Карл Май
Замъкът Родриганда (7)

Седма глава
Едно мерзко дело

Когато Кортейо яздеше обратно по „Пасео де ла Вига“, насреща му се зададе един ездач, който, изглежда, не бе свикнал да седи на кон. Носеше леко лятно облекло, а на главата си огромно сомбреро. Кортейо спря изненадано коня си. Познаваше човека, ала не го очакваше тук — беше капитан Хенрико Ландола.

Здраво стиснатите устни с презрително отпуснат ъгъл, остро извитият нос, пронизващият поглед на сивите очи даваха да се разбере, че той няма работа с хора от средна ръка.

Капитан Ландола не беше обикновен моряк — това знаеха всички, които го познаваха. Те единодушно заявяваха, че въпреки испанското си име, той е истински янки, който и от дявола не се страхува и ако трябва, ще влезе под пълни платна в пъкъла и ще излезе, без да е изгубил рея или стенга. Познаваше всички морета и пристанища и минаваше за човек, за когото всеки товар е добър, стига само да носи пари. Да, дори се шушукаше, че не отказва и пратка негри, независимо че робството, макар и само на хартия, е премахнато от Великите сили, и много не го е грижа за кръстосвачите.

— Възможно ли е! Нима това сте Вие, сеньор Хенрико Ландола? — запита Кортейо.

— Да, аз съм — отвърна морякът.

— А какво правите тук, на „Пасео“?

— Тръгнах да Ви пресрещна.

— Мен? — удиви се Кортейо.

— Да. Не знаехте ли, че съм акостирал във Веракрус? Не получихте ли писмо от Вашия брат?

— Получих.

— Е, тогава всичко е наред. Минах през тази проклета, пълна с разбойници и треска страна, за да уговоря с вас устно сделката. Потърсих Ви у дома, но открих само дъщеря Ви, която ми каза, че сигурно ще мога да Ви срещна на „Пасео“. Така и стана.

— Колко непредпазливо! Не бива да Ви виждат. Вярно, че тук никой не Ви познава, но дяволът често си няма работа. Когато двама души искат да сключат сделка като нашата, никой не бива да ги мярка заедно.

— Съгласен съм!

— Сега се поразходете с коня където намерите за добре и елате тази вечер към десет часа пеша насам.

— Добре, ще бъда тук.

Ландола продължи, а секретарят подкара в тръс към къщи. Когато пристигна, дъщеря му го посрещна напрегнато:

— Видя ли Базилио, получи ли средството?

— Разбира се. Но е дяволски скъпо!

— Разказвай!

Секретарят информира Хосефа за посещението си при доктора, след което я упрекна:

— А ти как можа да допуснеш такъв гаф, като изпрати капитана да ме пресрещне!

— Гафът щеше да е по-голям, ако го бях оставила да те чака вкъщи.

— Той това ли искаше? Непредпазлив човек! Спомена ли нещо за сделката ни?

— Не, нито дума.

— И ти също не?

Малко смутена, Хосефа отвърна:

— Направих опит, но той не прояви интерес.

— Така си и мислех. Мъж като Ландола не би разговарял за такива неща с жени. Каза ли му къде съм?

— Не. Осведомих го само, че може да те срещне на „Пасео“. Значи средството е у теб? Какво представлява? Прах или течност?

Секретарят отвори кесийката и показа съдържанието на дъщеря си.

— Кога ще го употребиш? Още днес?

— Налага се да изчакаме. Алфонсо не е дошъл.

— Не е необходимо непременно да е тук.

— Трябва поне да говоря с капитан Ландола.

— И утре дон Фернандо ще получи праха?

— Напълно възможно.

— Но как? Дъртата Мария не допуска никого при него. Варди го като дракон.

— Все ще се намери някакъв начин.

— Какво е въздействието?

— Проявява се за една нощ и трае цяла седмица.

— Но тогава дон Фернандо би могъл да умре, понеже е ранен.

— Вината няма да е моя. Моето желание е само да предизвикам мнима смърт, а умре ли, съвестта ще ми е чиста от всякакви угризения.

Мръкна се и Кортейо се отправи бавно към мястото на срещата. Не му се щеше да идва на кон, защото това би затруднило разговора с Ландола. Скоро срещна капитана.

— О, точен сте! — възкликна Ландола, разпознавайки секретаря. — Много добре, обичам точността!

— Аз също. Къде прекарахте времето си, сеньор Ландола?

— Е, има различни вертепи, в които човек се чувства добре, но да не говорим за това — гласеше отговорът. — Хванете ме под ръка и да пристъпим към делата!

Те закрачиха рамо до рамо, като си шепнеха тихо.

— Получихте ли писмото от Вашия брат Гаспарино? — започна капитанът.

— Да. А Вие Вашите инструкции, сеньор Ландола?

— Не.

— Тъй ли, аз пък мислех…

— Хм, Вие само се изразихте погрешно, сеньор — разсмя се късо Ландола. — Капитан Хенрико Ландола сам си е господар. Не приема от друг заповеди и указания.

— В такъв случай прощавайте! Не казах думата в смисъл на нещо нередно.

— Така е добре. Та исках да Ви кажа, че Вашият брат ме помоли да Ви подпомогна в една секретна работа.

— Доколко?

— Хм, доколкото да отстраня някакъв човек! — изтърси капитанът.

— Мъртъв или жив?

— Според желанието на брат Ви — мъртъв!

— А ако имам различни намерения от тези на брат ми?

— Зависи от заплащането — ухили се Ландола. — Колко ще предложите?

— Хиляда дурос^[1] ще Ви бъдат ли добре дошли?

— Съгласен. Какво трябва да направя с този човек?

— Да изчезне.

— Къде?

— Където Ви е угодно.

— Добре. Кога мога да получа „товара“?

— Колко време ще останете в пристанището?

— До уреждане на нещата. Но се надявам, че няма да ме подлагате на мъчения в това проклето гнездо на треска, в противен случай вдигам платната. Нямам желание да умирам.

— Ще побързам. Знаете ли за кого става въпрос?

— Не. Аз вземам товара си, а дяволът да бере грижа кой е.

Ако беше светло, Кортейо щеше да разбере от лицето на капитана, че лъже. Прозрял плановете на двамата братя, Ландола тайно хранеше намерение един ден да вземе своя дял.

— Но той ще Ви каже името си — забеляза секретарят.

— Няма да му повярвам.

— Матросите ще го чуят.

— Никой от тях няма да го види.

— По-късно ще разберем ли къде сте го откарали?

— Възможно е. Засега още не зная.

— Добре. Да приемем, че човекът утре умре…

— Кога ще бъде погребан?

— Би трябвало до два дни, ала неговият племенник не е тук…

— В такъв случай ще го погребат в негово отсъствие.

— Не е много прилично.

— Аха, значи е знатна личност! Хм, но при издъхването си той ще каже на лекаря, че иска да го балсамират.

— Няма да го допусна. Претекстът ще бъде, че няма такава традиция в семейството или пък, че покойникът е имал предразсъдъци в това отношение.

— Правилно. А как ще го отнесем до пристанището?

— Хм. В ковчег, разбира се, не. Може би ще е най-добре в някой лек кош.

— Действително. Но как ще го откарате до крайбрежието?

— С мулета.

— А на кораба?

— Качването на коша си е Ваша работа, сеньор Ландола.

— Хм, това не ми харесва! Но от мен да мине, ще Ви направя услугата. Само гледайте кошът да не пропадне нейде из пътя!

— И мен безпокои тази мисъл. Пътят до морския бряг никак не е сигурен. Той гъмжи от бяла и червена измет, която не буди никакво доверие.

— Трябва да се погрижите за надеждна охрана.

— Трудно. Ще се наложи да се посветят хората в нещата.

— Не е необходимо. Тръгнете лично с тях!

— Навярно няма да имам възможност, но ще помисля. А Вие как ще разберете, че сме пристигнали, сеньор капитано?

— Много просто — изпращате някой да ме извести на кораба.

— След това Вие самият ли ще дойдете?

— Още не зная! А Вие да не влезете с коша в града?

— И през ум не ми минава.

— Потърсете на брега някое усамотено място, удобно за пристан с лодка! Разбера ли, че сте дошли, идвам през нощта за коша.

— Така е добре. Сега сме на едно мнение.

— Тогава да се сбогуваме.

— Бързате ли?

— Планирал съм още едно малко развлечение, сеньор Кортейо. Знаете, животът в морето е дяволски скучен и слезе ли човек на сушата, не бива да се държи като магаре.

— Разбирам. Тогава лека нощ, сеньор.

— Лека нощ. Побързайте с погребението!

— Ще стане достатъчно бързо.

Двамата порядъчни мъже се разделиха.

Раненият граф Фернандо лежеше в леглото, без да подозира, че погребението му е вече подготвено. Щастието или по-скоро дяволът се усмихна на Кортейо. Той стигна в палата на господаря си и поиска да се отправи към жилището си, но срещна старата Мария Хермоес, която носеше от чешмата чаша с вода.

— Как е дон Фернандо? — осведоми се той.

— Не се оплаква — отвърна Мария.

— Появи ли се треска?

— Не, но чувства ужасна жажда. Почти всеки четвърт час му нося чаша студена вода.

— Лекарят идва ли пак?

— Два пъти. Каза, че не е засегнат важен орган и няма опасения, стига да не се появи нещо неочаквано.

— Да си пожелаем графът скоро да оздравее! В тези горещи местности и най-малкото нараняване може да се окаже опасно за живота.

— Това е вярно. Но аз нямам време, сеньор. Лека нощ!

Бяха се спрели пред вратата за жилището на Мария. Старата сигурно искаше да влезе и вземе нещо. Ето защо остави за малко чашата в близката ниша на стената и отиде в стаята.

Кортейо едва бе тръгнал. Един бърз поглед го убеди, че е сам. С трескава припряност той извади кесийката и изсипа съдържанието в чашата. След това бързо се отдалечи.

Хосефа Кортейо още не беше си легнала в очакване на баща си. С радостна възбуда той й разказа как му се е удало да извърши престъпното дело. Тя го слушаше със захлас и когато свърши, плесна възторжено с ръце.

— Ах, великолепно! — възкликна. — Спечелихме, всички неизвестности отпаднаха и сега със сигурност зная, че ще стана графиня! Алфонсо кога ще бъде тук?

— До няколко дни. Но ако е бързал, може да пристигне още утре.

— Тази нощ няма да мога да заспя от радост и очакване.

— При все това трябва да отидеш в спалнята си. Ако с графа се случи нещо необичайно, всички ще се разбудят. Всеки ще се появи полуоблечен и сетне би могло да направи впечатление, ако си напълно облечена. Внимавай и за най-дребните неща.

— Имаш право. Мисля само кога графът ще изпадне във вцепенение. Ще предоставиш ли на Мария възможността да се разпорежда в болничната стая?

— Дори и не мисля!

— Така щях да те посъветвам и аз, а и да те предупредя. Графът, изглежда, е подготвил друго завещание.

— Caramba — по дяволите! — изруга Кортейо изплашен.

— Да, най-малкото го предполагам. Не е ли вярно, че преди дуел човек привежда делата си в порядък?

— Разбира се. Във всеки случай и дон Фернандо не го е пропуснал.

— Писал е в продължение на доста време, както каза слугата Арнолдо.

— Това все още не е повод да се мисли, че е изготвил ново завещание.

— Имам и други доводи. Защо държи в тайна, което е писал? Защо не го е заключил в писалището си, където съхранява подобни неща?

— Някъде другаде ли го е съхранил?

— Да. В ръцете на тази вещица Мария Хермоес.

— Дявол! — възкликна Кортейо изумен. — Със сигурност ли го знаеш?

— Да. Излязла е от покоите му с голям плик, запечатан на пет места, а когато той се върна от дуела, отново му го занесла.

— Кой ти го каза?

— Камериерът.

— Това наистина е странно! Към мен вчера той показа голямо недоверие, а към нея голямо доверие. Сигурно е променил завещанието. Но какво може да промени? Алфонсо си остава наследникът!

— А може би не — рече Хосефа. — Дон Фернандо не е доволен от него и има право да го лиши от наследство, тъй като Алфонсо е само племенник. Другояче стоят нещата с имотите на дон Мануел в Испания. Те са майорат^[2] и при всички случаи ще преминат в ръцете на Алфонсо.

— Това е вярно. Но все пак е странно доверието на дон Фернандо тъкмо към старата дойка.

— Да, някога тя е довела тук Алфонсо и може би подозира нещо.

— Дали не е споделила подозренията си с графа?

— Трябва да я обезвредим, татко! Как мислиш, къде би могъл графът да съхранява плика?

— Най-вероятно в средното чекмедже на бюрото си, където държи всички важни документи.

— Тогава първото, което ще направиш, е да отвориш това чекмедже веднага щом подейства прахът.

— Ще сторя всичко възможно. А сега лека нощ!

Кортейо отиде да си легне. Дъщеря му също се отправи към спалнята си, ала както бе казала, не можа да намери сън. Лежеше с отворени очи и мечтаеше за бъдещото владичество и бляскавия живот. А че този живот ще бъде купен с цената на тежко престъпление, това изобщо не я смущаваше.

Така минаваха час след час и Кортейо бе потънал в дълбок сън, когато на вратата му припряно се потропа. Той се събуди и попита кой е.

— Слугата Арнолдо — прозвуча отговорът. — Ох, моля Ви, сеньор, отворете! С дон Фернандо трябва да се е случило нещо лошо!

— Веднага.

Кортейо рязко скочи от леглото, навлече домашния халат и бързо запали една свещ. После отвори вратата и слугата влезе.

— Какво е станало с графа? — запита секретарят.

— Не зная. Днес трябваше аз да будувам. Бях седнал на един стол и за малко съм задрямал, когато чух някакъв вик. Отидох до болничната стая, беше заключена отвътре. На въпроса ми какво се е случило не последва отговор. Старата Мария плачеше и се вайкаше жалостиво, но не отваряше. Тогава дотичах да Ви уведомя, сеньор.

— Много добре си сторил. Веднага ще разберем как стоят нещата.

Кортейо тръгна след слугата до вестибюла, откъдето се чуваше дойката да плаче. Почукаха, но не получиха отговор.

— Отвори! — извика Кортейо заповеднически и ритна вратата.

Замаяната старица се осъзна. Приближи се и отвори.

— Какво е станало? — запита секретарят.

— Ох, скъпият, добрият, милостивият господар! — проплака тя. — Той е мъртъв… мъртъв!

Кортейо пристъпи към постелята на графа и го погледна. Дон Фернандо лежеше бледен, с изпито лице като труп.

— Кога се случи? — запита той дойката.

— Не зная — отвърна тя.

— Трябва да знаеш, нали бдиш при него!

— Бях задрямала и когато се пробудих, дон Фернандо беше мъртъв. Не зная колко време след това съм го оплаквала.

— Нещастнице, сигурно ти си виновна за неговата смърт! — нападна я той. — Защо не си отворила, когато Арнолдо е поискал да влезе? Вероятно все още е могло да бъде спасен.

— Не, той вече беше мъртъв — оправда се старицата. Още с влизането си Кортейо бе плъзнал поглед към писалището и бе забелязал, че ключът е в ключалката.

— Идете да разбудите хората и доведете лекар! Бързо, бързо! — заповяда той.

Слугата тутакси тръгна да изпълнява заповедта, а и дойката напусна стаята, кършейки ръце. Кортейо се отправи стремително към писалището, отвори чекмеджето, намери плика и като го прибра в джоба си, отново заключи. После пое с ускорен ход след двамата.

Всичко се бе случило толкова бързо, че дойката едва бе стигнала първата врата. Кортейо я улови за ръката и каза:

— Спри, Мария! Нали дон Фернандо ти имаше доверие?

— Ох, повече от на всеки друг — отвърна тя, хлипайки.

— Добре, остани и сега при него, докато дойдат от съда. Ще вардиш да не се изгуби нещо! Върни се, аз самият ще събудя хората.

Предложението допадна на старицата. Тя се върна в стаята и поднови оплакването.

При вика на Кортейо се разбудиха всички обитатели на палата и се стекоха при господаря си да се убедят в неочакваната му смърт. Надигнаха се силни вопли и вайкания, които престанаха едва когато се появи лекарят.

Поразен от неочакваното събитие, той най-напред изгони ридаещите жени и слуги. Разреши да останат само Кортейо, камериера и дойката.

След това прегледа трупа и поклати глава:

— Тетанус. Още е топъл. Ще трябва да изчакаме.

Кортейо се опасяваше, че има намерение да му пусне кръв, но не бе така. Лекарят само заяви, че иска да остане край трупа до сутринта и секретарят и слугата се оттеглиха. При доктора остана единствено дойката Мария.

В стаята си Кортейо завари очакващата го Хосефа. И тя като останалите бе изтичала при трупа леко наметната, ала сега беше облечена.

— В теб ли е писмото? — гласеше първият й въпрос.

— Да, открих го в средното чекмедже. Няма никакъв адрес. Да го прочетем!

Кортейо разчупи печатите, извади листа от плика и се зачете. Пребледня.

— Какво има? — попита Хосефа угрижено.

— Ето, чети сама! — отвърна той, когато привърши. Дъщерята го послуша и също промени цвета си. Когато стигна до края, хвърли листа на пода.

— Само като си помислиш! — извика тя. — Лишен от наследство!

— Нямаше да получи и един хелер!

— А на тази Мария е оставил истинско богатство — гневеше се момичето.

— А ние щяхме да се забъркаме в следствие. Щяха да проверят дали Алфонсо наистина е граф Родриганда.

— Колко е добре, че притежаваме този парцал!

— Изгори го!

— Не те ли забелязаха, че си бил до писалището? Дойката нищо ли не видя?

— Не. Всичко стана толкова бързо, че навярно си е помислила, че съм напуснал стаята непосредствено след нея.

— В такъв случай няма от какво да се страхуваме. Хубаво! Документът ще бъде изгорен, с което всички грижи отпадат. Сега липсва само Алфонсо.

— Аз ще действам като негов заместник. Така или иначе властите ще се обърнат най-напред към мен като секретар на покойния.

— Как стоят нещата с петната на разложение?

— Все ще се удаде възможност да бъдат нанесени.

— Графът в стаята ли ще остане?

— Не, юридически тя ще бъде недостъпна, докато не бъде отворено завещанието.

— А това кога ще стане?

— Според тукашните закони още днес, за да се види кой е наследникът и кой ще се разпорежда.

— А къде ще бъде положен трупът?

— В парадно легло с балдахин в голямата зала. Правят се необходимите приготовления. Ще бъде тапицирана в черно.

— Ох, колко работа ме чака!

— И мен. Трябва да се погрижа за ковчег и да ръководя всичко останало. Денят вече просветлява. Веднага се залавям за работа.

— Аз също, и то с тази хартия. — С тези думи Хосефа взе плика и съдържанието и се отправи към камината. Огънят ярко лумна.

След няколко часа Кортейо бе повикан при лекаря.

— Вие сте секретарят на дон Фернандо? — запита го той. — Всички негови дела от вас ли бяха ръководени?

— Точно така.

— В такъв случай Ви заявявам официално, че графът действително е мъртъв.

Кортейо даде вид, че е потресен.

— Как е възможно! — изплака той.

— Аз също го смятах за невъзможно, но в крайна сметка бях принуден да повярвам.

— И казахте тетанус?

— Да. При нашия южен климат и най-малкото нараняване може да предизвика тетанус и да доведе до смърт.

— Ужасно! Сеньор, ще разрешите ли да вдигнем трупа оттук? До половин час ще се яви представител на властите, за да уреди наследствените дела.

— Кой ще стане наследник?

— Дон Алфонсо, предполагам.

— Вие присъствахте ли, когато покойният сега граф състави завещанието си?

— Да.

— Значи предположенията Ви могат да се приемат като нещо сигурно. Бихте ли ме препоръчали на благосклонността на дон Алфонсо? Аз винаги се радвах на доверието на дон Фернандо.

— Ще сторя всичко възможно, сеньор! — отвърна Кортейо.

— Сега ще издам смъртния акт за властите, но си запазвам правото за още един преглед на трупа, преди да бъде погребан.

— Дори Ви моля, сеньор.

Още не бяха отнесли трупа и съдебните лица се появиха. Старата дойка трябваше да се отстрани, остана само Кортейо като бивш заместник на графа.

Дон Фернандо беше депозирал при властите първото си завещание и сега то бе отворено. Установи се, че дон Алфонсо е единственият наследник. По-нататък се препоръчваше на наследника да задържи на служба секретаря, комуто впрочем се падаше значително състояние. Беше помислено и за цялата прислуга, но това щеше да се доведе до знание след погребението.

— А къде е граф Алфонсо? — запита оповестителят на завещанието, който беше самият председател на съдийската колегия в Мексико.

— В една далечна хасиенда.

— Кога ще се върне?

— Може би днес, най-късно до няколко дни.

— Пратете веднага да ме уведомят за пристигането му, сеньор Кортейо! Ще го посетя и ще уговоря какво е необходимо да се направи. Засега Ви упълномощавам да се погрижите за погребалната церемония според волята на завещанието, както и за всичко останало. Къде са книжата на покойния?

— В книгохранилището и тук.

— А парите, ценните книжа и тям подобни?

— В това писалище.

— Това обстоятелство ме принуждава да запечатам целия апартамент на дон Фернандо. А вие съблюдавайте за целостта на печатите!

Кортейо кимна и отвърна:

— Ще Ви помоля преди това да ми отпуснете сумата, необходима за погребението. Ще държа отчетност.

— Ще я имате.

С това всичко бе уредено, трупът отнесен в залата и стаите на графа запечатани.