Карл Май
Замъкът Родриганда (3)

Трета глава
Съкровището на мищеките

Радостният ден мина необезпокоявано, толкова повече че графът никакъв не се виждаше.

Сега знаеше каквото му бе необходимо и даде разпореждане на двамата си слуги да опаковат нещата му. След вечеря заяви на Арбелец, че заминава още през нощта. Колкото и странно да бе това, хасиендерото не запита за причината и не се опита да го задържи. Когато напускаше по-късно къщата, Алфонсо срещна Каря, прекарала известно време в градината. Уверен, че е близо до целта, той подхвана с арогантно неблагоразумие:

— Току-що казах на Арбелец, че заминавам.

— Закъде?

— За столицата.

— А съкровището?

— Ще го взема. Това означава поне част от него. Сега тръгвам за Ел Репаро да го вдигна, слугите вече ме чакат с мулетата. Оттам ще се отправя директно към Мексико.

— Кога ще дойдеш пак?

— Не знам.

— Ще ме вземеш ли оттук?

— Да, веднага щом се осъществи планът, за който ти говорих.

Подигравателният тон в думите не убягна от вниманието на индианката.

— Не се ли върнеш, ще те потърся в столицата.

— Забранявам ти! Ще чакаш завръщането ми тук! — Тонът му стана високомерен.

— Как можеш да говориш така с мен? — запита тя със свито сърце. — Не съм предполагала, че един граф Де Родриганда би могъл да се отнася по този начин с бъдещата си съпруга!

— Вината е у теб. При тази самонадеяност ще ми е трудно да те въведа в нашата среда.

Видимо изплашена, тя заекна:

— Чувствам, че ти… ти… ме измами! Направи го само за да се сдобиеш със сведенията за съкровищницата!

— Един граф никога не мами, аз просто те надхитрих. Съкровището е мое и не се ли примириш с волята ми, даденото обещание отпада.

Каря нададе пронизителен писък.

Графът се стъписа посред лекомислената си реч. В коридора отекнаха приближаващи се стъпки. Арогантността отстъпи място на страха и той се втурна с всички сили към мястото, където го очакваха слугите. С последни усилия на волята си Каря се довлече до къщата и падна в несвяст в обятията на Арбелец.

Хасиендерото я отнесе в залата.

За късо време всички обитатели бяха свикани. Отначало никой не забеляза липсата на Бизоновото чело и немеца. Ема коленичи до припадналата. В този момент Каря отвори очи, освободи се от прегръдката на приятелката си и се изправи. С трескава червенина по лицето тя извика:

— Ох, кой ще дойде с мен да заловим и убием предателския и лъжлив граф? Той замина с двама слуги за планината Ел Репаро да открадне съкровището на кралете.

— Небеса! — възкликна Ема. — Сеньор Унгер и Текалто също се отправиха нататък. Не биваше да ги издавам, но обстоятелствата ме принуждават…

— Ах, това е опасно! — извика индианката. — Графът ще открие там сеньор Унгер и брат ми и ще ги убие. Сеньор Арбелец, надуйте рога за бедствие! Призовете Вашите вакуероси и киболероси! Трябва да отидат до Пещерата на съкровището и спасят двамата.

Настъпи бъркотия от въпроси и отговори, при която само апачът запази спокойствие. Очите му с удоволствие се спряха на Каря, чиято възбуда и гняв издаваха в нея индианската натура.

Той взе думата:

— Кой знае къде се намира пещерата?

— Аз — отвърна Каря. — Ще ви водя.

— Може ли да се язди дотам?

— Да.

— Тогава вземам момичето и един вакуеро! Повече хора не са ми необходими, понеже имаме работа само с трима противници.

— И аз ще дойда! — заяви Арбелец.

— Не! — отсече апачът. — Кой ще се разпорежда в хасиендата? Вземам само един човек, останалите да пазят хасиендата!

Така и стана. Арбелец тръгна и скоро доведе желания придружител. Каря възседна коня си и препуснаха. Ала поради бъркотията беше минало доста време до потеглянето им.

Няколко часа преди това, малко след като празнуващите се разделиха и отидоха да си легнат, Бизоновото чело влезе в стаята на немеца.

— Готов ли си? — попита той.

— Да.

— Тогава да вървим!

Унгер се въоръжи и тръгна след индианеца. Долу стояха три вързани коня — два с ездови седла и един със самар.

— Какво означава това? — учуди се немецът и посочи товарния кон.

— Както казах, не си беден. Ти не искаше да ограбиш съкровището на нашите крале, затова ще вземеш толкова, колкото може да носи един кон.

— Как ти хрумна? — извика изненадано Унгер.

— Не ми противоречи, а се качвай и ме следвай!

Индианецът се метна на коня, взе юздите на товарното животно и потегли. Траперът го последва. Беше тъмна нощ, но червенокожият познаваше добре пътя, а полудивите мексикански коне виждаха в тъмнината като котки. Наистина не напредваха бързо, защото се навлизаше дълбоко между трудно проходими планини.

Бизоновото чело мълчеше. В тихата нощ се чуваше само тропотът на конете и от време на време някое изпръхтяване. Така мина един час, после още един, трети. Някъде шумеше вода. Стигнаха до един поток и поеха по протежението му. След време пред тях се възправи прилична на стена планинска верига и малко преди да я достигнат, индианецът скочи от коня.

— Ще изчакаме тук настъпването на деня — каза той. Унгер последва примера му, пусна коня си да пасе и се настани до Бизоновото чело върху една канара.

— Близо ли е пещерата? — попита той.

— Да, там, където този поток излиза от планината. Изкачваш се по него, навеждаш се и пролазваш в една пещера, чиято големина и разклонения не познава никой друг, освен Бизоновото чело и Каря.

Унгер си спомни какво му бе разказала Ема и след къса пауза извести:

— Но има един, който иска да узнае тайната от нея — граф Алфонсо.

— Уф!

— Ти си ми приятел и ще ти кажа: Тя обича испанеца.

— Знам.

— А ако му издаде тайната?

— Тогава Бизоновото чело ще се намеси. Бледоликият няма да получи и най-малката дреболия от съкровището.

— А то голямо ли е?

— Ще го видиш. Дори да събереш всичкото злато, което днес Мексико притежава, пак няма да достигне и една десета от това съкровище. Един-единствен бял го е видял и…

— Убихте ли го?

— Не. Не беше нужно да го убиваме, той беше обезумял, обезумял от радост и възторг. Белият не е в състояние да понесе вида на съкровището, само индианецът е достатъчно силен да го стори.

— И все пак искаш да ми го покажеш?

— Не. Ще видиш само една част от него. Аз те обичам, а и ти не бива да губиш разсъдъка си. Дай си ръката да видя какъв ти е пулсът!

Индианецът хвана ръката на Унгер, опипа пулса и поде наново:

— Да, ти си силен. Духът на златото не се е вселил в теб, но когато влезеш в пещерата, кръвта ти ще зашуми като водопад.

Разговорът замря. В действителност немецът никога досега не се бе чувствал така. Небето започна да просветлява. Белият светлик на изток се засили и скоро доста добре можеха да се различават отделни предмети.

Унгер съгледа пред себе си планината Ел Репаро, чиито стръмни скатове бяха обрасли с дъбови дървета. Потокът, извиращ от една скала в подножието й, имаше ширина около метър и дълбочина метър и половина.

— Това ли е входът? — запита той.

— Да — отговори Бизоновото чело. — Но още няма да влизаме. Първо ще скрием конете. Пазителят на едно съкровище е длъжен да бъде предпазлив.

Те поведоха конете покрай планината и след известно време индианецът разтвори един храсталак. Показа се тясна дълбока клисура, в която намериха място за конете. След това се върнаха при потока и заличавайки по индиански маниер следите си, стигнаха скалата, от чийто отвор изтичаше водата.

— Сега ела! — нареди Бизоновото чело и навлезе в потока, между чиято повърхност и скалата имаше малко пространство, така че главата на човек оставаше над водата. Като вървяха в продължение на няколко минути срещу течението, те се озоваха в тъмна каверна, чийто въздух, въпреки наличието на потока, бе сух.

— Подай ми ръката си! — повели индианецът и като изведе трапера на сухо, отново опипа пулса му.

— Сърцето ти е силно — установи той. — Сега ще запаля факела.

Той се отдалечи на няколко крачки от Унгер. Скоро в помещението проблесна матова фосфоресцираща светлина, прозвуча пращене и факелът запламтя.

Но какво стана? Сякаш бе запален не един, а хиляди факли. Немецът се озова сред огромно, ярко блестящо слънце, което заслепяваше очите с милионите си лъчи, и вън от тези блясъци, искри и преливания в различни оттенъци прозвучаха думите на индианеца:

— Това е Пещерата на кралското съкровище! Бъди силен и владей добре духа си!

Мина доста време, докато очите на Унгер свикнат с това великолепие.

Пещерата имаше почти квадратна форма със страна около шестдесет крачки, а протичащият през нея поток бе покрит с каменни плочи. Беше изпълнена от земята до сводестия таван със скъпоценности, чийто блясък би взел ума и на най-хладнокръвния човек.

Имаше статуи на богове, украсени със скъпоценни камъни, най-вече фигури на бога на вятъра Кетцалкоатъл, на твореца Тескалипок, на бога на войната Уицилопочтли и неговата съпруга Теоианикуе, редом с тях неговия брат Тлакауепанкуекскотцин, на богинята на водата Чалчиуитликуе, на бога на огъня Икскоцаукуи и бога на виното Кенцототохин. Стотици домашни богове стояха по полиците. Те бяха изработени от благородни метали или шлифован кристал. Между тях имаше златни брони, златни и сребърни съдове, накити с инкрустирани по тях диаманти, смарагди, рубини и други скъпоценни камъни, древни жертвени ножове, чиито ръкохватки искряха с безбройните си камъни, щитове от здрава животинска кожа, обковани със солидни златни плочки. От средата на тавана подобно на полилей висеше кралска корона. Тя имаше форма на изработена от масивна златна тел барета, украсена с диаманти. По-нататък се виждаха торбички със златен пясък и прах, сандъци с нъгитс^[1] от грахови зърна до гълъбови яйца. Виждаха се още купища чисто сребро, които наподобяваха разтрошена на големи късове сребърна жила. Върху просторни маси бяха положени макети на храмове от Мексико, Чолуа и Тсотиуакан, да не говорим за великолепните мозайки от седеф, злато, сребро, скъпоценни камъни и бисери, лежащи по земята и ъглите.

Видът на това богатство предизвика опияняващо въздействие върху немеца. Чувстваше се като някой халиф от приказките на „Хиляда и една нощ“. Помъчи се да остане спокоен, но не му се удаде. Усещаше кръвта си да пулсира в слепоочията, а пред очите вихрено се завъртяха огнени и диамантени кръгове. Беше като омагьосан. Разбра, че съкровището притежава страхотна мощ, в състояние е да предизвика безумни желания, които не биха се спрели и пред най-ужасяващи престъпления.

— Да, това е Пещерата на кралското съкровище — повтори индианецът. — И съкровището принадлежи само на мен и Каря, последните потомци на мищеките.

— Тогава ти си по-богат от мнозина владетели на земята! — удиви се Унгер.

— Заблуждаваш се! Аз съм по-беден и от теб, и от всеки друг. Да не би да завиждаш на внука на един владетел, чието могъщество е отминало, а кралството му лежи в развалини? Бойците, носили онези доспехи, са били почитани от народа си. Една тяхна дума е означавала живот или смърт. Техните съкровища са все още налице, ала местата, където лежат костите им, са осквернени от белите, а пепелта им е разпръсната от вятъра по всички посоки. Техните внуци бродеха по гори и прерии и убиваха бизони. Дойде белият; той лъжеше и мамеше, безчинстваше и избиваше моя народ, за да завладее тези съкровища. Страната е тук, но е опустошена, а индианецът скри съкровищата в недрата на земята — да не попаднат в ръцете на грабителя. Ти обаче не си като другите, сърцето ти не е престъпно. Ти спаси моята сестра от ръцете на команчите, ти си мой брат и ще вземеш от съкровището толкова, колкото може да носи един кон. Но имаш на разположение два вида скъпоценности. Тук са златните зърна, а тук огърлици, пръстени и други накити. Избери каквото ти хареса. Всичко останало е свещено. То никога вече няма да се появи на слънцето, което видя залеза на мищеките.

Унгер погледна нъгитсите и украшенията и се почувства едва ли не измамник.

— Но това, което искаш да ми подариш, струва стотици хиляди долара!

— Дори да струва и милион.

— Не мога да приема!

— Не искаш да зачетеш дарението на своя приятел?

— Не, но не бих искал и да те ограбвам.

Индианецът поклати гордо глава.

— Това не е грабеж. Аз не жертвам нищо. Тук виждаш само част от съкровищата, които крие Ел Репаро. Наоколо има още пещери, за които Каря въобще не подозира. Зная ги само аз и когато един ден умра, в тези дълбини вече никога няма да проникне човешко същество. Сега ще отида да посетя и останалите пещери. Ти разгледай съкровището и отдели настрани избраното! Когато се върна, ще натоварим коня и тайно ще се приберем в хасиендата Дел Ерина.

Бизоновото чело пъхна факела в земята и изчезна в най-тъмния ъгъл.

Немецът остана сам сред неизмеримото богатство. Какво доверие му имаше индианецът! Какво би станало, ако убиеше мищека и станеше господар на всичко, вместо само на една негова част? Такава мисъл обаче не хрумна на честния мъж. Възможността да вземе пълен товар украшения и нъгитс го хвърли в трескава възбуда и блаженство.

През това време Алфонсо пътуваше със слугите и мулетата към съкровищницата. Страхът от последиците на неразумната постъпка го подтикваше напред. Той наистина беше племенник и наследник на граф Фернандо Де Родриганда, същинския господар на хасиендата, но бе разбрал колко малко се цени това тук. Знаеше също, че близо до индианската граница действат други закони и разбирания, различни от тези в градовете, и бе обладан само от една мисъл — напред към Пещерата на кралското съкровище и след това към къщи в столицата Мексико!

Той галопираше в тъмнината с възможно най-голямата безопасна бързина и слугите го следваха със същото темпо. Познаваше планината, спомената от индианката, но от тази страна още не беше я посещавал. Следователно не можеше да се осланя на познати ориентири по пътя, знаеше само посоката, а предпазливостта изискваше да не язди прекалено бързо.

Едва на разсъмване препуснаха по-бързо и не след дълго пред тях изникна тъмният масив на Ел Репаро. Стигнаха планината от южната й страна и се насочиха към източния склон. Първият поток бе преминат и като забеляза, че наближават втория, Алфонсо нареди да спрат. Нямаше намерение да взема слугите до пещерата. Необходимо беше първо да се убеди в наличието на съкровището.

— Сега какво? — запита единият.

— Ще чакате!

— О, напускате ли ни?

— Да, за кратко време.

— А какво е това, което ще товарим?

— Не берете грижа! Чакайте, докато се върна! Алфонсо подкара бавно коня си. Малко по-нататък се натъкна на втория поток. Скочи от животното и като го върза за една дъбова фиданка, изчезна в гъсталака. Изворът не бе далеч. Той навлезе в студените води, наведе се и пропълзя навътре. Още не беше стигнал мястото, където започваше сводът на пещерата, и съзря светлото сияние.

Какво беше това? Светлина от факел? Или през някое отверстие проникваше дневна светлина? Изглежда, бе първото. За отстъпление испанецът и не помисли; той продължи да се промъква бавно и предпазливо навътре, стараейки се да избягва всякакъв издайнически шум.

Внезапно очите му бяха заслепени от блясъци и искри. Изправи се стъписан. А когато се намери във вътрешността на пещерата и забеляза струпаните съкровища, затрепери. Злият дух на златото го облада с цялата си мощ. Очите му се замъглиха и продължиха да се разширяват. Идеше му да закрещи от безумен възторг, но не го стори, защото едва на пет крачки от него бе коленичил някакъв мъж и редеше накуп върху една мозаична плоча скъпоценни накити. Кой беше този човек? Ах, ето че се извъртя и графът го разпозна.

— Немецът! — процеди през зъби той. — Кой му е издал пещерата? Сам ли е или с придружители?

Алфонсо плъзна изпитателен поглед из помещението. Видя, че Унгер е сам; инстинктът не го предупреди за близостта на Бизоновото чело.

„Ах, освен него тук няма друг! — помисли той злорадо. — Няма да получи и грахово зърно от златото! Часът на отмъщението настъпи. Той трябва да умре!“

Алфонсо се измъкна тихо от водата. Недалеч от него бе облегнат един боен боздуган. Беше изработен от здраво желязно дърво с монтирани на него остро шлифовани кристални късчета, което го правеше двойно по-опасен. Той стисна инкрустираната със скъпоценни камъни дръжка и се прокрадна зад немеца, който тъкмо плъзваше между пръстите си една филигранно изработена, искряща на светлината на факела огърлица.

— Какво великолепие! — възкликна Унгер прехласнат. — Чисти рубини! Само един от тях струва цяло състояние!

Той поиска да я остави, но не успя. Боздуганът изсвистя над него и се стовари с такава сила върху главата му, че той мигновено се строполи и огърлицата се изплъзна от отворената длан. Графът нададе див крясък:

— Победих! Всичко е мое, всичко, всичко!

Беше обхванат от екзалтация, граничеща с лудост. Започна да скача от радост и да пляска с ръце като смахнат.

Но какво беше това? Той застина като вкопан. Пребледня и разтвори широко очи, като да бе видял призрак. От най-тъмния ъгъл се отдели една фигура, която отправи поглед към него — отначало изпълнен с удивление, а после с яростен блясък. Беше Бизоновото чело, който се връщаше от обиколката си и вместо приятеля, завари друг, до когото немецът лежеше безжизнен на земята. С два скока мищекът се намери до злодея и го сграбчи с мощните си ръце.

— Куче, какво правиш тук? — извика той.

Пленникът не можа да произнесе нито дума. Знаеше, че не е в състояние да се бори с ужасния индианец. Беше изгубен, пламенният възторг се смени със страх от надвисналата смърт. По гърба му пробягаха ледени тръпки, започна да трепери.

— Ти ли го уби? — изкрещя Бизоновото чело, като посочи немеца и лежащия на пода боздуган. Той го разтърси с такава сила, сякаш някой великан бе сграбчил малко дете.

— Да — изстена Алфонсо, пропит от страх.

— Защо?

— Съкровището е виновно — заекна той.

— Ха! Ти си негов враг. Още преди желаеше смъртта му. Но горко ти, трижди горко ти!

Бизоновото чело се наведе да прегледа приятеля си, при което графът остана неподвижен. Не би било трудно да грабне боздугана и поне да направи опит за борба. Но той се намираше под омаята на съкровището и респекта пред прочутия киболеро. Приличаше на малка птичка под погледа на гърмяща змия, която не побягва, както гласи преданието, а се оставя без съпротива да бъде погълната от нея.

— Мъртъв е! — заяви Бизоновото чело и се изправи отново. — Ще проведа над тебе съд и смъртта ти ще е такава, каквато не е сполетявала никого тук. Ти си убиец на един от най-благородните ловци, стъпвали някога по земята. Затова ще бъдеш принуден хиляди пъти да умреш.

Индианецът стоеше със скръстени ръце срещу злосторника. Мускулестата му фигура бе изпъната, а очите отправени с мрачна закана към испанеца.

— Аха, трепериш! — рече той презрително. — Червей, жалък страхливец! Кой ти издаде пътя към пещерата?

Алфонсо мълчеше. Сякаш се намираше пред Вечния съдия в Деня на Страшния съд.

— Отговори! — прогърмя киболерото.

— Каря — прошушна графът.

— Сестра ми?

— Да.

Очите на индианеца заискриха като горяща факла.

— Истината ли казваш? Или лъжеш? Сигурно спомена сестра ми само за да получиш милост и избегнеш наказанието!

— Казах ти истината. Можеш да ми вярваш.

— Така, трябва да си използвал някаква дяволска съблазън, за да измъкнеш от Каря тайната на Ел Репаро. Да не си я мамил с любов?

Графът премълча.

— Говори! Само истината може да смекчи съдбата ти. Знаеш ли как ще трябва да умреш? Там горе в планината има едно езерце. То не е голямо, но в него живеят десет свещени алигатора, чиито стомаси са поглъщали престъпниците, хвърляни по нареждане на предишните владетели на страната. Животните са над стогодишни и дълго време са гладували. Ще те закарам там и ще те спусна да висиш над езерото от едно дърво. Алигаторите ще се стрелнат към теб, но няма да могат да те достигнат. Ще скачат непрекъснато да те разкъсат, а ти ще дишаш вонящите им изпарения и дълги дни и нощи ще висиш над тях, тъй като въжето няма да минава през врата ти. Ще висиш под слънчевия зной, ще изнемогнеш от глад и жажда и когато се отпуснеш обезсилен, ще бъдеш разкъсан.

Алфонсо го слушаше с нарастващ ужас. Езикът му се вдърви, тежеше в устата като олово; не бе в състояние да моли за милост от страх.

— Само едно откровено признание може да смекчи съдбата ти — повтори индианецът. — Та така! Обяснявал ли си се в любов на моята сестра?

— Да — отрони Алфонсо.

— Но не я обичаш?

— Не — призна белият. Той не се осмеляваше да каже макар и една невярна дума.

— Тя обаче те обича? — продължи да разпитва индианецът. Алфонсо отговори положително и на този въпрос.

— Къде се срещна с нея?

— При маслините край потока, зад хасиендата.

— Обеща да я направиш своя жена?

— Да.

— Кога ти издаде Каря тайната?

— Вчера по обяд — гласеше отговорът.

— Сам ли си тук?

— Придружават ме двама слуги.

— Аха, с тяхна помощ искаше да отмъкнеш съкровището и си им доверил тайната?

— Те нямат представа какво ще пренасят, а и за пещерата не знаят.

— Къде ги остави?

— Недалеч оттук.

— Добре. Този мъж ще остане на това място, а ти ще ме последваш. Засега няма да те връзвам, понеже не можеш да ми се изплъзнеш. Ти си нищожен червей, когото ще смажа с едно-единствено посягане. Тръгвай!

— Какво ще правиш с мене? — попита Алфонсо, обхванат от страх.

— Ще разбереш.

Бизоновото чело улови ръката на Алфонсо и го повлече към изхода. Навлезе с него във водата и го избута на дневна светлина, без да го пуска. Изглежда, повторната баня и вълшебството на зората оказаха въздействието си върху Алфонсо. Той въздъхна дълбоко и вътрешно се запита дали не би могъл да храни надежда.

— Къде е конят ти? — запита мищекът.

— Там вдясно, вързан за буковото дръвче.

— А слугите?

— Зад онзи хълм.

— Да вървим при коня ти.

Бизоновото чело закрачи с пленника към посоченото място. Като стигнаха при коня, той върза с няколко ремъка ръцете на графа на гърба, след това и краката и затъкна устата му. Алфонсо се остави на всичко това, без да окаже съпротива, като насън. После мищекът го напусна, разбира се, след като го бе обезоръжил, и безшумно се отправи по следите към предполагаемото местонахождение на слугите. Близо до първия поток той долови гласовете им. Легна на земята и започна да се промъква между храстите като змия по посоката, от която се чуваха. Стигна незабелязано до последния храст и ги видя. Двамата седяха на земята, задълбочени в оживен разговор. Червенокожият се убеди, че няма опасност от страна на слугите и се върна обратно при пленника.