Карл Май
Замъкът Родриганда (4)

Четвърта глава
Езерото на алигаторите

Междувременно апачът, придружен от Каря и вакуерото, се приближаваше от друга страна. Те отдавна биха могли да бъдат тук, но в тъмнината индианката се бе заблудила. Поради отклонението малкият отряд стигна целта с известно закъснение.

— Това е потокът — обърна се Каря към Мечешко сърце. — След малко ще бъдем при пещерата.

Очите на апача обходиха внимателно околността.

— Уф! — извика той и посочи видимите вече следи. — Бледоликият с хората си. Продължавайте ездата предпазливо!

Но скоро яздещият начело Мечешко сърце спря. Беше забелязал спокойно пасящите между храстите мулета и слезе от коня. Вдигна ръка да го изчакат и изчезна в храсталаците.

Не след дълго той се върна и извести, че тук лагеруват слугите на Алфонсо. Метна се отново на коня и продължиха напред. Малко по-нататък храстите се разредиха и стигнаха втория поток. Но преди да се бяха озовали на мястото, където лежеше пленникът, от храстите се измъкна един мъж — Бизоновото чело. Той беше чул приближаването на конниците и се промъкна да види кой идва. Разпознавайки Мечешко сърце и Каря, се показа.

— Уф! Бизоново чело! — възкликна апачът. — Къде е Гърмящата стрела?

— Мъртъв е!

— Кой го уби? — запита Мечешко сърце с тон, от който човек би разбрал, че съдбата на убиеца вече е предрешена.

— Алфонсо.

— Къде?

— Това не мога да кажа тук — отвърна Бизоновото чело, поглеждайки многозначително към вакуерото. — Елате с мен при бледоликия!

В очите на Алфонсо ясно се четеше изживяваният от него страх. Ала нито Мечешко сърце, нито Каря го удостоиха с поглед. Мищекът се обърна към апача:

— Нека моят брат пази този човек, докато се върна! С тези думи той отново се отправи към пещерата. Когато се озова вътре, факелът беше догорял. Запали нов и се приближи към немеца. Веднага му направи впечатление, че позата му е различна от тази, в която го бе оставил, и побърза да направи повторен преглед. За своя голяма радост констатира наличието на пулс. Траперът навярно беше дошъл за кратко време на себе си и бе помръднал. Сега лежеше в пълно безсъзнание. Мищекът го подхвана и внимателно го изнесе на открито. Когато го положи на тревата, апачът удари с ръка по дулото на пушката си и извика:

— Тежко и горко на убиеца, ако моят бял брат умре! Животните от гората ще разкъсат трупа му. Шош-ин-лайт, главатарят на апачите каза.

Той се наведе над немеца и прегледа главата му.

— Удар с боздуган — установи той. — Слепоочието е разбито. Направете носилка да пренесем Итинти-ка между два коня до хасиендата! А аз ще потърся тревата орегано, която лекува всяка рана и предотвратява треската.

Вакуерото отиде да прави носилка, а Мечешко сърце тръгна да търси билки. Бизоновото чело остана сам със сестра си.

— Сърдиш ли ми се? — попита тихо тя.

Без да я погледне, Бизоновото чело отговори:

— Великият дух се е отдръпнал от дъщерята на мищеките.

— Той я напусна само за кратко време — рече тя.

— Но в това кратко време се случиха много трагични неща. Обичаше ли Алфонсо?

— Да.

— Вярваше ли, че и той те обича?

— Да. Вероломният бледолик ми даде един документ, чрез който ми обещава брак.

— Уф! Притежаваш ли все още този документ?

— Той е в стаята ми.

— Ще го дадеш ли на твоя брат?

— Вземи го! Ще ми простиш ли?

— Бих ти простил, ако ме послушаш.

— Ще те послушам. Какво трябва да направя?

— Ще разбереш по-късно. Сега възседни коня си и се върни обратно в хасиендата, оттам ще ми изпратиш всички индианци, които са деца на мищеките. Кажи им, че Текалто, техният главатар, има нужда от тях. Да изоставят всичко друго и да идват.

Каря яхна мълком коня си и препусна.

След четвърт час Мечешко сърце се върна, наложи счукани билки на главата на немеца и го превърза.

Вакуерото също беше готов. Вързаха между два коня направената от клони и завивки мека носилка и положиха Унгер в нея.

— Какво ще стане с графа? — запита вакуерото.

— Той ми принадлежи! — отвърна Бизоновото чело. — Отведи Гърмящата стрела в хасиендата! Мечешко сърце ще остане при мен.

Вакуерото се отдалечи покорно с ранения. Двамата главатари постояха известно време мълчаливо един до друг. След това Бизоновото чело развърза краката на пленника, за да може да се изправи и го върза с един ремък за опашката на коня си. После се обърна към апача:

— Нека моят брат ме следва!

Двамата възседнаха конете си и ги подкараха. Това беше най-мъчителният път през живота на графа.

Бизоновото чело заобиколи един стръмно спускащ се скат и пое нагоре в планината. След малко повече от час стигнаха билото и навлязоха в гъста девствена гора. Сред нея се намираха руините на древен ацтекски храм, заобиколен отвсякъде с гъсталаци. Той представляваше пресечена пирамида с преден двор, оградени с висок зид. Сега всичко тънеше в развалини.

В стария двор се бе образувала дълбока локва, в която се събираше влагата от гората. Бизоновото чело поведе приятеля си и пленника към нея. Бяха снели превръзката от устата на последния.

С течение на времето локвата се бе превърнала в малко езерце, край чийто брегове се издигаха високи дървета. Там двамата главатари слязоха от конете. Мищекът седна сред избуялата трева и направи знак на апача да се настани до него. Според индианския обичай те останаха известно време мълчаливи, след което киболерото попита:

— Моят брат обича ли Гърмящата стрела?

— Обичам го! — заяви късо апачът.

— Този бял искаше да го убие.

— Нашият приятел сигурно ще умре, той е убиец.

— Какво заслужава един убиец?

— Смърт.

Отново настъпи мрачно мълчание, след което Бизоновото чело поде наново:

— Познава ли моят брат народа на мищеките?

— Познавам го — кимна Мечешко сърце.

— Той беше най-богатият народ в Мексико.

— Да, имаше съкровища, които никой не можеше да измери — съгласи се апачът.

— Знае ли моят брат къде отидоха тези съкровища?

— Той не знае.

— Ще мълчи ли вождът на апачите?

— Неговата уста е няма като скалите.

— Тогава нека той знае, че Бизоновото чело е пазител на тези съкровища.

— Нека моят брат Бизоновото чело унищожи съкровищата! В златото живее зъл дух. Ако земята беше от злато, Мечешко сърце би предпочел да умре вместо да живее.

— Брат ми притежава мъдростта на старите вождове. Но други обичат златото. Този бледолик искаше да притежава съкровището на мищеките.

— Уф!

— Той дойде с двама слуги да го открадне.

— Кой му е показал пътя към съкровището?

— Каря, дъщерята на мищеките.

— Каря, сестрата на Бизоновото чело?

— Да — произнесе тъжно Бизоновото чело. — Нейната душа беше помрачена, защото обичаше белия лъжец. Той й обещал да я направи своя съпруга, но мислел само да вземе съкровището и да я изостави.

— Той е един вероломен изменник.

— Какво заслужава изменникът, който същевременно е убиец?

— Двойна смърт.

— Моят брат отсъди правилно.

Отново настъпи мълчание. Двамата главатари произнесоха ужасната си присъда, която не подлежеше на обжалване. Бизоновото чело и сам би приключил с Алфонсо, но за да приеме отмъщението му облика на справедлива присъда, взе със себе си и Мечешко сърце. Двамата индианци проведоха така наречения Съд на прерията, от който престъпниците в дивите краища най-много се страхуват.

Те разговаряха на наречието на апачите, което Алфонсо не разбираше, но подозираше, че става въпрос за него. Той трепереше от ужас при мисълта за споменатите от Бизоновото чело алигатори. Езерото беше тук, а от мястото, където седяха, се издигаше наклоненият ствол на кедрово дърво, чиито надвиснали почти до повърхността клони се простираха далеч навътре над водата. Пред очите на испанеца започна да се мержелее, когато отправи поглед нататък. Бизоновото чело подхвана отново:

— Знае ли моят брат къде да намери двойната смърт?

— Нека вождът на мищеките каже!

— Там.

Бизоновото чело посочи водата. Апачът не погледна нататък и отговори, сякаш това се разбираше от само себе си:

— Алигатори ли има?

— Да. Ще ги видиш.

Той пристъпи към езерото, разпери ръце и извика:

— Никан! Тлатлака! Елате!

При вика водата зашумя. Девет или десет бразди се насочиха от различни посоки към тях — бяха алигаторите. Те се установиха до брега и подадоха грозните си глави. Никой от тях не беше с дължина по-малка от четири метра. Телата наподобяваха покрити с тиня дънери, главите предлагаха гледка, която бе малко да се нарече отвратителна, а в широко отварящите се, тракащи от глад челюсти се виждаха дълги редици страховити зъби, които сигурно не биха изпуснали онова, което веднъж са захапали.

Прозвуча вик на ужас. Беше го надал Алфонсо.

Двамата главатари го изгледаха презрително. Индианецът не трепва с око и при най-ужасните мъчения. Той смята, че онзи, който издаде и един стон на кола на мъченията, няма да отиде във Вечните ловни полета. Те са свикнали от деца да понасят болки и не почитат белите, които при всички случаи са по-чувствителни от индианците.

— Виждаш ли ги? — запита Бизоновото чело. — Те са славни животни, никое от тях не е на по-малко от десет пъти по десет лета. Виждаш ли и ласото, което взех със себе си?

— Много добре разбирам моя брат — отвърна кратко апачът.

— Как мислиш, колко високо може да скочи един алигатор?

— Челюстите не могат да достигнат повече от две дължини на ръката от водата, ако дъното е дълбоко под тялото.

— А ако може да се опре с опашка на него?

— Тогава ще се стрелне още толкова нагоре.

— Много добре. Дъното е дълбоко. Краката на този мъж ще висят на три дължини над водата. Кой ще се покатери на дървото? Ти или аз?

— Аз ще го сторя — заяви апачът.

Двамата индианци се надигнаха от местата си, отидоха до Алфонсо, вързаха ръцете му на гърба и прекараха под мишниците му едно ласо на два ката. Към него прикрепиха други две, чиито краища апачът хвана и се накани да се покатери по дървото.

Графът видя, че работата става сериозна. От страх по челото му избиха едри капки пот, а в ушите сякаш зашумя буря.

— Милост, милост! — започна да хленчи той. Двамата съдии не го слушаха.

— Милост! — повтори той. — Ще направя всичко, което поискате, само не ме провесвайте над тези алигатори!

И тази молба не намери отговор. Бизоновото чело хвана Алфонсо и го помъкна към дървото.

— Не го правете! Ще ви дам всичко — графството, имотите си, цялата Родриганда. Ще се отрека от всичко, което притежавам, само ми подарете живота!

Вождът на мищеките сега отговори:

— Какво е Родриганда! Какво представляват графството и имотите ти! Ти видя съкровищата на мищеките, от които не се нуждая, а ми предлагаш оскъдиците си! Остани си граф и умри! Погледни тези животни, които още не са вкусвали бял. Дълго време ще висиш на дървото и ще вдигаш краката си, когато се хвърлят да ги отхапят, но скоро ще отслабнеш и ще се умориш и тогава те ще ги отгризат. Ще изгубиш много кръв и ще умреш.

Такъв е краят на един бял граф, поискал да измами почтена индианка!

— Милост, милост! — захленчи отново Алфонсо, обхванат от смъртен страх.

— Милост? Ти прояви ли милост, когато преби с боздугана приятеля на вождовете? Прояви ли милост, когато погуби сърцето в гърдите на индианката? И това единствените ти злодеяния ли са? Ваконда не е дарил хората със способността да знаят всичко. Аз не познавам живота ти, но който е сторил толкова зло, колкото ти, преди това ще е извършил много повече злини. Нашето отмъщение се отнася до делата ти спрямо нас. Алигаторите ще те изядат, но ти си много по-лош от тях. Ваконда ги е създал да се хранят с месо, ала човека е създал да бъде добър. Твоята душа е по-лоша от тяхната.

С тези думи Бизоновото чело помъкна нещастника към водата. Алфонсо се съпротивляваше с всички сили. Краката му бяха свободни и се вкопаха отчаяно в земята. Тогава вождът прекара един ремък около тях и го стегна така здраво, че той стана напълно безпомощен.

— Милост! Смилете се! — проплака графът. Нищо не помогна. Силният мищек го отнесе до дървото, а апачът се покатери, стиснал краищата на ласата между зъбите си. Горе той се настани стабилно и прехвърли сплетените ремъци през един здрав клон. След това започна да тегли графа отгоре, а Бизоновото чело да го бута отдолу; работата вървеше бавно, но сигурно.

— О, освободете ме, освободете ме! — извика осъденият на една толкова ужасна смърт човек. — Ще ви служа и ще се покорявам като най-окаяния от вашите роби!

— Роби имат графовете, а не свободните индианци! — гласеше отговорът.

Видът на алигаторите беше ужасяващ. Езерцето бе твърде малко за тях, не намираха достатъчно прехрана в него. Бяха гладували дълго и сега виждаха, че ще получат храна. Лишенията ги бяха принудили да се нападат взаимно; на един липсваше крак, на друг парче от тялото. Сега се скупчиха под дървото. Опашките им разпенваха водата, коварните очи гледаха със злобен, алчен поглед, а шумът от тракащите челюсти наподобяваше удряне на две дебели дъски. Десетте чудовища образуваха кълбо, което някой би могъл да сметне за дракон с десет челюсти и толкова опашки.

Пленникът трепереше от ужас.

— Освободете ме, изверги! — изрева той.

— Нека моят брат тегли силно! — викна Бизоновото чело на апача.

— Бъдете тогава проклети навеки! — изкрещя графът, напразно дирейки спасение с кръвясалите си очи.

— Това е достатъчно — каза мищекът, преценявайки с опитно око разстоянието от клона до водата и дължината на отпуснатото ласо. — Нека моят брат увие ласото около ствола на дървото и го върже здраво.

Апачът изпълни нареждането. Бизоновото чело се държеше с една ръка за стеблото, а с другата стискаше здраво пленника. За това се изискваше исполинска сила. Да не бе кедърът толкова здрав, би се скършил при полегатото си положение под тежестта на тримата мъже. Настъпи решаващият миг. Алфонсо го почувства и закрещя с глас, който трудно би минал за човешки:

— Хора ли сте вие или дяволи?

— Хора, които съдят дявол — отговори мищекът. — Заминавай!

Грозен смъртен вик огласи околността. Текалто беше освободил пленника със силен тласък. Тласъкът отдели Алфонсо от дървото и го запрати над водната повърхност. Той се залюля напред-назад като махало и всеки път, когато доближаваше водата, алигаторите се стрелваха нагоре да го уловят.

— Добре е. Нека моят брат слезе!

Апачът се вслуша в думите на Бизоновото чело и се смъкна от дървото. Застанали на брега, те наблюдаваха зловещото представление, докато люлеенето постепенно намаля и накрая осъденият увисна вертикално под клона.

Оказа се, че мищекът има вярно око. Алфонсо висеше така, че стрелналите се от водата алигатори биха могли да стигнат стъпалата му. Това го принуди да свие краката си и секунда по-късно едно от животните щракна напразно. Ако му бе стигнала силата в скока, той би бил изгубен. Много пъти беше грешил, но тази смърт и смъртният ужас, който изживяваше, навярно щяха да изкупят всичките му грехове.

— Заслужи си го! Да се връщаме! — каза апачът и сам потръпна.

— Ще следвам моя брат — съгласи се Бизоновото чело. След това те яхнаха конете си и потеглиха, дълго следвани от ужасените крясъци на графа.

Можеха да яздят по-бързо, отколкото на изкачване с вързания за опашката на коня пленник. Когато слязоха при потока, завариха много индианци. Всички те принадлежаха към залязлото свещено племе на мищеките, свикани тук от Каря. Техният главатар се обърна към апача:

— Благодаря на моя брат, че ми помогна да осъдим и накажем бледоликия. Нека сега той се върне в хасиендата и прегледа раната на Гърмящата стрела. Аз ще мога да дойда едва утре, тъй като тук имам още много работа.

Мечешко сърце веднага препусна. Мищекът даде знак на индианците да се приближат и чуят заповедите му. Той се огледа строго и започна:

— Ние сме синове на племе, обречено на смърт. Бледоликите ни донесоха смъртта. Те се домогваха до нашите съкровища, но не ги получиха. Вашите бащи са помогнали на моите да скрият съкровищата и никой от тях не издаде местонахождението им. Можете ли да пазите и вие такова мълчание?

Те кимнаха с глави в знак на потвърждение, а най-възрастният отговори от името на всички:

— Проклета да е устата, която би издала мястото на някой бял!

— Вярвам ви. Единствено аз знаех къде се намират съкровищата, ала един бледолик ги откри. Той намери една част от тях и тази част трябва да бъде скрита на друго място. Ще ми помогнете ли?

— Ще помогнем.

— Тогава се закълнете в душите на вашите бащи, братя и деца, че няма да издадете новото скривалище и никога няма да пожелаете и най-нищожния предмет от съкровището!

— Заклеваме се — прозвуча наоколо.

— Погрижете се първо за конете и след това елате!

След като осигуриха достатъчно паша за животните, червените фигури изчезнаха във входа на пещерата, в която сега настъпи изпълнен с тайнственост живот. Отвън остана само един, който трябваше да надзирава конете и гарантира успеха на начинанието.

Работата продължи цялата нощ и едва на зазоряване мищеките изпълзяха един след друг от пещерата. Всеки от тях носеше със себе си товар, който струпаха накуп. Това бяха нъгитсите и най-едрите късове злато, както и накитите, които Унгер си бе избрал.

— Така! — рече Бизоновото чело, като разгледа купчината. — Вържете всичко това в един денк и го натоварете на коня! Това е подаръкът на мищеките за единствения бял, който видя съкровището на кралете, защото аз му позволих. Нека го направи щастлив!

Товарният кон, който бяха довели вчера с немеца, бе натоварен и Бизоновото чело се върна още веднъж в пещерата. Предното отделение сега беше почистено и съвсем празно. Той се огледа още веднъж, после отиде до единия ъгъл, където от земята стърчеше възпламенителен шнур, запали го с факела и се измъкна бързо от пещерата.

Всички се отдръпнаха надалеч и зачакаха. Минаха няколко минути, след което се разнесе приглушен тътен. Земята потрепера, тъмен дим плъзна по планината, скалите се напукаха, отломъците бавно се наклониха и затъркаляха с бумтене. Входът и предната част на пещерата бяха затрупани. Потокът закипя над развалините — отначало диво и бушуващо, но скоро си проправи път към старото корито… достъпът до съкровищата на мищекските крале бе затворен.

— Протегнете ръце и се закълнете още веднъж, че ще мълчите до смъртта си! — заповяда Бизоновото чело на хората си.

Индианците изрекоха клетвата и всеки един смяташе, че е по-добре да умре, отколкото да наруши думата си. Хвърлиха дълъг прощален поглед на мястото, където през последните двадесет и четири часа се случиха толкова необикновени неща, и се отдалечиха в галоп.

След раздялата си с Бизоновото чело в планината Ел Репаро апачът се върна в хасиендата и завари обитателите й потънали в дълбока скръб. Ема седеше край ранения си годеник и никаква не се показваше. Нейното краткотрайно щастие бе помрачено. Водена от желанието да я утешава и помага при грижите за болния, Каря беше отишла при нея. Хасиендерото веднага бе изпратил най-добрия ездач до Монклова да доведе опитен лекар. Като видя главатаря на апачите да слиза от коня, побърза да отиде при него и се осведоми за случилото се. Свикнал с обичая на червенокожите, той се обърна към него на „ти“.

— Сам ли си? — запита. — Къде е Текалто?

— При планината Ел Репаро.

— Какво прави там?

— Не ми каза.

— Чух, че е свикал индианците. С каква цел?

— Не го попитах.

— А къде е граф Алфонсо?

— Не мога да кажа.

Арбелец отстъпи крачка назад и възкликна негодуващо:

— Не ми каза, не го питах, не мога да кажа! Това не са отговори, които човек желае да получи!

Апачът го успокои с ръка и отвърна:

— Нека моят брат не пита за неща, за които не мога да говоря! Вождът на апачите предпочита делата, а не думите.

— Но аз искам да зная какво се е случило в планината.

— Дъщерята на мищеките ще ти каже.

— Тя също мълчи.

— Бизоновото чело ще се върне и ще разкаже. Нека моят брат ме заведе при Гърмящата стрела да видя раната му!

— Ела!

В стаята на немеца завариха двете девойки — Ема, потънала в сълзи, а индианката — в дълбока скръб. Раненият се мяташе в леглото. Той сигурно понасяше големи болки, ала държеше очите си затворени и не издаваше никакъв звук. Дори и когато Мечешко сърце опипа главата му, болният сви болезнено лице, но остана безмълвен.

— Как стоят нещата? — попита хасиендерото.

— Няма да умре — отвърна вождът. — Постоянно да се налага нов раменик^[1].

— Лекарят ще дойде утре.

— Тревата орегано е по-умна от лекаря. Има ли моят брат някой вакуеро, който е добър ездач и ловец?

— Най-добрият ми ловец и стрелец е старият Франсиско.

— Нека го доведат и му дадат добър кон! Той ще ме придружи до команчите.

— До команчите! О, Боже, какво ще търсите при тях?

— Моят брат не познава ли команчите? Ние им отнехме пленниците. Те ще дойдат да си отмъстят.

— В хасиендата? Толкова далеч?

— Червеният мъж не знае разстояния, когато иска да си отмъсти и вземе скалпа на своя враг. Команчите със сигурност ще дойдат.

— А защо трябва да ги пресрещате?

— Да разберем по кой път ще дойдат.

— Не е ли по-добре да останеш тук и разставим постове?

— Главатарят на апачите предпочита да гледа със собствените си очи, а не с очите на друг. Моят брат Гърмящата стрела искаше да се отправи срещу кучетата команчи. Сега той е болен и аз ще свърша това вместо него.

— Тогава потегляйте, за Бога! Аз ще наредя да извикат Франсиско.

След четвърт час вакуерото беше налице. По външния му вид се виждаше, че е най-подходящият човек за една такава езда. Когато разбра за какво става въпрос, той веднага даде съгласието си да придружи апача. След като се снабдиха с необходимото за разузнавателния поход, те незабавно потеглиха.

Двете девойки останаха сами с ранения и Ема отново започна да рони сълзи. Странно беше какво въздействие оказваше близостта й върху изпадналия в безсъзнание болен. Видеше ли, че чувства болки, тя хващаше ръката му и започваше веднага да го милва по лицето. От време на време целуваше бледото чело или устните, от което чертите му се отпускаха и болките сякаш изчезваха.

— Виждаш ли, че ме познава? — обърна се Ема към индианката.

— Но той не те вижда — отвърна Каря.

— О, той чувства, че съм аз. Не тялото, а душата му възприема близостта на онази, която го обича. Ах, никога да не беше тръгвал за планината Ел Репаро! Колко съм ядосана на твоя брат Текалто, че го взе със себе си!

— Текалто го е сторил за добро! Искал е да му покаже съкровището на кралете и да го дари с част от него.

— А ти искаше да дадеш съкровището на графа! — упрекна я Ема.

— Можеш ли да ми простиш? — попита умолително индианката.

— Прощавам ти, защото зная, че любовта е по-силна от всичко друго. Ох, само да оздравее!

— Тревата орегано ще помогне. А не искаш ли да надникнеш в пътните чанти?

— Не. Стори го вместо мен. Нямам желание да гледам това, което принадлежи на Алфонсо.

Бяха намерили багажа на графа. Състоеше се от две обемисти, добре натъпкани чанти, които сега индианката се зае да отваря. Не намери нищо необичайно, докато не взе от пода втората чанта. В нея откри едно писмо, изпаднало явно от джоба на някоя от дрехите в чантата. Тя прочете няколкото реда. Беше писмото, доставено от бързия вестоносец. Каря погледна бързо към приятелката си и като забеляза, че вниманието на Ема е съсредоточено в болния, ловко прибра листа.

Мексиканските коне се отличават с голяма издръжливост и бързина. Мечешко сърце и вакуерото Франсиско полетяха като вихър с животните си на север. Още преди вечерта стигнаха мястото, където бяха нощували с двете дами, но не спряха за почивка, а продължиха по пътя, по който тогава бяха дошли.

Вечерта вече започваше да се спуска. Внезапно Мечешко сърце спря коня си и погледна към земята. Вакуерото стори същото.

— Какво има? — попита той апача. — Но това са следи!

— От много конници! — потвърди индианецът.

— Идват от север!

— И завиват на запад.

— Да разгледаме дирите по-внимателно!

Те слязоха и грижливо прегледаха конските отпечатъци.

— Много са — рече апачът.

— Около двеста — допълни Франсиско.

Мечешко сърце кимна в знак на съгласие и посочи един отпечатък от копито, чийто ръбове бяха все още рязко очертани.

— Да — обади се с угрижена физиономия вакуерото. — Имали сме късмет. Минали са оттук едва преди четвърт час.

Вождът се изправи стремително.

— Напред! Трябва да ги видя!

Яхнаха бързо конете и препуснаха по дирите. Те водеха навътре в Сиера. Последната дневна светлина вече догаряше, когато забелязаха по гребена на издигащото се пред тях планинско възвишение тъмна змиевидна линия, състояща се от ездачи.

— Команчите! — обяви апачът.

— Да, правилно! Ascuas, хвърлили са око на хасиендата!

— Ще се крият до сутринта в планината — отвърна главатарят. — Нека моят брат се върне незабавно да съобщи на хасиендерото, че неприятелите идват. Мечешко сърце ще остане по следите на врага. Той трябва да знае какво правят.

С тези думи апачът се обърна и препусна, без да се интересува дали вакуерото ще изпълни нареждането му.

— Per dios — промърмори Франсиско. — Индианецът е доста странен човек! Да се осмели да тръгне сам срещу двеста неприятели! Каза какво да правя и потегли, без да се сбогува или да види дали ще го послушам. — Той обърна отново коня си на юг и подкара обратно по пътя, по който бяха дошли.

Франсиско трябваше да отнесе лошата новина колкото може по-бързо в хасиендата. По тая причина той напрегна коня си и към полунощ стигна имението.

Тук всичко бе потънало в дълбок сън, само Ема будуваше край леглото на любимия си. Поради това вакуерото се обърна първо към нея. Тя събуди баща си и старият Франсиско веднага бе приет от него.

— Вярно ли е това, което ми каза Ема? — попита Арбелец. — Идват ли команчите?

— Да, вярно е, сеньор.

— Кога ще дойдат? Да не би още днес?

— Не, днес още можем да бъдем спокойни.

— Много ли са?

— Около двеста.

— Santa Madonna! Какво нещастие! Те ще опустошат хасиендата.

— Това не ме плаши, сеньор — възрази сърцатият старец. — Та ние имаме достатъчно ръце и оръжия.

— Далеч ли е мястото, където ги видяхте?

— Шест часа нормална езда.

— И те не са се насочили директно към хасиендата?

— Не. Това и през ум не им минава. Навлязоха в планината, за да не бъдат открити и навярно няма да се покажат до утре вечер.

— Все пак трябва незабавно да вземем предохранителни мерки. Ох, ако сеньор Унгер не беше ранен!

— Но вие можете да разчитате на вожда на апачите и Бизоновото чело.

— Бизоновото чело е още в планината Ел Репаро. Веднага ще изпратя да го повикат.

— Да отида ли аз?

— Ти си уморен.

— Уморен? — засмя се старият. — Конят ми — сигурно, но не и аз. Ще взема друг.

— Знаеш ли къде да намериш главатаря?

— Не.

— При извора на средния поток.

— Добре, сигурно ще го открия. Сега да разбудя ли хората?

— Да, събуди ги! По-добре още от днес да сме нащрек. Старият Франсиско удари гонга, след това яхна коня и се отправи към планината Ел Репаро. Четвърт час след заминаването му около хасиендата бяха запалени няколко огъня, които така осветиха околността, че сигурно никой индианец не би дръзнал да се доближи до къщата.

Старият вакуеро се натъкна на Бизоновото чело тъкмо когато той се канеше да потегли с мищеките си от планината Ел Репаро.

— Защо идваш? Какво се е случило? — запита бързо вождът.

— Веднага се връщайте в хасиендата! Команчите са наблизо! — извика Франсиско.

Очите на индианеца блеснаха.

— Толкова бързо? Кой го каза? — попита той.

— Аз самият ги видях.

— Аха! Къде?

Франсиско разправи вчерашната си езда.

— Ако е така, още имаме време — рече Бизоновото чело. — Команчите ще изгубят няколко скалпа при хасиендата Дел Ерина. Щом Мечешко сърце е след тях, няма защо да се безпокоим. Няма да ни избягат.

Те препуснаха в галоп към хасиендата, където завариха всички в движение. Арбелец лично посрещна киболерото и се осведоми за мнението му. Главатарят се огледа и като видя бойните приготовления, поклати глава.

— Да не би да смяташ команчите за индианци дигер? — попита той.

— Не — отговори Арбелец. — Дигер са глупави.

— Ала команчите не са. Защо са тогава тези приготовления?

— Santa Madonna! Може би не трябва да се браним?

— Ще се браним, но по друг начин! Команчите ще изпратят съгледвачи да преценят положението. Ако искаме да ги отблъснем, не бива да подозират, че знаем намеренията им.

— Да, тук имаш право!

— Следователно трябва да извършим приготовленията си тайно. Колко мъже имаш?

— Четиридесет.

— Достатъчни са. Има ли всеки пушка?

— Да, пушките на всички са добри. Мунициите също са достатъчно. Имам дори топове.

— Топове? — смая се червенокожият.

— Да, четири парчета.

— Не го знаех. Откъде ги имаш?

— Нашият ковач ги изработи през дългото ти отсъствие.

Главатарят поклати недоверчиво глава.

— Ковачът ги изработил? Струват ли нещо?

— Да, изпробвали сме ги. Цевта е провъртяна от желязно дърво, обкована за здравина с пет обръча. Невъзможно е да се пръснат.

— Тогава става. Ще стреляме със стъкла, гвоздеи и стари железа, въздействието ще бъде ужасяващо. В такъв случай ще се нуждаем от повече огньове. Нападението сигурно ще се извърши през следващата нощ. При това трябва навсякъде да е тъмно, та команчите да си въобразят, че сме потънали в дълбок сън. Веднага щом се приближат, ще запалим огньовете и осветим околността, за да имаме сигурна цел.

— Можем да струпаме огньовете върху плоския покрив на къщата.

— Това е умно. На всеки ъгъл ще се издигне по един голям куп дърва, полети с петрол. Ще бъде достатъчно за целия плац.

— А къде да поставим топовете?

— Веднага щом се стъмни, ще изкопаем окопи до всеки ъгъл на къщата и ще ги настаним зад тях. Трябва да ги разположим така, че да могат да обстрелват две страни. Уф!

Възклицанието се отнасяше за един ездач, който премина на запенен кон през портата. Беше апачът.

— Мечешко сърце! — извика Арбелец. — Откъде идваш?

— От команчите — отвърна червенокожият, скачайки от коня.

— Къде са те?

— На Ел Репаро.

— На Ел Репаро? — запита Бизоновото чело. — Там ли е бивакът им?

— Да. Следвах ги до планината. Стигнаха там едва след полунощ.

— От коя страна бивакуват?

— От северната.

— Уф! Ако те… — мищекът прекъсна, после добави тихо, така че само апачът да може да го чуе: — Ако те намерят графа!

— Който беше определен за крокодилите — отвърна също така тихо апачът.

Команчите действително наброяваха двеста души. Предвождаше ги един от най-прочутите им главатари, наричан Арика-туг, Черния елен. До него яздеха двама съгледвачи, които много добре познаваха местността около хасиендата. Така че не биха могли да сбъркат посоката.

Яздеха из планините по индиански маниер, сиреч един след друг, без да подозират, че са следвани от вожда на апачите, докато стигнаха най-сетне северното подножие на планината Ел Репаро, чийто склон изкачиха и спряха сред гъстите дървета на гората.

— Моят брат знае ли тук някъде място, където можем да се скрием през деня? — запита Черния елен единия от водачите, който се замисли и отвърна:

— Да. На върха на планината.

— Какво представлява мястото?

— Руини, в чийто двор има място за хиляда воини.

— Познава ли брат ми добре мястото?

— Няма да се заблудя.

— А смята ли моят брат, че първо трябва да разузнаем?

— Така е по-добре и по-сигурно.

— Тогава да отидем двамата, останалите ще чакат тук.

Те слязоха от конете, взеха оръжията в ръка и навлязоха в гората.

Индианецът притежава вродено чувство за ориентация и изострени от тренировки сетива, така че е почти изключено да се заблуди. Водачът вървеше с учудваща сигурност през тъмната нощна гора към руините. Вождът го следваше. Въпреки поражданите от мрака трудности, те стигнаха полусрутените зидове на храма и започнаха щателно да го претърсват.

Не намериха следи от човешко присъствие и вече бяха стигнали до убеждението, че могат да се чувстват сигурни, когато изведнъж спряха и се ослушаха. Беше прозвучал един крясък, крясък, който сякаш не произхождаше от човешко гърло.

— Какво беше това? — попита Черния елен.

— Никога не съм чувал подобен звук — заяви водачът.

В този миг крясъкът прозвуча още веднъж, продължителен и ужасяващ.

— Човек, обхванат от смъртен страх! Къде беше? — запита главатарят.

— Знам ли. Ехото заблуждава.

— Да излезем от тези зидове.

Индианците се прехвърлиха през руините, излязоха на открито и когато отново прозвуча потресаващият вик, разбраха от коя посока идва.

Двамата продължиха да се промъкват предпазливо, стигнаха брега на езерото и вече вървяха край него, когато крясъкът се разнесе непосредствено пред тях. Червенокожите се славят с железни нерви, но въпреки това се стъписаха, когато злокобният глас отекна току до тях.

— Тук е — рече водачът, — във водата.

— Не, над водата е — поправи го главатарят. — Слушай!

— Това плискане и тракане май е от алигатори. Водата проблясваше от движенията на животните.

— Алигатори са! Вижда ли моят брат проблясъците?

— И човекът да е сред тях? Невъзможно!

— Не, над тях е, на това дърво.

Арика-туг посочи кедъра, до който стояха.

— Тогава трябва да е вързан!

Крясъкът екна още веднъж и те чуха, че идва от въздуха, между водата и короната на дървото.

— Кой вика? — запита високо вождът.

— Помогнете! — прозвуча обратно.

— Къде си?

— Вися на дървото.

— Уф! Над водата?

— Да. Елате бързо!

— Кой си ти?

— Испанец.

— Испанец, бледолик — прошепна Черния елен на спътника си. — Да си виси! — Въпреки това той продължи да пита: — Кой те закачи там?

— Двама враждебно настроени червенокожи.

— Уф! — възкликна вождът. — Закачили са го за отмъщение. След това той запита кои са били червенокожите.

— Един мищек и един апач. О, елате, помогнете ми! Не мога да издържам повече, крокодилите ще ме разкъсат!

— Мищек и апач! — произнесе тихо главатарят. — Те са наши врагове. При това положение ще го спасим. Но първо да осветим с огън.

Той отиде бързо до един храст, който при промъкването си насам бе забелязал, че е сух, начупи го и отнесе снопа до брега. После извади пункса^[2] си и го запали. Огънят се издигна и освети алеята: от дървото висеше близо до водата един бял със свити крака, а под него тракаха с челюсти алигатори.

— Това е голямо отмъщение! — каза Черния елен. — Нека той отговаря на въпросите ни, без да се страхува от алигаторите.

Той се покатери на дървото, хвана ласото и издърпа донякъде Алфонсо, така че да има сигурна дистанция до чудовищата. При светлината на огъня последният бе видял индианците и по краските бе разпознал, че са команчи на бойната пътека. Разбрал всичко това, той вече се виждаше наполовина спасен.

— Защо те закачиха тук червените мъже? — продължи да пита вождът.

— Защото се бих с тях с намерението да ги убия. Бяхме врагове.

— Защо не си убил кучетата? Апачите и мищеките са страхливци.

— Това бяха Мечешко сърце, главатарят на апачите, и Бизоновото чело, главатарят на мищеките.

— Мечешко сърце и Бизоновото чело! — извика команчът. — Къде са сега?

— Освободи ме и ще ги имаш!

— Ще бъдеш свободен!

Черния елен започна да тегли ласото с всички сили и скоро графът лежеше, опрян с горната част на тялото си на големия клон. По този начин команчът освободи ръцете си. Той извади ножа и преряза ласото и вървите на испанеца, който въпреки слабостта си сега бе в състояние самостоятелно да се крепи.

— Ах! — възкликна той. — Свободен! Свободен! — После процепи възторжено нощта: — А сега отмъщение! Отмъщение!

— Ще имаш възможност да си отмъстиш — рече команчът, виждайки в негово лице евентуален съюзник. — Но защо крещиш толкова? Гората има уши. Никой ли няма наблизо?

— Никой! В планината няма никой, освен тези проклети алигатори. През целия си живот няма да забравя тази нощ!

— Не я забравяй и си отмъсти! А сега слизай с мен!

Те се смъкнаха от дървото и едва сега, когато почувства твърдата почва под краката си, Алфонсо разбра, че е спасен.

— Благодаря ви! — каза той. — Поискайте от мен всичко и аз ще го изпълня!

Команчът отговори спокойно:

— Седни при нас и отговаряй каквото те запитаме!

Като се настаниха на тревата, испанецът протегна изтръпналите си крайници с наслада, каквато не беше изпитвал през живота си, и попита:

— Команчи ли сте?

— Да. Аз съм вождът Арика-туг, Черния елен.

— И се намирате на боен поход?

Индианецът кимна. След това запита:

— Познаваш ли хасиендата Дел Ерина? Как се нарича мъжът, който живее там?

— Педро Арбелец.

— Има ли той дъщеря?

— Да.

— А при нея и една индианка от племето на мищеките?

— Да. Това е Каря, сестрата на Текалто.

— Сестрата на Бизоновото чело? — повтори смаяно главатарят. Уф! Команчите не го знаеха, иначе щяха да държат двете скуав по-здраво.

— Зная случая.

— Знаеш ли го? — попита Черния елен.

— Да, защото те живеят при мен.

— При теб? Твоят глас говори със загадки! Аз смятах, че те живеят в хасиендата, не е ли така?

— Това също е вярно, защото хасиендата ми принадлежи.

— На теб? Значи ти си сеньор Арбелец?

— Не. Аз съм граф Алфонсо де Родриганда. Арбелец е само мой арендатор.

— Уф! — произнесе студено команчът и се надигна. — В такъв случай отново ще бъдеш закачен над водата да те изядат алигаторите!

Алфонсо беше толкова уверен в себе си, че попита усмихнато:

— Защо?

— Защото си закрилник на двете скуав.

— Седни отново, Черен елен! Не съм им закрилник, а враг и твой приятел. Тези скуав са виновни да бъда закачен тук, ала ти ме спаси. Ще ти се отблагодаря, като предам в ръцете ти тримата най-големи врагове на команчите: Бизоновото чело, Мечешко сърце и Гърмящата стрела.

— Имаш предвид Итинти-ка, големия скаут? — извика команчът. — Къде е той?

Индианецът зададе въпроса си припряно. Надеждата да получи тримата мъже в своя власт го извади от студеното спокойствие и самообладание, които за индианеца са въпрос на достойнство.

— Ще ти кажа, ако преди това ми обещаеш нещо. Ти искаш да нападнеш хасиендата, нали?

— Да — призна индианецът.

— Ще ти се удаде ли?

— Черния елен още не е побеждаван.

— Колко команчи водиш със себе си?

— На две места — десет пъти по десет.

— Двеста? Това е достатъчно. Ти ще имаш тримата прочути главатари, скалповете на обитателите на хасиендата и всичко, което се намира в нея, ако пощадиш къщата, защото тя е моя собственост.

Индианецът помисли и отвърна:

— Да бъде, както желаеш! Къде са тримата главатари?

— Те са — засмя се графът самодоволно — тъкмо в хасиендата.

— Уф, уф! Ти ме надхитри! — призна Черния елен.

— Но имам твоята дума!

— Вождът на команчите никога не нарушава думата си. Къщата е твоя. Но тримата неприятели, скалповете и всичко, което съдържа къщата, сега принадлежи на команчите. Хасиендата от камък ли е съградена?

— От здрави камъни и оградена с палисада. Но аз зная хитрините им и ще ви водя. Ще се озовете във вътрешността, докато всички спят дълбоко. Те ще се събудят само за да умрат под вашите ножове и томахавки.

— Има ли хасиендерото много оръжия?

— Има достатъчно, но ще му бъдат безполезни.

— Колко мъже има при себе си?

— Около четиридесет.

— Четири пъти по десет? Това прави седемдесет, защото всеки от тримата главатари струва колкото десет други.

— Гърмящата стрела не бива да се смята. Той е ранен, а може би и мъртъв. Ударих го с боздуган по главата.

— Уф! Ти си се бил с Итинти-ка? За да се бие човек с него, трябва да е доста храбър.

— Аз не съм страхливец, въпреки че ме видяхте като пленник.

— Ще видя, когато ни поведеш към хасиендата. Как мислиш, дали подозират, че воините на команчите идват да си отмъстят?

— Не съм чул да говорят по този въпрос.

— Ще изпратя съгледвач.

— Няма да успее да види нищо!

— Уф! Той ще отиде направо в хасиендата.

— Тогава е изгубен!

— Няма да е изгубен. Той не е команч, а индианец от племето опатас. Няма да се усъмнят в него и ще може да се огледа внимателно дали се извършват приготовления за борба с команчите. Сега вече знам всичко. Нека моят брат доведе бойците в руините. Аз ще отида там с мъжа, който е вожд на бледоликите.

Водачът бързо се отдалечи, а главатарят закрачи с Алфонсо към развалините на храма. Преди това обаче испанецът хвърли още един поглед на малкото езеро, над чиито води бе изживял най-ужасните часове от живота си. Близо до брега лежаха алигаторите със стърчащи високо над повърхността глави, вторачили поглед в жертвата, която им се бе изплъзнала.