичанката, като стисна юмручета и пристъпи бързо към Стернау. — Отвлечен? Отведен с кораб? — повтори. — Как са посмели!

Стернау кимна усмихнато:

— Сега признавате ли, че обичате граф Алфонсо, миледи?

— Да — отговори тя откровено. — Обичам го и ще го търся, докато го намеря. И горко на враговете му! Вярно, татко ми писа да тръгвам и аз ще отпътувам още днес, но все пак трябва да знам как да действам. Разказвайте, сеньор!

Стернау ги информира как е продължил по дирите и какво е успял да научи. Бяха прозрели машинацията, ала не можеха да докажат нищо. Най-сетне бяха принудени да се разделят, тъй като Ейми щеше да пътува. Тя обеща да съобщи всичко на баща си и да измоли съдействието му за себе си и за Розета. После си взе сбогом с немеца, като го увери в горещото си приятелство.

Малко по-късно тя потегли от Родриганда с Розета, която щеше да я придружи до Понс. Разговорът, а сетне и бързото отпътуване на приятелката бяха причина нито Стернау, нито Розета да се позаинтересуват какво стана с трупа. Лекарят смяташе, че алкалдът е действал според нарежданията му, тъй като, увлечен в разговора, не бе разбрал, че трупът е донесен тук. Отправи се към селото и потърси верния Миндрело. Той току-що се бе върнал от пролома, където беше отишъл по-късно от останалите. Изпълнен с доверие към него, Стернау сподели своите предположения и заключения и го попита дали е готов да тръгне тайно да издирва графа. Контрабандистът отговори положително и получи от немеца петдесет дурос за покриване на разходите. Сетне лекарят се върна в замъка, за да продължи от своя страна наблюденията.